200 години от рождението на Мислителя на хилядолетието
• в кратката политическа икономия открай време е господствала идилията
На 5 май една голяма част от информираното и мислещо човечество отбеляза 200 години от раждането на Карл Маркс. За изминалото столетие обаче името му бе използвано най-вече като слоган за спекулациите около приложението и ролята на марксизма в тоталитарното общество!?!
Днес добре знаем какво всъщност означава понятието тоталитаризъм и колко удобно бе използвано за целите на т. нар. нов световен ред...
Естествено е, че Маркс и неговият Капитал тепърва ще бъдат забранявани и критикувани и от ляво, и от дясно, и от центъра. Но Маркс предвиди, че малка група свръхбогати ще управляват световната икономика, че капсистемата е неустойчива и смъртоносна със своите циклично завихрящи се икономически кризи, че индустриализацията може да подобри отношенията между хората.
Дали не звучи футуристично, но през 1848 г., когато е написан “Манифест на комунистическата партия” (в съавторство с Фридрих Енгелс) детският труд не е изключение, а норма, а Маркс настоява децата да ходят на училище, не на работа, настоява за безплатно образование в обществени училища и забрана на детския труд във фабриките. Маркс настоява и за достатъчно свободно време, което хората сами да решат как да употребят, да имат право на обедна почивка и на пенсия... Именно Маркс обяснява как в капиталистическото общество повечето са принудени да продават труда си срещу пари, защото няма какво друго да продадат, а тази замяна - труд срещу пари - води единствено до жестока експлоатация, до усещането, че отделният индивид, смазан от работа, губи представа за основните човешки ценности.
В своите “Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.” Маркс за пръв път свързва удовлетворението от работата с благополучието. И не на последно място - Маркс, казано на съвременен език, е първият истински активен поддръжник на протестите, основател на Първия интернационал и автор на прочутото “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Маркс полага основите на борбата за подобряване условията на работа, а и на живот, на правото на труд, тоест, борбата за социални реформи.
Именно Маркс още в своето време съзира огромната опасност от тясното сближаване на държавата и големия бизнес и настоява да не се изпускат от поглед средствата за информация. Правителства-банки-бизнес са ключови играчи в колониалната система. “Ако практиката (дори порочна) е ефективна за бизнеса и държавата - да речем робството като двигател на колониалното развитие - значи законите ще я защитават”, е един от изводите, до които достигат Маркс и Енгелс.
Маркс внимателно следи пресата и прави извода, че дребните престъпления и криминалните случки, в които участват бедняци, се преувеличават силно, докато престъпленията на „белите якички” и политическите скандали остават в сянка и премълчани.
Днес - както знаем, - е модно да се говори за фалшиви новини... Но за Мислителя на хилядолетието пресата наистина е ефикасен инструмент за разделение на обществото - ирландците крадат работните места на англичаните, черните скачат срещу белите, мъжете срещу жените, имигрантите срещу местните... и докато бедняците се борят едни с други, богаташите спокойно си живеят живота.
През 1854 г. Уилям Тъкъри употребява в свой роман понятието капиталист в значението на собственик на капитал. Карл Маркс е първият, който го използва в икономически смисъл в “Капиталът”, през 1867 г. Ето така преди светът да чуе за термина капитализъм, вече знае за марксизма и възниква опозицията капитализъм-марксизъм.
Днес, по повод 200-годишнината на “Капиталът”, британското списание “Икономист” призовава управляващите по света да прочетат отново Маркс, тъй като “диагнозата за загубите, причинени от капитализма, изглежда изумително точна”, списанието нарича Маркс “Давоският пророк”, тоест, пророк на “бюрократичния капитализъм”, чийто символ е Давос и срещите на върха там. Марксовият пролетариат се превръща в прекариат, предупреждава “Икономист”... Колко интересно!..
Споровете около “грешките” на Маркс в средите на специалистите обаче не могат да омаловажат истинската цена на неговите наблюдения и формулировки. И особено таланта му на изследовател и “архивист”, защото благодарение на упорития му събирачески труд за следващите поколения остава неопровержимата истина и безценното свидетелство на документа, поднесени в “Капиталът”, за това на какво се крепи съвременният просперитет и богатството и колко милиони човешки животи са заровени в основите на “новия световен ред” към днешна дата...
... Видяхме как парите се превръщат в капитал, как капиталът произвежда принадена стойност и как благодарение на принадената стойност се увеличава капиталът. Но натрупването на капитала предполага принадена стойност, принадената стойност - капиталистическо производство, а последното - наличност на значителни маси капитал и работна сила в ръцете на стокопроизводителите. Така че цялото това движение като че се върти в омагьосан кръг, от който можем да излезем само като приемем, че капиталистическото натрупване е било предшествано от едно „първоначално” натрупване, което не е резултат на капиталистическия начин на производство, а негова изходна точка.
Това първоначално натрупване играе в политическата икономия приблизително същата роля, каквато играе грехопадението в теологията. Адам вкусил от ябълката и по такъв начин грехът влязъл в човешкия род. Обясняват произхода на греха, като го разказват като анекдот от миналото. В отдавна минали времена е имало, от една страна, група от трудолюбиви, разумни и преди всичко пестеливи избраници, а от друга страна - мързеливи лумпени, които прогулявали всичко, което имали, и дори нещо повече.
Наистина легендата за теологичното грехопадение ни разказва как човек е бил прокълнат с пот на челото да си изкарва хляба; а историята на икономическото грехопадение ни разкрива, че има хора, за които това съвсем не е нужно. Но все едно. И така станало, че първите натрупали богатство, а последните в края на краищата нямали вече нищо за продаване освен собствената си кожа. И от това грехопадение датира бедността на широките маси, които все още, въпреки всичкия си труд, нямат какво да продават освен себе си, а тъй също и богатството на малцината, което постоянно расте, макар че те отдавна са престанали да работят.
Както е известно, в действителната история главната роля се пада на завоеванията, поробванията, грабежа, с една дума, на насилието. Но в кратката политическа икономия открай време е господствала идилията.
Правото и „трудът” открай време са били единственото средство за забогатяване - естествено, винаги с изключение на „тази година”.
Всъщност методите на първоначалното натрупване са всичко друго, само не идилични.
Парите и стоките сами по себе си не са капитал, както не са капитал сами по себе си и средствата за производство и за живот. Те трябва да бъдат превърнати в капитал. Но самото това превръщане може да се извърши само при известни условия, които се свеждат към следното: два твърде различни вида стокопритежатели трябва да се срещнат и да влязат в контакт - от една страна, собственици на пари, на средства за производство и за живот, които искат да увеличат присвоената от тях сума от стойности, като закупят чужда работна сила; от друга страна - свободни работници, продавачи на своята собствена работна сила и следователно продавачи на труд. Свободни работници в двояк смисъл, а именно, че нито те самите спадат непосредствено към средствата за производство, както спадат към тях робите, крепостните и т. н., нито пък средствата за производство им принадлежат, както е при самостоятелния селянин и т. н.; напротив, те трябва да бъдат свободни, да бъдат лишени от средства за производство. С тази поляризация на стоковия пазар са дадени основните условия на капиталистическото производство.
Капиталистическото отношение има за предпоставка, че собствеността върху условията за осъществяването на труда е отделена от работниците.
Щом капиталистическото производство стъпи веднъж на собствените си крака, то не само запазва това отделяне, но и го възпроизвежда във все по-голям мащаб. Така че процесът, който създава капиталистическото отношение, не може да бъде нищо друго освен процес на отделяне на работника от собствеността върху условията на неговия труд, процес, който, от една страна, превръща обществените средства за живот и за производство в капитал, а от друга страна - непосредствените производители в наемни работници.
Така че тъй нареченото първоначално натрупване не е нищо друго освен историческият процес на отделянето на производителите от средствата за производство. Той се представя като „първоначален”, защото образува предисторията на капитала и на съответния му начин на производство.
Икономическата структура на капиталистическото общество е произлязла от икономическата структура на феодалното общество. Разпадането на последното е освободило елементите на капиталистическото общество.
Непосредственият производител, работникът, е можел да разполага със своята личност едва след като престанал да бъде прикрепен към земята и да бъде крепостно или феодално зависим от друго лице. За да стане свободен продавач на работна сила, който разнася своята стока навсякъде, където тя намери пазар, той освен това е трябвало да се избави от господството на цеховете, от техните чирашки и калфенски устави и другите стеснителни предписания относно труда.
По такъв начин историческият процес, който превръща производителите в наемни работници, се явява, от една страна, като тяхно освобождение от крепостната зависимост и цеховата принуда; и само тази страна съществува за нашите буржоазни историци. Но от друга страна, тези новоосвободени стават продавачи на самите себе си само след като им бъдат ограбени всички средства за производство и всички ония гаранции за тяхното съществуване, които са им осигурявали старите феодални институции.
А историята на това тяхно експроприиране е записана с потоци от кръв и огън в летописите на човечеството.
* * *
Големите феодални войни погълнали старата феодална аристокрация, а новата била рожба на своето време, за което парите били властта над всички власти. Така че неин лозунг е станало превръщането на нивите в пасбища за овце.
Жилищата на селяните и котеджите на работниците или били насила разрушавани, или били предоставяни на разрухата.
„Ако речем да сравним сегашното състояние със старите инвентари на всяко рицарско имение - казва хрониката на Харисън, - ще намерим, че са изчезнали безброй къщи и дребни селски стопанства, че земята изхранва много по-малко хора, че много градове са западнали, макар че някои нови градове процъфтяват... Аз бих могъл да поразкажа нещо за градове и села, които са били унищожени заради пасбища за овце и където са останали само господарските къщи”...
Оплакванията в такива стари хроники са винаги преувеличени, но те точно предават впечатлението, което революцията в производствените отношения е произвела върху самите съвременници.
Едно сравнение между съчиненията на канцлерите Фортескю и Томас Мор прави нагледна пропастта между XV и XVI век. Както правилно казва Торнтън, английската работническа класа се е сгромолясала от своя златен век в железния век без никакъв междинен преход.
* * *
Насилственият процес на експроприиране на народните маси получил в 16 век нов ужасен тласък от реформацията и от съпровождащото я колосално разграбване на черковните имоти. По време на реформацията католическата църква е била феодална собственица на голяма част от английската земя. Ликвидирането на манастирите и т. н. превърнало техните жители в пролетарии. Самите църковни имоти били най-вече подарени на хищните кралски любимци или продадени на безценица на спекулиращи арендатори и граждани, които масово изпъждали старите наследствени наематели и съединявали техните стопанства. Гарантираната от закона собственост на обеднелите селяни върху част от черковния десятък била мълчаливо конфискувана...
• за Деня на храбростта и празника на Българската армия
Българската офицерска легия „Георги Сава Раковски” бе регистрирана със съдебно решение на Хасковския съд на 27.06.1990 г. като сдружение с идеална цел. Управителният съвет бе в състав: председател - подполковник Петко Неделчев Петков, секретар - старши лейтенант Красимир Узунов, и член - подполковник Митко Георгиев Шопов. Главната програмна цел на легията бе възраждане, развитие и закрила на националните ценности и интереси. За кратко време, благодарение на тези прогласени цели и поради упоритата и много напрегната организаторска работа на членовете на УС, в чийто състав бе избран и подполковник Румен Петков, в армията бяха изградени множество клубове на организацията. На по-късен етап, на общо събрание на легията, по предложение на УС бе решено за председател на легията да се издигне кандидатура на офицер от бойните части и бе избран военният пилот от Хасковския гарнизон капитан Дойчин Бояджиев. Той бе преизбран на тази длъжност и от Първата национална конференция, състояла се на 09.11.1990 г. Капитан Бояджиев работи всеотдайно до своята трагична гибел на брега на язовир Студен кладенец, при изпълнение на тренировъчен полет, на 28.01.1992 г. Под негово ръководство и с активната работа от страна на членовете на УС БОЛ „Раковски” стигна своя апогей и се утвърди като мощна и авторитетна организация за защита интересите на българското офицерство и закрила на националните ценности. Докато през 1991 г. царските офицери излизаха от анонимност и още нямаха своя организация, БОЛ „Раковски” вече имаше организационно изградени над 300 клуба в поделенията на армията с около 12 000 офицери членска маса. Организацията се радваше и на широко международно признание и през февруари 1992 г., в гр. Айзенщат, Австрия, бе приета за пълноправен член на Професионалната организация на военнослужещите от ЕС - “Евромил”. Това сме длъжни да подчертаем, за да изправим грешката на правилните медии и за да се запомни, че единствено БОЛ „Раковски” като най-мощната и авторитетна военно-патриотична организация по това време имаше потенциала да инициира, и което е по-важно, да отстоява идеята за празника, което и направи съвместно със Съюза на военноинвалидите и пострадалите от войните на покойния вече доктор Витан Анчев.
Съюзът на офицерите и сержантите от запаса тогава не ни подкрепи, неговото ръководство заемаше позицията на МО, което пък от своя страна правеше всичко, за да не допусне приемане предложенията на легията.
• „Сражението” за 6 май
На 03.05.1991 г. ръководството на българската офицерска легия „Раковски” изготви мотивирано предложение до Великото народно събрание (ВНС) за честване на 6 май - Гергьовден, като Ден на храбростта и празник на Българската армия. Тук следва да уточним нещо много важно! Това предложение и решение не беше само на управителния съвет на легията, както спекулативно заявяваше тогавашното ръководство на МО в лицето на генерал Йордан Мутафчиев. Това решение бе прието още на Първата национална конференция на легията (9 и 10 ноември 1990 г.). Тогава 6 септември бе утвърден като празник на БОЛ „Раковски” и бе прието решение 6 май да бъде отстояван като празник на Българската армия.
И още нещо много важно, което сме длъжни да кажем: решението 6-и май да бъде приет като Ден на храбростта и празник на БА, не бе просто робуване на идеята за възстановяване на старите празници.
То бе плод на дълго обсъждане със светилата на българската историческа наука - академик Илчо Димитров и проф. Николай Генчев, председателя на Съюза на българските писатели Николай Хайтов, председателя на Съюза на архитектите Христо Генчев, които гравитираха, сътрудничиха и вдъхновяваха с позициите си и патриотите от кръга „Зора” на Минчо Минчев, и авторите на вестник „Зора”. Това решение бе постигнато и с пълната подкрепа и решителна намеса на военния историк и политик, а впоследствие и министър на отбраната, Валентин Александров, както и на съветника на президента Желю Желев по проблемите на националната сигурност генерал-майор проф. Стоян Андреев. Те съдействаха безрезервно за осъществяване на идеята. На всички тях, които всеотдайно работиха и подпомагаха БОЛ „Раковски” в нейната патриотична мисия за възраждане, развитие и закрила на националните ценности и интереси, ние, и като офицери и граждани, оставаме длъжници.
При тези обсъждания постигнахме единодушие, че в нашата история няма дата, която да отразява точния исторически момент на създаване на българската войска. Българската войска не е създадена нито с връчване на Самарското знаме, нито след освобождението ни от турско робство, нито с указа за Земската войска, нито пък със Съединението на България. България има над 1300-годишна история, а войската е съществувала и преди държавата. Историческите податки от византийски източници ни дават основание да приемем, че е съществувала традиция в началото на м. май да бъдат провеждани прегледи на бойното умение на прабългарските воини. Тези прегледи са били съчетавани освен с проверка на военните умения, и с редица обреди и народни празненства. Именно тези съображения бяха основание и за нашето становище и предложение до МО и депутатите от ВНС.
• За разлика от БОЛ „Раковски”,
ръководството на МО, което беше политически обременено, действаше в голяма степен инерционно, импулсивно и дори ирационално, и винаги в противовес на усилията на легията. По негова команда социологическият център на МО спретна едно твърде съмнително проучване, с което трябваше, и се „доказа”, че военнослужещите не приемат 6-и май едновременно като Ден на храбростта и като празник на БА, че 54 % подкрепят непопулярната и почти непозната дата 15 юли (деня на създаването на българската Земска войска по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.). Скандалното в случая е, че социологическото проучване бе направено, след като предварително министърът на отбраната ген. Мутафчиев бе разпратил указания до войските, в които изрично се посочваше, че 6-и май следва да се празнува само като празник на храбростта и бе указал на командирите, че по-удачна дата за празник на армията е 15 юли. Опасявахме се, че ако тази дата бъде утвърдена от ВНС, скандалът щеше да се окаже невъобразим. На министър Мутафчиев не му правеше впечатление, че според неоспорими исторически факти за командир на Земската войска руското командване тогава е назначило капитан Димитър Ватикиоти, който сам се определя за грък, офицер, на руска служба.
• ...кой ще командва армията?
Как се развиха нещата със становището на УС на легията след 3-ти май? Още същия ден то бе предадено в МО и изпратено до председателя на ВНС, до председателя на Комисията по национална сигурност г-н Иван Неврокопски, както и до депутатите Петър Берон, Димитър Арнаудов, Драгомир Драганов и Тодор Бояджиев, които симпатизираха и честно и всеотдайно подпомагаха патриотичната мисия на БОЛ „Раковски”. В изказването си Иван Неврокопски прочете становището на легията, подкрепиха го с изказванията си депутатите, които се застъпиха за предложението на легията, но както се очакваше, редица други депутати се впуснаха в произволни екскурзии в историята и народопсихологията, търсейки политически дивиденти в спора за празника. Един бивш офицер тогава, изявяващ се като велик депутат, Димитър Йончев, най-накрая изплю камъчето: „Генералите ли ще командват армията, или легията?”, попита риторично той.
След всички тези спорове и препирни до решение в полза на нашето предложение не се стигна и Седмото Велико народно събрание определи компромисно за празник на войската датата 23 август – деня на решителните боеве при Шипка от 1877 г. Две години, 1991 и 1992, официално Българската армия честваше този паметен ден като свой празник, а БОЛ „Раковски”, вярна на своето решение, съвместно с Военно-историческия музей, ръководен от члена на легията полковник Петко Йотов, и с подкрепата на Светия Синод на БПЦ, организираше на 6-и май освещаване на бойните знамена и шествия по бул. „Витоша”. През 1993 г., след като Валентин Александров бе станал вече министър на отбраната, по негово предложение, с постановление на Министерския съвет № 15 от 27 януари отново бе възвърната датата 6 май като Ден на храбростта и празник на Българската армия. И нека се знае, че тъкмо съвпадението на стремленията на министър Александров и целите на легията определиха датата 6 май за Ден на храбростта и празник на Българската армия. Връщането на основните символи, традиции и ценности на родната войска: Гергьовденският парад, освещаването на знамената, празниците на видовете въоръжени сили, възстановяването на историческите отличия и отношението към военно-патриотичните съюзи, всичко това е дело на единението между целите на българското офицерство и далече отиващия поглед на широко скроения човек министър Валентин Александров. Тук му е мястото да споменем за огромния му принос за укрепване на Българската армия, чиято численост по негово време беше 107 000 души с 2 млн. мобилизационен резерв, а доверието към нея достигна 76 %, съгласно социологическите проучвания от онова време, докато днес, благодарение на „риформаторите” и по команда отвъд океана, тя е сведена до 23 хиляди души, с резерв 700–800 души.
Министър Александров направи и много за преодоляване на напрежението в руско-българските военнополитически отношения и успешното подготвяне и подписване на рамково военно споразумение между Русия и България, което по-сетнешните и днешните управляващи и ръководство на МО загърбиха. Съзидателната и патриотична дейност на Валентин Александров по отношение на армията обаче не протичаше безпроблемно. Европеец по дух и демократ по убеждение, Александров не се радваше на атлантическо одобрение. В това следва да търсим логиката в поведението и отношението към него на тогавашната и днешната проатлантическа конюнктура и подчинените й медии, които правят всичко неговият принос за укрепването на армията и отбраната да бъде забравен.
• Деца на родний край...
Такива са умишлено премълчаваните и неудобни истини за политическата конюнктура и подчинените й медии, които бяхме длъжни да назовем, за да се знае и помни, а и за да дадем дължимото уважение и признание на онези, които бяха в центъра на тази борба, и скромно, вече около 20 години премълчават, а някои за съжаление не доживяха да чуят за участието и приноса си за връщането на основните символи, традиции и ценности на родната войска и за да се чества днес Гергьовден като Ден на храбростта и празник на Българската армия.
В едно такова внезапно, по настояване на редакцията на „Нова Зора”, изложение, е възможно да съм пропуснал личности със заслуги и принос към общото дело. На всички тях искам да кажа, че не съм го сторил нарочно.
Българската офицерска легия „Раковски” беше създадена като еманация на българския национален дух, като сдружение за възраждане на воинските традиции, като опит за нова, по-здрава сплав между отричаното дотогава минало и задаващото се бъдеще, в което на България щяха да й са необходими онези офицерски кадри, които имаха ясни цели, отговорности и идеали. Кадри, които винаги са били мотивирани от неумиращия рефрен на страховития български призив и марш „Деца на родний край, пазете си земите!”.
|
Кабинетът „Борисов-3” годиняса. Управляващите отчетоха успехи, но народът чак дотам не им повярва и оцени управлението с 3,71. „Правилните” медии, естествено, закръглиха оценката на „добър”, а министърът на финансите Владислав Горанов вдигна летвата на много добър 4,50. Премиерът Борисов обяви, че България е между страните, рекордьори по нисък дълг като процент от БВП. И декларира, че до края на 2018 г. делът на външния дълг на България ще спадне на 20 % от БВП. Министрите му го освестиха, че това се предвижда да се случи до края на мандата, а той се сопна: „Все едно!”. Явно беше забравил, че когато улиците се изпълнят с гневни тълпи, той обикновено си да подава оставката предсрочно. Ако постъпи по същия начин и хвърли кърпата след края на българското европредседателство, току-виж някой друг се похвали, че с голи ръце е свалил дълга.
Впрочем, страната управлявана от „най-успешното” правителство продължава да бъде най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС, въпреки напъните си да води Западните Балкани към светли европейски бъднини. Това за корупцията не го измисля опозицията в лицето на Корнелия Нинова и БСП, а го пише в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ. Европейската комисия също възнамерява да удари нечии грабливи кунки, като въведе нови критерии за отпускането на еврофондове. Страни, които не спазват върховенството на закона, няма да получават европейско финансиране както досега. Нашите политически водачи недоволстват, но пред родните медии. И представят всичко като резултат от национално безотговорното клепане на опозицията. Вместо да се сърдят на президента Радев, че на срещата със своя австрийски колега Александър ван дер Белен не е споменал нищо за успехите на българското европредседателство и че имал намерение да извади България от НАТО и ЕС, управляващите да се сетят, че три правителства на ГЕРБ не можаха да решат въпроса с материално-техническото осигуряване на Българската армия. Цяло чудо беше, че на последния Гергьовски военен парад дефилираха 52 бойни машини на Сухопътни войски и ПВО, плюс 14 бойни самолета и хеликоптера.
„Евроатлантическият избор” на България не означава някой друг да замества липсващите отбранителни способности на България. От влизането ни в НАТО изминаха 14 години, през половината от които управляваха Бойко Борисов и ГЕРБ. „Малката, но високо маневрена и боеспособна армия”, която ни обещаваха родните „атлантици”, ставаше все по-малка и все по-небоеспособна. Съответно на това падаше и привлекателността на военната професия, за да се стигне до недостига на 5 000 военнослужещи и факта, че на конкурсите за кадрови войници през миналата година за една длъжност са кандидатствали 0,33 младежи... При това, според началника на отбраната генерал Андрей Боцев, немалко от тях са физически и образователно непригодни за военна служба.
Гърция и Турция не отмениха задължителната военна служба, макар също да имат професионални войници. Министърът на отбраната Каракачанов е прав, като предлага въвеждането на доброволна военна служба, но рухналият казармен фонд, плюс очакваната негативна „джендър реакция” правят тази идея почти фантастична.
Премиерът Борисов показа своето отношение към армията, упреквайки президента Радев за военния парад, който би трябвало правителството да организира. Въпреки внушителния в сравнение с предишни години военен парад, състоянието на войската не е за хвалба. Може би поради това на самия 6 май Борисов и Сидеров се бяха командировали до Зографския манастир в Атон...Дали дадените за ремонта на изгорялото манастирско крило близо 1 млн. лева, могат да опростят греховете на политиците към националната сигурност на страната? Няма лошо и на Бога да се помолят, но дали това ще утеши военните, които очакват да се видят по-добре заплатени, осигурени и оборудвани с модерно въоръжение?
Вярно е, че и в армията на Германия бият тревога за състоянието на бойната авиация, но за разлика от България Германия не е граница на ЕС и НАТО.
Впрочем у нас армията изпълнява и задачите на Гранична полиция. И докато нашите политици се препират дали и откъде да купят 8 изстребителя, Ердоган планира да купи над 100 броя F-35. На това са се противопоставили трима американски сенатори – Джеймс Ланкфорд и Том Тилис от Републиканската партия, и Джейн Шейхин от Демократическата партия. Те започнали подписка срещу бъдещата оръжейна сделка, но не заради хвърлените в затвора турски журналисти и опозиционни активисти, а заради един американски пастор, Андрю Крейг Брансън, осъден в Турция за връзки с „терористични” организации като Кюрдската работническа партия (РКК) и FETO на Фетхуллах Гюлен („Миллиет”, 28 април). Преди това обаче Анкара сключи споразумение с Москва за закупуването на няколко зенитно-ракетни комплекса С-400.
За какви „успехи” ни говорят ежедневно нашите управници? Ако става реч за евроинтеграцията на страните от Западните Балкани, ще се изредят още няколко ротационни председатели на Съвета на ЕС, преди някоя от тези страни да се види в европейското семейство. Самата България, въпреки 11-годишния си европейски стаж, още не е допусната дори в чакалнята на еврозоната. А присъединяването й към Шенген е още по-проблематично, като се имат предвид възраженията на Германия и Холандия. Хвалят ни за охраната на българско-турската граница срещу незаконни мигранти и бежанци от Изток, но толкова! А още през първия си мандат като премиер Борисов твърдеше, че остава само една сграда да се баданоса... Оказа се, че и по въздух не сме готови за Шенген, щом цял самолет пътници влизат през летище София, без да минат граничен контрол, понеже граничните служители се отклонили по лични нужди...
Титаничната симулация на борба с корупцията - и тя не може да заблуди бюрократите в Брюксел. Ако злополучната кметица на „Младост” Десислава Иванчева, която държаха близо пет часа права и с белезници на ръцете срещу Спортната палата в София, не беше независима, а номинирана от ГЕРБ да речем, дали щеше да преживее подобни унижения? Едва ли. Затова обществото има всички основания да подозира, че новата мегаструктура за борба с корупцията се използва като политическа бухалка от управляващите.
„Политологът на повикване” Антон Тодоров също се е настроил на тази вълна и търси шуробаджанащина във всяка община, управлявана от опозицията. При това община Болярово се оказа по-значима за автора на „Шайка. Бойко, Цецо, Росен и други негодници”, от Хасково, Пловдив или Варна. Вярно е, че беше арестуван и кметът от ГЕРБ на град Септември Марин Рачев, но съдът го освободи и дори го върна на поста.
В хвалби, лъжи, кавги и скандали изтече една година, в която най-значимото събитие беше продажбата на ЧЕЗ на неизвестната фирма Инерком на Гинка Върбакова. Премиерът Борисов научи за продажбата в Брюксел и оттам нареди на министър Теменужка Петкова да си подаде оставката, понеже познавала Гинка. Председателят на енергийната комисия към НС Делян Добрев обаче не пострада, въпреки че беше обявил продажбата на ЧЕЗ за „фалшива новина”. Теменужка Петкова на свой ред получи опрощение и запази поста си. През това време парламентът сне имунитета на няколко депутати, включително на заместник-председателя и лидер на ПП „Воля” Веселин Марешки. От постовете им бяха свалени председателят на НС Димитър Главчев (ГЕРБ) и заместник-председателят от БСП Валери Жаблянов, а искането за снемане на герберския заместник-председател Емил Христов беше отхвърлено от управляващите и техните присъдружни колеги от ДПС и ПП „Воля”. Напомняме, че то беше поискано заради отказа да бъдат допуснати в Народното събрание майки на деца, носещи фланелки с надпис „Системата ни убива”. Това бе обявено за политическа реклама!
Ето така, сега, българското европредседателство, гордостта и убежището на управляващите, е към своя завършек. Естествено, то ще бъде отчетено като голям успех въпреки мизерните ползи за България и за региона.
На 17 май в София ще се проведе форум, посветен на Западните Балкани, на който може да не присъстват представители на Испания, Румъния, Република Кипър и Словакия. Всички те, страни с етнически малцинства, за които независимостта на Косово е опасен прецедент.
Преди да надуят фанфарите обаче, управляващите ще трябва да обяснят на колегите си от НАТО инициативата на Веселин Марешки да се проведе референдум за излизане на България от Алианса. Новоизлюпеният националист, който се домогва до партньорство с партията на Марин Льо Пен във Франция, направо издърпа черджето изпод краката на автентичните български националисти от ОП... Ами сега! Да беше Сидеров поискал такъв референдум – иди-дойди. Но когато това направи „патерицата на ГЕРБ” Веселин Марешки, нещата вземат комичен обрат. В ГЕРБ спят ли? Какво ще обяснява Цветанов на Тръмп при следващата молитвена закуска в Белия дом?
„Войната е грабеж, а търговията – измама!”, казвал един от първите критици на капиталистическия начин на производство. Немският военен теоретик Клаузевиц пък обявил войната за продължение на политиката с други, насилствени, средства.
Понеже съвременната политика, българската и световната, изобилства на измами, тя може да се нарече и търговия. Докато войната, откъдето и да я погледнеш, е грабеж: явен, или прикрит зад думи като „евроатлантически ценности”, „цивилизационен избор”, „партньорство”, почтеност във всичко и т.н.
Ще приключи българското приключение, наречено председателство на Съвета на ЕС. То не ни беше възложено за някакви особени заслуги към ЕС, а просто по азбучен ред и заради излизането на Великобритания от ЕС.
Да напомним, че и Малта ръководи Съвета на ЕС. След нас пък ще го поеме Австрия. За нас ще останат фанфарите, масрафите около посрещането на европейските комисари и гости. И... счупените плочки пред НДК.
„Sic tranzit gloria mundi” („Тъй минава световната слава”), казвали древните римляни.
Жив е той, жив е!...
Хр. Ботев
Тревожни дни, велики дни ! Не знам
прекарвал ли е друг народ такива.
триумфи, слава! – а сърцата нам
змия гризе, отрова в тях излива.
Душмани грозни с низки врагове
обграждат ни. Стихия на коварство!
На адска завист демонът реве
към младото, великото ни царство!
И хищни птици яростно кълват
меса ни живи, кръв ручи от рани...
Затуй ли нашите свети герои мрат -
да бъдем грабени, разкъсвани, обрани?
Българио, треперя с твоя гнев,
треперя с твойта ярост безгранична,
треперя с яростта на бесний лев,
на кой, настръхнала, си днес прилична;
треперя с целий негодующ свет
пред тоз позор; с душите възмутени
на твойте храбри синове без чет
по бойните полета покосени.
Но жив е българският бог. Той нас
в най-мрачни векове пази: пази ни
при Шипка, Сливница, Люлебургаз –
и днес той бди въз нашите съдбини.
И днес той бди въз нас, невидим страж
народен, и не ще да ни остави.
О, жив е българский бог, богът наш
велик, и чудеса за нази прави.
Защото правдата е с наший меч
и имаме велико тук призванье
и славна рол в историята веч
съдбата предвидлива начърта ни.
И пак ще одолейм! И по-висок
ще бъде нашият полет свободни
въпреки всички сили преизподни!
О, жив е, жив е българският бог !
1913 г.
|
