Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 31 - 30 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 32 - 6 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 33 - 13 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 34 - 20 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 35 - 27 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 36 - 3 септември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 37 - 10 септември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 38 - 17 септември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 39 - 24 септември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 40 - 1 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 41 - 8 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 42 - 15 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

АПОТЕОЗ НА ОЧАКВАНЕТО И НАДЕЖДАТА

Е-поща Печат PDF

Яш-Кишиневската операция и действията на ОФ за развитието на политическия процес в България


На 28 август т.г., в Руския културно-информационен център, се проведе научна конференция по случай 75 години от Яш-Кишиневската операция на съветската армия през Втората световна война. Организатори бяха фондация “Устойчиво развитие на България” и “Россътрудничество”.


Обстановката по фронтовете на Втората световна война в Европа, през лятото на 1944 г., се характеризира с масирани настъпателни операции на съюзниците от Антихитлеристката коалиция по всички направления с цел окончателен разгром на фашистка Германия. Главната тежест на военните действия се разиграва на Източния фронт, където Съветската армия громи мощните групировки и отбранителни линии на Вермахта и съюзниците на Германия от Оста по пътя към Берлин. Тежки битки водят и съюзниците от САЩ и Великобритания на открития Втори фронт след десанта в Нормандия.

На този фон особена стойност за нас, в България, има Яш-Кишиневската настъпателна операция на СА по стратегическото направление на Балканите. Някои, предимно западни автори, наричат проведената от 20 до 29 август 1944 г., операция Втора, отделяйки като Първа, безрезултатното за СА настъпление от 8 април до 6 юни 1944 г. По своя мащаб и значение тя е една от най-успешните съветски военни операции, завършила с пълен разгром на противника и включена в списъка на Десетте сталински удара през 1944 година.

Във втората Яш-Кишиневска операция Съветската армия разполага с 1 314 200 войници и офицери; 16 000 оръдия, 1870 танка и 2200 самолета.

Германско-Румънското командване изправя срещу силите на СА 900 000 войници и офицери, 7600 оръдия, 400 танка и 810 самолета. Жертвите и загубите за СА се изчисляват на 67 130 души. 13 197 от тях, са убити, а останалите са тежко ранени или безследно изчезнали.


Германо-Румънските загуби възлизат на 135 000 войници и офицери – убити, тежко ранени или безследно изчезнали. Пленниците наброяват 208 600 войници и офицери.

Втората Яш-Кишиневска операция на Съветската армия по своя характер е настъпателна. В нея участват частите на Втори и Трети Украински фронтове, Черноморския флот и Дунавската военна флотилия), срещу силите на Оста, групирани в Южна Украйна (47 дивизии), която отбранява районите на Яш и Кишинев през Втората световна война.

През м. август 1944 г. се създават благоприятни условия за нанасяне на решаващ удар по Балканското направление. Немското командване е принудено да прехвърли 12 дивизии в Беларус и Украйна и по този начин отслабва мощта на групата армии „Южна Украйна“. Допълнителна слабост е покриването на фланговете от по-слабо боеспособната румънска армия. На 20 август съветските войски пробиват противниковата отбрана и за 5 денонощия обкръжават и разгромяват 22 дивизии (около 256 000 души са убити и пленени). Съветските войски преминават в дълбоко настъпление и преследване по Дунавското стратегическо направление.

На 23 август 1944 г., в Букурещ, избухва въстание на антифашистки сили и е извършен преврат, свалил от власт ген. Йон Антонеску. Превратът е подкрепен от крал Михай I, който заповядва арест на прогерманските генерали и офицери и отправя ултиматум към немците да напуснат Румъния, която капитулира и излиза от Оста. Немците не се подчиняват. На 24 август те бомбадират масирано Букурещ с цел потушаване на въстанието. Тогава новото правителство се обръща с молба към СССР за помощ и веднага са насочени от командването на СА 50 дивизии за прогонване на германците и освобождаването на Румъния. Останалити съветски дивизии доунищожават немските и румънски войски, попаднали в обкръжение и откъснати от стратегическите бази. Съветската армия, в лицето на Втори Украински фронт, влиза в Букурещ на 31 август – два дни след приключване на Яш-Кишиневската операция. Към този момент войските на Трети Украински фронт, подкрепени от Черноморския флот и Дунавската флотилия, вече се намират

на границите на България.

Съветската армия навлиза в Румъния и част от Унгария, и се създават предпоставки за навлизане и в България, Югославия, Албания и Гърция. Яш-Кишиневската операция оказва огромно влияние на по-нататъшния ход на войната на Балканите. В нейния ход са разгромени основните сили на групата армии „Южна Украйна“, извадена е от войната Румъния, освободени са Молдова и Измаилска област на Украйна. На 12 септември 1944 г. е подписано в Москва, от името на Съюзените народи, примирието с Румъния. Пълното освобождение на Румъния приключва в края на м. октомври същата година в резултат на Букурещко-Арадската операция.

Обстановката в България и развитието на политическия процес.

Горещо е лятото през м. август 1944 г. в България и не само поради годишния сезон. Гори и гърми под краката на управляващата прогерманска политическа клика, водена от Регентския съвет, послушното Народно събрание и безидейното правителство на министър-председателя Иван Багрянов.

След десанта на съюзниците в Нормандия и победоносната Яш-Кишиневска настъпателна операция на СА по Балканското стратегическо направление, съдбата на България е предопределена от хода на бойните действия и предстоящото навлизане на Червената армия на българска територия. Българските власти се гърчат, както от нарастващия съветски дипломатически натиск и същевременно страх от окупация от Германия (по подобие на случилото се в Унгария), така и от все по-голямата безпомощност на легалната буржоазна опозиция да намери удовлетворително решение и нарастващи апетити на ОФ опозицията за самостоятелно завземане на властта. През лятото на 1944 г. са преодолени и някои разминавания и недоразумения между позициите на Задграничното бюро в Москва и вътрешното ръководство на БРП /к/ по тактиката на взаимодействието с антифашистките сили и легалната опозиция. Масовизира се и се активизира въоръжената съпротива, на което властта отговаря със засилени репресии, което усложнява обстановката. Съветската армия спира настъплението си в България, изчаквайки развитието на политическата обстановка в страната и свалянето на прогерманското правителство на Багрянов. Сталин държи да спазва постигната договореност между тримата Големи в Техеран да не се променят насилствено политическите режими и правителства в окупираните от съюзниците страни и територии.

Буржоазните политически кръгове и среди около двореца проумяват вече ясно, че

крахът е неизбежен и предстоящ не само за хитлеристка Германия,

и че без включване на комунисти в бъдещо правителство, (колкото и да е нежелателно за тях), не е възможно то да получи признание на съюзниците от Антихитлеристката коалиция. Същевременно, в средите на БРП и ОФ, ясно се поставя политическата задача: крайна цел е „национално“ правителство от средите на ОФ! Все още се смята, че това може да се случи с легални средства и договорки. Започват активни политически совалки и действия за промяна на външнополитическия курс и облекчаване на вътрешно-политическите репресии от правителството на Багрянов. Очертават се реални възможности за взаимодействие между легалната опозиция и нелегалния ОФ, който междувременно се легализира чрез няколко активни политически действия като подписите на 4 дейци на ОФ под обща с представители на легалната опозиция Декларация до регентите от 7 август за: „коренна промяна на външната политика, спазване на Конституцията и създаване на народно правителство, ползващо се с доверието на целия български народ“. Успоредно с инициативата на легалната опозиция, на 2 август 1944 г., НК на ОФ депозира в правителството документ, озаглавен „Предупреждение“ и подписан от 33 представители на БРП, БЗНС „Пладне“, „Звено“, БРСДП, независими общественици, който има програмен характер и заявка за власт.

Към средата на август

политическата обстановка в страната става все по-напрегната. Германофилските кръгове около Александър Цанков подготвят преврат, осуетен от властите. В извънредната сесия на Народното събрание (17-23 август 1944 г.) речите на премиера Багрянов и външния министър Драганов не дават надежда за промяна. Правителството започва мащабно настъпление срещу разрастващото се партизанско движение. Напрежение създава и скъсването на дипломатическите отношения на Турция с Германия. Известни са усилията на Чърчил да включи Турция във войната чрез окупация на България. В резултат на Яш-Кишиневската операция Румъния е извадена от войната. Съветските войски са на българската граница. Съобразено и с указанията на Георги Димитров от Москва от 20 август, делегация на НК на ОФ в състав Иван Пашов, Рачо Ангелов, Христо Стоянов, Никола Петков, Григор Чешмеджиев и Димо Казасов прави посещение при премиера, в Боровец, на 24 август, с искане да предаде властта на ОФ. С този акт организацията, като цяло, за първи път се изявява като легална политическа сила и като такава води разговор с министър-председателя. Политбюро на БРП ползва акта, за да докаже, че всички възможни конституционни опити за съставяне на правителство на ОФ са изчерпани и да оправдае въоръжените си действия. Елиминирането на конкурентите на ОФ за властта стават все по-реални. На следващия ден НК на ОФ издава позив „с чиста съвест“, че само правителство на ОФ може да спаси страната и е настъпил моментът народът и армията да поемат отговорността в свои ръце. На 26 август 1944 г. е обявено, че страната се връща към неутралитета“. Регентите се ориентират към правителство от легалната опозиция извън ОФ, а ЦК на БРП, с Окръжно №4, поставя задачата властта да се завзема от ОФ. Върви подготовката за навлизане на съветските войски в България.

В тази обстановка, в края на август, регентите изиграват

последната си карта.

Съставят правителство, което трябва да извърши безболезнено завоя във външната политика, да е приемливо за Антихитлеристката коалиция, да сключи примирие със западните съюзници, (с които България е в състояние на война от 13 декември 1941 г.) и да не позволи на СА да влезе в България. Регентите се срещат на 27 и 29 август с представители на легалната опозиция и се договарят единодушно за един коалиционен кабинет, в който да влязат и представители на комунистите. За министър-председател е предпочетен Константин Муравиев от БЗНС „Врабча“. Становището на НК на ОФ спрямо поканата за участие в правителството е категоричен отказ.


НК на ОФ вече е не само легален участник в политическия живот, но и прави важна стъпка към разширяване на своята социална база в този тежък момент. На 30 август НК се обръща с Манифест към българския народ и армия за „незабавна смяна на правителството на Багрянов с кабинет на ОФ“ като за първи път, разгърната в 16 точки, представя своята програма, около която да обедини широки народни слоеве. Манифестът допълва и разширява в лява посока Програмата на ОФ от 1942 г. За завземането на властта вече не се разчита на Указ на регентите (между впрочем на 30 август те възлагат съставянето на правителство на Константин Муравиев), а се прави възвание до гражданите и войниците да завземат властта с комитети на ОФ. В този дух е и Заповедта на Главния щаб на НОВА към партизанските отряди от западна България „да слизат и вдигат народа на въоръжено въстание“ за власт на ОФ. Правят се опити за вкарване на клин в ОФ от Константин Муравиев като определя 3-4 министерски кресла за представители на ОФ. Той получава отказ и обявява своето правителство на 2 септември 1944 г. Правителството, вместо скъсване на отношенията с Германия, обявява пълен и безусловен неутралитет. Започва и сепаратистки преговори с англо-американските съюзници (без СССР) в Кайро, за сключване на примирие и осуетяване влизането на СА в България.

Същевременно върви

подготовката за главния удар

– завземането на властта в София. На 2 септември Политбюро на ЦК на БРП решава главният удар да стане на 7 срешу 8 септември като се предхожда от масови политически акции, организирани от ОФ на 4 или 6 септември. Впоследствие датата е отложена поради недостатъчна подготвеност за 8 срещу 9 септември.

На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България, но съветските части не навлизат в България. Целта е да се ускори вътрешната промяна в страната и да се осуетят сепаратистките преговори в Кайро. Така Сталин спазва договореностите със САЩ и Англия войските да не променят режимите в държавите. Обявяването на войната катализира политическите процеси особено в северна България. През нощта срещу 6 септември ОФ комитети завземат властта в първите селища в Свищовско, дн. Монтанско, Русенско, Силистренско, Севлиевско и други. В периода до 8 септември в страната функционират 760 комитети на ОФ с близо 3370 членове. До същата дата в ръцете на ОФ са 172 села и 20 града.

На 6 септември има два опита за легално прехвърляне на властта на ОФ – сутринта запасният майор Кирил Станчев се явява при регентите с искане незабавно да свалят правителството, тъй като то не се приема от СССР, и затова е обявена войната, а същият ден, вечерта, военният министър Иван Маринов, кани в кабинета си регентите с настояване властта незабавно да бъде предадена на ОФ. Получава отказ като се предлага комунистите да заемат 4 свободни кресла, отредени за тях в кабинета на Муравиев. Получава се информация в Москва при Георги Димитров от военната секция на НК на ОФ, (където участват и военните от „Звено“), че се водят разговори с военния министър Иван Маринов за сваляне на правителството. В случай на неуспех военният център ще даде заповед за въстание. С цената на три дни закъснение след обявяване на войната, Съветската армия навлиза в България на 8 септември 1944 г. в 9.35 ч., когато вече е ясно, че ОФ и военните имат готовност да извършат преврата срещу Муравиев.

Превратът

На 8 септември 1944 г. е съгласуван съставът на кабинета на ОФ – сутринта, на последното нелегално заседание на Политбюро и след обяд, на заседанието на НК на ОФ. В последното участват само членовете от създаването му през 1943 година. Все пак има и някои промени – отсъстват Кирил Драмалиев и Димо Казасов. БРП е представена на по-високо равнище от Добри Терпешев. Новото лице по предложение на Кимон Георгиев е Дамян Велчев. Известно е разпределението на креслата в коалиционнния ОФ кабинет с министър – председател Кимон Георгиев, (“Звено“) - по четири представители на БРП, БЗНС „Пладне“ и „Звено“, двама представители ва БРСДП и двама независими интелектуалци.

На 8 срещу 9 септември 1944 г. военните, спечелени за делото от ОФ, извършват преврат в София като завършващ момент на започналото няколко дни по-рано овладяване на властта от ОФ комитети в страната и столицата. На 09.09.1944 г. в 6.25 ч. от сградата на Министерството на войната, по радиото, Кимон Георгиев огласява Прокламацията на правителството на ОФ.

На Девети септември 1944 г. равнопоставената политическа коалиция ОФ на дейци от ляво-центристки политически партии, патриотични обществено-политически организации и отделни личности, застава начело на страната като единствена политическа конфигурация, която може да удовлетвори изискванията на българския народ и съюзниците от Антихитлеристката коалиция и да осигури трансформациите вътре в страната, които ще определят за дълъг период от време нейното развитие и място в следвоенно уреждане на света.

Събитията в България от края на август и началото на септември 1944 г., са пряко последствие от победоносната Яш-Кишиневска операция и настъплението на Червената армия на Балканите.


Симеон Симеонов

председател на Отечествения съюз


 

ЗАЩО ДОЙДЕ ПРОМЯНАТА И КАКВО ДОНЕСЕ ТЯ НА БЪЛГАРИТЕ?

Е-поща Печат PDF

75 ГОДИНИ ОТ ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 г.

 

Продължение от миналия брой

 

Благодарение на съветската победа при Сталинград от началото на февруари 1943 г. Червената армия започва бавно, но неотстъпно да напредва на Запад, което стимулира българската въоръжена съпротива. През 1943 г. в България е създадена Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА), която координира действията на партизанските отряди и бойните групи в различните краища на страната. За целта България е разделена на 13 въстанически оперативни зони, командването на които е поверено на Главен щаб. НОВА е съставена от 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети и няколко бойни групи.

Всички опити да се отрече значението на въоръжената антихитлеристка съпротива в България са несъстоятелни в светлината и на документите от епохата. Те показват че правителството на Богдан Филов полага неимоверни усилия, за да се справи с партизаните, но не успява. През октомври 1943 г. са приети допълнения към Закона за защита на държавата, които не само разширяват обхвата на наказуемите деяния, а и позволяват смъртни присъди и за непълнолетни. В усилията за унищожаване на партизаните е включена и редовната армия, където се създават специалните отряди за бързо реагиране „Асен”. В началото на 1944 г. е учредена жандармерията – специални части за борба с партизаните, подпомагани и въоръжени цивилни групи на т.нар. Обществена сила. Антипартизанската война в България е съпроводена с изключителна жестокост не само срещу партизаните, чиито тела и глави са излагани по мегдани и площади, а на убийците им са давани щедри парични награди. но и срещу техните ятаците и семействата им. Стига се до убийства на деца, масово изгаряне на къщи и стопански помещения. Но репресиите не съумяват да сломят валята за съпротива. Идеите се оказват по-силни от страха и материалния интерес. Съпротивата е българският принос за промените на 9 септември 1944 г.

Днес, 75 години след края на партизанската война в България, заслужава да си припомним имената на партизанските отряди и съединения: бригада „Георги Бенковски“, бригада „Георги Димитров“, бригада „Чавдар“, бригада „Чепинец“, Първа родопска бригада „Георги Димитров“, Втора родопска бригада „Васил Коларов“, Първа софийска народоосвободителна бригада, Втора софийска народоосвободителна бригада, Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, Втора средногорска бригада „Васил Левски“, Отряд № 4, Отряд „Август Попов“, Отряд „Ангел Кънчев“, Отряд „Анещи Узунов“, Отряд „Антон Попов“, Отряд „Асен Златаров“, Отряд „Васил Левски“ (Варна), Отряд „Васил Левски“ (Плевен), Отряд „Васил Левски” (Хасково), Отряд „Васил Левски“ (Пловдив), Отряд „Гаврил Генов“, Отряд „Георги Бенковски“, Отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг), Отряд „Дунав“, Отряд „Дядо Вълко“, Отряд „Народен юмрук“, Отряд „Никола Калъпчиев“, Отряд „Никола Парапунов“, Отряд „Панайот Волов“, Отряд „Петър Момчилов“, Отряд „Смърт на фашизма“, Отряд „Стефан Караджа“, Отряд „Хаджи Димитър“, Отряд „Христо Ботев“, Отряд „Христо Кърпачев“, Отряд „Христо Михайлов“, Отряд „Яне Сандански“, Брезнишки отряд, Габровско-Севлиевски отряд, Горнооряховски отряд, Дупнишки отряд, Ихтимански отряд, Кюстендилски отряд „Драговищица“, Омуртагски отряд, Поповски отряд, Радомирски отряд, Рило-пирински отряд, Родопски отряд „Антон Иванов“, Средоречки отряд, Трънски отряд, Търговищки отряд, Царибродски отряд, Шопски отряд, Войнишка партизанска бригада „Георги Димитров“, Войнишки партизански батальон „Димитър Благоев“, Войнишки партизански батальон „Христо Ботев“, Босилеградски отряд „Георги Раковски“, Войнишки партизански батальон „Васил Коларов“, Интернационален войнишки батальон, Баташка чета.

Българската съпротива не се изчерпва само с партизанските отряди и бойните групи. Българи се включват и в голямото противопоставяне на „тихия фронт” между разузнаванията на нацистка Германия и Съветския съюз. Българските разузнавачи жертват живота си в името на откъсването на България от Третия райх. Това правят членовете от групата на д-р Александър Пеев „Боевой”, предупредил в своите 400 шифрограми за германското нашествие в Съветския съюз, че Япония няма да нападне Съветския съюз и че България няма да изпрати войски на Източния фронт, както и тези на ген. Владимир Заимов. Всички те го правят в името не на личния си интерес, а за България. Декларира го в предсмъртното си писмо и д-р Пеев: „Поставял съм се в услуга на Съветския съюз съзнателно, поемайки всички рискове, защото бях и съм убеден в правотата на каузата, за която се боря в момента. В конфликта между Германия и Съветския съюз мястото на всеки българин и на всеки славянин е на страната на Русия”.

От всичко казано дотук личи, че датата 9 септември 1944 г. не е случайна в българската история, че тя е резултат не само от победоносния ход на Червената армия срещу германския вермахт, а е плод и на усилията, волята и самопожертвователността на хилядите българи, включили се в антифашистката съпротива с различни средства и по различен начин.

Другият важен въпрос, на който много политици и историци са давали различни отговори, е за характера на събитията на самия 9 септември 1944 г.

В социалистическа България 9 септември беше изцяло положително оценяван, но с различно съдържание. През 1947 г. денят е отбелязван като Ден на народната армия, през 1949 г. се говори за Деветосептемврийско въстание, а през 1952 г. вече е Ден на свободата и празник на народната армия, докато от 1963 г. започва да се говори за „победа на социалистическата революция в България”, започнала с народно въоръжено въстание.

Тези оценки и празничният статут на 9 септември бяха отречени почти веднага след промените. Още през 1990 г. започна да се говори за 9 септември само като за военен преврат, извършен от военните, осъществили и превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. През 2004 г., във връзка с 60-та годишнина от 9 септември 1944 г. Народното събрание, по инициатива на десницата и с мнозинството на НДСВ, дори приема осъдителна декларация. В нея се твърди, че на 9 септември 1944 г. бил „прекъснат европейския ни път”, че е започнал „утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие”, че „Българската модернизация” се била провалила, че не били постигнати „справедливост и благоденствие”.

 

Къде е истината между тези коренно противоположни оценки? Какво наистина е станало на 9 септември 1944 г.?

 

Още през лятото на 1944 г. властите започват да търсят спасителни промени, докато Червената армия застрашително се приближава към българските граници. Правителството на Иван Багрянов не може да направи толкова остър завой, колкото става наложително след промените в Румъния на 23 август. Едва в началото на септември се стига до отчаян опит властта да бъде предадена по мирен път на антифашистката опозиция – разбира се, не на въоръжената, а на легалната. На 2 септември е съставено правителството на Константин Муравиев. Министерски постове в което са предложени и на ОФ. ОФ обаче ги отказва, защото в началото на септември 1944 г. истинската алтернатива на управлявалите до момента не е легалната опозиция, а обединените в ОФ последователни антифашисти. Правителството на Муравиев е демократично, но без широка подкрепа в българското общество и на практика без никаква сред водещите сили в Антихитлеристката коалиция.

Още в края на август въоръжената съпротива се активизира. В Пловдив и Габрово се стига до сблъсъци, организирани са стачки на пернишките миньори и на софийските трамвайни работници, атакувани са затворите в Плевен, Варна, Сливен, от които са освободени политическите затворници, между 6 и 8 септември партизански части и комитети на ОФ превземат около 170 населени места в страната и обявяват властта на ОФ, докато армейските части и местните власти почти не оказват съпротива. Тези събития могат да се определят като въстанически действия за установяване на нова политическа власт в лицето на ОФ.

По същото време ръководството на ОФ подготвя завладяването на властта в София по класическите рецепти за военен преврат. През нощта на 8 срещу 9 септември армейски части с танковата бригада заемат ключови пунктове в столицата: Министерството на войната, Министерството на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата. Акцията е подпомогната от Шопския отряд и софийски бойни групи, които са съсредоточени като охрана в градинката срещу военното министерство. Превратът се осъществява бърко и безкръвно, защото има подкрепата на важни военни части. Така на 9 септември с различни средства в столицата и в страната се налага новата власт. Всичко това става във време, когато съветската армия навлиза в България, без да срещне каквато и да било сериозна военна съпротива. Съветският фактор играе важна катализираща роля за събитията на 9 септември, но за разлика от другите сателити на Третия райх в България има антифашистки сили, които самостоятелно, без пряка съветска намеса, извършват голямата промяна в дните около 9 септември 1944 г.

Затова моят отговор на въпроса дали на 9 септември е извършен поредният военен преврат или властта е извоювана с антифашистко въстание, е, че става дума за съчетание на двете – в София правителството на ОФ идва с преврат, разчитайки на военните от „Звено”, докато в страната властта е поета благодарение на действията на партизаните и на местните ОФ-комитети.

И още една разлика от превратите през 1923 и 1834 г. В София много граждани не наблюдават пасивно ставащото, а се включват в събитията. Дневниковият запис на един от очевидците – литераторът Борис Делчев, показва празничната атмосферата в столицата: „Пред съветската легация непрекъсната манифестация. Появяват се първите части от партизанската армия. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига с кола министърът на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение. Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик. „Тази власт е ваша” – заявява той в своята импровизирана реч от колата. Всяка негова дума се заглушава от спонтанни викове. Глас от тълпата: „Въоръжавайте ни!” – „Правителството прави всичко възможно, за да въоръжи народа” – отвръща Югов. Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващи одобрения. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело”. Този автентичен текст навремето дава отговор и на съвременните писания за ужаса, обхванал българския народ, когато „червеният ботуш” е стъпил на българска земя. Със сигурност е имало немалко хора, обхванати от ужас, но, както личи от документа, достатъчно много са онези, които спонтанно и изпълнени с радост излизат на улиците, за да празнуват и приветстват младата нова власт, която възприемат като своя.

На 9 септември 1944 г. е сложен край на едно управление, плод на два преврата.

Управление, превърнало България в съюзник на Третия райх, преследвало жестоко политическите си противници, което заради краткотрайното присъединяване на Македония и Тракия е изправило страната пред трета национална катастрофа. То е заменено от коалиционното правителство на ОФ, което възстановява политическия плурализъм и Търновската конституция, включва българската армия в заключителния етап на войната и започва нов етап в социално-икономическото развитие на България. Така изглеждат нещата на 9 септември 1944 г., когато е оповестена новата „народнодемократична” власт.

 

Втората половина на българския ХХ в. започва от 9 септември 1944 г., защото на тази дата е поставено началото на пътя към новата социално-политическа система, наречена по-късно социализъм. Този път, също както и изминатият до 9 септември 1944 г. не е никак лесен и безпроблемен. Той минава през вътрешнополитически борби и противопоставяния, отражение на външнополитическото еволюция в отношенията между Запада и Изтока в Антихитлеристката коалиция – от военно сътрудничество към следвоенна Студена вайна, през политически репресии първо срещу противници, по-късно срещу съюзници и дори съпартийци, през законодателна смяна на собствеността и насилствено коопериране. Но в края на краищата с цената на всичко това България тръгва по пътя на ускорената модернизация, която я трансформира от изостанала аграрна страна в индустриална държава. Социалните трансформации изграждат социалистическата социална държава, в която социалните различия са силно намалени, а милиони хора получават възможност за индивидуално развитие. Това е изворът на толкова атакуваната днес носталгия по социалистическото минало.

Днешните отрицатели на социализма няма как да избягат от оценката на зрителите на БНТ в национална анкета от 2010 г., че 9 септември 1944 г. е най-значимото събитие на ХХ в. Тази обществена оценка се дължи не на илюзии, а на фактите, които говорят, че след тази дата България става икономически развита държава с тежко машиностроене, химическа промишленост и металургия, със заводи за полупроводници и изчислителна техника, че българи участват в международни космически програми, развива се консервна, текстилна, дървопреработваща промишленост, създадена е едро машинизирано земеделско стопанство с високи добиви и екологично чиста продукция, многобройните предприятия на местната индустрия дават поминък на населението в по-слабо развитите райони, за да не се налага да напускат в търсене на работа, осигурена е работа за всеки, училищната мрежа обхваща всички населени места, а образованието е безплатно от първи клас до университета, културата е достъпна, благодарение на широката мрежа от кина, галерии, музикални оркестри и състави, театри във всеки окръжен център, оперите и да не забравяме – националната мрежа на самодейността, с разнообразна национална и местна преса, създадени са условия за масов спорт, върху който стъпват високите спортни постижения, с безплатна медицинска помощ, да не говорим за почивните домове в планината и на морето, които осигуряват на мнозинството българи възможност за пълноценен годишен отдих.

Всичко това, независимо от множеството проблеми и недостатъци, с които бяха съпроводени тези постижения (липсата на политически и граждански свободи, проблеми с ефективността и качеството на продукцията и т.н.), стана възможно едва след 9 септември 1944 г. Осигурената социална грижа и защита за всички български гржадани създаде предпоставките онова общество да бъде наречено социалистическо, макар и без политическа демокрация.

Затова хиляди българи имат пълното право тази есен тържествено да отбележат 75-годишнината от 9 септември 1944 г. Тази дата е празнична за онези, които оценяват историческото значение на преобразованията, донесли на тях и техните семейства много добри неща, а на България големи успехи.

Нека оценим по достойнство значението на 9 септември 1944 г. като водораздел в българския ХХ в. и дадем на всеки български гражданин правото сам да преценява дали да празнува или не, да помисли какво е било постигнато в социалистическа България и на каква цена, какво от доброто бихме искали да запазим и днес и в бъдеще. Това, поне според мен, ще бъде истинската оценка за 9 септември 1944 г. седем и половина десетилетия по-късно.


 

 

ИСТОРИЯТА МЕЖДУ МИНАЛОТО И НАСТОЯЩОТО

Е-поща Печат PDF

„Бъдещето на миналото е подобно.“

Аристотел


Тъй като Яш-Кишиневската операция е историческо събитие, годишнина от което ние честваме днес, ще бъде напълно нормално с това събитие да се заемат преди всичко историците – да очертаят характеристиките на отделните сражения, да подчертаят връзките на това събитие с предишните и със следващите военни стълкновения, да проследят хода на събитията в рамките на операцията, да хвърлят нова светлина върху тяхното историческо значение, а може би (не бих изключил това) в хода на това обсъждане да бъдат посочени нови, неразкрити досега исторически факти и детайли, имащи пряко отношение към логическия край на цялата война. Всичко това е работа на историците, а и на мен всичко това не ми е чуждо, предвид характера на моите научни интереси. Но аз искам да представя събитието „Яш-Кишиневска операция“ не само в исторически план, а ако е възможно също и във философско-исторически план.

Шепотът на историята

За тази цел ще се наложи да направя малка крачка в страни и да разгледам различните възможни философски подходи, значения и смисли в самото средоточие на тази вълнуваща дейност, която ние сме се съгласили да наричаме историческо познание. Съкращавайки много силно, тъй като тук минутите са броени и трябва да печеля време, аз ще споделя с вас, че грубо казано, са възможни два подхода. Първият от тях удобно демонстрира за нас и за всички други слушатели незабравимата Кондолиса Райс, политическа интелектуалка на висок пост в американската администрация. Когато й казали, че Косово не бива да се откъсва от Сърбия, защото е люлка на сръбската държавност, тя леко и весело отговорила „Че кога е било това – 14 век! Много вода е изтекло оттогава.” Говорейки сериозно и искрено тя неволно е повторила една известна шега на Хегел. В едно свое ранно съчинение той казва, че „Христос е умрял за нашите грехове толкова отдавна, че скоро това вече няма да е истина”. Важно е да отбележим, че там, където Хегел се шегува, Кондолиса Райс е съвсем сериозна – тя искрено вярва, че реката на времето отнася в небитието състоялите се събития, факти и случки, че след протичане на известно време, всеки факт е нищожен, просто поради своята остарялост. Разбира се, този начин на мислене е характерен не само за политическата интелектуалка Кондолиса Райс, а за твърде много хора, някои от които заемащи свръх отговорни държавни политически или културни позиции.


Тук описвам една цяла историческа парадигма, която се основава на простата аксиома, че историята е това, което е било и което никога вече няма да бъде, че историята е всъщност килер, в който времето утаява някога важни, а днес безсмислени и затова никому ненужни стари боклуци. Незначителността на нещата, според тази парадигма, идва с времето и така историята се представя като едно огромно гробище, в което намират своя интерес само окончателно завършените чудаци.

Аз съм привърженик на обратната парадигма, която се изказва съвсем просто – историята е вечно актуална, вечно насъщна и вечно продуктивна. Или както би казал А. Тойнби „Историята е съвкупност от неща, за които вече е доказано, че са възможни, защото веднъж вече са се случили.” В този смисъл историкът, изучавайки вечната актуалност на състоялото се, се изхитрява да гледа през него към предстоящото бъдеще, така окончателният предмет на историческото изследване не е килерът с ненужни неща, а предстоящото бъдеще, спрямо което историческото познание е просто една хитрост да погледнем в него. „Бъдещето на миналото е подобно“ - това предупреждение на Аристотел е вечно актуално. По този начин историците са хората, които просто имат слух да чуят шепота на историята – защото историята винаги нашепва нещо. Но Кондолиса Райс и Сие просто нямат слух. Историята шепне винаги не за отминалото, а за настоящето и бъдещето, но не всички я чуват. Затова, впрочем историците са чудаци – хора, които чуват гласове. Воден от тази втора историческа парадигма, аз бих си поставил въпроса елемент на каква геополитическа събитийност е Яш-Кишиневската операция, какво е станало тогава, но не от гледна точка на общия ход на войната, а от гледна точка на трансисторическите измерения на великата геополитика, характеризираща общите очертания на човешката цивилизация?

Границата на атлантизма и континентализма

Мога да твърдя, че по причина на и благодарение на успеха на тази операция, въоръжените сили на СССР поемат южната посока, векторът на която ги води към полуострова, на който живея (Балкански полуостров) и към страната, в която живея (България). В резултат на успеха на тази операция се променя нещо много съществено в света изобщо: геополитическата граница, разделяща сърцевинната земя (или Хардленда), т.е. “Географската ос на историята” според заклетия враг на всичко руско, бащата на атлантизма, сър Хелфорд Макиндер, от земите на Римланда, т.е. крайбрежната ивица на мегаконтинента Евразия. Съвсем просто казано, може да се твърди, че в резултат на успеха на тази операция съдбовната граница, разделяща земите на атлантизма от земите на континентализма минаваше там, където й беше мястото – по билото на Родопите, превръщайки се привидно в граница просто между България и Гърция.

В южния български град Пловдив, на един висок хълм, и досега стои паметник на руския войн, който гледа на юг, към тази граница. Със самото си присъствие там той свидетелства, че геополитическата граница между континентализма и атлантизма е охранявана и непоклатима.

След разпада на СССР тази граница не изчезна, тя просто се премести далеч - нагоре - на север, и днес тя преминава някъде по тези земи, където се разполага ПМР.

Съвсем не е случайно, също така, че днешната политическа класа на България (малочислена и жалка, но безкрайно нагла с атлантическата си подкрепа) не е спряла да мечтае да взриви паметника на този войн или да го преоформи в огромна бутилка кока-кола. Но каменният войн, който от хълма на Пловдив продължава да свидетелства, че тук, преди години е минавала геополитическа граница стои непоклатимо, носейки за някои страх, а за други надежда.

Тук искам да подчертая съвсем ясно и твърдо – границата между атлантизма и континентализма преминаваше по билото на Родопите не само и не просто, защото така се договориха Сталин, Чърчил и Рузвелт. Преди да влезе в сила консенсусът между тримата ръководители, една друга сила направи възможен този консенсус – силата на оръжието на Съветската армия, която, продължавайки по своя път, указан от нейното командване и въплъщаващ базовата логика на войната, чертаеше границите между атлантизма и континентализма.

На това място хора, които не са се занимавали сериозно с геополитика могат да запитат високомерно: „Какво значение има всичко това при отсъствието на СССР, защо това е важно след великата Руска катастрофа и след като вие сами признавате, че основната геополитическа граница е била по билото на Родопите, където тя някога наистина е минавала (някога, но вече не и това скоро няма да е истина), какво значение има всичко това, след като на мястото на колебаещия се Айзенхауер, днес е лишеният от всички колебания Тръмп, а на мястото на железния Чърчил, днес вече е наистина не съвсем железния Джонсън“?

Ето, тук стават важни различията между описаните от мен по-горе философски концепции за историята. Да, истина е, че смисълът на класическите геополитически категории атлантизъм и континентализъм е донякъде позабравен от широката публика и същата тази широка публика на Запад, водена от западните лидери на мнения, не е спряла да се надява и да очаква, че геополитическата граница, която описах досега, ще се придвижи още по на север и на изток. С тази цел атлантическият блок НАТО планира да концентрира още по-голямо количество въоръжени сили, в още по-голяма близост, до държавната граница на РФ.

От друга страна обаче геополитическите граници на Русия, получени след разпада на СССР макар и такива, каквито са, изглеждат силно проблемни. Аз мога, впрочем, да разбера зле формулираното безпокойство, царящо в ръководството на Атлантическия блок – днешните геополитически граници на Русия са там, където са, но изглеждат все по-проблемни, все по-незащитени и някак все по-неубедителни.

Светът, като че ли е същия,

какъвто се получи след разпада на СССР, но поддържането му в същата форма изисква все по-големи ресурси и все по-трескави усилия.

Не беше толкова отдавна времето, когато споменатата вече Кондолиса Райс, с изящество на Харвардски възпитаник, формулира като че ли истината на епохата – „Зоната на влияние на РФ съвпада с територията, очертана от нейните държавни граници”. Това беше неотдавна, а толкова много неща се промениха. Русия вече има зона на влияние и в рамките на тази зона на влияние тя, меко казано, съвсем не е безпомощна. Северната граница на РФ очевидно не се е променила, но зоната на влияние на Русия там се простира не само до маршрутите на Северния Морски Път, а много по-надалеч на север. Източните граници на Русия завършват там, където започват границите на централно-азиатските републики, но затова пък афганските талибани уж неволно съобщават, че са на път да се разберат с Русия. На запад, зоната на влияние на Русия, вече практически стига до двете велики европейски столици – Париж и Берлин, където съответните ръководства изпитват суверенна свобода, но само при едно условие – да не огорчават Кремъл.

Бих прескочил анализа относно южното направление – Турция, Сирия, Иран, а също и някои невидими засега страни и бих приключил този кратък обзор със схващанията на Кремъл относно геополитическата граница между ПМР и Молдова. Може би греша, но във визията на руския външен министър, относно съдбата на Приднестровието, долавям тънък и някакси коварен душевадски хумор: „Русия може да си позволи да види Приднестровието в състава на Молдавия, само ако Молдавия изпълни някои условия, които тя фактически и по принцип не може да изпълни”.

Наистина, днес да се говори за геополитически граници, е някак академично и старомодно. Много по-понятни са за политиците, журналистите и широката публика описанията на т.нар. „зони на влияние” с присъщата им тяхна динамика. Днешните зони на влияние на РФ, са подвижни и динамично променливи. Те още не са кристализирали във формата на устойчиви и защитени по безспорен път геополитически реалности. Но нима зоната на влияние, когато е убедително защитена и стабилна, не формира една, по същество, геополитическа граница?

Бъдещето на миналото е подобно

Събитията през последните 30 годдини като че ли дадоха основание на различни западни (предимно англосаксонски) мечтатели за всякакви хипотези. Един от тях виждаше утрешния свят като изграден върху руините на Русия и за нейна сметка. Друг успя да види в бъдещето окончателната и необратима победа на англосаксонския модел в целия свят, а трети реши да суспендира историята, обявявайки нейния край. Нито една от тези хипотези не се сбъдна, историята продължи и навлезе в своя постглобален етап – появи се свят, зареден с видимо предстоящи промени, който съвсем скоро обещава да анулира всички визии на света без Русия.


Завръщайки се към началото, и закръгляйки по този начин основната си мисъл, аз няма как да бъда много оригинален. Оказва се, (и е странно как някои не разбират това) че Аристотел все пак е бил прав, пророчески твърдейки, че „Бъдещето на миналото е подобно”. Именно подобно – не същото, а подобно, формата е друга, същността е същата. Нова Яш-Кишиневска операция няма как да има, но събития, които по своя смисъл дават предпоставки за разширяването на границите на континентализма, се множат пред очите ни. Очертава се интересен свят и най-интересното в него е именно геополитическия ренесанс на Русия.


 

СТАРИТЕ КЪЩИ НА НАШАТА УЛИЦА, ПОМНЯТ...

Е-поща Печат PDF

Старите къщи знаят много и могат да разказват дълго. На нашата улица останаха няколко такива. Точно отсреща е голямата къща на Пенчо и Радка Коеви. На предната стена е изписана годината – 1915. Когато видях, че младата художничка Стефка, внучката им, и приятелят й Асен започнаха да я боядисват, се зарадвах. Млади хора близо до нас. Старата къща сякаш се засмя. А каква трагедия помни...

В началото на май 1925 г. умира жената на Христо Коев, прадядо на Стефка. Тази смърт е придружена от гибелта на още четири живота. За погребението от Габрово тръгват направо през Балкана, по черни пътеки, майката на дядо Христо – Неда, сестра му Пенка и съпругът й Христо Махочев. Те не подозират какво ги чака горе на върха. Дебнат ги чакалите на узурпиралите властта на 9 юни 1923 г. Христо Махочев е един от вдигналите се на бунт срещу превратаджиите, свалили законната земеделска власт. Той е арестуван и осъден. Излиза от затвора през 1924 г. и отново е в редовете на борците за социална справедливост. Мой съсед е 97-годишният обущар Гуньо Каназирев, който си го спомня. Красив, къдрокос, надарен с артистичен и певчески талант млад работник с леви убеждения. Бил душата на обществената дейност в партийния клуб „Христо Ботев“ в Габрово. Тези, които убиват жестоко Александър Стамболийски, смазват с кръв Септемврийското въстание през 1923 г., ликвидират по списък изявени личности като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и още стотици от столицата и от провинцията. Замислено било да бъде ликвидиран и Христо Махочев. Трагедията се разиграва горе, в Балкана. Убиват не само Христо, но и съпругата му Пенка и тъща му Неда. Още един живот отлита – неродената рожба на младите. Пенка била бременна. Черната вест стига до Шипка и за мястото на трагедията тръгва кола с три ковчега.

Когато ремонтирахме нашата къща, извадихме датирани тухли от 1886 г. В нея живееше вуйчо Доньо Гунев. Той бе участвал в Септемврийското въстание през 1923 г. Бил работник в една от „свиркарниците”, както е надписал своята картина, изложена в градската галерия, художникът Станьо Стаматов. На нея на преден план ясно се вижда вуйчо Доньо, заедно с колеги в работилницата за кавали. Той се гордееше с тази картина, чийто първи вариант висеше на стената в къщата. Когато станеше дума за въстанието, разказваше най-често за неговия страшен епилог в Крънската кория. „Строени са в две редици войници и полицаи. Едни срещу други. Образувал се е тунел, през който прекарваха арестуваните. От двете страни върху гърдите и плещите ни се сипеха удари с приклади и тояги. Когато стигнеш края на тунела, те изтласкват обратно за още бой. До окървавяване. Докато те сломят и отлепят кожата ти.”

Вдясно от нашата къща бе едноетажният дом на Атанас Сорев, загинал във въстанието. Но стената откъм улицата имаше паметна плоча. Наследничките продадоха скромния дом. Новият собственик го събори и построи едноетажна къща с плътна, висока ограда. Обещал да постави плочата, но... не я виждам. Защо? Нали това е знак за историята? Това е паметта на селището. Същото се случи и с паметната плоча на Тинка и брат й Мильо Мишев – жертви на онези години на подем и погром. До старата им къща изникна хотел на три етажа, къщата бе обновена, но паметната плоча не бе върната на мястото й. Така ли постъпват например в Баден-Баден? Там върху къщите пазят всяка следа от историята. Така е и във Ваймар. Да не говорим за Виена. А в родното градче на Мусолини, който е обесен с главата надолу, се пази негов паметник и днес. Заличаването на историческите знаци не е европейска практика. Това, изглежда, е българска черта...

От лявата страна на нашата къща е старият дом, в който живеят доцент Гуньо Гунев и съпругата му Мими, бивша учителка. Неотдавна им гостува внучката, която учи в Англия и се омъжи там. И тази паянтова къща (всъщност те са две) помни почтеното дело на дядо Никола – бащата на доцент Гунев.


Той не е бил комунист, но като толстоист имал ясна философия – да помага на хората в беда. Затова станал един от най-надеждните помагачи на нелегалните. Носел им храна с волската си кола. Бащата на Мими също бил деен участник в Септемврийското въстание, но в Пазарджишкия край.

Срещу нас са двете къщи на братя Гарбатулови. Покривът на едната е нормален, а другият е плосък, без таван. И тази стара къща, чийто покрив ме е впечатлявал винаги, разказва своята история. Научих я от моя съсед и звънар на камбаните на храм-паметника „Рождество Христово”, които огласят квартала ни в празнични и делнични дни. Дечко Гарбатулов ми разказва, че тяхната къща е строена нормално, но чичо му през 1923 г. стигнал до покрив и се включил в готвеното въстание. След погрома и побоищата ги затворили в Казанлък. Чичо му успял да прати бележка от няколко думи: „Покрийте къщата така както е. Ние едва ли ще се върнем живи.” И така закрепили покрива едва ли не направо на носещите стени.

На нашата улица, веднага след пресечката й с улица “Стефан Орешков”, е къщата на Косекови. Покривът й прилича на къщите в Унгария – без изнесени навеси. Тя помни нощни блокади на полицията, слухтенето на агенти и тайни доносници, внезапни арести през годините на фашизма в България. На 9 септември 1944 г. от затвора се завръща Христо Косеков и става кмет на Шипка.

Тотьо Косеков разказваше с приглушен глас как са спасили двама габровски партизани. След завързал се кървав бой с полицията в Балкана на 1 февруари 1943 г. Иван Чакалджиев (Славчо) е пронизан от куршуми на две места. Сам не може да направи и крачка. Пренасят го с носилка в къщата на Стойо Косеков. Помага и партизанинът Иван Данаилов – Доктора, студент по медицина. За поголяма сигурност Стойо ги премества в бащината си къща. Тук живеят Тотьо и Иван Косекови.

Къщата е край селската река, съвсем до гората, където е по-безопасно. Близо месец раненият се възстановява. Раните му започват да зарастват. Една нощ селото осъмва в полицейска блокада. Войнишкият пост не отбягва от очите на братята. Ясно е че започнат ли претърсвания от двор на двор, партизаните ще бъдат открити. Тотьо предприема рискован ход. Разчита че постовият войник може да им помогне. И той тръгва към поста. Край гората вижда още двама от войниците. Единият го посреща и той поверително му разказва, че у тях има ранен партизанин и ако започне претърсване, ще стане страшно. Късметът идва на помощ. Момчето споделя, че баща му е интерниран. Представя се с името Андрей и обещава да помогне. Извиква още един войник и му казва, че те ще останат на пост, а другите войници са поканени в къщата на шипченеца да се стоплят, а после ще се разменят.

Идват три премръзнали войничета и майката на братя Косекови ги посреща с чай и сирене, поднася и греяна ракия. Те свалят шинелите и се отпускат, а тя е приказлива и сладкодумна...

В това време Тотьо и Доктора, натоварени с провизии и завивки, се изнасят покрай реката до отдалечената ножарска работилница.

В началото на октомври 2010 г. нашата улица се изпълни с хора и коли, които отиваха към храм-паметника. След известно време приятна музика и весели сватбени подвиквания огласиха махалата. Една от правнучките на Косекови сключваше църковен брак с младоженец от Англия. Празничната веселба наблюдаваха множество гости от града и други населени места.

Нашата улица носи името на Добри Карталов, синдикалист и антифашист. Родният му дом е на съседната уличка, кръстена на по-малкия му брат Дончо Карталов. В старата къща днес живее сестра им – кака Иванка Карталова. Всеки ден се срещаме с нея. Тя не е словоохотлива. Веднъж ми показа снимки на братята си. Добри бил още юноша, когато му възлагат да прекоси Балкана и да занесе съобщение на Шипченския революционен комитет до Габрово, че Казанлъшко се е вдигнало на въстание. През 1934 г. го арестуват и подлагат на ужасни мъчения, за да му покажат, че ако не преклони глава, го очакват по-тежки страдания. Добри е уважаван майстор във фабрика „Ильо Българиев” в Габрово. Домът му е мястото, където намират подслон най-изявените антифашисти. Той и брат му Дончо са ятаци на партизаните. В неговата къща се срещат Митко Палаузов и баща му, преди момчето да отиде в Балкана. Полицията е по следите на Карталов. Един ден в края на февруари 1943 г. Добри и съпругата му се стягат да отиват на сватба. В обичайната суетня не усещат как полицаите нахълтват в къщата и се хвърлят върху снажния, празнично натъкмен мъж. Арестуват го, инквизират го жестоко, но той не издава никого. Полумъртъв, на 1 март 1943 г., го хвърлят в моргата на болницата. Умира, ненавършил 35 години. В края на април 1943 г. от казармата, където е войник, изчезва безследно и Дончо Карталов. Бил на 21.

На 3 октомври 2018 г. се навършиха 110 години от рождението на Добри Карталов. В началото на нашата улица имаше негов бюст-паметник. След 1989 г. бюстът изчезна. Стърчи само постаментът. Дори цвете там не може да се положи. Улицата ни сякаш е обезглавена. Дали и ние от Шипка не сме от онези, които цял живот опровергават собствената си история?


След три избора, през различни години преди Девети септември, Шипка е била комуна. Хората са приемали тези победи като истинско народовластие. Нека днешните посетители на обновеното и разкрасено кметство знаят, че основният камък в сградата е положен по време на управлението на комуната и конкретно от Васил Адъров, който е бил тогава кмет.


 


Страница 1 от 304