В най-новата история на България има събития, които поколенията няма да забравят. Тези събития са отражение на борбата, която българският народ води против фашизма. За нея са написани много книги и стотици статии, пише се, ще се пише и говори и в бъдеще.
Изминаха почти осем десетилетия от времето, през което в борбата против фашистката тирания активно се включи и младежта от героичния Тузлук (Омуртагска околия, от тогавашната Варненска област). След Освобождението на България от османско робство, голяма част от населението на Тузлука, предимно турци, се изселва и тази част от околията се обезлюдява. Компактно турско население остава в източната половина на Омуртагския край (предимно в Делиормана). В западната част на околията, в течение на години, се заселват българи от Западните покрайнини. Процесът на заселване се ускорява особено след Сръбско-българската война от 1885 г.
Борческият дух на българите от Омуртагския край от годините на робството, се предава от поколение на поколение. Стотици са загиналите от този край в борбата за националната независимост на своята Родина. След победата на Октомврийската социалистическа революция, в редица села на околията възникват комунистически и младежки организации. Организиран характер придобива борбата против фашизма след Септемврийското въстание от 1923 г. Особена сила има и движението за изграждане на Единен фронт между комунисти и земеделци. Активна дейност в селата на околията развива единофронтовецът Лазар Станев.
През лятото на 1941 г., независимо че в България все още няма условия за събаряне на властта на фашиските сили и за установяване на демократично управление, ръководството на Комунистическата партия дава указание борците против фашизма да пристъпят към въоръжена борба. Партийните и ремсови организации и в Омуртагския край организират бойни групи. Терорът на фашистката власт над задържаните в арестите антифашисти не сломява техния борчески дух. През пролетта на 1942 г., при опити от страна на полицейските органи да бъдат задържани, 35 антифашисти от Омуртагския край преминават в нелегалност – комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартийни, сред които са Петър Кабдалията, Арсо Овчаров, Димитър Миланов, Антон Кръстев, Тасийка Асенова и други, които се включват активно в изграждането на структурите на партизанското движение в Тузлука.
За организиране на съпротивата в България от голямо значение е решението на Политбюро на БРП /к/ за сформиране на 12-те оперативни въстанически зони. През пролетта и лятото на 1943 г. е извършено и приключено формирането на въстаническите оперативни зони /ВОЗ/. Формулирани са принципите за изграждането на единна военна организация. В агитационно разяснителната работа особено място заема дейността на задграничното бюро на комунистическата партия с предаванията от Москва на радиостанция „Христо Ботев” и „Народен глас”, в които вземат участие Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров-Марек, Вълко Червенков и други членове на Задграничното бюро на ЦК на БРП /к/. Победите на Червената армия под Москва, при Сталинград и на Курската дъга, активизират и антифашистите в България за въоръжена борба против фашисткото управление в страната.
По решение на Окръжния комитет на БРП /к/ в Шумен, IX ВОЗ е разпределена на оперативни райони. Първи район, с център Попово обхваща селата от Поповска околия и част от селата на Беленска околия. Втори район, с центрове Омуртаг и Поляне (Антоново), обхваща цяла Омуртагска околия, част от селата, включени в община Тича, Котленска околия, село Стеврек, Еленска околия, някои села от Горнооряховека околия. Трети район, с център Търговище, обхваща Търговищка околия и селата от югоизточната част на Разградска околия. Четвърти район, с центрове Преслав и село Смядово, обхваща Преславска околия и селата около община Ганчево на Провадийска околия. Пети район е с центрове Шумен и Нови пазар.
По решение на щаба на IX ВОЗ и по решение на Околийския комитет на БРП /к/, с цел активизиране дейността на партийните организации, Омуртагска околия е разделена на райони, на които са определени и отговорници: Първи район – Омуртаг и Герлово, със задача да установи връзки с турското население и антифашистите в Котленска околия, чрез село Тича.
Отговорник за района е секретарят на Околийския комитет на Партията в Омуртаг Димитър Камбуров; Втори район – селата Камбурово, Извор, Ястребино, Кьосевци, с отговорник Николай Иванов Коев; Трети район – селата Илийно, Таймище и Змейно, с отговорник Никола Станчев Куруиванов; Четвърти район – селата около Поляне, с отговорник Станчо Василев – Калеята.
През лятото и есентта на 1943 г. е извършена активна организационна дейност за изграждане на яташка мрежа и на бъдещите партизански отряди. На 12 септември 1943 г., в Тузлука, в гората между селата Орач и Халваджийско, е обявено създаването на Омуртагския партизански отряд. Същият ден, вечерта, е проведена и първата партизанска акция в IX ВОЗ, която оказва благоприятно отражение за разгръщане на партизанското движение в Омуртагския край. Числеността на партизаните от 22, при сформирането на партизанския отряд, нарасва за кратко време, на 65. Щабът на отряда решава той да се раздели на две чети – Тузлушка и Балканска чета. Това разделяне на отряда дава възможност за много по-добра маневреност при провеждането на партизанските акции. Извършва се усилена подготовка и активна разузнавателна дейност за изучаване на обстановката в района на предстоящите партизански акции. Вниманието на Щаба на отряда е насочено към укрепване на яташката мрежа и подготовката за настъпващата зима. Партизаните се запознават и обучават с оръжието, с което разполагат. Изнасят се информации за обстановката на Източния фронт. Пишат се позиви, в които се отправят призиви към жителите на околията да оказват съпротива на фашистката власт. Отправят се предупреждения към кметове и кметски наместници, активни дейци на фашистката диктатура.
От началото на октомври до края на ноември 1943 г. отрядът провежда шест наказателни акции.
Първата е на 5 октомври в село Любичево. За ефекта от акцията говори разпространеният слух сред жителите на околните села: „Много шумкари, повече от 500, с червени ботуши, с шмайзери, убиха кмета и изгориха общинската архива”.
На 9 октомври е проведена акция в село Дръжка поляна. Изпълнена е смъртната присъда, издадена от партизанския съд, на секретар-бирника за неговите безчинства над селяни от общината. Изгорен е общинският архив, иззети са 14 пушки, много патрони и пишещата машина на общината.
На 16 октомври е проведена акция в Тузлушките села Шишковица и Орач. Наказани със смърт са доносници за селяни, оказвали помощ на партизаните. Следват партизанските акции в Пчелно, Змейно, Моравка.
„Партизанското движение в нашата въстаническа оперативна зона се прояви и наложи като авторитетна и сериозна сила и заплаха за фашистката власт” – пише в своите спомени командирът на IX ВОЗ Груди Атанасов. Проведените партизански акции вдъхват увереност в жителите на околията, че партизаните са негови защитници. „Населението в по-голямата си част е комунизирано и дава широка подкрепа на нелегалните групи. Подкрепата, която то ни дава в борбата с нелегалните, е нищожна”, отбелязва в доклада си до своите началници командирът на жандармерийския отряд в Омуртаг.
Фашистката власт предприема мерки за смазване на партизанското движение. Полицейските сили са разпределени на групи от по 20 души в по-големите села на околията. Към тях са формирани и групи от секретни сътрудници на полицията. Въведен е и полицейски час от 20 часа вечерта до 6 часа сутринта. Въведена е и система на „откритите листи”, които полицейските представители издават за движение от едно населено място към друго. Полицията започва масови арести на селяни, обвинени, че помагат на партизаните. Сградата на гимназията в Омуртаг е превърната в полицейски арест, където са извършвани жестоки побои над арестуваните. Много училища в селата на околията са превърнати в полицейски участъци.
Разрастването на въоръжената съпротива в зоната стряска управляващите. За разгрома на партизанските отряди в зоната се включват и войскови поделения от дивизионната област. Участие срещу партизаните вземат полицейски и армейски сили с обща численост над 10 000 добре въоръжени и екипирани полицаи и войници. На 15 декември 1943 г. IV Преславска дивизия е вдигната по тревога и във взаимодействие с жандармерията и полицията започва блокада на районите, в които действат партизанските отряди и чети. Командването на блокадата подлага на жестоки мъчения арестуваните антифашисти, за да разкрие партизаните, ятаците и помагачите.
Партизанското разузнаване следи действията на войската и полицията, а щабът на ВОЗ дава указания партизаните да не влизат в открит бой с войската и жандармерията.
На 18 декември 1943 г. вечерта започва блокадата на Омуртагска околия. Управниците на Омуртаг настояват за „Вартоломеева нощ за шумкарите и техните помощници”. Благодарение на умението на командването на отряда, партизаните не попадат в обръча на блокадата. Първият етап на блокадата завършва с неуспех, но след извършеното предателство от партизанина Райко Веселинов, започва вторият етап на блокадата. По време на нея Тузлушката чета е разделена на няколко групи. Предателството дава възможност на блокиращите да разкрият местата на пребиваването им.
Рано сутринта, на 19 декември 1943 г., Омуртагска околия е обкръжена от всички страни. Започва масово претърсване на селата и техните землища. Сутринта на същия ден, от ареста в Омуртагската гимназия са изведени 23-ма арестуван, които са разстреляни по пътя от Омуртаг за Поляне. Опожарени са къщите на партизаните от Омуртагския отряд. Фашистките палачи с животинска злоба се нахвърлят срещу близките на партизаните. В с. Ястребино, Омуртагско, са разстреляни 18 жители на селото, сред които и 6 деца.
През целия януари 1944 г. партизаните от Омуртагския партизански отряд водят сражения срещу полицията и жандармерията. Битката е неравна и от нея само петима партизани остават живи и посрещат свободата на 9 септември 1944 г. Загиват 104 партизани, ятаци и помагачи. Изгорени са 86 къщи на антифашисти в околията. Избитите партизани са били излагани по площадите в големите села и в Омуртаг и след това изгаряни на две клади, едната в с. Поряне, а другата – в местността Олавджика – между землищата на селата Царевци и Змейно.
Имената на загиналите срещу фашизма са записани на издигнатите паметници, увековечаващи техния подвиг. Тези паметници ще напомнят на поколенията за мрачното минало на фашизма.
Декларация на Съюза на българските писатели
Съюзът на българските писатели през своята столетна история е защитавал и защитава българския език, писменост и словесност в нейната сияйна чистота. Такава, каквато ни е завещана от Светите Седмочисленици. Българската кирилица, призната за официална държавна и църковна азбука още през 893 г. от Преславския събор на Първото българско царство, вече е призната за една от трите основни азбуки на Европейския съюз. Защото българският език е свещен и богоносен, ние, българските писатели, категорично се противопоставяме на всякакви опити за кражба и подмяна на родната ни словесност. Ще продължаваме да отстояваме ненакърнимостта на Отечественото слово и на Отечествената ни история от посегателствата, които определени кръгове в Република Северна Македония правят в продължение на десетилетия.
Съюзът на българските писатели категорично защитава аксиомата, че т.нар. „македонски език“ е вторична норма на книжовния български език и винаги е бил неразделна и неразривна част от родното ни духовно наследство. Ние изпитваме братски чувства на доверие и обич към братята и сестрите ни от Северна Македония, защото историята ни е обща – българска, както и езикът ни. Свещеният език на нашите деди!
Ние не приемаме едностранните български компромиси в предложената към момента преговорна рамка за Република Северна Македония и сме солидарни със становището на БАН по тези въпроси.
Управителен съвет на Съюза на българските писатели
Председател: Боян Ангелов
|
Aдекватното историческо мислене, съчетано с благоразумие и високо национално достойнство са първите необходими предпоставки за разумен подход към историческата истина. Тази поука на хилядолетната мъдрост придобива нова актуалност и непреходност всеки път, когато отбелязваме събития като Освобождението, 140 години от установяването на дипломатически отношения между Русия и България, 75 години от великата победа над хитлеровия фашизъм и др. В светлината на тази истина, всеки опит да се осквернява не само освободителната мисия на руския народ, но и неговото високо нравствено благородство, проявявано през годините на чуждото владичество, в подкрепа на историческите стремежи на България като „държава на духа”, както и на другите народи.
Тъжно е да се констатира, че върху пантеона на вечната взаимност, издигнат в душите на истинските български родолюбци, освен свежи цветя на искрена признателност понякога се появяват нечестиви следи и знаци. Срещу това здравият разум на народа непрестанно издига глас на възмущение и разочарование, което намира израз в редица научни публикации, в които ярко се изразява бунтът на будната съвест на духовните водачи на нацията. Известна е картината на метаморфозите в отношенията към Русия в българското общество. Много скоро след Освобождението до днес, те се движат от преклонение и признателност към големия славянски брат, покровител и освободител от петвековното османско иго, до търсене на подмолни мотиви в руската саможертва в осъществяването на това всенародно българско въжделение. Същевременно още през първите години след Освобождението става ясно, че тези променящи се настроения ще се използват в политическите игри на различни външни и вътрешни сили.
Така сблъсъците между русофобия и русофилия се разгръщат в зависимост от конкретните исторически ситуации и събития. Някои от тях възникват спонтанно, като отглас на пръв поглед несъществени политически събития, а други – дълго и търпеливо подготвяни отвън във връзка с настъпващите промени в геополитическата ситуация в Европа.
Целият този драматичен патос на посочените сблъсъци между русофоби и русофили завършва като фарс между искрения народен ентусиазъм в Русия при подготовката на войната срещу Османската империя, от една страна, и от друга – „тайните“ намерения на управляващия руски елит. Именно това поражда желанието отново и отново да се препрочита „Дневник на писателя“ от големия руски писател Ф. М. Достоевски. Парадоксално, но времето потвърждава тъжните прозрения на големия хуманист. Българските русофоби не се уморяват да повтарят едни и същи брътвежи в продължение на десетилетия след Освобождението. Русофобите у нас, изглежда не обичат да четат сериозни изследвания по темата, след като предварително са убедени, че всеки, който не е съгласен с тях, го обвиняват в лъжа. Тяхната предубеденост се простира дори до изследвания на автори от трети страни. Например наскоро швейцарският обществен деец, политик и журналист Ги Меттан издаде задълбочено изследване, в което проследява метаморфозите на русофобията от времето на Карл Велики до украинската криза. (Ги Меттан. „Запад – Россия: тысячелетняя война. История русофобии от Карла Великого до украинского кризиса. Почему мы так любим ненавидеть Россию?” Paulsen, 2016).
Но дълбоко в националната ни свяст, Русия е наша освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не може да се каже, че е русофил, пише че „името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос“. Той припомня, че връзката между България и Русия е духовна и мистична, верова и кръвна. Тази връзка изтънява от време на време, но все остава жива и жизнена. „Народите помнят по-дълго, отколкото подозират”.
И още нещо, изключително важно. Преди всичко, всеки средно образован индивид знае, че за една епоха и личност се съди не по това, което не са направили, а по това какво са успели да постигнат. Почти парадоксално звучи твърдението, че Русия „никога не е правила услуги” и разкрива колко елементарно и плиткоумно е интелектуалното и нравственото им равнище. Нима това, че Русия единствено обявява война на Османската империя, зад която стоят основните велики сили и с цената на огромни загуби и жертви проправя пътя към жадуваната пет века свобода, трябва да се принизява, наричайки една велика саможертва „услуга”! Нима в това българите търсят „услугата”, посрещайки настъпващата руска армия, с неотразим възторг и ентусиазъм опълченците и доброволците се включват в бойните действия, превръщайки ги в пример на неописуем героизъм и саможертва! Вярно е, че Освободителната за България руско-турска война (1877/1878) завършва с диктат на европейските велики сили. До днес те остават верни на властовия си нагон. Но след 485-годишно прекъсване, на картата на Европа е отделено място за Българското княжество. Вярно е, че това не е крайната цел на българските очаквания. Това е ясно за всеки, който чете историята различно от четенето на Евангелието от Дявола. И не е нужно особено остроумие, за да се разбере, че това е необходимият минимум за едно добро начало. Начало, поставено не от друг, а от Русия.
Установявайки дипломатически отношения преди 140 години (20 септември 1878 г.), Русия потвърждава създаването на свободна българска държава и осигурява международна гаранция за нейното съществуване и по-нататъшно развитие. При това дълго време тя остава единствената велика държава, която поддържа братската взаимност с България. Останалото е резултат от вътрешни боричкания на основните политически сили - либерали и консерватори, млади и стари, русофоби и русофили, славянофоби и славянофили. Но Русия остава в сърцата на българите като безсмъртен символ на вечната братска взаимност. Нека се вслушаме в безсмъртния завет на Христо Ботев, който пише: „Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че християнски народности на Балканския полуостров ще да намерят съчувствие само в Русия…”.
Мисля също, че съм длъжен да посоча, че русофобските „специалисти” напоследък фалшифицират историята на цялата освободителна руско-турска война и произтичащите от нейните резултати Санстефански договор и Берлински конгрес. Случайно ли е съвпадението между внушенията на нашите русофоби и реакцията на великите сили на Европа, които се обявяват против клаузите, заложени в тях с аргумента, че „…Русия придобива с това и така се изменява равновесието на силите в Европа”. И непременно бих им препоръчал да намерят и прочетат внимателно „Благодарствения адрес”, изпратен на 4 април 1878 г. до руския цар освободител Александър II от името на „До веки благодарни българи”.
В крайна сметка, не е трудно да се забележи, че докато русофилството е тъждествено на българското славянофилство, то русофобството е израз на желанието България да се отдалечава от Русия, за да стигне до безумното внушение, че тя е враг на България и следователно, ако България иска да оцелее, е принудена по-скоро да се опира на Запада, т.е. да се включи в евроатлантическия алианс и да отхвърли православно-славянската си духовност и национална идентичност, вкупом с общия културен код.
От друга страна още един съществен факт заслужава да бъде специално отбелязан. От самото начало, при всички политически превратности в съдбата на нацията ни, най-будните български умове остават верни на своите русофилски чувства. Достатъчно е да споменем имената на П. Славейков, П. Бобчев, офицерите Ат. Бендеров, Р. Димитров, майор Груев, кап. Вазов. От Възрожденската епоха със своите русофилски идеи остават в паметта на нацията Г. С. Раковски, Бенковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов и много други. А по-късно, към плеядата русофили се причисляват и представители на бизнеса като Атанас Буров, интелектуалци с центристка ориентация и социалдемократи като Асен Златаров.
Между двете световни войни, въпреки доминиращото влияние на Запада във външната политика на България, особено сред художествено-творческата и научната интелигенция, големи имена застъпват в произведенията си русофилски послания. А днес, с ярко изразени русофобски възгледи, се подвизават ограничен брой интелектуалци, склонни към променливи изкушения. Същевременно не бива да се подценяват и реалните последици от дейността на русофобите, когато хора с такава нагласа се превърнат в политически фактор. Тогава ярко се откроява истината, че русофобството не само има емоционални и морални измерения, че при определени условия то може да се превърне в заплаха за българската национална кауза. В усилията си да дискредитират братските чувства на българите към руския народ и култура, премълчавайки една от съществените характеристики на българо-руските отношения. Става дума за истината, че русофилството не е само идеологическа формула и емоционален патос, но също така е и израз на дълбока и осъзната привързаност към Русия и руския народ, и неговата история, култура и изкуство, като нравствена норма. Формирането на това благородно качество на духа е плод на продължителен процес на непосредствено общуване с хората, културата и природата на двете страни. За България и българите това чувство и отношение към Русия са исторически детерминирани. На тази основа не само се изгражда специфичен образ на Русия като най-голяма славянска държава, но и се потвърждава от славянската принадлежност на българите, които векове наред са свързвали надеждата си за освобождение и независимост от продължителното чуждо владичество. Затова българите не я възприемат като империя като всяка друга, която заплашва малките си съюзници с гибел. Чувствата към Русия имат свой непресекващ източник в съзнанието за принадлежност на българите към славянския свят, в който Русия винаги е заемала специално място, поради историческото призвание да играе ролята на по-големия брат, на който по-малките народи могат да разчитат. Наред с това, българите открай време са възприемали Русия като източник на културно влияние и поради това винаги са се отнасяли към нея като към безспорен фактор за формиране на българската национална идеология. Близостта на езика превръща Русия в търсене на книжовна територия още от самото начало на националното ни възраждане. Поради това редица изследователи смятат, че през този ранен стадий на развитието на новобългарския културен процес започва формирането на мита за Русия, изграждането на нейния образ като месия – баща, покровител и освободител. (виж подробно: Бонева, В. „Славянството в духовния живот на българите” – (сп. „Духовна култура“. Изд. на Св. Синод на Българската православна църква. 1991, с. 30-33).
Когато се изследват корените на българското русофилство, обикновено не се взема предвид един съществен източник, който има изключително значение за появата и съхранението на особеното отношение и чувства у българина към Русия и руския народ. Това е споменът за великата мисия на България в Русия. Проф. Панайот Гиндев отбелязва, че „Десети век е изключително време за българската държава. Това е времето, когато Крум поставя основите на геополитически проект, а Симеон Велики обединява двата проекта във великата европейска мисия на България. Ще минат три века на победи и поражения, но великата мечта няма да угасне и под идеята за Москва – трети Рим, ще бъде пренесена в Русия, за да продължи своя исторически ход. Върху тази историческа памет се изгражда и образът на България в Русия и на Русия – в българската душа. В исторически план братската взаимност между Русия и България гарантира на България нова цивилизационна парадигма, базирана на православно-славянската духовност”.
В тази насока изключително голяма роля играе мисията на Киприян – български писател, всеруски митрополит, светец на руската православна църква. Не случайно Киприян е бил канонизиран през 1472 г., а мощите му се пазят и днес в мраморен саркофаг в Успенския събор в московския Кремъл. Когато е починал в дълбока старост на 16 септември 1406 г. над гроба му била прочетена неговата „Прощална молитва“ към руските християни, която той е продиктувал на смъртния си одър.
В наши дни русофилските чувства на огромна част от българите играе важна роля за неутрализиране на антируски настроения сред хора, обвързани с евроатлантическата зараза, която служи за поощряване на враждебни действия срещу Русия. Тези хора се явяват проповедници на русофобската истерия, поддържана от геополитически централи, в които са ангажирани хиляди наемници.
Това се потвърждава и от резултатите на социологическото проучване през 2014 г., относно отношенията между България и Русия. 63% от анкетираните изразяват мнението, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелските отношения с Русия”. Само 6% са против това! 54% поддържат необходимостта „въпреки че е член на ЕС и НАТО, България трябва да отстоява правото си да съхрани тесните си връзки с Русия”. Само 9% са против това! А сред електоратите на партиите 88-52% предпочитат русофилските идеи срещу 1-15% противници. („Дума”, 25 ноември 2014, с. 13). Както отбелязва журналистът Ал. Симов, „Да си русофил означава да си даваш сметка, че Русия не е просто поредната държава на картата, а страна, към която мнозинството българи винаги ще изпитват чувство на благодарност. Защото тук не говорим за някакво преходно чувство, което се разтваря като пролетна мъглица”.
Ето защо постоянно растат шансовете на славянския свят да изпълни спасителната си мисия за нова Европа. Светът е в болезнено очакване на радикална промяна, крайният резултат от която ще бъде замяната на съвременния ирационален световен ред с хуманистичен модел на развитие, за да може човечеството да излезе от своята предистория и влезе в истинската си история. Наш дълг е по нов начин да осмислим приноса на славянския свят в общата духовна обнова на човечеството.
Те не знаеха френски, не танцуваха полка.
Бяха слушали само тръбата на полка.
И не бяха облечени в празнични кители.
Даже чаша шампанско не бяха опитали.
С преброени сухари в окопа закусваха
и със мокри шинели в атака се впускаха –
неизвестни, безбройни, от бога забравени,
те вървяха след свойте майори прославени,
за да свършат на подвига черната работа.
Те не търсеха славата. Искаха правдата.
И за тях не достигаха златните ордени.
А оловни куршуми посрещаха гордо те.
И потъваха в ниви и храсти къпинови –
към смъртта се издигаха низшите чинове.
И макар че не бяха от графски фамилии,
най-високи са техните
братски могили.
|
