В България протичат много тревожни процеси на отродяване и силно деформирани проявления в овладяването и употребата на българския език.
Вече стана обществено достояние фактът, че голяма част от българските ученици са функционално неграмотни, и че друга голяма група (десетки хиляди) деца не посещават училище и следователно въобще не учат български език. Освен тези образователни факти има и друг, обикновено скрит за обществото процес – деградация на ползването на българския език и писменост.
Деградацията на българския език и писменост има различни форми и измерения.
Първото измерение на деградацията на ползването на българския език е все по-честото използване на латиница вместо кирилица при изписване на различни текстове в интернет и в социалните мрежи. Вярно е, че технологията на използване на компютрите, на програмното им осигуряване е на английски, но това не е достатъчен повод и аргумент да се “забравя” кирилицата, след като клавиатурата е снабдена и с двата типа азбука.
Явно безумната (дори идиотска) идея на един бивш президент на България да се откажем от кирилицата и да преминем на латиница, все пак получи своите волни или неволни последователи... И твърде често вместо български букви се изписват латински, а думите са с български звук и звучене. Използва се т. нар. дигитална шльокавица, т.е. писането с цифри вместо с букви, което е особено разпространено сред юношите и най-младите ползватели на компютри и общуване в интернет. Среща се дори едновременно изписване на текст с кирилица и с латиница.
Напоследък този “езиков дуализъм” (при това английският съвсем не е на представително ниво, а нещо дори по-пошло от булевардното познаване на този език) стана модно увлечение и на някои спортни сайтове. Например, информация за футболен мач между: „Динамо (Киев) – Skenderbreu“ или дори „Монтана – Maritsa Plovdiv“.
Подобна е и практиката за изписване с латиница на имената на футболистите, играещи в мачове от българското първенство, докато в европейските страни се използва съответният роден език. Оправданието, че мачовете се излъчват международно, не върви, ама изобщо, тъй като едва ли някъде в света гледат с интерес мач между “Витоша” и “Верея” например.
Оше нещо, в един сайт пише, че: „Пет български града се присъединяват към Wings for Life World Run“. Подобен характер има и писането на съобщения по телефона (есемеси) на латиница вместо на кирилица.
През последните десетилетия в научни списания, сборници и други издания се възприе практиката да има публикации на чужди езици, докато образците и методиката на добрата стара традиция - в българските научни списания да има статии само на български език с кирилица, и резюме на чужд език на латиница, - изчезна. Българските политици и те започнаха да поздравяват български граждани на чужд език. Например поздравът на български министър по повод Трети март: „Happy National Day – the 140th Anniversary of the Liberation of Bulgaria!“.
Дали е възможно в Германия немски политик да се обърне към немската нация с поздравление на френски примерно? Или във Великобритания? Или във Франция? Или в Полша и Унгария?
Второто измерение на деградацията на българския език е прекомерната употреба на чуждици по повод и без повод. В българския език закономерно навлязоха нови думи от сферата на компютърните и информационно-комуникационните технологии (ИКТ), макар че и тук има просто механично използване на англоезична терминология, дори в случаи, когато има подходяща българска дума. Така е и в други сфери на знанието и културата. Ежедневно журналисти, културни дейци и някои научни работници си служат с чуждици, вместо да използват съответните български думи.
Едно от обясненията е, че го правят поради слабо владеене на родния език, или от желание да изглеждат “по-цивилизовани“, „по-начетени“, „по-интелигентни“, добре познато на културния българин от Добри-Войниковата “Криворазбрана цивилизация”.
Типичен пример в случая е думата „визия“ (от латински visio, същото и във френски и немски език), употребявана най-вече в журналистиката, културата, политиката, архитектура и градоустройство и т.н., и производната от нея “визионер”. Звучи доста импозантно да кажеш „визия за София“ (!), вместо на обикновен български език „виждане за София“, „представа“ или наложилите се много преди това чуждици „идея“ или „стратегия“, „поглед за бъдещето“. Не, и не, „визия“ и толкоз!
Думата „визионер“ в Речника на чуждите думи в българския език (под редакцията на акад. Владимир Георгиев, 1970) означава „човек, който има привидения и халюцинации; ясновидец“. Е, да, наистина някои български политици, културтрегери и журналисти действително са обладани от лъжливи представи, привидения и халюцинации... удобно. Но това не е основание в книжовния български език да вмъкваме нова чуждица - „визия“.
Масова стана употребата на „артикулирам“ вместо “говоря, изговарям, произнасям”. Или „постинг“ (от англ. posting) за някакво съобщение или верига от съобщения, особено в интернет кореспонденцията, във фейсбук, инстаграм, туитър и други мрежи, в лични блогове, в отзиви по материали в сайтове и др. Думата се използва дори и за изработени от учениците табла по някакъв учебен предмет, което съвсем не отговаря на действието и съдържанието. Има, както винаги, и сноби, които си въобразяват, че „постинг“ изглежда някак така по-научно и престижно, по-модерно, както казваха в предаването “НЛО”, някак международно!!!
Очевидно просташки им звучи на мнозина да използват обикновени думи като табло, съобщение, дори текст, статия, материал (писмен).
Подобна е ситуацията с множество други нови думи. В спорта масово навлизат чуждици, предимно английски, които за огромната част от почитателите нищо не значат и им пречат да се ориентират в информацията. Например „промоутър“ (популяризатор на спортни или други срещи, мероприятия).
По същия начин стоят нещата и във връзка с автомобилите. Тях вече не ги „настройват“, „регулират“, „изменят“, променят някаква система от тях, ремонтират, а ги „тунинговат“ (от англ. tuning – „настройване“).
Други такива масово нахлуващи в прекрасния ни език чуждици са „кастинг“ (проба, прослушване), „тренд“ (направление, посока, тенденция), „дестинация“ (място за посещение – населен пункт, местност, курорт, обект, определена територия и др.), „бранд“ (търговска марка, марка на продукт), „кеш“ (в брой), “BG” (българско) и т.н.
Очевиден е един психо-социален феномен, маниакалност, на определени групи и браншове, който е последица от мизерното българско днешно съществуване, и се изразява с елементарно чуждопоклонничество и подражателност, близка до тази на приматите - казаното с чужда дума е по-вярно и по-впечатляващо от казаното с българска дума? Употребата - най-често излишна и снобска - на чуждици те прави по-значим и по-велик спрямо другите. А пък останалите са някакви си аналфабети (неписмени, неграмотни хора), простаци и простакеши.
Така се стига дори до смяната на една утвърдила се вече чуждица с друга, нова. Може би най-характерна за очевидния колониално-езиков манталитет е използването на думата за месторабота – офис.
В края на XIX век в новоосвободена България се използва френската дума „кантора“ (от фр. comptoir). В началото и средата на XX век вече използваме италианския термин „канцелария“ (cancellaria), а в края на XX и началото на XXI век френско-английското „офис“ (от френското все пак office, но с англосаксонско звучене). Или замяната на понятието „завод“ и „предприятие“ с нищо незначещото „фирма“. Ето как безработният ни съгражданин с ромски произход и с фирма за два лева се изравнява по значение и чисто езиково с монополиста от фирма „Лукойл“!
Особено тревожно е формирането в научните среди на своеобразен изкуствен псевдонаучен език, използващ безкрайни поредици от чуждици, естествено, неразбираеми за обикновените хора. Не е ясно дали защото такава терминология им придава вид на по-голяма ученост, но когато чуждиците ги вмъкват в учебниците за основното и средното образование, те стават неразбираеми за учениците и просто непотребни. Но най-важното е, че се превръщат в един вид препятствие за овладяването на учебния материал. В крайна сметка това води до принизяване на равнището на знания, на тяхното разбиране и усвояване. Например терминът „парадигма“ (от гр. paradeigma, пример, образец), начин на поставяне на проблема, възприет като образец за изследване; доминиращ начин на мислене във формата на някаква завършеност, т.е. пример и т.нар. наукообразни обяснения.
Ето така днес манията за ранно овладяване и ползване на какви ли не чужди езици, и на първо място английски, е нещо като върхът на сладоледа, и то преди да е овладян родния български език, да се знаят основните граматически правила, да са развити поне на начален етап уменията да се мисли, да се сравнява, обяснява и т.н. Това ранно чуждоезиково обучение има своите корени предимно в желанието на родителите децата им да се насочат и осъществяват в чужбина в близко бъдеще, а не толкова да използват чуждите езици за улеснение в своята практическа работа и живот тук.
В София и в други големи градове могат са се видят дядовци и баби, майки и бащи, братя и сестри, които водят малки деца на курсове по чужд език, но те още не са се научили как се пишат българските букви... Може дори да се чуе: “Ще ти дам това шоколадче, ако ми го поискаш на английски“!..
Безспорно е, че владеенето на чужди езици улеснява професионалната реализация, особено в съвременността, както и адаптацията на българите в чужбина, т.е. в друга културна среда. Не бива обаче да се забравя, че то може да бъде и мощен фактор за отродяване.
Въведена е практика в езиковите гимназии да се изучават други учебни предмети на чужд език, което силно понижава качеството на получаваните знания. Това с особена сила се отнася за обучението но история и география, учебни предмети, които заедно с българския език и литература пряко влияят върху формирането на чувството за род, Родина, народностна принадлежност, за българска култура, самосъзнание, самочувствие и самобитност, култура.
Тревожен е отказът от изучаване и ползване на българския език от децата и внуците на българските емигранти в чужбина. Първото поколение емигранти от епохата на безкрайния “преход”, както изглежда, вече имат отраснали деца, а и внуци. Особено тревожно е, че част от децата и по-голямата част от внуците, които са научили български само на семейно равнище, слабо го владеят (разбират, но не говорят, или говорят с много силен акцент) или не знаят и дума български (предимно внуците). Повечето са израснали в чужда езикова среда и свободно общуват на местния национален език. При тях няма разлика в културата и поведението в сравнение с местните деца, т.е. те са се вписали почти напълно в чуждата среда („мултикултурализирани“ по Меркел) и вече почти изцяло са загубили чувството за принадлежност към България. За тях Родина е Чужбината, т.е. там, където са се родили, израснали и образовали. Те, в повечето случаи под влияние на родители, дядовци и баби, имат някакво по-особено отношение към България. Страшни са отрицателните емоции на баби и дядовци, които посрещат своите внуци от чужбина и на които могат само да се усмихват, не могат да разменят поне изречение на български с тях. При децата, растящи и учещи в България, също има по-често от необходимото ползване на чужди езици. Това е предимно под влияние на желанието за самоизтъкване пред другите, които не знаят или по-слабо владеят чужд език.
Езикът и писмеността са основата на съхраняването на националната памет, националните традиции и достойнство. Тяхното ерозиране и деградация на личностно и на обществено равнище са сигурен белег за отродяване и последваща доброволна асимилация в друга народност.
5.05.2018 г
