Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЧЕТИВО ЗА ТРЕЗВИ МАХМУРЛИИ И УМНИ ПРОФЕСОРИ

Е-поща Печат PDF

Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед


Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.

Не сме знаели, че сме българи?

Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.

А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.


Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.

Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.

Кой как чете П. Р. Славейков

А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.

Македонска национална идеология ли?

Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.

Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.

Езиковедски и политически пируети

Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.

Как се прави нация и книжовен език

Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...

Що е то славянски диалект?

Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български  по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.

Нещо като две… в едно

Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.

Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...

И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.

Ако професорът поне беше надзърнал

в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите

Щедри съвети и поучения

Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…

Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?

И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…

Вълкът сит и агнето цяло

Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.

То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.


 

РОГАТИЯТ СЕ КРИЕ ЗАД КРЪСТА! КОЙ СТОИ ЗАД ИГЛАТА?

Е-поща Печат PDF

„В началото бе Словото...”, Словото, което вдъхва живот или което руши; словото, което водата помни; словото, което създава светове или погребва светове! Ние, българите, сме обобщили хилядолетната си практика и мъдрост с твърдението, че всичко е въпрос на гледна точка, на терминология, че терминологията е тази, която опакова и продава не само продукти, но и личности, идеи и цели общества! По този повод, известният полски поет Юлан Тувим (1894-1953) констатира една очевидна истина, истината за относителността като дава пример с думата „неверник”: „Неверник в Рим е онзи, който не вярва в Христа, а в Цариград, онзи, който вярва в него”. Същото може да се каже за редица понятия от всички сфери на обществения живот, които съзнателно се подменят като смисъл и значение, в зависимост от конкретната обществено-политическата конюнктура. Тези понятия подменят и разрушават вековни традиции, ценности, размиват границите между Добро и Лошо, между бяло и заживяваме в лепкава и сива мъгла и

губим своите човешки ориентири.

В българския тълковен речник е дадено следното определение на думата „сертификат”: Официално писмено удостоверение за нещо; свидетелство за годност; в банковата терминология: Удостоверение, което потвърждава собствеността върху ценни книжа и депозити в банките.

Сертификатът е документ, удостоверение за даден значим факт. Съответно, сертификацията е процедура за потвърждаване на съответствието, посредством независима от производителя и потребителя организация, която удостоверява в писмена форма, чрез Сертификат за съответствие, че продукцията съответства на определените изисквания.

С други думи, битието ни на човешки същества с гарантирани конституционни права и свободи, се свежда до „продукция съответстваща на определени изисквания”, до „нещо, на което се издава свидетелство за годност”. В случая, сертификатът  потвърждава собственост, но  не върху ценни книжа или депозити в банка, а върху волята на човешки същества, подложени принудително на въздействието на медицински експериментални течности, т.нар. „ваксини”. Разглеждането и тълкуването на  ваксинацията (и сертификатите) като доброволни или принудителни, е в зависимост от предпочитана трактовка – де юре - тя все още е „доброволна”, де факто – „принудителна и задължителна”. Само при наличието на сертификати се възстановяват отнети наши права – като присъственото обучение на студенти и ученици; допускане до работно място; посещения в обществени места; културни и спортни мероприятия и др.

Т.нар. „Зелен сертификат” е белег за „наличие на значим факт” (съвсем друг е въпросът защо е толкова значим и за кого е значим!), който дава предимства на притежателите си и дискриминира останалите. В едни други, не толкова далечни времена, „Жълтата звезда на Давид” бе също белег за наличие на „значим факт” като факта на принадлежност към унизена и обезправена човешка група. Това, дали Белегът (Сертификатът) отнема или възстановява права, в случая не е най-важно. Важното е че разделя хора и общество, че провокира обществено напрежение и остро противопоставяне, че нарушава социалния мир и срива икономика, образование, култура и здравеопазване, че атомизира обществото чрез т.нар. социална дистонция.

Налагането на сертификатите,

а с тях на ваксинацията, отнема правото  на съмнение, правото на отказ, правото на свободния човек, за личен избор. Вместо това му се предложи, а в последствие бе отменена Декларация за информирано съгласие за медицинска манипулация със субстанция, непреминала клинични изпитания, но с редица странични ефекти водещи до трайни увреждания, инвалидизация и смърт!

По дефиниция ваксините предпазват на 100% от боледуване, а тази „ваксинация” нито предпазва от заразяване и боледуване, нито от предаване на зараза, нито от летален изход. От две години обществото ни, чрез мощна и масирана медийна кампания, е облъчено от три постулата:

1. Идват ваксините и край на кризата!

2. Ваксинирайте се, за да не зарязявате другите! и

3. Ваксинираните не боледуват или ако боледуват, е по-леко и няма да умрат!

Като резултат:

Дойдоха ваксините, но ваксинираните заразяват, ваксинираните умират, а Ковид-кризата продължава!

На всеки кръгъл час от синия екран, дузина ТВ медии съобщаваха и продължават да съобщават медицински сводки (толкова приличащи на военни такива) за заразени и починали, не за да информират, а за да нагнетяват страх и напрежение в хората, в резултат на което да луднат към ваксинационните центрове. Хората действително „луднаха” от този съзнателно търсен и програмиран стрес и наложената социална изолоция, но за ужас на много от главните действащи лица, заели се  да се  справят с „пандемията”, не отидоха под иглата. Защото се опряха на мъдростта „Бързай бавно!”, на собствения си социален опит, здравият разум и информацията за резултатите от масовата ваксинация на Запад, където над 80% от населението от 12 години нагоре е ваксинирано и продължават с поредните допълнителни, т.нар. „бустерни” дози! Появи се дори и виц, че след петата игла, за по-практично, ще се слага абокат!! И още един от серията черен хумор: „Трета доза - вече задължителна, четвърта доза – препоръчителна,  пета доза – довършителна, шеста доза – ликвидационна.” (Впрочем, българинът добре помни, какво точно значат „ликвидационни решения” и „ликвидационни комисии”. Помним и резултатите от тяхната дейност, и може би точно затова се появяват подобни вицове!!)

По делата им ще ги познаете

„Идеята за бустер на бустера – в контекста на ваксинацията, каквато има във Великобритания, е имунологичен абсурд и безумие. Задължителната ваксинация (имунизация), каквато се опитват да въведат в Австрия, е фашизъм. Който иска да се ваксинира, нека се ваксинира. Целта на зеления сертификат е хората да бъдат накарани да се ваксинират. За децата ни този вирус не е проблем, те трябва да ходят на училище,  на градини, на лекции... Трябва да живеят нормално”, - казва в едно свое интервю инфекционистът доц. Мангъров, началник на Клиника по детски инфекциозни болести – София.  Точно затова свое интервю, обаче, в толкова „демократичното” ни общество, на което е отредено срамното 112-то място по свобода на словото, БЛС, чрез Комисията по професионална етика, му  потърси сметка за заявените  професионални становища в отговор на журналистически въпроси. Един Акт за разправа с професионалист, който има смелостта да заяви публично свое мнение и позиция. „По делата им ще ги познаете...”, - казва Библията!

Публикацията „Съд за антиваксъри” на Велиана Христова от в. ”Дума”, бр.230/ 30.11.2021 г. също нажежи страстите в обществото ни до бяло. „Цялата работа е, че продължава агресивната битка на антиваксърите срещу имунизирането. Този път обаче няма място за  глезотии и простотия. Далеч по-културни днес нации въвеждат задължителни ваксини, а някои държави са на път да криминализират антиваксърството. Плещиш измишльотини и застрашаваш живота на хората – съд и затвор! Ние сме за доброволни ваксини, но здравето и животът на хората ни е по-мил.”, - безапелационно обяви своята позиция авторката, която преставлява, може би, и позицията на спомената  медия. Бурните реакции и коментарите в социалната мрежа говорят сами по себе си като преобладаващата оценка е „Позор!” Всеки прочел този журналистически пасквил има сериозна база за размисъл, както и за споменатото ниво на хуманност в „далече по-културните нации” през определени исторически периоди. В  случая не визирам само масовия геноцид по времето на „Третия райх” над евреи, славяни, непълноценни  групи хора и всички  инакомислещи, провеждан на територията на цяла Европа преди няколко десетилетия. Става дума преди всичко и за хуманизма, толерантността и демократичните и общочовешки ценности на европейците по отношение например на „интеграцията” на ромите през вековете чрез асимилация, прогонване или унищожаване. Може би, трябва да си припомним, че „далеч по-културните нации”, например като тези на датчани и норвежци, са прибягвали до ужасяваща насилствена кастрация, която са извършвали над ромите до 70-те години на 20 век. И понеже Дания и Норвегия са правови държави, всичко това се е извършвало в изпълнение на съответни закони, за които преди години, властите в двете държави бяха принудени официално да се извинят. Толкоз за „по-културните и цивилизовани нации с големите демократични традиции”, повечето от които с грозно колониално минало, които непрекъснато ни се дават за пример днес! Но, нека караме „по-полека на завоите със задължителните ваксини и криминализирането на антиваксърството”! Защото българите не винаги уважаваме и спазваме законите. Явно имаме причини за това, защото България е преди всичко Държава на духа и на толерантността, възпитавана и култивирана с хилядолетия!

Панацея с етикет „щадящи”

Размисъл и сериозна обществена загриженост обаче днес предизвикват условията, при които се разрешава на нашите деца и ученици  присъствено обучение в класните стаи. Те са ясно дефинирани от Министерството на здравеопазването,  които  се привеждат в действие от Министерството на образованието. Изискването е: родителско съгласие за ежеседмично тестване на децата! Отговорностите са поделени: Въпросът дали ще се тестват учениците или не, го решава Министерството на здравеопазването, а вида на тестовете се посочва от Министерството на образованието след допитване до родителите. Родителите, изправени пред избора онлайн обучение и социална изолация или тестове (щадящи или назални) като всички родители, избират по-малкото зло! Тези, с етикет щадящи!

Тези щадящи тестове, които се преставят като панацея за решаването на проблема с присъственото обучение на учениците, от гледна точка на практическата си ефикастност, са направо смешни, ненужни и престъпно излишни като превенция и финансово разхищение за милиони!  По данни от министъра на здравеопазването всяка седмица е необходимо да се осигуряват между 500 000 и 700 000 теста за учениците, които обаче доказват само единични случаи на зараза в детската възраст! Какъв е тогава проблемът и необходимостта да се правят тези грандиозни разхищения за напълно ненужни тестове, които сами по себе си доказват своята излищност?!! В случаи, че някои от децата проявят и най-малки симптоми, ясно е, че загрижените родители веднага биха ги завели за тестване в лабораториите, за да вземат по-нататъшни мерки в здравно отношение?!

Търсен ли е ефектът на „проблема”?

Така ги пощадихме децата, че обявеният за Будител на годината учител по математика и физика Теодосий Теодосиев-Тео, споделя с огромна загриженост: „Една година онлайн обучение връща страната с пет години назад във всички сфери.” За „ефекта” от социалната дистанция и бума на нервно-психическите разстройства в децата и на самите родители, затворени заедно с тях в „хом” офисите си, почти не се говори. Някога се изключваха учениците направили 10 и повече неизвинени отсъствия, сега принудително  изгонихме всички от класните стаи и ги държим колкото се може по-дълго и по-далеч от тях.  По данни на МОН през миналата учебна година, отпадналите  ученици са 20% - т.е., всеки пети ученик вече не учи! Ефектът за обществото е направо разрушителен!

Налагането на локдаун или прилагането на двойни стандарти в законодателната ни практика, е другият сериозен проблем. За локдауна, частичен или пълен, е ясно, че срива икономиката и отнема правото на труд в редица сфери, че законово отнема или значително намалява средствата за препитание на стотици хиляди граждани и то в страната с най-ниските европейски доходи.  Обаче, широко прилаганият двоен стандарт, е грозното лице на политическото лицемерие и демонстрираната здравна „грижа” в обществото! Децата са задължени и систематично се приучват да носят маски в продължение на часове, които им  отнемат така необходимия  кислород за правилното развитие на подрастващия организъм, а в същото време, изявени законотворци демонстрират, че законът не се отнася до тях! Глобяват се хора в метрото и на улицата, не се допускат на обществени места без маска и сертификат, но депутатите са освободени от подобни изисквания, те са над тях! Двоен стандарт в най-уродлив вид, защото засяга живота, здравето, правата и свободната воля на човека!

Българското общество обаче не е загубило надеждата си, защото се чува и силния глас на една нова прламентарна партия в лицето на „Възраждане”, която стои на принципната позиция за отмяна на дискриминационните „зелени сертификати” и принудителната в същността си политика за ваксинация. Лидерът на партията Костадин Константинов призова:

„Без двойни стандарти и референдум

по въпроса за тяхното съществуване!” Престои да видим политическата чуваемост и отговорност на новото управляващо мнозинство в Парламента, относно този жизнено важен за всички българи въпрос.

Гражданското търпение в европейските страни има своите граници: В повечето от тях, където средната ваксинация е в рамките на 65-80% от населението, изригна в остро неприемане и отхвърляне на наложените силово дискриминационни решения.

В цяла Европа се надигна мощна протестна вълна срещу тяхното задължително въвеждане и поредните частични и пълни локдауни. Многохилядни протести в Нидерландия, Белгия, Австрия, Дания, Харватия, Брюксел и къде ли не, които се потушават със средствата на водни оръдия, полицейско насилие и сълзотворен газ.

В Германия все повече дейности  са позволени „само за ваксинирани и преболедували Ковид-19”. Неваксинираните са в центъра на вниманието: ”Който не е въксиниран и не е проболедувал, ще може да ходи само до аптеката, до супермаркета и на лекар”, предлага Фридрих Мерц  (ХДС). Той иска да усили още повече натискът спрямо неимунизираните и да бъде ограничено правото им да работят. По-конкретно: „Нито един неваксиниран в офиса, нито един неваксиниран депутат в Бундестага, нито един неваксиниран студент в аудиториите и нито един неваксиниран футболист на стадиона”. Това се отнася и до пътуващите в обществения транспорт. Ясно е, че подобна силова и дискриминационна позиция, която посяга на елементарните човешки права и свободи, не би могла да се приеме без ответна реакция.

Подобно на Словения, където Словенското правителство планираше да наложи задължителна ковид-ваксинация от 1.10.2021 г. за служителите от държавния сектор, с изключение на преболедувалите, но Конституционният съд спря прилагането на разпоредбата като противоконституционна. Това съобщи словенската агенция СТА.

„Зад кръста стои дяволът!” Кой стои зад иглата?

Гражданска инициатива срещу използването на ковид-паспортите  („зелен септификат”) във Финландия събра необходимия брой подписи от поне 50 хиляди и вече може да бъде предадена за разглеждане в парламента. На 15 октомври Финландия одобри използването им, но то противоречи на Конституцията,  тъй като дискриминира гражданите и ги поставя в  различно положение. Затова ковид-паспортите (сертификатите) трябва да бъдат незабавно отменени. През ноември друга петиция – срещу изискване на сертификат за достъп до работно място, събра достатъчно подписи. В момента, с две дози ваксини в страната, са ваксинирани 80% от населението над 12-годишна възраст. Но, както казва мъдростта от вековете: „По-добре късно, отколкото - никога” или по думите на Дж.  Гарибалди (1807- 1882): „На поробените народи не им остава нищо друго, освен правото на въстание”.

Испанецът Сервантес (1547-1616) живял и творил в най-тъмните и мрачни векове на европейското Средновековие, един от най-големите хуманисти, бе се провикнал: „Зад кръста стои дявола!”. Може би днес трябва да се запитаме: „Кой стои  зад иглата”?!

Някога един от най-значимите европейски философи Дидро (1713-1784), бе казал: „Фанатичната борба на Църквата срещу науката, е най-позорното явление в историята на Европа”. Днес също се води подобна фанатична борба, но от страна на глобалния капитал срещу демокрацията, правата и свободите на хората, срещу здравето, живота и правото им на свободен избор.

Личната отговорност на нашите политици е огромна и дано те осъзнават добре това свое задължение и отговорност към съдбата на народа си! Не само по отношение на третирането на българите като „продукция съответстваща на определени изисквания”, както ни определя Сертификатът за годност, но и по всички вътрешни и международни въпроси, които определят живота на една достойна нация с хилядолетна история с огромен цивилизационен принос!

„Когато необходимостта ни принуждава да използваме искрени думи, маската пада и ние виждаме мъжа.” - казва Лукреций.

Нека използваме искрените думи, а не двойни стандарти в живота си и нека маските паднат, за да видим личността на политическия мъж!


 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

В „ОКОТО НА БУРЯТА“ И КОЙ КОГО...?

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 46


Какви са фактите и събитията от последните месеци, които дават представа за позициите и политическите намерения на конкуриращите се големи политически играчи за бъдещето развитие на света?

Изследване на Института „Роналд Рейгън” в САЩ, проведено по поръчка на Пентагона през миналата година  показва, че единствената страна, която представлява заплаха за САЩ е Китай. 52% от американците посочват КНР за главна заплаха за страната, докато само 14% считат, че РФ представлява заплаха за Съединените щати. През 2018 г. процентите съответно са били: за Китай - 21%, а 30% от запитаните са се страхували от РФ. Изследването се е базирало на извадка, в която равномерно са били представени привърженици и на двете политически партии в САЩ.

Председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Марк Мили в интервю за в-к „The Wall Street Journal“ заявява: „Русия си запази статута на велика държава благодарение на професионализма на своите въоръжени сили. Руските военни са много добри, в това няма никакво съмнение.“ В интервюто си той отбелязва, че военните на Русия са способни да намират нетрадиционни начини за решаване на поставените задачи и „са предизвикателство и заплаха за САЩ“... „Не бива да ги подценяваме“... „Руснаците имат много боеспособна и много професионална армия. Тя е относително малобройна в сравнение с онази, която имаха по съветско време, но е много и много способна!“

В публична реч, произнесена на 30 ноември м.г. в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон, ръководителят на Британското външно разузнаване МИ-6 Роджър Мур заявява: „Ние, нашите съюзници и партньори трябва да противодействаме на руските действия, които противоречат на основните правила в международната система и да ги сдържаме. Нито една страна в Европа или извън нея не трябва и да си помисля, че небалансираните отстъпки пред Русия ще доведат до подобряване на нейното поведение“. Декларирайки „дълбокото си уважение към историята на Русия, към нейната култура и народ“, Мур дезавуира това си съждение с мъглявата фраза, че „мнението на моята организация за Русия и по отношение на това, което тя върши не се е изменило за изминалите столетия и си остава ключова част от това, което вършим ние“. Остава да добавим, че британското разузнаване е в дъното на убийствата на мнозинството руски императори, участвало е активно в подготовката на революцията от 1917 г. и още по-активно е способствало, съвместно с ЦРУ за ликвидацията на СССР!

През ноември м.г. Франция поиска помощ от Гърция за участие във военна операция в региона Сахел, където френските войски водят бойни действия от 2013 г. В настоящия момент, както съобщава министърът на отбраната на Гърция Никос Панайотопулос, Гърция разглежда възможността за изпращане на свои военни части в Африка. Интересното в случая е, че две страни-членки на НАТО се договарят помежду си без участието на структурите на НАТО, на основата на неотдавна подписаното съюзническо съглашение между Париж и Атина.

„Франция ще ни помогне в случай на нападение на Турция, но и ние сме длъжни да помогнем в контекста на подписаното споразумение... Ние им помагаме, а и те на нас!“ – заявява министърът. И това е така, защото членове на НАТО не вярват, че блокът при необходимост  ще ги защитава, при това са убедени, че те не биха станали и арбитри при евентуален междудържавен спор. Историята със Северен Кипър е доказателство!

Преди години резиденцията на американския президент „Кемп Дейвид“ и столицата Вашингтон бяха местата, където спорещи или воюващи страни търсеха посредничеството на САЩ за разрешаване на възникнали противоречия. Днес, в условията на световна пандемия, когато личните преговори са сведени до минимум, град Сочи и Москва се превърнаха в център на световната политика. Премиерът на Израел и президентът на Палестина последователно гостуват на Путин в Сочи, ръководителите на Армения и Азербайджан постигнаха компромис и помирение при участието на Путин, в организацията ШОС с посредничеството на РФ членове са вечните врагове - Пакистан и Индия и конкуриращите се за влияние в Азия - Индия и Китай. С блестящо проведената военна операция в Сирия Русия на Путин достойно изпълни историческото си призвание да брани християнството в библейските земи, донесе мир на сирийския народ, но и осъществи геополитическите мечти на руските императори – да имат своя постоянна военноморска база в Източното Средиземноморие.

За двете години на ковид пандемията руският президент проведе две международни срещи извън територията на РФ – през юни т.г. той се срещна в Женева с Джо Байдън, а на 6 декември м.г. бе в Индия на работно посещение, където с министър-председателя Нарандра Моди потвърдиха изключителната си заинтересованост от „по-нататъшното развитие на отношения и особеното, привилегировано стратегическо партньорство между двете страни“. Бяха обсъждани и подписани споразумения в областта на транспорта, науката, техниката, космоса, военното и военнотехническото сътрудничество.

В средата на ноември м.г. в Пекин се проведе 19-то заседание на ЦК на КПК. При пълно единодушие на 370-те действителни и алтернативни членове на ЦК, Си Дзинпин бе обявен за „кормчия“ на китайския народ – признание, давано досега само на Мао Дзедун. В доклада си пред 19-я конгрес на КПК председателя Си заяви: „На съвременния етап Китай осъществява дълбоки изменения в икономическата, финансовата, културната и политическата област. В страната протича дълбока трансформация, същината на която е поставянето на акцент не върху прекаленото увлечение за достигане най-висока ефективност на капитала, а насочването й към интересите на обикновените хора. Това е трансформация на нашето движение от капитало-ориентирания модел на развитие към модел, ориентиран към народа. С други думи, това е преди всичко политическа трансформация. И отново народът е начело на този тренд, а тези, които се опитват да пречат на промените за благото на народа ще бъдат изхвърлени от хода на историята... Всички идеи и поведение, показващи гонитба за удоволствия, инертност и безхаберие, а така също стремеж да се заглаждат съществуващите и възникващи противоречия са крайно погрешни“. Новият курс показва завръщане към доминиращото положение в идеологията на КПК към концепцията за класовата борба., но с тази разлика, че за враг се обявява не буржоазията, а хората и страните, които възпрепятстват пълното „задоволяване на постоянно растящите потребности и стремежа на народа към прекрасен живот“.

На 15 декември м.г. в Министерството на външните работи на РФ бе поканена помощник-държавния секретар на САЩ Керън Дънфрид, на която бяха връчени два проектодоговора на РФ с НАТО и САЩ за предоставяне на взаимни надеждни и дълготрайни юридически гаранции за сигурност между страните. В тях между другото се казва: „да се изключи по-нататъшното разширяване на НАТО и присъединяването към алианса на Украйна; да не се разполагат допълнителни военни и въоръжения извън пределите не страните, така както е било до май 1997 г. (до присъединяването към НАТО на страните от Източна Европа); отказ от всякаква военна дейност на НАТО на територията на Украйна, Източна Европа, в Закавказието и Средна Азия“. Интересното е, че президентът Байдън изпрати в Москва, след договорката си с Путин нов дипломат за контакти с руското външно министерство и президентската администрация, вероятно, разочарован от неуспешните опити на Джон Кери и Виктория Нуланд да вбият клин между РФ и КНР. По този повод, по време на преговорите си с Путин на 15 декември м.г. председателят Си заяви: „В последно време Вие (В. В. Путин - б.а.) на различни мероприятия давахте висока оценка на китайско-руските отношения..., решително се противопоставяхте на опитите да се вбие клин между нашите страни. Аз високо ценя тази Ваша позиция“.

На 10-ти декември м.г. завърши „Срещата на върха за демокрация“, организирана и ръководена от Джо Байдън. Въпреки закритият й характер, стана известно, че ще се разпределят 224 млн.ам. долари, предоставяни от САЩ за 110-те страни-участнички за: „укрепване на прозрачното и подотчетно управление, за подкрепа свободата на словото, за подкрепа на реформаторите-демократи, за поощряване внедряването на технологии в подкрепа на демокрацията и защита на честните избори“. Огромно бе разочарованието на постоянния представител на САЩ в ООН Линда Томас-Гринфилд от ветото на Русия върху проекта за резолюция на СС на ООН „Климат и сигурност“ и, най-вече от това, че против резолюцията гласува и Индия – участник в „Срещата на върха за демокрация“!!! По думите на постоянния представител на РФ в ООН Владимир Небензя „този проект за резолюция е предлог за западните държави да оправдават своята намеса във вътрешните работи на другите страни“. КНР се въздържа при гласуването в Съвета за сигурност.

На 8-ми декември м.г., по покана на руския президент, на работно посещение в гр. Сочи, Русия, бе премиерът на Гърция Мицотакис. В приветствието си към госта Владимир Путин заяви: „Искам да напомня, че Русия всецяло е подкрепяла национално -освободителното движение на гърците и първа е признала независимостта на Гърция през 1828 г. И до ден днешен народите на двете страни ги свързва крепка дружба, дълбоки духовни и културни връзки. Нашите отношения традиционно се базират на добросъседство, уважение и взаимен интерес, обхващат многочислени сфери на сътрудничество и се характеризират с взаимноизгоден партньорски дух“.

На 25 ноември м.г. в Москва, на работно посещение бе президентът на Сърбия Александър Вучич, който в отговор на приветствието на президента Путин заяви: „Благодаря Ви, уважаеми Президент и скъпи приятелю! Аз съм изключително щастлив да Ви видя. Независимо, от пандемията, както Вие вече споменахте. Вие намерихте време за нашата среща – тя е много важна, за мен е най-важната среща. Аз считам, че отношенията между Сърбия и Русия днес се намират на най-високо ниво в цялата история и се развиват във всички области. Както знаете, ние сме стратегически партньори и Сърбия счита това за своя привилегия“. По късно, на 17.12. м.г., в Белград, пред ТV-Pink Ал. Вучич заяви: „Само заради безотговорността на европейските политици, в Европейския съюз и на световните пазари настъпи ад, заради цените на газа и на тока. Поради глупавите заявления на отделни политици в Европа, цената днес е $1700 за хиляда куб.м.газ. Можете ли да си представите, ако не бях се договорил с Путин за цената, колко сега щяхме да плащаме? Ние сега икономисваме по 6,8 млн.$ ежедневно. Енергийната криза започна с глупавите политически истории в Европа заради „Северния поток“, който няма да заработи поне още шест месеца. Ситуацията е тежка, а ще става стократно по-лоша!“ В Сърбия през м. март т.г предстоят редовни президентски избори.

Руската Федерация няма да навлезе с войските си на украинска територия. Заявления с подобно съдържание нееднократно се огласяват от руския президент. Не е логично и възможно дълбоко вярващ православен християнин да даде заповед за братоубийствена война, с което да опетни името си за поколения напред и да бъде оприличен на библейския Каин. Цялата тази пропагандна вакханалия, обхванала световни масмедии и артикулирана от високопоставени западни политици, анализатори и отявлени русофоби има за цел да демонизира именно президента Путин, като „човек без душа“. За тази цел в Украйна понастоящем се намират хиляди натовски военни „специалисти“ и „съветници“, а по суша и море в непрекъснат режим са доставят въоръжение и боеприпаси, докато законодателните органи на САЩ и ЕС гласуват военна помощ от стотици милиони долари за украинските националисти. И както казва ръководителят на Външното разузнаване на РФ Сергей Наришкин: „Целта на Вашингтон е да подтикне слабо контролираната от народа киевска власт с нова сила да разпали конфликта, който съществува от години в източната част на Украйна. При това за САЩ Украйна, във всичко и в цялата тази история е разходен материал, но желанието им е конфликтът да се разпали с нова сила. Ние, разбира се, трябва да запазваме самообладание и да укрепваме своята отбранителна способност“. За да получим реална представа за реалната ситуация, въпреки неистовата фалшива тревога за очакваното „нападение“ на Русия, следва да видим, какво пише на сайта на Посолството на САЩ в Киев за обстановката в Украйна, предназначено за желаещите да посетят страната американци: „Ниво на опасност: не пътувайте в Украйна поради пандемията Ковид-19. Бъдете особено внимателни заради престъпността и гражданските безредици. Някои територии са с повишен риск!“. На 20 декември м.г. след саркастичните публикации в руските СМИ, на сайта на посолството на САЩ се появи допълнение към цитирания по-горе текст с предупреждение за опасност от навлизане на руски военни части на територията на Украйна. Но за начало на военни действия или евакуация, както вече два месеца тръбят западните СМИ въобще не става и дума!!

В свое изказване на конференция, състояла се на 19 ноември м.г. и организирана от Германския атлантически съюз, Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенбег е заявил, че ако Германия се откаже от американското ядрено оръжие може да бъде разположено в Източна Европа. В коментар по този повод, военният наблюдател на  в-к „Комсомольская правда“ полк. Виктор Баранец пише: „Американците или немците няма да успеят да скрият от нас окачването на новите атомни бомби на техните самолети. В момента, когато започне подготовката за тази операция, нашите ракети ще бъдат насочени към тези цели и те няма да успеят дори да си обуят ботушите“. Той пояснява, че отговорът на Москва ще бъде разполагането на ракетните комплекси „Искандер“, които понастоящем са в Калининградска област и, които са в състояние „да уцелят кибритена кутия на разстояние до 500 км. При положение, че все пак американските самолети успеят да излетят с ядрено оръжие на борда, то изстребителите на ВКС на РФ и зенитните комплекси С-400 ще взривят ядрените носители в небето над Гермалия или Полша“. Във връзка със същото изказване на Столтемберг, белоруският президент Лукашенко в интервю за телевизия РТР заяви, че при такава ситуация той ще даде съгласието си руските ракети с ядрени бойни заряди отново да бъдат приведени в бойна готовност  и разположени в съществуващите в работоспособно състояние шахти за наземното им базиране на територията на Белорус.

Увлечени в дребнотемие и развихрили се политически схватки

с удари под кръста, малко хора си дават сметка, че „де факто“ България се намираме в „окото на бурята“ на разрастващото се планетарно, антагонистично противопоставяне. НАТО е пред разпад; Байдън заявява, че Америка няма да воюва с Русия за Украйна, но по същество, стимулира военен конфликт в Източна Европа; Гърция и Турция са пред военен сблъсък; Южно-Китайското море е арена на постоянни военни провокации; хуманитарната криза в Афганистан се разраства, което ще доведе до нови емигрантски вълни към Европа; прибалтийските републики и Полша; грубо се намесват във вътрешните работи на Беларус, провокирайки конфликти по границата; Англия и Франция са в неразрешим спор за риболовните квоти – в по-голямата си част всичко това се случва в непосредствена близост до българските граници. С други думи, ситуацията в света постепенно се приближава към жестока развръзка, катализатор на които ще бъде глобалния сблъсък на „ваксъри“ с „антиваксъри“. Резултатът ще бъде появата на ново статукво, в което всяка страна, особено по-малките и зависими от външни сили, ще търсят своето място. На единия полюс ще застанат защитниците от „авторитаризма“, борците с „корупцията“ и „уважаващите“ правата на човека. На другия – ще бъдат борците за по-добър живот за обикновените хора, на радетелите за пълен суверенитет и ненамеса във вътрешните работи на отделните държави, на привържениците на духовността, личната свобода и справедливостта. Това означава, че предстои и ни очаква отново избор – личен и колективен.

Безспорно, за нас, българите, този избор има и своите национални измерения, защото Отечеството ни със своята хилядолетна история се слави като „Държава на духа“, което ни задължава при установяването на новия световен ред да търсим за съюзници народи и държави, близки до нас по кръв и вяра, с които да ни свързва историята, традициите на славянското и православно братство. Такъв съюзник може и трябва да бъдат Русия и православните народи.

Но с годините времената и нравите се променят.

За годините на „демокрация“ българската политическа класа успя да докаже с делата си, че не благородният стремеж към просперитет на Отечеството и добруването на народа са водещи за тях, а интересът и нагонът за власт, богатство и удоволствия са приоритети в „народополезната“ им дейност . Поради този доказван вече повече от 30 „позорни” години васален паразитизъм и угодническо поведение, мантрите за братство, за духовни и исторически близост и съпричастност вече престанаха да работят. За разлика от нашите „първенци“, изключителен приоритет за Путин и ръководството на РФ са благоденствието на руския народ и високотехнологичното обновяване на индустрията и селското стопанство в Русия. Отношението към малорусите и белорусите днес нямат нищо общо с пролетарския интернационализъм на КПСС и СССР, когато РСФСР жертваше за своите „братски“ съюзни републики и страните от социалистическата общност финансовите си, промишлени и човешки ресурси, изпращайки руските специалисти да строят и ръководят експлоатацията на несвойствени за самите тези страни производства и дейности. Несвойствени, защото икономиката се градеше и функционираше с помощта на съветските специалисти, а произведената продукция се изнасяше за страната, откъдето идваха суровините и оборудването, сиреч пак в Русия. Днес компрадорската управляваща класа в тези бивши „братски“ страни лично се обогатява, осребрявайки русофобията си и разпродавайки на безценица създаденото в епохата на социализма национално богатство.

Русия и в бъдеще ще помага на приятелските народи и държави, но в обем и насоченост, съответстващи на техните финансови възможности и специализацията на местните кадри. Така, както днес тя постъпва с борещите се за своята руска идентичност народи от Донецк и Луганск. Президентът Путин издаде Указ, с който разрешава безмитен внос на стоки и услуги, произведени в двете републики, както и доставка на руска хуманитарна помощ за подлаганите на постоянен обстрел от украинската армия жители в приграничните с Украйна райони. На ХХ конгрес на управляващата партия „Единная Россия“, проведен в началото на декември м.г. в Москва, за членове на партията бяха приети ръководителите Денис Пушилин и Леонид Пасечник, които обявиха, че в техните републики има изградени структури на партията. Вече над 600 хиляди граждани на ДНР и ЛНР имат руско гражданство.

Отношенията с РФ са изключително важни за България.И това не е само фраза, а жизнена необходимост. Руската държава влага огромни средства в цифровизацията и високите технологии, в образованието и науката, докато нашата не го прави. И за да спре изоставането дори от съседите ни, в близко бъдеще ще ни е необходима помощ, каквато само Русия може да ни даде, отчитайки родството на езиците, мирогледа, манталитета, географската близост, традициите и взаимната ни симпатия.


Скъпи приятели и  читатели на в-к „Нова зора“!

Да си пожелаем честита и успешна Новата 2022 година! Дано успеем да убедим с дела руските си приятели в добропорядъчността и истинността на намеренията на българския народ, защото вече над тридесет години политическата ни класа, въпреки преобладаващите проруски настроения сред народа, упорито и тъпо върши тъкмо обратното!


 

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 


Страница 3 от 469