2 юни – ден на Ботев и падналите за свободата на България
На този свещен старопланински връх, обвеян с предания и легенди, геройски загива Христо Ботев. Така се сбъдва молитвата, която той изповядва през целия си необикновен живот. Поетът революционер си „найде гроба в редовете на борбата“, умирайки „за правда и за свобода“. Но той остава безсмъртен, защото, както сам е казал, „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Трагичната гибел на войводата, както и черното бесило на Апостола край София, са вечните символи на народа ни.
Оттук, от тези скали и орляци, покрити с „бели кости и със кървав мъх“, започва вторият живот на Христо Ботев – неговият път във вечността. Подвигът му е нашето духовно небе. Той изпълва въздуха на Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, на цяло Българско; слива се с нашите страдания и борби, надежди и победи. Народът и днес съхранява дълбоко в сърцето си образа на своя велик син.
Така животът, творческото дело и саможертвата на Христо Ботев стават неотделими от съдбата на България. Народът и историята, тези най-справедливи съдници, завинаги са определили мястото на войводата и поета в славната кохорта на най-големите строители на тринадесетвековна България. В съзвездието на нашите безсмъртни предци светлее пленителният образ на 28-годишния гений на България. Името му е редом с имената на хан Аспарух и княз Борис I, на Кирил и Методий, на Климент Охридски, на цар Симеон и Асеневци, на свети отец Паисий, на Георги Раковски и Васил Левски. Ботев съвсем естествено и заслужено е името, без което не можем.
Стекохме се тук, на Ботевата Околчица, от заводи, кооперативни поля, строителни скели, от обновени градове и села, от училища и войскови поделения, за дълбок поклон пред подвига на Христо Ботев и на 205-те юнаци от легендарната му чета. Изкачихме се на тази българска Голгота, за да склоним глава в признателност пред делото на загиналите в борбата срещу турското иго и фашизма, в бранните битки за свободата и независимостта на Отечеството. Ние сме тук, обзети от чувства на преклонение към всички борци – знайни и незнайни, за които патриархът на литературата ни изрече най-съкровените си слова:
„Българийо, за тебе те умряха.
Една бе ти достойна зарад тях.
И те за теб достойни, майко, бяха...“
Втори юни е Ден на героизма в името на родината. От този ден извират кристално чистите чувства на нашата патриотична гордост. Тук мълчаливо правим своя отчет пред паметта на героите и мъчениците.
Трудът, творчеството, борбата са дълбоката същност на народната душевност и битност. Те са отговорът на въпроса как България оцеля на този световен кръстопът. И не само оцеля, но се въздигна до най-високото стъпало в своето развитие.
Трудът, творчеството и борбата са главното, характеристиката и спецификата на пътя на България не само във възходите, но и в преодоляването на трагиката в нашите паметни 13 века. Това е предвечният български път, озарен от мълнии и пожари, но и от светлината на непреходното творчество. Прекъсван и съсичан, забравен и забраняван, покриван с мрак и отново осветляван от победи, съзидание и мисъл, пътят на родината не се изгубва в безкрая на времето. Този наш път потъва в ослепените очи на Самуиловите войници и се възражда в децата им. Той се срутва заедно с бойниците на Търновград, но възкръсва в Панагюрище, Перущица и Батак. Много са духовните жалони по нашия път. Достатъчно е да се посочат законите на хан Крум, буквите на светите солунски братя и българската азбука – нашата кирилица, пожарите на Априлското въстание, Шипка, Сливница, Илинден и Преображение 1903-та, победите в Балканската война 1912-1913 г.
Щастливи сме, че пътят на България достигна целите, към които се стремяха, за които мечтаеха и се бореха плеада мъченици и герои. Техните завети са наше непреходно наследство, оплодено с нови ценности; наследство, което ще бъде патриотичното богатство на всяко потомство.
Ценим и още по-дълбоко ще съхраняваме съдбовните мигове в нашата история, в които народът ни е отстоявал с кръв и слово свободата и народностната си независимост, творял е своите материални и духовни ценности, утвърждавал е хуманистичното съзнание.
За поколенията, които ни предхождаха, и за нас, съвременните граждани на България, Ботев е образец на българска смелост, сила и гордост, на беззаветна борба и непреходно творчество, които изковаха историческата съдба на народа ни. Величието на неговия подвиг, започнал от Калофер, преминал през граници и забрани, познал бури и светкавици, за да се извиси до приоблачните висоти на древния Балкан, се крие в неговата проповед, която надмогна времето. Христо Ботев постоянно търси социалната правда на века и вярва в доброто бъдеще на родината и света.
Ето това е Христо Ботев! Възправен в цял ръст над земята на България и в нашите сърца.
Обаянието на Христо Ботев се излъчва от цялостната му титанична личност на поет и публицист, учител и революционер. Каква изключителна сплав от огнен темперамент и пламенна любов към поробеното отечество, от омраза към душманите на народа и всяко потисничество, към предателството и фарисейщината. Той се кълне силно да люби и мрази. Тези два огъня изковават перото и сабята му, лирата и тръбата му. Поет и мислител, журналист и предводител, теоретик и организатор на революционната борба – той е блестящ пример на хармонична личност.
Завладяването на кораба „Радецки“ на 16 май 1876 г. е образец на революционна акция. Едновременно с качването на четата от Гюргево излитат телеграмите със съобщението на войводата до вестниците „Журнал дьо Женев“ и „Ла републик Франсез“. В него образованите европейски народи и техните правителства се призовават да протегнат приятелска ръка на борците за свободата на България. А ултиматумът на гениалния вожд на четата до капитана на кораба Дагоберт Енглендер, направен на френски език, е блестящо доказателство за цивилизован дипломатически такт и национално достойнство. Европейската преса пише с възхищение за войводата: „Хубав като Аполон, страшен и войнствен като Марса…“.
Геният на Ботев е уникално творческо и обществено явление. Той не само създава и утвърждава естетиката на българската национална революция, но я и сродява с най-прогресивните идеи на епохата. Благодарение на него българското художествено слово прехвърля естетическите рамки на възрожденската традиция, за да се превърне в непреходност с огромно политическо и социално въздействие. След „Борба“, „Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“, „Смешен плач“ и т.н. това слово се издига нависоко, изравнява се с образци на европейската духовна традиция. Христо Ботев пише най-хубавите и най-силните български редове и тласка далече напред развитието на нашата художествена мисъл. Той ратува за „всеобщий напредък“ на народа, прозира в зората на свободния ден. Ето защо, когато искаме да обясним необяснимата за някои дълбока народност на нашата култура, нейното обществено и естетическо верую, постоянно се обръщаме към Ботев.
Поетът и публицистът Христо Ботев оставя безсмъртни уроци за всички, които искат да служат на отечеството с перо, с усърден труд, с бранна жертвоготовност. Неговият кристално чист подвиг ни учи: между думите и делата не може да има разминаване; подобно на борбата за свобода и социална справедливост, днешното съзидание има нужда от силни хора, от чисти души, които поставят интересите на народа пред всичко и над всичко.
Той ни учи, че истинското изкуство е немислимо извън вълненията на времето, че то е част от обществения дълг. Не можеш да бъдеш поет или строител, художник или съзидател, ако не си готов да увиснеш „със страшна сила“ пред съда на хората и времето. Това е един от най-великите Ботеви завети. Неслучайно всички, които са научили добре този непреходен завет, остават в паметта на нацията и продължават да участват в нейния напредък.
2 юни 1981 г., връх Околчица
Защо тази картина – „Самарското знаме” – е толкова популярна? Виждали сме я в христоматии и по календари, в списания и вестници, по корици на тетрадки и като заглавки на рубрики... И навсякъде я възприемаме като символ, като Самарското знаме и Опълченеца, а не като исторически портрет или като творба на този, който я е създал. Това са верни признаци, че произведението наистина е станало и остава символ: от много години насам и завинаги.
Известно е, кой е нарисувал тази картина: нашият художник Ярослав Вешин. Но докато за един паметник се дават задания и устройстват конкурси, как се е стигнало до тази картина? Нелепо е да се мисли, че някой е поръчал: „Професор Вешин, нарисувайте една картина – символ...” И кой е този опълченец? Картината не носи името му, а и не претендира за портретно изображение. Той също е с достойнството на един обобщен образ.
Все пак, как е било създадено това платно?
Историческите материали ни довеждат до интересни – и поучители подробности.
Картината „Самарското знаме” не е била поръчвана от когото и да било. Инициатор е сам авторът й, Ярослав Вешин. А от замислянето до изпълнението минават около 9 години. Художникът е решил да я нарисува когато неговото гражданско, славянско съзнание е било предизвикано за такова дело. А я е осъществил тогава, когато е намерил възможност без връзка с някакъв юбилей или конкретна дата, но за щастие навреме: четири години по-късно Вешин умира.
Запазени са доста исторически документирани факти, отзиви от съвременници, спомени на близки и ученици на Вешин. Преди 25 години Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) възлага събирането на фактически материали, затова сега не е трудно да се проследят някои моменти от творческия процес. Сведенията ни помагат да разберем подбудите на автора и емоционалните въздействия под които се е намирал.
През 1902 година, за кръглата 25-годишнина от самите събития, на историческите места по Шипченския проход, тогавашният връх Св. Никола (сега вр. Столетов), с. Шипка и с. Шейново се устройват юбилейни маневри. Военни части заемат старите позиции и условно възпроизвеждат историческите сражения. В тържествените парадни маневри участва генералитетът, гвардейци, кавалерия, артилерия, чуждестранни гости и редом с тях останалите живи опълченци.
По това време Ярослав Вешин е вече около 5 години в България и работи като един от първите професори в тогавашното „Рисувално училище” – сегашната Художествена академия. Военното министерство му възлага да вземе участие в маневрите и ги отрази като художник. Още преди това Вешин е имал възможност да се запознае с величавите освободителни битки в преки беседи със станалият му вече приятел Иван Вазов. А кой би могъл по- завладяващо да разкаже за тази част от историята ни, ако не самият автор на „Опълченците на Шипка”? все пак, за момента това е било само разказ. По-късно, на самото място, при срещите си със живите опълченци, с дошлите за тържествата руски гости – участници в събитията Вешин дооформя не само представите, но и отношението си.
Увековечаване на българина-герой
Около две седмици той работи в района на с. Шипка, вр. Св. Никола – Орлово гнездо, с. Шейново. Прави скици, нахвърля пейзажи и рисува срещи между опълченци и бившите им руски командири. Към тях се прибавят и задължителните рисунки на присъстващите официални лица, а картините се дооформят през следващите две години в София.
Но „Самарското знаме” не е между тях. То е само замисъл. След завръщането си от маневрите Вешин споделя, че сред множеството официални и високопоставени лица опълченците са правели впечатление „повече достойно, отколкото тържествено”, и че той има намерение да увековечи българина-герой със Самарското знаме в ръка, но без „натружена тържественост, а сам, когато всичко дошло за маневрите си отиде”, и когато в Шипченският проход остане само Опълченеца.
Като си помислим, че между тези изказани и доста точно формулирани намерения през 1902 година и изпълнението на картината през 1910/1911 година минават над 8 години, може да си представим с какво сериозно вътрешно убеждение Вешин е пристъпил към реализацията на замисъла си.
На Шипка Япослав Вешин се запознава и води много разговори с генерал Столетов, тогава почти 75-годишен, и с генерал Драгомиров.
Те намират особено място в известната му картина „Юбилейните маневри при с. Шипка – вр. Св. Никола”, направена през 1902 – 1904 г. и отразяваща в едър план войници в окопите, а по-назад освен споменатите генерали Драгомиров и Столетов още и Николай Николаевич, граф Игнатиев, граф Геллер, ген. Куропаткин, Сахаров, Дохтуров, Драндаревски и др.
Личните срещи и разговори, личното вживяване в обстановката на мястото на събитията при рисуването, предварителните разкази на Иван Вазов, беседите с опълченците дават траен емоционален заряд в чувствителната славянска душа на Вешин.
В ателието му се намират суровите пейзажи на „Орлово гнездо” и шипченският Балкан, скици и композиционни варианти. Определящи са само замисълът и идеята: не трябва да се възпроизвежда никакъв конкретен епизод, не трябва да се държи сметка за никаква светска етикеция, или правила за субординация сред официалните лица или други „казионни” съображения.
Още в Шейново Вешин се запознава с дошлият за годишнината руски (а после съветски, починал през 1935 г.) писател В.А.Гиляровский, доброволец и кореспондент от руско-турската война. Сближаването е трайно, и когато през август 1907 г. Гиляровский идва в София за откриването на направения от Арнолдо Цоки паметник „Царю Освободителю” (после преименуван „На братята освободители”) срещу Народното събание, става чест гост на Вашин. Той се интересува от замислите му и въодушевен написва в самото ателие на художника следните стихове (тук публикувани за първи път):
Спасителят на знамето
(Вижте и пояснителната бележка на края.)
Още на Шипка, при разговори с опълченците на Вешин прави впечатление, че при почти еднаква възраст те наричали един от другарите си „Дядо Корчев”, а при друг повод „Спасителят на знамето”. Вниманието му било привлечено от един не много висок мъж, с типични български черти и сресана на две страни голяма бяла брада. Това бил опълченеца Никола Корчев, роден през 1832 г. във Варна*б.а.
(Вижте уточнителната бележка на края.)
Именно него Вешин извиква в последствие в ателието си, за да може да осъществи замислената картина.
Картината „Самарското знаме” Ярослав Вешин рисува в т.нар. „горно” ателие, което се е намирало на гърба на сегашния Централен дом на народната армия, с вход откъм стръмната част на улица „Раковски”. В домашното си ателие на ул. „Любен Каравелов” и ъгъла на ул. „Гурко” Вешин не е могъл да докарва Самарското знаме. Той успява да измоли да го ползва за рисуване от натура, но само в държавното ателие. Първият път знамето е било пренесено там от Оръжейно-знаменната палата при Двореца, където се съхранявало, с гвардейска охрана, военна музика и церемонии. Рисуването на дневна светлина налагало доста сеанси, а тържествените церемонии пречели на работата на художника и усложнявали задачата. По негово лично настояване знамето било оставено в ателието за по-дълго време, като била въведена денонощна двойна охрана.
Опълченецът Никола Корчев поел – отново след толкова години – Самарското знаме в ателието на Вешин, прегърнал и целунал знамето и казал: „Това е нашата, българската светиня! Добре си намислил, господине професоре, да я нарисуваш. Нека тази картина напомня на стари и млади, че когато с това знаме в ръка се борехме, ние се борехме за българската земя!”
По време на позирането, Вешин помолил Корчев да се пренесе в незабравимите минали моменти, да му разкаже за спомените си и така да внесе още дух в картината. Близките на Вешин не си спомнят при рисуването на други картини да е имало такова съзнателно търсено и съсредоточено използване на емоционална и психическа настройка. При тази картина може да се говори за нещо повече от професионализъм и вдъхновение.
Идеята за „голямото обобщение“
Вешин споделял със семейството си, че дядо Корчев бил интелигентен, досетлив и внимателен модел, и че разказвал много подробно. Може да си представим, колко много спомени са възкръснали при такава заангажираща и предразполагаща задача, при продължителното и несмущавано общуване между художника и опълченеца. За щастие, те не са пропаднали и сега ние знаем – може би благодарение на описаните обстоятелства – много подробности около бойния път на Самарското знаме. Във връзка с наближаващата 100-годишнина от Освобождението много от тях вече бяха разпространени от печата и телевизията.
„И сега дръвцето е същото, към което беше приковано знамето в Плоещ, и което през боя при Стара Загора беше пречупено от куршуми, ето на това място, където сега е поставена тази сребърна широка гривна с надпис, описващ боевете при Стара Загора” – разказвал Корчев на Вешин.
„Един след друг двама унтерофицери взеха знамето, и двамата поднаха. В една решителна схватка сполучих аз да взема знамето, и обкръжен и охраняван от няколко мои другари опълченци, по заповед на нашия щабс-капитан Попов бързо се изтеглихме. Като взех знамето забелязах, че дръвцето му е счупено от куршуми. Битката беше страшна: от нашата 3-та дружина, която преди сражението наброяваше 700 опълченци и 12 офицера, ние бяхме останали само 120 души с двама офицери”.
„В един много критичен момент, когато бяхме заобиколени почти отвсякъде от турците, генерал Столетов ни заповяда да внимаваме добре, и ако бъдем напълно обкръжени, да изгоря Самарското знаме... Но, спасихме го.”
Човек изпитва особено чувство, когато възприема тези думи споделени от първо лице, от самият участник и герой, в ръце със самото знаме, където всичко е живо и истинско. Въпреки това, картината не получава название „Портрет на опълченеца този и този”. Вешин остава верен на идеята си за голямо обобщение и което трябва да признаем е постигнал по неповторим начин.
А ти достоен ли си ?
Картината е отново пред очите ми. Впечатляват самата атмосфера и фон. Няма нищо бляскаво, нищо официално и ефектно. А всичко е толкова величаво! На преден план грубите скални отломъци и каменистия път от Казанлък нагоре. По-нататък се извисяват чукарите на върха, с „Орлово гнездо” до него. Едва личат руските военни кръстове на фона на следобедното слънце, тогава паметникът на вр. „Св.Никола” още не е бил издигнат. Няма монумантални сгради, няма мрамор, цветя или декор.
Опълченецът е воин. Но позата му не е войнствена или парадна. Той стои спокойно, с едната ръка придържа знамето, другата си е присвил и облегнал на кортика. Главата е наклонена – естествено, човешки, за да се предпази от страничното слънце. В стойката няма нищо от стандартния стоеж „Мирно”. Вешин сам е композирал и аранжирал картината, за нея никой не му е налагал уставни или други изисквания. Сигурен съм, че Вешин съзнателно се е възползвал от всичките тези възможности. Спомнете си израза му: „...когато всичко дошло за маневрите си отиде”. И така, сега от стоежа и изражението на Опълченеца е останало достойнството на извършеното дело, величието на примера, отговорността за опазената светиня. Очите му са в сянка, лицето не е в едър план, и все пак погледа е откроен и задължаващ, сякаш говори: „А ти достоен ли си?”
Самарското знаме е рисувано от натура, но в свободно състояние. Долният му край е подбран и прихванат от лявата ръка на опълченеца. Личат, но без да се натрапват разкъсаните места от светло-синята му ивица. На картината не личи нито един от надписите на знамето. То не е плакатно разгърнато, защото е достатъчно известно. Показано е като спомен и светиня, а не като експонат.
Картината не отразява конкретно събитие. Нарисуваното няма координати във времето. Но има три автентични елемента: местността, личността и самото знаме. Но нито един от тези три елемента не е изведен на преден план като рисунък. Рядко има картини с толкова обобщаващо единство на цел, замисъл, композиция и пресъздаване.
КАРТИНА – СВЕТИНЯ!
Инж. Ярослав Генов, внук на художника Ярослав Вешин
Уточнителна бележка:
Като родно място на Никола Корчев в тази публикация е посочен град Варна, позовавайки се на материали от тогавашния КНИК. Там той е живял и работил, и през 1921 г. починал, но в действителност е родом от село Долна Диканя, Радомирско. Персонално и документално уточняването е направено от самия внук на Никола Корчев при срещата му с Ярослав Генов след публикацията за Самарското знаме в бр.33 на в. Литературен фронт, от 18 август 1977 г. Тогава бе недвусмислено потвърдено, че вярното произношение на името на Опълченеца е Корчев, а не Корчов, както е в някои по-стари източници.
Опроверга се, че Корчев е родом от Самоков (по написано от кореспондент на „Работническо дело”). Недоразумението също бе обяснено от внука на Опълченеца:
Никола Корчев със семейството си е живял в родната си къща на края на село Долна Диканя. През една зима по време на турското иго, в къщата им нахълтват група пътуващи с коне турци и заповядват: жените да останат, а всички мъже – вън!... Но не след много мъжете с още българи внезапно се връщат в къщата, въоръжени с брадви и ликвидират турците, веднага след което същата нощ избягват в Самоков, където и остават.
Обстоятелствата бяха веднага съобщени в редакцията на „Работническо дело”, но корекция не бе отпечатана.
Вешину в его ателие:
Вновь переду мной ты Шипку воскресил!
В твоих талантливых картинах
я вижу бытву грозных сил
в кровавых Шейновских долинах.
Прошли года – но в сей момент
Я вижу грозные Балкани!
Где состязалисы великаны –
Бойцы достойные легенд...
Спасибо, Вешин! Только ты
в могучем блеске красоты
все сохранил на полотне
на память нам о старине.
София, сентябр 1907 год.
В.А.Г.
Владимир Алексеевич Гиляровский е роден през 1853 г. във Волгогодска губерния, починал на 1.10.1935 г. в Москва. Руски съветски писател, основните му произведения са създадени и публикувани след 1917 г. Човек с необичайно богата руска душа и житейски опит. Около десет години е бил скитник, бурлак по Волга, пожарникар и провинциален актьор. Първата му книга (1887 г.) била унищожена от царската цензура. Бил е доброволец – участник в Руско-турската война. От 1902 г. е личен приятел на Ярослав Вешин. В Москва има значима улица на името на В.Гиляровский.
Писмо:
Редакция на в-к „Литературен фронт”
ТУК
На вниманието на др. Николай Тодоров
Относно: Статията „Картина-символ” от брой 33/18.8.1977 г.
Статията получи неочакван за мен отзвук. Три дни след излизането на вестника, на 21.8. сутринта по телефона ми се обади внука на нарисуваният от дядо ми опълченец, др. Никола Иванов Корчев. Запознахме се задочно – за сега по телефона, той ми благодари за написаното, като потвърди историческите данни въз основа на лични спомени на баща му. Същевременно др. Корчев сподели, че разполага с още интересни фактически материали и спомени. Така, той имал докуменвти за участие на дядо му (Опълченеца от картината) в четата на Филип Тотю, а също и за патриотичните му прояви като машинист (един от първите наши локомотивни машинисти) в железницата на барон Хирш.
Др. Корчев е установил връзка с Военно-историческия музей в София и е участвал в техни мероприятия във връзка с годишнината.
Счетох за необходимо веднага да ви съобщя тези данни, защото предполагам, че и редакцията може да намери в негово лице добър партньор. Адресът му е:
1309 София
Ул.”Симеон Кавракиров”, блок 147, вх.А, етаж 3, апартамент 4
Никола Иванов Корчев
Тел. 21-83-29
Улицата се намира в района на надлеза „Захарна фабрика”, по посока към ІІІ-та градска болница.
Наред с другото, др. Корчев направи следните фактически уточнявания:
1.Точното име е Корчев, а не Корчов. По доста стари материали се среща и едното, и другото. Поне за мен едва сега достоверно и недвусмислено се установи: Корчев.
2.Годишнината на раждането е вярна, но мястото не е Варна. Във Варна лицето е живяло. Тази информация води началото си от материалите на КНИК, които споменавам в ръкописа си.
Така или иначе, но поместената статия ще допринесе за изясняването на още исторически подробности и документи, а на мен донесе едно ново, неочаквано и интересно познанство.
С поздрав, Я.Г
21.8.1977 г.
Забележка към настоящата публикация.
При описаната по-горе среща с внука на Опълченеца се изясни причината за пребиваването на нарисуваният Опълченец в Самоков, след описаните събития в родното му селище Долна Диканя (Радомирско).
За „Самоковския период” с много неточни данни е писано във вестник „Работническо дело” в брой 313 от 9-ти ноември 1977 г. от кореспондента на вестника за Софийски окръг.
Още тогава известих писмено с редакцията на „Работническо дело” и им предоставих верните данни с оглед на това да направят коригираща публикация. За справка тук я възпроизвеждам.
Не последваха нито отговор, нито коригираща публикация.
Я. Генов
|
Или защо и как холандецът Махиел Кийл коригира… българската история и историография
Доста странна е „научната“ дейност на този холандски „османист“. Странна, може би поради неговия ексцентричен характер. Или по-скоро резултат от пословичния западен прагматизъм, съчетан с така наречената протестантска етика и снобско захласване по ориенталската екзотика. А защо не, поради някакъв личен интерес, продиктуван от конкретните обстоятелства и „логиката на събитията“. Не на последно място - заради англо-саксонския комплекс за … многоценност и нидерландските исторически сантименти към Османската империя.
През 1983 г. в Амстердамския университет бъдещият професор по история на изкуството Махиел Кийл защитава докторат на тема „Църковна архитектура и стенопис в България през османския период“. Две години по-късно през 1985 г. изследването е издадено на английски език под заглавие „Изкуство и общество в България през турския период“, финансирано от т.нар.Фонд за централни и източноевропейски проекти за книгоиздаване. В книгата на преден план обаче излиза не толкова църковната архитектура и стенопис на България, колкото „уникалността“ на османската империя и нейната въпиюща „толерантност“ към „неверниците“. По всяка вероятност поради факта, че междувременно авторът е намерил по-благодатна „нива“ от християнската култура, напипал е по-дебела „златна жила“. Неслучайно в свои интервюта за български и турски медии М.Кийл се представя като „неуправляем“ и “единак“, който следва „свой път“ в науката.
Отец Паисий - баща на българския национализъм
Появата на книгата на бял свят съвпада с провеждането в България на така наречения „възродителен процес“. Поради тази причина опусът на холандския професор остава „табу“ за български читател. Издаден е у нас (в превод от английски) едва през 2002 г. Днес, от гледна точка на отдалечаването във времето и настъпилата „демократизация“ на обществото ни, може да се каже, че тази книга на М.Кийл е по-скоро един научен анахронизъм.
Тя обаче представлява изключително интересен документ, който дава представа не само за „научните“ възгледи на нейния автор, но и за неговите тенденциозни политически пристрастия, космополитни пируети и дори потайни симпатии към неоосманизма, пронизващи едва ли не всеки ред от писанията му.
Така още в предговора М.Кийл заявява своето амбициозно намерение да „реформира“ българската историография, като я избави от „националистическите и етноцентрични клишета“. Според него и „буржоазната“, и „комунистическата“ историографии у нас еднакво са били обременени от въпросния национализъм. Нещо повече началото на тази „погрешна насока“ било поставено още от „бащата на българския национализъм“ Отец Паисий, който е посял отровното семе на негативното отношение на българите към Османската империя. За да бъдат избавени те от „антитурското течение“ самият Кийл щял да предложи „нов прочит“ на „историята на българската култура“(!).
Голям “приятел” на България?
Още в началото на своето съчинение М.Кийл се представя като наш голям приятел и доброжелател. Бил написал книгата си на един дъх, „с много обич към България и нейния народ“. Оттук нататък следват какви ли не суперлативи и хвалебствия по адрес на България. Тя била „първата голяма славянска държава, приела успешно(!?) християнството.“ Нейният културен разцвет през Средновековието съответствал на… „Каролингския период в Западна Европа“. „Българите са първият народ в средновековна Европа, който създава литература на своя роден език.“ Те дават тласък за развитието на литературата на сърбите, на румънците, че даже и на русите. България е дала на Източна Европа „база за развитие на собствена славянска култура, писмен език и религия“; дала е на континента богомилското движение, от което възникват еретическите движения на Запад…
Омразният поп Методий Драгинов
Но с хвалебствията дотук. По-нататък в главата „Общоисторически бележки“ Махиел Кийл започва да „коригира“ българската история и историография. Нашата историческа наука единодушно смятала, че ислямът бил наложен по българските земи с насилие, което не било вярно. И тук холандецът ожесточено се нахвърля срещу Летописа на поп Методий Драгинов за насилствената ислямизация в Родопите през XVII век, публикуван в 1870 г. от възрожденеца Стефан Захариев. Този документ бил фалшификат. Такива били и други „източници от същия тип“. За да докаже противното, Кийл се обосновава с неубедителни аргументи. Оттук нататък за него имената на поп Методий Драгинов и Стефан Захариев ще станат „притча во язицех“ . В бъдещите си писания холандският „османист“ ще ги клейми и анатемосва с неистова омраза едва ли не след всеки свой написан ред. Защо ли? Защото Летописът срива из основи неговата теза за тъй наречената „бавна ислямизация“ и доказва, че насилието е неразделно от същността на тази религиозна доктрина.
… Прочее, годината е 1985 и това е първата политическа атака срещу Летописа, която „дава тон“ за следващи писания на наши и чужди „османисти“ и историографи. Но за това повече по-нататък и на друго място…
Не завоевание, а …благодат
По-любопитно в случая е , че почти половината от книгата на М.Кийл, която уж е посветена на християнското изкуство в България през турския период, представя една сервилна апология на …османската империя и деянията на османизма. Така например „българските земи били включени (!) в османската империя по-скоро като следствие от събитията, отколкото като съзнателно намерение на завоевателите“, с.9. С една дума османлиите са ни „включили“ в своята деспотия по силата на случайността и с благоволението на Алаха. Турците били донесли траен мир на тези земи (т.е. на Балканите- бел.авт.), с. 29. Ами да, толкова траен , че заради този „мир“ балканските народи са вдигали бунтове и са се борили непрекъснато за своята свобода . И още: „турското завоевание (на България- бел.моя) от 1388 - 1393 г. има своя роля, но не повече от всяка военна акция“,с.38. Значи нещо като малка разходка за османския аскер на Балканите срещу неверниците „гяури“. „През 1393 г. султанът от страх за конспирация (?) заповядал екзекуцията на 110 търновски първенци „,с. 137. Демек от шубе да не го нападнат боляри-терористи, той е наредил да им отрежат главите . “Българите не са били изтласкани масово от плодородните равнини“. Турците по-скоро са заемали (колонизирали) „свободните места“, с.33. Т.е. те са се настанявали по българските земи с разрешението на бъдещата рая. Те не са заграбвали и разрушавали християнски храмове, а „ става въпрос за „конфискацията“ на една или няколко църкви в новозавладени градове и превръщането им в джамии“, с. 128. Разбира се, без да се уточнява броят на тези градове. Истинската разруха на България била извършена не от османлиите, а от Владислав Варненчик през 1444 г. и от войните, които е водила Русия срещу османската империя, с .36. И накрая - според турската историография (и според М.Кийл) османското завоевание не било трагедия, а по-скоро „благодат“ за балканските народи, с. 29. Щедрост, от която не се знае защо толкова много те са искали да се отърват по всяко време и на всяка цена.
Като приписва на българските историци съзнателно „драматизиране“ на събитията, свързани с турското владичество и критикува т.нар. „навик“ на българите „да демонизират господаря си - т.е. османската империя“ М. Кийл изобретява идеогемата - катастрофическа теория, която днес често се използва от нашенските неолиберали - османисти в техните антибългарски писания. Голямата беда била в „погрешното мнение за исляма и недостатъчното познаване на основните му принципи“, с. 271. Особено - поради факта, че „ислямската търпимост била обтекаема и трудна за улавяне от днешния историк“, с. 155. Ами да, най-паче по време на Априлското въстание, чиито ужаси били измислица на Уилям Гладстон…
Българофобия и …османофилия
Доста любопитно е как изглеждат в очите на холандеца-османист „българите- каролинги“ и тяхното християнско изкуство, за което М.Кийл дава най-скептични и негативни оценки, заредени с ксенофобска омраза и назидателно високомерие. Българите били „ограничени в тяхната мисъл и действие от малката си планинска страна“,с. 27 „Към средата на X в. новата народност (т.е. българската) изглежда изчерпвала материалните и физическите си ресурси“, с.6. След битката при Велбъжд , „ България завинаги била пречупена като балканска сила“, с.8. „Самият царски дворец в Търново не надминавал по площ един османски или селджушки кервансарай“, с. 178. „Османската баня в Скопие била три пъти по-голяма от патриаршеската църква в Царевец“, с.178. Общо взето българското църковно изкуство е „твърде провинциално“, а миниатюрите на Лондонското евангелие са изпълнени с „груб, понякога дори тромав“ стил, с. 183. Няма Търновска, няма Софийска школа- това са измислици на българската историография; има Охридска школа, но тя пък е в … югославска Македония, с.262.
Неистини и …
полуистини
Приживе в едно от последните си интервюта известната тюрколожка проф. Елена Грозданова (сп. Път, 11 октомври, 2009 г.) припомня мнението на авторитетната историчка от Илинойския университет в САЩ проф. Мария Тодорова, която поставя въпроса „доколко книгата „Изкуство и общество …“ на Махиел Кийл не е плод на политическа поръчка“ . От своя страна Грозданова пояснява: „ не съм сигурна доколко в случая може да се говори за наука, защото немалка част от написаното от него представлява по същество класическа смесица от истини, полуистини и откровени фалшификации, присъщи по-скоро на публицистиката с пропагандна цел и поднесени при това с един нетърпящ възражение менторски тон.“
Търкулнало се гърнето…
След излизането на „Изкуство и общество… „ професорът изкуствовед от Утрехтския университет всъщност зарязва „българската тема“ и се отдава изцяло на османистиката. И това е съвсем обяснимо, не само поради неговото разочарование от „ограничените в мисленето и действието българи“, от техния балкански провинциализъм и „неблагодарност“ към османците. В Турция той получава карт-бланш и пълен достъп до всички османски архиви. Не на последно място - материална и “морална “ подкрепа от турската държава. От 2003 до 2006 г. М.Кийл е директор на тъй наречения Холандски историко-археологически институт в Истанбул, където осъществява амбициозна програма за проучване и документиране на османското наследство на Балканите. Както се казва в известната нашенска поговорка: „Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.“
Единак темата си мени…
Иначе, независимо от „лошите“ комунисти и прокълнатия „тоталитаризъм “ в продължение на години холандецът безпрепятствено е извършвал своите проучвания в България, като е заснел множество джамии и текета, османски паметници. През 2005 г. у нас излиза (в превод от английски,немски и турски) неговият сборник от събрани съчинения , озаглавен „Хора и селища в България през османския период“, под научната редакция на току-що завършилите Университета Билкент в Анкара млади българи -историци Мария Кипровска и Григор Бойков. Съставител на изданието е друга българка - историчка - Мария Баръмова. Книгата е отпечатана от мистериозното издателство “Amicitia” и излиза с финансовата подкрепа на познатия вече Фонд за централни и източноевропейски проекти за книгоиздаване.
Би следвало да се очаква, че върху основата на натрупания в продължение на 40 години огромен изследователски материал М.Кийл ще направи обективен и балансиран анализ на запазеното архитектурно и паметниково наследство от османския период в България. Но вместо това той продължава да повтаря своите тенденциозни клишета, като прибавя нови „открития“ , манипулирайки исторически факти и събития. Иначе казано - единакът темата си мени, но нрава - не.
Манипулиране на историята
Когато пише за завладяването на България от османлиите, М. Кийл е обхванат едва ли не от някаква откривателска еуфория. Никога при османското завоевание не е имало никаква разруха. Разрушаването на стените на най-важните български градове било „постепенен процес, а не тотално изравняване със земята“, с.23. Нямало местни български автори, които да са разказали за падението ( не падането- бел. моя) на старата българска държава с такива детайли, както го бил направил османският хронист Мевляна Нешри,с. 358. Разказът на българина Григорий Цамблак за превземането на Търново от османците бил „панагерик, написан в изключително бомбастичен стил, пълен с легендарни елементи“, с.359. При това самият Цамблак не бил очевидец на събитието. Да, но Григорий Цамблак пише за османското завоевание 20 години след случката, докато Нешри разказва своята разкрасена в ориенталски стил „приказка“ за превземането на българската столица, 100 години след самото събитие, като компилира османски хроники. Не е трудно човек да се досети чий разказ ще е по-достоверен и по-близо до истината.
В раздела за развитието на градовете по българските земи през османския период М.Кийл „изобретява“ своя „класификация“, в която премълчава или преиначава тяхната българска принадлежност. Според него по произход те са византийско-български или предосмански, ‚османски, но никога - български. Е, има няколко „изключително български градове“, като Дряново, Елена, Етрополе, Габрово, Калофер, Копривщица, Котел, Панагюрище, Тетевен, Трявна и Жеравна, обаче някои от тях са възникнали с османска благословия, сиреч и те са…османски.
Когато пише за Добруджанското княжество на Добротица, М.Кийл натрапва измислицата, че то принадлежи на дошлите тук още през XIII век селджушки турци , предци на гагаузите, с.38 и 359. Тази теза още през 1943 г. е опровергана от проф. Петър Мутафчиев, който определя твърдението за „селджушко поселение в Добруджа през 13 век“ като „ измислица, която не заслужава никакво доверие“.
Заглавие плагиат?
През 2017 г. никому неизвестната издателска къща „TENDRIL“ издава най-новия сборник със събрани съчинения на Махиел Кийл, озаглавен „България под османска власт“ . Негови съставители и научни редактори са Мария Баръмова, Григор Бойков и Мария Кипровска. Всъщност, в тази внушителна „тухла“ (около 850 стр.) към текстовете от предишната книга на холандския „османист“ са прибавени няколко нови глави: за демографските промени в Дунавска България през 1480-1710 г. ; за османското минало на община Антоново; за „сърцето на България“, което включвало казите Провадия, Нови пазар и Шумен; очерци за османската история на още 14 български града. Специално внимание е отделено на османските имперски регистри , върху чиито свои справки Кийл съчинява тезата си за „мирната и доброволна ислямизация“ на българите.
Всичко щеше да е прекрасно, ако заглавието на внушителното изда- ние не беше плагиат от известния сборник на Мишел Лео „България и българския народ под османска власт“. Дали това е „заслуга“ на автора или на съставителите - научни редактори е неизвестно, но е факт. Още повече, че съдържанието на книгата, посветено на архитектурата и развитието на селищата през османския период в България, определено се разминава с въпросното заглавие и по-скоро е израз на едно тенденциозно политическо внушение, обидно и унизително за достойството ни като като българи.
Нито демограф, нито османист
Покрай своите разсъждения за „безценните“ османски регистри, Махиел Кийл описва накратко своето научно амплоа така: „Аз съм образован като историк и историк на изкуството, съчетал с това изучаването на османо-турски език и литература. Не съм обучаван за историк-демограф, нито за археолог или историк-географ.“
След това лаконично откровение холандецът си отваря малка вратичка за своите анализи върху въпросните регистри: „Демографските данни, които предлагам тук в таблична форма, стоят добре от филологическа гледна точка, но тълкуванията ми вероятно могат да бъдат оспорени…“, с.113 - признава срамежливо той. Значи Кийл не е „обучаван“ нито за историк-демограф, нито за археолог или историк-географ. Той е изучавал „османо-турски език и литература“, но няма ценз за османистика, което означава, че неговите коментари върху историческата демография на Османската империя са по-скоро филологически упражнения, отколкото сериозни научни анализи. Не случайно Кийл сам признава, че „огромното количество изворов материал още очаква скрупульозния демограф, който да е и османист“…,с.119. Така възниква естественият въпрос за ползата от файдата на неговия толкова разхвален достъп до турските архиви.
„Златните“ османски регистри
Прочее, именно от тези регистри М.Кийл извлича своите „железни“ аргументи, чрез които се стреми да докаже на всяка цена, че в България (и на Балканите) никога не е имало насилствена ислямизация. Според него това по-скоро е било плавен и бавен, доброволен процес, разтеглен във вековете. Неверниците - християни по своя воля и желание са приели вярата на Мохамед. Те са добрували и благоденствали в прекрасно организираната и хармонично подредена Османска империя.
Неслучайно тъкмо на „златните“ османски регистри, като „истински произведения на изкуството“(!) са посветени няколко от главите в „тухлата“ на М.Кийл . Османците били „научили“ тази система от „великата Абасидска империя“ на арабите. Бедата се състояла в това, че досега специалистите не били обърнали внимание на този „необозрим изворов масив“. Даже „турските историци и малцината западни учени“ използвали неправилно тези материали, като правели „авантюристични заключения“ върху демографията в османската империя. Претенцията на холандския професор е, че той едва ли не единствен досега е успял да „разчете“ правилно „безценните“ регистри. Всъщност, в неговата „методика„ няма нищо изключително. Той налага извлечения от различните регистри, като ги „обогатява“ със свои … „демографски“ коментари.
Документираното насилие
Ето например как холандецът „опровергава“ Летописа на поп Методий Драгинов за насилствената ислямизация на българското население в Родопите през XVII век. Като се позовава на османски регистри от турските архиви с енигматичните инициали ТD 77, TD 370, TD 494, TD 498, KuK 563, MAD 1272 и TKGM 123 , Махиел Кийл прави свое демографско наблюдение на Чепинския район в Родопите от 1516 до 1865 г. Само за периода до 1712 г.- т.е. за почти два века християнското население в района е намаляло около 6 пъти, докато мюсюлманското се е увеличило близо 40 пъти(!) Специално за „спорния“ период между 1641 и 1696 г. , за който се отнася Летописът на поп Методий Драгинов, броят на мюсюлманските домакинства е нараснал от 518 на 605, а на християнските е намалял над 3 пъти. Като се позовава на своите наблюдения за целия период до 1865 г. М. Кийл заключава, че ислямизацията на района не е била резултат на еднократна акция, а „доброволен процес, без пряка държавна намеса”. Като „аргумент“ срещу разказа на поп Методий Драгинов професорът отбелязва факта, че цял век преди събитието някои от селата в района били почти наполовина ислямизирани. И какво от това? Значи насилствената ислямизация в Чепинския район, за която разказа поп М.Драгинов е станала около 1666 г. И това е само една от еднократните акции, чрез които е била „ускорена“ ислямизацията. За „доброволния процес“ свидетелстват и останалите „маргинални бележки ръкописи“ като Беловската хроника и Бактунския летопис, които холандецът с лека ръка обявява за „фалшификати“. А колкото до „бавната ислямизация“ , тя може да се види от неговите собствени изчисления. Дотолкова „бавна“, че за 2 века броят на мюсюлманите се е увеличил над 40 пъти. Да, вярно е, че от османските регистри не могат „да бъдат разкрити мотивите“ за приемането на исляма. Но не е истина, че османската държава не е използвала „икономическите подбуди“ - по-точно „социално насилие“ за религиозна и етническа асимилация. Доказват го хилядите документи в тритомника на известния български османист проф. дин Петър Петров, „Пет века под ятагана и корана“ 2012, 2014, 2015 г.
Лъжецът е разобличен
През 1995 г. в том 8 на англоезичната Encyklopaedia of islam, на стр. 315 М.Кийл публикува лъжливата информация, според която през 1879 г. от Плевен през турското пристанище Текирдаг до Бристол във Великобритания са превозени за тор 30 тона кости на загинали турски, войници при сраженията през 1877 г. Кийл повтаря тази лъжлива новина през 2005 г. в книгата си „Хора и селища в България през османския период“, с. 473. През 2015 г. тази лъжа бе развенчана в издадения у нас сборник „По пътя на труповете от Плевен до Бристол“, съставен от писателката Елена Алекова. Български учени изпращат писмо до М.Кийл с настояване той да се извини за клеветата, а след като отказва да стори това, изпращат протестно писмо до краля на Холандия - Вилем Александър и кралската академия на науките.
По време на състоялия се от 6 -8 октомври 2016 г. в университета Чанаккале - Турция Международен балкански симпозиум за история и култура доц. дин Орлин Събев от Института за балканистика, върху основата на задълбочено изследване на всички материали по темата, доказва, че „случаят с турските кости“ е… недостоверен. По този начин лъжата, публикувана от М.Кийл, окончателно е опровергана. Въпреки това на стр. 764 в книгата си „България под османска власт“ (2017) той я тиражира за трети път , без ни най-малко угризение на съвестта.
Кой плаща музиката
Любопитно е все пак кой финансира излизането на внушителната антибългарска „тухла“ на холандския професор? От огласената в изданието информация става ясно, че то е осъществено от издателство „TENDRIL” с подкрепата на Изследователския център за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), лични средства на автора и безвъзмездния труд на съставителите- научни редактори. По-специално центърът IRCICA е спомагателен орган на Организацията „Ислямска конференция“. Финансиран е от Турция, Саудитска Арабия и Катар. Седалището му е в Истанбул, а негова основна цел е „да стимулира ислямската солидарност“ , като съдейства за „нов прочит на ислямската история в условията на постколониалната ера и глобализацията“. Още - да спомага за „културното взаимодействие между мюсюлманите“, което означава, че в конкретния случай изданието е намерило своето „правилно място“.
В интернет-портала „Култура“ от 4.10.2017 г. шефката на “TENDRIL” Лиляна Александриева покрай хвалебствията си за автора и възмущението срещу младите български историци, проявили неразбиране към неговата „битка за историческата истина“ смята, че „за всичко свършено от Махиел Кийл втората българска република му дължи благодарност“(!)
Всъщност, тази благодарност към холандския професор е изразена много по на време и много по на място още на 11 юни 2014 г. в двореца Чанкая, където президентът Абдула Гюл връчва на Махиел Кийл - Орден за заслуги към република Турция. Именно - към република Турция, а не към република България.
А колегията гузно мълчи…
Прочее, ние от втората република (пък и от първата ) за какво по-точно следва да благодарим на М. Кийл - за неговите обидни ругателства по адрес на българите и България ли? Или за сюблимните му „открития“ в османистиката? Още - за клеветите и лъжите , свързани с националната ни история? Най-накрая защо пък да не благодарим на М. Кийл за това, че със своите научни „приноси“ той трасира пътя на неоосманизма към някогашните турски вилаети на Балканите.
Интересно, че никой от младите редактори и съставители на двете книги на холандския професор не е „забелязал“ неговата подчертана неприязън срещу България. Но това е съвсем обяснимо, като се има предвид, че те са част от отдавна лелеяната от него „нова българска школа“ в османистиката.
Жалкото обаче е, че досега никой от родната научна колегия, с малки изключения, не е надигнал глас срещу „явлението Кийл“; не се е опълчил срещу неговите научни „подвизи“ против България. Тъкмо напротив и обратно. Скандално е, че премиерата на неговата най-нова книга „България под османска власт“ се състоя на 7 март 2018 г. не къде да е, а именно в… Института по българистика на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Може би това е било интимното желание на автора, на издателите или на българистите от университета? Това остава неизвестно, но във всеки случай повече от скандално е именно в Търново да бъде представена книга, в която по един тенденциозен начин се описва превземането на българската столица от османлиите през 1393 г. , поругава се националната ни памет.
А иначе? Иначе нашенските османисти от „новата историографска школа“ на холандския професор, вероятно ще продължат да повтарят в академически унес и снобско опиянение: „Както казва проф. Махиел Кийл“, „Както е забелязал проф. Кийл“…
Единствената ни надежда е някой ден някой български учен да прочете добросъвестно опусите на М.Кийл и да назове истината за него и неговите „научни приноси“; да отговори достойно на лъжите и клеветите му срещу българите. Достойно- за паметта и съвестта на предците ни, за България!
Редове от „научния“ лексикон на Махиел Кийл
Смята се, че богомилството се е запазило в България през османския период…
По всяка вероятност Оряхово е бил основан по време на византийското владичество…
За голяма част от мюсюлманското население в Шумен, Омуртаг и Разград трябва да допуснем, че е дошло направо от Анадола…
Възможно е през първото столетие на османското управление районът да е останал много слабо населен…
По своя път между Шумен и Върбица османските войски трябва да са преминали покрай руините на Преслав…
Има символи чрез които говори вечността. Тях историята ги отлива в бронз или ги обезсмъртява ръката на художник. И може би защото са озарени от Правдата и Свободата, те остават, като памет в кръвта, като нетленна приписка в книгата на духа, като ятаганен белег в ипостаса на цял един народ, възкръснал от пепелта на историята.
Днес, разказа на инж. Явор Вешин, внук на големия български художник-баталист Ярослв Вешин, ще ни върне назад във времето, когато великото тайнство на вълнението и вдъхновението раждат необяснимата магия на творческия порив, който ще създаде една картина-символ, в която без „натружена тържественост“ ще бъде увековечен образа на „българина-герой със Самарското знаме в ръка“.
Първата публикация на предлагания текст на инж. Явор Вешин е била във връзка със 100 годишнината от Освобождението на България от турско робство. Тогава в бр.33 на в. „Литературен фронт“, от 18 август 1977 г., излиза статията за Самарското знаме – мисли пред една картина-символ.
Инж. Явор Вешин е събрал и предал всички оригинални материали свързани с творческото наследство на своя знаменит дядо – художникът-баталист Ярослав Вешин. Както сам той уточнява, „Документацията Ярослва Вешин, вече е дигитализирана. Копие от нея има и в Националния военно-исторически музей и в Националната художествена галерия“.
Текстът за картината-символ Самарското знаме, тази прочута творба на художника Ярослав Вешин, достигна до редакцията с любезното сътрудничество и по препоръка на арх. Христо Генчев-старши. „Нова Зора“ препубликува този текст, 42 години след неговото първо появяване, не само поради познавателния характер, който той съдържа и който трябва да стигне до нови хора днес. Пряката връзка между автора инж. Явор Вешин и големия художник Ярослав Вешин, също е от значение, тъй като целта и на автора, и на редакцията е да уточни изкривявания, свързани с някои погрешно интерпретирани факти. Още древните са знаели мъдростта, че животът е кратък, а изкуството вечно. А в случая става дума за символ, чрез който вечността съхранява паметта за подвига на цял един народ, тръгнал да освобождава брата-роб. И значи всеки детайл и всяко сведение и уточнение е повече от важно.
Самарското знаме е символ на родения от историята цивилизационен съюз между руси и българи; символ на геройския подвиг на българските опълченци, на руските гренадири и офицери от Императорската Освободителна армия и на преклонението пред държавническата решимост на Царя Освободител Александър II.
Тази публикация е и повод да си припомним и почетем паметта на проф. Ярослав Вешин. Роден в Чехия, в малкото градче Врани на23 май 1860г., живял и творил в България, Ярослав Франтишек Юлиус Вешин с честно сърце, майсторска ръка и славянско вълнение изобрази характера и решимостта на българския войник и офицер, в борбата за обединение на разпокъсаните от Берлинския диктат български земи. Той сътвори картини, като „Атака“ („На нож“ 1913г.), „Отстъплението на турците при люлебургас“ 1913г.; „На почивка след 13 март 1913г.“, които са връх и достояние на българската батална живопис и говорят вече повече от век за мястото на големия художник в целокупната памет на българския народ.
Картината-символ „Самарското знаме“ е вдъхновен прочит на преклонението пред подвига и паметта за светлото зверево на надеждата, когато изгряваше Свободата на България.
Ярослв Вешин има огромни заслуги за развитие на българската живопис. Възпитаник на най-престижни европейски школи в изобразителното изкуство, той посвещава живота си на българската кауза и на българския народностен бит. Мнозина големи български художници са се учили от неговото майсторство в детайла и композицията. Ярослв Вешин почива внезапно на 9 май 1915 г, оставил в наследство скици и детайли на много замислени, но уви, недовършени картини.
Нека не помръква паметта за твореца Ярослав Вешин, който макар и роден в далечна славянска земя, обикна България като своя родина и я възслави с блестящите творения на своя прекрасен талант.
|
