Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА РАДИКАЛНА ОБНОВА: В СВЕТА, В ЕВРОПА, В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• ЛЯВАТА АЛТЕРНАТИВА

На 25 април т. г. в столичния хотел „Родина” се състоя кръгла маса, организирана от клуб „София” (общоевропейска инициатива). Да си призная, до този момент не знаех за съществуването на такъв Международен клуб със седалище България. Не знаех и че развива някаква дейност. Доколкото разбрах, клубът е иницииран от Партията на Зелените в Европарламента, и по-конкретно, при поддръжка на общественичката Татяна Жданок. Останах с впечатление, че основна роля в дейността на клуба играят италианецът Джулието Киеза и латвийката Татяна Жданок, че Захари Захариев, в качеството му на президент на фондация „Славяни”, се явява председател на клуба. Заседанието, на което присъствах, се оказа второ поред след основаването на клуба.

В кръглата маса взеха участие политици, общественици, евродепутати и депутати в национални парламенти,

представители на лява Европа

От Латвия - Татяна Жданок, евродепутат от групата на Зелените в Европейския свободен алианс; от Италия - Джулието Киеза, президент на асоциация „Алтернатива”, сенаторите Бартоломео Пепе и Паола Де Пин от движението „Пет звезди; от Русия – Сергей Кургинян, президент на политическото движение „Същност на времето”, и Мария Мамиконян - от същото политическо движение; от Испания (Галиция) – Анна Миранда, евродепутат от групата на Зелените в Европейския свободен алианс, и Иняки Иразабалбейтия, депутат в Европарламента; от Молдова – Богдан Цирдя, депутат от фракцията на социалистите в молдовския парламент, и Зураб Тодуа, депутат от фракцията на комунистите в молдовския парламент; от Гърция - Димитрис Константакопулос от „Сириза”, редактор на списание „Epikaira Magazine”; от Полша – Янош Нидзвецки, член на ръководството на партия „Смяна”; от Приднестровието - Андрей Сафонов, кандидат за президент в изборите от 2011 г.

 

ДВОРЦОВИЯТ ПРЕВРАТ НА ЕРДОГАН?

Е-поща Печат PDF

През 80-те години на миналия век, след поредната „военна намеса”, сиреч преврат, заимствайки от прочутите „Писма до Таранта Бабу” на Назъм Хикмет, един турски журналист възкликна: „Каква чудна страна, Таранта Бабу! Тук превратаджиите вместо да отидат в затвора, стават президенти!”

Дошъл на власт с избори през 2002 г., яхвайки недоволството срещу военните „намеси” в политиката и корупцията на „традиционните” партии, ислямистът Реджеп Ердоган обогати „традицията”, вместо да я прекъсне. На практика той свали от всички постове автора на „Стратегическа дълбочина” професор Ахмет Давутоглу и пое еднолично управлението на Турция. В политиката, включително турската, няма вечни приятелства, само вечни интереси. Освен това, при авторитарни режими, като този в Анкара, не може да светят две слънца едновременно. Силен президент и силен премиер се оказаха несъвместими за демокрацията в Турция. „Няма място за умерени. Давутоглу беше пречка и трябваше да си ходи. Ердоган издърпа чергата под краката му”, написа английското списание „The Economist”. А шведският в. „Blick” отбеляза: „Давутоглу изгуби своята трудна борба”. Последните думи на Ердоган към Давутоглу във връзка с насрочения извънреден конгрес на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) са били: „Постъпете, както е правилно. Свикайте конгреса и сдайте поста!”.

 

ГОЛЯМОТО ПРЕЦАКВАНЕ

Е-поща Печат PDF

Отново ще избираме европейски депутати и се замислих какво ли беше, преди и след и защо в голяма част от населението остава усещането за голямо прецакване.

Малко като голяма любов по снимка, а след това булката се оказва Мара общата, за която всички освен нас знаят.

Още от деветдесетте години психодесните ни размахват като бонбон намеренията на България да влезе в ЕС и НАТО.

На народ, който доскоро е мечтал за западния начин на живот, за истински „Тоблерон” и да си купува свободно дънките, които ги имаше само в „Кореком”. А след това наивно се надявахме, че дивият капитализъм, който настъпи в България, може да бъде озаптен от строгите и справедливи правила на Европейския съюз. И ето, повече от десетилетие след това, установяваме, че много, ама много сме се минали, и ЕС не е това, което искахме.

 

 

– Ние искахме да няма режим на тока, а получихме затваряне на блокове в АЕЦ „Козлодуй” и цена на тока, която направи всеки втори българин енергийно беден. Искахме евтино производство на ток, а получихме „зелена” енергия, от фотоволтаичните паркове на тези, които използваха наивността ни и сега им плащаме.

– Ние искахме свобода на словото, а получихме новговор и политкоректно говорене, което не ни разрешава да казваме това, което мислим. Вече нямаме право да назоваваме проблемите с истинските им имена. Нямаме право да казваме кои ни убиват, изнасилват, ограбват, кои са заплаха за нас. Имаме право само да ги издържаме и да им угаждаме на претенциите.

– Искахме равноправие за всички, а се оказа, че доскорошните уж неравноправни, станаха по-пълноправни от нас. Равноправието се оказа розова илюзия, която в реалността се оказа задължение да мълчиш и да спазваш нечии други права, докато ти нямаш дори правото да възразиш.

– Искахме да се опази природата, а получихме бетон навсякъде. Искахме зелени гори, а получихме европейски програми за броене на комарите за по 1,6 милиона лева. Вместо защита на хората, получихме защита на мечките. Вместо разходки в гората, получихме частни гори, частни плажове, частни имоти, изсечени безмилостно дървета.

– Искахме правосъдие, а получихме корупция. Надявахме се ЕС да контролира тогава малкото подкупни съдии и прокурори, а получихме 90 % такива. Вместо да осъществява контрол и да помогне за правосъдната ни система, ЕС си пише едни доклади, а българинът се съди по 30 години и губи имоти, пари и какво ли още не, заради несправедливата и корумпирана съдебна система. Вместо справедливост, получаваме политически арести, тайни арести на възрастни и деца и всичко това под благия поглед на Европа.

– Искахме пазари, а получихме катастрофа с икономиката ни. Защото някой някъде беше договорил квоти. Защото ЕС има изисквания, които поставят българските производители в невъзможност да бъдат конкурентоспособни. Защото в същността си ЕС си остана ИКОНОМИЧЕСКИ СЪЮЗ на най-силните европейски държави, а те защитават своите производители, а нашата икономика я убиха. Забраниха ни да търгуваме с традиционни пазари като Русия, заради политическите борби на Брюксел и Москва. Загубихме и арабските пазари, заради безумната политика на европейските държави.

– Искахме развитие на селското стопанство, а получихме избиване на животните и убиване на земеделието. Вместо прочутите български домати, праскови, ябълки, получихме пластмасовият вкус на европейските ГМО продукти.

– Искахме мир, а получихме разруха в армията, унищожаване на цялото ни въоръжение и след това покупка на второ качество оръжие от стратегическите ни съюзници.

– Искахме децата ни да растат спокойно и да са сигурни в бъдещето, а получихме Истанбулска конвенция, джендърпаради, отнемане на деца от родителите и Стратегия за детето.

– Искахме свобода, получихме Големият брат.

– Искахме инвеститори, а дойдоха колонизатори, които ни ограбват златото и другите метали, които изсякоха горите ни и отровиха реките. Които вместо европейски заплати, превърнаха работниците си в азиатски роби.

– Искахме да станем богати и доволни като западните капиталисти, а се превърнахме в роби на труда в България и берачи на ягоди в техните уредени държави. Интелигентните, образовани и кадърни избягаха да работят за повече пари в стратегическите ни партньорски държави, а тук затваряме болници и хората умират от липса на лекарска помощ. В университетите ни се учат специалисти, които след това работят в други държави, а не тук.

– Искахме европейски пътища, а получихме най-скъпите в света и най-некачествените магистрали.

– Искахме европейски доходи, а получихме 200 лева пенсия и хора, умрели от глад и други, самоубили се от мизерия.

– Искахме свободен бизнес, а получихме капиталистически акули, близки до управляващите, които удушиха малкият и среден бизнес.

– Искахме ЕС да контролира продажните ни политици, а се оказа, че всички са такива, а ЕС има нужда от политици, които да са послушни и манипулируеми и за едно конгречулейшънс готови да продадат народа си. Българинът наивно вярваше, че ЕС няма да позволи мафията да управлява България, а се оказа, че именно това е най-удобно на Брюксел, защото не искат втори Орбан и Салвини.

– Искахме свободно движение на хора, а получихме 3 милиона избягали от България и различни на границата.

– Искахме ЕС да ни помага с пари от еврофондовете, а се оказа, че тези пари се разпределят само между управляващите. Вместо за нови стада, за опазване на горите на Черноморието, за приюти за бедни, болници и училища, парите отиват за къщи за гости и апартаменти на политиците.

И….тогава за какво? За да имаме честта да сме „европейска” държава. За да могат политиците да получават огромни заплати и да крадат от еврофондовете!? За да отнемат децата ни? За да гледаме София-прайд?

ЗА КАКВО???

Време е да си отговорим какво точно очакваме от Европейския съюз, време е да поставим НАШИТЕ ИЗИСКВАНИЯ НА ДНЕВЕН РЕД, и ако се окаже, че ЕС не може да ги даде – развод! Ако ни пуснат, разбира се, защото, както се говори, са ни договорили за буферна зона на гостите на танте Меркел. И никой не се интересува от нас…


 

 

ГЕРОИЗМЪТ НА ЕДНО САМОЖЕРТВЕНО ПОКОЛЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

На 19 април т.г. тържествено бе отбелязана 75-ата годишнина от създаването на Народоосвободителната въстаническа армия в България, НОВА, чиято дейност обикновено се описва като партизанско движение, съпротива - срещу хитлерофашизма, и най-общо Съпротивително движение. Такива организирани партизански групи съществуват в страните от почти цяла Европа, а основната им насоченост е борба с хитлеризма и нацизма преди и по време на Втората световна война.

Проблемът за съществуването и действията на партизанските отряди у нас, естествено, бе силно политизиран и сатанизиран след т. нар. промени от ноември 1989 г., до степен на пълно отричане и окарикатуряване на участниците в съпротивата. Към днешна дата сред нас са останали малцина представители на това мъжествено, героично и самоотвержено поколение, което подлага на риск опазването на автентичната историческа картина от онези години.

В. “Нова Зора” дава думата на един от тези героични мъченици на борбата за един по-справедлив свят - писателя антифашист Крум Василев. Неговото слово е силно и разтърсващо, а оценките - верни и справедливи. И освен това историята наистина се нуждае от ярки защитници на истината, иначе над прага ни е надвиснала музата на забравата. Ние, днешните и бъдещи граждани на републиката обаче сме длъжни да помним. Длъжни сме да помним истината и историята, каквато се е състояла, тъй като машината на новия световен ред и всички негови синоними, за които може да се сетим, са безпощадни и нечовешки...

Президентът на Р България Румен Радев също бе натоварен с негативно отношение и грубо обруган, тъй като по повод юбилея поздрави Българския антифашистки съюз с празника в официално писмо. Публикуваме писмото отделно, като свидетелство и документ, пък който има ухо, да чуе...

Доклад на Крум ВАСИЛЕВ,

изнесен събранието-концерт на 19 април 2018 г. в София

 

Уважаемо събрание,

Пред трудна задача съм изправен: да говоря за 75-годишнината на НОВА, Народоосвободителната въстаническа армия на България. Армията, която извикваше, извиква и още дълго ще извиква противоположни оценки. Искам страниците, които ще прочета, да бъдат обективни. Поради това се опрях на документи и от едната, и от другата страна.

Наименованието Народоосвободителна въстаническа армия, съкратено НОВА, за първи път се появява преди 75 години на две заседания на тогавашното Политбюро на Централния комитет на Българската работническа партия. В своите мемоари членката на Политбюро Цола Драгойчева разказва за тези заседания, станали през март и април 1943 г. в София, в нелегална квартира. На тях, по доклад на Емил Марков, който е ръководел Военната комисия към Централния комитет, е била приета подробна директива за разрастване на въоръжената антифашистка борба. „Помня – пише Драгойчева – настроението, което ни овладя, когато Емил забоде на варосаната стена голяма цветна карта на България, разчертана с червени линии. Те разграничаваха 12 въстанически оперативни зони”.

През пролетта и лятото на 1943 г. НОВА се изгражда като стройна организация, но тя се заражда много по-рано. Антифашистката борба в България има дълбоки корени и получава особено силен тласък след 22 юни 1941 г., когато хитлеристка Германия нападна Съветския съюз. Разрастването на борбата след 22 юни беше естествено, защото за нашия народ Русия винаги е била и е братска страна, наша освободителка. А след 22 юни надвисна реална опасност управляващите профашисти, начело с Борис Трети и Богдан Филов, които присъединиха България към Тристранния пакт и обявиха война на Англия и САЩ, да въвлекат страната ни и във война срещу Русия. Ефикасното средство срещу тази опасност беше въоръжена съпротива, която да стресне управляващите и да ги принуди да държат сметка за нея. Единствената сила, способна да организира и ръководи такава съпротива, беше Българската работническа партия. Тя пое този тежък кръст.

Централният комитет на партията обяви курс на въоръжена борба веднага след нахлуването на немците в съветската страна. Така БРП, предходница на БКП и БСП, застана на исторически вярната страна на барикадата – редом с обединените народи.

В позив, разпространен нелегално веднага след хитлеристкото нахлуване в Съветския съюз, Централният комитет призовава: „Да разрушаваме тила на фашистките бандити! Нека земята гори под краката им!”

Откликът беше бърз, даже буквален: започнаха да действат бойни групи. През лятото на 1941 г. групата на Георги Григоров във Варна подпали влакова композиция с бензин. През октомври 1941 г. Леон Таджер запали централния склад за бензин в Русе. Скоро след това в София бойната група на Анжел Вагенщайн опожари склад с хиляди кожухчета, дни преди изпращането им на Източния фронт. Анжел Вагенщайн, да е жив и здрав, прескочи смъртта и отдавна не пали кожухчета, но със своя талант на кинодраматург и писател пали милиони сърца не само в България.

Формирането на НОВА през 1943 г. издигна антифашистката борба в България на по-висок етап. Създадоха се нови бойни групи, партизански чети, отряди, бригади. Не само полицията, а и от Гестапо са регистрирали нарастването на въоръжената съпротива.

 

В публикувана след Девети септември 1944 г. диаграма, озаглавена „За саботажните и терористичните действия в България”, Гестапо регистрира с немска акуратност, по месеци, 1613 действия за периода от януари до ноември 1943 г.

Полицията и специално създадената жандармерия не са в състояние да се справят със съпротивата. Поради това в края на 1943-та и началото на 1944 г. правителството хвърля срещу партизаните и армията. НОВА понася тежки загуби. Въпреки това силите й не намаляват, а растат. Обяснението е едно: корените й са дълбоки. НОВА беше в най-точния смисъл на думата народна въстаническа армия. Всички, които са въстанали срещу превръщането на България във васал на Райха, съставляваха човешкия потенциал на НОВА. И ако партизанските чети и отряди могат да се нарекат нейно острие, не по-малко важни, неделими съставки на въстаническата армия бяха политзатворниците, концлагеристите, ятаците. Всъщност политзатворниците и концлагеристите бяха борци, които полицията е заловила. И когато някой от тях успееше, с риск на живота си, да избяга от затвора или концлагера, той търсеше връзка, за да се включи в партизански отряд. А ятаците и помагачите представляваха онази широка и крепка основа, без която не можеше да съществува нито една партизанска чета. Те, както всички войници на НОВА, бяха заложили в борбата своя живот и живота на близките си.

Минутите с които разполагам не ми позволяват да говоря за важни действия на НОВА, за нейни забележителни дейци, за жертвите, които даде. Но няма да отмина въпроса за историческата роля на антифашистката съпротива в България и как след 1989 г. тази роля най-грубо се фалшифицира и потулва.

Съпротивата представлява светъл пример за поколенията с родолюбието и идеализма на участниците в нея, повечето от които бяха младежи. След 1989 г. този пример трябваше да се затъмни, участниците в нея трябваше да бъдат дегероизирани. С тази задача се заеха и медии, и държавни институции. Включено беше и училището чрез новите учебни програми и съобразените с тях нови учебници.

Ще взема за пример учебника „История и цивилизация” за 11 клас на издателство „Анубис”, който е в употреба цели 17 години и има най-висок тираж, поради което успешно е създал у хиляди и хиляди младежи и девойки онази невярна представа за антифашистката съпротива, която властимащите насаждат. Насаждат, и то задължително, защото на корицата е отпечатано с едри букви, че учебникът е задължителна подготовка. А на титулната страница е отпечатано: „Учебникът отговаря на държавните изисквания за учебниците и е одобрен със заповед от 17 август 2001 г. от министъра на образованието и науката”. Второто издание на учебника също е одобрено със заповед от 29 май 2012 г. на тогавашния министър на образованието, младежта и науката.

На страниците на този учебник, който е написан съгласно държавните изисквания, няма да откриете наименованието Народоосвободителна въстаническа армия. Няма да откриете и думите антифашистка борба или антифашистка съпротива. И понятието фашизъм няма да откриете. Според държавните изисквания такива неща в България не е имало. Имало е, цитирам, комунистическа съпротива, напечатано с едри букви.

Че комунистите и ремсистите бяха гръбнакът на съпротивата, е всеизвестно. Но в нея участваха и некомунисти, а голяма част от българския народ подкрепяше съпротивата. Това признаваха и управляващите. На 13 април 1943 г. Богдан Филов е записал в дневника си: „По всичко личи, че нелегалните са много добре организирани и намират подкрепа у населението.”

Народът подкрепяше съпротивата, защото изпитваше върху гърба си жестокото ограбване на България от Хитлерова Германия. Населението гладуваше, оголя и обося в буквалния смисъл на думата. Несретното битие на народните маси закономерно революционизираше съзнанието им. И създаваше благоприятна почва за съпротивителното движение.

Да се характеризира съпротивата с прилагателното „комунистическа”, е неправилно не само защото в нея участваха и голям брой некомунисти, особено сред ятаците, а преди всичко затова, защото тя не си поставяше комунистически цели. Най-силно доказателство е клетвата, която ние, партизаните, полагахме. Чуйте я:

„Заклевам се, че ще посветя всичките си сили и живота си за освобождението на Родината от хитлеристките завоеватели и техните български слуги и че с оръжие в ръка ще се боря за осъществяване на програмата на Отечествения фронт”.

А програмата на Отечествения фронт, която беше оповестена през юли 1942 г., не съдържа нито комунистически, нито социалистически цели и задачи. Тя беше общонационална демократична платформа за свободна, независима България. Отечественият фронт получи социалистическа ориентация едва след 1945 г., когато по силата на Ялтенските споразумения на великите сили България бе включена в съветската сфера на влияние.

В партизанския си химн ние пеехме:

Кой люби народа поробен

и пази завета велик,

на Левски завета бунтовен,

при нас нека дойде войник.

За нас, ремсистите, България беше мила Родина, а комунизмът беше чистият неопетнен идеал на Ботев. Такава е истината.

В учебника, който отговаря на държавните изисквания, се твърди, че съпротивата в България била слаба, незначителна. На това твърдение ще противопоставя ето тази ЗАПОВЕД (показвам я). През пролеттта на 1944 г. тя беше разпространена като афиш в Североизточна България. През май 1944 г., при акция на нашия отряд в едно село в Шуменско, аз я откачих от вратата на кметството и както виждате, съм я запазил досега, без и през ум да ми е минавало, че ще дойде време да я цитирам на събрание в парк-хотел „Москва”.

Чуйте редове от заповедта на генерал-лейтенант Христов, началник на Трета армейска област, със седалище Варна:

„Заповядвам: ...Борбата с нелегалните да се води настойчиво, решително и безпощадно – до край, с единствената цел: пълното унищожение на врага... Да се действа с оръжие и се разстрелват на мястото на действието или съпротивата всички нелегални и техните помагачи и укриватели; да се опожаряват или хвърлят във въздуха здания, колиби, кошари и други постройки...; да се интернират незабавно дори и целите семейства на нелегалните, помагачите и укривателите им... Изпълнението на задачата за пълното унищожение на врага на територията на Трета армейска област ще се командва от мен. По нареждане на правителството от днес, 10 май 1944 г., се дават в мое подчинение: всички жандармерийски, полицейски, административни от всички ведомства и общински власти и всички обществени организации, органи и средства от същата област.” Подписал генерал-лейтенант Христов.

Както виждате, по нареждане на правителството генералът получава тотална власт. Освен Трета армия, която той командва, в борбата срещу съпротивата се хвърля всичко, с което държавата разполага. При наличието на такова веществено доказателство, каквото е тази заповед, как може да се твърди, че съпротивата в България била слаба?

Тук ще допълня, че през август 1944 г. под ръководството на генерал Христов 20-хилядна армия блокира, обгради в обръч Преславския и Драгоевския Балкан, на територията на Девета въстаническа оперативна зона, с цел да унищожи Шуменско-Преславския отряд. (В него бях партизанин и аз.) Не успя. Блокадата беше вдигната едва в края на август, когато Червената армия достигна Дунава.

И генералите в другите армейски области не успяха да се справят с Народоосвободителната въстаническа армия. Тя се възраждаше все по-силна. В първите дни на септември 1944 г. освен 9 партизански бригади, 36 отряда, няколко самостоятелни чети и много бойни групи, в НОВА вече имаше и партизанска дивизия – дивизията на Славчо Трънски.

Връщам се на учебника, отговарящ на държавните изисквания, от който учениците трябва да заучат и следната дезинформация: „Съпротивата е желана и ръководена от една чужда държава в неин собствен, а не в български национален интерес.”

Но нали това твърдяха и Борис Трети, и Филов! Оказва се, че управляващите в днешна България, която е членка на Европейския съюз, са на същата позиция, на която бяха управляващите, когато България беше членка на хитлеристкия пакт!

Лъжа, нагла лъжа е, че съпротивата противоречала на българските национални интереси. Тъкмо обратното показа и доказа историята. На мирните преговори в Париж през 1946 г. България получи сравнително благоприятен мирен договор благодарение на два важни аргумента: антифашистката съпротива през периода 1941-1944 г. и участието на българската армия в заключителната фаза на войната. Този безспорен исторически факт се скрива от младото поколение. Скрива се, че на мирните преговори в Париж тогавашното гръцко правителство е настоявало гръцко-българската граница да се премести почти до Пловдив. Ние, възрастните, помним думите на Молотов: „Българи, бъдете спокойни, границите ви ще останат непроменени”. Но нима ръководителят на съветската делегация в Париж щеше да защити България, ако български дивизии бяха изпратени на Източния фронт? А това можеше да стане, ако в страната не се бе разгърнала въоръжената съпротива.

От младото поколение се скрива и историческата истина, че НОВА беше малка, но органична част от коалицията на великите армии на Съветския съюз, Великобритания, Съединените американски щати. Към Главния щаб на НОВА Великобритания изпрати последователно три военни мисии, ръководителят на една от тях, майор Томпсън, остави костите си в Стара планина.

Доказателство, че Народоосвободителната въстаническа армия на България беше частица от великите армии на обединените нации, е и ето този медал (показвам го). Това е медалът с оранжево-черната лента, която стана символ на победата над Германия. След 9 май 1945 г. и аз като всеки български партизанин получих този медал заедно с ето това Удостоверение (чета го):

„За участие в Великой отечественной войне указом Президиума Верховного совета СССР (следва името и презимето ми) награжден медалю „За победу над Германией”.

Удостоверението носи подписа на маршал Толбухин.

Няма да скрия, че този медал ми е особено скъп, медалът с оранжево-черната лента, с образа на Сталин, който навремето беше наш кумир, и с надписа: „Наше дело правое, мы победили”.

Повтарям: през 1945 г. българските партизани получиха този медал с поименни удостоверения, носещи подписа на маршал Толбухин. Какво по-силно доказателство може да има, че НОВА  е била частица от армиите на обединените народи, борещи се срещу фашистка Германия? Обаче след 1989 г., без каквито и да било аргументи, сините правителства отрекоха правото на борилите се в НОВА да бъдат считани за участници във Втората световна война. Това отнето право и до днес не е възстановено. Подчертавам: в никакъв случай не става дума за някакви привилегии или материални облаги. То вече няма и на кого да се дават. Става дума единствено за възстановяване на потъпканата правда. Изисква го паметта на загиналите в борбата антифашисти. Крайно време е да спре рушенето на техните паметници и да се признае истината, че те бяха войници от антихитлеристката коалиция и воюваха за свободна България.

Преди да завърша, ще дам последен цитат от учебника, който, подписан от двама министри, изразява в концентриран вид отношението на сегашната ни държава към съпротивата.

Цитирам: „Много от нелегалните вярват в чистотата и справедливостта на своята дейност, без да съзнават, че са в плен на идеологическа и политическа обработка.” Сиреч не всички са били съзнателни родоотстъпници, мнозина са били наивници, „овци заблудени”...

Трудно е да се измисли по-долна клевета от тази. Тук вече ще говоря в първо лице, като един от хилядите участници в съпротивата.

Да, ние се борехме срещу хитлеристка Германия и нейните слуги в България. Борехме се на страната на Русия, на страната на Англия и САЩ, защото бяхме убедени, че българският национален интерес съвпада с техния. Нима историята не потвърди това? Нима беше в български национален интерес да се обявява война на Англия и САЩ и да се превръща страната ни в плацдарм срещу Съветския съюз?

Борехме се под червеното знаме, под което се бореха и повечето партизани в другите европейски страни. Червеното знаме е било, е и си остава символът на антифашистката борба. Но партизаните в Европа се бореха и под своите национални знамена. И ние, българските партизани, воювахме под святото българско трицветно знаме. Потулвана истина е, че след 9 септември 1944 г. в Музея на революционното движение (имаше в центъра на София такъв музей) бяха събрани и изложени 74 автентични партизански знамена. От тях 51 бяха червени, а 23 – трицветни. Който се интересува, може да прочете в Годишника на музея, издаден през 1965 г., обширна студия с описание на всяко от 74-ите червени и трикольорни партизански знамена, които фашистите не успяха да унищожат. Унищожиха ги техните наследници в демократична България.

Безбройни и непоклатими са свидетелствата за патриотизма на участниците в съпротивата.

Чуйте доклада на полицейския разузнавач № 10,396, подписал се Я. Петров. Цитирам:

„На 26 юни 1942 г., в 18 часа, се прочете присъдата по делото на парашутистите, съгласно която 18 подсъдими, начело с Цвятко Радойнов, се осъждат на смърт чрез разстрелване. Присъдата се приведе в изпълнение същия ден. Осъдените бяха вързани на мястото на екзекуциятга и от първия и втория тунел се чуха следните възгласи:

„Да живее свободна България!”

„Да живее Червената армия!”

„Да живее независима и щастлива България!”

„Да живее Съветският съюз!”

„Да живее независима България!”

„Да живее свободна България!”

От третия тунел трима извикаха:

„Вън окупаторите! Да живее България!”

Тези лозунги се издигаха, докато се поставяха маските на главите им. След поставяне на маските господин прокурорът даде заповед за стрелба.”

Следва подписът на разузнавач 10,396.

Може ли да има по-силно доказателство за какво са се борили и за какво умират участниците в съпротивата? По-силно доказателство могат да бъдат само предсмъртните писма, публикувани след Девети септември в няколко, вече забравени, сборници.

Завършвам с редове от предсмъртните писма на трима участници в антифашистката борба. Трима от хилядите загинали.

Ето какво е написал в последните си часове 19-годишният работник от София Менахем Леон Папо:

„Аз съм осъден на смърт. Чакам всеки момент да ме разстрелят. Аз умирам с ясното съзнание, че служих на народа за неговото освобождение. Не съжалявам, защото няма по-сладка смърт от смъртта за благото на човечеството. Аз умирам непоколебим. Да живее свободна и независима България”

Менахем Папо.”

Писмото има дата 1 ноември 1943 г. Папо е разстрелян на 2 ноември.

Ще ви прочета част от писмото на Ахмед Ахмедов Татаров, 21-годишен, работник от Севлиево, партизанин, ранен в сражение и заловен.

„Мила сестро Елмаз, спокойно очаквам изпълнението на присъдата. Ех, сладка е смъртта вънка, на барикадите. Но нали не се предадох! Ще умра с усмивка, ще покажа на тия бесове как знаем да умираме ние. Аз знам, сестро, ще ти бъде мъчно да загубиш единствения си брат. Но каква жертва е той? За пари ли? Не! Аз давам живота си за свобода. За тази свещена дума са умирали хиляди, умират и днеска. Ти, сестро, не би трябвало да плачеш, а да се наредиш там, където бях аз, и да продълиш борбата, за която дадох живота си. Тя е жестока, но е справедлива.

Твой брат Ахмед.”

На 16 май 1944 г. Ахмед Ахмедов е обесен.

А ето какво е написал до родителите си, жена си и четиригодишния си син редникът от НОВА Иван Владков, родом от Дряново:

„...Днес ме разстрелват. А какво силно желание имам да живея! Родината обичах чисто, прямо. Обичах я не заради користни цели, а защото ми беше родина. Има ли кой да обича България повече от мен? Едва ли. Искам да бъде силна, да се живее в нея добре, да няма гладни, боси.

...Детето! Сладкия ми син. Дълбоко съм развълнуван от думите му: татко, когато си дойдеш, нали ще ми купиш трамвайче?.. И когато му отговорих, че не ме пускат, детето ми каза: не ме ли обичаш, татенце, че не искаш да си дойдеш?..

Мило и скъпо мое дете, оставям те съвсем малко, още непочувствало бащинска обич. Но мили Румянчо, гордей се с твоя баща, който падна геройски в борбата за свободна и демократична България.

...Скъпи синко, обичай Родината. Родината трябва да бъде скъпа за тебе, колкото е моята любов към тебе... Обичай я и за свои облаги не я използвай. Тя е за всички, на всички българи принадлежи тя.

...Навън се тракат ключове. Ключарът ме погледна жално, милно...”

Иван Владков е написал това на 21 ноември 1943 г. Разстрелян на 22-ри.

 

Уважаемо събрание, мили хора!

Какво повече да ви говоря. Предсмъртните писма казват цялата истина за НОВА. Но тази истина виждат само онези, които не си затварят очите за нея. И които имат сърце, за да я разберат.

 

До

Г-н Симеон Игнатов,

председател на УС на Българския антифашистки съюз

До

членовете на Българския антифашистки съюз

 

Уважаеми дами и господа,

За мен е чест да поздравя организаторите и участниците в тържественото събрание-концерт, посветено на 75-годишнината от създаването на Народоосвободителната въстаническа армия!

За пореден път ние, признателните наследници, ще сведем глава пред борците от антифашистката съпротива и ще почетем тяхното дело. Водени от висшия идеал за един по-справедлив и човечен свят, мнозина достойни български граждани се изправиха срещу адската машина на хитлерофашизма в мрачните години на Втората световна война. Благодарение на техния подвиг, днес можем да се гордеем с приноса на България в съпротивата срещу онзи човеконенавистен режим, отнел живота на милиони.

Историята често става жертва на опити за подмяна. Наш дълг обаче е да пазим нейните страници и да не позволяваме с миналото ни да се търгува. Дължим го на достойните ни деди, но го дължим най-вече на младото поколение.

Вярвам, че във Ваше лице обществото ни има защитник на безпристрастния прочит на историята, но и коректив, който се изправя срещу всеки опит омразата и ненавистта да бъдат превръщани в норма.

Поклон пред делото на героите от антифашистката съпротива!

19 април 2018 г.

Румен Радев,

президент на Република България


 

ЗАГАДКАТА ОСЕН ОСТАВА ЗАГАДКАТА ОСЕН ОСТАВА

Е-поща Печат PDF

Каква случайност: точно аз, потомката на стария калоферски род Караминковите, да получа по пощата книгата “Загадката Осен – родното село на Христо Ботев” (изд. “Пропелер”, София,2011). Авторът й Цветан Илиев, когото не познавам лично, е известен наш поет, живее във Враца и е най-активен участник и понастоящем във всички културни прояви. Написал ми е трогателно посвещение: “...и винаги с Ботевски хъс и дух към това, което майка България иска от нас в паметното й историческо време!”

 


Страница 229 от 364