• Кога и как е бил създаден всъщност книжовният език на нашите роднини от Скопие
На 3 декември Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) прие „Харта за македонския език“ (Повелба за македонскиот jазик). В нея официалният книжовен език на Република Северна Македония, е обявен за „отделен и самостоятелен език с континуитет и генеалогия“, които давали, според Скопие, основанието той да се нарича „македонски“. Това твърдение бе подкрепено с „конструирани“ исторически и езикови аргументи, които подтикнаха Българската академия на науките веднага да реагира на „конструкторите“ и „изобретателите“ на „македонскиот jазик“. В разпространеното до медиите официално становище на БАН се заявява: „Официалният език на Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език“. Становището на БАН се основава на научните разработки на Института за български език, на Кирило-Методиевския научен център и на Института за исторически изследвания.
На 11 декември се проведе заседание на българските учени – академици и чл.-кореспонденти, на което бе обсъдена „Хартата на македонскиот jазик“ на МАНИ, както и постъпилите становища на споменатите институти на БАН. Българските учените са категорични: „произходът, историята и характера на официалния език в Република Северна Македония (...) в цитираната харта, са представени некоректно и с подмяна на научната терминология“.
Събранието на академиците и чл.-кореспондентите (САЧК) и БАН, единодушно се обявяват за непроменимата истина, че официалният език на Република Северна Македония е писмено регионална норма на българския език и считат изразената в „Хартата за македонския език“ на МАНИ позиция, „за невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете страни.“ Нещо повече: „Данните от историята на езика категорично показват, че българският език обхваща историко-географските области Мизия, Тракия и Македония, и че по тези места не е имало компактно население, различно от българското, нито различен език от българския и, че става дума за едно непрекъсваемо диалектно землище на българския език“. Посочва се също, че неговият континуитет се простира и извън държавните граници на Република България. 1. В Румъния – Северна Добруджа; 2. В Сърбия – Поморавието и Западните Покрайнини; 3. Във Вардарска Македония; 4. В Гърция – Егейска Македония и Западна Тракия; 5. В Турция – Източна (Одринска Тракия); 6. В Албания – Корченско, Голо Бърдо, Мала Преспа, част от Гора; 7. В Косово – част от Гора, Призенско (Зупа) и др.
В този брой предлагаме на читателите на „Нова Зора“ статията на писателя-изследовател Борис Данков, която разкрива любопитната, смешна, но уви, най-вече трагична история на изобретяването на „македонската азбука“. Известната стенографска тетрадка на поета Венко Марковски, участник в това „начинание“, е послужила като источник на изнесените от Борис Данков факти. „Македонската азбука“ се създава в условията на командно-комисарските реалности на новия сърбо-македонизъм, наследен от асимилаторската политика на Кралство Югославия, който през тревожната и бурна есен на 1944 г., само е предрешен в „червено“.
В последвалите 45 години на невиждано и през турското робство изтребление на всичко и всички, които осъзнават своя български корен в бившата Югославска Република Македония, сърбо-македонизмът се утвърждава като неизменен антибългарски вектор, чиято цел е да отчуждава и да противопоставя българите от двете страни на границата. Нещата отдавна отидоха отвъд кражбата на българското историческо наследство, изтреблението на ярки личности с българско самосъзнание, безчинствата в концентрационните лагери на Голи Оток и Идризово, както и форменото всекидневно българомразие. И понеже добронамереността от българска страна и политиката на търпимост към волностите на нашите братя е била възприемана от политическия елит в Скопие единствено като израз на слабост, македонските „историчари“ и „конструктури“, решиха че след азбуката, след посегателството на исторически герои и факти от българската история, могат да се домогнат и върху континуитета на българския език. Така те събраха дързостта да обявят писмено-регионалната форма на държавата си, призната първо от България, за „македонски язик – отделен и самостоен“. Те са забравили дори, че още Речникът на Найден Геров, съставен през 19 век, се именува като „Речник на българския язик“, и може би си струва да го препрочетат отново, както и песните на братя Миладинови.
Предявена е покана от министър-председателя на Северна Македония Зоран Заев към министър-председателя на Република България Бойко Борисов, на която той щял да му обясни основанията за „Хартата за македонския язик“. Все ни се струва, че библейската притча на Соломоновата мъдръст за двете майки, претендиращи за детето, този път няма да сработи. Българският министър-председател би трябвало да се довери на мъдростта на българските и световните учени, които отдавна са се произнесли за генеалогията на „непрекъсваемото диалектно землище на българския език“.
Зора
Ако речем да се доверим на издадената в Скопие през 2009 г. Encyklopedia Macedonica, ще узнаем, че "македонскиот литературен язик" има... хилядолетна история. Според автора на статията, скопският академик Блаже Ристовски, "основата му е била положена с кирило-методиевската писмена норма въз основа на солунския македонски говор още през IX век". Тази "норма" била въведена в Македония от светите Климент и Наум като "славянски писмен норматив, който през XII век бил преминал в македонска редакция на старославянския език" и продължил да съществува до края на XIX век.
По-нататък, според Блаже Ристовски, бил настъпил "вторият етап" от развитието на езика, който "отразявал опитите" на книжовници като Партений Зографски, братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Пулевски и др., на различните македонски дружества и клубове от края на XIX и XX в. - да "кодифицират" въпросния език. Този период бил завършил с неговата "кодификация" от Кръсте Мисирков в книгата му "За македонцките работи", издадена през 1903 г. в София.
Утвърждаването на "съвременния македонски езиков стандарт" било станало чрез решенията на първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), свикано на 2 август 1944 г., след заключенията на различните комисии, които били "приложили Мисирковата кодификация" за македонската азбука и правопис на езика".
Сръбски и коминтерновски... македонизъм
Всъщност създаването на самия език е конкретна реализация на сътворената в края на 19 и началото на 20 в. от Стоян Новакович великосръбска доктрина за македонизма, която предвижда "отцепване" на населението във Вардарска Македония от България чрез насаждане на македонско национално съзнание и език. Утвърждаването, или по-точно "натъкмяването" на езика, е практическо изпълнение на решението на Коминтерна от 1934 г. за формиране на "македонска нация" и "македонски език", пряко продължение на югославската сърбизация в Македония.
Доста любопитна е самата организационна процедура, чрез която още в края на 1944 г. върху територията на Вардарска Македония започва "осъществяването" на "писмения стандарт" на езика. Изключително интересен източник в това отношение са "Стенографските бележки" от заседанията на трите езикови комисии, приетите тогава документи, а също така - някои по-нови публикации, които хвърлят допълнителна светлина върху самия "лингвистичен феномен", наречен "македонски язик".
Три комисии, една азбука
Така още през октомври 1944 г. т.нар. Поверенство на народната просвета изпраща писмо до областните съвети, в което се съобщава, че "двата основни проблема", от които се вълнуват "широките народни маси" в Македония, са "азбуката и правописът", чието решаване "трябва да бъде разгледано от научна гледна точка" и да се постави върху "научни основи". За целта е съставена Комисия за “установяване” на македонския език, азбука и правопис, в която влизат 12 "от най-добрите филолози", сред които Ристо Проданов, Васил Илиев, Георги Киселинов, Венко Марковски, Георги Шоптраянов, Блаже Конески и др. На 27 ноември 1944 г. комисията започва работа като нейните заседания продължават до 4 декември с.г. Още в първите разисквания се оформят две гледища за бъдещия език и писменост. Едното е на поета Венко Марковски, който настоява да се запази връзката с източните македонски (сиреч български) наречия, включително и буквата "ъ", като специфична графема за езика. Другото е на "лингвиста" Блаже Конески, който е за безусловно налагане на сръбската азбука - Вуковица, и изхвърляне на буквата "ъ". След като става ясно, че гледището на В. Марковски ще надделее и ще спечели мнозинството от гласовете на комисията, Б. Конески демонстративно я напуска. В приетата накрая резолюция е отразено едно сравнително балансирано запазване на връзката с изконните диалекти на "общия" език. Това решение обаче е посрещнато "на нож" от зараждащата се сърбоманска номенклатура на македонската компартия, която съзира в него сериозна "опасност" от активизиране на "разни елементи", способни да внесат "раздвоение в народа". За да бъде заобиколено "опасното" решение, от Скопие спешно изпращат писмо до ЦК на югославската компартия с молба да им бъде оказана "помощ" за преодоляване на "големите затруднения" по "проблема с македонската азбука и езика", като за целта от Москва да бъдат извикани световноизвестните "капацитети по славянска филология" - Бернщейн и Державин. Съветските другари така и не пристигат, но с този ход тогавашните сърбомани от Скопие успяват да спечелят време, за да обърнат нещата в своя полза, ако ли не - в полза на своите попечители от Белград.
Така на 15.02.1945 г. със специална заповед е свикана "втора езикова комисия", съставена изцяло от партийни членове, между които Блаже Конески, Лазар Мойсов, Лиляна Чаловска, Димитър Влахов и Венко Марковски. В нея първа цигулка "свири" Блаже Конески, който успява да наложи своето гледище. "Партийната" комисия решава "да се усвои напълно Вуковата азбука". Основен аргумент за това решение е "фактът, че тя има здрав жилав корен в Македония и е най-популярна". По-нататък в решението се обяснява, че народът "повече пише на нея, свикнал е с нея и на практика е изпробвана и добра, пригодна да се пише с нея на македонски". Като глас в пустиня остават настояването на Венко Марковски да бъде взета предвид резолюцията на първата комисия и възражението му срещу сръбските букви в азбуката. В отговор той получава от съпругата на Лазар Колишевски - Лиляна Чаловска, арогантно нареждане "да се подчинява на дисциплината".
Това решение предизвиква силно недоволство сред "jавността" (обществеността). За да успокоят духовете, сърбоманите "партийци" свикват на 3.05.1945 г. "трета езикова комисия", която окончателно решава въпроса за запазване на част от сръбските букви и изхвърляне от азбуката на ер голям (ъ) като опасен "българизъм".
Дългата ръка на Белград
Разбира се, главният диригент на всички партийни директиви и указания, снишавания и сервилни ослушвания, шантажи и заплахи е бил "политическият център" на Титова Югославия. Оттам са дърпали конците на новата югорепублика и нейните шефове; набивали са им обръчите в зависимост от обстоятелствата и конкретния случай. Все в името на нечия голяма кауза или идея, а всъщност - на нечии теснопартийни и национални, по-точно - великосръбски, амбиции и интереси. След като "скопските другари" вече са докладвали за "опасността" около "въпроса с азбуката и езика", Белград взема начаса бързи и спешни мерки, за да не се стигне до... нежелани "раздвоения". Така още на 28 декември 1944 г. от "центъра" е изпратен като референт на Комисията за езика известният с просръбските си възгледи "добър филолог" Воислав Илич, който идва в Скопие, за да даде рамо на Блаже Конески. Той по-късно съчинява първата македонска граматика, чиято терминология изцяло е заимствана от сръбската.
В средата на март 1945 г. по нареждане на Милован Джилас, който по онова време е шеф на Титовата "Агитация и пропаганда", в Скопие пристига неговият заместник Радован Зогович, който идва със задача да укрепи авторитета на Блаже Конески. Той има решаваща роля за окончателното приемане на сръбската Вуковица като македонска азбука.
Всъщност именно бъдещият опонент на Тито и автор на "Новата класа" Милован Джилас има огромна "заслуга" за пълзящата сърбизация на повоенна Македония. Под претекста за помиряване между Блаже Конески и Венко Марковски на 24 април 1945 г. той изпраща в Скопие телеграма със следния текст: "Изпратете спешно Малинска, Конески и Марковски окончателно да уредим въпроса за македонската азбука". Тримата членове на втората комисия пристигат "спешно" в Белград. След като ги приема, заедно с четирима просръбски професори: Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич - Джилас решава окончателно проблема с македонската азбука. Добре известно е какъв е крайният резултат от неговото "посредничество", всъщност железен партиен диктат.
Лингвистът сърбоман Блаже Конески
Но едва ли някой има толкова голям "принос" за налагането на сръбската Вуковица, за развитието и утвърждаването на езиковия и литературен македонизъм в Скопие от потомствения сърбоман Блаже Конески. Доста противоречива е биографията на този лингвист и "злостен пропагандист", по думите на поета Венко Марковски. Роден през 1921 г. в с. Небрегово, Прилепско, той завършва сръбската гимназия в Крагуевац, след което през 1939-1940 г. следва славянска филология в Белград, а от 1941-1944 г. под името Благой Конев продължава следването си в Софийския университет, като остава верен докрай на своите сърбомански сантименти. В интернет-книгата си "Скопската икона Блаже Конески" живеещият в Канада писател Драгни Драгнев съобщава интересни подробности за житие-битието на този пръв "поборник за сръбска азбука и сръбски правопис в Македония". Оказва се, че още преди да участва в споменатите вече комисии, той е работил към т.нар. АГИТПРОП. Тогава изнася пред партизаните лекции за "македонскиот литературен язик", като лансира своята теза за "предимството" на сръбската Вуковица пред "бугарската кирилица".
Вече след "кодификацията" (разбирай - лингвистичната манипулация!) на езика и азбуката, той е сред първите (ако не и най-пръв) техен пропагандист и манипулатор. Б. Конески с огромен замах започва последователна чистка на новосъздадения език от "архаичните" думи (разбирай - oт изконната българска лексика!), като отваря широко вратите му за масово нахлуване на сърбизми и чуждици. Неговата главна цел (и на всички негови последователи) е да се изкопае дълбока пропаст между изконния "общ език" и компилирания "стандарт" на "новия язик". Неслучайно Венко Марковски оприличава поведението на Бл. Конески в лингвистиката като "поведение на дете в куклен магазин", което упорито настоява "куклите да са живи". По същия начин той иска на всяка цена изконните български говори да станат "македонски". Драгни Драгнев още по-категорично го определя като "скопска икона на македонизма".
Кодификация или манипулация
Така в продължение на повече от 70 години в съседната нам роднинска югорепублика и държава цяла армия от добре платени лингвисти и компаративисти продължават да копаят и да хвърлят пръст в тази невидима межда на омразата и ненавистта срещу България. По-точно, да отричат общия корен на българския книжовен език и регионалния македонски язик, да фалшифицират неговата история. В този смисъл е много важно да се разбере накъде ще се наклонят везните в шумно разпалваната пропагандна акция в Скопие за признаване от България на т.нар. „македонски язик“. И още - каква ще е позицията на днешните и бъдещите управници в Северна Македония. Дали там ще бъдат бетонирни коминтерновско-сталинистките (разбирай сърбоманските!) клишета на македонизма. Или ще открие възможност за свободно езиково общуване между населението от бившата югорепублика и България, за преодоляване на лингвистичната параноя от миналото и постепенно връщане към общите корени на езика. Това вече ще е показателно накъде ще продължат нещата в Скопие, пряко натрупаните във времето исторически лъжи и политически фалшификации, културни плагиатства и ксенофобски изстъпления. Не на последно място - изключително важно ще е каква ще бъде българската научна и… официална позиция, с ясно единно и аргументирано становище или с разнопосочно и хаотично мънкане, с недодялана махленска „дипломация“, която за пореден път ще ни отведе до… никъде. Време е.
Тази култура е чиста проба продукт на неолибералното ни битие. Някой сигурно ще каже, „ама тя си е чисто българска – ние винаги сме били слуги“. Не, тя не е българска и не, няма национални основи, дори винаги да сме били слуги. Тя упорито и, бих казал нагло, се насажда върху националната, за да я опорочи, развали и разруши като най-напред подрине националните й основи. Тази култура е също толкова изкушението на сатаната, колкото са неолиберализмът, глобализмът и тяхната естетика, нарекла се постмореднизъм. Тя разчита не на „робската психика“ на българите, а на тяхната доброта, състрадателност, доверчивост и наивност, за да се разположи в българския свят и го обсеби и пороби напълно.
Културата на слугинажа прониква навсякъде по света, обсебва националните култури, впримчва ги в своите пипала, за да изсмуче живителните им сокове, за да изсуши и погуби националните им съставки, традициите, начинът на мислене, особеностите на бита и устройството на обществения живот и държавата, отношението към миналото и историята. Тя е специален начин на мислене и служение, участие и съучастие в обществените дела, утвърждаване на правила, норми и морал. Идеологическата й същност е чрез всеобщото усвояване на „европейските ценности“ и „джендър практиките“ да се ликвидират нациите и човекът, създаден по образ и подобие на Бога, и да се премине към т.нар. „постчовешко битие“.
Най-напред се налагат идеите на глобализма и неолиберализма.
После се преодолява съпротивата на националните култури срещу насилственото уеднаквяване и заличаване на националното своеобразие като противно на прогреса и материалното благоденствие.
Но тъй като с физическо посегателство и насилие трудно се разрушават цивилизации и култури, бе измислена тази култура като пригодно средство за задушаване националното, духовното, нравственото. В йерархията на неолиберализма културата на слугинажа е на по-горно стъпало от другите родени от него за постигане на крайната му цел: масовата култура и културата на глупостта. Тя ги събира в себе си, служи си с техните методи и използва най-дейните и старателни техни представители за осъществяване на пъклените им замисли и цели. Нациите и националните култури били отживелици, комплексарски, назадничави, дори опасни и вредни за днешния човек и неговото движение напред към благоденствие и успех.
В тази йерархия културата на слугинажа се счита малко от малко „елитарна“.
Тя не допуска всички, а само избраните и назначените специално. Не всички желаещи и можещи биват посвещавани в нея. Поради което още не е станала масова, макар да се стреми да обхване цялата обществена маса. Но сега засега е още рано да я ощастливи. Един ден сигурно ще приеме в лоното си желаещите, защото са й необходими повече „ударни сили“ за облъчване с радиацията си обществата и нациите. Оказа се, че въпреки всичко националните традиции са неподозирано здрави и непроницаеми, та се налага да бъдат постоянно, упорито и неуморно разбивани. Протича безжалостен процес на демонтиране на нацията и националните култури. Идеолозите и ръководителите на този процес са обезпокоени от темповете, с които протича, но и от бунта на културите по света, който бунт все повече се усилва и придобива широк мащаб. Затова и нараства потребността от изпълнители - ала не груби и безпардонни, а угодници, които да внушават поне малко доверие, за да подлъгват наивните и да съблазняват твърдите.
Не е за вярване, но е създадена цяла система за „подбор на кадрите“
и идеологически апарат за разнообразяване и усъвършенстване на средствата за по-бързото постигане на желания необратим резултат.
Културата на слугинажа охотно отваря вратите си за професори, интелектуалци, политици, държавни служители, писатели, журналисти, учени от университетите и БАН, висши държавни служители, в това число народни представители и министри. Те биват въздигани за идеолози и духовни водачи. И посвещавани в кастата на „елита“, макар да са най-груби и вулгарни изпълнители, на които се възлагат „мокри поръчки“ в периодично организирани и провеждани еднократни и многократни погроми над националните ценности. Условието, на което трябва да отговарят, е да са „десни“, „дясно ориентирани“ и „дясно мислещи“. И публично и често да се хвалят с тези свои идейни и политически принадлежности. Те са „десни“, защото „лявото“ предварително е заклеймено като символ на назадничавост, изостаналост, на идеологическа обремененост, руска агентура, шпионаж и „рубладжийство“, тоталитаризъм. Т.е. това са хора на новото, а не на старото и не са обременени с миналото, поради което и мисленето им е „свежо и правилно“. Допускат се и леви, разбира се, ала ако са на високи длъжности в партийните йерарахии, обичат парите и имат силна нужда от тях в бизнеса и бита си. И главно, ако обичат вкуса на предателството!
Другото важно, дори изключително важно условие е, изпълнителите да не блестят с кой знае какъв ум. Още по-добре е да са глупави, но послушни и да помнят думите, които им повеляват да употребяват. Но идеолозите и водачите на този идеолого-пропаганаден апарат са, без съмнение, много умни и изобретателни. Те познават проблемите, с които се занимават; познават човека и човешкото мислене и умело намират начините да ги облъчват и покоряват. На някои вадят душите им с памук, други ги удрят по главите или им дърпат ушите, ако не се вразумяват. На когото каквото му се полага. Те покоряват умове и души, като ги обезсилват, промиват мозъци, за да ги направят лениви и немислещи, но пък алчни за забавления, успехи и материални облаги. Убеждават ги, че те се постигат и придобиват с приемане на европейските ценности, присъденияване към европейската цивилизация и с отказ от националните комплекси. Просто и ясно! И очевидно не е чак толкова трудно.
Две са основните групи, в които се разпределят въпросните изпълнители.
В първата са тези, които „обясняват“ на читатели и зрителите защо е необходимо да се откажат от себе си. Те вършат, така да се каже, черната работа, свързана с провокиране на вниманието, възбуждане на недоволства; те раздразват публиката, предизвикват я да се вълнува и възмущава, за да освободи енергия.
Вторите идват след тях, за да обяснят и успокоят, да разсеяят съмненията с уверенията, че вълненията са напразни и ненужни, че нищо от това, за което по-нервните говорят, няма да стане. Но от друга страна „научно“ доказват зловещата функция на традициите и миналото. На тях е възложено да повтарят колко чужди са те на днешните хора, поради което не ги разбират и възприемат – особено безпомощни са учениците. И успяват да го докажат.
Схемата е проста и добре конструирана. Нейните конструктури обаче са предвидили и възможностите на противника. Те знаят, че той няма да се предаде лесно и че борбата с него, дори да не бъде продължителна, ще е трудна и сложна. Макар че участниците от противната страна не чертаят планове и не сглобяват конструкции, не правят стратегии и не провеждат тактически операции. А просто отстояват кауза. Отстояват безкористно, честно, убедени в правотата й. Тяхната беда е, че не могат да се обединят поради различните си идеи, степен на възможности, място в обществото и разбиранията си за неговото устройство. Мотивацията им е идеалистична и не се захранва със стипендии, каквито чуждите „неправителствени организации“ раздават на своите наемници. Голямата им беда е, че макар да са далеч по-умни, способни и даровити в своите области от постмодернистките наемници, активните измежду тях не са чак толкова много на брой. И не са чак толкова смели и решителни. Пък и бързо се уморяват.
През последните месеци схемата бе задействана по отработения начин и в обичайната си последователност на включване на двете основни групи на слугинажа.
Искам само да уточня, че и „ударните сили“, и „учените и интелектуалците“ не се нуждаят от постоянни указания, за да вършат своята работа. В обстановката на разширяващата се глупост, простащина и отцеругателства все по-лесно е вирусът на слугинажа, проникнал впрочем в огромен брой хора, без те да подозират това (никой не ги предупреждава да се предпазват от него, да се имунизират или лекуват превантивно), излиза от карантинния си период и поразява организма. Тогава дори и хора, които не са специално привлечени към слугинажа и, както се казва, не се водят на отчет, без дори да съобразяват и без предварителна подготовка, могат да сложат начало на някоя нова кампания срещу нацията и националната култура. Вирусът е създал и у тях нагласа, породил е и е оформил настройки, върху които са се задействали вътрешните механизми, насаждани от неспиращите кампании по отродителство и национален нихилизъм. И, хоп, станалото-станало.
Но да излезем от теоретичните и публицистични разсъждения, за да видим как практически и с какви реални действащи лица си служи
културата на слугинажа и как тя се изпълнява предназначението си.
И проявява възможностите си.
Ще стане дума, разбира се, за поредното посегателство върху великия Вазов роман „Под игото“ чрез постмодернистките и в духа на културата на слугинажа издания и интерпретации.
Случаят с „превода“ на „Под игото“ е знак за това колко напреднал е разпадът на духа, морала и националната култура.
Страшно е дори да се помисли какво е станало с българските ученици, с младите, а и не само с младите хора, но и с тези, които минават за интелигенция, за да твърдят, че не разбират „Под игото“ и творчеството на Иван Вазов.
По-голямо национално бедствие не би могло да ни връхлети. Трябва да си дадем сметка, че това е национална катастрофа, по-страшна от предишните две, след които изгубихме територии, а народът ни изтърпя неописуеми физически и душевни страдания и мъки. Този превод е проява на глупостта, но не само. Той е брънка във веригата от последователности за дискредитация на великите ни национални писатели, най-велкият от които е Иван Вазов. Логиката на задачата е проста. Учениците в училищата, а също и студентите в университетите са постоянно убеждавани, че „Под игото“ е труден за разбиране роман, защото е написан на твърде остарял език. Младите днес говорят и пишат на съвсем друг български. „Бедата“ на романа обаче не е в „остарелия език“ и турските думи в него, а в опошления вкус, формиран не в четене на българските класици, в това число и на Иван Вазов, а в четене на обявените за „живи класици“ постмодернисти от рода на Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Людмила Филипова, Силвия Чолева и други колкото тях или по-малко от тях знайни и незнайни български осноположници на културата на слугинажа и на глупостта. Когато формираш литературния си вкус и навиците за четене и тълкуване по тези или подобни на тях автори, как ще се изпълваш с радост и вдъхновение, докато общуваш с великите ни класици и майстори на словото? Ами ти дори няма да ги разбираш и ще бягаш от тях, защото това е друг свят, друга духовност, култура и нравственост. И ще крещиш и ревеш с цяло гърло, че днес е друго време, че други са младите; че не можело да се пише „като дядо Вазов“, защото „дядо им Вазов“ е изостанал и няма място в европейско-соросоидното им битие сред европейските ценности. Прилича на филм на ужасите, обаче си е чиста реалност.
Затова казвам, че прословутият „превод“ на „Под игото“ е закономерно явление в този абсурден свят на отродители, посредствени и бездарни интелектуалци, лишени от съзнание за родното, българското, човешкото.
Ами че това са слуги на дявола – какво друго да очакваме от тях.
Сред тези слуги на дявола особено място заемат „водещите интелектуалци“, професорите, теоретиците и идеолозите на културата на слугинажа. С една дума: „елитът“. Това са хора с претенции, че много знаят, защото прелистват американски теоретични книги, четат лекции в чужди университети, обаче на български пишат неразбрано, защото той вече не им е чак толкова роден, и имат, благодарение на самочувствието си, мнение по острите проблеми на деня и то е последно – след тях коментарите могат само да го повтарят или доразвиват. Те са културолози, социални и културни антрополози, философи, политолози, социолози. Тяхната задача е да обясняват защо не е добре да сме българи и защо трябва да се променяме, да правим реформи, да се равняваме по „Европа“, да не се хвалим с историята си, защото ни комплексира.
И този път се появи такъв интелектуален левент с много титли, най-важните от които са „професор“ и „културен антрополог“: Ивайло Дичев, за да обясни на простия български народ защо не бива да се вълнуваме чак толкова от посегателствата върху Вазов. Според него „сакрализирането на „Под игото“ е функция на „комплексарски национализъм“. Обясненията му са разбира се научни и дълбокомислени, каквито са навярно и лекциите, с които учи младите хора да не бъдат „националисти“, да се очистят от „санстефанския комплекс“ и да не изпадат в „едно перманентно страдание“. Понеже като „нямаме Юго и Дикенс“, се поддаваме на простотиите на разните патриоти и „сакрализираме Вазов до небето“.
Според този „гигант на науката“, ние, българите, сме били изпаднали в „криза на идентичността“ и затова не знаем кои сме и какви сме, та залитаме в миналото и „сакрализираме“ Вазов.
Братя, българи, защо се чудим, че образованието ни било пропаднало, че учениците и студентите били неграмотни. Ами какви да бъдат, щом подобни професори преподават в университетите и учат и възпитават младите хора? Българските държавни университети са пълни с такива всезнайковци и скудоумци. И те се възпроизвеждат като едноклетъчни организми. А по указанията на чуждите неправителствени организации държавата ги подкрепя, плаща им, за да бълват сквернословията си и да тровят народа. И още по-бързо да се възпроизвеждат в нови учени, професори, учители, журналисти, министри...
Още веднъж ще повторя, че случаят с „превода“ на „Под игото“ е брънка от стратегията за денационализацията.
Ще правят, ще струват, но тези негодници ще се наложат и ще убедят най-напред учениците и учителите им, а после и родителите, най-накрая и цялото общество, че трябва да се отърсим от стародавните традиции, да ги оставим в миналото, за да не ни тежат в пътуването ни към бъдещото благоденствие. Веднъж ще опитат с едно, после ще се откажат от него; после отново ще предизвикат скандал и пак ще се намери някой културен антрополог, за да ни укори в национално комплексарство. Докато най-сетне на всички ни втръсне и, пази Боже, се съгласим с тях. Колко му е тогава да се отречем и от Вазов. Пък после и от Ботев, Вапцаров, Йовков, Елин Пелин, преп. Паисий, св. Софроний, Яворов... Но най-напред от Вазов, че той много обича България, милее за нея, възпява я и показва високите български нравствени добродетели, каквито няма да видим в „Европа“. Защото той е основният камък на българската литература и култура. Извадим ли го, всичко ще рухне под собствената си тежест, за да възтържествува културата на слугинажа, глупостта и глобализмът.
Но преди това дано се продъни земята, за да погълне целият този слугинаж!
|
Обективните закони на социално-икономическото развитие на Русия доведоха до факта, че още през 2007 г. основната част от управляващия руски елит, който е произлязъл предимно от спецслужбите, беше наясно, че страната е стигнала до линия, която не може да премине, ако не иска да спре историческата си съществуване.
Мюнхенската реч на Путин беше крайъгълен камък между Русия, която се разви между Хрушчов и Елцин, и тази, която започна да се появява в края на първото десетилетие на нулевите години.
През този период в страната са преминали всички възможни формати на търсене на начини за модернизация, а установеният държавен капитализъм изисква засилване на геополитическата субективност. Страната, в търсене на нови социални формати, премина през срив и се изправи срещу невъзможността да поддържа съществуване, без да възстанови гръбнака на бившия СССР - консолидацията на трите славянски републики, Закавказието и Централна Азия.
Това не се случи, защото руската управляваща класа достигна в своето развитието на икономиката до естествените си граници и се опря до тях. Напротив, осъзнаването на тази историческа необходимост е преминало през спад. Той беше породен от продължаващата системна криза на руския периферен капитализъм и тази криза се прехвърли в капитализъм от съветския социализъм.
Именно натрупването на тенденции в технологичната и социалната изостаналост на СССР, спадът на динамиката до критично ниво и продължителната икономическа стагнация с появата на управленска криза доведе до възстановяване на капитализма. Затова те се опитаха да намерят нова сила, за да преодолеят бавната деградация.
Преходът към капиталистическия път обаче не спря, а задълбочи кризата, като лиши Русия от потенциала на общ социалистически пазар и я направи силно зависима от държавите, водени от глобалните транснационални корпорации.
Осъзнавайки, че предишните стратегии за преодоляване на кризата водят до геополитическа катастрофа и загуба на субективност, руските политически архитекти решиха необходимостта да се противопоставят на разширяването на Запада. Ако това не бъде направено, Русия ще се превърне в днешна Украйна, или по-точно в десетина Украйни, като се има предвид, че Западът винаги е виждал решението на руския въпрос в разчленяването на Русия и прекратяването на нейното съществуване като единна държава.
Оттогава руската политика започна да се развива в посока на изостряне на конфликта на интереси със Запада. При всички опити този конфликт да не се форсира силно, стана невъзможно напълно да се избегне. Всяка форма на консолидация на постсъветското пространство, инициирана от Русия в интерес на икономическото ѝ възстановяване, води Запада до състояние на истерия, граничеща с готовността да започне тотална война, до използването на ядрено оръжие.
Мюнхенската реч на Путин се превърна в катализатор за ускоряване на конфликта между Русия и Запада. Именно в този смисъл е необходимо да се разберат всички последващи световни събития, до украинския преврат през 2014 г., което доведе до отделянето на Крим от Украйна и загубата на контрол над Донбас.
Тъй като Западът разбира реванша на Русия в Украйна като загуба на плацдарма на НАТО, в който Украйна се е превърнала в сегашния си вид, може да се разбере какви кошмари преследват Запада в опита на Русия да изгради Съюзна държава с Беларус.
Редица експерти, участващи по един или друг начин в осигуряването на информационна подкрепа за процеса на конфронтация между Запада и Русия, вече направиха изявления, че във войната, която САЩ все по-открито водят с Русия, възстановяваща предишните си граници, обединението на Русия и Беларус няма да бъде позволено. В никаква форма.
Дори ако Съюзната държава възникне в резултат на доброволно обединение, САЩ и ЕС ще бъдат консолидирани в своето противопоставяне на този процес. Това ще бъде обявено за анексия, което ще доведе до дипломатическа война, която от своя страна ще доведе до режим на тотални санкции като севернокорейските или иранските. И не мислете, че този път няма да успеят, защото, видите ли, техните интереси не съвпадат. По отношение на възстановяването на територията на Велика Русия те съвпадат напълно.
Фактът, че подобна работа се извършва в САЩ с пълна сила се потвърждава от информацията, че Комисията по външни отношения в Сената на САЩ прие законопроект, който позволява Русия да бъде призната дори за страна - спонсор на тероризма. Причината е Донбас. И това е в ситуация, в която Донбас не е част от Русия и процесът на създаване на Съюзна държава с Беларус е блокиран от усилията на официален Минск.
Статутът на спонсор на тероризма е нещо съвсем различно от обикновения конфликт на интереси. Това вече е статус на изгонена държава, срещу която са възможни всякакви координирани мерки за насилие и санкции.
Засилването на конфронтация в руската посока е много полезно за САЩ, където военната истерия им позволява да получат огромни поръчки за американския военно-промишлен комплекс, един от основните спонсори на Тръмп.
Предвид предстоящите избори и трудната ситуация в американската икономика, изкушението рязко да се прехвърлят отношенията с Русия до нивото на балансиране на ръба на войната решава твърде много въпроси за САЩ, не е възможно да не се взема предвид този сценарий, при който проблемът с руските газопроводи в Европа в този случай би се решил сам в полза на САЩ.
Затова ли Владимир Путин е толкова предпазлив по отношение на темпото и формата на интеграция с Беларус, както и във всичко, свързано с политиката в Украйна? В това отношение не може да се разчита на помощта на Китай: за Пекин са изгодни именно глобалистите-демократи в САЩ. Укрепването на Русия не само в Централна Азия, но и в Украйна и Беларус също не отговаря на китайските интереси. Никой не би искал силна Русия на този свят.
В същото време нуждите за вътрешно развитие на руския пазар изискват геополитическа консолидация в постсъветското пространство в интерес на Русия, а не на Запада. През последните 30 години Западът успя да създаде стабилни системи на управление в бившите републики. И няма да се получи изтласкването на Запада от там без голяма война, а Русия няма как да не го изтласка от там!... И не само по икономически, но и по военни причини, които са много по-важни от икономическите.
Периодът на изчакване и маневри приключи. В Русия идва смяна на поколенията на властта, но тези, които сега подготвят прехода, разбират, че наследниците ще трябва да действат в условия на постоянно засилване на конфронтацията между Русия и Запада. Цялата кампания за клевета срещу Русия, от делото “Скрипал” до олимпийската блокада, от непрекъснато увеличаващи се санкции до надпреварата с въоръжението, е единен процес на засилване на конфронтацията.
През април-май 2020 г. Европа ще бъде домакин на най-големите учения на НАТО през последния четвърт век - повече от 60 хиляди войници с техника, една трета от които ще бъдат американци. Безпрецедентно събитие, част от проекцията на американската военна сила отвъд нейните граници в Европа.
Всичко това са елементи на единната стратегия на Запада за засилване на експанзията на Изток. И ако Ходорковски дойде на власт в Русия, това няма да попречи, а напротив, ще ускори нашествието и разчленяването на Русия. Западът вече не може да се ограничава до мерки за икономическо и политическо влияние. Има нужда от военни гаранции за своето господство.
В следващите десет години Русия няма да може да изостави курса към възстановяване под егидата на различни формати на постсъветската консолидация. Обратното означава смърт за нея в двадесетгодишна перспектива - неслучайно Кудрин използва този термин в прогнозата си, когато казва, че Русия не може да оцелее по-дълго в сегашната социално-икономическа реалност.
Единният пазар с капацитет от 300 милиона души е единственият изход от кризата на руската икономика по пътя на устойчивото суверенно развитие. Без това нито Русия, нито Беларус, нито Украйна, нито Казахстан няма да могат да поддържат субективност. Колониалният статус ги очаква, според сирийско-либийския сценарий.
Тъй като Западът с всички сили ще се противопостави на тези руски стремежи, новите елити на Русия ще трябва да могат да живеят в условията на тотална война със Запада. При това те трябва да бъдат избрани и подготвени специално за тази задача. Трябва да кажа, че никой няма да ги вземе специално, те самите ще възникнат като отговор на предизвикателството на времето. Те вече съществуват, работата им е видима сега и те внимателно се подготвят за новите условия. Дори имената на някои от тях са вече известни.
При тези условия системните и несистемните либерали, които преживяват политическата си епоха, си заминават. Още през 2006 г. човек можеше да остане с убеждението, че в Русия бизнесът контролира властта. Днес тази илюзия приключи. Властта използва бизнеса, а не бизнесът използва властта.
А това означава в краткосрочен план изтласкване от икономическата политика на всички, които не са в състояние да осигурят националните интереси на Русия в новите условия. Русия вече не се нуждае от либерали на власт, тъй като те не могат да осигурят разширено възпроизвеждане при излизане от зависимостта от Запада.
Запазването на такава зависимост вече не е възможно и все повече се превръща в съдържание на нов политически курс, който не е обявен, но всъщност се преследва и ще се засилва все повече, превръщайки се в доминираща политическа тенденция.
Следващите десет години ще преминат под знака на конфронтация със Запада и възстановяване в Русия с нови политически елити, способни на ефективна дейност в условията на тежка геополитическа конфронтация. Избягването на този път вече не е възможно.
Като самоосъзнаване за принадлежност към самостоятелна македонска нация македонизмът е исторически факт в държавата Северна Македония. Обаче не по-малко съществен исторически факт е, че като вътрешна и външна политика, този държавен македонизъм е създаден след 1944 година върху антибългарска основа и продължава да се развива в същата насока, както след получаването на независимост от бившата Югославска република Македония, така и от сегашната република Северна Македония. Затова България нито може, нито трябва да допуска този македонизъм в Европейския съюз, докато той не се отрече от антибългарската си основа и не приеме като обща историята ни до 1944 година.
Конкретен пример за трудностите при намирането на компромис за решаване на проблемите между София и Скопие в това отношение е изострянето на езиковия спор между тях. Това изостряне не е от полза нито за България, нито за Македония. Защото с него се подклажда антибългарският македонизъм в Северна Македония и се намаляват възможностите за нейното приемане в Европейския съюз. В този случай България може да приеме историческия факт за създаването на самостоятелен македонски език с неговото кодифициране през 1945 година, ако Северна Македония приеме лингвистичния факт, че има само един български език с три различно стандартизирани варианта: кодифицирания кирилски вариант в България, кодифицирания кирилски вариант в Северна Македония и кодифицираната латинизирана банатска писмена норма на банатските българи в Румъния, Сърбия и Унгария. Защото между всички славянски езици само българският език е аналитичен със задпоставен определителен член.
За по-определено формулиране на така изложената позиция предлагам възможно най-скоро Българският парламент да приеме следния
ЗАКОН ЗА
БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК –
п р о е к т
ВЪВЕДЕНИЕ
В славянската езикова група българският език съществено се различава от всички останали по своята граматика на фонемно, морфологично и синтактично равнище. Поради исторически причини сега той се представя от три различно стандартизирани варианта: първи - кирилски вариант, който е официалният език в България; втори - кирилски вариант, наричан още македонски език, стандартизиран през 1945 година, който е официалният език в Северна Македония; - банатски вариант, наричан още банатска писмена норма, стандартизиран през 1866 година с латинска азбука и използван като местен стандартен език в Румъния, Сърбия и Унгария от потомците на бежанците от Чипровското въстание. Други примери на така дълбоко свързани различно стандартизирани варианти на един и същ език, определян като плурицентричен, са английският, испанският и немският езици.
При образувалото се разединение между азбуките и речниковия състав на тези три варианта на плурицентричния българския език, най-добре развитият негов първи кирилски вариант може да играе обединяваща роля.
ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ
Член 1. Българският дух се развива и укрепва чрез първия стандартен кирилски вариант на българския език, който е официалният език в Република България. Всеки български гражданин е длъжен да го знае и има правото да го ползва. Само издигането на българския дух може да осигури единството на многообразието на българската нация и нейните перспективи в еволюцията на човешката цивилизация.
ИНСТИТУЦИИ
Член 2. Българската академия на науките и нейният Институт за български език по-специално, отговарят за равнището и перспективите в развитието на официалния стандартен български език.
Член 3. Цялата образователна система в България се основава на усвояването и използването на официалния стандартен български език. За българските деца и ученици, които растат в другоезична среда зад граница, държавата осигурява допълнителни възможности за усвояването на официалния стандартен български език.
Член 4. Както устройството и съдържанието на образователната ни система, така и изучаването на други езици в нея се урежда със съответни закони и се направлява от съответните държавни институции.
ПОЛЗВАНЕ НА ОФИЦИАЛНИЯ СТАНДАРТЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
Член 5. В своята дейност всички държавни и установени със закон институции, както и юридическите лица в България, задължително ползват официалния стандартен български език. Ползването на друг език се допуска само за случаи, разрешени от съответен закон.
Член 6. Всички надписи задължително се изписват на първо място на официалния стандартен български език. При необходимост от използването и на латиница, препоръчва се ползването на универсалната българска фонемна азбука за универсално еднозначно представяне на българското звучене на съответните названия.
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЕЗИКОВ СЪВЕТ
Член 7. За непрекъснато наблюдение по спазването на този закон, за препоръки при неговото прилагана и за санкциониране при неговото нарушаване, към Министерския съвет се създава Изпълнителен езиков съвет. Неговият личен състав, по-конкретните му правомощия и материалната му база, се определят от съответен закон.
Член 8. Веднага след учредяването на Изпълнителния езиков съвет той установява начина за своето функциониране и съставя реален график за постепенно осъществяване на изискванията на Закона за българския език.
|
