ОТРОДИТЕЛЯТ – „НАРОДНИЙ ХЕРОЙ”

Евгений ЕКОВ
Печат

“В съответствие с узаконената практика, между двете световни войни в Македония велико-сръбските власти, по свои критерии, чрез полицейския, административния и училищния апарат, са събирали бедни македонски деца и като “възпитаници” и “стипендианти” са ги изпращали в Сърбия (Крагуевац, Княжевац, Ниш и др.) в различни занаятчийски или административни училища, а по-късно и в университет. Тези “възпитаници” са наричани от македонците “еничари”…” (д-р Антон Колендич, югославски историк, публицист и журналист. Сп. “Старт”, бр. 537 от 19.08.1989 г., Белград)

Неотдавна, в дните на 110-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, историци от Скопие за пореден път обявиха, че Илинден принадлежи на македонците. Пред медии в западната ни съседка директорът на Института за национална история на Македония Тодор Чепреганов заяви, че няма съмнение, че подвигът на Илинденско-Преображенското въстание принадлежи на македонците, което се доказвало от „факта”, че въстанието се случило на... македонска територия. Каква “логика” само!

За „македонистката доктрина”, за нейните изобретатели и спонсори, както и за пагубните последици за македонските българи от нейното силово налагане във Вардарска Македония след 1945 г. е писано много. По-малко или почти нищо не се знае за конкретните личности, родом от Македония, които доброволно стават слуги на великосръбската политика и активно участват в обезбългаряването на Вардарска Македония, онези, които се наемат с внедряването на македонизма и за които тази дейност става професия и вдъхновение, житейска и политическа съдба.

Сред ордата отродители, които се самопровъзгласиха за „народний херой”, се отличават деятели на македонизма като Лазар Колишевски, Михайло Апостолски, Лазар Моисов и Киро Глигоров. За тях би следвало да се напомня в Република Македония, където значителна част от населението остава все още подвластна на пагубната индоктринация, лъжата и манипулацията, извършени в условията на тоталитарен режим, а също така и на тези в България, които не знаят цялата истина по македонския въпрос.

Лазар Колишевски (Лазар Колишев, Лазар Пантович)

Българинът Лазар Панев Колишев е роден на 12 февруари 1914 г. в с. Свети Никола. Живее десет години в сиропиталище с посърбеното си име Лазар Пантович. След завършване на основно образование през 1928 г. постъпва като стипендиант на сръбското правителство във Военно-занаятчийско училище в Крагуевац. От 1932 г. работи във Военно-техническия завод, където е приет за член на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ). От съдбоносно значение за живота и бъдещата му кариера като партиен функционер и политик е фактът, че той пръв уведомява ръководството на КПЮ за арестуването от Гестапо на Александър Ранкович (секретар на КПЮ) в Белград, на 27 юли 1941 г., след като се оказва случайно свидетел на ареста. Самият Ранкович след излизането си от затвора, в резултат на организирана от КПЮ акция, благодари на Пантович, че му е спасил живота, приема го в най-тясното си обкръжение от сръбски комунисти, планира и ръководи неговата бъдеща дейност във Вардарска Македония.

Първата отговорна задача на Лазар Колишев е да замине през май 1941 г. за Скопие, за да оглави Покраинския комитет (ПК) на македонската комунистическа партия и да подчини дейността му на КПЮ. По това време ПК, по решение на Коминтерна, е бил под ръководството на БКП. Преценявало се е, че това е логично, след като във Вардарска Македония има българска администрация и съгласно договора „Молотов – Рибентроп”, областта след войната се връща на България.

В Скопие нито са очаквали Лазар Колишев, нито някой е знаел нещо за него. Колишев не говорел даже на майчиния си български език. Подслонил се при свои приятели в Куманово и в пълна изолация прекарал там няколко седмици. Организираната му среща със заварения политически секретар на ПК Методи Шаторов-Шарло, представител на Коминтерна и на БКП, завършила с поражение. Шаторов отказал да се подчини на указанията на КПЮ и Колишев се завърнал в Белград. Възложената му от Ранкович мисия не била изпълнена. Не е бил приет за член нито на ПК на партията, нито на някаква първична организация. Не е участвал в никаква акция и не е уведомил никой за завръщането си в Белград.

На 22 юни 1941 г. Вермахтът неочаквано нахлува в СССР, което коренно променя стратегическата ситуация. Използвайки хода на политическите събития, Йосип Броз Тито упражнява натиск върху Шатаров и разпраща писма до Коминтерна, Йосиф Сталин и Георги Димитров. В същото време по нареждане на Ранкович, през август 1941 г., Колишев заминава за втори път в Скопие, придружавайки делегата на ЦК на КПЮ Драган Павлович, който отнася писмено нареждане на Тито, в което се изисква да се започне въоръжена съпротива срещу българските власти. На 17 август 1941 г., на конференция на Областния комитет на ЮКП, Петър Богданов като представител на ЦК на БРП (к), официално потвърждава желанието за присъединяване на МКП към БРП (к) и защитава Шаторов. Богданов и Павлович решават да изчакат решението от Коминтерна по въпроса и да не разпускат още областния комитет. Той от своя страна пък изключва Лазар Колишев от партията за фракционна дейност. Изпълнителният комитет на Коминтерна взема решение, с което администрирането на ПК в Македония се връща на ЮКП. След това Шарло незабавно е изключен от ЮКП, а през м. септември губи и поста си на ръководител на македонските комунисти. По указание на Павлович Колишев заминава за София и се среща с Цола Драгойчева, за да съобщи, че Покраинският комитет за Македония е присъединен към КПЮ. Това е единствената, регистрирана с документи и мемоари, дейност на Колишев при повторното посещение в Скопие. След завръщането си от София той се чувства изолиран от местните комунисти, не му се възлага партийна работа и депресиран заминава за Белград.

На 21 септември 1941 г. Колишев е изпратен за трети път в Скопие и става член на ПК на КПЮ, като точната му функция, поради противоречива информация на свидетели от това време, остава неизяснена. Известно е обаче, че той лично започва жестока разправа със симпатизанти на Шаторов и всички тези комунисти, които са се противопоставяли на идеята за присъединяване на организацията към КПЮ. По негово нареждане са разформировани с обвинения за българофилска дейност първични партийни организации и даже цял партизански отряд.

През май 1942 г. български военен съд, в резултат на процес, осъжда Лазар Панев Колишев и четирима други членове на КПЮ на смърт и ги изпраща в Плевенския затвор. Четиримата са разстреляни, а Колишев е помилван от Цар Борис III, като присъдата му е заменена с доживотен затвор. Той престоява в затвора до 7 септември 1944 г.

В българските архиви е запазена молбата на Лазар Колишев за помилване, собственоръчно подписана и представена в канцеларията на Царя. В молбата той изтъква българския си произход и заявява, че не се е занимавал с противодържавна дейност. Той пише: „Син съм на родители българи, чувствал съм се и се усещам българин.” Докато се намира в затвора неговите съпартийци през март 1943 г. го избират за секретар на ЦК на МКП, а после за делегат на Второто заседание на АВНОЮ през ноември 1943 г. През август 1944 г. е избран за делегат на първото заседание на АСНОМ, където, разбира се, не участва, защото е освободен е от затвора на 7 септември 1944 г.

След 1944 г. Колишевски се връща във Вардарска Македония, където заема поста секретар на Комунистическата партия до 1963 г. На Третото събрание на АСНОМ на 16 април 1945 г. е избран за пръв министър-председател на Социалистическа република Македония в рамките на СФРЮ. В своите мемоари изтъкнати членове на КПЮ от Македония споделят, че назначаването на Колишев на този пост е безпрецедентен случай, защото става дума за непозната за населението в областта личност, работила в нелегалност в Македония само 2-3 месеца (в периода май-ноември 1941 г.) и престояла 3 години в затвор.

Поставянето на Лазар Колишевски (така се нарича той след 1945 г.) начело на току-що провъзгласената ФР Македония е във времето, когато с пълна сила действа култът към личността и когато партийната пропаганда играе ключова роля в кадровата политика. С нейна помощ Колишевски успява да се освободи от нежелани личности (наричани бугараши, фракционаши, информбюровци) и да постави на отговорни постове във властта, армията, полицията, университета, академията, средствата за информация свои хора, които вярно му служат до края на живота си. При това, следва да се отбележи, че за „агитпроп” в Македония в края на 1944 г. е назначена съпругата на Колишевски - Лиляна Чаловска, която остава на този пост дълги години.

В продължение на няколко десетилетия Колишевски става неприкосновен господар в републиката, носител на всички възможни политически функции, „народний херой”. Той даже успява да наложи една официална версия на своята биография, която няма нищо общо с действителността. Фабрикувани са буквално лъжи, за което са помогнали и функционери на КПЮ - сърби, от ранга на Темпо. След пенсионирането на Колишевски излизат наяве свидетелски показания на Вера Ацева, Бане Андреев, А. Колендич, от които става ясно, че Л. Колишевски не е определян от КПЮ през септември 1941 г. за секретар на Покраинския комитет и за комендант на военния щаб за “организиране на партизански отряди”, не е избиран през февруари 1943 г. за “политически секретар на ЦК на КП на Македония”, нито е избран за член на първия ЦК през пролетта на същата година, нито е избиран за член на АВНОЮ (второто заседание - 29 ноември 1943 г. Яйце), нито за член на АСНОМ (август 1944 г.), както се твърди в официалната му биография и в спомените на самия Колишевски. Подобни данни не са отразени в нито един документ на КПЮ и КПМ и същите не са били известни на другите партийни лидери в Македония. Освен това през цялото време от май 1942 до септември 1944 г. Колишевски е лежал в Плевенския затвор без какъвто и да е контакт с външния свят. Колишевски лъже също, че не е подавал молба до Цар Борис III за помилване. Той представя легендата, че молбата е написана от негов адвокат и че той не я е виждал и подписвал. Така прикрива истината, че по отношение на присъдата на българския военен съд не са били възможни нито “правна жалба”, нито “правна защита”. Осъденият на смърт е имал единствено право и възможност да подаде “молба за помилване”!

С живота и дейността си Лазар Колишевски оправдава доверието на Ранкович и Темпо. Служейки предано на сръбската национална кауза в продължение на няколко десетилетия, той ръководи лично унищожаването на българското материално и духовно наследство и налага българофобията като трайна черта на обществено-политическата, културната, научната и образователната дейност в СР Македония. Отказвайки се от българския си корен и от майчиния си български език, той остава до края на живота си чужд и на България и на Република Македония. В бивша Югославия политици и интелектуалци го оценяват като “по-голям сърбин от сърбите”. С поемането на поста председателстващ Председателството на СФРЮ след смъртта на Тито, при очерталите се силни междунационални противоречия във федерацията, той непрекъснато повтаря тезата – “силна Сърбия силна Югославия”, което се приема негативно както от сърби, които не искат “примитивац” със средно образование да ръководи държавата и да защитава сръбската кауза, така и от хървати и словенци, отстояващи обратната теза.

За съжаление, той успя да създаде в Република Македония политици - себеподобни креатури, които му помагаха да изгражда бариери между българите от двете страни на границата. Днес може да се каже, че ако Колишевски бе политически активен в началото на 90-те години на миналия век, той навярно нямаше да позволи Република Македония да се отдели от Сърбия.

Колкото до напъна на скопския „историчар” Тодор Чепреганов да „докаже”, че Илинден принадлежи на македонците, той получи достоен, макар и индиректен, отговор от кабинета „Орешарски”. На заседанието на 7 август 2013 г. бе създаден Национален инициативен комитет за честването на 110 години от Илинденско-Преображенското въстание и бе определен министърът на отбраната Ангел Найденов за негов председател.

Инициативата за Комитета, който трябва да изготви план за националните чествания на годишнината, е на Българския културен клуб в Скопие, с участието на Съюза на тракийските дружества, Института по история към БАН, Македонския и Тракийския научни институти.

СЛЕДВА