Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 44 - 29 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 45 - 5 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 46 - 12 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 47 - 19 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 48 - 26 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 49 - 3 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 50 - 10 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 51 - 17 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 52 - 31 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 1 - 7 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 2 - 14 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 3 - 21 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 4 - 28 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 5 - 4 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 6 - 11 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 9 - 3 март 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 10 - 10 март 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЗДРАВОТО СЕМЕЙСТВО Е БЕЗЦЕННО БОГАТСТВО

Е-поща Печат PDF

• Законът за социалните услуги е излишен, пагубен и отваря широко вратата за корупция

• Необходима е политика, центрирана върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него


Зачестилият натиск към обществото да приеме за правилно въвеждането на разделение между интересите на детето и интересите на семейството му създава у народа социално напрежение и се засилва усещането за институционален произвол. Лиспва прозрачност на процедурите, по които е разработен и приет Закон за социалните услуги (ЗСУ). Тъй като в обществото не е налице консенсус по отношение на новите регулации в социалната сфера, а същевременно в чл. 1, ал. 1 от Конституцията се гарантира произтичането на властта непосредствено от народа, е редно законодателната и изпълнителната власт да изтеглят заявката си за въвеждане на новите регулации – ЗСУ, защото те пораждат смут и напрежение, и противопоставят едни обществени групи на други. Подобно разделение е пагубно за държавността.


Законът за социалните услуги бе приет стихийно от 44-то Народно събрание


след протестите на НГИ „Системата ни убива“ (родители на деца и младежи с увреждания). Прие се и закон за личната помощ, който касае именно хората с увреждания и начина на ползване на подкрепа от държавата чрез социална работа, за която държавата плаща. Отделно съществува и действа изобилие от по-стари регулации: Семеен кодекс; Закон за социално подпомагане; Закон за закрила на детето; Закон за семейните помощи за деца; Закон за хората с увреждания; Закон за защита от домашно насилие; Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни и т.н., които също регулират семейните отношения. Следейки публикациите по темата за въвеждането на ЗСУ, възникват няколко въпроса:

1. Кому е нужно едни родители да бъдат противопоставяни на други родители чрез въвеждане на спорни постановки в законите?

2. Идейните ръководители на новите регулации осъзнават ли, че детето е човешка личност, чийто статут в обществото е специален по отношение на развититето му и степента му на отговорност, именно поради факта на незрялост и необходимост от устойчива семейна среда за развитие на психиката, поведението и здравето?

3. Държавата признава ли презумпцията за невинност?

4. Бедността порок ли е в РБългария?

И накрая: големият въпрос е какво се цели със създаването на масово обществено напрежение?

Заявявам мнението си на специалист, който дълги години обучава спецалисти по социални дейности да прилагат Центриран върху семейната цялост подход в социалната работа в един от университетите в България. Опитите да се подмени моделът на социална работа, центриран върху запазване на семейната цялост с институционален модел, е връщане назад към тоталитарните прийоми от близкото минало, чиито негативи са крещящо отчетливи и видими до днес. Всяка неестествена структура, каквато е ранната институционализация на детето, визирана в ЗСУ (и не само), изисква много повече ресурси, за да съществува. Закони, които противопоставят детето на неговите родители, са именно такава противоестествена, изключително вредна за обществото и ресурсоемка идея.

Законът за социалните услуги в своята същност създава няколко

основни противоречия, спрямо които обществото се разделя:

1. Чрез предвидените формулировки смислово, но алогично, се отделя детето (или лицето), нуждаещо се от защита, закрила, подкрепа и/или насърчение, от неговото биологично семейство. Създава се впечатлението, отново алогично, че дете (или лице) в риск е всяко дете (или лице) изпаднало в бедност. Предлагаме да се изработи Закон за борба с бедността, вместо да се въвежда закон, който създава тежък конфликт на интереси между гражданските организации и самите граждани.

В ЗСУ в чл. 9, ал. 3 гласи, че при предоставянето на социални услуги за деца се зачита мнението на детето, родителите и/или лицата, които полагат грижи. Това означава, че мнението се зачита едва, когато детето вече ползва социалните услуги, а не преди то да бъде включено в системата. Зачита ли се мнението на детето и на неговите родители преди да се пристъпи към задължително ползване на социални услуги? Визирани в чл. 11, една от които е „приемна грижа“ или услуги от резидентен тип, например! Отговорът е не. Налице е задължителност на ползване на социални услуги за деца по преценка на социален работник и директор на дирекция социално подпомагане в общините (чл. 10, ал. 5 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето).

ЗСУ постулира „гарантиране правата на потребителите на социални услуги“ (чл.2 т.6), но гарантира ли правата на всички лица (чл. 13, ал. 2), които са описани като евентуални потребители, без оглед на наличието на рискове? Не, не поема гаранция за спазване на избора на детето (например), тъй като деца се изслушват в съда под специален режим, само ако са навършили 10 години и по преценка на съдийския състав, а директорът на Дирекция социално подпомагане не се занимава с изслушване на деца.

В ЗСУ се определя понятие

„право на социални услуги съобразно най-добри интереси“. По отношение на правата на децата понятието „най-добър интерес на детето“ е формулирано в допълнителните разпоредби на закона за закрила на детето, § 1., т. 6. Според него „Най-добър интерес на детето“ представлява преценка на:

а) желанията и чувствата на детето;

б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето;

в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето;

г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;

д) способността на родителите да се грижат за детето;

е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата;

ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.

Оценката се извършва от екип специалисти – водещ случая социален работник, психолог и др. Родителите тук нямат никакво касателство. Противоречието е очевидно и оставя широка врата за злоупотреби със служебно положение на заинтересованите страни в системата на социалното подпомагане и социалните услуги, особено когато детето е на такава възраст или в такова състояние, че не може да изрази ясно волята си.

Определянето на риска в ЗСУ

постява още една широка врата за злоупотреби със служебно положение чрез уязвимостта както на детето, така и на неговото семейство, например изпаднало в бедност. Примерът с чл. 12, ал. 3 от ЗСУ посочва, че „настъпването на определен риск“ е пусков механизъм за задействане на процедури, при които директор на Дирекция социално подпомагане (по чл. 10, т. 6 от Правилник за приложение на Закон за закрила на детето) може, по своя преценка и при анонимен сигнал, да задейства процедура за извеждане на дете от семейството му, поради наличен риск. В ЗСУ думата „риск“ е употребена 17 пъти, като при един от тях ниското качество на живот е риск (чл. 12, ал.3, т. 1). Ниско качество на живот по данни на Националния статистически институт за 2018 година в Р България имат над 2,5 млн. души, а при тях деца с недохранване са около 300 000! Защо Народното събрание и изпълнителната власт не се наемат с проблемите в системата на пазарна икономика и не обявят борба с бедността; със социалното изключване и излация; с насилието и превенция на увреждането, а изливат милиони да насърчават социални услуги за хора с ниско качество на живот, е въпросът, на който нито един от политиците не може или не иска да отговори честно.

Законът за социалните услуги е устроен върху търговски принципи и конкуренция между "търговци" на услуги, което е анормално при условие, че социалните дейности и социалната работа се основават на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие. Състезанието за привличане на клиенти между отделните доставчици и създаването на конкуренция за получаване на държавни средства противоречи на изначалния смисъл на солидарността, антидискриминация и добрата воля на членовете на обществото.

В ЗСУ е допусната отново (както и в Закона за закрила на детето), съвсем умишлено т.нар. „резидентна грижа“ (преходна разпоредба § 1., т. 15). Този термин включва настаняване извън семейството на дете (или лице), за което са изчерпани възможностите за грижа в семейна среда. Настаняването е резидентно, т.е. за 24 часа 7 дни в седмицата, но може и за цял живот. Видовете социални услуги от „резидентен тип“ са изчерпателно изброени в Правилника за приложение на Закона за социално подпомагане чл. 36, ал.2, т. 4, а именно: „социални услуги от резидентен тип“:

а) Център за настаняване от семеен тип: аа) Център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания; бб) Център за настаняване от семеен тип за деца и/или младежи с увреждания; вв) (в сила от 01.01.2018 г., изм. относно влизането в сила - ДВ, бр. 17 от 2017 г., отм. - ДВ, бр. 89 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.), гг); Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства; дд) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция; ее) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с физически увреждания; жж) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост; зз) Център за настаняване от семеен тип за стари хора;

б) Център за временно настаняване;

в) Кризисен център;

г) Преходно жилище;

д) Наблюдавано жилище;

е) Защитено жилище: аа) Защитено жилище за лица с психични разстройства; бб) Защитено жилище за лица с умствена изостаналост; вв) Защитено жилище за лица с физически увреждания.

Наскоро в медиите излезе статистика относно качеството на живот в подобен тип „услуги“. Оказва се, че в масовия случай доставчика не може да осигури качество на живот и устойчиво развитие на своите „потребители“, поради недофинансиране на системата, ниско заплащане на труда на заетите лица и висок риск от текучество на песонала. Към кого се привързва, за да расте здраво и щастливо едно дете, когато в неговия Дом от резидентен тип го бият и тормозят системно, няма на кого да се оплаче, а родителите му са обезправени чрез закон? Настаняването в дом Център за настаняване от семеен тип много често отговаря на смисъла на насилие по формата „неглижиране“ от Допълнителните разпоредби (т.1-3) на Закона за закрила на детето, но също така и на някои от съставите на физическо и психическо насилие, определени в Правилника за приложение на Закона за закрила на детето.

Т.е. държавата е моделирала и финансирала множество начини за изкуственото отделяне на член от семейството

(дете или възрастен), чрез приложение на гореспоменатата формулировка „най-добър интерес“, но начините семейството да запази своята цялост са формулирани като „превантивни“. И забележете, могат да се извършват под форматата на „общностна работа“ извън знанието на родителите целево с уязвимите деца (ЗСУ, преходна разпоредба § 1., т. 9).

Кой определя кое дете или лице да бъде отделено от семейството си – разбира се, това са т.нар. „заинтересовани страни“ (ЗСУ от чл.2, т. 8), в които влизат именно доставчиците на социални услуги. Те „доставят“ услугата и получават бюджет, стига да има на кого. А за това да има на кого да се предоставят услуги, се грижи именно ЗСУ, където единствено потребителите са със зачетени права, но не и хората, които още не са влезли в системата, но са попаднали в „риск“ (според определението за „риск“, което бе коментирано по-горе).

Още една много широко отворена врата за възникване и утвърждаване на модел на всякакви корупционни схеми и търговия с власт и влияние представляват формулировките в чл. 104, 103 и 104 от ЗСУ, касаещи заплащането на социалните услуги. Например, в чл. 104 всички видове превантивни „услуги“ не се заплащат от „потребителя“, но доставчикът на услугата получава финансиране за труда си. Т.е. доставчикът, за да получи финансиране, трябва да предостави така или иначе услугата на някого по свой избор! Този търговски принцип, съпоставен с принципа за задължителност на потреблението на социални услуги от децата, създава много тежък конфликт на интереси на търговеца – доставчик на консултативната услуга и интересите на семейството да запази своята цялост, ако е в трудна ситуация („риск“).

Всяко човешко поведение може да доведе до риск.

Това означава ли, че всяко дете би могло да бъде ходеща касичка за консултантските услуги на различни търговци на социални услуги? Отговорът на този въпрос е „ДА“. А защо държавата насърчава този модел на „институционализиране“ още преди самото семейство да е имало шанс да се справи с проблема си? Това също е тревожен въпрос. Нима проблемите в съвременното българско семейство са малко – безработица, трудова миграция, ниски доходи, невъзможност за качествено лечение, липса на достъп до КАЧЕСТВЕНО образование (защото задължителното образование не е равносилно на КАЧЕСТВЕНО образование), семейни драми, предизвикани от промени във възрастовата група на масовия родител, изневери, неразбирателство с имоти и хиляди други?! И докато състоятелни граждани в „риск“ могат да си позволят качествена юридическа защита, то гражданите в бедност не могат. Как тогава държавата гарантира презумпцията на невинност при гражданите в бедност?

Семейството винаги е било ценност за българина

Могат обаче да се зададат още стотици въпроси. В поритвовес на гореизложените рискове от семеен разпад, незнайно защо насърчавани от държавата чрез задължителността на включване на децата в социални услуги (по ЗСУ), може да се посочи моделът на социална работа, който обаче е центриран върху защита на семейната цялост. Българското общество е запозило своята цялост, въпреки претърпените исторически, социални и икономически тежести и загуби. От друга страна, държавите и частните „донори“, които натрапват своите интереси в социалната система на РБългария, никога не са минавали по нашия, български път. Затова РБългария трябва да открие свой уникален път за справяне с бедността и социалната излоция, справяне с насилието и превенция на увреждането. А те могат да се осъществят чрез практики насочени в защита на семейната цялост и добруване на семейния модел.

Семейството винаги е било и ще бъде ценност и основа на обществото, тъй като неговата сила се състои в задоволяване на чувството за принадлежност, което всяко човешко същество има заложено, за да оцелее. Семейният модел на обществото е заложен в природата на човека и от семейната цялост зависи бъдещето на обществото.

Семейството би трябвало да е първата естествено обусловена възпитателна среда за детето и тя винаги е била от съществена важност за цялостното му развитие. Семейството е общност, която дава на детето знания, формира ценности, необходими за включване в социалното пространство. Изследването на семейството извън неговата социална специфика е невъзможно, тъй като то е социален феномен и съществува в даден географски и икономически контекст (начин на живот), както и културен контекст (хабитус - институции, наука, морал, вярвания) и изработва своя специфична система от ценности. В резултат, начинът на живот на родителите, включително техните възпитателни подходи и практики, придобиват специфични измерения със своя история, детерминанти и психологическа мотивация. Животът предлага огромно множество от различия, но модусът на поведение се залага в първите години от живота на човека и, ако семейството липсва или носи белези на непълноценност, детето се развива като личност спрямо тези дефицити.

Как би се променила обществената ситуация в РБългария,

ако поставим семейството и качеството на живот на децата в центъра на всяка тематична политика? Очевидно, подобна сюблимация би довела до силно мотивирано към развитие общество. Силно мотивираните общности имат своите граждански структури и национални обединения.

А силно мотивираното общество е в състояние да избира пътя си, да създава полезни институции, да акумулира приходи, които да реинвестира в благоденствие. Да иновира съществуването си. Такова общество, центрирано върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него, би харчило пари за запазване на семейната цялост, за училища, за развитие на културата, достъпност на подкрепата за всеки нуждаещ се, за продуктивни и удовлетворяващи работни места, за повече полезна продукция.

Противопоказно за цялостта на държавата е българското общество да бъде принуждавано да се разделя по отношение на безценното богатство каквото е здравото семейство, отглеждащо деца. Може да се твръди, че изявлението на 56-те организации, подкрепящи ЗСУ, не се основава на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие, на на търговия с власт и влияние. Тяхното мнение е израз на интерес към получаване на финансиране и търговия с власт и влияние. Това е несъмнено и недопустимо.

От казаното дотук, може да се направи извод, че

Законът за социалните услуги е:

Излишен – той дублира други, вече влезли в сила, закони и правилници;

В този си вид ЗСУ отваря широко вратата за корупция, води до окрупняване на търговията с влияние, чрез финансово подчиняване на гражданското общество от страна на държавата, която в случая е само инструмент за „външни донори“ с неясно заявени интереси, и насърчение на „фаворити“ след гражданските организации.


Здравият граждански сектор трябва да влияе чрез обединение на обществото за общонационално благосъстояние, а не чрез разделение и нездрава конкуренция от търговски тип между гражданските организации и самите граждани.

По тези причини считам, че ЗСУ трябва да отпадне, и пче трябва да се обмисли законодателна инициатива за повишаване благосъстоянието и качеството на живот на народа – борбата с бедността е от особено значение, за да се избегнат повечето рискове за семейната цялост.


Полина СТАВРЕВА-КОСТАДИНОВА,

доктор по специална педагогика,

университетски преподавател,

председател УС на СНЦ „Родители за Варна“


 

ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ

Е-поща Печат PDF

175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА


• Президентът Румен Радев откри паметник на изтъкнатия революционер и защитник на тракийската кауза в Алеята на бележитите българи в Борисовата градина, София


„Много са стожерите на българщината и на националното ни достойнство в 13-вековната ни история, но Капитан Петко войвода е един от най-значимите, пленил сърцата на поколения българи със смелост, чест и всеотдайност. Неговият неустоим стремеж към свобода и човешко достойнство не се вместваше в национални граници и не признаваше многократното числено превъзходство на противника. И във време на робство, и в дните на свободна България, той стоеше прав и непоколебим в защита на онеправданите и потиснатите“, каза президентът Радев в словото си при откриване на паметника. Държавният глава изрази убеденост, че идните поколения винаги ще намират в Капитан Петко войвода пример за родолюбие, достойнство и мъжество. Президентът Радев прие почетния строй на Националната гвардейска част. Водосвет отслужи Белоградчишкият епископ Поликрап. Представители на Съюза на Тракийските дружества в България положиха на паметника пръст от двора на родната къща на Капитан Петко войвода и от неговия гроб.

Сред присъствалите на откриването бяха столичният кмет Йорданка Фандъкова, зам.-кметът Тодор Чобанов, председателят на Съюза на тракийските дружества Красимир Премянов, граждани.

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България: в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (село Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), в Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. Най-внуншителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г.

По случай 160-годишнината от рождението на войводата, на 2 декември 2004 г., на хълма Джаниколо в Рим, бе открит друг негов паметник (автор проф. Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди. Монументи на бележития българин има и в Чикаго, и в Киев. На негово име е именуван и връх на остров Ливингстън.


ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ


Легендарният български войвода Петко Кирков (наложил се в историографията именуван Киряков), пред чиито подвизи прекланяме глава не само ние – българите, е роден през далечната 1844 година в село Доганхисар. Житейската му история сякаш е сюжет от народна песен, толкова страдание и героизъм има в нея. Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци убиват по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Около младежа се събират и други отмъстители, които раздават възмездие за нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителствените от нея потисници, а войводата й става легенда, която смразява кръвта на всеки враг и насилник. По следите на хайдутите тръгват потери от заптиета, от башибозук, а често и от редовна войска. Четниците обаче печелят победа след победа, макар и почти винаги да са по-малобройни от противника. Това е едно от доказателствата за водаческия талант на Петко войвода, за естествените му способности като тактик.

Славата на Петко Кирков се разпространява далеч извън пределите на юнашката планина Родопа и родната му Тракия. Из целия Балкански полуостров тръгва мълвата за неустрашимия българин, чиято чета, действаща на едва няколко часа път от имперската столица, поставя на колене османската власт. Вероятно затова през 1864 г. гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на остров Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във Военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си в боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Пребивава в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, където крои планове за освобождение на българите и разпространява възвание към тях за въоръжена борба.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. След многобройни успешни сражения срещу османците, през 1872 г. Одринският валия изпраща срещу четата прославения бабаит Арап Хасан. И се случва онова, което малцина са очаквали: Арап Хасан е пленен от четата на капитан Петко войвода. Условието да бъде пощаден животта на Арап Хасан е гордо и безусловно: освобождаване на всички задържани по затворите, които са обвинени, че са помагачи и приятели на четата. Само ден след това Одринският валия освобождава от местния затвор арестуваните, а на 30 юли 1872 г. каймакаминът на град Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това на практика е признание за капитулацията на Одринския валия. Но това не би се случило, ако дружината на капитана Петко войвода не бе структурирана по строгите закони на военното дело: със своя бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“, подобно на турските военни части и фактически се издига на нивото на самостоятелна българска въстаническа военна единица в Беломорието.

Четата на капитан Петко войвода временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата преценява, че в създадените условия неговата дейност може да предизвиква нови страдания на християнското население. Когато обаче избухва Руско-турската освободителна война (1877-1878) четата възобновява дейността си. Тя има вече личен състав от 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За близо шест месеца бунтовниците водят девет тежки битки с турските полицейски и военни части и ги побеждават.

През юни 1879 г., след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от генерал Михаил Скобелев. Самият руски император Александър II приема Петко войвода, произвежда го в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния.

На следващата година капитанът продава имението, заселва се във Варна и се жени за Рада Кравкова от Казанлък, която е от рода на известния капитан Георги Мамарчев. Това е вторият му брак, след като по-рано има семейство с Елена, гъркиня от Енос или Кешан, с която живеят в Ипсала, докато отново поема по хайдушките пътеки.

Ролята и значимостта на Петко войвода е голяма и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по негова и на други родолюбиви българи инициатива, в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“ за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Османската империя. С него се поставя началото на освободителната организация на българските бежанци от Тракия.

В началото на 90-те години на 19 век Петко Киряков влиза в конфликт със Стамболовисткия режим. Наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – някога заловен като разбойник от капитан Петко войвода, той става жертва на личното отмъщение на Турчев, който буквално съсипва живота на достойния българин. Месеци наред героят е хвърлен в тъмница и е измъчван от партизаните на Турчев. След падането на Стамболов капитан Петко войвода се завръща в дома си във Варна. Там, на 7 февруари 1900 година, героят, чието име в годините на робство бе легенда, умира. Мъченията и униженията, на които е бил подложен големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи, сломяват здравето му и съкращават дните му. Хилядно множество се стича на погребението му. Неговата слава обаче не помръква. Обезсмъртен от легенди и разкази на негови съвременици капитан Петко войвода заживява свой нов живот в книгите, написани за него. Знаменитият му образ изграден от актьора Васил Михайлов в 12-сериния телевизионен филм на режисьора Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов създаден през 1981 година, издигна името на капитан Петко войвода до незабравим за народа ни символ на благородство, храброст, саможертва и свободолюбие.


 

ДЪЛГЪТ КЪМ ПАМЕТТА Е СВЯТ И НЕОТМЕНИМ

Е-поща Печат PDF

Скъпи сънародници,


Благодаря ви, че на Трети март отново сте хиляди на Шипка, този храм на българската доблест.


Тук, на този връх, „покрит с бели кости и с кървав мъх“, се решава изходът от войната. Съдбата го поверява в ръцете на няколко хиляди български опълченци и войниците от Брянския и Орловския полк. Техният героизъм ще пречупи морално поробителя и ще отвори пътя към Освобождението. Каква ли щеше да бъде съдбата на България днес, ако онези велики българи се бяха поддали на "вируса" на манипулацията, на "вируса" на страха, на "вируса" на примирението, на "вируса" на слабоволието? Но те устояха и не се поддадоха, както всички вас, за които дългът към паметта е свят и неотменим.

Преди 142 години България възкръсва след петвековното османско иго. Под знамената на руската армия се сражаваха хиляди воини от много народи на необятната империя. За много от тях нашата земя се оказа последен дом. Дълбок поклон пред паметта на всички, които положиха костите си за България.

142 години българската държава устоя на историческите ветрове и съхрани своя суверенитет. Но той не е даденост. Суверенитетът изисква осъзнаване на националния интерес и воля да бъде отстояван. От нас зависи днес да го опазим, да го пазим и в бъдните години.

През годините много политици пренебрегваха и оспорваха Трети март. Правят го и днес. Много манипулатори се опитваха да изопачават историята за политическа употреба. Те нападаха истината с настървението, с което пълчищата на поробителя някога щурмуваха Шипка. Но и едните, и другите претърпяха поражение. Защото хиляди достойни българи като вас днес отстояваха историческата памет с разум и със сърцата си. Със смиреното си присъствие на този връх. Тези хора аз наричам „опълченците на историческата памет“ и това сте всички вие, скъпи сънародници. Към вас е моята благодарност.

Вечна памет за героите!

Да живее България!


 

ИДЛИБ: ФИНАЛЪТ НА ЕДНА АВАНТЮРА

Е-поща Печат PDF

След като митът за мощта, състраданието, гостоприемството и „миротворството“ на Турция рухна, Ердоган вече не скрива намерението си да рекетира Европа с т.нар. сирийски бежанци.


„Поляците тук, в Полша, не биваше да се намесват. Право е, че нашият крал нахлу в страната им с цялата си войска и обоз, но поляците, наместо да поддържат мира, взеха че се намесиха в собствените си работи и нападнаха краля тъкмо когато той минаваше най-спокойно. По тоя начин те се провиниха в нарушение на мира и всичката пролята кръв ще тежи на тях“.

(Бертолд Брехт, „Майка Кураж и нейните деца“)

Когато при въздушни удари на сирийската правителствена авиация срещу бандитите от „Сирийската национална армия“ загинаха наведнъж 33 турски военни и в последствие към тях ежедневно започнаха да се добавят нови жертви, турският президент Реджеп Тайип Ердоган изтърва нервите си. Най-напред заповяда турските въоръжени сили да започнат операция „Пролетен щит“ в сирийската провинция Идлиб, после обяви, че отваря границите на Турция и пуска „бежанците“ да потеглят към Европа. Понеже ЕС не бил превел на Анкара обещаните три милиарда евро за издръжката на бежанците на турска земя. Така турската агресия срещу съседна Сирия премина от операция „Щитът на Ефрат“, през операции „Маслинова клонка“ и „Извор на мира“, към операция „Пролетен щит“. Думата „щит“ внушава, че става дума за защита от някакви заплахи, идващи от Сирия, а не за военна агресия върху територията на суверенна държава. Обаче, войнствените изявления на Ердоган, на министъра на отбраната Хулуси Акар и политици от управляващия Републикански Алианс, говорят за съвсем други намерения. Преди да се срещне с Путин в Москва, Ердоган сподели, че му бил предложил руснаците да си направят база в Сирия, но да го оставят да се разправи с Башар Асад. Според ежедневника вестник „Миллиет“ (03.03.2020), министърът на отбраната на Турция Акар бил казал, че в хода на операция „Пролетен щит“ са били „неутрализирани“  2557 елементи на режима и са били унищожени 2 сирийски бойни самолета, 2 дрона, 8 хеликоптера, 135 танка и 5 системи за ПВО. На свой ред „умерената“ опозиция била отнела от силите на режима още 3 села и установила контрол над района на Джебел Завийе. Напомням, че 135 танка - това е повече от една бронетанкова или механизирана дивизия. С какви средства са били унищожени самолетите и танковете на Дамаск, имайки предвид, че сирийското въздушно пространство се прикрива от руските ПВО комплекси С-300, Въздушно космическите сили (ВКС) на Русия и авиацията на Дамаск? На искането на Ердоган да бъде оставен насаме с режима на Асад руското МО отговори, че повече не гарантира безопасността на турските бойни самолети, ако навлязат във въздушното пространство на Сирия над Идлиб. На фона на словесната „подкрепа“ от страна на САЩ и НАТО, тази декларация е повече от предупреждение, че търпението на Кремъл се е изчерпало. Що се отнася до парите, които ЕС уж дължи на Анкара, те отдавна са й преведени. Но режимът на Ердоган иска да ги харчи по свое усмотрение, без да представя конкретни проекти и фактури за направените разходи. И сега ЕК предложи на Турция 1 млрд.евро, но Ердоган се сопна: „Вече не ги искаме!“. Ето защо ЕК отпусна на Гърция 700 млн. евро за справяне с бежанската и мигрантската криза, а на Турция предложи едва 60 млн.евро. На сърдито попче, празна му торбичка!

Ердоган отхвърли и предложението на Бойко Борисов да участва в тройната среща на върха в София с лидерите на ЕС и гръцкия премиер Мицотакис. „За какво ще говорим на онази маса?“, казал той, цитиран от вестник „Миллиет“ (04.03.2020).


При това положение България също може да бъде атакувана от мигрантските тълпи, извозвани с автобуси на турската държава до Одрин, откъдето те се насочват към „ничията земя“ между турския ГКПП „Пазаркуле“ и гръцкия „Кастанесес“. Става дума за нелегални мигранти, а не за бежанци от войната. Понеже повечето от тях нямат нищо общо със Сирия, а пристигат от Афганистан, Ирак, Мали, Сомалия и други райони, в които официално не се водят бойни действия. Тъй като почти  всички те са без документи за самоличност, Ердоган внушава, че това са „бежанци от режима на Асад“. А не рядко между търсещите убежище в Европа има джихадисти, участвали в показни обезглавявания на пленени сирийски войници или западни граждани, озовали се в неподходящо време на неподходящо място. Фактът, че до Одрин те стигат с автобуси, осигурени им безплатно от турските държавни и общински власти, и после с други автобуси биват извозени в неизвестна посока показва, че „бежанският“ поток се контролира и насочва от Анкара. Но, докато при предишните пропагандни кампании на режима на Ердоган медиите показваха телата на деца, като Салман Курди, удавили се недалеч от турския бряг, сега показват кучето и котката на един иракчанин, който след тригодишен престой в Турция и работа по строителните обекти, решил да си търси по-добре платено препитание в Германия или Холандия. Обаче, преди да стигне там, оставя домашните си любимци, наричани от него „децата ми“, на един турски журналист. Защото пътят към неизвестността бил опасен за тях. Трябваше ли този мигрант да стигне до „Пазаркуле“ и „Кастанесес“, за да разбере, че Европа не приема хора, които не бягат от война? Вероятно е бил заблуден от ТРТ, която излъчи съвсем открито карта на арабски с указание за пътищата, по които може да се отиде в Европа. А един мигрант от Мали се оплака от българските граничари, които го набили, скъсали му ръкава, взели му телефона и му казали да се връща, понеже е от Африка.

Башар Асад ли е виновен за бъркотията, която цари в целия Близък Изток? Не, той прави онова, което е длъжен да прави като държавен глава на суверенна страна, подложена на външна агресия: преследва бандитите, които тероризират мирното население и защитава териториалната цялост на Сирия. За разлика от Ердоган, който ги представя за „умерена опозиция“ и обучава, екипира и лекува тези „герои“ с надеждата те да свалят режима на Асад. Без никой да е искал това от него, „приятелят Тайпи“ изпраща военни части в Сирия, които се бият срещу армията на Дамаск редом с остатъците от „Ал-Кайда“ и „Ислямска държава“, обединени под покрива на т.нар. Сирийска национална армия и военната организация HTS (Хейет Тахрир ес Шам). Оправданията на Ердоган за турското военно присъствие в Идлиб са абсолютно несъстоятелни и напомнящи казаното по-горе от героинята на Брехт Майка Кураж: борба с терора на Кюрдската работническа партия (РКК) и Формированията за защита на населението на сирийските кюрди (YPG); защита на цивилното население; гарантиране на националната сигурност на Турция и т.н. Всички тези въпроси биха могли да се уредят в преки преговори с Дамаск или с посредничеството на Москва, но очевидно не това е целта на Анкара. Нали кюрдските формирования се изтеглиха на изток от Ефрат? Нали уж Анкара беше за запазване на териториалната цялост на Сирия? Нали, по силата на споразумението от Сочи, Турция трябваше в срок от един месец да разоръжи „бунтовническите“ формирования в Северна Сирия? Вместо това тя продължава да ги обучава, лекува, въоръжава и използва в своите военни операции. Ако Ердоган беше загрижен за цивилното население в Идлиб, щеше ли да обстрелва безогледно с гаубици и да бомбардира с дронове градовете и селата там? Щеше ли да използва бежанците и мигрантите, за да изнудва ЕС за още пари? Казвайки че досега Турция е похарчила над 40 млрд. долара за издръжката на сирийските бежанци, дали Ердоган включва и разходите за военните операции в Сирия? Ако е така, защо ЕС трябва да плаща за една интервенция, която осъжда от самото начало, и заради която наложи санкции на режима в Анкара? На срещата си с Бойко Борисов, Ердоган каза, че вече не иска 1 млрд.евро, а просто ще изпрати бежанците към границите на Европейския съюз. Защото, както писа Фатма Челик във вестник „Йеничагъ“ (03.03.2020): „Страхът на Европа от сирийците е по-голям от страха й от вируса“. А по повод на призивите от Анкара за подкрепа от САЩ и НАТО, Арслан Булут отбеляза: „Истинският капан за Турция е да вика на помощ НАТО“. („Йеничагъ“, 02.03.2020). И Булут, и други автори обясняват, че там където влезе НАТО, влизат преди всичко САЩ, които после забравят за си отидат. В момента турската активност в Идлиб е изгодна за САЩ, а това значи и за Израел. Без да го е искала, Турция участва в осъществяването на американския проект за Големия Среден Изток, предвиждащ разпокъсването на големите държави в региона, в това число Турция и Иран, на 22 по-малки и създаването на самостоятелна кюрдска държава. При това положение Анкара не може да си позволи да се конфронтира и с Русия. Защото на везните на руско-турските отношения са руските зенитно ракетни комплекси С-400, чието усвояване предстои, газопроводът „Турски поток“, износът на зеленчуци и строителни материали и работници в Русия, приходите от милионите руски туристи в Турция и т.н. Вашингтон разбира се наблюдава с интерес и надежда обтягането на руско-турските отношения, но до нова руско-турска война едва ли ще се стигне. Вярно е, че членът на президентския съвет по национална сигурност и външна политика Месут Хаккъ напомни, че Турция е воювала с Русия 16 пъти, заключавайки че Анкара е готова да затвори Проливите за руснаците и да изпрати армията в Дамаск. Това той направи на 28 февруари по ТВ канала „А Хабер“. Обаче отговорът на Москва бе многозначителен: през Проливите на път за Средиземно море и Сирия преминаха руските бойни фрегати „Адмирал Макаров“ и „Адмирал Иван Григориевич“. Турският всекидневник вестник „Миллиет“ (01.03.2020) припомни, че корпусен адмирал Степан Осипович Макаров е потопил османски стражеви кораб, а адмирал Иван Григориевич, по време на Първата световна война, е бомбардирал черноморското крайбрежие на Турция, заради което бил повишен в звание дивизионен адмирал.

Войнствените заглавия в проправителствените медии в Турция внушават, че агресивната реторика и политика на Ердоган се споделя от болшинството от гражданите, но вестник „Джумхуриет“ (01.03.2020) разказа, че Ердоган бил шокиран от съветите на бивши и настоящи депутати от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) в Истанбул да разговаря с властите в Дамаск. „Това го говори и една личност начело на Народнорепубликанската партия. Ти защо го казваш?“, сопнал се той на депутата.

Властите в Анкара усещат, че краят на ерата Ердоган наближава. И, че изтеглянето на турските войски от Идлиб ще смъкне ореола на победител на „приятеля Тайпи“. Фактът, че вместо Путин да отиде в Анкара, Ердоган отиде в Москва на 5 март, за да обсъдят кризата в Идлиб, показва у кого са силните козове. Нищо че проправителствените медии в Турция обявяват за предател всеки, който настоява за преки преговори с Асад. Обаче в баланса приятели-врагове на Турция все повече натежава блюдото с враговете. Турция може и без Ердоган, но какво би станало ако загуби войната в Сирия и властта в Турция? Добре е над тази възможност да поразсъждава нашият „дипломат“ Бойко Борисов, който иска с пари на ЕС да си купи индулгенции в Анкара. Това, разбира се няма как да мине. Защото няма страна в или извън ЕС, която да се съгласи на нейна земя да се разгърне Център за сигурност, т.е. концлагер за нелегални мигранти и бежанци от Азия и Африка. Да се молим поредната „фейк“ инициатива на Борисов да не се осъществи на наш гръб! Колкото до Турция, в статията си „Б-атаклъкът Идлиб“, публикувана във вестник „Джумхуриет“ (04.03.2020), Мустафа Балбай описва положението, в което е изпаднала Турция, благодарение на външната политика на Ердоган. А именно, че:

Русия се е върнала много по-силна в Сирия, с която беше установила приятелски отношения още в периода на Студената война;

Турската активност в Идлиб обслужва интересите на САЩ и Израел;

Вместо да  бъде част от решението, Турция е станала част от проблема Сирия;

Говорейки за борбата си с тероризма, Турция се е намъкнала в опаковката на терора;

От страна, отворила докрай вратите си за бежанци и мигранти, в яда си Турция се е превърнала в страна, която ги оставя пред вратата на Запада;

От страна с нулеви проблеми със съседите, тя се е превърнала единствено в източник на проблеми.


Към това, дето се вика, ние няма какво да добавим. Господ да просветли нашите пишман дипломати! Защото в момента те се опитват да купят благоразположението на падишаха Ердоган точно както средновековните балкански владетели преди завладяването на Балканите от османлиите. Само че вместо да дадем някоя княгиня за жена на султана, имаме турска тъща за посланик в Анкара. „Историята учи, пише Хегел, че народите не се учат от историята“. Оставете народите, вижте техните управници!


 


Страница 1 от 344