Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 

ЕДНА ЛЪЖИЦА КАТРАН

Е-поща Печат PDF

Българският книжен пазар е презадоволен от продукция – едностранно позитивно налагаща филантропичния облик на магната Джордж Сорос и структурите, чрез които той се инкорпорира в новите демократични общества.

Това издание е пръв и засега единствен опит за неподправен портрет на тази личност – явление от световна величина, която експертите наричат мегаспекулант и предупреждават: „Политическите планове на Сорос и неговата група от финансови „глобалисти“ неизбежно ще изправят човечеството пред прага на нова световна война в близките няколко години, ако правителствата продължат да търпят действията на Сорос занапред.“

Книгата е съставена и отпечатана по спешност като реакция на внезапното и шокиращо награждаване на Сорос с престижния български орден „Стара планина“. Тя е предназначена за политиците, държавниците, учените и хората на изкуството, допуснали този акт.


 

Преди месец написах текст, на който поставих заглавие – „Нова Зора“ и „Войната на Мърфи“. За вестника и неговите проблеми няма да отварям дума отново. Обадиха ми се много читатели – някои развълнувани, други загрижени. На всички, които изразиха съпричастност по изложените в текста проблеми, изказвам своята благодарност. В такива случаи човек разбира, че не е сам и, че има смисъл от онова, което прави, и от „войната“, която води.

Тъкмо за „Войната на Мърфи“, или по-точно за един епизод от нея, искам да разкажа сега. Още повече, че за мнозина, както се изясни, тази метафора има нужда от пояснение. В конкретния случай тя отчита не толкова спонтанния градус в мотивите за съпротива, колкото потребността тази съпротива да бъде осъзнавана като кауза и на други, като отговорност и необходимост на обществото, нещо което, уви, рядко се случва. Иначе „Войната на Мърфи“ е култов филм от моята младост с участието на знаменития Питър О`Тул. Не възнамерявам да разказвам съдържанието на филма. Ще си позволя обаче да отбележа, доколкото броя излиза в деня на 110-годишнината на Тодор Живков и два дни преди 9-и септември, че в онези „тъмни комунистически времена“, в София и по кината на цялата страна, се въртяха най-шумните и стойностни заглавия на световното киноизкуство. Политиката на партията-държава и работата на Комисията по селекцията на филмите бе такава, че малцина бяха онези, които вярваха че има и слаби американски филми.

Погледнато още по-нашироко, като прибавим и продукцията на издателствата „Народна култура“, „Георги Бакалов“, „Христо Г. Данов“, „Профиздат“, че дори и „Български писател“, ведно с изданията на БТА – „По света“, „Паралели“, „Наука и техника за младежта“; списания като „Съвременник“, „Панорама“, „Обзор“ и други, се очертават широките координати на една държавна политика, която имаше за цел всестранна информираност на българското общество, относно процесите в литературата, културата и изкуството в света. И не е учудващо, че в областта на духа, с министри на културата като Людмила Живкова и Георги Йорданов, на образованието - Илчо Димитров, както и други, тази политика действаше в една завидна последователност и почти без закъснения и засечки, представяше най-високите постижения в съответните области на иначе заклеймявания идеологически противник.

Така например, романи като „Гепардът“ на Джузепе Томази ди Лампедуза и „Името на розата“, на Умберто Еко, първият през 60-те години, вторият – 20 години по-късно, излязоха почти едновременно в Италия и България. И не само те. Списъкът е дълъг, но не това е темата, макар че се ползвам от случая да кажа покрай нашата „война на Мърфи“ още много неща.

Триумфът на българските гласове по сцените на света и особено Международните писателски срещи, с присъствието в София на световни имена на автори като Гор Видал, Джон Ъпдайк, Уйлям Сароян, Евре Базен, Ален Боске, Джани Родари, Сергей Михалков, Евгерий Евтушенко, Андрей Вознесенски, Бела Ахмадулина и др., дискусиите и срещите им с български писатели, създаваха една неповторима атмосфера на отвореност, съпричастност и контактност на България със света. Старанията на пропагандни централи като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, не съумяваха да изкривят образа на отечеството ни, което наред с достиженията в науката и в икономиката, показваше на света, че върви уверено напред. Но „Много добро, не е за добро.“ – казват препатилите. И ето че човеколюбците от „Римския клуб“, посветиха специално заседание на България и нейното развитие. Както и се очакваше Биг Брадър вземаше мерки.

Днес малцина си дават сметка какво причиниха на образа и достойнството на България и на народа ни, скверните и гнусни активни и пропагандни „мероприятия“ като „българския чадър“, обвиненията в убийство на писателя Георги Марков и т.нар. българска следа в атентата срещу Папа Йоан Павел Втори. Или, да речем, хулите, относно измисления геноцид от времето на Възродителния процес.

Инерцията от мерките на Брадъра бе дотолкова чудовищна  и съкрушаваща, че България, която вървеше през света с ведрата усмивка на своето днес и с непоклатимата увереност в тържеството на своето утре, буквално бе изхвърлена от коловоза на нормалността. Нещо повече, тя беше принудена, в обяснителен режим, да доказва истината на ония, които бяха измислили лъжите и клеветите, които я чернеха и сатанизираха пред лицето на света.

Катранът бе толкова горчив и отровата толкова коварна, че всичко продължи и след датата, от която Родината ни бе отправена не просто към третия, а направо към четвъртия свят. Достатъчно е да си припомним какви още сатанински щрихи бяха добавени в портрета на българина около случая с либийските деца, заразени със СПИН и последвалия процес над медицинските ни сестри в Триполи! България заплащаше скъпо и прескъпо за онези години, в които бе имала възможност да живее относително спокойно и да се развива като ново общество.

В днешни дни се хващам понякога да мисля какъв ще е довършващия удар? И откъде ще дойде той? С политически елит, рекрутиран по пътя на отрицателната селекция; с все по-видимата невъзможност за успешна концентрация на остатъчната, макар, национална енергия; с национален капитал, който няма и понятие и не иска и да чуе за отговорностите, с които го натоварва историята; сами, между челюстите на тези студенокръвни чудовища, които официално са прогласени за наши приятели и съюзници - какъв е, ще се намери ли и кой ще покаже пътя на съпротивата, за оцеляването на българския народ и неговата държавност?!

Професор Ахмет Давудоглу, преди 2-3 години оприличи България на трикрако столче, на което две от опорите – Русия и САЩ, ги няма. „Вие загубихте, казва той, единствената ви опора е Турция!“

Като гледам кадрите с бягащи от Афганистан мъже, често се питам: разрешава ли мюсюлманският кодекс на честта, мъжете - яки, здрави и прави, страхливо да напускат родината си, изоставяйки своите семейства, своите бащи и майки, съпруги и деца?! Когато споделих тези свои размисли с един близък приятел, той ми отговори кратко и категорично: „Те не бягат от война. Те отиват на война!...“

Но тази, както казваше дядо ми, е дълга. И край няма.

Отдалечих се от темата, а тя беше за „Войната на Мърфи“ - думи за лентата и за метафората, а както е тръгнало и за още много неща.

Може и претенциозно да прозвучи, но феноменът „Нова Зора“, съотнесен към условията на новото робство, е впечатляващ. Не бе постигнато малко, но не бе постигнато и много. Или поне не онова, за което работихме и на което се надявахме – мобилизационен проект за съпротива, единствената спасителна алтернатива за нацията и за държавата ни.

И все пак постигнато бе толкова, колкото, образно казано, в онези предчетнически времена на съпротивата българска, са постигнали онези глави, които са били готови да нащърбват с вратовете си безпощадното острие на ятагана или поне да  уморят ръката, която го държи. Те са осъзнавали, че няма изглед да успеят, но са вярвали  също, че не е без полза и съпротивата им. Това е още една илюстрация към смисъла и мотивите на „Войната на Мърфи“ в българските условия.

„Основното послание на лентата“, както навярно би се изразил покойният вече литературен критик и киноанализатор Атанас Свиленов, светла му памет, е изначалния и неотменим дълг на човека за неотстъпна съпротива срещу злото във всичките му форми.  Дори когато срещу него е изправена  една съвършена машина на смъртта, каквато във филма е германската подводница, с която главният герой води своите неравни сражения.

И преди да продължа нататък, нека първо уточня, че винаги са ме отблъсквали онези прозрачни напъни, чиято цел е със задна дата да произвеждат „герои“ и „геройства“. Освен това, дълбоко съм убеден, че все още не е време за спомени. По тези причини навярно все отлагах да разкажа този епизод от „Войната на Мърфи“, в който „Нова Зора“ бе образът на идеята за съпротива на злото, макар и поединично, макар и ирационално, по смисъл и поведение.

Матрицата на убогата българска действителност, не се умори за 30 години да възпроизвежда своя основен продукт - политическото слабоумие. Най-паметно бе то в студените януарски дни на 1997  г. За онези, които са забравили, ще припомня, че тогава за първи път в Източна Европа, бе приложен своеобразен подбор от онези знаменити 198 метода от „Стратегията и тактиката на освобождението“, конструирани от  професор Джин Шарп, в неговия знаменит труд: „От диктатура, към демокрация“. Както се оказа по-късно, те бяха дотолкова ефективни, че нито един режим не успяваше да им устои. В наши дни може би само Батка Лукашенко, в Беларус, не загуби битката, но той имаше един особен аргумент – широкия гръб на Русия!

В България през 1997 г., методиката на проф. Шарп, макар и побългарена – успя. На 10 януари сградата на Народното събрание бе погромена; депутатите от Демократичната левица – малтретирани; тук-там имаше също насинени и напукани „демократични“ глави. Така или иначе сините талибани, които водеха протестните действия и се готвеха да вземат властта, обявиха, че „България влиза в световните новини с първото Народно въстание, в името на демокрацията!“

На 4 февруари Георги Първанов и Николай Добрев не изпълниха решението на Висшия съвет на БСП и на Парламентарната група, и върнаха мандата за ново правителство на Демократичната левица. Това свое предателство към партията си и, уви, към държавата те представиха като велика саможертва и спасение от „неминуемата  гражданска война“. Всъщност обаче, те знаеха, че откриват пътя към новото робство, в което новите колонизатори, местната туземна администрация, а и те самите, нямаше да имат друга грижа, освен собственото си обогатяване, за сметка на излъгания народ, на неговите работни места, неговия хляб и собственост.

Новоизбраният президент Петър Стоянов назначи на 13 януари служебното правителство на Стефан Софиянски, което веднага пожъна и първия си успех – доларът подозрително, сякаш с някакво магическо заклинание, рязко падна и от 3000 неденоминирани лева, се закрепи на нива около 1400. На предсрочните парламентарни избори, проведени на 19 май, заслепението и политическото слабоумие осигуриха на т.нар. Обединени демократични сили, 137 депутатски места. А от 21 май начена черната си хроника Епохата на Командира. В нея синият булдозер на безхаберието, корупцията и волунтаризма, изрина в небитието 80% от индустриалните и търговски предприятия на България! На страниците на „Нова Зора“ през годините тази политика на „пълна и необратима приватизация и ликвидация“, мечта на новите колонизатори,  е била осветлявана многократно.

Припомних в телеграфен стил част от добре известното, и го поставих под условния раздел: „политическо заслепение и слабоумие“, защото и тогава, както и днес, очакванията на народа ни за по-добри дни си остават все така небъдни. И макар че за разлика оттогава ръководството на БСП да се държи по-адекватно от четвъртофевруарците - Добрев и Първанов, в политическите цели и задачи на БСП все така продължават да отсъстват ония нови социални отговорности и нови национални приоритети, за политика в  полза на народа, които биха осигурили и биха били разпознаваемия ориентир за едно ново начало на съпротивата, в името на утрешния, по-добър ден на България.

Такава съпротива, организирана и масова, нямаше и през оня 29 май 1997 г. Беше ден вторник, когато прочетох във в. „24 часа“, че според неназовани източници, Джордж Сорос щял да бъде в София на 1 юни - петък, и че в  същия ден, в 11 ч., президентът Петър Стоянов щял му връчи най-високото българско държавно отличие, орден „Стара планина“, „за особени заслуги към България“. Съобщаваше се още, че същия ден  той щял да бъде приет и от новия министър-председател Иван Костов, и че щял да се срещне и с „водещи български икономисти“,  за да бъде запознат с възможностите „за бързо възстановяване и динамично развитие на страната, в новата обществено-икономическа ситуация“.

Четях и премислях съобщението, и се опитвах да вникна в смисъла на предстоящото. Нямах съмнение, че награждаването с най-високото българско отличие на Джордж Сорос, един от полевите командири на невидимата, но реално съществуваща финансова империя на злото, носи някакво по-особено послание. Всеки поход за „усвояване“ на нови територии, още от времената на древния Рим, е бил ознаменуван с триумф на завоевателя. Сорос прибавяше нова подопечна територия в короната на „Империята на желязната пета на капитала“  и в задълженията на туземните колаборационисти, мислех си че се вменява декорирането на триумфатора с възможно най-високото местно отличие. С други думи, символно се вземаше „скалпа“ на суверенната до този момент, национална държава, която съвсем не символично, преминаваше вече на дистанционно управление.

Капитулациите, предполагах, сигурно включват и други неназовани „прелести“, които изразът „особени заслуги“ трябваше да прикрие към момента, за да придаде привидно благородство на унизителното покорство на назначената туземна колониална администрация. Интуитивно усещах, че тя, заради кокала на властта, ще изпълни всичко, което се поиска от нея, и че то няма да е нито еднократно, нито безболезнено.

Нека обаче, заради моментната своя слабост, която предстои да призная споделя, най-напред че никога до този момент не съм усещал така осезателно вледеняващия дъх на бездната. И никога не съм се чувствал така съкрушен и безпомощен. Усещах как в жилите ми кръвта буквално забавя своя ход, как се сгъстява и утаява. Помня, че си поех дълбоко въздух, когато внезапно и за мен самия,  от гърлото ми се откърти едно такова неистово „Нееееееееее!“, че от съседната стая на „Зора“ колежката ми Илиана Велева долетя изненадана и  ужасена, и се хвана направо за гарафата с вода. Но гаси ли се лесно такъв огън!

Десетина дни по-рано Николай Хайтов ми беше върнал превода на един доклад на Института „Шилер“ в Германия, който по неведоми пътища наш читател ни беше изпратил на английски език, от... Швеция, на адреса на редакцията. „Дай ми го, каза тогава Войводата, аз имам преводач, който бързо ще свърши работата.“ Мислех че говори за съпругата си, Жени Божинова, и казах нещо неодобрително, в смисъл, че ще му трие сол на главата, задето се занимава да услужва на „онези боклуци от „Зора“. Хайтов през смях беше споделил с мен нейната, както той се изрази, „класова ненавист“, главно заради простия мой работнически произход. За мен обаче това не беше никаква тайна. Бях го усетил по интонацията й,  по звуците като на скърцаща стара врата, които обгръщаха думите й, когато се случваше не той, а тя да вдигне телефона.

„Не, няма да е тя!“ - засмя се с онази неповторима Хайтовска усмивка Войводата и бързо добави любимото си уточнение: „Един Хайтов има хора навсякъде!“

Бях прочел и редактирал този покъртителен доклад, съставен с германска акуратност и изчерпателност, и така да се каже, бях предупреден и въоръжен относно прокламираните безкористност и човеколюбие на г-н Сорос и черното войнство на силите, което той предвожда и представлява. Именно целите, задачите и използваните способи за тяхното постигане, описани в доклада, бяха изтръгнали от гърлото ми онзи неочакван и за мен вик на ужас и безсилие, нещо от което и до днес се чувствам засрамен.

Освен това, при обсъждането на бюджета в края на 1995 г., за мнозина се беше оказала изненадваща личната инициатива на министър-председателя Жан Виденов, с която бе премахнато перото, според което българската държава се задължаваше да възстанови в четворен размер всеки похарчен лев от Отворено общество за целите на фондацията. Такова беше „Лукановото наследство“ и за наша радост Жан бе намерил сили  да се разграничи. Но и Хайтов, и Чавдар Добрев, и Христо Малеев, все информирани хора, твърдяха че го бе направил по свое вътрешно убеждение. Кой знае? Може би и той като мен да е бил информиран от някой доклад на Института „Шилер“!

Та тогава, след първата чаша вода, която ми наля Илиана Велева, макар и на пресекулки, аз започнах да диктувам спонтанния план, възникнал в пламналата ми глава.

Първо, да преснеме на ксерокс текста на Доклада, да го предаде на Румен Воденичаров, който още до вечерта, да напише предговор към него. На нейния мълчалив и незададен въпрос, уточних: „Ще го издадем в специална книжка!“.

Второ – да потърси Милена Бойчева, която и без това помагаше при издаването на вестника и двете заедно да се заемат с корекциите на текста;

Трето, Вилис Захариев, който странираше „Нова Зора“, спешно да оформи текста на доклада в книжно тяло. И да предложи корица, и формат на книгата. И всичко това да е готово до 8 часа сутринта на следващия ден! „Аз, казвам,  се заемам с печатницата!“

Изпих още една чаша с вода и поуспокоен позвъних на Савата в Перник, където се печаташе вестника. Помолих го най-настоятелно в 8.30 ч. сутринта на следващия ден, сряда, да дойде на ул. „Иван Вазов“ № 3. Пропуснах да уточня, че извън „Зора“, която приемах като обществен ангажимент, бях главен редактор и на сп. „Железопътен транспорт“. Със Савата имах неуредени плащания и начаса отидох в банката, където до стотинка ометох всичко по сметката. На другата сутрин Савата дойде, аз струпах парите пред него и взех да му обяснявам как не мога да понеса всичко което се случва. Какво съм говорил точно не помня, но Савата, интелигентен и сърцат мъж, известно време ме слушаше, после отдели половината от парите за книгата и уточни: „Другото ще е от мене! Аз на тия... мамка им!“... Опитах се да върна парите, но той добави: „Хайде, дано пък Савата поне за една лъжица катран да е спечелил!“

Към 9.30 ч., този достоен българин си замина за Перник, ведно  с доклада на Института „Шилер“ и прикачения към него спешен предговор на Румен Воденичаров, всички заедно оформени в книжно тяло, готово за печат. Какво е правил, какво е струвал, как е организирал работата, не знам, но в петък, малко преди 9 часа, Савата се отропа с баничарката на печатницата в задния двор на ул. „Иван Вазов“ № 3. Прекъснах сутрешната оперативка и излязох навън. Савата не знаеше какво възнамерявам да правя по-нататък, и  когато му разказах, само поклати глава и рече: „Тази ще е дебела! Готви се за рикошети!“ Прегърнахме се и той си замина. Тиражът – 1000 броя пренесохме в моята кола „Шкода S 100“, която бе дотолкова учукана и изнемощяла, че на подбив й казвахме „Националната идея“.

Дойде Илиана Велева, а с нея Милена Бойчева, светла й памет, много й идваха отръки такива завери. Носеше два луксозни плика надписани с респектиращ шрифт на IBM машина „СРОЧНА ПРАТКА“ – до г-н Петър Стоянов, президент на Република България. Другият плик бе надписан за г-жа Нери Терзиева, началник на президентската канцелария.

Напълнихме една торба с книги и с двата плика, радостни и весели поехме през градинката зад Мавзолея, към сградата на Президентството. По-точно към приемната, която тогава се помещаваше по средата на „Дондуков“ 1 и хотел „Балкан“. Влизаше се направо от тротоара.

И ето ме пред дежурния служител. „Г-н офицер – казвам – срочна пратка. За... мероприятието!“

Човекът ме погледна изпитателно, пое двата отворени плика, прегледа ги, позасмя се, очевидно доволен, че съм разпознал в него офицера, скрит зад цивилните му одежди. И съвсем по военому отговори: „Ще бъдат предадени, в срок!“ Отдадох чест на гола глава, като американски президент, той отговори зад стъклената витрина със същия жест, и аз излязох навън. Илиана и Милена ме посрещнаха с прегръдки и целувки, а Милена предложи да се отбием в ЦУМ, за да си купи рокля, искаше по този начин да запомни този паметен ден – 1 юни 1997 г. Купихме роклята, тя се премени в нея, и със смях и шеги, стигнахме до Народното събрание. Издействах им набързо пропуск и влязохме като победители в шумния Клуб на народния представител. Аз носех торбата, Милена и Илиана, раздаваха още топлата зелена книжка „Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос“. И според принципа, „Шамар да е, аванта да е!“, торбата бързо се изпразни. И на тримата ни направи впечатление, че дори и онези народни представители, които знаехме, че мислят в нашите ценности категории, не намираха изглежда нищо ругателно в нейното заглавие. Живеехме изглежда вече в свят, в който търговците необезпокоявани ще живеят в храма, спекулата се превръщаше в добродетел, а мегаспекулант вече звучи гордо и авторитетно!

Всичко, което разказах дотук лично съм го видял и преживял.

На следващия ден – събота, 2 юни, във в. „24 часа“, прочетох продължението. Младият тогава журналист Ивайло Лаков си бе позволил да опише в няколко изречения, това което бе видял по време на награждаването. Ще го предам по памет, тъй като дълго пазех броя на „24 часа“, но през катунарските години оттогава, пък и мина много време, не успях да го намеря сега, за по-точен цитат.

И така: „малко след 11 ч. служителят от Приемната влиза в залата. Сорос е вече декориран с най-високото българско отличие – Орден „Стара планина“. Той, президентът Стоянов и гостите, току-що са позирали за протоколните снимки. Стоянов забелязва служителя, който с красноречив жест му посочва плика, който носи. Стоянов му дава знак да се приближи, поема отворения плик и изважда книжката.  Известно време я гледа недоумяващо, и се опитва да си спомни дали  в сценария такъв момент е бил предвиден. Сорос до него вижда на корицата собствения си портрет и доволно се усмихва. Стоянов отваря титулната страница и се хваща за челото.“ На нея стоят лъвчето на „Зора“ и надписът „Библиотека „Зора“ № 1. За него, информираният седесар, това е напълно достатъчно.

В това време Сорос протяга ръка за книжката, взема я и я предава на преводачката. Тя я разглежда и очевидно му обяснява, че това е превод на доклад на Института „Шилер“ в Германия. Сорос очевидно е информиран за дългогодишната разобличителна дейност на Института, относно неговите спекулативни удари и цели, защото усмивката изчезва от лицето му. А когато преводачката допълва, че към Доклада е написан и предговор от Румен Воденичаров, жестът на мегаспекуланта, е дотолкова невъздържан и категоричен, че няма нужда да бъде обясняван.

С две думи – акцията успя. Оказа се, че дори и за тартора на дяволите не е лесно да преглътне цяла лъжица катран. Още повече  в деня на собствения му триумф!

Четях вестника и се радвах като дете. Вярвах, че честта на най-високия български орден спасена, което беше и смисълът на цялата  наша, нека я нарека, „народоволческа“ операция.

Такива като Сорос обаче помнят дълго. И не прощават. Случаят с Румен Воденичаров е може би единственият в историята на Отворено общество в света, когато някой се е отказвал сам от високия трамплин за кариера, в света на глобалистите, каквато е длъжността  „програмен директор“ на Фондацията. Много пъти съм разговарял с Румен за мотивите, които са го накарали да го направи. И съм бил винаги щастлив да чуя, че това е станало след като е осмислил и осъзнал целите, които този октопод си поставя за изпълнение. И на които той е трябвало да служи.

Случаят има и продължение. След около двайсетина дни по телефона, в редакцията на сп. „Железопътен транспорт“, ме потърси непознат глас. Като се увери, че разговаря с Минчо Минчев, гласът отсреща добави: „Добре ме подредихте, г-н Минчев. Уволниха ме”. На въпроса ми кой се обажда, отговори кратко: „Бившият дежурен офицер от приемната на президента!“. И затвори. Останах като гръмнат. В съзнанието ми изплуваха думите на Савата, че тази, дето съм я захванал, е дебела и че трябва да очаквам рикошети.

И те не закъсняха. След уволнения офицер, навръх рождения ми ден, бях уволнен и аз. Новоназначеният, след „синята метла“, генерален директор на БДЖ, Йордан Мирчев, бе издал заповед за моето уволнение, според всички възможни най-тежки клаузи на Трудовия кодекс. В заповедта ми не беше записано само, че съм идеен вдъхновител и ръководител на организирана престъпна група!...

Но тази, както казваше дядо ми, е още по-дълга! За втори път го споменавам, но го правя колкото да мога да се позова на авторитета и думите на един друг блестящ български патриот, попаднал може би поради недоглеждане в коридорите на властта, няколко години преди триумфа на Сорос, в нова  „демократизираща се България“.

Става дума за прославения адвокат, бивш министър на вътрешните работи в правителството на Димитър Попов и конституционен съдия Христо Данов. Всички разговори с него заслужават със сигурност отделно описание, но сега ще се позова само на един, който има отношение по случая.

Запознах се с него, когато бях затънал до кръста в блатото на всевъзможни съдебни дела. Това бе особен вид репресия и никой не се съмняваше, че е заради последователната позиция на „Зора“. Как е научил това Христо Данов, така и не разбрах, но един ден в редакцията влезе непознат мъж, с открито ведро лице, който поздрави и се представи: „Адвокат Кирко Порфиров“. Изтръпнах, помислих, че идва да ми постави някакъв  пореден ултиматум. Вместо това чух: „Идвам от името на адв. Христо Данов, да уведомя редакцията за решението му да поеме юридическата защита на вестника и на неговия главен редактор. - И след кратка пауза, уточни: „Безвъзмездно!“

В стаята, освен мен, беше и писателят Венцеслав Начев, който с маниера на котленски чорбаджия, и може би заради едната гордост и чест, добави: „Законът е на наша страна. Съдът ще ни оправдае!“

Кирко Порфиров се усмихна, погледна към мен и рече: „Моят приятел, г-н Данов има един готов отговор за случай като вашия: На конска задница, на женска предница и на съд, вяра да нямаш! Те винаги могат да те изненадат.“

Светла им памет и на двамата – врели и кипели в житейските неразбории, достойни български мъже! Ако днес вестникът го има, все още, то е и заради тяхната подкрепа, и заради пълната им убеденост в необходимостта на неговата кауза.

Когато след години, вече уволнен от БДЖ, след акцията по награждаването на Сорос, споделих с бай Христо опасенията си и за други „рикошети“, освен уволнението ми, той само поклати глава: „Нищо, казва, няма да ти направят, защото са гузни. Това награждаване е несъстоятелно. Указът за него е издаден постфактум! Изглежда обаче, че вече така ще я караме.“

Минаха години оттогава. Пооредяха редиците на „Зора“. В един февруарски ден през 2003 г. си отиде и Христо Данов, внук на прославения книжовник и издател Христо Г. Данов. Все си мисля обаче, че има много истина в израза: „Не остава добро ненаказано!“ Няколко години след смъртта му, гръмна аферата с процеса срещу неговия син, Веселин Данов. Следях публикациите в пресата, в които нямаше случаи да бъде пропуснато уточнението, че процесът се води срещу сина на юриста, бившия министър на вътрешните работи и конституционен съдия Христо Данов. Осъдиха го. Не познавам Веселин, но присъдата и да е имала някакво основание, все ми се струва, че е трябвало да изпълни и една друга задача: да помрачи блясъка на едно достойно име в „нашето недавно“ – името на блестящия български патриот Христо Данов. Някой някъде ще да е имал дълга и отмъстителна памет и за други негови добри дела.

Иначе Указ № 214 на президента на Република България Петър Стоянов, за награждаването на Джордж Сорос с орден „Стара Планина“, „за особени заслуги“, е издаден на 6 юни 1997 г. Цяла седмица след като орденът вече е връчен!

В сценария на събитието, разбира се, не се е предвиждал случаят  с онази „лъжица катран“, този своеобразен знак на специално отличие, който Джордж Сорос получи от „Нова Зора“ в деня на своя триумф.


 

 

ВАКСИНИ ЗА СМЕТ?

Е-поща Печат PDF

В познатата ни от детството приказка „Сливи за смет“, бащата на един кандидат за женене тръгнал да му търси булка, предлагайки на момите необикновено изгодна размяна: сливи срещу донесената от тях смет. Всички се надпреварвали коя повече смет да донесе, само една донесла една шепа и то събрана от комшиите. Така дядото разбрал коя мома става за негова снаха.

Историята с появата на „китайския“ коронавирус COVID-19 и търсенето на ваксини и лекарства против него, удивително напомня метода на героя от народната приказка. С тази разлика, че създателите на чудодейни ваксини и лекарства и фармацевтичните гиганти, които произвеждат, рекламират и продават техните продукти, ги разменят за много, много пари. И същевременно проверяват не чистофайничеството на момите, а акъла на политиците и на изплашените до смърт потенциални и реални пациенти на ковидотделенията.

В глобалната кампания за раздухване на страх и паника,

чиято единствена цел е да се увеличат печалбите на фирмите, произвеждащи ваксини и лекарства, ортаци на последните се явяват и „независимите“ медии, които от сутрин до вечер повтарят като папагали: „ковид, ковид“ и „ваксини, ваксини“. В такава атмосфера на преден план излизат самозвани „спасители“ на човечеството, които по този начин се опитват да удължат оставането си на власт. И у нас има един такъв „спасител“, който в началото на коронавирусната епидемия „затвори“ държавата заради няколко заразени и починали, но после се „загрижи“ за икономиката и остави „много умно“ вируса да вилнее цяло лято из страната. Понеже София се тресеше от протести срещу него и главния прокурор, Борисов скиташе из България с джип, в който като куфари се возеха част от министрите му. Докато се „срещаше“ и ръкуваше с народа, премиерът-Слънце успя и да се зарази с коронавирус, след което се самоизолира под карантина. Тогава започна фейсбук сериалът „Сам в къщи“, в който Борисов громеше своите опоненти, начело с президента Радев, както и „лъжливите и смрадливи сайтове“ с техните „вуду измишльотини“. Едва оправил се от „короната“, той отново яхна джипа, сподирян от министъра на здравеопазването проф. Костадин Ангелов и директора на „Пирогов“ проф. Асен Балтов. И двамата да ги ожали човек, сякаш си нямаха друга работа, та приемаха безропотно ролите на свидетели на самохвалните демонстрации на своя шеф относно пътното строителство. Докато по пътищата между болниците и на стълбите пред някои лечебни заведения беряха душа жертви на коронавируса и на хаоса в здравеопазването, съпартийците и коалиционните партньори на Борисов в парламента сътвориха не един и два скандала. Било с лобистки поправки в закони, облагодетелстващи автобусните фирми, таксиджиите и фирмите за бързи кредити, било с панаири за предстояща водна криза, която премиерът и министърът на околната среда и водите „предотвратиха“ с една прегръдка. Накрая „народните избраници“ бламираха и маньовъра на Борисов с проекта за нова Конституция и свикването на Велико народно събрание. Докато той се радваше на високия кредитен рейтинг на страната, оповестен от една международна кредитна агенция, тълкувайки го не само като доказателство за финансова стабилност, а и като покана за нови външни заеми, освен по корупция, България се нареди на първо място в ЕС и света и по смъртност на глава от коронавируса: 16,18 на 1 милион население. Дори Босна и Херцеговина е по-добре от нас по този показател. А тя още не е станала член на ЕС, нали?

На 24.11.2020 г. у нас беше поставен своеобразен

черен рекорд

от 189 починали от коронавируса за едно денонощие. Но и след това картината на епидемията не вдъхва особен оптимизъм: 157 починали на 25 ноември; 141 починали на 26 ноември; 162 починали на 27 ноември и 151 жертви на коронавируса на 28 ноември. На 29 ноември броят на починалите намаля на 69, а този на новопотвърдените носители беше 1792, но при направени 4928 PCR-теста. Докато Китай, с неговите близо 1,5 млрд. жители отчиташе единични случаи на коронавирус и то у хора, дошли от чужбина, а в 83-милионна Турция на 28 ноември оповестиха 177 смъртни случаи от пандемията. Не знам на какво разчита нашият министър на здравеопазването проф. Ангелов, като казва: „По нищо не се различаваме от другите“. Различаваме се и то как! Най-малкото по численост на населението, г-н министър! И по това, че „другите“ не ги управляват с години политически недоразумения и настоящи „калинки“. Дори в Турция учените обвиняват режима на Сарая в укриване на истинските числа за последствията от ковидепидемията. И казват, че ако са се публикували истинските данни, днес болниците нямало да бъдат претъпкани и лекарите и медицинските сестри да са на ръба на силите си от изтощение. Нима в нашето Отечество не е същото? „Лъжа и робство на тая пуста земя царуват“, пише Ботев преди повече от 150 години. Нещо да се е променило!

След като гръмотевичният провал на управляващите за отвличане на общественото внимание чрез „фейк“-а Велико Народно Събрание и Нова Конституция, Борисов затъркаля темата с ваксините срещу коронавируса, които сме били предплатили. И щом потеглели тировете, първо на нас щели да доставят ваксините на Pfizer & BioNTech и Moderna. Понеже ги е поръчала Урсула Фон дер Лайен, а с нея Борисов санким вечеря и закусва.

Обаче, точно тук някои долавят

„тропота на бедата“

и бият тревожна камбана. Например, печално известният у нас Ричард Ран, който заедно с Роналд Ът и отбор български икономисти, ни подготви разбойническата приватизация. В момента Ричард Ран е президент на Института за глобален икономически растеж и невероятно успешни производства (Institute for Global Economic Growth and Improbable Success Productions). На 23 ноември той публикува във вестник „Вашингтон таймс“ статия под стряскащото заглавие „Нека войните за ваксини да започнат“. Там Ран обяснява просто и ясно, че ваксините не само няма да спрат пандемията на коронавируса, ами може да влошат още повече нещата, ако правителството на Байдън се опита да наложи силово ваксинацията като задължителна. Проучване на Gallup показало, че 42% от американците не желаят да се ваксинират. Вероятно, заради страничните ефекти на ваксините, които още не са проучени. А и така наречената „Фаза 3“, т.е., изпитанията върху хора, е с твърде ограничен обхват. Има опасност и да не могат да бъдат задоволени исканията за ваксини, понеже фирмите производителки бързат да ги предложат и на ЕС. Какъв ще е приоритетът на администрацията на Байдън при това недоверие към ваксините? Ваксиниране на медиците от първата линия, по-възрастните от най-рисковата група, или учениците, студентите и децата от детските градини. Ричард Ран напомня, че преди години училищата са изисквали доказателства за ваксинация срещу определени заболявания, за да приемат ученици. Но задължителното ваксиниране не само щяло да отприщи корупцията на държавните чиновници и да породи съпротива у гражданите, но и да възроди черния пазар на лекарства. Затова трябвало да се прилагат „политики на моркова и тоягата”.

Нашият премиер уверява, че ваксинирането в България ще е доброволно, но какво ще правим ваксините, които така или иначе сме предплатили? Останаха ли моркови, или правителството ще развърти сопата? Или ще отложи парламентарните избори, възползвайки се от пандемията, за чиято трета вълна предупреждават от СЗО?

Турците също подхождат твърде предпазливо към ваксините, имайки предвид злополучния си опит от борбата със свинския грип. Според Арслан Булут, в разгара на епидемията от свински грип Турция е внесла 8 млн. дози ваксина, но повечето били хвърлени на боклука, след като Реджеп Тайип Ердоган заявил: „Каква ваксина? Аз ваксина-максина няма да си сложа!“ Въпреки че създателите на ваксината Pfizer, проф.д-р Уур Шахин и проф. Йозлем Тюреджи, са семейна двойка, деца на турски мигранти в Германия, Турция е внесла 600 000 дози ваксина срещу коронавирус от Южна Корея. А самата Южна Корея си поръча руската ваксина „Спутник V“. Мурат Емир от Народнорепубликанската партия предупреди: „Успяхме да намерим ваксини от Южна Корея, но бяха купени само 600 000 броя. При това положение от двама медицински работници, единият няма да може да се ваксинира.“ („Джумхуриет“/28.11.2020).

Ваксината на Pfizer има огромен недостатък:

трябва да се съхранява при температура от минус 70 градуса по Целзий. И следователно, България ще трябва да купи подходящи фризери. А коя болница у нас може да си позволи такъв разход? Ваксината, изготвена от Университета в Оксфорд, Великобритания, пък се компрометира чрез предозиране. Освен това експерт от Оксфорд, цитиран от Арслан Булут, е казал: „Първо създадохме вируса, после ваксината!“ („Йеничагъ“, 25.11.2020). Излиза че британските вирусолози от Оксфорд са вкарали коронавирус в тялото на шимпанзе, за да си „поиграят“ с генома му.

Накрая, екип учени от Китайската Академия на науките са публикували статия, в която твърдят, че вирусът от Ухан не е оригиналът. За да докажат това, те изследвали коронавирус с най-малко мутации и установили, че мястото, от което е тръгнала епидемията се намира „извън територията на Китай”. Най-вероятно всичко е започнало от замърсената вода, която хора и животни пият в Индия. Така вирусът е прескочил от животните у хората. Но китайските учени изброяват цели 9 „съмнителни“ страни: Бангладеш, САЩ, Гърция, Австрия, Индия, Италия, Чехия, Русия или Сърбия. Да им благодарим, че са прескочили България.

Дейвид Робъртсън, експерт от университета в Глазгоу, охарактеризира публикацията на китайците като „съдържаща много недостатъци“ и такава, която „не прибавя нищо към разбирането за коронавируса”. Без никакви доказателства китайците обаче изтъкват, че първоизточникът на коронавируса може да са и Италия, и САЩ. И че епидемията е започнала още през юли 2019 г. Може би и това е част от „войната с ваксините“? Борисов, вместо да ни спаси, направо ни е „набълбукал“ с нещо, което не само ще бъде безполезно срещу коронавируса, но може още да влоши ситуацията поради страничните си ефекти. Както се казва,

лекарството е по-опасно от болестта.

Когато един турски професор, д-р Фехми Табак, председател на клона за фундаментални изследвания на инфекциозните болести към факултета по медицина на университета „Джеррахпаша“, казва, че ще си постави китайска ваксина, защото й се доверява, това би трябвало да светне нечия лампичка! При всички ваксини, изпитанията върху хора, т.нар. Трета фаза, са повечето нови и в ограничен брой, за да се твърди, че те са надеждни. Според италианския вирусолог д-р Стефано Монтанари, предвид на това, че вирусът мутира бързо и не образува антитела, ваксината няма да послужи за нищо. Обратните твърдения са една пълна и глобална фалшификация, както и ваксините срещу настинка в зимните месеци. „Това, което трябва да направите срещу коронавируса, е да засилите своята имунна система“ – съветва той, напук на някои експерти у нас, които твърдят, че смъртните случаи от коронавирус се дължат на свръхреакцията на имунната система.

Но, както отбелязва Арслан Булут, светът и Турция се управляват с лъжа и медиите, включително турските, са се превърнали в инструмент на лъжата! Поради което никой не вярва на обявените от правителството цифри за пораженията от коронавируса. И у нас е така, защото медийните изяви на Борисов, НОЩ и пиарите на ГЕРБ, са ни дошли до гуша. Те направо повтарят хипнотичните сеанси на Алф, който се опитваше да убеди котарака, че не е котарак. А нашите умници ни уверяват, че живеем все по-добре, въпреки че стотици на ден умират. Не само от коронавируса, а и от хаоса в управлението на кризата.

Арслан Булут припомня и казаното преди години от професор Улрих Кайл, директор на формирование по епидемиология към СЗО, което проучва честотата и начина на разпространение на заболяванията: „Епидемията от свински грип беше една кампания за всяване на страх, провеждана съвместно с производителите на лекарства с цел увеличаване на техните печалби.“

Помните ли колко прасета бяха унищожени мърцина у нас заради африканската чума? Ами овцете и козите в Странджа и Сакар? Когато толкова светила предупреждават за злоупотребите с пандемията от коронавируса, не следваше ли нашият „спасител“ да бъде по-предпазлив с американските ваксини? Да, но както е известно „вторият акъл“ на българина винаги идва късно, а пък този на управляващите ни може да не дойде никога. И папагалите могат да викат „ваксини, ваксини“, но при нашите политически и медийни папагали това е и проява на инстинкт за оцеляване. Предплатили сме си били ваксините, както предплатихме изтребителите дето още не са създадени, и ще си „ручаме жабето“! Но и с ваксините е като с природния газ – вземай или плащай, дори да не ти свършат никаква работа.


Турският президент Ердоган смята ислямофобията за по-опасна и по-бързо разпространяваща се от коронавируса. Във видеопослание до Конгреса на мюсюлманската религиозна общност в Америка, той заяви: „Тази година бяхме принудени да се борим не само с вируса COVID-19, а и с по-бързо разпространяващия се от него вирус на враждебността към исляма“. („Миллиет“/28.11.2020). Дали не съществува и вирус, който причинява човешката глупост? Или глупостта е вродена и ако някой е роден глупав, това е завинаги?


 

БЪЛГАРИЯ Е ЖИВА И ДЕЦА НЕ ДАВА!

Е-поща Печат PDF

На 7.12.2019 г. в София се състоя международен и национален протест „Спаси семейството, защити децата!” организиран от Сдружение РОД и Национална група Родители обединени за децата (НГ-РОД), наброяваща вече 209 083 членове от цялата страна. Протестът бе  срещу ранното детско сексуално обучение в училищата и детските градини, социалното и медицинско отвличане, детското правосъдие, разрушаване на българското семейство, на християнските ценности, срещу антисемейните политики, неправомерното отнемане на деца по несъстоятелни причини, срещу GREVIO - орган за изпълнение на Истанбулската конвенция, срещу Вarnevernet - норвежкият модела за социални услуги, срещу задължителна и принудителна социална услуга за отнемане на деца от родители и продажбата им на наши и чуждестранни осиновители, срещу Закона за социалните услуги и антидетските и антисемейните промени в законодателството, приети от правителството на България, както  и за категоричната им отмяна.

На протеста присъстваха хора от всички локални групи на РОД: София, Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Кърджали, Бургас, Благоевград, Дупница, Ямбол, Гоце Делчев, Русе, Велико Търново, Хасково Стара Загора... и мн. други, а на протеста във Варна взеха участие предимно хора от региона и Добрич.

Да защитят децата и семействата си от ръцете на социалните служби, от антисемейните политики, налагани от правителствата по света, се включиха и протестиращи от Норвегия, Испания, Германия, Австрия, Армения, Швейцария, Литва, Дания, Нова Зеландия, Хавай.

В София призивът събра хиляди родители, деца, баби и дядовци, организации, недоволни граждани, на площада пред Националния дворец на културата. Водещ и организатор на събитието бе Иван Вълков от сдружение РОД, юрист, баща на 4 деца, който откри протеста с думите: “Ние сме като опълченците на Шипка. На върха. Заобиколени отвсякъде. И нагоре няма накъде. И назад няма накъде. Зад нас са само нашите деца. За тях ние ще стоим докрай! До последно! (...) Братя и сестри, българи, като християни нека да отворим Свещеното писание и да се помолим с молитвата Отче наш, защото ако търсим съюзници на Запад, на Изток, на Север и на Юг, не знам кой ще ни помогне. И да търсим видни личности, които да се застъпят за децата ни – не ги видяхме досега. Тези, които са загрижени, са тук, сред нас. (...) За да поведем успешна война срещу джендър-идеологията, срещу джендър-религията, днес трябва да направим съюз и завет с Бога. Тогава Той ще ни защити и ще ни помогне...“

Цялото множество на площада, изречение по изречение, повтори Божията молитва, а след това пя  националния химн на България „Мила Родино“. Думата взе адвокат Шейтанов, съпредседател на сдружение РОД. (Част от словото му поместваме отделно).

След вълнуващото слово на адвокат Шейтанов, под звуците на химна на национална група РОД, шествието потегли по бул. „Витоша“ към църквата „Св. Неделя“, Министерски съвет и се спря пред Парламента. Когато многохилядният народ преминаваше край църквата „Света Неделя“, забиха камбаните на православния храм като израз на пълна съпричастност и подкрепа на Българската православна църква към родолюбивата съпротива на българите за запазване на християнските ценности и българските семейни традиции.

Пред Парламента, един след друг говориха родители, представители на РОД от други градове на страната, както и редови участници в протестите. Главните мотиви на ораторите се обединяваха около пълната решимост да продължат протестите дори ако  представители на властта все пак рашат да вземат участие в един действен диалог по въпросите, които ги вълнуват.

Протестиращите декларираха категоричната си решимост да се борят за отмяна на антидетските и антисемейни закони, приети безразсъдно или под натиск от народните представители на 22 март т.г. в угода на чужди интереси. „България няма деца за продан“ и „Долу ръцете от нашите деца“  скандираха участниците в митинга и този възглас побираше голямата тревога и могъщата сила на един народ, който за децата си винаги е бил решен на всичко.

Протестът приключи към 15,30 ч. с химна на България и „На многая лета“ в изпълнение на Борис Христов.


 

СУВЕРЕНЪТ СЕ ЗАБАВЛЯВА!

Е-поща Печат PDF

„И най-хубавите планове са били проваляни от дребнавостта на тия, които е трябвало да ги изпълняват.“

(Стефан Цвайг, „Майка Кураж и нейните деца“)


В какви времена живеем само! За две години минахме през пожари, наводнения и няколко вълни на коронавируса, четвъртата от които ни залива сега. На 24 август бяха регистрирани рекордните 1891 заразени и 57 починали за едно денонощие. На 25 август новозаразените за 24 часа станаха 1911 при 33 починали. Колелото набираше скорост.  На 31 август картината вече стана повече от тревожна: 2090 нови заразени и 109 починали. В дните от тогава, епидемията се разрастваше стабилно и България си върна първото място по смъртност от COVID-19 в ЕС.

Сякаш епидемията не ни стига, та два пъти вече се редихме пред урните и машините за гласуване, за да изберем „народни представители“, много от които, според Иво Балев, са по-загубени и от нас самите. Политическите шмекери, които не можаха да се спазарят за сформирането на редовно правителство в 45-тия парламент, не положиха големи усилия да го направят и в 46-тия парламент. Оправдават се, че такава била волята на суверена, обаче лъжат като брадати цигани. Суверенът, т.е. народът, нито им е разрешил, нито им е забранил да се договарят и коалират за съвместно управление на страната. Най-малко суверенът желае нови предсрочни парламентарни избори, заради фактурата която ще му бъде предявена. Той е толкова разделен, объркан, обезверен и отвратен от политиката, че у него няма и сянка от някаква обща воля. Народът, в който всички политици се кълнат, не чете предизборни програми, пълни с лъжливи обещания, а гласува „с отвращение“, или изобщо не си прави труда да отиде до изборните секции. И докато съзерцава политическото „позорище“, обикновено се самонаказва, избирайки или позволявайки пасивно, да го представляват и управляват политици, които се гордеят със своята простотия. Тези, които най-гръмко се самопровъзгласяват за единствено правилните говорители, тълкуватели и пълномощници на суверена, обикновено са политически спекуланти и измамници. Благодарение на тях и на апатията на избирателя, България се превърна в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС,  управлявана десетилетия вече от политически шутове. Изключенията само потвърждават правилото, тъй както и

изборите не променят, а само потвърждават отрицателния подбор на определените да властват

и вместо да бъде изхвърлен боклука, народът се заравя все по-дълбоко в него.

Наесен пак ще си пробваме късмета, за да изберем държавен глава и поредните „народни избраници“ и „спасители“ на Отечеството. Действащият президент Румен Радев ще се бори за втори мандат, а от ГЕРБ, ДПС и ДБ все още не са номинирали своите кандидати срещу него. Радев, който се подкрепя от БСП, ИТН и ИБГНИ, изглежда обречен да победи, въпреки омразата насаждана към него от ГЕРБ и ДПС. От партията ИТН на Слави Трифонов дори обявиха, че ще работят за това действащият президент да спечели още на първия тур. Тарторът на ГЕРБ Бойко Борисов извести лукаво, че техният кандидат щял да бъде „млад, красив, интелигентен и еднакво добре приет на Запад и Изток“.

След като суверенът го освободи от премиерската тегоба, Борисов тръгна по гори, пътеки, села и градове, където се фотографираше с предизборни и исторически цели: да остане в историята, демек. При всяко от неговите „явления“ пред симпатизанти, съпартийци, „медийни мисирки“ и обикновени сеирджии, Борисов редуваше щедри обещания и хвалби на собственото управление, което критиците му, начело с президента Радев, отричали от завист. Ако за простотия и наглост може да се завижда, нека да е така!

В средата на август, навлякъл като никога бяла риза, Борисов удостои с вниманието си турска сватба в Дългополското село Медовец, посещавано преди години от покойния бивш „демократично избран“ президент Желю Желев и почетният председател на ДПС Ахмед Доган. Една млада ромка обаче нахока Борисов затова, че до нейния квартал още не стига електричество и „лидерът“ изгуби дар слово. Конфузът бе публикуван в „Туитър“ под заглавие: „Шах и мат с пешката!“. Ромката заяви на Борисов, че партиите се интересуват от ромите само преди избори. Но машините станаха препядствие поради собствената им неграмотност и те няма как да препечелят някой лев от собствените си гласове.

Машините, заедно с предприетите от МВР мерки срещу търговията с  гласове, се отразиха фатално на избирателната активност, особено в ромските секции. В резултат, на изборите от 4 април ГЕРБ загуби близо 20 депутатски стола, а на изборите от 11 юли стана втора политическа сила, изпреварена от партията „Има такъв народ“ (ИТН) на Слави Трифонов. А дългогодишният балансьор в НС, партията ДПС, остана пета, изпреварвайки само ИБГНИ на Мая Манолова.

Но онова, което не успяха да направят ГЕРБ и ДПС, го сториха „протестните партии“, превърнали се твърде рано в крепители на старото омразно статукво. Защото, вместо с подкрепата на БСП да сформират редовно правителство още в 45-то НС, те първо я обявиха за партия на статуквото, а след това се изпокараха помежду си, осуетявайки рядката възможност да сложат още тогава край на „Модела Борисов“. По-късно, след като на изборите от 11 юли изпревариха ГЕРБ, от ИТН направиха два несполучливи опита да натрапят своите министри на другите участници в протестите. И когато последните отказаха „да си купят котка в чувал“, подкрепяйки безусловно предложените им екзотични проектокабинети, от ИТН направо ги обвиниха в предателство. И върнаха мандата.

На 27 август президентът Румен Радев връчи третия мандат на БСП, която поне има нормални отношения с останалите протестни партии, а не им предявява ултиматуми. До 7 дни БСП, след преговори с останалите протестни партии, трябваше да посочи кандидат за премиер, а срок за съставянето на редовно правителство не е фиксиран в Конституцията или другите закони. На теория БСП има цялото време на света, но президентските избори и проблемите пред които е изправена България ограничават възможностите за маневриране. Председателят на БСП Корнелия Нинова отначало обяви, че независимо от изхода на преговорите за съставяне на правителство, ще задържи мандата до 10-15 септември. „Ако иска да го задържи до 36 септември“, репликира гневно Бойко Борисов и пред конференцията на младите гербери укори раздираните от противоречия протестни партии. Дори допусна, че може да го поканят да състави правителство. „Гладна кокошка просо сънува“, казва народът, но със заявките си че няма да подкрепят правителство с мандата на БСП, ДБ, ИТН и ИБГНИ съвсем обективно проправят на Борисов пътя към властта. Вместо да изчегъртат ГЕРБ, те са на път да я бетонират. Логично беше и БСП да не подкрепи правителство с мандата на ДБ или на ИБГНИ, но това вече не е актуално. Важното е, че от Столетницата нямаха претенции Корнелия Нинова да оглави проектокабинета, а държаха той да продължи започнатото от служебното правителство и да преведе страната през задаващите се кризисни времена. За да мине този кабинет без подкрепата на ИТН, обаче, трябваше ГЕРБ и ДПС да извадят своите депутати от залата, или те да гласуват за предложения кабинет. Алтернативата беше ясна: трети парламентарни избори за една година, последните два от които предсрочни.

На 2 септември НС на БСП взе решение да не представя кандидатура за министър-председател и да върне мандата във вторник, 7 септември. От суетнята около мандатите все пак имаше някаква полза. БСП успя да убеди т.нар. протестни партии, които се обявиха за опозиция, да бъде актуализиран бюджета. Засега единственият управляващ е не народът суверен, а президентът Румен Радев. Наистина няма такава държава! Новите „опозиционери“ от ИТН обявиха, че ще подкрепят Радев с цел той да спечели още на първия тур, но заизваждаха компромати срещу най-рейтинговите служебни министри, назначени от него: Асен Василев, Кирил Петков, Бойко Рашков и Стойчо Кацаров. Първо обвиниха Асен Василев в кражба на интелектуална собственост, а се оказа, че номинираният от тях за министър на вътрешните работи Петър Илиев е плагиатствал цели 40 страници от книгата на доцент Киселова. После се хванаха за двойното (българско и канадско, б.а.) гражданство на служебния икономически министър Кирил Петков, давайки повод на ГЕРБ да сезира Конституционния съд. И когато се оказа, че въпросният служебен министър е получил потвърждение от Канада, че вече не е канадски гражданин, от ГЕРБ и ДПС продължиха да настояват, че Петков трябва да бъде отстранен. Защото имало значение и това от кога е прекратено канадското му гражданство: преди да бъде назначен за служебен министър или след като е бил назначен? Хора, които декларират, че Турция е тяхната родина майка (анаватан) и редовно пазаруват гласовете на изселниците от България с двойно гражданство, са се загрижили за българската Конституция! Трябваше ли служебният министър на икономиката Кирил Петков да се засели в някой ромски квартал, където ДПС мишкува предизборно, за да го признаят за българин Мустафа Карадайъ, Хамид Хамид и Йордан Цонев? Или трябва да чака ИТН да прокара през НС своето предложение двойни граждани да могат да стават президенти, министри и депутати? Тези и други извъртания на „народниците“ на Слави Трифонов обясняват защо според анкетата на „Маркет Линкс“, проведена съвместно с Би Ти Ви, ИТН отива на трето място след ГЕРБ и ДБ. Едно пиянство на Суверена свършва, друго започва! Народе????

Странна е „подкрепата“ от страна на ИТН към президента Радев, когато се атакуват министри в назначеното от него правителство. Дали става въпрос за случайно съвпадение на интересите на ИТН, ГЕРБ и ДПС или се проявява една прикривана досега, но фактически договорена „опозиционна коалиция“?

Така или иначе, скритите „съдружници в престъпленията“, като корупцията и търговията с гласове, ще трябва да преглътнат един горчив хап. А именно, че поредните  избори – парламентарни и президентски, ще ги организира отново служебно правителство на президента Радев. И ако, както сочат социологическите проучвания, ГЕРБ и ДПС отново бъдат отбити от държавната софра, заради нежеланието на другите да единодействат с тях, ще има „плач и скърцане на зъби“. ГЕРБ и ДПС могат да престоят в опозиция една-две години, но Велики пости не са за Борисов и Доган. Току-виж се оказало, че България може и без техните „модели“ на управление и поддържане на етническия мир. А ако предсрочно бъде свален и главният прокурор Гешев, на някои от тях и техните съпартийци ще им затрябва имунитет. Вероятно пред тази опасност Борисов ще предпочете отново да оглави две предизборни листи на ГЕРБ. До изборите той ще паразитира върху епидемиологичната обстановка, удължена с още три месеца, а така също и върху новата мигрантска и бежанска вълна от Афганистан. Дори ще упреква президента Радев за рухналата на места „Велика българска ограда“, за която неговото управление потроши 250 милиона лева. А истината е, че никаква ограда не може да спре бежанския и мигрантския поток, ако не се охранява от въоръжени формирования.

Впрочем, докато милиони афганистанци бягат от произвола на талибаните и терористичните атентати на „Ислямска държава - Хорасан“ (афганистанското разклонение на ИДИЛ, б.а.), в САЩ бившият президент Доналд Тръмп нарече изтеглянето на американските войски „най-голямото военно поражение в историята на човечеството“.

Един сайт за продажби по интернет в САЩ започна да предлага тениски, на които е отпечатан самолет със силуети на падащи от него афганистански бежанци! А, според съобщение на „Уолстрийт Джърнал“,  цитирано в турския всекидневник вестник „Миллиет“ (26.08.2021), основателят на фирмата „Блекуотърс“ Ерик Принс предложил да извозва със самолети желаещите да напуснат Афганистан след 31 август. Но не безплатно, а срещу 6500 долара за всяко място в самолетите. Подобна мерзост бе квалифицирана от говорителя на турския президент Ибрахим Калън като „модерно варварство“. („Миллиет“, 23.08.2021).

Към това ние ще добавим само констатацията, че съдбата на всички страни и народи, които са се хванали за полите на империи като американската, е да бъдат в непрекъсната гражданска война, бедност и корупция. „В политиката, казва, няма вечни приятелства, а само вечни интереси“. Тези думи се приписват на лорд Палмерстон, но си струва да го припомним на нашите държавници:

Гледайте какво става в Афганистан и мислете за България! Що се отнася до поредните български избори, не давайте подкрепа на хора, които търсят причини, за да не поемат отговорност за страната или вече са показали, че разглеждат властта като средство за лично, партийно и шуро-баджанашко обогатяване. Ако ще сменяме „модела Борисов“ с „модела Слави Трифонов“, по-добре да си караме със служебни правителства на Румен Радев.


 


Страница 4 от 435