Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЯМА ДА СЕ УМОРИМ ДА БЪДЕМ НА СТРАНАТА НА ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА

Е-поща Печат PDF

На 11 декември т.г., в предаването „Още от деня“ на БНТ събеседник бе лидерът на БСП Корнелия Нинова. Категорична в своите позиции в хода на разговора тя убедително доказа главните недъзи на 44-то Народно събрание и на управляващото мнозинство: „Парламентът се превърна в място за приемане на лобистки закони, на закони, в ущърб на хората“ - заяви Нинова.

И даде за пример Кодекса на труда, както и увеличаването на извънредното работно време, което ощетява трудовите права на работещите хора. Тя посочи за пример онзи закон, с който тихомълком се опитаха да разрешат отново строителството по черноморието и да узаконят незаконните строежи на Алепу и на други места.

„Няма как с нашите гласове такъв тип политика да стане възможна и подобни лобистки закони да минат. Те винаги ще срещнат нашия бойкот и не се учудвайте, че в това отношение БСП винаги ще са непримирими“ – посочи тя.

„Ние, освен да не позволяваме да минават такива закони, в ущърб на хората, сме си поставили и неизменната задача да предлагаме алтернатива, която да е проникната от грижа за хората. Затова и предложихме алтернативен бюджет. Но и това не е всичко. Почти по всяка тема имаме своите предложения. Това, че не ни чуват, че почти нищо от това, което предлагаме не се приема, не ни отчайва. Ние няма да се уморим да бъдем на страната на обикновените тях.“ – каза още Нинова. „Обвиненията, че се държим едва ли не като извънпарламентарна партия, са голословни. Те не ни стряскат. Извънпарламентарна партия не прави 284 алтернативни предложения, по бюджета на правителството. Да не говорим, че в българския парламентарен живот няма друга партия, която да е предлагала алтернативен бюджет. А ние го правим вече четвърта година. „Извънпарламентарна партия“ не говори почти три денонощия от парламентарната трибуна за да прокара самоцелно своите алтернативни предложения, а защото те са необходимите политики, които трябва да залегнат в бюджета, и които са необходими за хората на България. Как управляващите защитиха своя бюджет? Та на тях всичко на всичко им се събра не повече от пет минути общо време за говорене. И то дойде от едно-две изказвания по процедурни въпроси. Забележете, те не говореха за да защитят политиката, която предлагат, не и да опровергаят това, което предлагаме ние, а по процедурни трикове, в които най-често влиза и предложението за прекратяване на разискванията по темата“.

Лидерът на БСП изтъкна, че социалистите работят от четири години да заслужат алтернатива на тази пагубна за България политика, водена от правителството на ГЕРБ и Обединени патриоти.

"Дaли cмe тaкaвa, щe рeшaт бългaрcкитe грaждaни нa избoритe. Рaбoтим oщe oт първaтa гoдинa нa тoзи мaндaт, кoгaтo oткaзaхмe дa cтaнeм cъпридружни нa тaзи кoaлиция нa упрaвлeниe. Знaeтe, чe имaхмe прeдлoжeния дa бъдa прeдceдaтeл нa пaрлaмeнтa, дa имaмe миниcтри. Нe caмo тoвa, рeфoрмaтa в пaртиятa, кoятo нaпрaвихмe, миcля, чe пoкaзa eднo aлтeрнaтивнo миcлeнe зa мястото, отговорността и рoлятa нa пoлитичecкитe пaртии в бългaрcкия oбщecтвeн живoт", кoмeнтирa oщe Нинoвa.

Пo думитe є БCП e eдинcтвeнaтa пaртия, кoятo в мoмeнтa cлaгa нa мacaтa кoнкрeтни прeдлoжeния зa пoлитики и рeфoрми прeди избoритe.

"Имaм прeдвид - бюджeтa, "Визия зa Бългaрия", Нaциoнaлния плaн. Виe чecтo ни питaтe "C кoгo щe ce кoaлирaтe прeди и cлeд избoри". Oтгoвoрът ни е неизменен! Нашите принципи са ясни! Политиките ни осветени! Така че нeкa дa видим и другитe пaртии кaкви прoгрaми ще предложат. Все още никoй нe e извaдил нa мaca зa рaзгoвoри такива теми като политиката в като здрaвeoпaзвaнeтo - кaквo щe прaвим там? Какво ще правим в oбрaзoвaниeтo? Кaк щe постъпим, за да cтимулирaмe икoнoмикaтa cлeд тaзи кризa?", кoмeнтирa oщe Нинoвa.


 

ТОВАРИЩ, ВЕРЬ!

Е-поща Печат PDF

Русия като северна стихия…

Русия като сняг, като вихрушка…

Русия като образ на Месия…

Русия като храм великодушен.

Русия като необят

в стиха на Вазов „Здравствуйте, братушки!”

Русия в моя поетичен свят

дойде със името на Александър Пушкин.

И днес звъни с „Товарищ, верь!..”

Не гасне тя,

звездата на пленителното щастие!

Русия е безсмъртието на света,

защото е славянското причастие…

Това причастие е благослов,

славянска реч след меч от „поле бранном”.

Това причастие е вселюбов

и ехо е от кремълски камбани.

Това е в Космоса звезда.

Русия е сърцето на планетата.

Русия ни предпазва от беда

дори предадена, дори несретна.

Русия има сили да се възкреси

дори когато братя я напущат…

Тя утре пак от чужди гнет ще ни спаси.

„Товарищ, верь!” –

предсказал го е Пушкин.


 

НЕИСТОВ ПОЛЕМИСТ И РОДОЛЮБЕЦ

Е-поща Печат PDF

Навършиха се 170 години от рождението на великия Летописец на българските въстания Захарий Стоянов – безподобен полемист, памфлетист, гениален историограф, автор на най-вълнуващите биографии на Христо Ботьов, Васил Левски и Любен Каравелов. Автор на хиляди публикации в основни европейски вестници и списания, писани в края на XIX век, които и досега не са загубили своята изключителна актуалност.


Всеки народ трябва да има такава фигура, ако не иска неговата история да бъде бедна. Но не всеки народ може да постигне такова мощно, внезапно и ярко излъчване на народностния дух, такава завладяваща манифестация на националния гений като Захарий Стоянов. В него сякаш отекват последните трусове на Възраждането ни, достигнало своя апогей в лицето на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев. В натурата му е заложена неукротима вътрешна енергия, чиито ослепителни фойерверки в продължение само на едно десетилетие даряват българския народ с най-вдъхновения летописец на неговите национални въстания, с безподобния публицист и обществен деятел, допринесъл с нажежения си вестник “Борба” най-много за Съединението през 1885 г.

Съвършено прав е Стоян Заимов, когато отбелязва за “Записките” на Захарий Стоянов, че те колкото повече стареят, толкова по-скъпи стават за “грядущите български поколения”. Днес, повече от век след неговата нелепа смърт, виждаме колко пророчески се оказват тези думи. И ако Мигел де Унамуно пише, че “Дон Кихот” трябва да стане библия за испанския народ, с не по-малка увереност и ние бихме могли да кажем същото за “Записки по българските въстания”. Защото те са истинската библия на българския народ, запечатали неповторимия миг на народностното пробуждане, умопомрачителния възторг от рождението на неговата свобода.

В българската история Захарий Стоянов е личност сложна и невместваща се в представите на догматичната нагласа, жизненият му път познава извисявания и завои, той е остро конфликтен и противоречив. Но колко от големите ни личности не са били изтъкани от противоречия? И после, има нещо, което стои над всички зигзаги и криволичения в неговата дейност. Това е огромната му любов към Отечеството, любов неистова и неудържима. На нея е подчинено цялото му същество, на нея е отдаден целият му живот.

Във всеки ред от неговата публицистика диша тая любов. Още от началото на своята журналистическа дейност той вижда своето призвание в борбата срещу самоподценяването и отсъствието на национално достойнство у българина. Всеобщото разочарование и покрусата, завладели народа ни след Берлинския конгрес, отекват болезнено в душата му. Националната трагедия с разпокъсването на Отечеството и отделянето извън пределите му на Източна Румелия и изтерзаната Македония – тая изконна българска твърд, пронизва сърцето му. И възмутен от липсата на национално самосъзнание у някои българи, Захарий Стоянов ще пише: “Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек”.

Разбира се, у него няма да открием и следа от униние и апатия. Настаналото време на пазарлък с националните ценности и светини само разпалва неговия гняв. Той не се уморява да издава вестници, в които воюва за обединението на Родината и против безродните продажници и “политическите чапкъни”, както ги нарича в спокойно състояние на духа. Просто е невероятна неговата работоспособност – от 1880 г. до своята преждевременна смърт през 1889 г. той редактира или сътрудничи в десетки вестници, между които е достатъчно да споменем само списвания почти изключително от него “Борба”, освен това “Самозащита”, “Независимост”, “Свобода” (началните броеве, 1886–1887), чийто облик безспорно се определя от неповторимото му перо. През тоя период той издава алегорията си за Александър Батенберг – “Искендер бей” (1882), която веднага е инкриминирана от властта; “Васил Левски” (1883); първия том на “Записки по българските въстания” (1884); “Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885); “Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885); “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата” (1885); “Заробването на Гавраил паша” (1885); “Коронованите нихилисти в България” (1886); втория том на “Записките” (1887); “Христо Ботйов. Опит за биография” (1888); “Българският Кавур” и т.н. И цялата тази трескава публицистична дейност той подчинява на една цел – възраждане на българското национално самосъзнание и обединение на разпокъсаното Отечество.

Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това, току-що освободената от турско робство българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето защо с такава любов, пиетет и възторг той портретува образите на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, посветени на тези светли имена, той рисува така нужните за националното самочувствие и самосъзнание нравствени икони, които ще бъдат пример и ориентир за бъдещите български поколения.

Неслучайно подобни мотиви и патос движат по-късно и Иван Вазов към написването на неговата “Епопея на забравените”. Впрочем върховите постижения в българската литература след Освобождението се определят именно по отношението на авторите към заветите на националреволюционерите. Драстичен става контрастът между чистия, почти ангелически извисен облик на поборниците, загинали за свята кауза (да си спомним свещеното “чиста и свята Република” на Васил Левски), и следосвобожденската действителност, в която тези личности набързо са забравени, а единствен бог стават успехът, парата, гечинмекът.

Подобно на Ботевата и Каравеловата публицистика, и сътвореното от Захарий Стоянов е пропито от неизтощимата любов към обикновения народ, тоя народ, в който той вижда истинското въплъщение на националната чест и достойнство: “Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще се хареса на височеството, на преосвещенството или пък на негово благородие. Моето перо няма нищо общо ни с техния чай, ни с ордените, нито пък се придържам към формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин и по четиритях страни на света…”.


В преклонението пред тия “презрени същества” и във връщането към героичното минало на българите, неспокойният дух на Захарий Стоянов търси противодействие срещу нравствената развратеност и продажничество на обществото, в което живее, общество, поругало великите народни идеали, завещани от титаните на националното Възраждане – Раковски, Левски, Каравелов, Ботев.

Главната причина за страданията на българския народ и за демагогските игри на политическите спекуланти Захарий Стоянов вижда в разкъсването на страната ни от Берлинския конгрес. Той много добре разбира сложното положение, в което е поставена младата държава, но не е в характера му да се примирява с обстоятелствата. По-скоро е склонен да промени тези обстоятелства. И наистина в известен смисъл ги променя. Неговият вестник “Борба” (28.V.– 4.IХ.1885), от който Димитър Благоев се възхищава, със своите петнайсет броя извършва за “святото дело на Съединението” толкова, колкото никой може би не е направил.

Разбира се, съединението на Княжество България и Източна Румелия за Захарий Стоянов е само първата крачка към националното обединение. Той нито за миг не забравя своите поробени братя от Македония. Стотици пъти перото му се връща към тоя болен проблем. В статията си “Трябва ли да въстане Македония”, публикувана в “Борба”, той пише: “Прочее, наша свята длъжност е… да обадим най-после и на братята си от злочеста Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат “Отче наш” на български, или пък да намажат своя нож, острието на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце?”.

И по-нататък, когато говори за броженията в Македония и за необходимостта българите да се притекат на помощ на своите съотечественици, отбелязва: “Но всеки малко-много искрен човек, който туря по-горе съдбата на общото добро, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който – за голяма жалост – лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати”.

Възмутен от комбинациите на “безбожните дипломати”, разделили брат от брата и дете от майка, от безкрайните им мъдрувания в европейските парламенти, Захарий Стоянов се обръща към един от тях: “Ние бяхме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата”.

Само в националното обединение З. Стоянов съзира възможността за възвръщане на народа към своя естествен и нормален живот. А дотолкова само страдания и злочестия ще се сипят върху него, защото истинските му жизнени сили ще бъдат оковани. В друга статия, поместена пак в “Борба”, той с горест пише: “Нека някой от европейските дипломати посети трите Българии – Княжеството, Тракия и Македония, – той ще се увери в думите ми”.

Непреходното значение на Захарий-Стояновата публицистика е заключено в неговата способност да отразява живо и пластично процеса на създаване на историята, да запечатва нейното движение, да съхранява неумиращ образа й. Тая публицистика притежава особен ритъм, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрестанно пулсираща емоция. Тя цялата е действие, движение и невъзможност да се ограничи това движение. Тя реагира остро и мигновено на всеки факт от тогавашните обществени отношения. Но бързите рефлексии на тази публицистика се определят преди всичко от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкова емоционално въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава основание на Никола Обретенов да възкликне: “А когато пък полемизираше, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си”.


 

БЕБРОВСКИТЕ ТЪРГОВЦИ

Е-поща Печат PDF

На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.

Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.

Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.

Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.

Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще  намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.

- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.

- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.

- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.

- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.

Слушайте сега берберовска дипломация.

- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.

- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.

- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.

Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.

- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.

Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!

Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.

После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.


Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание


 

КРИЗА

Е-поща Печат PDF

Шум се дига, шум до бога,

шум и крясък, шум и бяс,

цяла София в тревога –

ето кризата у нас.


Шефове дебели, мазни

край палата се въртят,

с новини разнообразни

вестникарите крещят.


Тоз погалил, тоз зарязал,

тез ще дойдат! Не? Онез.

Входът някому показал,

другите поканил днес.


Всички ощ неуморими

три нощи веч как не спят.

Мигат ли, и пред очи им

все се кокали въртят.


Ходят, питат като в съне,

не усещат глад, ни мраз.

Всички днес са кат на тръне

ето кризата у нас.


Само ние хич нехаем

със оръфаний балтон,

само ний не щем да знаем,

че в червения салон


разни планове се сплитат

зарад нов за нас ярем…

Хатовете там се ритат,

ний „магаретата” мрем!

 


Страница 4 от 393