Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОГО ЩЕ НОМИНИРА ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ НА САЩ?

Е-поща Печат PDF

Преди време Бърни Сандърс нарече „скандални и антисемитски“ позициите на Путин и Орбан срещу Сорос. Текст с подобно съдържание бе публикуван в Therussophile.org – информационен агрегат на новини за Русия от алтернативни източници извън официалния мейнстрийм на Истеблишмънта. Сайтът се стреми да отразява новини и от други страни, свързани с руските интереси, като Сирия, Китай, Иран и т.н. Амбицията на създателите е, всеки, който има интерес към събитията във и за Русия, да може да се информира своевременно от едно място, вместо да ги търси в интернет.

Автор на текста е американският гражданин Карл Бейър (Carl Beijer @CarlBeijer), който споделя впечатленията си от телевизионния дебат между основните кандидати на Демократическата партия, състоял се вечерта на 20 февруари 2020 г. Ето част от изказването на сенатор Бърни Сандърс – кандидат за президент от Демократическата партия:

„(...) Икономическата и вътрешната политика на Сандърс като цяло ми се струват добри. Но външната му политика все още е твърде агресивна. Например: Крайно десният авторитарно-националистически лидер на Унгария Виктор Орбан моделира себе си като Путин в Русия, след като каза в интервю през януари, че „Путин отново направи страната си велика“. Подобно на Путин, Орбан се издигна на власт, като използва параноята и нетърпимостта към малцинствата, включително чрез скандални антисемитски нападки срещу Джордж Сорос; и в същото време успя да обогати себе си и своите политически подръжници.

Къде тук е „авторитарният“ Путин? Кога Путин „е експлоатирал параноята и нетърпимостта към малцинствата“? Когато присъства на откриването на Голямата джамия в Москва ли? (...)“

Съдържанието на постинга е симптоматично за настъпващия обрат в настроенията на американските гласоподаватели. А и проучвания на институтите за общественото мнение в САЩ показват, че все повече американци предпочитат икономическа система, основана на демократични социални ценности, като тази в скандинавските страни Швеция и Норвегия, във Финландия и другаде. Четирима от десет граждани на САЩ на възраст между 18 и 54 години отговарят, че искат да живеят в социалистическа нация, а не в капиталистическа като американската. Това съобщи наскоро новинарския телевизионен канал „Axios HBO“. Анкетата е проведена през миналата година от института за проучване на общественото мнение „Харис“ по поръчка на телевизионния канал.

Подобни настроения фиксира и институтът „Галъп“ в анкета, проведена в края на април 2019 г.: все повече хора в САЩ смятат, че социализмът би бил по-добрата посока за бъдещето на страната. При това, налице е промяна в разбирането за социализма, в сравнение с 2018 г. Нараства броят на хората, които смятат, че това означава равенство или равни възможности. Анкетата също констатира партийно разграничаване между респондентите: самоопределящите се като демократи и техните симпатизанти имат по-благоприятно отношение към социализма; докато определящите се като републиканци го възприемат повече като правителствен контрол, който унижава личността.

Според заключението на „Галъп“ обаче, преобладаващият брой респонденти в САЩ предпочитат свободния пазар над държавния контрол върху определени дейности. На въпроса: „Бихте ли предпочели свободния пазар или правителството да бъде изцяло отговорно за технологичния напредък, висшето образование, заплатите, здравеопазването, околната среда, разпределението на богатството и другите области?“, повечето от запитаните са съгласни да има правителствен контрол за защита на околната среда и на потребителите, но искат властта да не се намесва в сферата на технологичните иновации и разпределението на богатството.

Институтът „Харис“ пък обръща внимание на особено високия процент жени от тази възрастова група, които твърдо се противопоставят на капитализма. Отбелязва се и резкия скок на американската женска половина, подкрепяща социализма: от 40% преди близо две години, на 55% днес. Същевременно, в журналистическия коментар на резултатите от анкетата се прави уговорка, че предпочитането на социализма не означава, че американците искат да живеят в марксистка командна икономика; по-скоро настояват за всеобщо здравеопазване, безплатно образование и достойно заплащане на труда.

Проучванията на „Харис“ и „Галъп“ показват, че социалната идея става все по-популярна през последните години. В условията на криза критикуването на „лявото“ се оказва лоша практика и дори в САЩ думата „социализъм“ е на път да бъде реабилитирана. Макар досегашният неолиберален елит да е изградил цялата си легитимност върху мантрата за "опасност от комунизма" и не може просто да загърби тази политика, днес подобна реторика вече дразни част от общественото мнение и дори управляващите елити на някои държави.

Възходът на политици, като сенаторът Бърни Сандърс, представителката в Камарата на представителите Алесандриа Окасио-Кортес и др., отразява променящите се настроения на населението. Дебатът за икономическото бъдеще на страната, както и за световната икономика, може да окаже дълбоко въздействие на започващата кампания за тазгодишните президентски избори в САЩ. "Капитализмът разори много американци през последните десетилетия и създаде икономика, която хората чувстват, че е дълбоко несправедлива", изтъкват коментаторите на канала „Axios“ Феликс Салмън и Алекси Маккаммънд в анализ, озаглавен „Недоволствата от капитализма“. И добавят, че "подхранването на този извор на негодувание може да се окаже основен източник за политическа подкрепа на всички успешни кандидати през 2020 г."

Сенаторът Бърни Сандърс е единственият кандидат за президент от Демократическата партия, който се представя за демократичен социалист, твърдейки, че икономическата система, която преобладава в северните (Скандинавски) страни, е интересен пример за следване. „Днес, през второто десетилетие на 21 век, трябва да се заемем с незавършения New Deal и да го довършим докрай.“ Според него демократичният социализъм е естествено продължение на политиката на президента Франклин Делано Рузвелт (1933-1945), известна като New Deal, която извади Америка от голямата депресия, наложи по-справедливи обществени отношения и предостави основни икономически права на всички американци. Това означава нови работни места, строги банкови и финансови регулации, пенсионна програма за социално осигуряване, защитата на работещите семейства и т.н.

Сандърс има подкрепата на „Демократични социалисти на Америка“ (ДСА) – организация създадена през 1982 г. от част от Социалистическата партия на САЩ с представители на отделни леви групи и движения. От началото на 21 век политическото й влияние започва бързо да нараства и към края на 2018 г. наброява над 50 хиляди члена, средната възраст на които е 33 години. На частичните избори през декември 2017 г. 15 активисти на ДСА са избрани в управленските органи на 13 щата; като прибавим и избраните преди това 20, ДСА има общо 35 представители в местните щатски органи на властта. През ноември 2018 г. пък Алесандриа Окасио-Кортес и Рашида Тлаиб са избрани в Камарата на представителите на Конгреса на САЩ.

29-годишната Окасио-Кортес е най-младата жена избирана някога в Конгреса на САЩ. Тя се застъпва за всеобщо здравеопазване, федерална гаранция за работните места, нов зелен New Deal, премахване на имиграционните и митническите ограничения, безплатно висше образование, данъчната ставка за годишен доход над 10 млн. долара да е 70% (както при президента Франклин Рузвелт). През 2016 г. тя бе в ръководството на екипа на кандидата за президент на САЩ Бърни Сандърс.

Макар да е класиран на второ място в проучванията на общественото мнение за кандидат-президентска номинация на Демократическата партия през 2020 г., Сандърс едва ли ще успее да се пребори с твърдото ядро на съпартийците си около кръга Клинтън-Обама. Основният му съперник засега е бившият вицепрезидент Джо Байдън, независимо от мащабните корупционни разкрития за него и членове на семейството му, свързани с кървавия преврат в Киев през 2014 г. и корумпирания режим на Порошенко. Предварителните избори за номиниране на кандидат на Демократическата партия, проведени между 3 февруари и 3 март показват преднина на Джо Байдън с 467 делегатски гласа срещу 392 за Бърни Сандърс. Следващите турове са през март, април, май и ще завършат на 2 юни, когато ще стане ясно кой ще е печелившият. За да бъде номиниран, кандидатът за президент трябва да получи общо 1991 делегатски гласа.

Наскоро, един друг съпартиец и бивш член на Конгреса на САЩ – Джон Делани, публично заяви: „Социализмът, или с каквото и ново име да го нарича сенатор Сандърс, е грешен отговор; правилният отговор е да направим капитализма по-справедлив и обединяващ.“ Как ще стане това ако продължат поддържаните от глобалистите-демократи деиндустриализация на страната и въртенето на „печатната машинка“ – отговор няма!

В същото време, глобалисткият проект, който продължава да е верую на елита на демократите – приключи. Провали се и импийчмънтът на американския президент Доналд Тръмп. Всъщност, опитът не доведе до намаляване популярността му; обратното, днес той се радва на близо 50% обществено доверие и шансовете му през ноември 2020 г. да бъде преизбран – нарастват.


Това може да отвори възможности за ново начало на сътрудничество между факторите на реалната политика в света – Русия, Китай и САЩ. И заедно с Индия, Бразилия и други големи държави, не една, а няколко цивилизации, да могат с консенсус да определят съдбата на човечеството, да планират бъдещето на един по-справедлив, многополюсен свят.


 

ЩО Е ТО „МАКЕДОНСКИОТ JАЗИК“?

Е-поща Печат PDF

• Кога и как е бил създаден всъщност книжовният език на нашите роднини от Скопие


На 3 декември Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) прие „Харта за македонския език“ (Повелба за македонскиот jазик). В нея официалният книжовен език на Република Северна Македония, е обявен за „отделен и самостоятелен език с континуитет и генеалогия“, които давали, според Скопие, основанието той да се нарича „македонски“. Това твърдение бе подкрепено с „конструирани“ исторически и езикови аргументи, които подтикнаха Българската академия на науките веднага да реагира на „конструкторите“ и „изобретателите“ на „македонскиот jазик“. В разпространеното до медиите официално становище на БАН се заявява: „Официалният език на Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език“. Становището на БАН се основава на научните разработки на Института за български език, на Кирило-Методиевския научен център и на Института за исторически изследвания.

На 11 декември се проведе заседание на българските учени – академици и чл.-кореспонденти, на което бе обсъдена „Хартата на македонскиот jазик“ на МАНИ, както и постъпилите становища на споменатите институти на БАН. Българските учените са категорични: „произходът, историята и характера на официалния език в Република Северна Македония (...) в цитираната харта, са представени некоректно и с подмяна на научната терминология“.

Събранието на академиците и чл.-кореспондентите (САЧК) и БАН, единодушно се обявяват за непроменимата истина, че официалният език на Република Северна Македония е писмено регионална норма на българския език и считат изразената в „Хартата за македонския език“ на МАНИ позиция, „за невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете страни.“ Нещо повече: „Данните от историята на езика категорично показват, че българският език обхваща историко-географските области Мизия, Тракия и Македония, и че по тези места не е имало компактно население, различно от българското, нито различен език от българския и, че става дума за едно непрекъсваемо диалектно землище на българския език“. Посочва се също, че неговият континуитет се простира и извън държавните граници на Република България. 1. В Румъния – Северна Добруджа; 2. В Сърбия – Поморавието и Западните Покрайнини; 3. Във Вардарска Македония; 4. В Гърция – Егейска Македония и Западна Тракия; 5. В Турция – Източна (Одринска Тракия); 6. В Албания – Корченско, Голо Бърдо, Мала Преспа, част от Гора; 7. В Косово – част от Гора, Призенско (Зупа) и др.

В този брой предлагаме на читателите на „Нова Зора“ статията на писателя-изследовател Борис Данков, която разкрива любопитната, смешна, но уви, най-вече трагична история на изобретяването на „македонската азбука“. Известната стенографска тетрадка на поета Венко Марковски, участник в това „начинание“, е послужила като источник на изнесените от Борис Данков факти. „Македонската азбука“ се създава в условията на командно-комисарските реалности на новия сърбо-македонизъм, наследен от асимилаторската политика на Кралство Югославия, който през тревожната и бурна есен на 1944 г., само е предрешен в „червено“.

В последвалите 45 години на невиждано и през турското робство изтребление на всичко и всички, които осъзнават своя български корен в бившата Югославска Република Македония, сърбо-македонизмът се утвърждава като неизменен антибългарски вектор, чиято цел е да отчуждава и да противопоставя българите от двете страни на границата. Нещата отдавна отидоха отвъд кражбата на българското историческо наследство, изтреблението на ярки личности с българско самосъзнание, безчинствата в концентрационните лагери на Голи Оток и Идризово, както и форменото всекидневно българомразие. И понеже добронамереността от българска страна и политиката на търпимост към волностите на нашите братя е била възприемана от политическия елит в Скопие единствено като израз на слабост, македонските „историчари“ и „конструктури“, решиха че след азбуката, след посегателството на исторически герои и факти от българската история, могат да се домогнат и върху континуитета на българския език. Така те събраха дързостта да обявят писмено-регионалната форма на държавата си, призната първо от България, за „македонски язик – отделен и самостоен“. Те са забравили дори, че още Речникът на Найден Геров, съставен през 19 век, се именува като „Речник на българския язик“, и може би си струва да го препрочетат отново, както и песните на братя Миладинови.

Предявена е покана от министър-председателя на Северна Македония Зоран Заев към министър-председателя на Република България Бойко Борисов, на която той щял да му обясни основанията за „Хартата за македонския язик“. Все ни се струва, че библейската притча на Соломоновата мъдръст за двете майки, претендиращи за детето, този път няма да сработи. Българският министър-председател би трябвало да се довери на мъдростта на българските и световните учени, които отдавна са се произнесли за генеалогията на „непрекъсваемото диалектно землище на българския език“.


Зора


Ако речем да се доверим на издадената в Скопие през 2009 г. Encyklopedia Macedonica, ще узнаем, че "македонскиот литературен язик" има... хилядолетна история. Според автора на статията,  скопският академик Блаже Ристовски, "основата му е била положена с кирило-методиевската писмена норма въз основа на солунския македонски говор още през IX век". Тази "норма" била въведена в Македония от светите Климент и Наум като "славянски писмен норматив, който през XII век бил преминал в македонска редакция на старославянския език" и продължил да съществува до края на XIX век.

По-нататък, според Блаже Ристовски, бил настъпил "вторият етап" от развитието на езика, който "отразявал опитите" на книжовници като Партений Зографски, братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Пулевски и др., на различните македонски дружества и клубове от края на XIX и XX в. - да "кодифицират" въпросния език. Този период бил завършил с неговата "кодификация" от Кръсте Мисирков в книгата му "За македонцките работи", издадена през 1903 г. в София.

Утвърждаването на "съвременния македонски езиков стандарт" било станало чрез решенията на първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ),  свикано на 2 август 1944 г., след заключенията на различните комисии, които били "приложили Мисирковата кодификация" за македонската азбука и правопис на езика".

Сръбски и коминтерновски... македонизъм

Всъщност създаването на самия език е  конкретна реализация на сътворената в края на 19 и началото на 20 в. от  Стоян Новакович великосръбска доктрина за македонизма, която предвижда "отцепване" на населението във Вардарска Македония от България чрез насаждане на македонско национално съзнание и език. Утвърждаването, или по-точно "натъкмяването" на езика, е практическо изпълнение на решението на Коминтерна от 1934 г. за формиране на "македонска нация" и "македонски език", пряко продължение на  югославската сърбизация в Македония.

Доста любопитна е самата организационна  процедура, чрез която още в края на 1944 г. върху територията на Вардарска  Македония започва "осъществяването" на "писмения стандарт" на езика. Изключително интересен източник в това отношение са "Стенографските бележки" от заседанията на трите езикови комисии, приетите тогава документи, а също така - някои по-нови  публикации, които хвърлят допълнителна светлина върху самия "лингвистичен феномен", наречен "македонски язик".

Три комисии, една азбука

Така още през октомври 1944 г. т.нар. Поверенство на народната просвета изпраща писмо до областните съвети, в което се съобщава, че "двата основни проблема", от които се вълнуват "широките народни маси" в Македония, са "азбуката и правописът", чието решаване "трябва да бъде разгледано от научна гледна точка" и да се постави върху "научни основи". За целта е съставена Комисия за “установяване” на македонския език, азбука и правопис, в която влизат 12 "от най-добрите филолози", сред които Ристо Проданов, Васил Илиев, Георги Киселинов, Венко Марковски, Георги Шоптраянов, Блаже Конески и др. На 27 ноември 1944 г. комисията започва работа като нейните заседания продължават до 4 декември с.г. Още в първите разисквания се оформят две гледища за бъдещия език и писменост. Едното е на поета Венко Марковски, който настоява да се запази връзката с източните македонски (сиреч български) наречия, включително и буквата "ъ", като специфична графема за езика. Другото е на "лингвиста" Блаже Конески, който е за безусловно налагане на сръбската азбука - Вуковица, и изхвърляне на буквата "ъ". След като става ясно, че гледището на В. Марковски ще надделее и ще спечели мнозинството от гласовете на комисията, Б. Конески демонстративно я напуска. В приетата накрая резолюция е отразено едно сравнително балансирано запазване на връзката с изконните диалекти на "общия" език. Това решение обаче е посрещнато "на нож" от зараждащата се  сърбоманска номенклатура на македонската компартия, която съзира в него сериозна "опасност" от активизиране на "разни елементи", способни да внесат "раздвоение в народа". За да бъде заобиколено "опасното" решение, от Скопие спешно изпращат писмо до ЦК на югославската компартия с молба да им бъде оказана "помощ" за преодоляване на "големите затруднения" по "проблема с македонската азбука и езика", като за целта от Москва да бъдат извикани световноизвестните "капацитети по славянска филология" - Бернщейн и Державин. Съветските другари така и не пристигат, но с този ход тогавашните сърбомани от Скопие успяват да спечелят време, за да обърнат нещата в своя полза, ако ли не - в полза на своите попечители от Белград.

Така на 15.02.1945 г. със специална заповед  е свикана "втора езикова комисия", съставена изцяло от партийни членове, между които Блаже Конески, Лазар Мойсов, Лиляна Чаловска, Димитър Влахов и Венко Марковски. В нея първа цигулка "свири" Блаже Конески, който успява да наложи своето гледище. "Партийната" комисия решава "да се усвои напълно Вуковата азбука". Основен аргумент за това решение е "фактът, че тя има здрав жилав корен в Македония и е най-популярна". По-нататък в решението се обяснява, че народът "повече пише на нея, свикнал е с нея и на практика е изпробвана и добра, пригодна да се пише с нея на македонски". Като глас в пустиня остават настояването на Венко Марковски да бъде взета предвид резолюцията на първата комисия и възражението му срещу сръбските букви в азбуката. В отговор той получава от съпругата на Лазар Колишевски - Лиляна Чаловска, арогантно нареждане  "да се подчинява на дисциплината".

Това решение предизвиква силно недоволство сред "jавността" (обществеността). За да успокоят духовете, сърбоманите "партийци" свикват на 3.05.1945 г. "трета езикова комисия", която окончателно решава въпроса за запазване на част от сръбските букви и изхвърляне от азбуката на ер голям (ъ) като опасен "българизъм".

Дългата ръка на Белград

Разбира се, главният диригент на всички  партийни директиви и указания, снишавания и сервилни ослушвания, шантажи и заплахи е бил "политическият център" на Титова Югославия. Оттам са дърпали конците на новата югорепублика и нейните шефове; набивали са им обръчите в зависимост от обстоятелствата и конкретния случай. Все в името на нечия голяма кауза или идея, а всъщност - на нечии теснопартийни и национални, по-точно - великосръбски, амбиции и интереси. След като "скопските другари" вече са докладвали за "опасността" около "въпроса с азбуката и езика", Белград взема начаса бързи и спешни мерки, за да не се стигне до... нежелани "раздвоения". Така още на 28 декември 1944 г. от "центъра" е изпратен  като референт на Комисията за езика известният с просръбските си възгледи "добър филолог" Воислав Илич, който идва в Скопие, за да даде рамо на Блаже Конески. Той по-късно съчинява първата македонска граматика, чиято терминология изцяло е заимствана от сръбската.

В средата на март 1945 г. по нареждане на Милован Джилас, който по онова време е шеф на Титовата "Агитация и пропаганда", в Скопие пристига неговият заместник Радован Зогович, който идва със задача да укрепи авторитета на Блаже Конески. Той има решаваща роля за окончателното приемане на сръбската Вуковица като македонска азбука.

Всъщност именно бъдещият опонент на Тито и автор на "Новата класа" Милован Джилас има  огромна "заслуга" за пълзящата сърбизация на повоенна Македония. Под претекста за помиряване между Блаже Конески и Венко Марковски на 24 април 1945 г. той изпраща в Скопие телеграма със следния текст: "Изпратете спешно Малинска, Конески и Марковски окончателно да уредим въпроса за македонската азбука". Тримата членове на втората комисия пристигат "спешно" в Белград. След като ги приема, заедно с четирима просръбски професори: Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич - Джилас решава окончателно проблема с македонската азбука. Добре известно е какъв е крайният резултат от неговото "посредничество", всъщност железен партиен диктат.

Лингвистът сърбоман Блаже Конески

Но едва ли някой има толкова голям "принос" за налагането на сръбската Вуковица, за развитието и утвърждаването на езиковия и литературен македонизъм в Скопие от потомствения сърбоман Блаже Конески. Доста противоречива е биографията на този лингвист и "злостен пропагандист", по думите на поета Венко Марковски. Роден през 1921 г. в с. Небрегово, Прилепско, той завършва сръбската гимназия в Крагуевац, след което през 1939-1940 г. следва славянска филология в Белград, а от 1941-1944 г. под името Благой Конев продължава следването си в Софийския университет, като остава верен докрай на своите сърбомански сантименти. В интернет-книгата си "Скопската икона Блаже Конески" живеещият в Канада писател Драгни Драгнев съобщава интересни подробности за житие-битието на този пръв "поборник за сръбска азбука и сръбски правопис в Македония". Оказва се, че още преди да участва в споменатите вече комисии, той е работил към т.нар. АГИТПРОП. Тогава изнася пред партизаните лекции за "македонскиот литературен язик", като лансира своята теза за "предимството" на сръбската Вуковица пред "бугарската кирилица".

Вече след "кодификацията" (разбирай - лингвистичната манипулация!) на езика и азбуката, той е сред първите (ако не и най-пръв) техен пропагандист и манипулатор. Б. Конески с огромен замах започва последователна  чистка на новосъздадения език от "архаичните" думи (разбирай - oт изконната българска лексика!), като отваря широко вратите му за масово нахлуване на сърбизми и чуждици. Неговата главна цел (и на всички негови последователи) е да се изкопае дълбока пропаст между изконния "общ език" и компилирания "стандарт" на "новия язик".  Неслучайно Венко Марковски оприличава поведението на Бл. Конески в лингвистиката като "поведение на дете в куклен магазин", което упорито настоява "куклите да са живи". По същия начин той иска на всяка цена изконните български говори да станат "македонски". Драгни Драгнев още по-категорично го определя като "скопска икона на македонизма".

Кодификация или манипулация

Така в продължение на повече от 70 години в съседната нам роднинска югорепублика и държава цяла армия от добре платени лингвисти и компаративисти продължават да копаят и да хвърлят пръст в тази невидима межда на омразата и ненавистта срещу България. По-точно, да отричат общия корен на българския книжовен език и регионалния македонски язик, да фалшифицират  неговата история. В този смисъл е много важно да се разбере накъде ще се наклонят везните в шумно разпалваната пропагандна акция в Скопие за признаване от България на т.нар. „македонски язик“. И още - каква ще е позицията на днешните и бъдещите управници в Северна Македония. Дали там ще бъдат бетонирни коминтерновско-сталинистките (разбирай сърбоманските!) клишета на македонизма. Или ще открие възможност за свободно езиково общуване  между населението от бившата югорепублика и България, за преодоляване на лингвистичната параноя от миналото и постепенно връщане към общите корени на езика. Това вече ще е показателно накъде ще продължат нещата в Скопие, пряко натрупаните във времето исторически лъжи и политически фалшификации, културни плагиатства и ксенофобски изстъпления. Не на последно място - изключително важно ще е каква ще бъде българската научна и… официална позиция, с ясно единно и аргументирано становище или с разнопосочно и хаотично мънкане, с недодялана махленска „дипломация“, която за пореден път ще ни отведе до… никъде. Време е.


 

КУЛТУРА НА СЛУГИНАЖА

Е-поща Печат PDF

Тази култура е чиста проба продукт на неолибералното ни битие. Някой сигурно ще каже, „ама тя си е чисто българска – ние винаги сме били слуги“. Не, тя не е българска и не, няма национални основи, дори винаги да сме били слуги. Тя упорито и, бих казал нагло, се насажда върху националната, за да я опорочи, развали и разруши като най-напред подрине националните й основи. Тази култура е също толкова изкушението на сатаната, колкото са неолиберализмът, глобализмът и тяхната естетика, нарекла се постмореднизъм. Тя разчита не на „робската психика“ на българите, а на тяхната доброта, състрадателност, доверчивост и наивност, за да се разположи в българския свят и го обсеби и пороби напълно.


Културата на слугинажа прониква навсякъде по света, обсебва националните култури, впримчва ги в своите пипала, за да изсмуче живителните им сокове, за да изсуши и погуби националните им съставки, традициите, начинът на мислене, особеностите на бита и устройството на обществения живот и държавата, отношението към миналото и историята. Тя е специален начин на мислене и служение, участие и съучастие в обществените дела, утвърждаване на правила, норми и морал. Идеологическата й същност е чрез всеобщото усвояване на „европейските ценности“ и „джендър практиките“ да се ликвидират нациите и човекът, създаден по образ и подобие на Бога, и да се премине към т.нар. „постчовешко битие“.

Най-напред се налагат идеите на глобализма и неолиберализма.

После се преодолява съпротивата на националните култури срещу насилственото уеднаквяване и заличаване на националното своеобразие като противно на прогреса и материалното благоденствие.

Но тъй като с физическо посегателство и насилие трудно се разрушават цивилизации и култури, бе измислена тази култура като пригодно средство за задушаване националното, духовното, нравственото. В йерархията на неолиберализма културата на слугинажа е на по-горно стъпало от другите родени от него за постигане на крайната му цел: масовата култура и културата на глупостта. Тя ги събира в себе си, служи си с техните методи и използва най-дейните и старателни техни представители за осъществяване на пъклените им замисли и цели. Нациите и националните култури били отживелици, комплексарски, назадничави, дори опасни и вредни за днешния човек и неговото движение напред към благоденствие и успех.

В тази йерархия културата на слугинажа се счита малко от малко „елитарна“.


Тя не допуска всички, а само избраните и назначените специално. Не всички желаещи и можещи биват посвещавани в нея. Поради което още не е станала масова, макар да се стреми да обхване цялата обществена маса. Но сега засега е още рано да я ощастливи. Един ден сигурно ще приеме в лоното си желаещите, защото са й необходими повече „ударни сили“ за облъчване с радиацията си обществата и нациите. Оказа се, че въпреки всичко националните традиции са неподозирано здрави и непроницаеми, та се налага да бъдат постоянно, упорито и неуморно разбивани. Протича безжалостен процес на демонтиране на нацията и националните култури. Идеолозите и ръководителите на този процес са обезпокоени от темповете, с които протича, но и от бунта на културите по света, който бунт все повече се усилва и придобива широк мащаб. Затова и нараства потребността от изпълнители - ала не груби и безпардонни, а угодници, които да внушават поне малко доверие, за да подлъгват наивните и да съблазняват твърдите.

Не е за вярване, но е създадена цяла система за „подбор на кадрите“

и идеологически апарат за разнообразяване и усъвършенстване на средствата за по-бързото постигане на желания необратим резултат.

Културата на слугинажа охотно отваря вратите си за професори, интелектуалци, политици, държавни служители, писатели, журналисти, учени от университетите и БАН, висши държавни служители, в това число народни представители и министри. Те биват въздигани за идеолози и духовни водачи. И посвещавани в кастата на „елита“, макар да са най-груби и вулгарни изпълнители, на които се възлагат „мокри поръчки“ в периодично организирани и провеждани еднократни и многократни погроми над националните ценности. Условието, на което трябва да отговарят, е да са „десни“, „дясно ориентирани“ и „дясно мислещи“. И публично и често да се хвалят с тези свои идейни и политически принадлежности. Те са „десни“, защото „лявото“ предварително е заклеймено като символ на назадничавост, изостаналост, на идеологическа обремененост, руска агентура, шпионаж и „рубладжийство“, тоталитаризъм. Т.е. това са хора на новото, а не на старото и не са обременени с миналото, поради което и мисленето им е „свежо и правилно“. Допускат се и леви, разбира се, ала ако са на високи длъжности в партийните йерарахии, обичат парите и имат силна нужда от тях в бизнеса и бита си. И главно, ако обичат вкуса на предателството!

Другото важно, дори изключително важно условие е, изпълнителите да не блестят с кой знае какъв ум. Още по-добре е да са глупави, но послушни и да помнят думите, които им повеляват да употребяват. Но идеолозите и водачите на този идеолого-пропаганаден апарат са, без съмнение, много умни и изобретателни. Те познават проблемите, с които се занимават; познават човека и човешкото мислене и умело намират начините да ги облъчват и покоряват. На някои вадят душите им с памук, други ги удрят по главите или им дърпат ушите, ако не се вразумяват. На когото каквото му се полага. Те покоряват умове и души, като ги обезсилват, промиват мозъци, за да ги направят лениви и немислещи, но пък алчни за забавления, успехи и материални облаги. Убеждават ги, че те се постигат и придобиват с приемане на европейските ценности, присъденияване към европейската цивилизация и с отказ от националните комплекси. Просто и ясно! И очевидно не е чак толкова трудно.

Две са основните групи, в които се разпределят въпросните изпълнители.

В първата са тези, които „обясняват“ на читатели и зрителите защо е необходимо да се откажат от себе си. Те вършат, така да се каже, черната работа, свързана с провокиране на вниманието, възбуждане на недоволства; те раздразват публиката, предизвикват я да се вълнува и възмущава, за да освободи енергия.

Вторите идват след тях, за да обяснят и успокоят, да разсеяят съмненията с уверенията, че вълненията са напразни и ненужни, че нищо от това, за което по-нервните говорят, няма да стане. Но от друга страна „научно“ доказват зловещата функция на традициите и миналото. На тях е възложено да повтарят колко чужди са те на днешните хора, поради което не ги разбират и възприемат – особено безпомощни са учениците. И успяват да го докажат.

Схемата е проста и добре конструирана. Нейните конструктури обаче са предвидили и възможностите на противника. Те знаят, че той няма да се предаде лесно и че борбата с него, дори да не бъде продължителна, ще е трудна и сложна. Макар че участниците от противната страна не чертаят планове и не сглобяват конструкции, не правят стратегии и не провеждат тактически операции. А просто отстояват кауза. Отстояват безкористно, честно, убедени в правотата й. Тяхната беда е, че не могат да се обединят поради различните си идеи, степен на възможности, място в обществото и разбиранията си за неговото устройство. Мотивацията им е идеалистична и не се захранва със стипендии, каквито чуждите „неправителствени организации“ раздават на своите наемници. Голямата им беда е, че макар да са далеч по-умни, способни и даровити в своите области от постмодернистките наемници, активните измежду тях не са чак толкова много на брой. И не са чак толкова смели и решителни. Пък и бързо се уморяват.

През последните месеци схемата бе задействана по отработения начин и в обичайната си последователност на включване на двете основни групи на слугинажа.

Искам само да уточня, че и „ударните сили“, и „учените и интелектуалците“ не се нуждаят от постоянни указания, за да вършат своята работа. В обстановката на разширяващата се глупост, простащина и отцеругателства все по-лесно е вирусът на слугинажа, проникнал впрочем в огромен брой хора, без те да подозират това (никой не ги предупреждава да се предпазват от него, да се имунизират или лекуват превантивно), излиза от карантинния си период и поразява организма. Тогава дори и хора, които не са специално привлечени към слугинажа и, както се казва, не се водят на отчет, без дори да съобразяват и без предварителна подготовка, могат да сложат начало на някоя нова кампания срещу нацията и националната култура. Вирусът е създал и у тях нагласа, породил е и е оформил настройки, върху които са се задействали вътрешните механизми, насаждани от неспиращите кампании по отродителство и национален нихилизъм. И, хоп, станалото-станало.

Но да излезем от теоретичните и публицистични разсъждения, за да видим как практически и с какви реални действащи лица си служи

културата на слугинажа и как тя се изпълнява предназначението си.

И проявява възможностите си.

Ще стане дума, разбира се, за поредното посегателство върху великия Вазов роман „Под игото“ чрез постмодернистките и в духа на културата на слугинажа издания и интерпретации.

Случаят с „превода“ на „Под игото“ е знак за това колко напреднал е разпадът на духа, морала и националната култура.

Страшно е дори да се помисли какво е станало с българските ученици, с младите, а и не само с младите хора, но и с тези, които минават за интелигенция, за да твърдят, че не разбират „Под игото“ и творчеството на Иван Вазов.

По-голямо национално бедствие не би могло да ни връхлети. Трябва да си дадем сметка, че това е национална катастрофа, по-страшна от предишните две, след които изгубихме територии, а народът ни изтърпя неописуеми физически и душевни страдания и мъки. Този превод е проява на глупостта, но не само. Той е брънка във веригата от последователности за дискредитация на великите ни национални писатели, най-велкият от които е Иван Вазов. Логиката на задачата е проста. Учениците в училищата, а също и студентите в университетите са постоянно убеждавани, че „Под игото“ е труден за разбиране роман, защото е написан на твърде остарял език. Младите днес говорят и пишат на съвсем друг български. „Бедата“ на романа обаче не е в „остарелия език“ и турските думи в него, а в опошления вкус, формиран не в четене на българските класици, в това число и на Иван Вазов, а в четене на обявените за „живи класици“ постмодернисти от рода на Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Людмила Филипова, Силвия Чолева и други колкото тях или по-малко от тях знайни и незнайни български осноположници на културата на слугинажа и на глупостта. Когато формираш литературния си вкус и навиците за четене и тълкуване по тези или подобни на тях автори, как ще се изпълваш с радост и вдъхновение, докато общуваш с великите ни класици и майстори на словото? Ами ти дори няма да ги разбираш и ще бягаш от тях, защото това е друг свят, друга духовност, култура и нравственост. И ще крещиш и ревеш с цяло гърло, че днес е друго време, че други са младите; че не можело да се пише „като дядо Вазов“, защото „дядо им Вазов“ е изостанал и няма място в европейско-соросоидното им битие сред европейските ценности. Прилича на филм на ужасите, обаче си е чиста реалност.

Затова казвам, че прословутият „превод“ на „Под игото“ е закономерно явление в този абсурден свят на отродители, посредствени и бездарни интелектуалци, лишени от съзнание за родното, българското, човешкото.

Ами че това са слуги на дявола – какво друго да очакваме от тях.

Сред тези слуги на дявола особено място заемат „водещите интелектуалци“, професорите, теоретиците и идеолозите на културата на слугинажа. С една дума: „елитът“. Това са хора с претенции, че много знаят, защото прелистват американски теоретични книги, четат лекции в чужди университети, обаче на български пишат неразбрано, защото той вече не им е чак толкова роден, и имат, благодарение на самочувствието си, мнение по острите проблеми на деня и то е последно – след тях коментарите могат само да го повтарят или доразвиват. Те са културолози, социални и културни антрополози, философи, политолози, социолози. Тяхната задача е да обясняват защо не е добре да сме българи и защо трябва да се променяме, да правим реформи, да се равняваме по „Европа“, да не се хвалим с историята си, защото ни комплексира.

И този път се появи такъв интелектуален левент с много титли, най-важните от които са „професор“ и „културен антрополог“: Ивайло Дичев, за да обясни на простия български народ защо не бива да се вълнуваме чак толкова от посегателствата върху Вазов. Според него „сакрализирането на „Под игото“ е функция на „комплексарски национализъм“. Обясненията му са разбира се научни и дълбокомислени, каквито са навярно и лекциите, с които учи младите хора да не бъдат „националисти“, да се очистят от „санстефанския комплекс“ и да не изпадат в „едно перманентно страдание“. Понеже като „нямаме Юго и Дикенс“, се поддаваме на простотиите на разните патриоти и „сакрализираме Вазов до небето“.

Според този „гигант на науката“, ние, българите, сме били изпаднали в „криза на идентичността“ и затова не знаем кои сме и какви сме, та залитаме в миналото и „сакрализираме“ Вазов.

Братя, българи, защо се чудим, че образованието ни било пропаднало, че учениците и студентите били неграмотни. Ами какви да бъдат, щом подобни професори преподават в университетите и учат и възпитават младите хора? Българските държавни университети са пълни с такива всезнайковци и скудоумци. И те се възпроизвеждат като едноклетъчни организми. А по указанията на чуждите неправителствени организации държавата ги подкрепя, плаща им, за да бълват сквернословията си и да тровят народа. И още по-бързо да се възпроизвеждат в нови учени, професори, учители, журналисти, министри...

Още веднъж ще повторя, че случаят с „превода“ на „Под игото“ е брънка от стратегията за денационализацията.

Ще правят, ще струват, но тези негодници ще се наложат и ще убедят най-напред учениците и учителите им, а после и родителите, най-накрая и цялото общество, че трябва да се отърсим от стародавните традиции, да ги оставим в миналото, за да не ни тежат в пътуването ни към бъдещото благоденствие. Веднъж ще опитат с едно, после ще се откажат от него; после отново ще предизвикат скандал и пак ще се намери някой културен антрополог, за да ни укори в национално комплексарство. Докато най-сетне на всички ни втръсне и, пази Боже, се съгласим с тях. Колко му е тогава да се отречем и от Вазов. Пък после и от Ботев, Вапцаров, Йовков, Елин Пелин, преп. Паисий, св. Софроний, Яворов... Но най-напред от Вазов, че той много обича България, милее за нея, възпява я и показва високите български нравствени добродетели, каквито няма да видим в „Европа“. Защото той е основният камък на българската литература и култура. Извадим ли го, всичко ще рухне под собствената си тежест, за да възтържествува културата на слугинажа, глупостта и глобализмът.

Но преди това дано се продъни земята, за да погълне целият този слугинаж!


 

ПРАЗНИК, ПРЕДИ ДЪЛГИЯ ВЕЛИКДЕНСКИ ПОСТ

Е-поща Печат PDF

Българо-руският клуб „Дружба“, Сдружение „Евразия“ и кметството на с. Върбица под патронажа на ПП “Нова Зора“ проведоха празник четири в едно: руска „Масленица“, „Сирни заговезни“ и „Баба Марта бързала мартеници вързала“ ведно с празника на самодееца. Взеха участие над 400 човека, беше организиран транспорт за извозването на всички желаещи да участват в празника. Автобусите бяха посрещнати  от Виолета Ангелова изобразяваща Баба Марта с кошница с мартеници. Всички присъстващи бяха поздравени от председателя на сдружение „Евразия“ Евгения Иванова и кмета на с. Върбица Красимир Маринов.

Водещата на тържестгвото Нина Тодорова разказа за празника „Масленица“: С този празник се изпраща зимата. Организират се весели игри, пекат се блини - вид палачинки, защото това печиво много напомня на слънцето. Накрая се разпалва огън и се изгаря Символ.

Масленицата е чучоло, което се прави от слама и символизира зимата. От древни времена се счита, че запалването на чучелото утвърждава победата на живота над смъртта и на доброто над злото. Преди да бъде запалено чучелото, всеки може да сложи в джоба на дрехата й листче с написано нещото, което иска да остане в отминаващата зима.

За българския празник „Сирни заговезни“ е характерно искането на прошка, хамкането с бяла халва или сварено яйце и прескачането на огньове за здраве. Това е последният празник с големи веселби преди дългия великденски пост.

Даниела Заркова – секретар на читалище „Пробуда 1990“ в Плевен, разказа за мартениците: „Легендите за произхода на българската мартеница са няколко, но всички са свързани с прабългарите и с основателя на българската държава – хан Аспарух. Една от тях ни отвежда 1300 години назад във времето. Тръгнал Аспарух да търси нова земя за българите след като хуните разгромили родината му и отвели в плен сестра му Хуба. Пристигнал в днешните български земи и ханът  изпратил вест по сокол до сестра си. Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се засели там. Хуба избягала и завързала на сокола бяла копринена нишка да извести пристигането й. Птицата долетяла до новата земя, но вражеска стрела простреляла сокола и кръвта обагрила нишката. След добрата вест за пристигането на сестра си, хан Аспарух започнал на къса от бяло-червения пресукан конец, връзвал го на ръцете на войниците и наредил двата цвята никога да не се разделят - като символ на българското единство. Бил ден 1 март 681 г. Нарекли копринения конец мартеница, по името на месец март. Оттогава бяло-червената нишка свързва българите по света в едно.

И днес всеки участник в празника получи мартеница и всеки поиска прошка защото: олеква ти когато си простил,олеква ти  когато ти прощават. Човекът на земята все греши, на този празник прошка ни се дава“...

Пред хората от село Върбица прозвучаха   руски и български песни в изпълнение на руска вокална група с ръководител Атанаска Пеловска от с. Подем, Вокална група „Росна китка“ от с. Върбица с ръководител Богомил Мицев.

Особено вълнуващи бяха изпълненията на  сатерична вокална група „Феникс“ от с. Горна Митрополия с ръководител Нина Станчева.

Песни и танци огласяха до късно мегдана на селото. Надежда Аверочкина ръководител на българо-руския клуб „Дружба“ бе организирала много атракционни игри. Имаше и конкурси за деца, които се включиха с радост, а лакомствата - баници, пити, кексове, палачинки    стигнаха за тях и за всички желаещи. Тези, които не видяха чудото в с. Върбица, могат само да съжаляват. Другите ще го помнят дълго, заради преживените радости и вълнения.


 

ЗАЩО ДНЕС ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА ТРЯБВА ДА ПРАЗНУВАМЕ 3 МАРТ

Е-поща Печат PDF

Навремето, когато още “падането на България под турско робство” се изучаваше в учебниците именно с тази си терминология, когато четяхме Григорий Цамблак (ученик на Патриарх Евтимий, свидетел на завладяването на Търновското царство през XIV век – б.а.) в оригинал и анализирахме романа “Антихрист” на Емилиян Станев, си виках: “Ние днес въобще не осъзнаваме какво е преживял някога тоя народ! Добре че в днешното време поне няма кой да дойде да ни завладее!”

Това беше през 90-те и тогава идея си нямах, че мислите ми могат да се окажат пророчески…

Днес, през 20-та година от ХХI век, след 10-годишно членство в ЕС и още по-дълго в НАТО, акцентът на общественото внимание вече не е толкова комунизмът – за него някак си ни писна да слушаме; не е Студената война, която уж свърши; акцентът не е дори самото еврочленство, което само допреди няколко години се възприемаше като най-великото достижение на модерната ни епоха! Акцентът е... опасността от ислямска агресия срещу уж защитената ни от НАТО и ЕС, все още уж българска държавна територия! А през това време какво правим ние, българите? Чудим се трябва ли или не да празнуваме 3 март!

Парадоксалността на този явно изначален въпрос на модерната българска национална идентичност е особено ярка в контекста на новия „цивилизационен избор“, пред който ни изправя наскоро обявената неосманска доктрина на турският президент Реджеп Ердоган. Предвид определените от него и съвсем конкретно измерими „душевните граници“ на бъдещата му Нова Османска империя, е време най-после да се замислим наистина сериозно какво означава за нас датата 3 март и защо днес повече от всякога трябва да я празнуваме и да пазим внимателно от съвременно фалшифициране историческата памет за нея.

Между другото, правилната дата е 19 февруари – по стар стил, т.е. по Юлианския календар. Защото, именно в средата на мразовития месец февурари на 1878 г., е подписан т.нар. „предварителен“ Санстефански мирен договор. Подписан е след невероятния дори и от днешна гледна точка зимен поход, който армията на Руската империя (съставена от етнически руснаци, украинци, поляци, румънци, молдовци и финландци – б.а.) с нечовешки усилия успява да осъществи през 3-метровите преспи на Стара планина. За да излезе в полята на Горнотракийската низина и да настъпи към Одрин и подстъпите на Истанбул/Цариград под носа на изненаданото османско правителство и яростно подкрепящите го западни велики сили (разбирайте, основно, днешните Великобритания и Германия – б.а.). Сега ще се намерят някои, които ще се хванат за тая коварна думичка „предварителен“. Което значи „неокончателен“ и, следователно, подлежащ на ревизия на Берлинския конгрес. Ами, факт. Факт е обаче и друго – точно Санстефанският договор е юридическият акт, който възстановява българската държава на Балканския полуостров, несъществувала почти половин хилядолетие (500 г.). Правната сила на Сан-Стефанския договор именно като държавно-творчески юридически акт е потвърдена от всички европейски представители на същия този Берлински конгрес.

Така, благодарение на руското оръжие, на руската смелост и жертвоготовност (не, това не са просто изтъркани клишета!), подкрепена със сериозен принос и от българска страна и то не само в лицето на българското опълчение, българите получават нов шанс да възстановят своята държава на Балканите - за първи път след османското нашествие от края на ХІХ век. „Окупация“, твърдят някои. Или „освобождение“… Или извоювана на висока цена и със съвместните усилия на няколко обединени народа (тук вече можем да включим освен руснаците и украинците, и румънците, и финландците, и другите) „свобода“…


И пак стигаме до фундаменталния третомартенски въпрос: какво е било наистина и толкова ли ни е било лошо преди това?

Едно време учехме, че е било “робство”. Обаче още тогава големите учени го наричаха “османска власт” - не “турска”, защото в Османската империя е имало много повече други етнически групи, обединени под знамето на исляма, отколкото са били като средностатистическо число истинските етнически турци. Днес, верни на историческата обективност и най-вече на една много хлъзгава политкоректност, казваме, че е било “османско присъствие”. Сам по себе си този термин всъщност е исторически оксиморон, защото понятието “присъствие” предполага пред него да стои определение за чуждо такова - турско, ислямско, примерно. “Османско присъствие” е некоректен фактологичен, юридически и политически израз, защото по онова време тук, на Балканите, ние всички сме “османци”, понеже всички сме поданици на Османската империя.

Но да се върнем по същество. От какво ни осовобождават руснаците, окупирайки османски територии през 1878 г.? От нещо, което по-голямата част от тогавашните българи възприемят като гнет, потисничество, нарушавяне на човешките им права. Не го възприемат така само онези българи, които са свързани по някакъв начин с местната османска администрация, имат някакви политически или икономически интереси от сътрудничеството си с османския чиновнически и държавен елит - чиито представители доста често не са били с “турски” етнически произход, впрочем. Иначе, в дъражавните закони на самата Османска империя българите са определени като “рая” - в буквален превод “стадо”, в смисъл: поданици, чийто държавен и социален статут е приравнен с този на животните, те стоят дори по-долу от “робите” в класическия робавладелски обществен строй.

За мнозинството българи по онова време зависимостта от османската империя е именно това - робски статут, битие на хора без права, третирани като животни, защото не изповядват основната религия на държавата - исляма. Но понеже ние искаме да сме наистина исторически обективни, е редно тук да кажем следното: за 500 години османскато господство над българските земи не е веднъж установено и непроменящо се статукво, а търпящ трансформации и развитие процес. Ако разглеждаме началния период, обхващащ времето от края ХІV до към втората половина на ХV век, то това е епохата на османското (ислямското) завладяване на България и Балканите. Тогава все още има остатъци от средновековната българска държавност, живи преки наследници на последните царе, местни владетели със запазено българско държавническо самосъзнание, които организират спорадични опити за коалиции и съпротива. После, за един условен период от около две столетия, идва епохата на “присъствието” - в смисъл, на вече установената и утвърдена, силна османска власт, когато империята вече е наистина балканска империя и работи по своите нови имперски закони. В този период съпротива почти няма, защото е невъзможна. Споменът за загиналото следновековно българско царство вече е избледнял, сменили са се няколко поколения, българска аристокрация отдавна няма - болярите или са избити, или са емигрирали на Запад към унгарските земи и на Изток към руските, или са се интегрирали в административно-политическата система на империята, приемайки властта на султана и ислямската религия. Населението също, през този период, не разсъждава върху своя статут. Фразата е именно “не разсъждава”. Няма лидери, които да му подскажат такива мисли и идеи. Българите тогава живеят по инерцията на мълчаливото отричане на османските държавни закони, но привидното съгласие с тях, на капсулирането в затворени малки общности и търсенето на опора в християнския Бог, при сведен до минимум контакт с чуждите господари. Робството - като преобладаващо, болезнено осъзнато масово усещане сред населението, идва доста по-късно - чак в началото на ХІХ век, когато империята навлиза в период на тежка политическа и икономическа криза, която за кратко я оставя без централно управление и освобождава големи военизиряни тълпи, които опустошават огромни територии на предимно на юг от Стара планина. Това е т.нар. “кърджалийско време”. Разрухата и безнаказаните безчинства, обхванали империята тогава, карат “раята” буквално да “вземе нещата в свои ръце”. За първи път от няколко века българите започват да градят укрепени селища, разрешено им е да носят оръжие, много от тях “хващат гората” и стават хайдути. И така се научават да се борят. Започват да осъзнават своята сила. Започват да се възприемат като несвободни, като роби. Именно в този период това усещане става масово, общонародно и от него се ражда идеологията на бъдещото национално-освободително движение.

Поради причините, посочени дотук, 3 март заслужава да бъде нашият истински и неоспорим национален празник. А тогавашната Руска империя ни оказва безценна помощ и подкрепа и то с кръвта на своите войници. Буквално. Загиналите под нейните бойни знамена във войната от 1877-1878 г. само на българска територия са над 22 000 души. И тук говорим за етническите руснаци, отделно са всичките останали вече споменати поданици на империята, сражавали се на Балканския фронт в тази война.

Днес е нужно да се замислим наистина сериозно върху тези цифри, тези факти и въобще за истинския смисъл на националния ни (все още неотменен) празник 3 март. Не заради някаква идеология (лява или националистическа), романтизъм, историческа сантименталност или бутафорно русофилство. Нужно е да се замислим заради това, че историята наистина се повтаря по спирала, както е казал Хегел. А в българския случай май си е направо по окръжност. Някой може би ще се изсмее, но сега си представям как Григорий Цамблак, Левски, Ботев, Бенковски, а заедно с тях и още цяла редица наши герои и мъченици, хвърлили безразсъдно живота си на вятъра на онова, което доскоро наричахме “национална революция” (а днес отричаме като проста проява на “тероризъм”) се обръщат в гроба, готови да излязат, да дойдат тук и… да ни посекат със собствените си саби... още преди да са дошли башибозуците... Последният от тази редица е Тодор Живков. Да, да, правилно прочетохте. Той, същият - който някак си успя да предвиди и се опита да предотврати това, което ни заплашва от Югоизток в момента – чрез “възродителния процес”... Сега ще кажете, че онова беше друго време, друг строй – лош, комунистически, че търсенето на паралели е тенденциозно. Прави сте. Тогава Турция още не беше изработила своята неосманска доктрина и самозаплашваше, че един ден ще „ни купи“ (икономически – б.а.), въпреки че българските турци тогава се бореха за „автономия“ - ни повече, ни по-малко. Днес Ердоган е доста по-директен и двойно по-амбициозен. На него не му е достатъчна само европейската периферия, заемана от България. И Гърция. И (може би) т.нар. Западни Балкани. Той гледа надалече, към сърцето на Европейския съюз, хитър политик е и знае как да постигне целите си. Знае как да използва човешкото усещане за безнадеждност, желанието за отмъщение и „тъмната страна“ на ислямската религия…

Не парадоксално, гротескно звучи. Още повече, защото се случва в 21 век и, защото от последното нашествие на радикалния ислям на Балканите са минали вече 600 години. И нищо явно не се е променило. Същото разделено общество, същите политически грешки, същата безучастна Европа, същото подценяване и поощряване на крайния фанатизъм. Освен... да, освен Русия! Отново Русия…

Има една единствена, но съществена разлика – съвременната геополитическа позиция на Русия, която за всичките тези векове, многократно отричана и подценявана политически, успя да се превърне не само в “Трети Рим”, но и да надмине представите за духовно и военно могъщество. Дотук историята помни 12 руско-турски войни – с онази, от 1877-1878 г. Без да искам да съм лош пророк, смятам, че в нашето съвремие предстои да станем свидетели на 13-тата. 13 е фатално число, казват. За кого, скоро може би ще разберем. Дано поне този път да не е за нас, българите.


 


Страница 3 от 344