Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 29 - 16 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 30 - 23 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 31 - 30 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 32 - 6 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 33 - 13 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 34 - 20 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 35 - 27 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 36 - 3 септември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Най-значимото събитие след отминалите избори за Европейски парламент е вече факт. На 16 юли за председател на Европейската комисия бе избрана Урсула фон дер Лайен. Както самата тя заяви – първо е европейка и чак след това – германка.

Родена в Белгия, живяла в САЩ, бивш министър по семейните въпроси, по труда и социалните грижи и министър на отбраната при кабинетите на г-жа Меркел, тя бе избрана с 383 гласа срещу 327 – против и 22 – въздържали се. Според председателя на ПЕС Сергей Станишев, значителна група от социалистите е подкрепила нейният избор, което му давало основание да следи за стриктното изпълнение на обявената от нея програма в една 30-минутна реч пред избраниците в новия ЕП.

Няма да преразказваме и преповтаряме основните й акценти. Там, както се полага, оптимизмът доминира, а горчивото и сладкото се редуват, понякога до невъзможност да бъдат преглътнати. Застъпница на идеите на Сорос и неговото Отворено общество Урсула фон дер Лайен ни обещава задължителна ратификация на Истанбулската конвенция, дълбочинна реформа на Дъблинските споразумения и утвърждаване на Пакта за миграция като еманация на хуманността. Тя обосновава тези си намерения с идеала за една силна Европа, която задължително трябва да е единна. Нещо повече, баронесата заявява, каквото и да означава това, че ще застане срещу всеки, който се противопоставя на този принцип. Като юридически инструментариум тя посочва, че ще разчита на налагане на решения с квалифицирано мнозинство. Няма защо да разсъждаваме като как се постига то.

 

Изборът на баронеса фон дер Лайен беше много показателен. Изглежда всичко иде да ни подсети, че се изоставя принципа за доброволност и консенсност.  Досега те бяха само, образно казано, кюспе за шарани. Оттук нататък ще трябва да се кълве само на гола кука. Остава да видим обаче какво се крие в практически план зад внезапното като сигнална ракета изстрелване на върха на ЕС на Урсула фон дер Лайен?

Това най-напред означава обезсилване и на остатъчния национален суверенитет и превръщането на националната държава, дори не в автономна, а в подмандатна, територия. Това Конституция, Конституционен съд, колективна воля на обществото, историческа отговорност на нацията и държавнотворния етнос, както би казал Бай Ганьо, стават „бош лаф“. В изборите за Европейски парламент и конструирането на неговото управление победи линията на „отвореното“ отвсякъде общество. И вече инициативи като Пакт за миграция, Истанбулски конвенции, Стратегия за детето, не могат да бъдат спирани. А  националните традиции, културата, образованието, здравеопазването, организацията и устройството на обществото, няма да могат да бъдат съхранявани. Валякът на „отвореността“, булдозерът на джендаризма, тежките плугове на ювеналните норми, ще затъпкват, заравняват и засипват, в името на новите права, старите и утвърдени от естеството на живота и историята принципи и норми.

Не ни се иска да бъдем в ролята на прорицатели от Седмия ден, но ни се струва, че започват едни пет години, в които първа и най-главна жертва ще бъде Свободата. И перверзията се изразява в това, че тя ще бъде унищожавана „в името на свободата“! С Урсула фон дер Лайен начело на ЕК няма да са проблем осъществяването нито на идеите на Джордж Сорос и Отворено общество, нито намеренията на т.нар. Комитет 300. На първо време с лекота ЕС ще бъде превърнат в генерален спонсор на правилните идеи и намерения. В този смисъл, никак не е случаен воят  на „медиите под контрол“ срещу президента на САЩ Доналд Тръмп? За тези, които са пропуснали факта нека припомним, че той лиши Отворено общество от цели 30 млрд долара, които фондацията-октопод на мегаспекуланта получаваше от американската държавна хазна. „Благодетелят“ Сорос веднага се хвърли да запуши дупката със своите „честно спечелени“ 18 млрд долара. Но октоподище е това! При това наплодено из всички морета и континенти. 18 млрд не стигат дори за закуска на главоногите соросоиди. А те са милиони. И се знае, че има в ЕС „едни пари за вземане“ – 140 млрд евро! Въпросът, както се оказва, внимателно е бил подработван. И предстои решение.  А Урсула фон дер Лайен е само ключът в правилните ръце. И „правилните ръце“ са само на една ръка разстояние от пълната победа.

Засега такива като нас неправилни и несъгласни, могат да се уповават на надеждата, че Бог – милостив и всемогъщ – никога не е разрешавал на Злото, на Глобалното Зло, пълна победа. И че пак няма да разреши. Спирал го е на крачка от неговото тържество и пак ще го спре. Това – горе! Тук – в земните поселения, изпитанията, които ни е изпращал Вседържателят, никога не са свършвали. И няма да свършат. И все пак – изпитанията ще заслужат тържеството на Правдата. Засега в нейна подкрепа се яви не друг, а самият президент на САЩ Доналд Тръмп. Яви се като ситуационен съюзник на Правдата. А още Апостола ни е завещал мъдростта, че: „Помощ приемаме отвсякъде, но си имаме предначертания“. И че ако сме въоръжени с Правдата и Истината, и ако тя стига до все повече хора, значи народното дело ще пребъде и силата ни ще има по-други измерения. А това е шанс и за Надеждата, и за Каузата. Погледнато по-нашироко това е шанс и за света, и за Европа, и за България. И в този смисъл  не трябва да се губи време и не трябва да се пестят сили, и главно не бива да се отчайваме, когато е реч да бъде подпомогнато доброто.

Така че, ще започнем от следващия брой разказа на един френски благородник – Филип дьо Вилиерс. Този разказ е за Сътворението на Обединена Европа. Филип дьо Вилиерс също воюва на страната на правдата и истината. Воюва срещу лъжи, митове и фалшиви герои. И няма причини да не подкрепим неговите рицарски усилия да дръпне верижката на лъжата и всичко да си дойде на мястото. Неговата книга не е просто повторение на божествената правда, че истината застига всяка лъжа и всичко тайно става явно. Тя е и основание, че в тази битка честните хора не свършват. И значи не сме сами.

И така, месеци преди изборите за Европейски парламент, през февруари 2019 г., френското издателство „Фаяр“ пусна на пазара шокиращата книга на Филип дьо Вилиерс: „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“. Тя е посветена на Европейския съюз и неговите, така наречени „Бащи основатели“ - Жан Моне, Робер Шуман и Валтер Холщайн. Както обяснява авторът, тази книга се е родила след две беседи с известни личности. Първата е проведена с Морис Кув дьо Мюрвил, участник в Съпротивата и движението на генерал Де Гол „Свободна Франция“. Освен това Кув дьо Мюрвил е бил министър на финансите и министър на външните работи на Франция при управлението на президента Шарл дьо Гол (1958-1968) и премиера Жорж Помпиду. След оставката на Помпиду няколко месеца изпълнява и функциите на министър-председател на Франция. Другата беседа е с един известен професор по история от Сорбоната, Жан-Батист Дюросел.

Ето какво пише авторът на горепосочената книга за срещата си с Кув дьо Мюрвил:

„В края на един разговор, който се въртеше около „европейската конструкция“, бившият министър на външните работи на генерал Де Гол (Морис Кув дьо Мюрвил), който знаеше всичко за всички, подхвърли с вид на посветен в нещата човек: „Филип, достатъчно е да дръпнете веригата на Лъжата и всичко ще дойде на мястото си“.

Десетилетия по-късно, посвещавайки на това лично време и много жар, възползвайки се и от сътрудничества от най-високо ниво, както и от тайните познания посветени на историята за обединяването на Европа, Филип дьо Вилиерс решава, по съвета на Морис Кув дьо Мюрвил, „да дръпне веригата“. И се ражда книгата, която поставя всичко на съответното му място.

Преди да я напише Филип дьо Вилиерс провежда своите проучвания в Станфорд, Берлин, Женева, Москва и навсякъде, където могат да се намерят декласифицирани поверителни документи. Архивите проговарят и разкриват смущаващи тайни. Появява се опаката страна на Европа, която съвсем не е това, което се е разказвало до този момент за нея. Вследствие на проучвателната работа на Филип дьо Вилиерс, може да се каже, че истинското име на неговата книга с разкрития, може да бъде и „Голямата Лъжа за Европа“.

Събраните доказателства са подтискащи. Както се полага в една гигантска конспирация, всичко минава оттам: апокрифни мемоари, долари, ЦРУ, агенти, минало - което заличават, защото е изобличаващо; верноподанически чувства, които прикриват или се опитват да прикрият, защото са унизяващи. И, разбира се, предателства на високо равнище!...

Понякога разказът на Филип дьо Вилиерс е вледеняващ. Воден с ритъма на една задъхана анкета, той се чете като творение на Агата Кристи, с тази разлика, че пораженията са съкрушаващи. Това е краят на един мит, в който лъсва грозният образ на един колективен Дориан Грей. Оказва се, че така наречените „Бащи основатели“ на Европейския съюз - Жан Моне и Робер Шуман, са работили съзнателно за други. И са знаели какво правят. Те са искали не силна Европа, а една Европа без плът, без глава и без корени. Постепенно т.нар. „европейската конструкция“ се е превъръщала в кошмар, а генът на разрушението е бил имплантиран в нейното тяло още в начало на осъществяването на този дяволски замисъл.  Както показват архивите, дори мемоарите на Жан Моне, единият от прославените „Бащи основатели“, са поръчани от американците. Написани са не от Моне и са платени не от Франция, а от американската фондация „Форд“. Защо САЩ са толкова ангажирани с „европейската конструкция“, пита Филип дьо Вилиерс? Каква е причината, че се налага те да поръчват и да плащат за написването на нейната история? Отговорът е очевиден: за да бъде историята написана „политически коректно“. Или, за да бъде пренаписана. И главно, чрез Мемоарите на Моне, да бъде обоснована необходимостта от налагането на американския конституционен модел върху държавите от Стария континент. Конспиративна теория ли? Едва ли. По-скоро е реч за старите мечти и съновидения за Европейски съединени щати.

И може би си струва човек да се замисли върху последните развития на процесите в ЕС. Показателно е и друго: порокът, който доминира над всичко и всички, и който в много документи е инструмент, който е оправдаван, стимулиран, и дори налаган, е връзката например между Моне и довчерашния председател на ЕК Жан-Клод Юнкер. Тях ги свързва алкохолът. Моне произлиза от фамилия на производители на коняк от Шарент и преди да нахълта в света на големите финанси, е пласьор на стоката през Англия, до Канада, САЩ, Полша и Румъния. При Юнкер обаче става въпрос за злоупотреба с уиски. Може би неслучайно в книгата си Филип дьо Вилиерс започва с описание на пиянските изпълнения на Юнкер по време на една среща на високо равнище на НАТО в Брюксел. Свидетел на срамната сцена става и американският президент Доналд Тръмп. Тази част от книгата е озаглавена „Падението“. Останалите раздели носят заглавия: „Кулоарите на Мита“, „Клисарят“, „Мистър Моне оф Коняк“, „Бракът на Червения площад“, „Бавната отрова“, „Операции за влияние“, „Китайският крадец“, „Плащанията“, „Неудобният баща“, „Европа без плът“, „Сирачето Европа“, „Емоционалният бунт на Европа“, „Духовният син“ и „Новият свят“.

Бързам да изпреваря сюжета – „Духовният син“, глава, която възнамеряваме да публикуваме, се отнася за мегаспекуланта Джордж Сорос. На малцина е известно може би, че той бе разобличен от „Зора“ и от пишещия тези редове още по времето, когато никой тук, в България, не съзираше в него вълкът, наметнат с овча кожа. Разбира се този текст не е за възпоменания и за изтъкване на минали подвизи или заслуги, но все пак ще спомена: когато научих, че президентът Петър Стоянов ще награди Сорос с най-високия български орден „Стара планина“, аз само за три дни успях да издам в 2000 тираж „Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос“ – книга първа от библиотека „Зора“. Тя стигна до него в часа, когато награденият и неговите клакьори пиеха щастливи шампанското. Надявам се, че им е загорчало. Това беше моят протест, заради унижението на България и нейният най-висок орден, моята малка „война на Мърфи“.  Но затова по-подробно – друг път.

Книгата на Филип дьо Велиерс, е снабдена с богат документален и справочен материал – библиография, пояснения под линия, фотоси, факсимилета от документи и писма. Между тях е и писмо до президента на САЩ Доналд Тръмп. Цитирани са 172 заглавия на монографии, статии и публикации в пресата и в електронните медии. Поместени са 52 факсимилета на разсекретени документи и снимки на ЦРУ, Държавния департамент, Фондация „Форд“, на Бундесархива и други институции.

 

На всички, които успеят да вникнат в дяволския замисъл на този чудовищен експеримент наречен Обединяване на Европа, може би ще се проясни докрай смисъла на култовия израз „Совите не са това, което са“. И те ще проумеят защо.

От следващия брой четете главата „Падението“. Преводът на нашия уважаван и дългогодишен сътрудник Петко Петков.


 

 

БЪЛГАРИЯ НА ДИГИТАЛНИТЕ ЦЪРВУЛИ

Е-поща Печат PDF

Започна всеобщата конфискация на самоличности. Близо сме до Сияйното Бъдеще, дето ни го обещаваха през 60-те години на миналия век на конгресите на КПСС

Погромът на НАП е ясен – но далеч по-важен е погромът на НАП над всички ония, които са се доверили на държавата. Сега те бяха възнаградени с опустошителна катастрофа. Нея пък се опитват да я оправдаят с непоносимо пренебрежение. Какво щяха да направят гърците или сърбите – ако ги беше сполетяло такова цунами? Например: нямаше да плащат никакви данъци – докато не получат някаква компенсация. И гаранция за сигурност.

Но ние сме си овце.

НАП-ОВЦЕ.

Да забравим момчето от Пловдив/Кристиян Бойков – Вълшебникът. Той не е гламав като Ван дер Любе, подпалвачът на Райхстага, че да си признае. Истинският хакер обаче подпали измамното самочувствие на Властниците - и те вълшебници, обаче по своему. Те винаги се залъгват с нещо розово – сега сигурно си мислят, че Грабежът ще отклони вниманието на ограбените – от какво?

След бързия успех с Вълшебника/Кристиян, спецовете трябва да се върнат назад – към писмото на хакера. То е много любопитно: бил руснак, женен за българка, и внезапно решил да ни направи на маймуни. Сигурно жена му го е ядосала нещо. Иронията си я бива.

Първото, което трябва да направят онези, които се отъркват в „сигурността“, е да проучат, кой отвътре е издънил системите на НАП – от безгрижие, незнание или липса на пари.

Редно е в държава като нашата и на НАП да не й излизат сметките. „Спецовете“ обаче си губят времето да умуват над тъпи конспирации – например, да търсят връзка между договора за Ф-16, пробива в НАП и предстоящите избори. Това вече наистина е прекалено. Путин се ядосал на Каракачанов и решил да накаже Горанов. Мътни глупости.

Един експерт пък нарече пробива „Чернобил“ – сегашният изглежда обаче е много специален, защото радиацията му поразява само главанаци, никой наоколо не пострада, освен нас. Хакерът, който е посегнал на НАП, не е от породата на Асандж или Сноудън – защото не краде мръсните тайни на държавата си. Той не посяга на аферите на Властта – а жертва милиони обикновени граждани. Ако си въобразява, че така ще подпали гнева им – бърка.

На нашите хора и ЕГН-та да им отнемат - пак ще си траят, дори ще им е по-хубаво.

Ще бъдат Свободни – свободни атоми в един разпадащ се хаос.

След случилото се, каква национална сигурност сънувате изобщо? Авторите на един успешен учебник за гимназиите съветвали уроците по история да са кратки и да са придружени с документи. Хубаво. Ако след 30 години бъдещите автори последват този съвет, сигурно ще пишат в урока за „дигитализацията“ на България, че Мария Габриел е била европейски комисар и ще покажат нейни снимки с вечно почерпения ЮнКяр. И ако и тогава, както и сега, мразят Миналото и не напишат за позорния пробив в НАП, децата няма да узнаят, какви дигитални цървули сме били.

Ще имат ли куража да напишат, че сме постигнали дигиталния Ренесанс с изтърбушена НАП /и Търговски регистър преди това/? Съмнявам се. Защото, вместо да си свием опашката пред Истината, ние все гледаме да я преиначим, за да не разваляме кефа на Властниците. И в това угодническо безсмислие сме безподобни. Тия дни видите ли по телевизията някой гъгнивец на държавна ясла да оправдава или омаловажава катастрофата – заплюйте го, макар и мислено.


Хайде, разкарайте ЕГН-та. Така и изборите вече няма да са проблем – всички ще гласуват за един. Парите вече отмряха – поне за няколко милиона души. И революцията/дигиталната победи – поне в НАП. Започна всеобщата конфискация на самоличности. Близо сме до Сияйното Бъдеще, дето ни го обещаваха през 60-те години на миналия век на конгресите на КПСС.

 

СЕДЕМНАДЕСЕТ МИГА ОТ ЖИВОТА НА ИСТИНСКИЯ ЩИРЛИЦ

Е-поща Печат PDF

Питал съм Борис Афанасиев, за когото е този разказ, не е ли несправедливо всичко това? Той, литераторът, един от основателите на списание „Факел”, отговори с думите на Омар Хаям:

Ти пренебрегнат си и без награда. Забрави.

А дните отминават. Пак забрави…

Небрежно вее вятърът: Жизнената книга

отгръща  на неудачна страница… може би.


За всички, които ще се хванат да оспорват написаното по-долу – искам да припомня, че има закони в разузнаването:

Първият от тях е - всяка истина в разузнаването, е предпоследна;

Вторият е - нищо не е така, както изглежда.

БРЕЖНЕВ Е РАЗОЧАРОВАН

През 1974 година генералният секретар на КПСС Леонид Илич Брежнев, като един от милионите зрители на сериала „Седемнадесет мига от пролетта”, е възхитен от безстрашния, интелигентен и красив съветски разузнавач Щирлиц. Той извиква при себе си шефа на КГБ Юрий Андропов и изразява категоричното си желание да бъде незабавно издирен героят-разузнавач и да бъде награден с най-високото държавно отличие на СССР.

Андропов обяснява, че Щирлиц е роден от авторовото въображение.

Брежнев е разочарован. Той тъжно поклаща глава и казва само: „Жалко!”…

Не ни е известно дали от неосведоменост или от недобросъвестност Андропов е премълчал, че завладяващия образ на Щирлиц е имал действителен прототип, и че той е българин. В резултат, Борис Афанасиевич се разминава с възможността да стане носител на най-високото държавно отличие на Съветския съюз.

Той бе кавалер на ордените „Червено знаме“, „Отечествена война“ - първа степен, „Червена звезда“, Почетен знак, както и „Народна република България” - първа степен. Освен това бе и заслужил деятел на културата на РСФСР.

КОЙ?

Руският писател и мой добър приятел, родом в Молдова - Алексей Казаков - в бестселъра си „Шпионаж и писатели”, е отделил цели 20 страници на въпроса, който е занимавал мнозина: Кой е прототипът на Щирлиц?  На съветския разузнавач, както той бе представен на милионите хора, които гледаха и гледат този забележителен филм – „Седемнадесет мига на пролетта“ и обявеният за прототип на Щирлиц съветски разузнавач Максим Исаев.

Андрей Казаков бе изчел огромна литература по въпроса и въпреки това няма своя задоволителен отговор кой е бил онзи разузнавач, който се е добрал до върха на нацистката вертикала.

Юлиан Семьонов - създателят на литературния образ на супергероя Щирлиц, винаги е отговарял с неохота на поставения му в този смисъл въпрос. Най-смисленият негов отговор е бил: „Ако писателят добре познава работата на разузнавачите, които изнесоха на гърба си Втората световна война, героят който ще създадат, макар и измислен и събирателен, ще бъде жив и конкретен“.

Красиво, но не удовлетворява.

Веднъж в разговор с Алексей му подхвърлих: „Не си ли си задавал въпроса, защо Юлиан Семьонов бе толкова голям приятел на България?“

Освен в мои публикации и в „Шпионаж и писатели” на Казаков, има още няколко реда в една книга на журналиста от сп. „Огонек” Юрий Корнилов, който споменава за разговор с уважавания в Русия български писател Богомил Райнов, състоял се в страната, в която „Карлсон живее на покрива“. Там той споделил с него, че сред прототиповете, които Юлиан Семьонов използвал за образа на Максим Исаев – Щирлиц, е и българинът Борис Афанасиев. Черти от неговия характер сам той е използвал в образа на Емил Боев, героят на знаменитата му книга „Господин Никой“.

ЕДИН НЕОБЯСНЕН ПОДВИГ

Курската битка е най-решаващата в хода на Втората световна война. Алфред Йодъл, началник на Оперативното командване на Вермахта, прави следното признание пред съда в Нюрнберг:

„Сталин получи документите за нашето настъпление при Курск, много-много по-рано, отколкото тези планове се оказаха на бюрото ми. По-рано дори и от прочитането им от фюрера… ”

Ще добавя още, че заедно с тия документи по операцията „Цитадела”, Кремъл получава и чертежите, и техническите характеристики на новия германски  танк-чудо „Пантера”.

Единствено, което и досега се знае е, че тия секретни и най-строго охранявани документи, са предадени на агент с псевдоним „Вертер”.

В печата се появиха несъстоятелни публикации, че това бил личният фотограф на Хитлер - Хенрих Хофман - човекът, който през 1929 година запознава фюрера със 17-годишната Ева Браун.

Любителите на сензации видяха в образа на Щирлиц сътрудника на Гестапо Вили Леман. Той наистина е бил вербуван от ГПУ през 1920 година, но след като немското разузнаване през 1942 година разбива някои от съветските шифри, Леман е разкрит и разстрелян. Не, не е той.

Валтер Шеленберг в спомените си  дори стига дотам да сочи като съветски шпионин самия началник на Гестапо – Хайнрих Мюлер, но и това не е сериозно.

Шефът на разузнаването на ГФР Райнхард Гелен прави  фантастичното предположение, че за съветското разузнаване работил самият Мартин Борман, вторият човек в националсоциалистическата партия след Хитлер. Синът на Борман обаче опровергава: „Това е чиста глупост. Гелен е лакей на американците и приказва простотии, за да трупа актив. Баща ми вярваше в Хитлер, за него той беше Бог. Три седмици преди падането на Берлин той ми каза, че Германия ще удържи победа, че един дори умиращ лъв може да нанесе с лапа смъртоносен удар… ”

Сега вече сме близо до отговора. „Вертер” е човек от най-близкото обкръжение на Мартин Борман. Само такъв човек би могъл да има достъп до тайните на операция „Цитадела”.

Кой е той?

ЧОВЕКЪТ НА БОРМАН

В епохалното си изследване, основано на архивни документи, „Външното разузнаване на Русия” А. Колпадики и Д. Прохоров пишат:

„През  юни 1942  година Борис  Афанасиев пристига  в Берлин, за да

възстанови (курсивът мой – Б. Ц.) полезни  за разузнаването връзки в това число и задача да се добере до райхслайтера на НСДАП Мартин Борман”.

По този повод Алексей Казаков пише: „Да възстанови” – значи вече е имал връзка с Борман!…

МАРТИН БОРМАН И БЪЛГАРСКАТА ВРЪЗКА

Когато Борман, през 1930 година, е все още никому неизвестен редови функционер на националсоциалистическата партия, той живее край Виена в един пансион, принадлежащ на фрау Бехщайн.

Тогава там живее и студентът по философия Борис Афанасиев. Живее под прикритие, с турски паспорт.

Оттогава са и първите характеристики, които получават в ОГПУ за Мартин Борман  (ОПУ - 1923-1934, НКВД - 1934-41, НКГБ – след 1941).

През 1930 година Борман се жени за Герда Бух, идейна привърженичка на националсоциализма, дъщеря на висшия партиен съдия Валтер Бух. На сватбата кумува самият Адолф Хитлер. Като близък познат от пансиона е поканен и Борис  Афанасиев. Той ще присъства и на кръщенето на сина на Борман, на което кръстник ще бъде пак Адолф Хитлер…

За съжаление тази връзка навремето не е оценена подобаващо от ОГПУ. На  Афанасиев са възложени други задачи, също важни – проникване в Белогвардейския център в Париж, отвличането на генералите Кутепов и Евгений Милер, връзка с атентаторите в Марсилия и други.

ПРОПУСНАТИЯТ ШАНС

По-късно в НКВД решават, че възможността да се проникне близо до втория човек в Райха, е реална и важна, но това става само броени дни преди нападението на Германия над СССР.

Борис  Афанасиев   получава задачата да се добере до Борман.

През 1941 година той не успява да извърши това.

БОРМАН ЛИ ?! ДЕТО УМРЯ В КОСТРОМА?

През седемдесетте години на миналия век Кирил Ковалджи, отговорен редактор на списание „Советская литература” на френски език, в своите „литературни бележки”, разказва за Борис Афанасиев, който по това време е заместник главен редактор на списанието: „Борис Афанасиев беше работохолик. Обичаше изящните обувки и нескафе с каймак. Понякога разказваше невероятни истории…”

Веднъж Ковалджи отваря дума за Мартин Борман. И Афанасиев, между другото, подхвърля: „Ааа, Борман, дето умря в Кострома!”. Но не продължил и не развил мисълта си. Отклонил темата…

Според Ковалджи това било просто желание Борис Афанасиев да подчертае, както и друг път го е правил, че не е случаен човек, че владее много тайни, и много информация…

В моето познанство с Борис Афанасиев разбрах, че това не беше онова, за което пише Ковалджи.

Това си беше похват на бай Борис. Той беше приказлив човек, обичаше да разказва, но никога докрай. И никога в пряк текст не обясняваше невероятните си истории. Оставяше слушателя сам да си прави изводите или да разчита подтекста…

След обнародването на книгата на Ковалджи, неочаквано журналисти от „Московский комсомолец” откриха във  Веденското гробище в Москва, надгробна плоча, на която с готически шрифт бе издълбано името MARTIN BORMAN 1900-1973.

Публикувана бе и снимка на плочата. Това се превърна в голяма сензация. Когато след публикациите специална комисия отива в гробището, не намира плочата. Тя изчезнала така загадъчно, както и неочаквано, и изненадващо бе открита във Веденското гробище.

В духа на бай Борис Афанасиев няма да доразказваме историята. Ще оставим читателя сам да направи своите заключения…

Вместо това предлагаме

ОТКЛОНЕНИЕ ЗА РАЗМИСЪЛ

Борис Афанасиев е роден като Борис Манолов Атанасов на 15  юли 1902 година в гр. Лом.

Вече знаем, че е бил прототип на майор Деянов от първия епизод на сериала „На всеки километър”. И никак не е случайно, че първият епизод започва със събития в гр. Лом.

Баща му е бил прошенописец в общината, но почива, когато Борис е само на 6 години. За да изхранва петте си деца, майката започва да пере и готви в дома на един адвокат. Помага й Борис, от малък. Работи отначало в чужди лозя, а после и в тухларната в града.

Като ученик в гимназията и педагогическото училище, учител му е бил Тодор Павлов.

В лозята Борис е укривал по-големия си брат Атанас, който ще емигрира в Съветска Русия след Септемврийското въстание. Там ще стане авиатор. Като летец ще участва във войната, след Девети септември ще се завърне в България, ще стигне до звание генерал-лейтенант, ще заема и длъжността зам.-министър на Народната отбрана.

Самият Борис ще замине с партийно поръчение за Съветска Русия през 1922 година, с документи на бойник на барон Врангел - казак с рубашка, с колан и казашки калпак!

Ще бъде привлечен в органите на ГПУ като скромен студент по философия. С турски паспорт ще бъде изпратен във Виена, по онова време център на международния шпионаж.

Ще се настани в пансиона на бившата съпруга на наследника на световноизвестната фирма за пиана и рояли „Бехщайн”.

За този период Борис Афанасиев споделя:

„Трябваше да бъда артист, но не можех да разчитам на аплодисменти. А и артистът на сцената ако сгреши, не може да има последствия, каквито би имала грешката на разузнавача…

Фрау Бехщайн беше властна жена, имаше наследствени имения и в Австрия, и в Германия. Беше много информирана за всичко, което ставаше в Австрия и в Германия. Освен това майката на мъжа ù имаше замъци и вили, които беше предоставила на видни хитлеристи. Самата тя бе безкрайно активна и имаше достъп до най-секретни документи на набиращата скорост националсоциалистическа партия. В добавка другарувах с Мартин Борман, също квартирант на фрау Бехщайн. За съжаление, ръководството на ГПУ не оцени както трябва всички тези  възможности…

Получих задача да замина за Париж като млад литературовед, да усъвършенствам френския си и да защитя докторат в Сорбоната. Документите ми бяха на чешки емигрант, живеещ в Канада…

Изпълних и двете задачи, като същевременно живеех и втори живот – като казашки офицер в леговището на Бялата емиграция в Париж“…

СВРЪХСЕКРЕТНО И ДО ДНЕС

Само по оскъдни данни от изследванията на биографа на тайните служби Колпадики, Афанасиев участва активно в разгромяването на центъра на троцкиските в Париж.

И до днес не е известно в детайли как Москва успява да изземе целия архив на Лев Давидович Троцки, заедно с документите на Четвъртия интернационал.

Върхът на разузнаваческото изкуство на съветските агенти, е доставянето на бюрото на Сталин на всички адреси и лица на троцските шпиони в СССР.


По този повод АЛЕКСЕЙ КАЗАКОВ пише:

„Е, какъв по-добър подарък за Сталин, а!“

ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР

При всичко това в Борис Афанасиев не е преставал на живее човекът с душа, човекът  от кръв и плът.


В разузнаването има закон: първо да умрат чувствата!… Но този закон истинският разузнавач се стреми никога да не изпълнява…

ЖАК НАТАН:

1936

Париж. „Веднъж бях изненадан на улицата. Една луксозна кола внезапно спря и от нея излезе млад представителен мъж. Приближи до мен и любезно заговори на български…

Чак сега познах в него приятеля ми от Москва Борис Афанасиев. Той дружеше и с Благой Попов тогава. Качи ме в колата, заведе ме в луксозен магазин, купи ми хубави дрехи… После прекарахме целия ден в разговори“…

БОРИС АФАНАСИЕВ:

„Разбира се това беше противопоказано за разузнавача. Крайно рискована постъпка. Но не можах да издържа на изкушението да помогна на сънародник… на приятел.“

КЛАСИКА В ПАРИЖ

И до днес в големите шпионски централи изучават отвличанията на белите генерали Кутепов и Евгений Милер като класика в изкуството на разузнаването.

Кутепов е отвлечен като от една полицейска кола спират до генерала и от колата излизат двама френски полицаи, които го поканват да посети префектурата.

Спокоен, генералът влиза, упоен е и е откаран на пристанището. Дозата приспивателно обаче е била  прекалено голяма. Не пристига жив на пристанището в Одеса.

Взети са мерки това да не се повтори при втория по важност след Кутепов белогвардейски генерал Евгений Милер.

БОРИС АФАНАСИЕВ:

Написах писмо на бланка на германска организация в Париж като канех от името на Генералния щаб на Вермахта Милер на среща с генерали от Щаба.

Той тръгна като взе със себе си най-близкия си помощник.

Това бях аз.

Много по-късно разбрах, че съм надценил себе си и съм подценил генерала.

Преди да тръгне с мен той написал писмо, в което обяснява: „Отивам на среща с представители на Генералния щаб на Хитлер заедно с моя помощник…

Помощникът - казашки офицер преминал огън и вода…

Ако не се върна след осем часа, значи нещо се е случило с мен. Вземайте мерки!“

Оставя го на бюрото.

На дежурния офицер казва, че ако не се върне след осем часа да отворят писмото, оставено в кабинета му.

Минават осем часа, писмото е отворено, бие се тревога.

Още щом ме извикаха в щаба разбрах, че нещо не е вред.

Прочетоха писмото на Милер.

Запазих самообладание. Казах че бяхме заедно при германците, обсъдихме важни въпроси, които сам генерал Милер ще им предаде, че сме се разделили след срещата и толкова…

Поехме към Сюрте женерал - френското контраразузнаване.

Излезли веднъж на улицата, отклоних вниманието им, метнах се в колата наблизо и офейках…

В същото време генерал Милер, по мой план, приспан, облечен в униформа на заместник капитан на съветски кораб, влачен от моряци като препил, е качен на кораба без да се прави проверка от френските власти, присмивайки се  на кьор кютук пияния руснак…

Този похват е използван от израелските разузнавачи отвлекли Адолф Айхман през 1960 година, за да го качат безпрепятствено на самолет, с който го отвличат от Аржентина…

Когато белогвардейците в Сюрте женерал се оплакват затова, което е станало, в щаба им се присмиват: „Ами в ръцете ви беше човекът, който знаеше къде е Милер, изпуснахте го, а искате ние да знаем“…

НА ЖУРНАЛИСТИТЕ С ЛЮБОВ

БОРИС АФАНАСИЕВ:

„Прибрах се в хотел „Лютеция” и взех вестници. Всички бяха изпълнени с информация за атентата в Марсилия – убийството на сръбския крал Александър и Луи Барту – министър на външните работи на Фрация.

Светкавична работа. И пълни подробности – до ден днешен съм благодарен на френските журналисти - там бяха написали дори номерата на паспортите на терористите – чехи с канадски паспорти, серия, номера… три паспорта. Изтръпнах - моят паспорт на канадец с чешки произход бе от същата серия с поредния номер.

Отчайваща грешка на бюрократите в НКВД.

Но нямаше време да се умува. Пред хотела видях вече агенти на Сюрте женерал.

Имах разбира се и други документи.

Поех веднага за Москва като планирах: Копенхаген, Стокхолм, Хелзинки…

В Малмьо видях преследвачите си.

Лачени обувки, редингот, черни бомбета… разглеждат снимки - явно моите… На гарата започнаха проверки на паспорти, сравнения със снимки… Във влака пътуваше с мен една дама. Поприказвахме си, поканих я да пием кафе, тръгнахме като на слизане от обкръжения от всички страни влак подвикнах на полицаите: проверете ни де, дамата настоява да пием по кафе… Полицаите взеха документите ми, вгледаха се в лицето ми, усмихнах се всепрощаващо, кимнаха ми да вървим към кафето…

После като седнахме, жената ме попита: ”Кого търсят?”, отвърнах „Мен!” Тя се разсмя от все сърце…

Зрителите на „На  всеки километър” вероятно ще си спомнят, че сценаристът Георги Марков, е използвал този случай в един от епизодите на сериала…


Информация за размисъл


Ладислав Фарго - разузнавач, историк, писател:

„Разузнавателните служби са оказвали  и оказват много по-голямо влияние върху хода на историята, отколкото политиците и военните. Зад всяко голямо събитие, зад всеки държавен деятел, причастен към тия събития, стоят  разузнавачи, но авторите на научни хроники - било от високомерие, било от некомпетентност или недобросъвестност - игнорират техния принос и не споменават дори имената им. Дори политиците, генералите и дипломатите, на които разузнавачите са оказвали неоценима помощ, обикновено ги премълчават в мемоарите си…“


Рудолф Абел (Уйлям Хенрикович Фишер):

„Разузнаването не е увеселителна разходка в чужбина, не е низ от приключения, а труд, изискващ огромни усилия и напрежение, упоритост, воля и издръжливост, сериозни знания и голямо майсторство“.


Продължава в следващия брой


 

ПО СТЪПКИТЕ НА ЕДНО НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Как бе подпален фитилът


На пресконференция, по време на срещата на върха на инициативата „Берлински процес“, състояла се на 4 и 5 юли 2019 в Познан, световноизвестният министър-председател на България Бойко Борисов, бе попитан как ще се отрази на евроинтеграцията на Западните Балкани номинирането на испанския външен министър Жозеп Борел за върховен представител на ЕС по външната политика, след като неговата страна не признава Косово. “В момента, в който се заеме даден пост, последното на което имаш право, е да защитаваш националния си интерес, а трябва да защитаваш интереса на целия Съюз. Така че с цялото ми уважение, но ако той стане – това, че Испания не признава Косово, не значи, че другите, които сме го признали, нали, все едно, неговото мнение ще е меродавно…”, заяви в отговор Борисов.

Всъщност имаше ли интрига?

Казаното, нито като принципна позиция, нито като оценка на заявеното в дадения контекст, е вярно. Защото един министър по всяко време е задължен да защитава националния интерес на собствената си държава, което не означава, че може и трябва да го налага на други държави или да говори от името на други държави без да е упълномощен. Обстоятелството че членове на ЕС са признали Косово за независима държава, наред с над 100 други члена на ООН, не означава, че от Европейския Съюз се очаква да признае или да не признае Косово. Дипломатически отношения се установяват и поддържат между независими държави, а не с политически, стопански, физкултурни или ловни Съюзи! И ако към българския министър-председател, с оглед основната му професия и образование, би могло да се прояви известна снизходителност, когато се опитва да прохожда на терена на дипломацията, такава снизходителност не се дължи на един министър на външните работи, каквито функции изпълнява Ивица Дачич. Жалко би било, ако в случая става дума не за невежество или за некомпетентност (каквато в дипломацията е всяка проявата на непреднамерена емоция), а за зла умисъл, на което навеждат следните казани думи: „Бойко, нека ти кажа нещо: позицията на Европейския съюз не е, че Косово е независима държава. Ти, Бойко, трябва да зачиташ позицията на Европейския съюз… Какво значи това безобразие? На какво прилича това? До тук ми дойде вече! Да не говорим, че преди няколко месеца получи и медал от нас!“.

Обида или подкуп?

Запознатите с историята на българо-сръбските отношения през изминалото столетие, без колебание биха възкликнали: „Аааа, ето къде било заровено кучето, позволяващо си в качеството на министър на външните работи на СЪРБИЯ, да лае министър-председателя на България.“

Заслужава да припомним, че на 15 февруари 2019 г., в Белград, по случай националния празник - Денят на държавността на Република Сърбия, българският министър-председател Бойко Борисов бе награден от сръбския президент Александър Вучич с най-високото държавно отличие "Орден на Република Сърбия". Орденът се присъжда с указ на президента за изключителни заслуги. Българският министър-председател прие наградата от името на всички българи, без да ги е питал и без дори да се замисли, как биха оценили този „жест“ - на благоразположение или на авансово плащане!... Сега, от изказването на Ивица Дачич разбираме, че орденът е присъден не за минали, а за очаквани заслуги… Бихме искали да вярваме, че българският народ няма да плати масрафа!

За да се избегне евентуално недоразумение, Ивица Дачич, в любезното си обръщение към Бойко Борисов напомня, че Европейският съюз имал неутрална позиция за Косово. Какво Дачич разбира под „неутрална позиция“ остава загадка, но когато 4/5 от членовете на един съюз са признали Косово за независима държава и са установили с него нормални дипломатически отношения, „неутрална позиция“, по всички правила на правото и логиката, означава да приемеш фактите и да се съобразяваш с тях.

Ако от Бойко Борисов, срещу получения орден, се очаква друго поведение, българският народ, който против волята си бе ангажиран с получаването на ордена, има право да знае истината. За какви заслуги?

Кое налага да настояваме за яснота?

Разразилата се дискусия между сръбската и българската страна по уточняване на казаното от Борисов и Дачич, по изясняване на намеренията, мотивирали изказванията, по оценка на казаното – за какво става дума – за обида, за лапсус с междудържавни измерения, за накърнено достойнство или национална чест, все още очаква отговор? Кой на кого трябва да благодари или да се извини? Или, както обикновено се случва в тази част на Европа, зад фасадата прозират интереси – национални или личностни, неизживени комплекси, демонстрация на очаквания на промяна в установеното съотношение на силите, изискваща възстановяване на насилствено наложени териториални промени, насилствено формирани национални малцинства или отчитане на съвременните европейски реалности при управлението и контрола на националите граници между съседни държави.

Темата Косово

е добър повод за смислен разговор по всички тези проблеми. Но вместо да се спори дали Косово е териториално независима държава, или неправомерно отделена от Сърбия територия, Борисов можеше да напомни на сръбските политици, че подобна територия, известна като Българските западни покрайнини, бе окупирана от Сърбия след окончателното разпадане на Югославия през 2006 година. Територия, която, по силата на член 27. 1 на Ньойския договор от 1919 година, бе предвидено да бъде включена в пределите на Сръбско-Хърватско-Словенската държава по „стратегически съображение” (докато има такива), но,  преди влизането на договора в сила, без никакво правно основание, бе окупирана от силите на новосъздадената държава. И вместо Борисов да настоява Сърбия на практика да даде пример за цивилизовано поведение за постигане на това, към което се стреми в Косово, като освободи окупираната българска територия от 1545 кв. км., след заличаването от правния мир на държавата, която я бе окупирала в резултат на Версайския грабеж, мълчаливо преглътна гаврата на сръбския президент Александър Вучич, който нарече коренното българско население в Западните покрайнини „българско малцинство“ и великодушно проплака, че не бивало „да страда заради такива разногласия".

За българския национален интерес

При подобна сръбска позиция по откритите проблеми на българо-сръбската граница, българският национален интерес налага установяване на активни, съюзнически отношения с Косово и други съседни на Сърбия държави, съдействие за включване територията с албанското население от Прешево, Буяновац и Медведжа в границите на Косово и установяване на обща граница след връщане в Западните покрайнини в пределите на България, от която бяха заграбени преди 100 години.

Сърбия няма място в ЕС докато не уреди териториалните си проблеми с всички съседи! И това, от българска гледна точка, не е лозунг или шовинистични бълнувания, нито само принцип на ЕС, който се съблюдава при присъединяване към Съюза, а първостепенен български външно-политически национален приоритет!

Министър в кабинета Борисов квалифицира изказването на Ивица Дачич като „непремерено“  и го призова да се извини! Вече седмица се опитваме да разберем кое в изказването на Ивица Дачич е „непремерено“. Освен обръщението „Ти, Бойко…“. До този момент никой не е оспорил факта, че това е нормално официално обръщение, израз на интимност, между тези високопоставени държавни мъже. Въпросът за какво Ивица Дачич бе поканен да се извини – за нанесена обида на българския премиер или за защита на сръбския национален интерес по отношение на Косово, така както Дачич го определя, продължава да гъделичка любопитството ни и остава без отговор?


Българските и сръбски медии сътвориха история без сюжет, с действащи лица – сръбски министър на външните работи и българки министър-председател, на тема развален телефон и ключова дума Косово. Дачич откри представлението, на което се опитахме да открехнем малко завесата и го закри с прелъстяваща снизходителност към опонента си, заявявайки: „Искам да кажа, че тази тема е затворена, и както Бойко е казал: да вървим напред!“ За любознателния читател остава загадката, която при тази управляваща българска политическа гарнитура едва ли ще получи отговор: коя е темата и кое е напред – към Прищина или обратно? А! И да почисти словесния боклук след политиците!


12 юли 2019 г.


 


Страница 1 от 292