Продължение от бр. 15
Класи и класови интереси
4.
И днес, както вчера и винаги, класите имат класови интереси, които ги противопоставят една на друга или ги съюзяват, но поради липсата на класово съзнание у тях поведението им е аморфно и неадекватно. Вътре в класите сцеплението е на най-ниската си степен, поради което и хората не се чувстват обединени и единни, забравяйки, че интересите им са общи. Това е удобно за капитала и буржоазията, понеже изключва организираната борба на онеправданите срещу системата и тяхната власт не е застрашена. Осъществи се идеалът на социалдемокрацията, за който пише Карл Маркс в книгата си „18 брюмер на Луи Банапарт“: „Своеобразният характер на социалдемокрацията се изразява в това, че тя иска демократично-републиканските институции не за да премахне двете крайности – капитал и наемен труд, а за да отслаби тяхната противоположност и да я превърне в хармония“. (цит. съч., 181) Така се игнорира класовата борба.
Както и да се представят капиталът, наемният труд, класите и класовата борба, както и да бъдат гримирани, опровергавани, скривани или отричани, не могат да бъдат премахнати в рамките на класовото буржоазно общество. Класовата борба може да бъде притъпена, но тя все някога ще избухне отново с пълна сила и ще извърши преобразованията на системата.
Но нека сега разсъждаваме за класовото съзнание.
Грим и природа на егоистичното общество
Голяма заблуда е да се смята, че мирът и спокойствието в буржоазното общество могат да продължават вечно. Каквито и идеологически и пропагандни хватки да прилагат неолибералните идеолози, няма как да осигурят вечния мир. Защото това общество прелива от социални проблеми. Икономиката му е сполетявана от периодични кризи. Капиталистическото общество е общество на егоизма, а егоизмът никога не се смирява с любовта, солидарността, свобода и равенството. Всеки иска да има повече от другия и макар да има за всички, не всекиму се дава, за да живее като всички. И то не защото е невъзможно, а защото ще противоречи на основните принципи на капитализма. Егоистичното общество винаги е разделено, враждебно на самото себе си, неспокойно. Вътре в него винаги ври и кипи – дори и тогава, когато всичко изглежда тихо, кротко и спокойно. Животът в буржоазното общество е в невидимата му част, макар че то показва видимата и обича да се хвали с нея, когато е привлекателна. Но привлекателността е грим, а не негова природа.
Капиталистическия свят – глобалният и в рамките на една държава или една икономическа и военно-политическа общност, е неравномерно развит. Едни държави са много богати, а други – много бедни. Тази диспропорция няма как да бъде отстранена именно заради социалния егоизъм, за който става дума. Дори не може да намалена, макар че пречи на нормалното икономическо развитие и поражда икономически и социални проблеми.
Егоизмът на богатите е безбрежен, ала търпението на бедните не. Когато бедните осъзнаят, че причината за бедността им не е в тях самите, както ги убеждава неолибералната пропаганда, а във вкоренените недъзи на системата и на егоизма на богатите, те вече придобиват класово съзнание и слагат началото на класовата борба в нейните открити изражения и проявления.
Що се отнася до днешната българска капиталистическа действителност, трябва да имаме предвид, че съществуването й е твърде кратко – едва тридесет години от реставрацията й. Все още процесите на натрупване на капитала и утвърждаването на пазара като нейна икономическа основа не са окончателно приключили и социалната структура не напълно установена. Това забавя и обособяването на класите – да не говорим за проявата на класовото им съзнание и класовата борба. Българският свят още не е свикнал с разделението и порядките в буржоазното общество, с неговите несправедливости и неравенства. България е все още в очакванията си, че „пазарната икономика“ ще им осигури по-богато съществуване. Затова и е неутешима и твърди, че „българският преход е несполучлив“. Българският преход си е съвсем сполучлив, но илюзиите, породени от желанието за „по-добър живот“, който „пазарната икономика“ ще осъществи, са живи и пречат действителността да се види в истинския й вид.
От недъзите на капиталистическото общество и пазарната икономика се възползваха новите капиталисти, а новите пролетарии още се чудят в какъв свят живеят. Това би могло да се причисли към „неуспехите“ на т. нар. „български преход“. Или по-точно – към неговите парадокси.
Краят на историята
5.
Българското общество (начело, за съжаление, с левицата) доброволно се поддаде в края на 90-те години на ХХ век на активна и масирана неолиберална пропаганда, която истината за пазарната икономика, социалното неравенство и необходимостта класите да изчезнат, а с тях и класовото съзнание и класовата борба, за да станел животът по-спокоен, мирен, добър, богат. Това продължава да се втълпява вече тридесет години и обществото повярва и свикна с новото си битие. То прие т. нар. „демокрация“ като щастлив изход от бедността и провала на социализма. И вярваше, че е дошло друго време, в което ще възтържествуват свободата, равенството и солидарността. За да заживее богато и щастливо.
Разочарованието го споходи бързо. Но това не бе още причина за реално осъзнаване на състоянието в обществото. Пропагандата (и лявата, и дясната) бяха убедили, че причината за „неуспешния преход“ е в недостатъците на националния ни характер, а не на егоизма и безсърдечието на капитализма. Затова и социалните протести бяха слаби, малобройни и продажни слуги на капитала и буржоазията.
Левите политически субекти изключиха от самоопределението си, че са изразители на политическите интереси и искания на хората на наемния труд, на пролетариата. Така класата, която по презумпция би следвало да се нарече пролетариат, е без истински политически изразител. Това още повече затруднява нейното самоосъзнаване като класа.
Класата се осъзнава като „класа в себе си“ и като „класа за себе си“. Тя най-напред придобива съзнание за собствената си същност, а после и за мястото си в обществото и за целите, които са й поставени за осъществяване. Това самопознание още не е придобито, но то неминуемо ще стане съзнание на класата на наемния труд.
Ако българският пролетариат все още не е придобил класово съзнание и не се е осъзнал като класа, то пролетариатът в европейските държави изгуби това съзнание в резултат на рухването на социализма като система и на СССР. Това стана под внушението на неолибералната пропаганда, която го убеди, че ролята му не е да бъде „гробокопач“ на буржоазията и да премахва капитализма, а сам да се ползва от благата на системата. Защото след разпада на социализма е настъпил краят на историята. Общественото развитие е достигнало върховата си точка, отвъд която няма нищо. Сега бил моментът на усъвършенстване на капитализма, начините на производство и разпределение. Т. е. капиталът и наемният труд нямат причини да бъдат в конфликт и е настъпил
моментът на тяхната вечна хармония.
Европейската левица бе напълно обезличена и сломена.
Причините за обществените конфликти бяха определяни като религиозни, верски, етнически, но не и класови.
Навсякъде по земното кълбо, а още повече у нас, конфликтите се задълбочават, недоволството расте, протестите са все по-чести и остри. Това са класови борби. Но аз искам да обърна внимание и на събитията, които биват определяни като терористични и обявявани за проява на „религиозен фанатизъм“ и „война срещу европейската цивилизация“. Те придобиват все по-мащабен характер и взимат много жертви измежду напълно невинни и случайно озовали се на мястото на атентатите хора. Този световен вече тероризъм тревожи целия свят. Великите сили уж са се заели с премахването му, но резултатите от усилията им са нищожни. Аз твърдя, че причините за неуспеха в борбата срещу тероризма са в неразбиране неговата същност, характер и обстоятелствата, които го предизвикват. Тук нямам предвид акциите на болни и психопати, а за организираните акции, за които отговорност поемат най-често групировки от ислямския свят. Дори и когато самите организатори и извършители на терористичните акции придават религиозни окраски и стрелят и умират като мюсулмани за отмъщение или наказание, действията им са политически и би следвало да се разглеждат като проявление на класовата борба. Причините им са в недоволството от насилието, проявявано от големите европейски държави и САЩ над бедните и онеправданите народи, на капитала над наемния труд. Тези причини са в несправедливостите на днешното световно устройство, което обрича едни на разцвет и богатства, а други на мизерия и физическо унищожение.
Точно този тероризъм показва каква беда е настъпила с победата на неолибералната идеология и обезличаването на световната левица. Когато левицата е слаба и немощна, идва
времето на крайната левица, чието единствено средство за борба е терорът.
Левицата отстъпи доброволно полето на класовата борба и гражданската война на политици, които опорочават смисъла на класовата борба и й придават уродливи форми. Терорът не може нито премахне, нито да намали класовата борба, а само я ожесточава и взима ненужни жертви. Той предизвиква недоволства срещу властта, че не е способна да гарантира ред и сигурност, но още повече настройва обществото срещу себе си с невинните и безсмислени жертви.
Ако левите политически субекти имаха идеология и не бяха се разпаднали и самоликвидирали, въпросният терор щеше да бъде в съвсем друг размер и щеше да бъде насочен срещу властта, а не срещу невинните граждани. Вината на левицата е непростима!
Уроците на Маркс и Енгелс
6.
В „Манифест на Комунистическата партия“ Маркс и Енгелс определят историята на „всички досегашни общества“ като „история на класови борби“. Тази дефиниция бе оспорвана и опровергавана дълго време – особено в последния половин век от историци, философи, политолози, хуманитаристи с аргументите, че историята не е само класови борби, а и множество други фактори и обстоятелства. Това е вярно, но е вярно също, че в крайна сметка класовите борби са тези, които са причина за дълбоките и качествени изменения в обществата и най-вече за смяната на обществено-икономическите и политическите системи. Единствено те подтикват към радикални промени, в резултат на които светът придобива нов вид.
Маркс и Енгелс не случайно отдават толкова голямо значение на класовите борби като двигател на историята. Но те предупреждават, че пролетариатът е длъжен да осъзнае тези борби и да ги води целенасочено, организирано и идейно убедено, защото е призван да създаде друг тип общество, което ще бъде безкласово. Разрушаването на капитализма и завземането на властта от пролетариата, според Маркс и Енгелс, е естествен резултат от историческото развитие, а не желание и воля на един или друг пролетарски водач. За тази цел работят комунистическите партии. Без такова съзнание класовата борба ще бъде стихийна, разпиляна, неосъзната и постоянно ще избива в тероризъм и насилие.
Уроците на Маркс и Енгелс са валидни и в днешното време, независимо че пролетариатът е разпилян, идейно и политически обезоръжен, принуден да забрави за себе си и за своята историческа функция. Неговите политически изразители са се обуржоазили напълно и съществуват извън историята. Затова са се маргинализирали и практически нямат почти никакво влияние в националните си общества, а и в света левите движения са почти незабележими.
Аз не се съмнявам, че хората на наемния труд, порлетариатът ще ги събудят и поставят на мястото им. За да продължи историята и отвъд обявения от неолиберализма неин „край“.
