Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 44 - 29 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 45 - 5 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 46 - 12 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 47 - 19 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 48 - 26 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 49 - 3 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 50 - 10 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 51 - 17 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 52 - 31 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 1 - 7 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 2 - 14 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 3 - 21 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 4 - 28 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 5 - 4 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 6 - 11 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЗДРАВОТО СЕМЕЙСТВО Е БЕЗЦЕННО БОГАТСТВО

Е-поща Печат PDF

• Законът за социалните услуги е излишен, пагубен и отваря широко вратата за корупция

• Необходима е политика, центрирана върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него


Зачестилият натиск към обществото да приеме за правилно въвеждането на разделение между интересите на детето и интересите на семейството му създава у народа социално напрежение и се засилва усещането за институционален произвол. Лиспва прозрачност на процедурите, по които е разработен и приет Закон за социалните услуги (ЗСУ). Тъй като в обществото не е налице консенсус по отношение на новите регулации в социалната сфера, а същевременно в чл. 1, ал. 1 от Конституцията се гарантира произтичането на властта непосредствено от народа, е редно законодателната и изпълнителната власт да изтеглят заявката си за въвеждане на новите регулации – ЗСУ, защото те пораждат смут и напрежение, и противопоставят едни обществени групи на други. Подобно разделение е пагубно за държавността.


Законът за социалните услуги бе приет стихийно от 44-то Народно събрание


след протестите на НГИ „Системата ни убива“ (родители на деца и младежи с увреждания). Прие се и закон за личната помощ, който касае именно хората с увреждания и начина на ползване на подкрепа от държавата чрез социална работа, за която държавата плаща. Отделно съществува и действа изобилие от по-стари регулации: Семеен кодекс; Закон за социално подпомагане; Закон за закрила на детето; Закон за семейните помощи за деца; Закон за хората с увреждания; Закон за защита от домашно насилие; Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни и т.н., които също регулират семейните отношения. Следейки публикациите по темата за въвеждането на ЗСУ, възникват няколко въпроса:

1. Кому е нужно едни родители да бъдат противопоставяни на други родители чрез въвеждане на спорни постановки в законите?

2. Идейните ръководители на новите регулации осъзнават ли, че детето е човешка личност, чийто статут в обществото е специален по отношение на развититето му и степента му на отговорност, именно поради факта на незрялост и необходимост от устойчива семейна среда за развитие на психиката, поведението и здравето?

3. Държавата признава ли презумпцията за невинност?

4. Бедността порок ли е в РБългария?

И накрая: големият въпрос е какво се цели със създаването на масово обществено напрежение?

Заявявам мнението си на специалист, който дълги години обучава спецалисти по социални дейности да прилагат Центриран върху семейната цялост подход в социалната работа в един от университетите в България. Опитите да се подмени моделът на социална работа, центриран върху запазване на семейната цялост с институционален модел, е връщане назад към тоталитарните прийоми от близкото минало, чиито негативи са крещящо отчетливи и видими до днес. Всяка неестествена структура, каквато е ранната институционализация на детето, визирана в ЗСУ (и не само), изисква много повече ресурси, за да съществува. Закони, които противопоставят детето на неговите родители, са именно такава противоестествена, изключително вредна за обществото и ресурсоемка идея.

Законът за социалните услуги в своята същност създава няколко

основни противоречия, спрямо които обществото се разделя:

1. Чрез предвидените формулировки смислово, но алогично, се отделя детето (или лицето), нуждаещо се от защита, закрила, подкрепа и/или насърчение, от неговото биологично семейство. Създава се впечатлението, отново алогично, че дете (или лице) в риск е всяко дете (или лице) изпаднало в бедност. Предлагаме да се изработи Закон за борба с бедността, вместо да се въвежда закон, който създава тежък конфликт на интереси между гражданските организации и самите граждани.

В ЗСУ в чл. 9, ал. 3 гласи, че при предоставянето на социални услуги за деца се зачита мнението на детето, родителите и/или лицата, които полагат грижи. Това означава, че мнението се зачита едва, когато детето вече ползва социалните услуги, а не преди то да бъде включено в системата. Зачита ли се мнението на детето и на неговите родители преди да се пристъпи към задължително ползване на социални услуги? Визирани в чл. 11, една от които е „приемна грижа“ или услуги от резидентен тип, например! Отговорът е не. Налице е задължителност на ползване на социални услуги за деца по преценка на социален работник и директор на дирекция социално подпомагане в общините (чл. 10, ал. 5 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето).

ЗСУ постулира „гарантиране правата на потребителите на социални услуги“ (чл.2 т.6), но гарантира ли правата на всички лица (чл. 13, ал. 2), които са описани като евентуални потребители, без оглед на наличието на рискове? Не, не поема гаранция за спазване на избора на детето (например), тъй като деца се изслушват в съда под специален режим, само ако са навършили 10 години и по преценка на съдийския състав, а директорът на Дирекция социално подпомагане не се занимава с изслушване на деца.

В ЗСУ се определя понятие

„право на социални услуги съобразно най-добри интереси“. По отношение на правата на децата понятието „най-добър интерес на детето“ е формулирано в допълнителните разпоредби на закона за закрила на детето, § 1., т. 6. Според него „Най-добър интерес на детето“ представлява преценка на:

а) желанията и чувствата на детето;

б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето;

в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето;

г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;

д) способността на родителите да се грижат за детето;

е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата;

ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.

Оценката се извършва от екип специалисти – водещ случая социален работник, психолог и др. Родителите тук нямат никакво касателство. Противоречието е очевидно и оставя широка врата за злоупотреби със служебно положение на заинтересованите страни в системата на социалното подпомагане и социалните услуги, особено когато детето е на такава възраст или в такова състояние, че не може да изрази ясно волята си.

Определянето на риска в ЗСУ

постява още една широка врата за злоупотреби със служебно положение чрез уязвимостта както на детето, така и на неговото семейство, например изпаднало в бедност. Примерът с чл. 12, ал. 3 от ЗСУ посочва, че „настъпването на определен риск“ е пусков механизъм за задействане на процедури, при които директор на Дирекция социално подпомагане (по чл. 10, т. 6 от Правилник за приложение на Закон за закрила на детето) може, по своя преценка и при анонимен сигнал, да задейства процедура за извеждане на дете от семейството му, поради наличен риск. В ЗСУ думата „риск“ е употребена 17 пъти, като при един от тях ниското качество на живот е риск (чл. 12, ал.3, т. 1). Ниско качество на живот по данни на Националния статистически институт за 2018 година в Р България имат над 2,5 млн. души, а при тях деца с недохранване са около 300 000! Защо Народното събрание и изпълнителната власт не се наемат с проблемите в системата на пазарна икономика и не обявят борба с бедността; със социалното изключване и излация; с насилието и превенция на увреждането, а изливат милиони да насърчават социални услуги за хора с ниско качество на живот, е въпросът, на който нито един от политиците не може или не иска да отговори честно.

Законът за социалните услуги е устроен върху търговски принципи и конкуренция между "търговци" на услуги, което е анормално при условие, че социалните дейности и социалната работа се основават на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие. Състезанието за привличане на клиенти между отделните доставчици и създаването на конкуренция за получаване на държавни средства противоречи на изначалния смисъл на солидарността, антидискриминация и добрата воля на членовете на обществото.

В ЗСУ е допусната отново (както и в Закона за закрила на детето), съвсем умишлено т.нар. „резидентна грижа“ (преходна разпоредба § 1., т. 15). Този термин включва настаняване извън семейството на дете (или лице), за което са изчерпани възможностите за грижа в семейна среда. Настаняването е резидентно, т.е. за 24 часа 7 дни в седмицата, но може и за цял живот. Видовете социални услуги от „резидентен тип“ са изчерпателно изброени в Правилника за приложение на Закона за социално подпомагане чл. 36, ал.2, т. 4, а именно: „социални услуги от резидентен тип“:

а) Център за настаняване от семеен тип: аа) Център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания; бб) Център за настаняване от семеен тип за деца и/или младежи с увреждания; вв) (в сила от 01.01.2018 г., изм. относно влизането в сила - ДВ, бр. 17 от 2017 г., отм. - ДВ, бр. 89 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.), гг); Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства; дд) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция; ее) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с физически увреждания; жж) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост; зз) Център за настаняване от семеен тип за стари хора;

б) Център за временно настаняване;

в) Кризисен център;

г) Преходно жилище;

д) Наблюдавано жилище;

е) Защитено жилище: аа) Защитено жилище за лица с психични разстройства; бб) Защитено жилище за лица с умствена изостаналост; вв) Защитено жилище за лица с физически увреждания.

Наскоро в медиите излезе статистика относно качеството на живот в подобен тип „услуги“. Оказва се, че в масовия случай доставчика не може да осигури качество на живот и устойчиво развитие на своите „потребители“, поради недофинансиране на системата, ниско заплащане на труда на заетите лица и висок риск от текучество на песонала. Към кого се привързва, за да расте здраво и щастливо едно дете, когато в неговия Дом от резидентен тип го бият и тормозят системно, няма на кого да се оплаче, а родителите му са обезправени чрез закон? Настаняването в дом Център за настаняване от семеен тип много често отговаря на смисъла на насилие по формата „неглижиране“ от Допълнителните разпоредби (т.1-3) на Закона за закрила на детето, но също така и на някои от съставите на физическо и психическо насилие, определени в Правилника за приложение на Закона за закрила на детето.

Т.е. държавата е моделирала и финансирала множество начини за изкуственото отделяне на член от семейството

(дете или възрастен), чрез приложение на гореспоменатата формулировка „най-добър интерес“, но начините семейството да запази своята цялост са формулирани като „превантивни“. И забележете, могат да се извършват под форматата на „общностна работа“ извън знанието на родителите целево с уязвимите деца (ЗСУ, преходна разпоредба § 1., т. 9).

Кой определя кое дете или лице да бъде отделено от семейството си – разбира се, това са т.нар. „заинтересовани страни“ (ЗСУ от чл.2, т. 8), в които влизат именно доставчиците на социални услуги. Те „доставят“ услугата и получават бюджет, стига да има на кого. А за това да има на кого да се предоставят услуги, се грижи именно ЗСУ, където единствено потребителите са със зачетени права, но не и хората, които още не са влезли в системата, но са попаднали в „риск“ (според определението за „риск“, което бе коментирано по-горе).

Още една много широко отворена врата за възникване и утвърждаване на модел на всякакви корупционни схеми и търговия с власт и влияние представляват формулировките в чл. 104, 103 и 104 от ЗСУ, касаещи заплащането на социалните услуги. Например, в чл. 104 всички видове превантивни „услуги“ не се заплащат от „потребителя“, но доставчикът на услугата получава финансиране за труда си. Т.е. доставчикът, за да получи финансиране, трябва да предостави така или иначе услугата на някого по свой избор! Този търговски принцип, съпоставен с принципа за задължителност на потреблението на социални услуги от децата, създава много тежък конфликт на интереси на търговеца – доставчик на консултативната услуга и интересите на семейството да запази своята цялост, ако е в трудна ситуация („риск“).

Всяко човешко поведение може да доведе до риск.

Това означава ли, че всяко дете би могло да бъде ходеща касичка за консултантските услуги на различни търговци на социални услуги? Отговорът на този въпрос е „ДА“. А защо държавата насърчава този модел на „институционализиране“ още преди самото семейство да е имало шанс да се справи с проблема си? Това също е тревожен въпрос. Нима проблемите в съвременното българско семейство са малко – безработица, трудова миграция, ниски доходи, невъзможност за качествено лечение, липса на достъп до КАЧЕСТВЕНО образование (защото задължителното образование не е равносилно на КАЧЕСТВЕНО образование), семейни драми, предизвикани от промени във възрастовата група на масовия родител, изневери, неразбирателство с имоти и хиляди други?! И докато състоятелни граждани в „риск“ могат да си позволят качествена юридическа защита, то гражданите в бедност не могат. Как тогава държавата гарантира презумпцията на невинност при гражданите в бедност?

Семейството винаги е било ценност за българина

Могат обаче да се зададат още стотици въпроси. В поритвовес на гореизложените рискове от семеен разпад, незнайно защо насърчавани от държавата чрез задължителността на включване на децата в социални услуги (по ЗСУ), може да се посочи моделът на социална работа, който обаче е центриран върху защита на семейната цялост. Българското общество е запозило своята цялост, въпреки претърпените исторически, социални и икономически тежести и загуби. От друга страна, държавите и частните „донори“, които натрапват своите интереси в социалната система на РБългария, никога не са минавали по нашия, български път. Затова РБългария трябва да открие свой уникален път за справяне с бедността и социалната излоция, справяне с насилието и превенция на увреждането. А те могат да се осъществят чрез практики насочени в защита на семейната цялост и добруване на семейния модел.

Семейството винаги е било и ще бъде ценност и основа на обществото, тъй като неговата сила се състои в задоволяване на чувството за принадлежност, което всяко човешко същество има заложено, за да оцелее. Семейният модел на обществото е заложен в природата на човека и от семейната цялост зависи бъдещето на обществото.

Семейството би трябвало да е първата естествено обусловена възпитателна среда за детето и тя винаги е била от съществена важност за цялостното му развитие. Семейството е общност, която дава на детето знания, формира ценности, необходими за включване в социалното пространство. Изследването на семейството извън неговата социална специфика е невъзможно, тъй като то е социален феномен и съществува в даден географски и икономически контекст (начин на живот), както и културен контекст (хабитус - институции, наука, морал, вярвания) и изработва своя специфична система от ценности. В резултат, начинът на живот на родителите, включително техните възпитателни подходи и практики, придобиват специфични измерения със своя история, детерминанти и психологическа мотивация. Животът предлага огромно множество от различия, но модусът на поведение се залага в първите години от живота на човека и, ако семейството липсва или носи белези на непълноценност, детето се развива като личност спрямо тези дефицити.

Как би се променила обществената ситуация в РБългария,

ако поставим семейството и качеството на живот на децата в центъра на всяка тематична политика? Очевидно, подобна сюблимация би довела до силно мотивирано към развитие общество. Силно мотивираните общности имат своите граждански структури и национални обединения.

А силно мотивираното общество е в състояние да избира пътя си, да създава полезни институции, да акумулира приходи, които да реинвестира в благоденствие. Да иновира съществуването си. Такова общество, центрирано върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него, би харчило пари за запазване на семейната цялост, за училища, за развитие на културата, достъпност на подкрепата за всеки нуждаещ се, за продуктивни и удовлетворяващи работни места, за повече полезна продукция.

Противопоказно за цялостта на държавата е българското общество да бъде принуждавано да се разделя по отношение на безценното богатство каквото е здравото семейство, отглеждащо деца. Може да се твръди, че изявлението на 56-те организации, подкрепящи ЗСУ, не се основава на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие, на на търговия с власт и влияние. Тяхното мнение е израз на интерес към получаване на финансиране и търговия с власт и влияние. Това е несъмнено и недопустимо.

От казаното дотук, може да се направи извод, че

Законът за социалните услуги е:

Излишен – той дублира други, вече влезли в сила, закони и правилници;

В този си вид ЗСУ отваря широко вратата за корупция, води до окрупняване на търговията с влияние, чрез финансово подчиняване на гражданското общество от страна на държавата, която в случая е само инструмент за „външни донори“ с неясно заявени интереси, и насърчение на „фаворити“ след гражданските организации.


Здравият граждански сектор трябва да влияе чрез обединение на обществото за общонационално благосъстояние, а не чрез разделение и нездрава конкуренция от търговски тип между гражданските организации и самите граждани.

По тези причини считам, че ЗСУ трябва да отпадне, и пче трябва да се обмисли законодателна инициатива за повишаване благосъстоянието и качеството на живот на народа – борбата с бедността е от особено значение, за да се избегнат повечето рискове за семейната цялост.


Полина СТАВРЕВА-КОСТАДИНОВА,

доктор по специална педагогика,

университетски преподавател,

председател УС на СНЦ „Родители за Варна“


 

ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ

Е-поща Печат PDF

175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА


• Президентът Румен Радев откри паметник на изтъкнатия революционер и защитник на тракийската кауза в Алеята на бележитите българи в Борисовата градина, София


„Много са стожерите на българщината и на националното ни достойнство в 13-вековната ни история, но Капитан Петко войвода е един от най-значимите, пленил сърцата на поколения българи със смелост, чест и всеотдайност. Неговият неустоим стремеж към свобода и човешко достойнство не се вместваше в национални граници и не признаваше многократното числено превъзходство на противника. И във време на робство, и в дните на свободна България, той стоеше прав и непоколебим в защита на онеправданите и потиснатите“, каза президентът Радев в словото си при откриване на паметника. Държавният глава изрази убеденост, че идните поколения винаги ще намират в Капитан Петко войвода пример за родолюбие, достойнство и мъжество. Президентът Радев прие почетния строй на Националната гвардейска част. Водосвет отслужи Белоградчишкият епископ Поликрап. Представители на Съюза на Тракийските дружества в България положиха на паметника пръст от двора на родната къща на Капитан Петко войвода и от неговия гроб.

Сред присъствалите на откриването бяха столичният кмет Йорданка Фандъкова, зам.-кметът Тодор Чобанов, председателят на Съюза на тракийските дружества Красимир Премянов, граждани.

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България: в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (село Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), в Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. Най-внуншителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г.

По случай 160-годишнината от рождението на войводата, на 2 декември 2004 г., на хълма Джаниколо в Рим, бе открит друг негов паметник (автор проф. Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди. Монументи на бележития българин има и в Чикаго, и в Киев. На негово име е именуван и връх на остров Ливингстън.


ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ


Легендарният български войвода Петко Кирков (наложил се в историографията именуван Киряков), пред чиито подвизи прекланяме глава не само ние – българите, е роден през далечната 1844 година в село Доганхисар. Житейската му история сякаш е сюжет от народна песен, толкова страдание и героизъм има в нея. Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци убиват по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Около младежа се събират и други отмъстители, които раздават възмездие за нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителствените от нея потисници, а войводата й става легенда, която смразява кръвта на всеки враг и насилник. По следите на хайдутите тръгват потери от заптиета, от башибозук, а често и от редовна войска. Четниците обаче печелят победа след победа, макар и почти винаги да са по-малобройни от противника. Това е едно от доказателствата за водаческия талант на Петко войвода, за естествените му способности като тактик.

Славата на Петко Кирков се разпространява далеч извън пределите на юнашката планина Родопа и родната му Тракия. Из целия Балкански полуостров тръгва мълвата за неустрашимия българин, чиято чета, действаща на едва няколко часа път от имперската столица, поставя на колене османската власт. Вероятно затова през 1864 г. гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на остров Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във Военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си в боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Пребивава в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, където крои планове за освобождение на българите и разпространява възвание към тях за въоръжена борба.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. След многобройни успешни сражения срещу османците, през 1872 г. Одринският валия изпраща срещу четата прославения бабаит Арап Хасан. И се случва онова, което малцина са очаквали: Арап Хасан е пленен от четата на капитан Петко войвода. Условието да бъде пощаден животта на Арап Хасан е гордо и безусловно: освобождаване на всички задържани по затворите, които са обвинени, че са помагачи и приятели на четата. Само ден след това Одринският валия освобождава от местния затвор арестуваните, а на 30 юли 1872 г. каймакаминът на град Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това на практика е признание за капитулацията на Одринския валия. Но това не би се случило, ако дружината на капитана Петко войвода не бе структурирана по строгите закони на военното дело: със своя бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“, подобно на турските военни части и фактически се издига на нивото на самостоятелна българска въстаническа военна единица в Беломорието.

Четата на капитан Петко войвода временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата преценява, че в създадените условия неговата дейност може да предизвиква нови страдания на християнското население. Когато обаче избухва Руско-турската освободителна война (1877-1878) четата възобновява дейността си. Тя има вече личен състав от 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За близо шест месеца бунтовниците водят девет тежки битки с турските полицейски и военни части и ги побеждават.

През юни 1879 г., след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от генерал Михаил Скобелев. Самият руски император Александър II приема Петко войвода, произвежда го в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния.

На следващата година капитанът продава имението, заселва се във Варна и се жени за Рада Кравкова от Казанлък, която е от рода на известния капитан Георги Мамарчев. Това е вторият му брак, след като по-рано има семейство с Елена, гъркиня от Енос или Кешан, с която живеят в Ипсала, докато отново поема по хайдушките пътеки.

Ролята и значимостта на Петко войвода е голяма и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по негова и на други родолюбиви българи инициатива, в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“ за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Османската империя. С него се поставя началото на освободителната организация на българските бежанци от Тракия.

В началото на 90-те години на 19 век Петко Киряков влиза в конфликт със Стамболовисткия режим. Наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – някога заловен като разбойник от капитан Петко войвода, той става жертва на личното отмъщение на Турчев, който буквално съсипва живота на достойния българин. Месеци наред героят е хвърлен в тъмница и е измъчван от партизаните на Турчев. След падането на Стамболов капитан Петко войвода се завръща в дома си във Варна. Там, на 7 февруари 1900 година, героят, чието име в годините на робство бе легенда, умира. Мъченията и униженията, на които е бил подложен големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи, сломяват здравето му и съкращават дните му. Хилядно множество се стича на погребението му. Неговата слава обаче не помръква. Обезсмъртен от легенди и разкази на негови съвременици капитан Петко войвода заживява свой нов живот в книгите, написани за него. Знаменитият му образ изграден от актьора Васил Михайлов в 12-сериния телевизионен филм на режисьора Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов създаден през 1981 година, издигна името на капитан Петко войвода до незабравим за народа ни символ на благородство, храброст, саможертва и свободолюбие.


 

ГЕНЕРАЛЪТ НА НАДЕЖДАТА И ГЛАДИАТОРСКИЯТ МЕЧ НА СЛОВОТО

Е-поща Печат PDF

• Хроника на явления, събития и надежди преди февруарския сняг и неминуемата пролет

 

От празничната новогодишна нощ до деня на обръщението на президента Румен Радев към българския народ, аз се прислушвах в ехото от думите на този генерал на войнската чест, по Божия милост и по волята на народа изпратен за държавен глава на България – като генерал на нейната надежда за избавление! Вече повече от три години, по-остро от гладиаторски меч, неговото слово посичаше спокойствието на гузните и виновните за народната участ. Като въздушен ас, гордост на Воено-въздушните сили на България, непоколебим и точен, той отдавна даде да се разбере, че само на крилете на свободата и справедливостта може да бъде вдигната бойната машина на народната надежда за промяна, за нови простори на мечтата за пребъдване на България.

Неговото обръщение към българския народ резюмира и концентрира причините и основанията за неволите на днешния ден. То стресна и постави нащрек адресантите на статуквото и тахтабите на конюнктурата; вдигна под тревога черното войнство на лъжата и клеветите; смути рахата на новите конашки чорбаджии и изправи на нокти глутницата на каналиите...

Вълчият вой не закъсня и отекна до небесата. Отекна като закана, основана на „закрилата на закона“, както вълците и хиените я разбират. И на „народната любов“, която си въобразяват, защото народът отдавна прогледна.

Подир залпа на заканите за импийчмънт и стабилност на статуквото заизпъчваха гърди самоотвержени ласкатели и ноторни безчестници;  разпениха усти „говорещи глави“; защъкаха по вестници и телевизии несменяеми бенефициенти на фондове и обществени поръчки... Блатото оживя и тинята се размириса!

Но както се полага за един генерал, президентът Радев запази хладнокръвие: „Най-многото, което можете да постигнете, е да напълните площадите“ – заяви той. Думите му прозвучаха като отрезвителен душ за мишата тупуртия. Гузните и виновните разбираха, а крадците и Конака се досещаха, че тези думи са на друг, по-точен адрес. Те не са отправени към крепостния им корпоративен контингент, който заради парчето хляб дава послушно гласът си за тях, макар най-често с отвращение. Те знаеха, че в очите с всеки българин на най-висока почит и доверие, винаги са били онези генерали на доблеста, които са командвали „След мен, напред!“ и победата над врага е ставала неминуема.

Видя се как клюмна гребенът на адресантите и как набързо те надянаха маските на благообразието: „Стига политически войни“, „Важна е стабилността“, „Отговорност пред държавата“, „Мандатът свършва скоро, да не товарим обществото с разходи за предсрочни избори“...

След тези „мъдрост на буци“ излезе на бял свят и онова, което бе известно и отпреди: началникът на ВВС ген. Цанко Стойков е професионалист и няма пропуски в неговата служебна изрядност. (Как и по чие разпореждане е „слушан“ и защо до резултатите от разпоредената проверка за предполагаемата му вина, не се занимава Военната прокуратура, остава „тайна велика ест!“). По-важното в случая бе ярко подчертаната изрична забрана министрите да не коментират казуса със записите от телефонния разговор между президента Радев и генерал Стойков и пр., и пр.


Първоначалните заявки за импийчмънт бяха обяснявани като “ехо от нараненото честолюбие на управляващата партия“, която „никога“, ама никога не била провеждала атаки към „Дондуков“ 2, към президента лично и неговото семейство...

Друго не можеше и да се очаква. Но хрониката, не само на последните 3, хрониката на всичките 10 години от нейното управление сведетелства за правотата на президента Радев и за основанията му да свали доверието си от правителството. Тенекиените очи на властта на тази партия винаги са блестели със своя особен далтонизъм: черното винаги е представено за бяло; разрухата – за съзидание; безхаберието – за далновидност; мизерията – за благоденствие... И винаги отмъстителността е била нейната доминираща същност, а „калинките“, неизтриваемият атестат за „компетентност“ и „професионализъм“.

Щом ковчежникът на държавата за цели 5 години не може да схване липсата на 500 000 000 лева в приходите на държавната хазна; щом не е осмислил, че за същият период е изплащал десетки милиони над полагаемата се собсидия на политическите партии; щом с лека ръка плаща авансово по 3 милиарда за бойни самолети на чертеж, а заставя милиони хора да живеят в недоимък и мизерия, какви аргументи за непригодност на това управление трябва още да бъдат изтъкнати!...

Генералът на надеждата, генералът на честното и доблестно слово и действие, в продължение на тези вече повече от три години много пъти отпи от горчивата чаша на клеветата. Но устоя. И  не измени на призванието си да бъде отрицател на престъпните политики, които закотвиха една пета от българите в гроба, а останалите две трети от тях – на дъното на отчаянието и мизерията.

Аз бях един от тези, които чуха и запомниха възхитителната характеристика дадена за него от ректора на Авиационния университет на Воено-въздушните сили на САЩ, където  генерал Радев бе завършил с отличие своята магистратура. И ако не ме подвежда паметта, там бе ясно казано, че българският офицер Румен Радев, чието име е изписано със златни букви в Алеята на славата, има качествата на човек подготвен за велики отговорности пред своя народ.

Някои изявени бенефициенти на келепира и безсменни добермани на конюнктурата като проф. Антоанета Христова, Георги Марков, Георги Харизанов, Антон Тодоров, Георги Коритаров и пр., се опитаха да представят заявената позиция на генерал Радев, в неговото обръщение към народа, като елементарна реакция на инициативата пред КС на главния прокурор Гешев, относно изясняването на параметрите с непрекосновеността на институцията и личността на президента и вицепрезидента. Струва ми се, че те не само дълбоко грешат, но и се опитват да заблуждават, каквато впрочем винаги е била длъжността им на наемници.

Блестящ интелект, генерал Радев може да разясни своята позиция на четири езика – кратко и ясно. И според великата българска войнска традиция – с доблест и чест! И неговите думи не се нуждаят от тълкуване, защото са далече от всякакво притворство. Пред народа на България, с това свое обръщение, генералът затвърди своя образ на неустрашим войник на правдата и непримирим бастион на съпротивата срещу политици и политики, които съсипват надеждата на народа ни за по-добри бъднини.

Горе сърцето, господин генерал!

Държавата не могат и не трябва да представляват онези, които са я ограбили.  Държавата е народът, който понася тегобите на разрухата, сътворена от тях!

И вярва във Вас.

 

ГЛАДИАТОРЪТ НА СЛОВОТО

 

Някъде през януари Кеворк Кеворкян ми изпрати новата си книга от поредицата „Мътилката на прехода“. Бе пристигнала с нарочен куриер, но други се бяха разписали вместо мен и я получих едва след седмица-две. Зачетох се в нея, четях и не се уморявах да чета. Безпощаден анализ. Блестящо и остро перо. И недоизказана и недописана болка за всичко, което се случва в България.

Някога Любомир Левчев подпечата високите карати на неговия талант с една метафора, съвсем по Левчевски: „Кеворк е безподобен словесен гладиатор!“ Сега четях „Сувенирите от 10 ноември“ и  ме обземаше чувството, че поетът сякаш се бе взрял през хоризонта на времето, за да разгърне страниците на тази книга, която държах в ръцете си. Измежду редовете й, зейваха оголените от перото на Кеворкян страховити зъбери на правдата, а една, едва уловима отначало тревожност, изпълзяваше като мъглица, обгръщаше ме постепенно и аз потръпвах, и потъвах в нея. Тя ставаше все по-плътна и непрогледна, додето в резките синкопи на сърцето и разума внезапно се помъкваше образа на една окръглена безнадеждност. Тя растеше в съзнанието ми, менеше своите форми, докато накрая, все пак, придоби очертанията на арена. Аз чувствах как думите на Кеворкян попиваха в мен и от тях трагичната обреченост на болката извисяваше ръст, но нямах сили да извикам към безчувствените трибуни на амфитеатъра: „Ние сме следващите“!...

Видения! - но на какво ли не е способна една метафора!

Гладиаторът на словото Кеворк, с перо като меч от болка и светлина, се изправяше с истините, събрани в тази книга, срещу навъсените трибуни на безразличието и безхаберието, които гледаха безчувствено,  люпеха семки, глухи, слепи и неразбиращи драматургията на пошлите спектакли на властта, в които те самите бяха не просто зрители, а заложници.

Хвала ти, Кеворк, даровитият и достоен син на арменския род, по българин от българите; брат и приятел на истината, на правдата и народа!

Нека да крепне перото ти, гладиаторе на словесността! И все така да е горещо сърцето ти, преливащо от болка и любов към България!

 

КОЙ И КОГА  СТРЕЛЯ С ГАУБИЦА ПО ВРАБЧЕ?

 

За главното очакване, обявено през миналата седмица от Н.Пр. г-жа Херо Мустафа, си струва да се разсъждава, още повече, че то, може би не напълно, но вече се осъществи. В него ставаше дума за името на човека, обявено вече от държавния секретар на САЩ Майкъл Помпео, комуто се забранява да влиза на територията на САЩ, „заради корупционна практика“. Тази забрана, както стана ясно, се отнася за съдия Андон Миталов.

Може да се каже, че разочарованието беше равно и дори по-голямо, и от най-мизерните очаквания. Все пак всички медии под контрол вече десетилетия твърдят, че САЩ са непримирими по отношение на спазването на принципите на морала, особено в политиката; че дори когато казват: „Кучи син, но наш кучи син!“, те винаги дават да се разбере, че всичко това е до време, и че справедливостта и свободата, на които те са гарант, възтържествуват винаги. Примерите не свършват с генерал Нориега, Сомоса, Батиста и пр. „любимци на народа“. Обратните примери, които раждат и поддържат ефимерните надежди на временни прокуратори и намесници на властта на Рим, също не са малко.

Нека да призная, че и аз като мнозина очаквах много повече. Дори си казах: „Никой не стреля с гаубици по врабчета, но САЩ могат и това да си позволят“. Колкото повече време минава обаче от „изстрела“,  толкова повече ме наляга и една друга мисъл: не „стрелят“ ли САЩ от „закрита огнева позиция“ по друга, по-главна цел?

Както е известно г-н Андон Миталов е съдия от Специализирания наказателен съд. Своята „зависимост“ или „независимост“ той показа при онова оспорвано негово решение за пускането предсрочно от затвора на Джок Полфрийдман, убиецът на студента Андрей Монов. Ако да е бил неправ в това си решение, а още повече, ако пък е бил прав, той, съдия Андон Миталов попадна в клещите на нееднозначното отношение от страна на обществото. Мненията бяха радикално противоположни: от „Осанна“ до „Разпни го“! Струва ми се, че този факт би следвало да го подсети да бъде особено внимателен и предпазлив във всяко свое следващо съдийско решение. Но за изненада се оказа обратното: гръмна случаят Николай Малинов, за което властта сега се кае.

Да си призная аз се зарадвах на неговото решение. Все пак, извън буквата на закона, което не е моя територия, аз, по волята на сърцето, винаги съм бил причастен към формите и инициативите за приятелство с Русия и с руския народ. Изтъквал съм тяхното изключително място в историята, живота и съдбата на България. И подобно на президента Тръмп, аз също искам Русия да бъде приятел, а не враг. И не се отказвам от това свое убеждение за нищо на света и сега. Още повече, че в случая ставаше дума и за изключителната възможност високият орден „Дружба“ да бъде връчен лично от президента Владимир Путин на Николай Малинов - председател на Национално движение „Русофили“.

Но и до днес ме занимава една неспокойна мисъл: свободен в своята воля ли е бил съдия Андон Миталов? И ако не е бил, на кой етаж над него се намира суфльорът, който също ми е симпатичен по изтъкнатите причини?  При все че очевидно има пропуск по отношение на законността, не е ясно как да бъде анализиран фактът, че когато Специализираният наказателен съд и Специализираната прокуратура, се намират в една сграда, всяка консултация по въпроса би била бърза и напълно естествена. И ако тя е била осъществена, щеше неминуемо да предотврати „неразумността на съдията“, за когото сега властта настоява „да му се вземе главата“. Струва ми се, че цялата шумотевица за „предоставяне на доказателства“ от ДД на САЩ, относно вината на съдия Миталов, както и исканията за неговото уволнение, са несъстоятелни и все повече заприличват на нескопосан опит да се излезе от конфузното положение.

Нима не е ясно, че „Рим не се обяснява“, и че както „не плаща на предатели“, не би стрелял и с гаубица по врабче? Обратното не би било съответно на неговата гигантска мощ. От което следва, че „очакването“ съвсем не свършва. То продължава и главното предстои. И както би казал великият Остап Бендер: „Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо!“.

 

"Ставайте, робове,

аз не ща ярем!"

 

Помните ли тези думи? Изречени са от Бенковски на 20 април 1876 г. И така от Панагюрище пламва огънят на бунта в душите на българите. Смятате ли, че още можете да търпите? И докога?

Днес, аз и още стотици, и още хиляди като мен, ще отидем пред едно от българските министерства, за да вземем оставката на престъпното правителство. Ще отидем заради горите, заради водите, заради въздуха, заради златото, заради децата, заради миналото, заради бъдещето, заради свободата, заради справедливостта, заради всичко, което поробителите ни отнеха! И ще кажем, и ще поискаме ОСТАВКА, СЪД, КОНФИСКАЦИЯ, ЗАТВОР за престъпниците от управляващия режим!

„Ставайте робове, аз не ща ярем!“

Това заяви в профила си председателят на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов, преди началото на протеста на 27 януари т.г. пред МРРБ и Министерския съвет.  ПП „Възраждане“ бе един от организаторите на протеста, ведно с ПП „МИР“ и нейният председател Симеон Славчев. Подкрепи ги синдикат „Защита“.

Това са двете млади партии с млади лидери, които събират като във фокус надеждите и очакванията на все повече събудени от летаргията и приспивателните на властта българи. Ехото от обръщението на президента Радев се сля и отекна с въжделенията на младите им сърца. Те бяха вече извисили глас за борба, и думите на президента намериха една разорана от ярост и непримиримост бразда на родолюбието, която те ще изкарат до края, за радост на сърцата на всички, които обичат България.

Профилите на партиите „Възраждане“ и „МИР“ (акроним на Морал, Иновативност и Родолюбие), са в много отношения сходни, и все пак, различни. Лидерите им Костадин Костадинов и Симеон Славчев – също. Целите, които си поставят, заслужават съпричасност и подкрепа, точно в този момент те са онази искра, от която трябва да лумне огънят на Бенковски. Разездите на властта вече докладваха за опасността и служебната артилерия на медиите под контрол ги подхвана. Канонадата е дотолкова масирана, че само подчертава необоримата правота на тяхната непримиримост.

Пътят за осъществяване на целите им обаче не бива да бъде оставен на свободната воля на „Розата на ветровете“. Из нашенско те духат с такава сила, че  може да бъде блокирано всяко направление. Както се случи с България, преди дни, когато бе скована от непроходимите преспи на февдруарския сняг. А в случая е реч за премислени пропасти, изровени не само от стихията и паниката на властта, но и от пороите на неовладяната ярост.

Доколкото все пак тези бележки не претендират за методика при непоискан съвет, ще си позволя обобщението, че моето лично разбиране за една умна и действена политическа борба, е необходимо преди всичко наличието на идея, която може да мобилизира възможно най-голям брой хора. Днес прелестите на живота, който живеем, сами принуждават хората да се обединяват, за да оцелеят. И да се спасят. А с тях и държавата. Защото ако имаме народ, можем да имаме и държава, и чак тогава можем да се борим тя да бъде социална, национална и правова. Това би била главната същност на идеята.

Вярно е всичко онова, което двамата лидери говорят. И им прави чест, че в своите действия те не издават признаци на колебание, нежели - на страх. Националната кауза не е за маломерници. Един по-широк поглед обаче би им показал, че, както никога в своята история, днес България е без верни приятели и надеждни съюзници. И значи от първостепенна важност е да бъде обединена националната енергия. Мотивировките за това как да стане не са просто технология. Нито са въпрос на решение на сбор на чета робинхудовци, които „раздават“ справедливост, макар на думи. Идеята не трябва само да посочва целта, тя трябва да разкрива и причините, заради които тази цел се преследва и начинът, по който ще промени живота на хората, които са я приели.

Най-общо идеята може да бъде определена като Единен народен фронт. Това е стара идея, заложена от други и приложима при повтарящите се сега исторически обстоятелства. В български условия бе изпробвана съвсем наскоро. Присещам се за нея, защото това е идеята на Политически Кръг „Зора“, за съжаление полуубита и похабена от себичността и Попгапонщината на атакуващи егоисти, които освен всички други грехове, се оказаха и най-обикновени морални пораженци. А това е грях свише пред народа. През 2005 г. хората тръгнаха след голямата идея за всенародна полза  и спасение, но онези си измайсториха зад гърба им партийка за лична употреба. Нека Бог да ги съди или опрощава. От народа прошка за тях няма и не може да има.

Днес диспозицията на

печелившата възможност за избавление

е горе-долу следната:

ПП „Възраждане“ и ПП „МИР“ са двете яростни остриета срещу статуквото;

Идеята за Единен народен фронт, при това осмислена и проверена за внедрени провокатори, може да бъде обединенител в „петата кохорта“ на легиона на българския народ, за всички „гладиатори на словото“, за да стигнат техните прозрения, чрез нея, до сърцето на всеки българин. И да го събудят и призоват под нейното знаме.

Налице е и един Генерал на надеждата. Мисля, че образът му не се нуждае от изясняване. Другото, нека да добавят „совите“.

Много често през годините приятели и доброжелатели са оценявали със загриженост пътя и посоката на „Зора“ и „Нова Зора“ в яростния шпалир на противопоставяне на лъжите и злобата на деня. И защото дотук бе реч за слово и действие, за поети и метафори, нека читателят ми прости нескромността да спомена и едно свое откровение, стих от Оптимистичната поема за избрания път на един лирически герой. Няма смисъл да казвам, че по писаните и неписани закони на поезията, обикновено това е самият автор.

„...че не е важна смъртта в тези друми,

важна е страшната смърт на думите!“

Би било непростимо наистина, думите от обръщението към българския народ на президента Радев, да заглъхнат затрупани от февруарския сняг на безразличието, на лъжите и сплетните, както и в грохота на „служебната артилерия“. Историята няма да ни прости такова разточителство и то тъкмо сега, в сгъстеното време на нейния неспирен ход. Залог е съдбата на народа ни и на България.

Затова и аз имам своята молитва: нека да пребъде, да бъде чут и разбран гласът на всеки посветен на словото и действието! И да бъде, както е писал Ботев, който се е молел на Бога на разума - „защитниче на робите“: Нека всеки глас, който е глас за свобода, да не премине „тихо като през пустиня“, в тази земя, пропищяла от робства и тирании! Нека вдъхне „любов жива за свобода – да се бори кой как може с душманите на народа!“.

Амин!


 


 

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Е-поща Печат PDF

Уважаема

г-жо вицепрезидент,

Уважаеми секретари

и съветници,

Уважаеми

представители на

медиите,

Скъпи сънародници,

Oт 3 години призовавам правителството да работи отговорно и ефективно в интерес на българските граждани. Не го правя като политически опонент, а като държавен глава, с мисъл и грижа за бъдещето на България. За съжаление, това не се сбъдва.

Днес сме свидетели на остра криза в управлението на всички нива.

Липсата на воля за реформи и за борба с корупцията и разхищенията, методичното погазване на закона и морала, доведоха България до парализа на цели обществени системи и институции без аналог в историята на българския преход.

Жителите на Перник и цели села от региона са оставени без вода, за което кабинетът отказва да поеме политическа отговорност.

Разследвания на чужди медии и институции осветлиха разхвърлянето из цялата страна и горенето на чужди боклуци в наши централи, което трови въздуха и природата ни. България не е бунище и никой няма право да залага здравето на българите, за да извличат печалба шепа бизнесмени с държавни протекции.

Кабинетът тихомълком прокарва реформа на валутния борд, за чийто смисъл и основания българите очакваха ясни разяснения.

Законодателството се превръща в заложник на лобистки интереси, а бедността и неравенството се задълбочават.

Търгува се дори с национален суверенитет в името на личното политическо оцеляване.

Институции, призвани да бъдат независими и да отстояват закона, го погазват показно, превръщайки се в инструмент на властта. Държавни органи си позволяват да сплашват несъгласните и протестиращите. Налице е организирано настъпление срещу гражданските  свободи.

Това правителство и управление води до разпад на държавността и ни лишава от бъдеще като нация.

На всичко това трябва да се сложи край.

Считано от днес, официално снемам доверие от правителството, което не действа в интерес на българските граждани и носи отговорност за острата криза в нашето общество.

Скъпи сънародници,

Днес делението не е между леви и десни, столица и провинция, а между порочната власт и милионите почтени българи. В борбата за отстояването на нашите права аз съм редом с вас. Бъдещето на България е на свободна, европейска страна, в която гражданите не се страхуват от репресиите, а се уповават на закона и морала.

Това е бъдещето на смелите и достойните българи! На младите и просветените, на възрастните, честните и отрудените, на всички, които ще възродим отечеството. Да се обединим за справедливостта и държавността. За доброто на България!


 


Страница 1 от 339