Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ТИ, ЦАРЮ, ПОЛОЖИ СВОЯ МЕЧ НА ВЕЗНИТЕ НА СЪДБАТА

Е-поща Печат PDF

 

Битката при Долна Митрополия се е състояла на 10 декември 1877 г. (по стар стил 28 ноември) и е последният етап от Обсадата на Плевен. Завършва с победа на руското оръжие и капитулацията на Западната турска армия, командвана от Осман паша. Падането на Плевен е един от преломните моменти в хода на Руско-турската война (1877–1878) и дава началото на победния марш на руското оръжие за Освобождението на България.

 

28 ноември. Часът около четири забележиха изведнъж един конник, който тичаше към императорския редут и като че ли махаше с шапка и викаше нещо към войските. Тъй като още гърмежите продължаваха, ако и по-нарядко, то с някакво недоумение и недоверие гледаха на радостните жестове на пратеника. Но ето, той пристигна в редута.

„Ваше Императорско величие, Осман паша се предава!“ - извика полковник Моравски, като изговаряше едва думите и с мъка се държеше на седлото.

„Ела тук!“ – отговори царят и сам с бързи крачки тръгна към Моравски.

Последният едва успя с отривисти думи да обясни за станалото. „Благодаря юначе“ - произнесе императорът... Царят сне фуражката и със сълзи на очи се прекръсти.

На 29 ноември на 11 часа заранта Царят излезе на кон с цялата своя свита за Плевен.

В една от най-добрите български къщи беше приготвен обед. Царят, с особите на царската фамилия, с княза Карла и с висшите лица от двора и армията, седеше на трапеза във вътрешното помещение, а за другите лица от императорската свита, великокняжевската и румънската, бяха поставени големи трапези на двора под открито небе. Изведнъж целият двор се огласи с приветствени „Браво, Осман паша! Браво!“. И грамадната тълпа почтително се отдели на две страни, вдигна ръце към шапките за да отдаде чест...

„В знак на уважение към вашата храброст, връщам ви вашата сабя, която ще можете да носите у нас, в Русия, дето, надея се, не ще имате причини за най-малко недоволство.“

Осман, с видимо чувство на признателност, дълбоко се поклони пред Царя и излезе, крепен от лицата, които го придружаваха.

На 30 ноември се събра Негово Величество военен съвет, в който се съвещаваха за по-нататъшни действия...

На 1 декември Великият княз Владимир Александрович възрадва господаря с победа. Като получи телеграмата, Негово Величество заповяда да съберат лицата от главната квартира на молебствие и да напишат грамота за Августейшия командир на 12 корпус, за награждаване на Негово Височество със златна сабя, украсена с брилянти с надпис: „14-и 30 ноемврий 1877 година“.

На 2 декемврий, часът в 9 заранта, Императорът прие офицерите от почетния конвой и командирът на конвоя флигел-адютанта подполковник Енден доложи на Негово Величество тяхната обща молба и помоли Всемилостиво да приеме засега проста сабя за спомен. Царят тогава произнесе: „Аз съм твърде доволен и от тая сабя и друга не ми е нужна“...

Парадът на 2 декември мина без церемониален марш. Царят само обиколи войската, като благодари на всяко почти отделение за всичките трудове и мъжеството, оказано в последното сражение. Като минаваше покрай Третия гренадирски артилерийски полк, Негово Величество извика от фронта редника Карабанов, той се приближи до царя със същата онази чистачка на топа, с която отбиваше турците. След като го разпита за този епизод и го похвали, Негово Величество взема от генерал-майора Салтиков един знак за отличие и саморъчно го подаде на Карабанов. След като дойде до Астраханския полк, Негово Величество извика редника Егор Жданов, който беше захванал едно турско знаме, и тоже го награди със знак на отличие. След свършването на смотра, Негово Величество заедно с Великия Главнокомандующи княза, княза Карла Ромънски с всичката си свита и началствующи лица, се върна в Плевена. На пътя около града, на това място, дето в деня на предаването се вълнуваше едно море от червени фесове, сега също се вълнуваше море, но само черни шапки от овчи кожи. Това бяха българи от Плевена и от всичката околност, дошли да поздравят и благодарят на своя царствен защитник. Те срещнаха Негово Величество с гръмки викове „да живее“ и ръкопляскания, съставляющи у тех обичай за изказване обща радост, приветствия и при „наздравица“. В града, в същата къща, гдето и миналия път, бе сложен обяд на Царя и на всичките присъствующи. При входа на къщата Царя биде посрещнат от тълпа моми-гражданки, една от които едва произнесе следующата приветствена реч:

„Всемилостивий Господарю! Голямо е твоето благодеяние към нас; Ти предприе войната не само от любов и състрадание към нас, но и удостои нашата земя с Твоето царско посещение, като подвъргна себе си на всичките трудности на един походен живот. Всемилостивий Господарю, нашата благодарност към Тебе няма предели, но извини, Великий Господарю, нашата простота и неумение, достойно да те посрещнем и да си изкажем дълбоката признателност. Българите до веки ще благославят Твоето велико име и името на Твоя Августейши дом“.

След това, на Негово Величество бе поднесен от една депутация Плевенски граждани следующият адрес:

„Великий Господарю!

Изминаха се страданията на българския народ. Те отлетеха безвъзвратно, само затова, че Ти, Царю, положи своя меч във везните на съдбата.

Ти, велики Господарю, със своя щит ни запази от варварството на неверните.

Ти ни даде нов живот.

Като слънце ти озари нашата земя със своето посещение, като възкреси българския народ, и както снегът се стопява от слънчевите лъчи, така се пръснаха веригите, които ни овързваха от ред векове!

Можем ли да стоим равнодушни към това велико събитие, плодовете на което ще вкусим не само ние, но и нашите деца и далечни потомци. Със своите страдания през петмесечната обсада, ние, жителите на града Плевен, купихме право да стоим начело на българския народ при стремлението да искажем тебе, Господарю, от името на тоя народ своите най-живи чувства. Ние вярваме: освобождението на Плевен е зарята на освобождението на старата България; Плевен въскръсна сега пръв, както преди векове беше умрел последен!

В спомена на нашите потомци за това въскресение, във видимо през бъдещите векове въспоминание за това щастие, което ти, Господарю, дари нам със Своето посещение на нашия градец, ние просим позволение да устроим в Плевен мъжска гимназия, като я именуваме със свещеното за всеки българин име на Ваше Императорско Величество, Царя-Освободителя.

Ощастливената от тебе, Господарю, България, в Тебе, венценосний Стратеге, вижда своето спасение; тебе трябва да посвещава своите деца, своята надежда и упованието на своята страна, залог за нейното преуспяване в духа на истинската цивилизация и на братско единение с Русия.

Беше време: за много векове потемне слънцето на България, в царуването на Александра Георгиевича Страцимира, под тия височини на Плевен, на които възсия сега по силата на новия Александра, венчан Георги, по право именуван страх на мира на робството и на тиранията.

Душевно и вечно преданните и благодарни български граждани и гражданки от град Плевен“.

Следват подписите на архимандрита Константина, на 9 духовни и на 91 светски лица.


(Из “Дневник Царя Освободителя по освобождението на България”, Леонид Чичагов, София, 1901 г.)


 

КОЙ УНИЩОЖАВАШЕ МИРА И ДЕМОКРАЦИЯТА?

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 18

 

В миналия брой публикувахме първата част от проучването на големия американски писател Теодор Драйзер, посветено на ролята на английския капитал за възникването на нацизма и за създаването на военната мощ на хитлериска Германия. Сега предлагаме на нашите читатели втората част, на изследването на Теодор Драйзер за не по-малко интересните заслуги на САЩ за възхода на хитлеризма.

 

Авторът  на романите “Сестра Кари” “Джени Герхарт, “Финансист”, “Титан”, “Гений”. Теодор Драйзер (1871-1945) е един от големите американски писатели на ХХ век. По неговия роман “Американска трагедия”, е създаден филмът “Място под слънцето” със знаменитата Елизабет Тейлър. Това, за което почти не се пише, е, че в края на живота си Теодор Драйзер става член на комунистическата партия; че още преди това е привърженик на републиканците в Испания; че написва книгата “Русия през погледа на Драйзер”; че е яростен и непримирим противник на фашизма; че в публицистичната си книга “Америка заслужава да бъде спасена” (1941) разкрива с изумителна фактология най-мръсната тайна на фашизма – истината, че той е създаден от банкерите на Уолстрийт и Лондонското сити, както и с участието и одобрението на най-богатите фамилии на Англия и Америка.  И че без огромните им финансови инжекции и съвместните милиардни бизнес сделки това не би могло да се случи.

 

През 1926 Италия вече стоеше на прага на разрухата. Естествено, г-н Морган знаеше това много добре. То дори беше съобщено в чикагския "Дейли нюс", чийто кореспондент в Рим Хайрам Мъдъруел пишеше, че хазната на фашистите е празна, страната е фалирала и жизненото равнище спада все повече и повече. Но г-н Морган упражняваше достатъчен контрол над нашия печат, за да представи съвсем друга картина и да подчертае с каква удивителна точност се движели сега италианските влакове. И бяха пуснати облигации за 100 милиона долара, които бяха използвани за спасяването на фашизма. Без този заем Мусолини щеше да се сгромоляса. Така Америка заби първия гвоздей в ковчега на демокрацията.

Според Джордж Селдс, предишния американски кореспондент в Италия и най-голям познавач у нас по тези въпроси, днес американският дял в италианския фашизъм възлиза на повече от 600 милиона долара.

Казано по най-простия начин, Америка и Англия всъщност изковаха ножа за "удара в гърба", нанесен през 1940. Комисията на Най - за чиито разкрития американският народ не научи почти нищо благодарение на контролираните от корпорациите печат и радио - е установила, че американските бизнесмени са снабдили италианските въздушни сили с най-модерна американска апаратура: усъвършенствувани жироскопи, прожектори и звукопеленгатори, уреди за контрол на управлението. Освен това огромни количества "наше" старо желязо са били изпратени в Италия. Така по-голямата част от италианската стомана, от която половината и повече отива за въоръжение, е произведена от старо желязо.

По данни на Министерството на търговията през 1938 година - по време на масираната атака срещу демокрацията в Испания, когато президентът Рузвелт така всеотдайно се бе посветил на "неутралитета" - "ние" сме изнесли за Италия повече от 400 000 тона старо желязо, с което да бъдат избивани испанците. Същото количество сме изнесли за Италия и през 1939, а само през първата третина на 1940 - 200 000 тона. "Ние" сме прекратили решително продажбата на военни материали само за едно от всички воюващи правителства в Европа - демократичното правителство на Испания, което не застрашаваше никого, освен богатите и привилегированите и което бе така нагло репресирано от международните бандити...

Това е то експортният модел на "американизма".

А какво да кажем за Хитлер, великия Велзевул на "силите на злото"? Как ние помогнахме на куцото, но бясно куче от Берхтесгаден да прескочи оградата?

Какво ще кажете за следното: Хенри Форд, Чарлс Линдберг, бившият ръководител на Международната търговска палата Томас Уотсън, заместник-председателят на "Дженерал мотърс" Джеймс Муни и "известен брой влиятелни просветители" са получили според вестник "ПМ" Хитлеровия "Орден на германския орел", който се дава на чужденци, имащи заслуги към нацисткото правителство. Уотсън е върнал ордена. "ПМ" пише, че "не е известно някой от другите да е върнал нацисткото си отличие".

Муни е познат като приятел на Герхард Вестрик, нацисткия търговски агент, който доби нежелана известност... Напоследък според "ПМ", Муни е издал брошура, написана от самия него, която следва линията на сегашната нацистка пропаганда. Той играе важна роля в американската отбрана. Той е пръв помощник на председателя на "Дженерал мотърс" и отговаря за всички преговори, които засягат военни съоръжения.

Американските богаташи пасват в цялата картина толкова добре, колкото и английските. Известно е, че "Дженерал мотърс" има значителни капитали в "Опел", най-големия автомобилен концерн в Германия. От него трупа част от милионите... В Германия има и завод на Форд, 40 процента от който принадлежат на Фордовия нацистки партньор "И. Г. Фарбениндустри".

Нещата продължават все в тоя ред. Рокфелеровата "Стандард ойл" подобно на английската "Импириъл кемикъл" "е установила връзки с различни немски компании и групировки, в това число и с "И. Г. Фарбениндустри" (цитираме икономиста д-р Плъмър от Оксфордския университет), за да се влее в огромен международен тръст, където участвуват и "Шел ойл" (и английската, и холандската), както и Англо-германската петролна компания".

През февруари "Стандард ойл" оповести, че си е осигурила от "И. Г. Фарбен" правата за производство на синтетичен каучук по новата технология, наречена Буна. Не бе оповестено каква е другата част от сделката, но е ясно, че във време на война Хитлер няма да предаде такава важна технология на един потенциален враг, без да получи в замяна нещо, което непосредствено би облагодетелствувало Германия като "сила на злото" срещу "демокрацията". Бюлетинът "Ънсенсорд" коментира: "Най-вероятното обяснение е, че "Стандард ойл" ще заплати направо с петрол, от който Хитлеровата военна машина така много се нуждае. Посредством Румъния." Да, "Стандард ойл" контролира 12 процента от цялото румънско производство на петрол и продава петрол на Германия чрез една своя компания, наречена "Дойч-американише петролеум гезелшафт".

Това са само някои факти, случайно излезли на повърхността. Но никой не знае колко далеч са стигнали всички тези неща.

Нека има война, нека настъпи потоп, нека става каквото ще, само да няма народен бунт срещу системата на оскъдица. Нали международната машина за производство на печалби трябва да се върти. Да вземем случая с г-н Райбър от "Тексако", който напоследък се поразчу във връзка с разкритията около нацисткия агент Вестрик. Както разбрахме, "нашият" г-н Райбър е продал на Франко по време на фашисткия метеж петрол на стойност 6 милиона долара - американски петрол, произведен от демократичното американско работничество. (Това е на практика ненамесата: петрол за Франко, старо желязо за Мусолини и нищо за законното испанско правителство). Наред с всичко друго този петрол сигурно е помогнал на Франко да смаже демокрацията в Испания. Не правя никаква връзка между двете събития, но впоследствие Райбър получи монопол върху петролния пазар във фашистка Испания. А този монопол се оказа особено удобен за снабдяването на Германия (чрез Испания), когато Хитлер започна да се нуждае от огромни количества петрол за своите танкове и щуки. "Ню Йорк таймс" писа: "Много американски петролни концерни притежават петролоносачи, които плават под чужд флаг. Съгласно с акта за неутралитета на такива кораби не се забранява да посещават испански пристанища." Месеци наред след започването на войната нашите вестници се съсипаха да ругаят Русия, задето доставяла петрол на нацистите. Но накрая, когато стана известен случаят Вестрик, "Ню Йорк таймс" призна, че "от началото на войната хер Хитлер е получил от Америка много повече петрол, отколкото е получил или изобщо би могъл да получи от Русия".

Когато нашите лицемерни управници се сблъскат е такива факти, те вдигат безпомощно ръце и мънкат, че това са недостатъците на демокрацията, че бизнесмените били "свободни дейци", които можели да постъпват както си щат, при условие, че не нарушават закона (разбирай: при условие, че заобикалят закона и се подиграват с него). Това е най-голямата лъжа, измисляна някога! А демокрация, в която липсва информация, изобщо не е демокрация.

Ако мнозинството от нашия народ има думата по този въпрос, то не би допуснало нито един американски цент да бъде заложен на която и да е от воюващите страни в Европа, защото знае, че където отидат американски пари, там рано или късно отиват американска плът и кръв, "за да бъдат защитени вложенията". Но райбъровци по-нагледно разкриват лицемерието на нашите американски фюрери. Райбър се оказа точно такъв, какъвто се очакваше. Последното си посещение в Германия той направил след започването на войната и се върнал с послание от Гьоринг до Рузвелт. Колко ли още райбъровци имаме?

Райбър напусна "Тексако", когато тези неща излязоха наяве, но не само затова, а и защото сега вече официална Америка мрази Германия. Забележете обаче колко неочаквана и колко нова е тази омраза. Тя едва-едва се подаваше - никакви действия, а само думи, - когато нацистите се разшетаха да унищожат демокрацията в собствената си и в други страни. Стана по-гласовита, когато Хитлер тръгна срещу нашата истинска любов - Англия, и когато стана ясно, че той не ще да свърши работата, за която е предназначен - да нападне Русия. Тъкмо това беше и нещастието на Райбър. Както показва цялата му биография, той също би дал мило и драго само и само нацистите да тръгнат срещу Русия. Той мислеше, че те ще сторят това, както го мислеха и "нашите" лидери във Вашингтон, които тъкмо по тази причина нито веднъж не обезсърчиха Райбър или който и да било друг.

Обезсърчиха ли казах? През 1936 комисията на Най разкри, че "Прат и Уитни", "Къртис - Райт" и други самолетостроителни концерни са продали на Хитлер стотици самолети и самолетни мотори ("цели влакове с такава стока", както се изрази не друг, а нашият нов министър на флота Нокс); комисията разкри още, че това е станало със знанието и съгласието на "нашето" военно министерство и Министерството на флота. През 1934 износът на самолети от Съединените щати за Германия е възлязъл на близо 2 милиона долара. А сега ни плашат и искат да ни смразят кръвта с Хитлеровите "ужасни щуки", сякаш те са някакво дяволско изобретение на "силите на злото".

Комисията на Най разкри също, че акциите на "Динамит акциенгезелшафт", немския тръст за производство на експлозиви, се държат от "Импириъл кемикъл", "И. Г. Фарбен" и американската "Дюпон". "Дюпон" била сключила споразумение и с английската, и с немската фирма, по силата на което "всяка страна... след като произведе или се сдобие с някакво патентовано секретно изобретение", трябва "да даде в писмена форма на другата страна незабавно или най-късно до шест месеца пълни подробности за гореказаното изобретение". Дали това споразумение все още е в сила? Разкрито бе още, че "компанията "Спъри жироскоп" е доставяла автоматични пилоти, жирокомпаси и друга апаратура, достатъчна, за да се съоръжават най-малко 50 немски самолета месечно".

 

 

Да, в онези дни да подпомагаш нацистите беше достойнство. “Нашите” капиталовложения в Хитлерова Германия се изчисляват на 1 400 000 000 долара. “Ние” - тоест банката “Дилън-Рийд” - сме отпуснали заем от седемдесет милиона на Фьоглеровата “Ферайнигте щалверке” и четиридесет и шест милиона на “Сименс”. А Фьоглер и Сименс финансираха Хитлер и го направиха диктатор на Германия.

...Ние сме заложили на нацистката карта, макар че залогът там е нищожен в сравнение със залога ни на английската карта. В действителност обаче не сме заложили нито на едната, нито на другата карта, а на картата на интернационала на богатите, за да бъде той надеждно защитен, независимо от кого, на картата на самата война.

Войната, независимо кой ще я спечели, е източник на печалби както за богатите отвъд океана, тъй и за нашите шейсет семейства. От последното тримесечие на 1938 до последното тримесечие на 1939 най-незначителното нарастване на печалбите на една стоманодобивна компания е сто процента, а най-високото - две хиляди процента. Това е само началото на военновременния бум.

Богатството, съсредоточено в ръцете на малцина, се стреми към експанзия и далечни пътища. Това е закон.

 

Из статията Теодор Драйзер “Помогнаха ли английският и американският капитал на Хитлер да унищожи демокрацията” 1941


 

ПОЛИТИЦИ ПОД НАЕМ

Е-поща Печат PDF

• САНКЦИОНИРАНИ ОТ ПРИРОДАТА...

Безумието е заразно. Преди по-малко от месец Киев заплаши със санкции страните, които отказват да приемат разширяване на инициираните от Вашингтон и Брюксел санкции срещу Руската федерация под предлог „анексията” на Крим и „намесата” на Москва в Източна Украйна. Малко е да се каже, че това беше самоубийствен акт на умопобъркани, защото членството на Украйна и в ЕС, и в НАТО зависи и от одобрението на страни като Унгария, Словакия, Австрия, Чехия и Гърция. Ветото на всяка една от тях е достатъчно, за да бъде блокирана и най-малката перспектива за „евроатлантическа интеграция” на Киев. Да не говорим, че разширяването на ЕС беше официално „замразено” за поне пет години, ако вярваме на казаното от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер. Освен това необходимо условие за започване на преговори за членство в която и да е от двете организации е тя да няма териториални и други проблеми със съседите си, което не може да се каже за днешните отношения на Украйна.

 

БИТКАТА ЗА ИМЕНАТА

Е-поща Печат PDF

Мине не мине време, и някои позакъснели антикомунисти се сещат за “тоталитарните” имена в българската топонимия. Всичката Мара втасала, че и да пишем нови табелки и да преиздаваме административни карти и всевъзможни справочници, но нейсе – не в това е въпросът.

И така - т. нар. граждански комитет за възстановяване на българските имена на селищата изпратил писмо до новия президент Росен Плевнелиев с искане да възстанови предишните имена на преименуваните от комунистическия режим селища, общини и области.

 

ОБВЕЯН ЗАВИНАГИ С БЪЛГАРСКА ОБИЧ

Е-поща Печат PDF

• 200 години от рождението на Александър II - Цар-Освободител - самодържец, император на Русия

В съзнанието на българската общественост руският император Александър II остава със спомена за освобождението на България от петвековното османско владичество, поради което той е удостоен с почетната титла „цар-освободител“. В руската история обаче тази титла той получава във връзка с друго важно събитие - премахването на крепостното право, извършено в началото на 60-те години на ХIХ в.

Нито един от другите представители на руската царска династия не е бил удостояван с такава всенародна любов.

Императорите Петър I и Екатерина II остават в руската история като „Велики“ и „Велика“, доколкото полагат неимоверни усилия за териториалното разширение на империята и укрепване на нейното положение като важен фактор в политическия живот на Европа през ХVIII в.

До началото на радикалните промени у нас в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век, независимо от характера на политическата обстановка в страната, никой не се е осмелявал да принизява освободителната мисия на Русия. След това, в продължение на редица години, станахме свидетели на прояви, които влизат в крещящо противоречие с историческите факти.

Особено ярка бе демонстрацията за омаловажаване ролята на Русия за освобождението на България тази година, когато се навършват 140 години от Освобождението на България. Формалният повод за това станаха думи, изречени от руския патриарх Кирил, по време на посещението му у нас във връзка с 3 март. А той не каза нищо скверно, не отрече участието на войници от Полша, Финландия и отдругаде в тази война.

 

Обърна внимание само на факта, че всички те са воювали в състава на руската армия, а не като представители на съответните държави, които тогава просто не съществуваха на политическата карта на Европа.

Другият момент на демонстративно омаловажаване на събитието, който също заслужава особено внимание, е започването на самата Руско-турска война от 1877-1878 г. Обръща се внимание на големите колебания на император Александър II дали да предприеме тази война, без обаче да се посочват причините за това му поведение.

А причините са добре известни – повече от две десетилетия след Кримската война (1853-1856 г.) Русия не успява да излезе от кризата, в която изпада в икономическо и военно отношение. Империята продължава да изостава в икономическото си развитие и една от главните причини за това е крепостническото положение на руското селячество.

Налице е огромна литература, в която обстойно е изложено фактическото положение на руските селяни. Ако за по-широкия кръг от българското общество тази литература е непозната, тя има прекрасна възможност да се запознае със съдбата на руското селячество и от гениалното творение на Николай В. Гогол „Мъртви души“, което доскоро се изучаваше в средния курс на българските училища.

Проблемът за крепостничеството занимава руските владетели и преди император Александър II. Известно е, че императрица Екатерина II, спечелила си име на един от най-просветените монарси на своето време, сериозно се е замисляла за неговото премахване и дори подготвя известни проекти в тази насока. Срещайки обаче силната реакция на помешчическото съсловие, Екатерина не се решава да ги приложи на практика.

Ето така този проблем остава да бъде решаван от нейните наследници. Нито Александър I, нито Николай I правят това, тъй като тяхното внимание е привлечено към решаване на други важни проблеми – войната с Наполеон (1812 г.), въстанието на декабристите (1825 г.) и др. събития.

Император Александър II наследява руския престол в момент, когато Кримската война още не е приключила. Поради тази причина някои от биографите му обръщат внимание на факта, че малко преди да почине, неговият баща, Николай I, с тъга споделил на смъртния си одър: „Сине, исках да ти оставя една силна и уредена Русия, вместо това ти наследяваш само големи грижи и тежки проблеми“ (цитираме по памет).

От многолюдното семейство на Николай I, Александър II е първото мъжко отроче (роден е на 17/29 април 1818 г.), от което произтича обстоятелството, че той ще бъде и престолонаследник. След него се раждат още 10 други деца в императорското семейство, от които у нас по-голяма известност получава Николай Николаевич, който е назначен за главнокомандващ на руската армия, действала на Балканите по време на Освободителната война, и под чието ръководство, тя достига до Цариград и приключва с подписването на Санстефанския мирен договор. Този договор по волята на западните велики сили е принизен до „прелиминарен“, т.е предварителен. За българския народ обаче той остава едно от най-ярките събития, доколкото очертава естествените граници на възобновената българска държава.

Все във връзка с Освободителната война интересно е да се отбележат и още някои други моменти от поведението на император Александър II. След като войната започва, императорът не остава в Санкт Петербург, а лично пристига на р. Дунав,  за да стъпи на българската земя. Посещава редица селища, сред които и гр. Плевен, където получава сабята на предалия се Осман паша в знак на признание от последния за победата на руското оръжие.

В потвърждение на факта, че императорът държи изключително много на започналата война с Османската империя е и решението му да включи в нея и своя престолонаследник Александър Александрович, който през 1881 г. го замества на руския престол. Друг не малък жест, който император Александър II прави, е привличането в редовете на руската армия и на хесенския принц Александър Батенберг, племенник на неговата съпруга. Дали още тогава той е кроял планове за посочване на неговата кандидатура за владетел на Българското княжество, не е известно. Всъщност това не е могло да се мисли тогава, тъй като условията, на които е трябвало да отговоря бъдещият български владетел, се установяват от Берлинския конгрес чак през лятото на 1878 г.

Безспорен обаче е фактът, че след престолонаследника Александър Александрович, Александър Батенберг е една от най-високопоставените личности, близка до руския императорски двор, участвала във войната от 1877-1878 г. Спираме се нарочно на този факт, тъй като развоят на последвалите след края на войната събития се стича така, че той се оказва най-подходящата личност за най-високия пост в освободеното Българско княжество.

Някои от биографите на император Александър II посочват, че причината именно Хесенският принц да бъде определен за този пост, се дължала на желанието на руския самодържец да направи по-скоро един жест към своята съпруга, с която иначе не живеел добре.

След Освобождението на България от османско иго император Александър II сериозно се замисля за нейното бъдещо устройство. И макар че решаването този проблем е бил възложен на княз В. А. Черкаски, една определено консервативно мислеща личност, с изработването на проекта за ?ългарската конституция в лицето на т. нар. Органически устав е натоварен един от най-известните либерални предсктавители на руската юриспруденция С. И. Лукиановq и то с уговорката, че той ще бъде по-скоро препоръчителен, отколко задължителен за депутатите в бъдещото Учредително събрание.

Търновската конституция е добре известна. По своя демократичен дух тя е могла да се мери с тези на най-демократичните в Европа държави. Интересното в случая е, че това не става без съгласието на самия император Александър II, което e особено впечатляващо поради факта, че самият той е цар-самодържец на страна с краен абсолютичен режим на управление.

На Търновската конституция Александър II гледал като на своя рожба. Поради тази причина посреща определено негативно предложението на своя племенник за нейната отмяна или промяна в по-консервативен дух.

Император Александър II е бил обладан от либерални възгледи и по редица проблеми от вътрешно естество за Русия. Последвалото му убийство в началото на март 1881 г. слага край на тяхното решаване от консервативния му наследник император Александър III. За нас последиците от това убийство се изразяват в потъпкването на Търновската конституция, извършено от княз Александър I Батенберг след държавния преврат от 27 април 1881 г.

Посочените тук само няколко факти от поведението на император Александър II към нас, българите, към България изобщо, са предостатъчни, за да му отредят изключително високото място, което той заема в новата ни история, и голямата любов, на която той се радва близо столетие и половина вече.

 

На 27 април, в София, с тържествена церемония,  бе отбелязана 200-годишнината от рождението (29 април 1818 г.) на император Александър Втори. Националният инициативен комитет за честване на 140-годишнината от освобождението на България от турско иго и посолството на Русия в България събраха пред паметника на Цар Освободител общественици, политици, дипломати, депутати и творци. Вълнуващо слово произнесе зам.-председателят на 44-ото НС Явор Нотев. Топли думи на гордост и признателност за Александър Втори, за неговото бащинско отношение към руската държава и народ, за мащабната модернизация на Русия и за нейното велико дело във възкресението на българската държавност и в съдбата на балканските народи, произнесе Н. Пр. Анатолий Макаров, посланик на Русия в България. Той припомни заветните думи на Царя самодържец: “Задачата на Русия е не да разрушава, а да създава”. Н. Пр. Макаров припомни, че този принцип винаги е бил ръководещ за същността на руската външна политика.

След Явор Нотев венци и цветя поднесоха Анатолий Макаров, Виктор Авдеев, аташе по отбраната, Алексей Новоселов, съветник по културните въпроси, Станка Шопова, фондация “Устойчиво развитие”, Борис Громов, директор на Дома на Москва в София, проф. Станислав Станилов, Румен Петков, Коста Пеев, РКИЦ, Минчо Минчев, “Нова Зора”, Снежана Тодорова, председател на СБЖ, Боян Ангелов и Димитър Христов от Съюза на българските писатели, както и много други представители на обществени организации, граждани и хора с памет за историята.


 


Страница 225 от 341