Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КНИГИТЕ МУ СЕ РАЗГРАБВАХА КАТО ТОПЪЛ ХЛЯБ

Е-поща Печат PDF

Ден преди да навърши 78 години, умира Валентин Распутин – съобщават на света информационните агенции.

Валя умрял! – Не мога да повярвам...

До вчера очаквахме от него нова творба – проза или публицистика, все едно. Той пишеше като никой друг. Той беше последният „жив класик на руската литература” (казва го акад. Дмитрий Лихачов), най-автентичният сибирски писател.

Българският читател познава почти цялото му творчество. Познава неговите разкази – от първия до последния, познава неговите изключително драматични повести „Пари за Мария”, „Живей и помни”, „Последен срок”, „Прощаване с Матьора”, „Пожар”. Не мога да забравя интереса към всяка от повестите: публикуваше ги в списание „Наш современник”, книжките четяхме в срок от 24 часа и ги предавахме от ръка на ръка; превеждаха творбите му най-добрите преводачи от руски език – първо, за някое от литературните списания, после в сборници и самостоятелни книги – 11 на брой, в тираж няколко стотин хиляди екземпляра!

Всяко от заглавията, стигнало до книжарницата се разграбваше за часове, както топлия хляб от някогашната фурна.

И днес, като четем или препрочитаме Распутин, изпитваме огромно наслаждение от силата и дълбочината на неговия необикновен талант. Не му е тук мястото да пиша за въздействието на героите му, за неповторимия език, който обогатява и демократизира литературния руски език.

За разлика от някои големи западни автори, които в творчеството си прокарват мотива за “мировата бездомност”, Валентин Распутин воюва за завръщането на човека в дома на Вселената, за пълно съгласие между душата на човека и душата на природата. Колко прекрасна и величествена е тайгата, колко прекрасен и величествен е Байкал, можем да почувстваме не само като ги видим, ние ще ги почувстваме и от страниците на прозата и публицистиката на Распутин.

 

ВАЛЕНТИН РАСПУТИН, СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Слово послучай 80-годишнината на Валентин Распутин

Уважаеми приятели,

Днес е 15 март. На тази дата, през всичките 27 години, откакто излиза вестник „Нова Зора”, ние, къде по-обширно, къде по-скромно, но винаги и неизменно сме отбелязвали рождения ден на Валентин Григориевич Распутин.

Днес съм пред вас, натоварен с високата чест и отговорност да говоря и за човека, и за световния писател Валентин Распутин, гордост на славянските и кирилски народи, който, ако да бе сред нас, щеше да бъде венценосният юбиляр на нашето възхищение, на нашата човешка признателност и братска съпричастност към неподражаемото му слово и творчество.

Днес обаче тези наши непристорени чувства трябва да отправим към организаторите на тази среща: фондация „Устойчиво развитие на България”, Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските журналисти, и домакините от Россотрудничество и Руския културно-информационен център. На това място Валентин Григориевич навярно би ме поправил в този мой опит зад блестящата фасада на уважавани сдружения и институции да не спомена имената на хората, станали символ и мярка за всички неща и събития, свързани със словото и приятелството с Русия и руската култура.

На първо място, разбира се, е г-жа Станка Шопова, личен приятел и пазител на паметта за Валентин Григориевич, която, без да изреждам неизборимите й заслуги в това отношение, от негово име ще си позволя да нарека депутат на Русия във всенародния парламент на българската любов към братския руски народ.

 

ДЪЛГАТА АГОНИЯ НА ЕДНА ОБРЕЧЕНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Ако не бяха непрекъснатите шокови удари от отвратителните изстъпления на окупаторите, които достигат до нас от далечната афганска земя, вероятно вече щяхме да сме забравили, че там продължава да се лее човешка кръв. Защото единадесет години не са малък срок, а нашето съзнание е програмирано така, че замъглява повтарящите се безкрай еднообразни събития. Талибани, „миротворци”, чужди войници, местни полицаи, корумпирани власти, бездомни сираци, племенни вождове, макови полета, жертви на „погрешни” бомби, „пчелички-безпилотници”, импровизирани мини по шосетата, търговия с наркотици, чужди собственици на афгански рудници, тайни преговори за мир, боричкания на близки и далечни държави за влияние, прахосани милиарди на данъкоплатците – всичко това се е преплело в едно омръзнало ни до смърт кълбо на жестокост, глупост и демагогия, което сякаш никой не може да разплете.

 

РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПЪРВИЯТ ГЕНОЦИД НА XX ВЕК

Е-поща Печат PDF

„По на юг, в един дол имаше  трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“

Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в най-големия световен проблем, причините за които и до днес са неясни.

През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го около 2000 души, българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.

 


На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.

Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:

КОГАТО НА 23 СЕПТЕМВРИ ТУРЦИТЕ  ПОДБРАХА НАРОДА С БОЙ СЕ ВДИГНА ТА­КЪВ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛЕН ВИК НА МНОГОХИЛЯДНИЯ НАРОД, ЧЕ ЦЯЛ ДЕДЕАГАЧ ПОТРЕПЕРИ. ЦЕЛИЯТ ГРАД СТАНА НА КРАК! КАМЪК ДА БЕШЕ ЧОВЕК, НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ПРОПЛАЧЕ…

Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те  нападат башибозука.

Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и ко­мандирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят.

 

 

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници, които са на път да подпалят неунищожените все още български села в околността. Започва истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:

„ТОВА, КОЕТО СЛЕД 9 МЕСЕЦА ЗАВАРИХМЕ В АРМАГАН БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ ТУК НАИСТИНА Е ИМАЛО ЧОВЕШКА КАСАПНИЦА!“

В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари (б.р. 1914г.) избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Втората група е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.

Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверили турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и беззащитни.

 


Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с  трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.

Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили късмет и възможност да се завърнат в пределите на България.

Тази публикация е изготвена по изследванията, поместени в „Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление“ на проф. д-р Делчо Порязов и „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на проф. д-р Любомир Милетич.

 


 

 

ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ НАЦИОНАЛНА ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ Е КЛОПКА, В КОЯТО НИ ПРИМАМВАТ

Е-поща Печат PDF

От 7 до 15 ноември по покана на в. “Зора”, агенция “Русия днес”, Международната източноправославна банка “Свети Никола” и Съюза на българските писатели на посещение в нашата страна бе световноизвестният руски писател Валентин Распутин. Г-н Распутин се срещна с изтъкнати представители на българската интелигенция, политици и бизнесмени от столицата и страната.

На 9 ноември се състоя среща-разговор с членовете на редакционната колегия и авторски кръг на в. “Зора”, чийто стенографски запис предлагаме така, както е публикуван във в. „Зора”, бр. 43, от 22 ноември 1994 г. За съжаление по технически причини, втората част на разговора с Валентин Распутин, не е възможно да бъде публикуван.

Минчо Минчев: Уважаеми Валентин Григориевич, драги приятели и съмишленици, българинът винаги е ценял най-много две неща: честта на своя дом и верността на своите приятели. След крепостта на моя дом, който имах честта да представя на Валентин Григориевич снощи, днес с особена гордост и радост представям и моите приятели. Бих нарекъл този час знаменателен, а този ден вълнуващ и забележителен, ако все пак подобни определения не бяха евфемизми и близо до шаблона. С риск обаче да остана в неговата власт, аз чувствам вътрешната потребност да изповядам пред вас, че съм щастлив, че тази среща се осъществи.

Осъществи се този ден, към който всички вървяхме заедно. Всеки от нас сам за себе си откриваше и изстрадваше неотменните истини. Всеки сам и всички заедно осъзнавахме лъжите и заблудите: минахме и през пустословието на перестройката, и през безпътицата на Великата криминална. И тук, и в Русия. Бяхме съвременници, но не и неми свидетели на живожарицата на позора, в който дори понятия като “тъмно робство” бяха наричани “присъствие”. Да не говорим за по-дребните измами, с които адептите на т.нар. демокрация ощастливяваха народите ни. Много са поуките на тези пет години. В тях заедно научихме, че критериите за демокрация на силните на деня са величина променлива. Че непростим грях и престъпление било да защитаваш националната си самоличност, да се противопоставяш на стремежи, които са заплаха за нацията и държавата ти, докато разстрелът на един парламент и унищожението на цял един народ пред очите на света остават просто “демократичен акт”.

 


Страница 289 от 364