Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми членове и симпатизанти на ПП „Нова Зора“,

драги  читатели на вестника,


На 27 октомври т.г. предстоят избори за местни органи на властта. Централното изпълнително бюро и редакцията на в. „Нова Зора“ се обръщат към всички вас с молба за активна обществена позиция, за предложения и препоръки от страна на нашите кандидати за кметове и общински съветници по най-важните проблеми на населените места, както и за подобряване стопанисването на общинската и държавна собственост.

Вашите мнения и препоръки изпращайте по електронната поща Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите. или на адреса на редакцията - на хартиен носител.


ЦИБ на ПП „Нова Зора“


 

ОДРИН-ГРАДЪТ НА ВЕЛИКАНИТЕ

Е-поща Печат PDF

Произход и значение на етнонима “одриси”


Има градове, влезли в  гена на един народ и събитията, които се случват в тях, са предопределени да чертаят съдбата му. Те продължават исторически и духовно да му принадлежат, дори когато - в различни епохи - са отрязани от държавната му територия. Това са точки не толкова от земната, колкото от небесната карта на една държава. Такъв град за българите е Одрин. В него през 378, 1205 и 1913 г. последователно рухват три империи, а втората и третата дата бележат български триумфи, поразили Европа и възвеличили българското име. Одрин е живо потвърждение на теорията за провиденциализма в историята и на моето убеждение, че натрупаната историческа енергия в дадени местности води един народ към повтарящи се победи, докато в други - напротив - неизбежно го проваля в бездната на поражението.


А в Одрин има огромни залежи на тракийски и български исторически потенциал. Сведенията за миналото на града в съвременните справочници стигат само до епохата на римския Адрианопол, но всеки българин знае, че това е столицата на великото царство на един от най- могъщите тракийски народи, одрисите, чиито начала се коренят в най-дълбока, легендарна древност. Има мнения, че името Одрин е производно от римското му название Адрианопол, дадено в чест на император Адриан като за пример се сочи Ямбол - неговото име пък било изопачена транскрипция на римското Дианопол. В случая с Одрин, подобни твърдения очевидно противоречат на историческата правда и логика, но наскоро открих, че Ямбол също не произлиза от Дианопол, а е прадревно тракийско име - град с това название, владян от фокейците, е съществувал и е упоменат от Омир във Втора Песен на Илиада - "Изброяване на корабите". Според поета на поетите вождовете "Епистроф и Схедий, рожби на Одит, потомък Навболов", дошли в Триада, за да воюват на страната на данайците, покрай много други бойци, водят и "жители на град Анемория и на Хиамбол, (всички, заселени чак до брега на Кефис велелепен,) още в Лилея, отдето извира Кефис бистроструен". Явно при предприетата от римляните промяна на най-древните тракийски названия с нови, емблематично свързани с Рим, те разумно са се стремели да запазят поне звуковата прилика, за да ги направят по-приемливи за местното население.

Но откъде тогава идва етнонимът на одрисите, определил и названието на тяхната столица - Одрин? Нито едно от предложените обяснения от страна на официалната историческа наука и от паранауката ("огради", "заграждения") не ми се струва убедително. Това понятие, дошло от непрогледни те хилядолетия, продължава да бъде неразрешима главоблъсканица, както за схоластиците, така и за ентусиастите, занимаващи се с история.

Известно е, че най-старото название на Одрин е Ускудама. За това име също липсва адекватно обяснение. Аз   мисля, че произходът му е свързан с етнонима "оски" ("уски") - най-древното население на Италийския полуостров. Според моите проучвания всички най-стари италийски народи са част от тракийския етнически блок, а италианската историография твърди, че от "оските" директно произлиза доблестният италийски народ "волски", който някои италиански изследователи с право смятат за клон от етруските. Мозайката се напасва, защото има  доказателства, които ме карат да считам волските за част от българския народ ("Волжска България"), а в пеласгийския, тракийски и дори директно български произход на етруските вече почти нямаме основания да се съмняваме.

Всичко това обаче все още не дава отговор на въпроса откъде произхожда и какво означава народностното име "одриси" - въпрос, който дълги години не ми даваше покой. До момента, когато - по съвсем други причини - препрочетох Петокнижие на Мойсей и по-специално глава Второзаконие, в която пророкът описва ръководеното от самия него изтребление на последните общности на исполините между Червено и Мъртво море, още преди израилтяните да нахлуят в Ханаан. Според Мойсей, това унищожение на исполините, осъществено под егидата на израилския Господ, е започнало в  още по-древни времена от исавците, потомци на Исав, брат на Иаков и от амонците, наследници на Лот. Върху част от опустошените земи на изконните жители, исавците са въздигнали своето царство Едом, на което Мойсей е съвременник. Библейските текстове разказват, че исполините са наричани хореяни или хорейци (буквално "хора") и едреи (буквално "едри" - великани). Правя превода директно чрез българския език, защото имам всички основания да смятам, че арамейският, говорен в древна Палестина и обкръжаващите я региони, е арийски език, удивително сходен с тракийския. В лексиката му има дори поразителни паралели с тази на съвременния български език. Жертва на последния разгромен удар върху земята на исполините, нанесен  от евреите на Мойсей, става царството на великана Ог - Васан, с всичките му шестдесет града, между които пророкът споменава два основни - Едраи и Сала (или Села - буквално "село", "селище"). Сала по-късно приема името Петра и е именно този град-чудо в съвременна Йордания, който днес привлича милиони туристи. За всеки внимателен посетител на Петра, е ясно, че това изумително архитектурно дело не е плод на обикновени човешки ръце.

В редица мои публикации издигам и доказвам тезата, че всъщност именно тези исполини и техните преки наследници са тайнствените пеласги, дарили цивилизацията на новото човечество в Средиземноморския басейн, Понтийските земи и Кавказ. Това са синовете на Атлантида - Пела-гея, Бела-гея, Бялата отвъдморска земя, които (в много по-значителен брой, отколкото сме смятали досега), оцеляват след катаклизма, потопил континента-майка и заживяват в обкръжението на новата арийска раса. Те се сливат кръвно и духовно най-вече с траките и българите и родствените им народи, защото концентрацията им в тези сравнително близки до местоположението на Атлантида райони, е най-голяма. Те създават най-древните тракийски царства и стават родоначалници на първите тракийски династии. Този факт е широко отразен в т.нар. гръцка митология(която предпочитам да наричам тракийска) и е пред очите на всеки непредубеден читател, който разлиства "Митологическа Библиотека" на Аполодор. Именно с тяхното изтребление се хвали Мойсей. В Ханаан (Кана-Ан) пеласгите са наричани пелищим и тъкмо от това название произлиза името на Палестина.

Но ето че Петокнижието свидетелства и за друго тяхно - описателно, характеризиращо ги - название - ЕДРЕИ.

Още в мига, в който очите ми се спряха на това слово, осъзнах, че ЕДРЕИ и ОДРИСИ представлява едно и също понятие - едри, великани, исполини. "Едреи" лесно би могло да премине в "одри", "одриши", още повече, че в древните езици,  (както и в някои съвременни) е съществувал дифтонгът "ое". Древни понятия с корен "одр" не са рядкост в Европа, те трябва да бъдат търсени предимно сред топонимите, които са много консервативна част от даден езиков фонд и - както твърди проф. Петър Добрев - "пазят паметта на земята". Одре се нарича една малка планина в Северозападна Егейска Македония - името със сигурност е тракийско. Но първото понятие, което се открои в съзнанието ми (разбира се, след етнонима "одриси"), бе името на емблематичната европейска река Одер. Река Одер (Одра) извира от възвишенията Одерске врхи (част от Източните Судети) в Моравия. Самият факт, че с това име - Одре, Одерске - са свързани планини, вече говори в полза на моето откритие (великаните, "едрите" обитават предимно планините), но аз се разрових в етимологичните тълкувания за произхода на името на реката. И попаднах на обяснението, че в старогерманския език "ОД" означава божествен, велик, голям (Один).

Защото исполините, едреите, атлантите -  са били могъщите богове на новото човечество.

Ето така стигнах до заключението, че етнонимът "одриси" е много по-величав, отколкото сме допускали досега. Той триумфално сочи, че този доблестен народ води произхода си директно от пеласгите, наследници на могъщата  атлантска цивилизация. Одриси буквално означава "ЕДРИ, ЕДРЯЦИ, ВЕЛИКАНИ", а името на тяхната столица Одрин можем да преведем като "ГРАД НА ВЕЛИКАНИТЕ" залог, че на това място ще се случват само грандиозни събития. Показателно е, че един от легендарните царе на одрисите се нарича Одроес -  Едър, Едряк - но не, това не е епоним, а още едно доказателство за прякото пеласгийско (атлантско) потекло на този народ.

Обяснението на имената на тракийските царе и преди всичко на одриските владетели, е много важен елемент, който доказва, че траките са директните наследници на пеласгите (атлантите и техните потомци).

* ОДРОЕС - легендарен одриски цар. Вече казах, че  Одроес означава буквално ЕДРЕЙ, ЕДЪР - както в тракийския свят и в Палестина са наричали исполините  потомци на синовете на Пела-гея, Бялата отвъдморска земя - Атлантида. Употребяваното от Мойсей име АМОРЕИ - ИДВАЩИ ОТ "ОТВЪД МОРЕТО" обозначава точно тях.

* ТЕРЕС - името е идентично с това на Тарас, легендарен герой, син на нимфата Сатирия и на бог Посейдон (в митологията, често евфемизъм, означаващ Атлантида), основал град Таранто (в Пулия), според Павзаний. Това име, указващо и култ към подземните (хтоничните) богове, е свързано с понятията за "ужасен" в латинските езици - terrible, terrifiant, terrificante. Терес е мъжкият вариант на името, но има и женски - запазен в Зап. Европа - Тереза, Тереса.

*РАСКУПОР - писала съм многократно за това име, чийто смисъл е ЦАРСКИ СИН (РАС КУ - ПОР). Самоназванието на етруските е РАСЕНИ (РАШЕНИ). РАС произлиза от "лъч", "светлина", "царствен" "светъл". Името Рез (персийското Реза, индийското Радж,  келтското Райън) означава същото. В Епиопия има сакрален плаонински връх Рас Дашен - Царски Зъб. Езическото име на българския владетел РАСАТЕ, син на Борис I, има идентичен смисъл.

* РАСКОС - значението е сходно. Хрумва ми,че името означава и "разкош", "великолепие".

* ПИТОДОР - буквално "дарен от Питон".  Името е свързано с култа към подземните божества и с посветените им мистерии - КАБИРИТЕ на о. Самотраки, светилището в Делфи (в най-дълбока древност Делфи също се е наричало Питон).

*ОЛОР - това име, носено и от бащата на Тукидит, потомък на древен тракийски царски род, на латински (производен от тракийския ) език, означава буквално ЛЕБЕД. Може би понятието "олово" - БЯЛ метал е свързано смислово с него. Съществува келтско име ОЛОРИН, а на езика на народа ЙОРУБА в Северозападна Нигерия ОЛОРУН  е най-могъщият, първичният бог, Творец и защитник на доброто. Този народ, чиято територия е разположена не толкова далече от потъналата Атлантида, може би пази спомени и свидетелства за нейните синове, влезли в космогонични те му митове.

*МЕНЕГЕН - изключително интересно име, което аз бих превела чрез понятието "meneghino" - менегин, употребявано и днес в Миланската област и характерно за миланския диалект. То означава "роден тук", "местен", "коренен жител". Съзираме го и в името ИДОМЕНЕЙ на критския цар, внук на Минос, което можем

да тълкуваме като  "роден при Ида", "коренен обитател на Ида".

* СЕВТ - Убедена съм, че името Севт е свързано с древната традиция,  която познаваме преди всичко от римската именна система (а римляните са потомци на траките), родителите да дават за имена на своите синове числителни редни, по реда на тяхното рождение. Това е начин да се подчертае първородството и правото на всеки следващ син върху родовите привилегии, фамилното име и наследството. В този смисъл според мен СЕВТ означава СЕДМИ, същото каквото означава и СЕПТИМИЙ (преминало от своя страна в родово име).

Една извънредно любопитна подробност допълва тезата ми за произхода и смисъла на етнонима "одриси". Става дума за леглото на исполина Ог, храбрия цар на Васан (впрочем името на великана не само напомня,а и означава "огън", доказвам това в моя неотдавнашна публикация). Леглото на Ог е толкова потресаващо необикновено за епохата на Мойсей, че израилтяните го запазват като своего рода "музеен експонат", на който не престават да се дивят. Ето как го описва пророкът във Второзаконие: "11 (...) ето, леглото му беше желязно легло; не е ли то в Рава на амонците? Дължината му беше девет лакътя и широчината му четири лакътя, според лакътя на мъж." Тази странна мебел с огромни размери, с желязна рамка, а вероятно и с пружина, издаваща навици на културен и комфортен бит, явно е останка от развита цивилизация, чийто потомък е Ог. Такъв детайл не би могъл да се роди във въображението нито на Мойсей,нито на друг негов съвременник или по-късен представител на примитивните древни общества. Убедена съм,че именно от тази крайно екстравагантна за дълбоката древност мебел, произлиза понятието "одър" - легло на едрей, едряк, исполин. Така че и звуковата прилика на "одриси" с "одър" също не е случайна. Струва си да помислим защо и сегашното название на града Одрин, което турците явно са взаимствали от старинен местен диалектен вариант на името му, е ЕДИРНЕ? Това е още едно по-убедително, според мен, потвърждение на моята теза.

На фона на тези обяснения наивно и комично изпъква твърдението, че името на село Одърне, Плевенско, произлиза от "турската дума одър". Дано някой жител на споменатото село прочете статията ми.


Но съдбовният въпрос при всяко подобно откритие е: “ЗАЩО НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ПОТОМЦИ НА НАРОД  ОТ ВЕЛИКАНИ, СЕ ПРЕВЪРНАХМЕ В АПАТИЧНИ И ПОДЛИ ДЖУДЖЕТА, КОИТО ПОКОРНО ОЧАКВАТ ЗАЛЕЗА СИ? ЗАЩО?”


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“

 

Продължение от миналия брой

 

Свещената история

 

За тях (Робер Шуман и Рафаел Алиберт) градът (Виши)  е временно решение, тъй като се надяват да се върнат скоро във Версай, или в Париж. Във Виши, където Шуман пристига на 1-ви или 2-и юли, той е настанен със своя кабинет в няколко стаи на хотела на Парк, които са запазени за председателя на Съвета и маршал Петен. На 10 юли 1940 г., след интензивна молитва, Робер Шуман, министърът на маршала, който е и депутат, „гласува пълните правомощия на Петен“.

„Днес, пише Филип дьо Вилие, фактът се прикрива, но е съвсем истински: – след германската униформа от 1914 г., това е втората пропусната от официалната история лъжа. Бащата на Европа е бил министър на Петен и е участвал в основополагащия акт на режима на Виши. В хода на войната неговото поведение е любопитно: когато напуска правителството, той взема странното и по-скоро трудно за обяснение решение - да се върне в Мец. Защото Мец е под нацисткия ботуш.

 

Елзас и Лотарингия не бяха част от окупираната зона, но и те скоро бяха присъединени към германския Райх. Какво щеше да прави той в тази германска каторга?

Нека тук да оставим да говорят специалистите: „Робер Шуман е пристигнал от Поатие в Мец на 2 септември 1940 г. със съгласието на германските власти на Поатие; по пътя неговите документи са били проверени от германската полиция в Сен-Дизие, която му разрешила да продължи до Мец.  Още притежаваме пропуска за „Флюхтинг“ Робер Шуман, тоест на „бежанеца“, с визата от германската полиция в Сен-Дизие. Това беше като да се хвърлиш в устата на вълка “.

Самият Шуман ще оправдава странното си пътуване с необходимостта да унищожи някакви лични книжа. Аферата обаче свършва зле: Шуман е арестуван и тикнат в затвора в Мец. Приема това спокойно. Дори му носят четива, включително 26-те тома на „История на папите“ от германския историк Лудвиг Пастор. След намесата на Маршала пред германските власти, скоро Шуман е преместен в наблюдавана резиденция, където ще остане от 15 април 1941 г. до 1 август 1942 г., възползвайки се от удобна стая, добре отоплявана през зимата. За да убива времето си, учи английски, разхожда се в града и в гората и посещава общинската библиотека. Може да приема приятели и му е дадено правото да пътува до Германия. Поддържа постоянен контакт с Виши, където се връща между 21 и 25 септември 1942 г. Според официалната хроника бил приет там ласкаво. Малко по-късно в едно кратко послание той съветва Маршала „да не шуми“. А когато свободната зона е окупирана, сменя убежищата си, обикаляйки манастирите. Ако Първата световна война той прекарва в немска униформа, Втората изкарва по манастирите. Макар и да е живял в нелегалност,  никога не се присъединява към Съпротивата.

„На 8 ноември 1945 г., продължава Филип дьо Вилие, Шуман се присъединява към Християндемократическата партия (MRP). Още не знае, че го очаква голяма кариера. Той има профила, който търси Жан Моне: човекът, който от Америка дърпа конците на раждащата се общностна Европа. И в някакъв смисъл (Шуман, б.р.) ще стане „Клисарят на Моне“.

Но зад Шуман и Моне има други, „скрити бащи“, които никога не са излизали от своите скривалища. Част от тях са в школата на Юриаж, където Моне е отишъл да търси своите „мислещи глави“. Тази школа е била създадена от Пиер Дюнойер дьо Згонзал под егидата на маршал Петен.

„Покръстен от американците, Моне е бил вдъхновен от Виши. Именно тук Моне намира своята кутия с идеи. Кадрите от школата на Юриаж са тези, които ще му доставят концепциите. Някои от тези лица са познати: около професора по икономика Франсоа Перру намираме журналиста Юбер Бьов Мери, основател на вестник „Льо Монд“, а също така и Пиер Юри и Пол Рьотер, които ще станат основните сътрудници на Моне. Първият ще му подскаже концепцията за „общност на суровините“ през 1951 г., а вторият – тази за „Общия пазар“ през 1957 г. Рьотер ще бъде част от малка група, натоварена да разработи предложението в плана Шуман, към който ще бъде привлечен като юрист. Юри, също близък на Моне от работата им в Комисариата по планирането през 1947 г., беше началник на отдел „Икономика“ на Върховната власт на СЕСА, преди да му се повери по-късно определяща роля при редактирането на Договора от Рим. В официалните им биографии няма една дума за този период, който ще оформи европейските им възгледи. Всичко е прочистено, фасадите са боядисани в бяло. Тук сме в сферата на идеологията, тоест пренаписването и престореността“, заключава авторът на книгата за веригата от лъжи, които съпътстват раждането на обединена Европа.

Въпреки всички усилия на измамниците, „Мемоари“-те на Моне не са достатъчни, за да накарат да засвирят медните инструменти и да завибрират тълпите, които никога не са имали европеистична нишка. Митът изглежда твърде елитарен и неговите строители решават да добавят към това редакционно явление едно по-осезаемо допълнение – портрета на героичната фигура, визионерът, който е имал идеята преди всички други. Той е подпрян с една емблематична дата, за да може потомството всяка година да почита със същия жест на уважение автора и неговия основополагащ акт. Изборът ще падне върху 9-ти май 1950 г., този ден на хубавата алхимия, където „планът“, роден в мозъка на демиурга, става „Декларацията“ на Шуман. Когато през 1988 г. Моне ще бъде прославен в Пантеона, една табела ще напомня, че посредством тази, вече известна, „Декларация“, Жан Моне е „променил хода на историята“. Така с течение на времето датата 9-ти май става „Година Първа на европейската конструкция“.

„Обкръжението на Моне, пише Дьо Вилие, щеше да работи упорито десетки години, за да издейства светското честване  на своя герой и неговите трудове. Определяща част от този труд се пада и на Франсоа Фонтен, който тогава е един от най-близките сътрудници на Моне. По случай на 10-та годишнина на 9-ти май, той публикува в „Льо Монд“, вестника на Бьов-Мери, човека от Юриаж,  първата възпоменателна статия за „Декларацията от 9-ти май“. Въпросната „Декларация“ той квалифицира като „абсолютното начало“ и се осмелява да сравни Европа с един „биг-бенг“. „На 9-ти май, пише той, благодарение на дейността на няколко човека, които щяха да започнат всичко отначало, в недрата на европейските мъглявини внезапно се формира едно здраво ядро“.  С постоянство и настойчивост, Франсоа Фонтен ще повтаря това упражнение по журналистическо възпоменание чак до 90-те години, за да превърне този „успешен легален комплот“ в големия източник, който „отваря вратите на Историята“. Но този разказ за непорочното зачатие на Европа не дължи пълния си успех само на дифузията, която ще му бъде осигурена, започвайки от 1960 г. Паскал Фонтен, синът на Франсоа, бързо ще разшири спектъра на разпространението на този разказ, мобилизирайки ресурсите, които му предлагат службите за политическа комуникация в лоното на европейските институции, на които баща му е основател.

Валери Жискар д`Естен, който оглави групата за разработване на Конституция на ЕС, гостувайки с жена си Ан-Аймон на Филип дьо Вилие във Вандея, не спирал да повтаря: „Докато Европа не облече дрехи с кралска символика, ще й липсват външните признаци на легитимността. Те трябва да станат за народите осезаем предмет“.

„Той, пише Дьо Вилие, поставяше под всичко литургията със „символите на Съюза“: знамето, химна, извлечен от Одата на радостта, девиза на Съюза „Единни в разнообразието“, паричната единица- еврото и „Деня на Европа“, честван в целия Съюз на 9-ти май. Европейската конституция, която учредяваше една супердържава, беше отхвърлена от френския народ, но беше рециклирана посредством Договора от Лисабон: доказателство, че народът сам не може да направи нищо срещу „необратимото“. Митът е осветен, недосегаем. Тук се намираме пред един почти религиозен феномен: „европейската конструкция“ спада към догмата. Критиката е богохулство. Един ден, с адски мълнии в очите, Делор щеше да вдигне пръст и да ми подхвърли един вид: „Хората от картела против Маастрихт ще трябва да напуснат политиката!“ Той беше удовлетворен. Двамата „Бащи основатели“ все още са заобиколени с една аура…

 

Днес парфюмите на почит губят своята флагрантност, догмата се пука. Тогава остава една загадка: защо американците са се интересували толкова от онова, което наричат „европейска конструкция“? Каква изгода, значи, търсят тук? Може би, сканирайки по-отблизо истинския живот на двамата „Бащи основатели“, Шуман и Моне, ще се приближим до отговора на този решаващ исторически въпрос: кой беше зад тази идея за „Съединените щати на Европа?“.

 

Превод: Петко ПЕТКОВ

 

Продължава в следващия брой


 

 

ИСТИНАТА ЗА ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

Е-поща Печат PDF

Продължение от миналия брой


Важна роля в усилията на нашата държава играеш агентурата, голяма част от която беше внедрена сред това население още от времето на царската полиция. Тя беше много опитна и надеждна. Един преглед, направен през средата на 80-те години на агентурата показва, че в активната част на това население и интелигенция, всеки трети гражданин е бил агент.

Но този огромен размер не бива да ни заблуждава. Значителна част от тези агенти, при среща с турските емисари или консули, веднага си признаваха с твърдението-въпрос: “Тук българите ни натискат да ставаме шпиони. Какво да правим?” Турските представители обикновено приемаха и поощряваха тази линия на поведение. От техническите записи, които се придобиваха, се виждаше, че турските емисари отвръщат стандартно: “Майка Турция знае това и ще ви прости. Съгласявайте се да помагате, защото така по-добре ще знаем какво искат българите”.

Едно малко отклонение. Когато СДС реши да се изнесат досиетата на Държавна сигурност пред Народното събрание, направи голяма и непростима грешка пред целия български народ. Политиците от СДС желаеха да разобличат депутатите и политическите дейци на ДПС, които са били оформени като сътрудници на ДС. Ударът, както се подразбираше, беше в две посоки: от една страна, да бъдат разобличени неудобните депутати пред собствения им електорат, и от друга – да ги компрометират пред турската държава.

Не се случи нито едното, нито другото. Голяма част, и то най-активната и най-здравата част на този електорат, сама беше преминала през различни форми на сътрудничество с МВР. Турската държава – нейните разузнавателни и дипломатически органи много отдавна знаеха кой кой е в ДПС. Например, бяха документирани редица срещи на Ахмед Доган с установени разузнавачи от турската резидентура в София. Една от тях, със спазване условията на конспирацията, бе пред бившия Дом на съветската култура и техника на ул. “Шипка”.

Както споменах по-горе, турските специални служби поощряваха и поддържаха представителите на това население активно да сътрудничат на ДС. Рано или късно национализмът надделяваше, верският фанатизъм беше силен и “майка Турция” си прибираше децата. Някои от тях преминаха през солидни форми на подготовка за нелегална дейност – преминаха пред школи на КГБ в Москва, получиха легенда и паспорт на избягали граждани от мюсюлманските републики с цел да се внедрят сред гастарбайтерите в Европа и оттам, в перспектива, да проникнат в Турция.

След 10 ноември българската държава отстъпи и се отвори място за едно голямо предателство. Както стана например с “Оня списък”, който включваше имената на българските разузнавачи, работещи на прикритие зад граница, и бе предаден на турското посолство. Наложи се агентът, внедрен в посолството, който документира това престъпление, чрез бягство, да се спасява от надвисналото над него смъртно наказание. Питам се дали българската държава няма да забрави и тази плесница върху нейното лице?

Тук става дума само за щрихи от епичната битка, която водеше българската държава, за да защити своите национални интереси. Тази битка се водеше едновременно на два фронта – срещу турската позиция, която получи широка международна подкрепа, и срещу натиска тук, в България, който идваше от това население, подложено на административна смяна на имената. Нека също припомним по този повод, че органите на Държавна сигурност разкриха над 20 шпионски нелегални и подривни центъра, широка пропагандна мрежа, включваща материали, религиозна литература, пренасяна чрез границата и разпространявана нелегално. Да припомним също така и взривовете в Буново, Бургас, Варна, Сливен, които дадоха невинни жертви от страна на българските граждани, и за които сега всички угоднически мълчат. Мълчи се и за жертвите, които бяха дадени сред това население при сблъсъци с органите на реда. На много места в България това население излезе масово и пристъпи към окупация на обществени сгради. Зад тези действия стояха турските централи и техните нелегални организации в България, които имаха куриери и специални средства за връзка. Мнозина от тях бяха въоръжени, макар и с примитивни средства, и не се спираха пред нищо.

В тези дни турската държава имаше интерес да има десетки и стотици убити, за да се намеси международната общност. Българската държава не се поддаде на тези провокации. Изричната заповед на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов бе в никакъв случай да не се употребява оръжие срещу това население. На армейските части не се раздаваха патрони. Те трябваше да плашат с наличието на военна техника. Оръжие за стрелба имаха само служителите на реда, които го използваха само там, където имаше пряко нападение с цел завземане на оръжие или убиване на хора. Дори голямата трагедия с гибелта на малкото момиченце Тюркмен, бе в резултат не на изстрел, а на стъпкване от настаналата суматоха в тълпата.

Българският народ стоеше встрани от тези процеси вероятно, защото не бе информиран. В същото време истанбулските площади се тресяха от стохилядни митинги, които издигаха лозунгите “Напред към София” и “Искаме да си поим конете на Камчия!”, размахваха ножове, стягаха се редици, които бяха готови, предвождани от онбашии и бинбашии, да нахлуят в нашата страна. Нямаше ги само борозаните и тюмбелеците, с които някога османлиите нахлуват на Балканския полуостров.

У нас беше спретнат насила един софийски митинг под ръководството на Градския комитет на ОФ, но митингуващите българи бяха наречени от дисидентстващите едва ли не “фашистки елементи”. Много по-голяма тежест в медиите имаха гласовете на Блага Димитрова, Желю Желев, Константин Тренчев и създадените по това време неформални групи. Нека запомним тези имена, които до голяма степен допринесоха за ерозията на патриотизма и подкопаваха усилията на много поколения българи в защита на род и родина. Да запомним и тази нещастна жена и алчна журналистка Татяна Ваксберг, която бръкна с нечисти ръце в една дълбока и кървяща рана на българския народ, за да угоди кой знае кому. Тя не успя да направи добър филм, защото от него излъхваше омраза. Такъв филм може да се направи само от добър човек, който обича хората и познава човешкото страдание.

В международен план позициите ни не бяха стабилни поради това, че измамникът Горбачов бе обвит в ангелогласни химни – какъв велик реформатор на 20-ти век бил той. Варшавският договор вече не беше тази сила, която въздържаше и гарантираше сигурността на държавите, членуващи в нея. А в същото време ислямските държави се обединиха и действаха като голяма международна сила, към която се присъединиха европейските държави и САЩ.

За първи път Турция и България излязоха на международната сцена в открито противоборство. Българската позиция бе далеч по-силна, защото тя се опираше на два фундаментални принципа. В посланието си към турската държава Тодор Живков заяви: “Престанете да си играете с живота и съдбата на това население. Това са български граждани, които живеят в условията на българската държава, и по същество вие извършвате намеса във вътрешните работи на една суверенна държава”. Вторият принцип беше деклариран също ясно и категорично: “България вдига границите, нека и Турция да направи това. Не заигравайте, а дайте възможност всеки, който поиска, да отпътува за Турция. Ние не гоним никого, излишно неселение нямаме. В България хляб и работа има за всеки.” Така Турция бе принудена не да дърпа фитила на бурето с барут от Анкара, а това буре се търкулна на турска територия като само за няколко седмици над 360 000 души с багажа си потеглиха към “майката родина”. Спекулира се, че това население е било насилствено прогонвано. Точно обратното. Хората бяха умолявани да не си оставят хубавите животни, големите къщи на два и три ката. Българските власти по места им казваха: “Идете, вижте и ако не успеете – върнете се пак, ние ви чакаме”.

Докато Тодор Живков беше твърде резервиран към тази изселническа кампания и с нетърпение чакаше Турция да затвори границите за изселнически поток, бъдещият президент Петър Младенов - в героична поза и бодрячески - настояваше да се създадат условия да се изселят 500-600-700 000 души, за да се реши веднъж завинаги националният въпрос. При това уверяваше, че Министерството на външните работи е организирало широка международна подкрепа.

И тук ни разделиха Господ Бог и Аллах. В дните на “голямата екскурзия” Тодор Живков просто страдаше. Няколко пъти предупреди първите секретари на областните комитети да обясняват на тези хора, че напускат най-хубавата земя на европейския континент – Добруджа и Лудогорието. Цитираше европейските изследвания, че земята с най-високо хумусно съдържание в Европа, е именно в този район, че те държат най-големите ливади, най-големите реки и най-големите стада.


Покани и турския посланик, пред когото изложи същата позиция. Но създадената паника и изселническата психоза подгониха като стадо стотици хиляди хора.

Тъй като много се спекулира с имотната страна на въпроса, искам да припомня, че точно в тези дни правителството на Георги Атанасов прие разпореждане, с което строго се забраняваше продажбата на земя и имоти собственост на тези, които се изселваха, и заедно с това се предвиждаха мерки за охрана на тяхното имущество. И когато 140 000 души се завърнаха обратно, те намериха непокътнати земята и къщите си. Така че българската държава в нито един момент не е воювала с това свое население. Ако някъде има продаден имот, това е станало при погазването на законите на българската държава. Когато бройката на изселниците надхвърли 400 000 души, Турция каза: ”Стига! Спрете!” И затвори едностранно границата.

Всичко това всъщност беше триумф за малка България, която сама се изправи срещу целия свят, за да защити своите законни интереси.

Страхливите “наследници” на БКП, след 10 ноември, можеха да поискат една експертна комисия с широко международно участие на юристи и експерти от всякакъв профил. Ако на една такава безпристрастна комисия бяха предоставени всички материали от 20 години, които се съдържат в архивите на Държавна сигурност и на ЦК на партията, сигурен съм, че спокойно можехме да отидем в Европейския съд и да осъдим всеки, който вдигне ръка и обвини България, че Комунистическата партия и Тодор Живков в престъпление. Още повече, когато виждаме как Турция си “решава” своя национален въпрос с кюрдите.

Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската нам държава Кувейт, бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври 1989 г. под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах. От българска страна делегацията се води от Георги Йорданов, който блестящо защити българската позиция и се прояви като гъвкав политик и дипломат от много висока класа.

Следват извадки от Информацията за Политбюро на ЦК на БКП относно срещата.

“…Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви че тяхното нормализиране “изцяло” зависело от българското правителство, чиято политика на ”насилствена смяна на имената и асимилация на турското малцинство” довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябвало да направи положителни стъпки напред, коригирайки “погрешната си политика по отношение на българските турци”. Сподели че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.

Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който мил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.

По-нататък Йълмаз подчерта, че “турското мюсюлманско малцинство” в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този “основен въпрос”.

Месут Йълмаз посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според Йълмаз това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.

Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърси реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.

В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия като се спазват суверенните права на българската и турската държава.

Във вежлива форма, но ясно и твърдо, на Месут Йълмаз бе заявено, че не ще приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля, насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с други страни въпроси, които накърняват суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.

На турския министър ясно бе заявено:  България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението, създадено не по наша вина, не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене.

Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на Заключителния акт от Хелзинки и Виена, на др. международни договори, на практиката за цивилизован диалог между суверенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите.  Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения е честният и равноправен диалог, без предварителни условя и диктат, без намеса на външни сили и фактори.

….

Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми, пише в информацията си до Полит бюро Георги Йорданов, не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят, че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той многократно молеше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят “своя” матерен език и евентуално да могат, ако пожелаят, да сменят личното си име, нещата много бързо щели да стигнат до добри резултати, към които се стремели и двете страни.

На Месут Йълмаз още веднъж бе разяснено защо не можем да обсъждаме с друга страна въпрос, който е лично право на гражданите на суверенната ни държава. Той повтаряше, че разбирал същността на закона ни, но попита даваме ли гаранции, че той ще се спазва и занапред, ако български граждани поискат да се възползват от даденото им право да си “сменят само личното име”. Като се убеди, че за нас това е лично право на гражданите и принципен въпрос, който не ще обсъждаме с други страни, той заяви: “Все пак, моля ви, информирайте вашето правителство за нашето предложение”.

След дълга с сложна дискусия, продължила повече от 5 часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни.

Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 г. по причини, свързани с действията на България”.

Ето това, всъщност, е атмосферата и съдържанието на поверителните разговори. България, ръководена от Тодор Живков, не бе поставена на колене.

Точно това обаче направиха хората, които поеха отговорност за съдбата на българския народ след 10 ноември 1989 г. Новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения на срещата с Георги Йорданов. През януари, Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989 г., даде интервю пред анадолската агенция, в което “признава” наличието на турско национално малцинство в България. Така, до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега, бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борба за защита на националните интереси.


Трагичното е че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси. За тази непоследователност в политиката историята ни наказа като ни изправи пред едно неясно бъдеще, в което съществува потенциална опасност да бъдат застрашени земята, семейството, животът на целия български народ.

Никой гадател и пророк не ни казва дали над Балкана слънцето не ще започне да кърви!


 


Страница 4 от 302