Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 

АРМИЯТА НА ЗЛОТО МАРШИРУВА

Е-поща Печат PDF

„...и градовете Содомски и Гоморски осъди на разорение и превърна на пепел, та ги постави за пример на бъдещите нечестивци.“ (2 Пет. 2:6)

 

Виолета СтаниславоваНяколко пъти прочетох много внимателно 32-те ситно изписани страници с 81 члена на Истанбулската конвенция и многократно се връщах след това на подчертаните от мен места. Първият път я четох информативно, търсейки да открия толкова дискутираните в обществото думи „джендър“, „трети пол“, но не ги срещнах. Видях обаче словосъчетания, определения и изрази, които ме озадачиха – „социален пол“, „нестереотипни роли на пола“, „особеностите на пола“, „насоки свързани с пола“, „специални нужди на пола“, „основано на пола“. „Основано на пола“ от 1 до 4 глава, се повтаря 10 пъти!...

Направи ми впечатление, че текстът е изпълнен с понятия – вероятно буквално преведени, – чиито точен смисъл не е пояснен на български, а в контекста могат да бъдат натоварени с произволни значения. За всеки случай проверих в синонимния и тълковния речник на българския език, както и този на чуждиците-отсъстваха.

 

Например няма аналог на „релевантни агенции“, „неагрегирана релевантна статистическа информация“, (синонимът „релевантен“ – съответен, приложим, от практическо значение, значим, важен, свързан (с даден въпрос), се повтаря многократно);  „вторична виктимизация“, „бенчмаркинг“, „проактивно свързване“. Когато се споменава „бивши или настоящи „съпруг/съпруга“, винаги се добавя след тях и думата „партньор“. Няколко пъти се споменава, без да се обяснява с каква цел и изразът „овластяване на жените“. Използвани са няколко – без точно пояснение на контекстовото значение и латинските ex parte, ex oddicio.

Замаскираната истина

Понеже всяка монета има и обратна страна, прочетох Конвенцията от другата гледна точка – тази в защита на „третия пол“ и на всички производни от него, т.е. – четох между редовете. И тогава прозрях замаскираната истина.

Глава I. Определения. Член 3, подточка В.

Задава се въпрос какво, според конвенцията, означава „пол“? Не е „мъж“, „жена“, както Бог ни е създал. Според нея „пол“ означава „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете.“ Остава да си отговорим какво значи „подходящи“?

Глава III. Превенция. Член 12. Общи задължения.

Точка 1. „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“ В съвременното българско общество жената и мъжът отдавна са равнопоставени. Защо трябва да се променят или „изкоренят“ традициите и обичаите ни?! Как и защо трябва да се подменят „културните модели“ на християнската ни душа?! Умишлено да се променя изцяло личността на човека и да се насаждат антихристиянски ценности? Неслучайно тези попълзновения се насочват към децата! При възрастните европейските „демократи“ трудно ще успеят да изкоренят „предразсъдъците“ им. Дори и с драстичните наказателни мерки.

В повече от половината текстове в конвенцията, са посочени безмилостните санкции, които ще бъдат наложени, ако държавата и обществото, и в частност отделния човек, не спазват инструкциите на заложените в тях капани.

Точка 4.

„Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на всички членове на обществото, по-специално на мъжете и момчетата, активно да допринасят за предотвратяване на всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция“. Може ли някой да обясни как българските мъже и юношите ще бъдат „насърчавани“, за да предотвратят насилието? Ще ги превърнат в платени доносници или ще ги обучават в бойни групи за биячи? И щом като конвенцията е насочена срещу „всички форми на насилие, основано на пола“, защо никъде не се споменава, че това се отнася и за защита на хора в неравностойно положение (глухи, сакати, слепи и пр.), възрастни, самотници, бебета, просяци, наркомани, хора с психически отклонения? Нали и те са мъже/жени/деца, т.е. „основани на пола“? Българите сме толерантен и миролюбив народ. Ако някой иска да се прехвърли към „третия пол“ – негова си работа. И сега има такива и никой нито ги закача, нито ги преследва – стига да не провокират обществото с драстичното си поведение. (За мен някогашната принудително свикана манифестация в чест на „революцията“ не се отличава съществено от един гей-парад. Може би само по това, че начело на последния, доброволно крачат посланици на чужди държави). Ами ако утре ни притиснат да подпишем конвенция, задължаваща ни да станем канибали под претекст, че всеки е свободен да яде каквото иска?

 


Нямаме нужда от Истанбулска конвенция. Имаме български Наказателен кодекс, Закон за дискриминацията. Имаме прокуратура и съд, които могат да осъдят виновниците! Защо ни е излишен закон, вкаран насила в парламента?

Глава III. Образование. Член 14. Точка 1.

„Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола (как ще илюстрират и внушават на малките тези „нестереотипни“ роли на пола?), взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените основано на пола и право на лична неприкосновеност в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“ Какво разбират децата от детските градини от „междуличностни отношения“, „насилие над жените, основано на пола“, или „ненасилствено разрешаване на конфликти“? Самият факт, че се задължават с подобно условие образователните програми на подрастващите, е откровена груба манипулация и насилие над детската психика. И под формата на някакви хипотетични права и защити, божествената подредба се подменя брутално с натрапване на хомосексуализъм, перверзия, „избор на пол“… Изобщо създаване на извратени представи и схващания за света на човека, неговата същност и предназначение.

Точка 2.

„Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на посочените в параграф 1 принципи (параграф 1 е за насърчаване в социален пол, сексуална ориентация, основана на пола бел. авт.) в неформалните образователни структури, както и в спортни, културни и развлекателни структури и в медиите.“ Това вече се случва. В мрежата шетат клипове, от които млади жени, подбрани от различни раси обясняват колко зле се чувстват, когато са унижавани и малтретирани. В игралните филми има дежурна роля за герой от трети пол. Да не говорим, че българските телевизии посрещат едва ли не с овации травестити и хомосексуалисти, че пресата гъмжи от разголените им меса и е пълна с разкази за любовните им изцепки. А храбрият Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“ надскочи себе си и откри джендър специалности – цели две магистърски програми! Практиката и стажът в областта на равенството между половете, по проект на МОН, ще се провеждат в детските градини и училищата.

И както редовно се случва в нашата „правова“ държава, още преди приемането на конвенцията, вече работят Фондация ,,Джендър образование, изследвания и технологии“, Фондация „Български център за джендър изследвания“, Фондация „Джендър алтернативи“, Фондация „Х&Д Джендър перспективи“, Български Хелзински комитет и пр., и всички те са с готови джендър проекти! Общо в България действат около 210 джендър-организации. И всички те се борят и сигурно ще бъдат обезпечени, с дебело финансиране. Размножават се и неправителствени организации, дошли от чужбина, които вливат пари в джендър-идеологията. Това е началото на края. И не само за нас. Но за нас – най-бедната и унизена страна с прогресивно топящо се население, с продажна управленска каста и почти никакви възможности за защита – е особено болезнено и съдбоносно.

Откъде идва опасността?

Информацията сочи, че от 10-членната дамска група GREVIO (така и не се разбра защо именно на тях са делегирани такива безапелационни права, надхвърлящи дори тези на държавните глави в отделните страни), която ще следи за спазването на Истанбулската конвенция, три са пряко свързани със структури на милиардера Джордж Сорос.

За тези, които смятат, че Истанбулската конвенция може да се приеме със забележки или с особено мнение, ще цитирам член 78: „Не се допускат никакви резерви по отношение на никоя от разпоредбите на настоящата Конвенция“.

И ако това не е насилие над цял един народ,

какво е?

Може би някои, съдейки от досегашния ни исторически опит си мислят, че ако се примирим, ако се снишим и преклоним глава, тая страшна участ ще ни отмине? Не! Няма да ни отмине! Духът е излязъл от бутилката, копчето е натиснато и армията на злото марширува насам. Родната пета колона вече ги чака с разтворени обятия, с венци, китки и зинали банкови сметки. Всъщност, на тях ще възложат само платената роля на статисти. Решаващата дума ще има развратната Конвенция и Обяснителният доклад, който е неразделна част от нея, и който съдържа 81 члена и 387 подчлена и параграфа, където ясно и конкретно е посочена наднационалната наказателна роля на GREVIO.

Под въпрос е вече не само оцеляването на българите и България, а като какви ще оцелеят, ако Бог се смили и ни спаси за пореден път. При всичкото ми нежелание, за себе си запазвам песимизма. Мисля че има основание да се опасяваме, че тази нелепа конвенция е един от първите явни документи за заличаването на страната и нацията ни – такива, каквито са били в досегашния исторически аспект.

Заплахите, опасностите и мракът вече са на прага ни. Изборите – както винаги – са два: да им дадем отпор или да се запътим малодушно към пясъка, в който крием главите си?...


 

 

В КИПЯЩИЯ КОТЕЛ НА ПРАВДАТА

Е-поща Печат PDF

Какво имаме, какво нямаме и какво да правим?

 

Христо ПродановПочти неусетно изминаха почти 30 години от датата 10 ноември 1989 г. Тази година ще бъде юбилейна и за нея много ще се говори – за това какво имаме и какво нямаме днес при капитализма в сравнение със социализма в България. Нали преди 30 години хиляди скачаха „Кой не скача е червен!“, ревяха по площадите и пееха как времето било тяхно и как 45 години им стигали, как социализмът бил „комунизъм“ и „тоталитаризъм“, а сега влизали във възможно най-светлото „отворено общество“, защото капитализмът бил демокрация, свобода, права и свободи. Така нар. от тях „комунизъм“ беше обявен за универсалното зло, за всички беди на човешката цивилизация от зората на нейното съществуване, макар че през последните години в устата на днешните нашенски десни и либерали той започна да си дели първенстващото място в лигата на злодеите с Русия и Путин. Но и това е така, защото според  тях Путин бил „комунист“.

Всуе 30 години „наваксваме“

В този контекст се зачудих

какво нямахме по времето на социализма, което имаме днес в условията на капитализъм.

Първото, което си имаме е един дълъг набор от наркомания, проституция, циганизация, чалгаризация, престъпност, убийства, грабежи, корупция, мутри, бандити, глад, масова емиграция, вредни храни, алкохолизъм, стрес, работещи бедни, просяци, скитници, мизерстващи пенсионери, което през последните 30 години са довели до изпаряването на близо 2 млн. човека от България, страната е в демографски колапс и прогнозите са, че ако тенденцията се запази такава до няколко десетилетия е възможно държавнотворческият български етнос да е малцинство, а християнството периферна религия, заменени от някаква амалгама от турци, цигани и емигранти от Близкия изток и Северна Африка. Парадоксалното е, че „деспотичният“ социализъм, умъртвявал и хвърлял в лагери хора за удоволствие и ял малки деца за закуска за 45 години увеличи българите от 7 на 9 млн., а милият, добричък, ни лук ял, ни лук мирисал капитализъм ни върна под 7 милиона само за по-малко от 30 години.

 


Второто, което си имаме в условията на реставриран капитализъм, но нямахме по времето на социализма, са корумпирани политици и олигарси, които поддържат ниски заплати,  годишно крадат от българския народ милиарди левове, които с пропуснатите ползи в резултат на корупция, монополи, картели, обществени поръчки и пр. достигат поне няколко стотин милиарда за периода на целия преход. Спомнете си само как държавна собственост за стотици милиарди, създадена от и принадлежаща на всички българи, беше разграбена за по долар парчето. Периодът остана известен в историята на България с понятието „криминална приватизация“, но криминалитетите и днес заемат високо престижни длъжности с полагаемите им се за ограбването на България тлъсти заплати.

Третото, което си имаме в условията на капитализъм, но нямахме при социализма, са монополистите. Имахме един държавен монопол, който всъщност беше обществен монопол в полза на цялото общество. Днес имаме ЕРП-та, вода, топлофикационни дружества, горива и каквото там можете да се сетите, които скубят десетки пъти повече пари от нас в сравнение със социализма, след което изнасят печалбите. Същото трябва да се каже и за големите западни вериги, които ни продават по-нискокачествени стоки в сравнение със Запада, нанасят удари по българските производители и след това изнасят печалбите в чужбина. Всеки похарчен в тези вериги или даден на монополистите лев вече е завинаги безвъзвратно изгубен за България. А това са милиарди левове годишно.

Четвъртото, което си нямахме при социализма, но имаме в условията на реставриран капитализъм, трябва да свържа с директивите на новия „голям брат“ към компрадорската политическа класа у нас. То не бяха  милиарди, които мизерстващият българин, броящ иначе всеки ден стотинките в джоба си, хвърли по американски ТЕЦ-ове, златни концесии, безцелни конфронтации с Русия и санкции, спрени енергийни проекти, безплатни бази, Ф-16 и какво ли още не. Те Щатите затова са впрочем богати – защото нагло крадат от останалия свят чрез неоколониалните елити, които поставят там. Да си спомним, че Тръмп най-напред поиска мексиканците да дадат 5 млрд. и изградят стената помежду им, но те се  опънаха. Да дойде да ги поиска от нашите управници и ще види колко чевръсто те ще ги извадят от джоба на българина, след което ще обяснят на въпросния българин как нямат пари за него.

Петото, което си нямахме при социализма, но си имаме при капитализма е престъпна държава.

 

Държава, която краде чрез косвени данъци от бедните, но слага плоски и дори никакви данъци на богатите. Държава, в която прокуратурата е толкова лицемерно престъпна, че повдига обвинения срещу едно от лицата на опозицията, защото е изнесла данни за корупция. Държава, която може да открадне 1,4. млд. лв. от здравето на българите и да съдейства активно за ограбването на незнам си колко милиарда от КТБ. Държава, която унищожава животните, поминъка, живота на хората. Държава, в която не могат да те излекуват или погребат, ако не си платиш.

Шестото, което получихме в условията на реставриран капитализъм е така бленуваният за цяло поколение българи ЕС. Но и той основно се занимава с това да ни граби, да легитимира послушни и корумпирани елити. Честно казано не знам колко точно получаваме под формата на еврофондове, но то няма и голямо значение, тъй като и без друго основно се краде. Но пък знам, че изобщо не плащаме малко на ЕС под формата на всякакви измислени глоби за щяло и нещяло, вноски в европейския бюджет, затворени блокове в АЕЦ „Козлодуй“, неадекватно за българските условия политическо и икономическо законодателство, председателства, квоти, идиотски разпределени субсидии и изобщо по уйдисване на акъла на Брюксел и Берлин. Само чрез заграбения човешки капитал от България европейският капиталистически център е изсмукал десетки пъти повече средства отколкото сме получили чрез европейските фондове. Но и това му е малко, та сега се опитва да ликвидира цял един отрасъл на страната ни – транспортния, за да обогатява своите олигарси.

Седмото, което получихме в условията на реставриран капитализъм, но нямахме по време на социализма, са соросоидни, американски, турски, ислямски и всякакви други фондации, финансирани от външни фактори и преследващи външни и пагубни за България интереси. В резултат на тяхната иделогическа манипулация голяма част от българите са с неолиберално дрогирано съзнание. Останалите изпаднаха в едно безумно състояние на духа, което тотално унищожи субективният фактор, така важен за развитието на всяка една държава. Образованието, здравеопазването, културата, изкуствата, моралът, науката се ръководят не от държавата, както е по времето на социализма, а от пропагандно-идеологическите структури на мрежа от НПО-та и медии, обслужващи чужди интереси.

 


Осмо и особено важно нещо, което нямахме по време на социализма, но си имаме в условията на реставриран капитализъм, това е НАТО. Заедно с НАТО имаме и американски бази у нас, унищожена армия, ставаме прифронтови държави, водим хибридни войни, а някои политици ни пращат да се бием с Русия. Заедно с НАТО си имаме още мигранти, терористи, контингенти, избити български войници зад граница  в името на чужди каузи. Оказва се, че социализмът е осигурил половин вековен мир на планетата, а капитализмът само за няколко десетилетия успя да превърне света в един кипящ казан. А нас българите ще ни пратят за пушечно месо. Нали затова ни направиха прифронтова държава.

Няма обаче да е честно, а още по-малко коректно

да посочвам само това което при социализма сме нямали, а днес имаме. Трябва да бъде посочено и какво сме имали при социализма, но днес си нямаме.

Първото, което имахме при социализма, но нямаме днес е земеделие. Първо решихме да го разпарчетосаме на малки парченца, да го заграбим и ликвидираме с „ликвидационни съвети“, изпращайки така милиони хора на улицата и поставяйки началото на процесите на циганизация. А от началото на нашия век решихме да го окрупним в ръцете на няколко десетки олигарха, които трупат милиарди от субсидии и правене на нищо, а плащат мизерни стотинки под формата на рента на собствениците. Зеленчукопроизводството пък съвсем го забравихме, защото там условията са такива, че олигархизацията е по-труден процес, а обработката на земята значително по трудоемка.

Второто, което имахме в условията на социализъм, но нямаме при капитализма е индустрия. Всичко беше разграбено, унищожено, разкостено, сринато със земята. От индустриална сила България се превърна в суровинен придатък за богатите западни икономики, които така ни грабят посредством съвременните форми на неоколониализъм – чрез нископлатената работна сила и минималните данъци, чрез ликвидация на всичко, което може да ги конкурира, чрез грабеж на хиляди учени, лекари, инженери и други специалисти. В контраст с това в условията на държавен социализъм България не само, че не е суровинен придатък, но сама извлича технологии и патенти чрез научно-техническото разузнаване от капиталистическия център, а в същото време получава на символични цени и често безплатно ресурси от СССР.

Третото, което имахме в условията на социализъм, но нямаме днес, е армия. Армия, която представляваше заплаха за Турция и Гърция взети заедно, а  днес прилича на една весела дружинка. Разкостихме я и нея, за да ни пази НАТО и за да купуваме оръжие от НАТО, за да сме беззащитни и несуверенни мижитурки в ръцете на новите господари.

Четвъртото, което имахме в условията на социализъм, но нямаме при реставрирания капитализъм е образование. Днес образователната система бълва предимно неграмотност и посредственост, подчинена на изискванията на всякакви чужди фактори. Самата държава е дотолкова абдикирала, че предпочита да плаща на частни училища, които да учат момченцата, че са момиченца, но не и да поддържа държавните училища, предпочита да плаща на чужди фондации да правят учебниците, но не и сама да прави учебниците. В резултат на това Левски и Ботев се оказаха терористи, а 5 вековното турско иго се оказа „мирно и съвместно съжителство“. И както през турското робство плащаме „кръвен данък“ – около 10% годишно най-добрите завършващи средно образование ученици са заграбвани от западните държави и обучавани там, за да обслужват техните икономики, повечето от тях забравящи за род и родина.

Петото, което имахме при социализма, но нямаме при капитализма, е здравеопазване. Безплатното здравеопазване се превърна в търговска дейност. Днес хора в уж европейска България измират, защото нямат пари, защото здравето не е социална дейност, а бизнес. Бизнес, който превърна човешкия живот в обект на покупко-продажба, или както е модерно да се казва у нас в „алъш вериш“.

 


Шестото, което имахме при социализма, но нямаме днес, е сигурност. Всеки във всеки един момент може да бъде ограбен, пребит или убит, а новините ежедневно ни заливат с десетки такива случаи. Самите полиция и прокуратура са до такава степен прогнили, че човек не знае дали по някое време няма самите те да му спретнат нещо. Хората се заключват с по няколко ключалки, а милионерите си живеят в изолирани от страхотиите на големия град или малко село затворени градчета.

Седмото, което имахме при социализма, но нямаме в условията на реставриран капитализъм, е справедливост. Липсата на справедливост се превърна в базов проблем на българското общество. При това не само липсата на правно-юридическа справедливост, но и на социално-икономическа справедливост. Затова юридическата справедливост за бедняка е една, а за богатите олигарси и корумпирани политици, които ограбиха построеното от социализма и продължават да крадат с пълни шепи е съвсем различна.

Осмото, което имахме по времето на социализма, но което нямаме в условията на реставриран капитализъм е държава. Парадоксално е как от една страна имаме, престъпна държава, а от друга нямаме държава. Всъщност, не е толкова парадоксално. Обяснението е в това, че когато става дума за нещо престъпно държавата ще го направи, но когато е за нещо полезно абдикира и започва да ни обяснява как не може. Ми няма да може. Едно е да крадеш от народа, а съвсем друго да решаваш проблемите му, когато си делегирал всички въпроси на пазара, олигархията, монополите, соросоидните организации, Брюксел, Вашингтон и Анкара. А като нямаме суверенна държава, а вместо това имаме политици, които 30 години козируват и служат на чужди интереси, то нямаме и достойнство. Нямаме и бъдеще.

И стигаме до общото. Тогава имахме партия-държава и сега имаме партия-държава. Тогава имахме Бай Тошо, а сега имаме Бате Бойко. Тогава бяхме зависими от един „голям брат“, срещу което получавахме ресурси, а сега сме зависими от друг „голям брат“, който извлича ресурси. Тогава имахме сливане на икономическа и политическа власт в интерес на обществото, а сега имаме сливане на политическа и икономическа власт в интерес на олигархията. Тогава имахме авторитарно управление и сега имаме авторитарно управление.

Смисълът на казано до тук е да да направим два извода.

Първият е, че всичко онова, което се случва днес у нас и по света не е продукт на социализма, а още по-малко на никога неосъществилият се комунизъм. То е от началото до самия си край продукт на капитализма и на неговият вечно съптътстващ го брат близнак колониализма. Противоречията на капитализма с неговия постоянен стремеж за печалба и извличане на евтини ресурси на всяка цена и новата индустриална революция, свързана с радикални промени в производителните сили и производствените отношения, с промени в глобалното разделение на труда, със земетръсни процеси в недрата на самия капитализъм налагат пренаписване на правилата преди цялата конструкция да се е срутила, помитайки всичко след себе си. При по-предишната подобна криза на капитализма се стигна до две световни войни, отделяне на социалистическия блок от капиталистическия център, Студена война и установяване на кейнсианската социална държава на Запад, разрушена след 1970-те от неолибералния глобален капитализъм. Само че през първата половина на 20-ти век човечеството далеч не разполага с разрушителния потенциал, с който разполага днес. Съдейки от този ценен, но по всичко изглежда ненаучен урок, от самата спонтанна и разрушителна природа на капитализма, от това че отново имаме претендент за световна хегемония, че отново се разпределят сфери на влияние, не искам дори да предположа опасността да се премине към нов стадий с цената на безпрецедентни за човешката история разрушения и жертви, каквато е тенденцията в момента. Така че, ако капитализмът не си реши проблемите, чак тогава те може да станат проблеми на социализма. Макар че към днешна дата ми се струва, че проблемите на капитализма стават проблеми на фашизма и нацизма, които пък от своя страна са сериозен проблем за социализма.

 


Вторият е, че самите ние трябва да намерим своето място в новата глобална архитектура. Да инвестираме не в магистрали и стереопор, а в наука, технологии и производство. Да се кланяме не на новия „голям брат“ и останалите „по-малки братчета“, а да вземаме решенията си в София. Да разпределяме обществения ресурс в полза на обществото, а не в края на годината да се разпределят безотчетни милиарди към олигарси, докато милиони пенсионери мизерстват като кучета. Да сме равни пред закона, а не едни закони за джендъри, други за политици, трети за олигарси, четвърти за полицаи, прокурори, цигани, сульо и пульо. Да спрем да даваме богатствата си на чужденците, докато ние се храним с трохите, а да ги върнем на държавата и да ги използваме за благото на всички. Да поставяме на първо място собствения си интерес и едва след това на другите. Да вземаме повече данъци от богатите и по-малко от бедните, а не като сега цялата данъчна тежест да е върху бедния работещ. Да възстановим добрите си и приятелски отношения с Русия. Да поискаме съвместно с други страни компенсации за ограбения от капиталистическия център човешки капитал. Да развалим всички, ощетяващи държавата и хората приватизационни сделки и концесии, след което да съдим виновниците не само на думи, но и на дела. Да върнем държавата в образованието, здравеопазването, културата, науката и да разберем, че там се формира човекът както като социално същество, така и като производителна сила. Както и още много други неща. И най-важното – да разберем, че сега се раздават картите на играта и дори най-малкото изоставане може бъде фатално, а ние продължаваме да вървим назад. Затова трябва да наваксваме, а за да наваксаме ни трябват държавата с нейния ресурс и народа с неговия потенциал. Не ни трябват соросоиди и чужди агенти, които да ни казват, че социализмът е виновен и че който не смята така е „комунист“.

Дори само заради това, че техните приказки ме направиха социалист. И подозирам, че не съм единствен.


 

 

ЗА КОГО БИЯТ ПРЕСПАНСКИТЕ КАМБАНИ

Е-поща Печат PDF

Митко ШоповНа 26.01., гръцкият парламент ратифицира Споразумението между Гърция и БЮР Македония постигнато на 12 юни м.г. в Преспа между премиерите на Гърция Алексис Ципрас и Зоран Заев известно още като: „Окончателна спогодба за решаване на различията, описани в резолюции 817 и 845 на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на силата на Временната спогодба от 1995 г. и за установяване на стратегическо партньорство между страните”

Дебатите в гръцкия парламент и изготвянето на проектозакона за ратификация започнаха още в понеделник на 21 януари, веднага след спечеления вот на доверие от правителството на СИРИЗА, който всъщност бе един блестящо отигран политически ход на премиера Ципрас и предреши парламентарната битка по самата ратификация в негова полза. В дебатите участваха 38 оратори от всички политически партии, а в задкулисието, типично по балкански, от дясната опозиция в лицето на Нова Демокрация(НД) се купуваха и изнудваха депутати от малките парламентарно представени партии, а там, където това не помагаше, се използваха заплахи и дори физическа разправа с тези, които искаха да гласуват по съвест и в полза на ратификацията. Положението на правителството на Алексис Ципрас бе усложнено допълнително и от факта,че малкият коалиционен партньор в лицето на дясната АНЕЛ (Независими Гърци) начело с Панос Каменос, който същевременно заемаше поста военен министър, напусна в решителния момент. Още на 13.01 Каменос обяви, че неговата партия ще гласува срещу ратификацията и под давление на лидерите на НД, че дори ще подкрепи вот за сваляне на правителството. За да провали ратификацията ,а от там и да свали СИРИЗА от власт по време на продължилите през цялата седмица дебати, НД организира всекидневни митинги под лозунга „Македония е гръцка” и „Вън националните предатели от СИРИЗА от правителството и парламента”.

 

По отработен по-рано сценарий НД ,тайно подстрекаваше крайно десните националистически сили към силови и дори кървави провокации, където главните действащи лица бяха от крайно дясната партия „Златна зора“. Основната цел, която обединяваше противниците на Споразумението, бе да се използва благоприятния момент за сваляне на правителството на Ципрас. Въпреки всичко, което се случваше в задкулисието, въпреки тоталния натиск на площадите и благодарение на политическия усет и многоплановите политически ходове на премиера Ципрас, както и на хладнокръвието и най-вече на професионализма на силите на реда, това не се случи. Спогодбата от Преспа след като бе подкрепена с подписите на 218 университетски професори и мнозинството представители на културата и изкуството и която бе одобрена от Парламентарната Комисия по Външни работи и Отбрана на 26.01. бе ратифицирана. Крехкото мнозинство от 3 гласа, (153 народни представители от 300 членния гръцки парламент, бяха гласували „за”!) имаше за задача само да закрепи в съзнанието на наблюдателите една привидност за разделение в гръцкото общество по този важен въпрос.

Именно това бе

специфичното гръцко в действията на дясната опозиция от

НД „срещу” ратификацията. Те в никакъв случай не бяха изблик на идейна убеденост и патриотични чувства. В „Нова демокрация“ бяха наясно,че ако ратификацията с това име не се състои, външния фактор, който държи на нея и искат да се случи час по-скоро, може да наложи неблагоприятни за Гърция не само условия, а и име! Театърът с многохилядните митинги трябваше да прикрие политическото озобление от това,че не те, а Ципрас свърши необходимото. Реакциите и речите бяха по-скоро израз на бутафорно политическото мъжество.

Основание да твърдим това ни дава националната външно политическа линия не само на сегашното, но и на предишните правителства на нашата южна съседка. Запознатите у нас с обстановката и процесите в Гърция , които за съжаление останаха много малко, знаят, че публично изразяваната гръцка позиция вече повече от 15 години по отношение на БЮРМ е тъкмо тази, която правителството на Ципрас договори.

 


А Ето и фактите:

В изявленията си Дора Бакояни външнен министър в правителството на НД на Костас Караманлис, заяви на 30/09/2007 : „Гърция се стреми да намери взаимно приемливо решение, основано на сложно географско име на БРЮМ”.

В програмните изявления на правителството на Андонис Самарас, външния министър Аврамопулос подчерта на 7.7.2012г .на нарочена пресконференция  следното: „Гърция, демонстрирайки необходимия конструктивен дух, направи голям компромис, съгласявайки се БЮРМ да приеме сложно име с географско определение за общо използване от всички".

На сесията на ООН на 27.9.2014 г. външният министър Елевтерос Венизелос (лидер на ПАСОК), който бе заместник-мин. председател в правителството на НД с премиер Андонис Самарас-отбеляза: „Гърция досега е предприела много важни стъпки и очакваме другата страна да направи това.Предлагаме взаимно приемливо комплексно име с географско определение за обща употреба, (erga omnes) преди думата "Македония".

Какво пропусна да осмисли българската страна

Толкова за фактите. Както се вижда те са неоспорими. А сега за най-важното, което нашите управници, загърбвайки българския национален интерес и тичайки от Гърция към Македония и от Македония към Гърция, пропуснаха, в стремежа си да угодят на „началниците” във Вашингтон и Брюксел. Съобразно новата доктрина на САЩ, на Балканите, тук имаше една единствена, но за това пък главна грижа: ускорена военна и политическа интеграция на Западните Балкани, чиято цел е бъде ликвидирано руското влияние в региона.  („Нова Зора“ разгледа този въпрос в бр.4 от 22 януари.) Но „правилните” СМИ и проатлантически ориентираните и национално безотговорни анализатори у нас неглижираха събитието, което е особено важно за целия Балкански регион, а нас българите ни засяга пряко. Публикациите, коментарите и репортажите по въпроса бяха повърхностни, късогледи и пропагандно прозрачни. Те имаха задачата най-вече да внушават тезата за „слабостта на правителството на СИРИЗА“. Нещо повече, те твърдяха, че то „всеки момент може да падне вследствие на парламентарния вот” или от народното недоволство! Ударението разбира се падаше върху „ратификацията”, която непременно трябва да се случи за да може „Северна Македония”да стане член на НАТО.

Истината беше съвсем различна

Подобна аргументация обаче изобщо липсваше в пространните дебати в парламента. Тя отсъстваше и в мотивацията на гръцкото правителство относно ратификацията. Акцентите,целите и действията бяха в използването на изключително сгодния момент, който, САЩ, ЕС и НАТО предоставят, за да реши Гърция един свой отдавна наболял проблем, на север от своите граници. И да защити максимално собствените си национални или по-точно националистически интереси. Това и до днес нашите управляващи, подчинените им, СМИ и анализаторите нито проумяха,нито коментираха. Тъкмо поради това се налага да изясним ситуацията от страниците на „Нова Зора“, пък, както казваше Николай Хайтов, който има ухо, да чуе. В концентриран израз, всичко това, се намира в две изречения от речта на гръцкия премиер Алексис Ципрас, произнесена пред парламента, след успешната ратификация:

„Днес е исторически ден за Гърция, която най-накрая спря голямо махало, което се движеше в района и запази от посегателства древногръцкото наследство".

И още:

"Това е исторически ден за Балканите и е бариера пред войните и конфликтите основаващи се на националистическата омраза!". Ципрас благодари на 153-те членове на гръцкия парламент, „които въпреки големия натиск, подложени на изнудване и изкушения, изтърпяха атаките, и изпълниха патриотичния си дълг, в който те сами вярват, и разбраха, че това е в полза за нашата страна. Гърция направи важна стъпка напред да затвърди лидерството си в региона”

А сега нека видим какво точно спечели Гърция от ратификацията на споразумението от Преспа?

Внимателния анализ на случващото се на юг от нас показва ,че твърденията на Ципрас не са голословни. Особено след включването на Гърция в газопровода „Турски поток” и сега след ратификацията на споразумението от Преспа, тя не само издига ролята на Гръцка Македония и Тракия до ролята на регионален икономически център, но и превръща Северна Гърция в привлекателен регион за чужди инвестиции на Балканите. Нещо повече, тя засилва нейното значение за по-широкия регион на Югоизточна Европа и създава условия да се превърне в кръстопът на търговията и културата.

В процедурен план най-голямото завоевание на министър-председателя Алексис Ципрас и неговия външен министър Никос Котзиас, е че в преговорите със Скопие те успяха да наложат задължението, първо да бъдат завършени конституционните промени в БЮРМ, предложени от гръцката страна и чак след това Гърция да ратифицира споразумението. Отсега нататък не само името на страната престава да бъде „Македония”, но и определението „македонска”, не може да бъде употребявано без уточнението „северна”, което задължително влиза в употреба от всички държавни институции, обществени организации или дори частни органи, установени от закона (член 1, параграф 3, буква ж).

Въпреки медийния шум у нас около българското европредседателство като фактор за реализация на Преспанското споразумение, гръцката дипломация невъзмутимо го неглижира и не без основание го приписа за своя победа и за свой „принос за укрепване на европейските перспективи и стабилността в съседната страна, като по този начин се ограничава рискът от влияние на трети страни с чужди планове на северната граница на Гърция”.

Според външния министър Котзиас „Не само, че е запазена значителна дипломатическа възможност за справяне с други нарастващи предизвикателства, пред които е изправена Гърция, но ролята и в региона се засилва като европейски стълб на мира и сигурността. Споразумението е и бариера пред агресивният национализъм на други сили и страни”.

За кои страни говори г-н Котзиас можем да се подсетим от предишното му изявление в скопското електронно издание „Фактор“ от 19.06.м.г. Тогава той заяви, че истинските цели на Атина са на северната си граница да имат приятелска страна и партньор.И че това било „по-добрият вариант от това Македония да стане общност, доминирана от Турция, да се разпадне и да отвори пътя за Велика Албания или Велика България“.

Гърция успя да наложи на БЮРМ да признае, че тя не е свързана с „древната гръцка култура, история и култ” на Македония (член 7, параграф 3, алинея 4). Освен това БЮРМсе обвързва (член 8, параграф 2, параграф 3) с де онструирането от съседната страна на прословутата програма за заимстване (присвояване) на всичко, което по някакъв начин е свързано в древната гръцка история и култура, и което е неразделна част от историческото или културното наследство на Гърция). Това се отнася до инфраструктурата - сгради , паметници и др. Освен това Скопие трябва да отстрани знамето и емблемата със Слънцето от Вергина от всички обществени места и да го премахне от всякаква обществена употреба.

Както се видя, този процес вече започна с преименуването на летището в Скопие и жил. квартал до него , както и с името на магистралата. И премиерът и външният министър на Гърция акцентират в изявленията си на факта, че съседната страна, никога не е поставяла въпрос,а и това би противоречало на духа на споразумението ,за ограничаване на използването на названието „Македония” от страна на Гърция, която може и ще продължава да го употребява в пълна степен,както намери за добре (Второто по големина летище на Гърция в Солун се нарича„Македония”!).

С ратификацията на споразумението от Преспа, Бившата югославска република Македония поема задължението всички държавни и обществени институции органи и организации, както и частни институции / организации /, субсидирани от държавата или създадени по закон, да използват съставното име „Северна Македония ", а не както до сега само Македония.

По инициатива и настояване на гръцката страна е създаден Съвместен интердисциплинарен комитет от експерти по исторически, археологически и образователни въпроси, който ще разглежда и учебниците, за да бъдат елиминирани, както е изрично посочено, „неподходящите препратки”, (например с картите на „Велика Македония”).

Само за сведение на тези, които не знаят как се опазва национален интерес, за премахването на тия карти, гръцките правителства положиха в продължение на десетилетия неимоверни усилия. И не се примириха докато не постигнаха своето. А ние само поставяме като въпрос кражбата на нашето културно историческо наследство и разчитаме на добрата воля на Скопие!...

Ратификацията на споразумението от Преспа премахва всякаква, дори непряка възможност за претенции от „Северна Македония” на „права“ за предполагаемо малцинство в Северна Гърция. Скопие се съгласява, че „нищо в нейната конституция, каквато е днес или няма да бъде променена”, няма да бъде основа за намеса във вътрешните работи на Гърция , включително защитата на статута и правата на лица, които не са граждани (по Член 4, параграф 3). Конституцията им е променена по начин, който осигурява подкрепа само на гражданите и диаспората, а не на „македонския народ в съседните страни”, както се споменаваше до скоро.

Ратификацията на споразумението определя само „гражданството” на северно македонските граждани, което е правната връзка между лицето и държавата. Освен това Бившата Югославска Република Македония официално беше задължена чрез Меморандума за разбирателство с Гърция от 16/1/2019 г., който е правно обвързващ за БЮРМ, с нещо особено важно: използването на термина „националност” в английската версия на споразумението от Преспа се отнася само до „гражданство”. В действителност и Гърция, и БЮРМ в своите официални преводи на споразумението приписват на английски термина „националност” на думата „гражданство”. Освен това във всички международни текстове, както конвенционални, така и извън договорни терминът „националност“ означава по-скоро гражданство, отколкото национален произход.

Въпреки,че Договорът от Преспа не споменава и не регулира етническите въпроси, изменението на Конституцията на БЮРМ по предложение на Гърция гарантира, че „гражданството не уточнява, нито предопределя етническата принадлежност на гражданите на страната”. Това е изрично и задължително за БЮРМ. Следователно споразумението не признава „македонския народ” или „македонската нация”.

Що се отнася до езика споразумението изрично посочва, че официалният език на съседната страна принадлежи към групата на славянските езици, и уточнява че „това не е свързано с историята ,древногръцката културата ,както и сегашната култура на Македония“. (член 7, параграф 4). Също така съгласно споразумението гръцките граждани си запазват правото да продължат да се позовават на горепосочения език при условията, които понастоящем използват (член 7, параграф 5).

Най-накрая ратифицираното споразумение чл.20 ясно гласи: „Разпоредбите на споразумението са неотменими”

Това са ползите за Гърция от ратифициране на „Окончателната спогодба за решаване на различията, описани в резолюции 817 и 845 на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на силата на Временната спогодба от 1995 г. и за установяване на стратегическо партньорство между страните”

Кои са губещите от него също става ясно. Камбаните от Преспа от дълги години биха тревожно, нямаше, обаче, кой да ги чуе. Оставаме с надеждата, че написаното до тук ще е полезно четиво за тези, които си въобразяват ,че могат да разчитат на анекс към Договора за добросъседство между България и Македония. Все ми се струва, че тя няма да приеме такъв анекс срещу подкрепа от българска страна за НАТО и ЕС, защото няма да има кой да й го поиска. Това би било безсмислено упражнение, още повече ,че тези управляващи нямат качества да удържат на външния натиск. Още повече, че става дума за договор между два държавни субекта,единият от които де юре вече не съществува. Де факто имаме нова държава с името Република Северна Македония! Струва ни се, че това е и трикът с който и самият договор може лесно да бъде обявен за нищожен.

Логиката на обстоятелствата налага нов договор ,при задължителното условие: подготовката и сключването му от българска страна да стане от други по-компетентни и национално отговорни хора,за които националния интерес стои над партийния. Или над личния такъв.


 

СПАСИТЕЛЕН Е ПЪТЯТ, КЪМ СОЦИАЛНАТА НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

До делегатите на 49-тия конгрес на БСП*

До др. Корнелия Нинова, председател на БСП

 

Уважаеми другари,

Уважаема другарко Нинова,

Минчо МинчевЗа мене е чест, като председател на ПП „Нова Зора”, да изразя от името на моите другари в Централния политически съвет и Централното изпълнително бюро на партията, нашите най-искрени другарски пожелания за ползотворна работа на днешното заседание на 49-ия конгрес и за осъзната отговорност в решенията, които вие ще вземете, пред лицето на днешния и утрешен ден на България, на българското бъдеще, на българската държавност и нация.

49-ият конгрес на БСП беше записан в хрониките и в свидетелствата за българската съдба като форум, окрилен от вдъхновяващата победа на българските социалисти и родолюбци в подкрепата им за избора на президента Румен Радев и вицепрезидента Илияна Йотова. И ние сме убедени, че трябва да съхраним вектора на това начало от преди 2 години.

Осъществената воля на народа тогава съумя с този избор да възкреси за живот изпепелената надежда за справедливост, да предаде нов импулс на жадуваната мечта и високо отговорна цел за нова социална България, за България освободена от оковите на разрухата и грабежа, с нов обществен договор, за нови социални ангажименти и нови национални отговорности. Тази цел става все по-ясно очертана. И все по-настоятелна става волята на народа за промяна.

 

Ние, в „Нова Зора“, сме дълбоко убедени, че волята на народа за промяна е незаобиколима, още повече че тя съдържа концентрирания израз на главната политическа задача, която стои пред всички нас: обединението на хората на социалната кауза и патриотизма; обединението на енергията, волята и болката на българските социалисти и родолюбци, които заедно съпреживявахме всяка неосъществена надежда в битката с историческото безвремие; всяко поражение, в стремежа ни да бъде съхранена българщината, да бъде осъществено възраждането на българската традиция и живоът на всеки български гражданин.

Две са без алтернативните начала, които мотивират духовната твърдост и решимост за просперитет на народа и на България: концентрацията на националната воля и енергия в Единен народен фронт на всички, за които България е връх, небе и болка, дом, свяст и място за вечен упокой. Само в единението, което прави силата, наречена социална национална държава, ние виждаме смисъла на вашата и нашата политическа борба.

Всяка друга форма, извън тази формула за съюз на националната воля и енергия срещу лъстивите форми на истанбулски и прочие конвенции, срещу мигрантски пакети или пакети „Макрон“, само би подменила главната задача на днешния български ден – съхраняването на народа ни и опазването на неговата държавност.

Днес за всеки честен човек, за всеки непредубеден наблюдател, който мери с критериите на здравия разум, е видима и обяснима непримиримата ярост, която избухва при всеки опит да бъде разхлабен безжалостния експлоататорски хомот около шията на народа; да бъдат свързани разкъсаните социални нишки на традицията и модерността; да бъде намерен брод в хаоса на предпоставената безнадежност. Тази е причината и „Визия за България“, която обсъждате днес да бъде посрещана с такъв истеричен страх, от заложената в нея промяна; страх, който вдига на крак всички гузни грешници и ненаказани до днес майкопродавци.

Но и това не е всичко. Каквото и да говорим, днес, България преживява неповторим в своята история период. Макар да е лоялен член на ЕС и НАТО, Родината ни няма нито верни приятели, нито надеждни съюзници. Нещо повече, тя няма и формула за българския национален интерес. Европейският съюз и НАТО не могат да бъдат тъждествени с българския национален интерес. Те могат само да бъдат временното средство за неговото осъществяване. А това задължително предполага оценка на реалностите след включването на България в тези организации. Към днешна дата, реалностите са просто безутешни. Днес народът ни измира с незапомнени темпове в нашата над 1300-годишна история! Само държавата Лесото, в Африка, ни изпреварва по този печален показател! А още Жан-Жак Русо, в своя труд „За обществения договор“ е записал, че „Управление при което народът намалява и гние е най-лошото“! Политическият елит, вече 29 години приема закони, като на акорд, но положението не става по-добро. Единствено покварата става по-всеобхватна. А още от Монтескьо знаем, че покварата е два вида: единият когато народът не спазва законите, а другият - когато той е развратен от законите. Така че какво имаме на лице днес? Народът ни измира, покварата – сиреч, гниенето, се е разпълзяло, а виновни няма! Имотният слой на обществото не се и замисля дори по въпроса за оцеляването на народа, а още по-малко по проблема за държавността. А това означава, че той не съобразява, че без народ и държава ще бъде само лека плячка , нещо като хапка за транснационалните акули. Армия, служби, индустрия, здравеопазване, наука, образование, железници и пр., и пр., всичко е на доизживяване! Мизерията, болестите, безнадеждността са всекидневие за огромна част от народа, а ограбената национална енергия на можещите и знаещите, уви, пребивава зад граница. Безхаберието и отсъствието на всякакъв ориентир в обществото са отчайващи. Суверинитетът на България е заложен в НАТО и в двустраните военни споразумения със САЩ, което неминуемо може да ни превърне от прифронтова, във фронтова държава.

Единственият документ на прехода, който осъзнава реалностите и предлага в много отношения ново начало е „Визия за България“. Визията, обаче, е само първата крачка на тоталния мобилизационен проект, от който има въпиюща нужда цялостния проект за спасяване на народа ни, което значи на България. И това не е алармизъм. Това е опит да споделим открито с вас, делегатите на 49-тия конгрес на БСП, тревогата си за пагубната скоротечност на тази пандемия от ликвидационни тенденции в българското общество. Ние, в „Нова Зора”, като коалиционен и лоялен партньор сме убедени, че вие, делегатите на 49-тия конгрес на БСП ще заложите категорични решения по отношение на споменатите две основни задачи на днешния български ден: спасяване на народа ни от физическо изтребление и съхраняването на неговата държавност. Разширено, това би означавало и териториалната цялост на България. На политкоректния език на европейските бюрократи тези две задачи могат да бъдат изразени и по-усукано и по-приемливо, но за народа на България е ясно: промяната, която той иска, е да бъде отхвърлен този геноциден модел на изтребление, в който пребивава, но който обвит в шоколадовата глазура на т. нар. евробюрократично говорене и пагубното неолиберално двуличие само приспива със сладки и медени народа ни. А нали знаем, че всяко заробване започва с приспиване!

Днес, по-важно от всякога е да бъдат назовани ясно заплахите за живота на българското племе, което значи и за живота на неговото Отечество. Никакви евроатлантически ценности не са в състояние да стоплят българина днес. Никакъв нов цивилизационен избор! Той иска справедливост, иска равнопоставеност! Иска работа, сигурност и хляб! Иска политически водачи, които не само на думи мислят за него; иска справедливост и равенство пред закона; иска България да бъде дом за децата му; иска тази земя, отредена ни от Бог за земя на българите, да остане земя и за неговите внуци и за внуците на неговите внуци!...

Уважаеми другари и драги приятели,

Вие, които създадохте Визията всъщност извършихте най-вярната, но най-дълго очакваната крачка. Вие потърсихте и посочихте в хаоса на това историческо безвремие пътя към нови хоризонти за Отечеството. Остава обаче да осъществите най-важното и най-трудното по този път – да решите въпроса за съюзника!

В създалите се исторически обстоятелства, той може да бъде само един – народът! Народът с главна буква! Призовете го и го превърнете в демиург на промяната. И той ще ни повярва. И ще ни подкрепи! - първо, заради себе си, и чак след това заради своята неизтребима способност да прощава, да забравя грешки, злини, грабежи, а понякога и предателства.

Днес отровният връх на пиката на мракобесието е насочен отново към голото топло сърце на правдата и истината. И отровата е шаблонна и стара като тайната на всяко отровителство – див и варварски антикомунизъм и една вечно удобна гърмяща смес от клевети, лъжи и полуистини. И пак само един може да бъде съюзникът ни срещу това мракобесие – народът! Народът с главна буква!...

 

 

Уважаеми другари,

От името на „Нова Зора“ още веднъж ви пожелавам мъдрост, ясен поглед и сърце за тревогите, тъгите и надеждите на многострадална България. И нека Визията, която толкова тревожи нашите опоненти, да стане реалност.

Струва ми се, че в ден като днешния, би било добре да си припомним мъдростта на един легендарен червеноармейски командир, защитникът на Москва - ген. Панфилов. Той често повтарял пред своите офицери: „Ние сме различни хора, но посоката на погледа ни е обща. И тя е, която ни прави другари, съратници и братя“ .

Ние, в „Нова Зора“, вярваме и търсим общата с вас посока на погледа и знаем, че само това триединство може да бъде истинската гаранция за победата.

Към победа, братя!

Към неминуема победа на единението и вярата в Бог, правдата и бъдещето на България!

 

Минчо МИНЧЕВ, председател на ПП „Нова Зора”

25 януари 2019 г.


 


Страница 3 от 247