Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МНОГО МИНА, МЪНИЧКО ОСТАНА

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели на

в. „Нова Зора“,

Драги приятели,

Отива  си една трудна и тежка година за България. Някои я въздигат в ранг на успешна, утвърждават я дори като стабилна и едва ли не като обещаваща благоденствие. То не било ръст в икономиката, стабилност в НАТО и ЕС, инвестиции... Нищо че мизерните милиони, доколкото се инвестират в икономиката ни, се представят за милиарди! Грешката обаче е обратна. Милиардите отидоха другаде и другаде откриха хиляди работни места. Но някой иска непременно да укроти ускорения пулс на яростта, на отчаянието и тревогата на народа ни. Иска да го залъже с успехи, да го замае със цифри, обещаващи благоденствие. Напразно. Фактите са упорито нещо.

100 години след съкрушаващия саблен удар на Ньойския диктат Отечеството ни умира не от куршумени рани или прободенo от неприятелски щик. Умира от вероломност, от грабеж и разруха, причинени от бастардите на една политика, съединила чуждите стремления за геноцидното ни изтребление, с безхаберието и алчността на доморасли бандюги – експроприатори на многолетния труд на цял един народ.

Каква е тази политика, която обуславя изчезването ни от тази земя? Това е антинародна политика, защото всеки час България намалява с 15 човека от държавотворния етнос, който е дал името й, просъществувало повече от 13 века.

Как се нарича политика, след която за 30 години са се изпарили цели 21% от населението на държавата ни? 1 930 000* българи са се преселили в „по-добрия свят“. Тази политика има само едно име, един етикет и на него е написано ГЕНОЦИД НА СОБСТВЕНИЯ НАРОД! Други почти 2 милиона са зад граница и работят за „растящият ни брутен вътрешен продукт“. Има ли отговорни за това престъпление? Има. И нито Бог ще ги забрави, нито историята, нито Иван Гешев дори! Но най-малко от всички – народът! Заради умиращите села, заради опустелите домове с избити стъкла на прозорците като ослепени от болка и мъка войници на вечната майка България.

Застигна ни мор и неволя, и времена по-тежки от чумавите – нерадостните гурбетчийски времена, по-тъжни от които за българина са само неговите покъртителни песни за чедото „с чужди хора, чужди хляб делило“. Но както е написал в края на своята песен преди повече от 100 години поетът Ран Босилек: „Много мина, мъничко остана!“ Така че оптимизъм все пак има. Търпението свършва.

Гледайте, драги приятели, с вяра в Бога и с надежда настъпващата 2020 година. Нито една мъка не е до века. А България ще пребъде! Зора е!

Въпреки раните.

Въпреки намеренията да ни изпарят - няма да го бъде!

България е жива. И ще бъде жива докато има синове, които да казват истината, да се борят за правдата и ако трябва – да държат и сабя в ръка!


*(Данните са от доклада на ЦРУ за 2018 г., публикувани през март т.г.)


Минчо МИНЧЕВ,

главен редактор


 

ПОРАЗЕНИ ОТ СИНДРОМА НА БОЛНОТО ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

Манипулативната същност на „История.bg“ по БНТ

 

Отмина 3 март, националният празник на България. С него към читателите замина и поредният брой на „Нова Зора“. Тази година той съвпадна със самата сакрална дата. Дали сме успели с поместените и подбрани от нас материали, нека преценяват читателите. Доколкото обаче въпросът за националната памет е от жизнено значение за духовното здраве на народа и за устоите на неговата държавност, нашите разбирания в „Нова Зора“ винаги са били ясни и непроменими: пълна и безусловна непримиримост към съзнателното и систематично изкривяване на историческата истина и към произволното тълкуване на историческите факти. Неуважението към тях, както би казал великият Александър Сергеевич, е „първият признак за глупост и безнравственост“.

Тъкмо с това обаче се зае в навечерието на празника самата Българска национална телевизия. Вече години наред здравства и крепне с управленска подкрепа това порочно занимание на известното със своята манипулативност и мерзък ривизионизъм телевизионно предаване „История.bg“. Водещите Георги Ангелов и Горан Благоев отдавна са си спечелили презрението на просветената зрителска аудитория със своите прозрачни манипулации и похвати при насочване на разговора с участниците в предпоставени и желани от тях конюнктурни изводи. И едва ли съм само аз едничък от мнозинството отвратени българи, които предварително предугаждат за какво ще иде реч в поредната им агитпроповед.

Нескромно е, но и този път познах. Доколкото 3 март отговаря на 19 април - стар стил, а на тази дата е подписан и Санстефанският мирен договор, предположих и се оказах прав, че именно това историческо събитие ще бъде омаловажавано, и че вместо идеала, въодушевявал поколения българи за събиране на българските земи в едно Отечество, ще бъде утвърждаван позорният Берлински конгрес, който безмилостно разкъса българското историческо землище. Този „европейски концерт“ остави за българската национална буржоазия една непосилна задача, която тя така и не успя да реши под скиптъра на Куборгготската династия, довела с политиката си България до три национални катастрофи.

Основната цел на водещия в предаването на 2 март т.г. Горан Благоев и, уви, на историците-специалисти по този исторически период, бе отново очаквана, прозрачна и ясна: да се внушава вина на Освободителката Русия за неосъществения идеал от Сан Стефано, и да се извинява жестокостта на студенокръвните чудовища от 19 век Англия, Австро-Унгария и Германия,  с техните национални интереси, както и ненаситния лай на помършавелите хиени като Франция и Италия. Резултатът от този т.нар. разговор в студиото на БНТ, бе направо обиден за науката, за паметта на времето, пък и за честта на историческата гилдия, позволила си в лицето на Петър Стоянович, проф. Петко Петков и проф. дин. Милко Палангурски от Великотърновския университет и гл. ас. д-р Светослав Живков от Софийския университет, да стане подвластна на жалкия  колониален конформизъм, който вече десетилетия триумфално шества из средите на научната интелигенция и все по-настоятелно се заседява на телевизионния екран. Да, същата интелигенция, която с понятия като Отечество, Родина, Дълг и Чест, би трябвало да се стреми да направи слабия - силен, отчаяния – уверен, а изгубилия посоката, да завърне във верния път. Вместо това обаче тя върши обратното като междувременно се опитва да прикрива своя позор със смокиновия лист на гузната си научна съвест. Както и се очакваше тези съвременни мастити последователи на Тукидит и Херодот, се оказаха неспасяемо поразени от синдрома на болното време, в което живеем.

По-долу поместваме отзива на уважавания историк Милен Куманов за тази поредна гавра на БНТ, в предаването „История.bg“, излъчено в навечерието на националния ни празник. Г-н Куманов е озаглавил своя отзив „Не мога да мълча“ и в него, по разбираеми причини, не е споменал имената на участниците в този позорен час по преиначена история. Но те така се самоопозориха, че ние, в „Нова Зора“ преценяваме, че няма защо да бъдем деликатни. Както се казва – „Бог с тях“! Изписахме имената им пък нека се знае и помни. Нито титлите, нито страховитите им бради могат да ни накарат да уважаваме хора, оставили на прага на телевизионното студио своята научна съвест, знания, и уви, чест. В България, въпреки проклетия български конформизъм, все още може да бъде заклеймен всеки позорен плонж на колаборациониста, предпочел пред правдата удобната „нова историческа истина“.


 

 

НЕ МОГА ДА МЪЛЧА!

Е-поща Печат PDF

Няма да скрия, че останах крайно изумен от  излъченото от БНТ на 2 март т.г. предаване,  посветено на 142 годишнина от Освобождението на България. Поканените лица, които участваха в него,   са добре познати на българското общество със своите русофобски възгледи, които те са демонстрирали многократно при различни случаи, когато се третират   въпроси от миналото на българския народ, свързани с руско-българските отношения. Този път обаче те преминаха всякакви граници в своето русофобство. Макар и професионални историци, показаха  че и Санстефанският (от 1878 г.), и Берлинският (от същата година) договори, са чели както Дяволът чете Евангелието. Постараха се да направят всичко възможно, за да омаловажат от една страна  значението на първия и да възвеличат, колкото е възможно повече значението на втория, когато действителните факти говорят точно обратното.

Ако казаното от господата беше вярно, как ще обяснят тогава няколкото   изключително очевадни факти:

•  какви бяха границите на   българската държава, очертани   в единия и в другия договор? Може ли някой да отрече, че именно  в първия от тях, в пределите на България бяха включени всички онези земи от Мизия  (с изключение на Северна Добруджа), Тракия и Македония, в които мнозинството от живеещото в него  християнско население от векове беше българско? Тези територии бяха признати за български не от някой друг, а от самата Османска империя, която бе владяла същите земи в продължение на близо пет века. Те бяха признати със султанския ферман,  с който бе обявена автокефалността на Българската църква още в края на февруари 1870 г.

Тъкмо поради тази причина Санстефанският договор бе посрещнат с възторг от мнозинството от българския народ. Между неговите адмиратори бе и Стефан Стамболов, който дори предложи за първи български княз на България граф Н. П. Игнатиев, творецът на този исторически акт.

Благодарение на договора  от 3 март 1878 г. (нов стил) Санстефанска България  се превърна в онзи свещен идеал, за осъществяването на който се водиха няколко войни – Сръбско –българската от 1885 г.; Балканските (от 1912-1913 г.) и Първата световна война 1915-1918 г. И светът бе удивен от чутовния героизъм на българския войник, от неговата храброст и самопожертвувателност по бойните полета в Тракия,  Македония и Добруджа. В знак на признателност към освободителната мисия на Русия, цялата територия на България е осеяна със стотици паметници. Народната любов не се купува с пари!

За западните велики сили  обаче историческите факти нямаха никакво значение. Обединени в желанието си да не допуснат възобновяването на българската  държава в нейните естествени предели, те заставиха Русия да приеме ревизирането на Санстефанския договор. С тази задача бе натоварен именно  Берлинският конгрес от 1878 г., под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк, чието име други историци, в едно друго предаване пак по Българската национална телевизия, побързаха да наредят до това на император Александър ІІ и на граф Н. П. Игнатиев.


Аргументът им бе, че видите ли, под негово влияние в пределите на Българското княжество била включена тогавашната Софийска област. В същото време се забравя, че този германски държавник не си помръдна и пръста, за да се противопостави на разпокъсването на Санстефанска България, че вън от пределите на Българското княжество  бяха оставени значителни територии, населени с българско население. Че особено тежко бе положението на нашите сънародници в Македония и Тракия, които бяха оставени отново под пряката власт на султана и останаха в пределите на Османската империя чак до избухването на Балканската война. Поради тази причина за тях свободата изгря след три и половина десетилетия.

Макар и с известна автономия, под властта на султана остана  и т.нар. „Източна Румелия“, простираща се на юг от Стара планина.

Българите-румелийци доказаха на света, че искат не автономия, а   свобода. Само така може да бъде обяснено съединението на тази област към Княжество България, извършено  през 1885 г.


Прекалено много неистини се казаха от участващите в предаването  и по отношение правния статут на Българското княжество. Не е вярно тяхното твърдение, че то  получило от Берлинския договор правото на субект в международните отношения. И какъв субект можеше да бъде  то, когато бе поставено във васално отношение спрямо Османската империя? Ако казаното от участниците беше вярно, тогава  как трябва да се прецени прокламирането на независимостта на България през септември 1908 г.? Може ли да се премълчи, че до тази именно година българските дипломати имаха най-нисък ранг  спрямо този, който притежаваха дипломатите на другите независими държави, а в самата Османска империя те направо бяха считани за османски чиновници на Високата порта.

Разбира се, Санстефанския договор не бе едно  от блестящите творения на руската дипломация. Той има за какво да бъде подлаган на критика, но това не дава никакво право на никого да го  омаловажава.

Договорът от Сан Стефано  е едно от най-светлите събития в новата българска история и не случайно датата,  на която бе подписан, се превърна в национален празник на България.

Що се отнася  до Берлинския договор, никой не може да отрече факта, че по своята същност, той представляваше един диктат на западните велики сили, един истински Дамоклев меч, който  вися над България в продължение на десетилетия и беше най-главната спънка в нейната външна политика до войните от 1912-1913 и 1915-1918 г., когато бе заместен с друг диктат, подписан  в Ньой през 1919 г., след поражението на България в Първата световна война.. Поради това този договор бе презрян от българския народ и отдавна захвърлен в прашните архиви на българската дипломатическа история. За него  никой не иска и да си спомня дори. Или ако си спомня, то е с най-голямо отвращение.

Като историци, участващите в предаването могат да поддържат каквито си искат тези, но нима е редно да им се дава трибуна от единствената държавна телевизия у нас, издържана с данъците от  българския народ?

Лично аз като историк  не мога да се примиря с този факт и затова открито изразявам своя  граждански протест.


 

ЗА НЕГО, ЖИВОТА

Е-поща Печат PDF

Часовникът е спрял.

Дванадесет без пет.

Вън агрегат с хобот канала смуче.

Старица рови в кофите за смет,

и чака своя ред бездомно куче.


Защо си спомних сред пейзажа нищ

за теб, огнярю,

конспираторе,

поете?

Дали защото искаше да ни спасиш –

нас – бъдещите хора – от несрети,

защото за живота с главно Ж

живота си погуби,

а след теб веднага

мечтата ти превърнаха в лъжа,

а вярата – във вярност за облаги;

защото и сега, и днес,

животът пак за гърлото държи ни

и пак не знаем точния адрес

на благоденствието, търсено с години.

Земята, по която стъпвам аз сега,

е моя, но разграбена, обезверена.

Как се срина?

По-рано обвинявахме врага.

Кой е виновен днес?

Въпрос в пустиня.

Как да извикам посред тоя крах

„Не бойте се, деца“ – нали ще е измама,

защото се боим, боим се зарад тях

и зарад себе си.

Това е нашата бездарна драма.


Но ти не вземай тези думи за

ненавист към живота ни, поете,

не ме осъждай лесно.

В моята сълза

и твоя болка за човека

още свети.


1999 г.

 

МАЗНИ ЗАВЕРИ В ИЗТОЧНОТО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ

Е-поща Печат PDF

Напрежението между Гърция и Турция отново ескалира. Отношенията между двете страни са на най-ниското ниво след кризата около остров  Имия (турците го наричат Кардак) от 1996 г., когато двете съюзнички от НАТО бяха на ръба на военен сблъсък. Ако трябва да бъдем точни гръцко-турските отношения се отличават със сложност и нестабилност от много десетилетия. Независимо че са съюзници в НАТО, Гърция и Турция се оказваха на ръба на война на три пъти – по време на кипърския конфликт през 1974 г., както и през март 1987 г. и януари 1996 г. – в следствие от многогодишните разногласия по въпроса за делимитацията (определяне на границите между две държави) на Егейския регион. Или казано по-конкретно, напрежението  между Гърция и Турция отново е в резултат на този неразрешим от десетилетия проблем в съвременните гръцко-турски отношения - проблемът за правата върху континенталния шелф в Егейско море, като към него сега се прибавиха и споровете за откритите нови газови находища около Кипър в Източното Средиземноморие. Новите открития изостриха неимоверно апетитите в двете дългогодишни съпернички в региона, защото от това чие притежание ще са те, зависи в най-голяма степен лидерството в региона на Близкия изток на една все по-трудно управляема от САЩ и НАТО Турция, а за Гърция те се явяват материалната основа за излизането на страната от дългогодишната икономическа криза.

Този проблем обаче напоследък  все повече се очертава като

casus belli

(повод за война) не само в отношенията между двете страни, а и поради проявени засилени апетити за въглеводороди на всички страни в региона, има вече потенциала да прерасне в голям регионален конфликт с хибридна или дори явна намеса на големите геополитически играчи. И това е така, защото, според последните проучвания се оказва, че регионът на Източното Средиземноморие и главно около Кипър притежава огромни количества природен газ и нефт и може да осигури не само на Гърция и Турция, но и на всички страни от региона достатъчни и стабилни енергийни доставки на природен газ, на достъпни цени и за много дълъг период от време. Ескалацията на напрежението в региона от страна на Турция започна след като Кипър в края на юли 2019 г. обяви разширяване на енергийната си програма. То включи 9 нови проучвателни и потвърдителни газови сондажа в офшорната си зона (показани на картата) в следващите 2 години, които ще бъдат извършени от водещи международни компании - американската „Ексън Мобил”, френската „Тотал” и италианската „Ени”. Според цитираните от „The Economist”  данни от миналата година само в старите находища около Кипър общите количества на залежите природен газ в Източното Средиземноморие, по международни експертни оценки, са около 9350 млрд. куб. метра. През последното десетилетие откритията, направени в изключителните икономически зони на Египет и Израел, са за приблизително 2500 млрд. кубически метра. Какво означават тези цифри може да се илюстрира само с простия факт, че годишните потребности на ЕС от природен газ в момента са за около 540 млрд. куб. метра. Поради това всички страни в региона: Кипър, Гърция, Израел, Египет и Либия все по-настоятелно, а някои като Турция и агресивно, декларират планове за свой „дял” в това потенциално богатство и място на геополитическата енергийна карта. Също както

по законите на глутницата

погледите на управляващите политици и технократите от тези страни, засега са насочени  не толкова към прилежащите им по международното право участъци, а към „сондажите на гигантите”, които оперират в момента в региона и то главно около Кипър - американският петролен гигант ExxonMobil /оператор/, и най-големия производител в международен мащаб на втечнен природен газ - катарската държавна нефтена компания Qatar Petroleum. И това е не само заради техните технологични възможности, които нито Турция, нито Гърция притежават, а и поради това, че в управляващите тези страни продължават да считат, че  както досега решението, кой колко ще получи след като се задоволи апетита на гигантите ще се решава пак отвъд океана. САЩ открай време прилагат една неизменна стратегия в региона - стратегията на налагане на своите интереси чрез противопоставяне на регионалните сили, която не нищо друго освен прилагането на старата и изпитана още от времето на Римската империя стратегия - Divide et impera или „Разделяй и владей“. С работата на най-голямата си газова компания в изключителната икономическа зона на Кипър, с военната си мощ в региона, с дискретните си и публично оповестени посещения на висши държавни служители в трите съседни страни и последвалите ги  визити във Вашингтон на министър-председателя на Гърция, Мицотакис и президента на Египет фелдмаршал Сиси, САЩ открито заявиха амбицията си за разширяване на присъствието и ролята си в Източното Средиземноморие в областта на енергетиката и сигурността. В осъществяването на своята стратегия САЩ дискретно подкрепят и подстрекават изградените с тяхно одобрение тристранни съюзи за сътрудничество между Кипър-Гърция-Израел и Кипър-Гърция-Египет. По този начин Турция остава изолирана и тя заедно с т.нар. Севернокипърска турска република, възприемат тези съюзи като

„общ антитурски фронт”.

Разбира се Турция също търси съюзници в региона за реализиране на  своите планове, които влизат в остро противоречие с останалите.

Визията на Ердоган за Турция до 2023 г. си поставя за цел да я утвърди  като енергиен център на региона. Според него: „Турция е крайно време да наложи своя суверенитет в Средиземно море и да се утвърди като регионален енергиен и политически център”. Само с преноса на руски газ към Европа и без газ от Източното Средиземноморие постигането на такава силна икономическа и политическа позиция е невъзможно.  Анкара според анализаторите също така с повишено внимание следи резултатите от изследователската работа на ExxonMobil, и уточнява в движение следващите си ходове. Очевидно е, че откритите от щатската компания големи количества газ, заплашва да изолира Турция от големия енергиен проект и тя в момента прави всичко възможно да не загуби геополитическата игра. През миналата година Анкара гордо обяви, че започна газовите си проучвания със собствена, закупена от нея /а не наета/ сондажна платформа. С името й бе изпратено красноречиво политическо послание към съседите й в региона и най-вече към Гърция. Тя бе наречена „Фатих” /„Завоевателя”/, на името на османския султан Мехмед II  Завоевателя, завладял навремето Константинопол. При успешен сондаж на „Фатих” и последваща експлоатация на находището „Алания 1” Турция до голяма степен ще реши проблема с енергийните си доставки, като си осигури собствен източник. В противовес на подстрекаваните от САЩ тройни съюзи Ердоган предприема и редица свои политически ходове и инициативи, най-значимият от които е меморандума, подписан от Анкара и международно признатото правителство в Триполи за определяне на границите в Средиземно море. Изтекла информация от правителството в Анкара говори, че Турция възнамерява да започне проучвания за въглеводороди в зоните, които е отчуждила чрез споразумението с Триполи. Това включва и райони, които Гърция смята за своя изключителна икономическа зона (ИИЗ). „Въпреки правата, които имаме, те ни заплашваха. Но ние няма да отстъпим. В това споразумение Турция се възползва от правата си по международното право и проваля играта на едностранните действия. Сега можем да проведем съвместни проучвания в тези райони“, заяви Ердоган.

Гръцката страна, в стремежът си да реагира адекватно и незабавно, потърси помощта на САЩ. За целта не съвсем успешно бе използвано посещението в първите дни след Нова година на премиера Кириакос Мицотакис във Вашингтон. Близкият до правителството в. „Етнос” писа тогава, че една от целите на това посещение е: „Премиерът Мицотакис да накара президента Тръмп да дръпне ухото на Ердоган…  САЩ имат задължения към Гърция. Вашингтон трябва да разбере това и да не играе ролята на „Пилат Понтийски” по въпроси, касаещи Източното Средиземноморие и Турция."

Нещата обаче не се получиха точно както искаше гръцката страна. В официалното съобщение от Вашингтон, след визитата, витиевато и с общи формулировки бе отбелязано, че: „САЩ  гледа на Гърция като на ключов и критичен съюзник в Източното Средиземноморие, както и на Балканите и остават ангажирани в подкрепата на просперитета, сигурността и демокрацията в Гърция”. За утешение на гръцкото правителство след визитата бе изпратено специално писмо от държавният секретар Майк Помпео.  В него се подчертава необходимостта от мирно разрешаване на морски спорове в съответствие с международното право, за което се знае, че е нарушено от правителството на Тайип Ердоган. В писмото също се казва, че Държавният департамент на САЩ е обявил, че

САЩ признават правата на Република Кипър

в изключителната й икономическа зона и е категоричен че: „Само Република Кипър може да иска морски права от територията на Кипър.” Според близкия до гръцкото правителство политически анализатор Михалис Игнатиу: „За първи път САЩ заемат такава силна позиция относно правата на Кипър в собствената си ИИЗ, осъждайки Турция.   Американската страна все още се опитва да разсее напрежението между Гърция и Турция, но не иска публичност.” Опозицията в Гърция обаче е на друго мнение и опровергава това със следните факти: „Писмото на Помпео не казва нищо коренно ново и със сигурност не е повод за празник на гръцката дипломация, особено след провала на пътуването на Мицотакис до Белия дом и отсъствието на Гърция от Берлинската конференция свързана с либийския конфликт", се казва в съобщение на пресслужбата на СИРИЗА, и продължава: „Дори след писмото обаче не може да се разбере каква е в същност  отношението на САЩ към предизвикателствата на Турция, тъй като само преди няколко дни съветникът по националната сигурност г-н О'Брайън в интервю за The Daily, не само не съветва за еднакво отношение към двете страни, но настоятелно призовава Гърция да не отдалечава Турция от НАТО”.

Следващият ход на гръцката дипломация, като контрапункт на  турския меморандум с признатото от ООН правителство на Либия, бе поканата от  министър-председателя на Гърция Кириакос Мицотакис и визитата на 16 и 17 януари  в Атина на командващия Либийска национална армия в източна Либия генерал Халифа Хафтар.

Генералът-бунтовник

владее по-голямата част от Либия и се стреми да превземе столицата Триполи. Подкрепят го Обединените арабски емирства, Йордания и Египет. На срещата си с Мицотакис, която се състоя при закрити врати, либийският командир е представил на гръцка страна плана си, след завземане на властта. Планът включва като начало  ликвидиране на терористичните и джихадистки организации и прекъсване всякакво чуждо участие в Либия. Генерал Хафтар подчертал пред гръцката страна, че възнамерява напълно да забрани трансфера на наемници и оръжейни системи от Турция и да изгони тези, които вече са в Либия. Освен това той изразил ангажимента си да намери политическо решение, чрез диалог с всички либийски племена. Генерал  Хафтар изразил мнение, че турският президент Ердоган третира Либия и сегашното правителство като „звено от новата Османската империя”, която той смята да възроди. Гръцката страна изразила намерението си да помогне с военен персонал и ресурси (военна авиация), ако се наложи. Най-важното постижение за гръцката страна беше публично заявление на двете страни, че обявяват като невалидни двата меморандума за разбирателство, сключени между Анкара и нестабилното правителството на Триполи. Коментарът на президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган по повод на тази визита бе нееднозначен и предизвикателен към своята западна съседка: „Ръцете и краката на Гърция са вързани и това ги подлудява“, обяви турският лидер.

Цялата тая политическа и дипломатическа шетня в Източното Средиземноморие е съпроводена от  предизвикателна реторика и турски военни провокации в териториалните води и въздушното пространство на Гърция. Според официалните данни от дневника на  Генералния щаб на Гърция, нарушения на националното териториално въздушно и водно пространство от турските ВВС и ВМФ през 2019 г., са достигнали 2032, а според в. ”Етнос” към днешна дата те вече са станали близо 4000. Всичко това поставя пред сериозни изпитания и без това изтощената от кризата гръцката икономика, защото прехващането на турската военна авиация и кораби струва на Гърция стотици милиони евра.

Обстановката се нагнетява допълнително от

войнствена реторика и кибератаки

от двете страни. Миналата седмица турският министър на отбраната Хулуси Акар заяви пред турската анадолска агенция  Anadolu, че пребиваването на гръцки войски на 16 гръцки острова в близост до турския бряг нарушава международното право. "Гърция трябва да спазва международното право на 16 острова в Егейско море", заяви турският министър на отбраната Акар, като подчерта, че демилитаризацията на гръцките острови е постоянно настояване на турската страна, визирайки условията на Лозана и Париж.

Директорът на дирекцията по аеронавигационните въпроси на турското Министерство на външните работи Чагатай Ерчиес публикува карта, изобразяваща гръцкия остров Кастелоризо в близост турското крайбрежие и срещу  Кипър, отправи провокативен коментар срещу Гърция чрез Twitter: „Да се ​​вярва, че малък остров на 10 квадратни километра, на два километра от Турция и на 570 километра от Гърция, може да създаде морска зона на 40 000 квадратни километра в Източното Средиземноморие, е нелепо", пише той.

От своя страна новият началник на Генералния щаб на гръцките въоръжени сили генерал Константинос Флорос, при инспекцията на частите от първа линия по гръцко-турската граница, в отговор на турския министър на отбраната,  заяви: „Основната и най-важна наша задача (на въоръжените сили) е възпирането. Няма много рецепти за това. Това е едно много просто правило и пронизва цялата военна литература за отбрана и военни наръчници. Нарича се „подготовка за война“, тя е единственият път към траен мир, който родината ни възлага. Който спазва и работи по изискванията на това правило изпълнява своя дълг, спомага за поддържане на армията ни силна и готова да защити   националния интерес в съответствие с изискванията на Националната отбранителна политика и Националната военна стратегия.”

Фронтът за противопоставяне

вече се пренася и в киберпространството на двете страни. На 14.01. турските хакери са извършили сериозни кибератаки атакувайки  уебсайтовете на правителството, Парламента, Външното и Финансовото министерство на Гърция. В отговор на 18.01. гръцката хакерска група „Анонимна Гърция”, която изрично подчертава, че не е искала разрешение от гръцките власти, е атакувала в Турция следните обекти: телефон 112 за спешни повиквания,  електронната поща на в. „Сабах”, електронна поща Hririyer, пощата на турската енергийна компания, електронна поща на турска полиция (EGM), и електронната поща на турските служби MIT. В интервю за „Етнос” двама от членовете на Анонимна Гърция заявиха: „Не смятаме, че турците, които са извършили последните нападения, са хакери. Считаме ги за правителствени служители на Реджеп Тайип Ердоган, с достатъчно финансиране и със специални умения и подготовка. Обща тайна е, че тази група действа под ръководството  на турските тайни служби MIT”.

От всичко казано дотук се вижда, че ситуацията е много по-сложна от предишните кризи в гръцко-турските отношения от 1974 г. насам. Какво може да се очаква в бъдеще?

Турция, под управлението на Ердоган, вероятно ще продължи да нагнетява напрежението и с военните си провокации спрямо Гърция и Кипър, както  с несанкционираните си сондажната платформа „Фатих” така и със сеизмични проучвания на изследователския кораб „Барбарос Хайредин паша”. И не само защото, така Ердоган се стреми да укрепи властта си в собствената си страна, а и главно защото успя да изгради  една достатъчно силна трудно управляема от САЩ и НАТО Турция, чиито експанзионистични амбиции са подкрепени от една мощна и с голям боен опит армия. Рецептата за напрежение, която прилага, му позволява де факто да затвърди позицията си на всички фронтове от Сирия до Либия. По този начин Ердоган създава условия  за налагане на турското лидерство в региона. Това, което направи в Кипър през 1974 г., сега го прави в Източното Средиземноморие, но сега то се съчетава и допълва с реална военна инвазия в Сирия с изнудващи споразумения (Меморандума с Либия, бежански сделки между ЕС и Турция) и предизвикателни сеизмични изследвания на шелфа в чужди териториални води.

Обективно погледнато Гърция не може сама да се противопостави на турската инвазия в Егейско море. За решаване на тези проблеми тя е принудена, както и преди да търси помощта на САЩ, където гръцкото лоби е доста влиятелно, или тази на своите партньори от ЕС. За това с какво САЩ могат да й помогнат вече стана въпрос. Що се отнася до ЕС то

нещата не стоят по по-различно

и това се знае от гръцкия политически елит. „Гърция ще остане сама, ако влезе във война с Турция”, предупреди бившият министър на външните работи на южната ни съседка Теодора Бакояни в поредица от постове в социалната мрежа „Туитър“. Бакояни, която е сестра на гръцкия премиер Кириакос Мицотакис и е бивш външен министър в периода между 2006 и 2009 г., предупреди, че влизането във война с Турция не е логично, защото „никой  няма да се жертва“ за Гърция. Това го призна миналата седмица пред гръцките медии дори бившият министър и началник на Генералния щаб на Гърция, Евангелос Апостолакис, който заяви буквално следното: „Ако преминем във фазата на военния ангажимент, ще бъдем сами” и допълни неуверено: „Все пак цялостната ни интеграция в НАТО и ЕС води до вслушване и съобразяване с националните ни права и интереси, така че никога да не се наложи да достигнем последния етап - военно решение на въпроса“.

Както се вижда, абсурдно е отслабения днес ЕС, който също е зависим от Турция, която държи ключът на лагерите за бежанци и емигранти - немалка част, от които са терористи и джихадисти, да може да играе ролята на справедлив арбитър между двете страни. Европейското отношение към проблема с голи декларации и заплахи за безплодни санкции срещу Турция е неефективно и само показва безсилието на лидерите на обединена Европа. В ЕС националният интерес на големите от „стара” Европа  винаги надделява над общоевропейския. В същото време Германия постоянно играе своята двойствена роля. Тя защитава Турция заради своите търговски и други отношения с Анкара и е готова да жертва трайно Гърция и Кипър, а защо не и България (примера със завода на „Фолксваген”, който Борисов щеше да докара). За съжаление тази елементарна истина неможа цели 10 години да го проумее нашият премиер Борисов, който се хвали, че прави това, което му наредят „началниците от Брюксел”. Той постоянно загърбва националния ни интерес, срина икономиката и селското стопанство на страната, вкарвайки я в перманентни кризи, последните от които са с водата и въздуха на българите. Превърна страната ни в боклукчийско депо на Европа и Африка, руши държавността ни и превърна България във васал на чужди европейски, задокеански и дори турски интереси.

Настояването на част от неолибералния гръцки елит Гърция да се отнесе спорът и турските провокации и претенции в Егейско море в Хага също е неизгодно за Гърция. Според гръцкия политически анализатор Михалис Игнатиу, който познава нещата отвътре писа миналата седмица във в. „Етнос”: „Логиката е, че ако стигнем до  Хага „ще получим 75 до 80% от това което имаме, а Турция останалото”. По същество ние ще дадем и Турция ще вземе. Без никаква гаранция, че Ердоган и неговите слуги ще оставят Гърция на мира. Готов ли е премиерът да намали територията на Гърция? Не мисля,че е така. Но ако е, нека е публично ...” не завършва мисълта си многозначително той.

Няма съмнение, че САЩ също максимално ще използва ситуацията за своите икономически и политически интереси. От Вашингтон обявиха, че са в процес на разработване на по-широка стратегия за Източното Средиземноморие, като целта им е да засилят присъствието и ролята си в него. Без съмнение те ще се опитват чрез управлението на кризата в Егейско море между Гърция и Турция да извлекат максимална икономическа изгода. Това сега е много трудно и опасно занимание поне по две причини:

Първо: Докато в предишните кризи имахме напрежение между двете послушни на САЩ и НАТО държави Гърция и Турция,  вече имаме съюзи, в които пряко са ангажирани поне засега шест държави, всяка от които има интереси, които в някои случаи се изключват взаимно. Последните събития в Либия, Иран, Персийския залив, огромната концентрация на огнева мощ в региона предупреждават за опасността от широкообхватен  военен конфликт.

Второ: Имаме една достатъчно силна трудно управляема от САЩ и НАТО Турция, чиито амбиции са подкрепени от една мощна и с голям боен опит армия и ако задокеанския  „Пилат Понтийски” не отчита това и заложи на стари схеми и подходи (което впрочем често прави) конфликтът от привидно управляем може да се превърне в реален и опустошителен за целият регион.

При всякакъв развой на събитията, които САЩ контролират, страните в конфликта  не само ще загубят но и проблемите им ще останат или ще се задълбочат. Въпросът трябва да се решава безпристрастно на масата на преговорите. САЩ доказаха, че те това не го умеят, или по-точно - не им е изгодно да го правят. Те могат само да създават проблеми и конфликти. Списъкът с примери е голям – преговорите по прекратяване войната в Сирия и Ирак, преговорите със Северна Корея, Иранската сделка, а сега и прословутата „Сделката на века” на Доналд Тръмп между Израел и Палестина.

Все пак за решаване на проблемите между Гърция, Кипър и Турция на масата на преговорите има и един жокер. На геополитическата сцена и конкретно в региона се завърна друг голям играч – Русия, която особено през последните пет години доказа на света, че чрез активна и умна дипломация и преговори може да намира баланса на интересите, дори между отдавна враждуващи страни. Русия не е декларирала и не проявява интерес към находищата на въглеводороди в района, но със своето сериозно военно, политическо и икономическо присъствие в региона и със своята активна и принципна дипломация, която добре познава и отчита всички интереси на регионалните играчи в Близкия Изток и Арабския свят, тя се превърна в неизменен и безпристрастен арбитър, способен да решава и най-спорните проблеми между тях и то главно на масата на преговорите. Ценното в случая е, че тя поддържа приятелски отношения и с трите страни и има лостове за влияние. Дали Гърция, Кипър и Турция ще потърсят този арбитър предстои да видим.

Що се отнася до България, която е в близост до региона, ние изпуснахме и малкото, което Русия  ни даваше, с неосъществения поради национално безотговорната и предателска политика на ГЕРБ - „Южен поток” и предстоящия за прекъсване, пак със съдействието на антибългарското правителството на ГЕРБ и по волята на господарите отвъд океана „Турски поток”. Командата  за прекратяване на работата по „Турски поток” на българска територия бе дадена от някой си Хейл - втори заместник на държавният секретар по политическите въпроси и трети по влияние представител на Държавния департамент на САЩ. Госпожата от „Козяк” пък благодари на Външното ни министерство и главния прокурор, че гонят двама руски дипломати с абсурдни обвинения, че „шпионирали енергийната ни система и изборния процес” в България. Сякаш руснаците нямат информация от официални източници за изборните фалшификации на ГЕРБ, или пък не познават енергийната ни система, която е „Дело на Българо-Съветската дружба”. Тръбата на „Турски поток” вероятно ще мине през Гърция със всички ползи за изпадналата в криза гръцка икономика, а ние ще продължим падането надолу, защото дъно няма.

До кога ли?


 


Страница 4 от 344