Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЕНЯТ НА ТРАКИЯ - 26 МАРТ

Е-поща Печат PDF

Военноисторическата наука категорично е установила, че Източна Тракия е един от трите театъра на военни действия, на които най-често се е решавала съдбата на Европа. И наистина, дори само бегъл поглед върху историческия атлас ще ни убеди, че освен познатите битки от древността, там са изписани и най-славните страници на българската военна история – от хан Крум, цар Симеон Велики, Калоян и Иван Асен ІІ до първите отчаяни опити да бъде спряна османската инвазия на Балканите. На два пъти през ХІХ век – през 1828 г. и през 1878 г. – руските войски превземат Одрин. Над всички тези битки обаче недостижимо се извисяват българските победи в Балканската война – и по числеността на противостоящите сили, и по поразяващата мощ на оръжията, и по мащаба на военните действия, и по историческите последици на войната. Сред тях ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ е върхът на върховете!

За шест месеца от октомври 1912 г. до март 1913 г. светът става свидетел на най-грандиозната дотогава концентрация и динамика на военна сила и бойна мощ. На 5 октомври 1912 г., на едно пространство, разположено симетрично около 50-километровата ос, колкото приблизително е разстоянието между Одрин и Лозенград, т. е. в сърцето на Източна Тракия, се изливат една срещу друга две могъщи човешки вълни, заредени със стомана, барут и ярост. В срещните боеве на 9 и 10 октомври при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер смелото българско сърце надделява, волята на противника е пречупена и Източната турска армия се отдръпва като попарена, изоставяйки Лозенградската крепост без бой. В петдневните кръвопролитни боеве при Люлебургас и Бунархисар на 15–19 октомври българският боен дух повторно и още по-категорично триумфира. Атаката при Чаталджа на 4 ноември 1912 г. не постига очаквания резултат, а само отлага финала на грандиозната военна драма.

 


Всъщност генерал-лейтенант Никола Иванов, командир на Втора българска армия, която действа срещу Одрин, още от самото начало на войната настоява пред Главната квартира да получи заповед за атака. Той е твърдо убеден, че Одринската крепост, чийто гарнизон наброява около 60 000 души, може да бъде превзета с открита сила. Едва през декември 1912 г. Щабът на действащата армия взема съдбоносното решение. Според оперативния план обсадата е разделена на четири сектора. Най-важната роля е отредена на Източния сектор под командата на генерал-майор Георги Вазов. Пристигат и нови попълнения, сред които и две сръбски дивизии. Числеността на обсадните войски достига над 120 000 българи и около 40 000 сърби.

Атаката на Одринската крепост

започва на 11 март 1913 г. със съкрушителна артилерийска подготовка. Съпротивата на противника е окончателно сломена с изненадваща нощна атака. В ранните часове на 13 март първи падат фортовете Айджиолу и Айваз баба на Източния сектор, превзети от 10-и пех. Родопски и 23-и пех. Шипченски полк. След тях бързо са овладени останалите укрепени пунктове и така датата 13 март 1913 г. (26 март по нов стил) се превръща в най-славната страница от българската военна история.

ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ не е само славна военна победа. Тя е триумф преди всичко на българския национален дух, въплътен в бойците и командирите по бойните полета на Тракия. Затова когато в края на март 1913 г., при посещението на една високопоставена делегация от София в освободения Одрин, запитали генерал Георги Вазов, началникът на Източния сектор, който оперативно подготвя победния щурм, кому в крайна сметка се пада заслугата за Одринската епопея – на гения на висшите началници или на смелостта и жертвоготовността на войниците, той простичко отговорил:

„ – У нас беше само командването. Всичко останало е тяхно“.

Радостта от победата е кратка. През юли 1913 г., нарушавайки Лондонския договор, османските войски и башибозук навлизат в Източна Тракия и избиват, ограбват и прогонват насилствено българското население оттам. През ранната есен на 1913 г. съдбата им споделят и българите в Западна Тракия.

Тези славни и трагични събития залягат

дълбоко в националната памет.

В преживените битки, победи и страдания се ражда и девизът на тракийци: "Не забравяйте, но не отмъщавайте"!  Намерили подслон в България, стотиците хиляди бежанци и техните потомци съхраняват и днес спомена за геноцида, мъката по своя бащин край и родов корен, но и благодарността към онези, които дават живота си в името на свободата.

В памет на героичния ден на победата при Одрин и избавлението, макар и кратко, създаденото през 1914 г. в София бежанско дружество „Одринска Тракия“ приема за свой празник „13/26 март – Денят на превземането на Одринската крепост от българската войска“. Той става и празник на Тракийската организация в България.

Денят на тази знаменателна победа влиза в българския културно-исторически календар като  ДЕН НА ТРАКИЯ. На този ден се чества подвигът на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета и се почита паметта на хилядите българи - тракийски бежанци, намерили спасение в майката-родина.

 


От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. От 2006 г. този ден е признат официално и от българското правителство.

Съюзът на тракийските дружества в България и Тракийският научен институт организират ежегодно в цялата страна отбелязването на ДЕНЯ НА ТРАКИЯ с поднасянето на венци и цветя пред  паметниците, посветени на одринските герои, участниците в Балканските войни и тракийските бежанци-мъченици. Провеждат се научни, концертни и други художествени и обществени прояви.

Особено тържествено е честването му в столицата, пред Паметника на Одринската епопея в парка при православния храм „Св. Николай Софийски”, организирано от СТДБ, Столична община и СОСРЗ.

Паметникът, с автор Тома Делирадев, е издигнат в чест на загиналите чинове от бившия 58-ми пехотен Одрински полк през Балканската война. Открит е на 3 октомври 1932 г. от тогавашния военен министър генерал Александър Кисьов, в присъствието на много официални и неофициални лица начело със Софийския митрополит Стефан, председателя на Народното събрание Ал. Малинов, дружествата на запасните офицери и подофицери, дружество „Одрин", родолюбиви организации и др. Стъпилият върху 12-метров пиедестал опълченец в  шинел и бойно снаряжение напомня на потомците за подвига на българските бойци при Одрин през март 1913 г.

Поклон пред паметта на българските воини, които с воля, смело сърце, победен дух и жертвоготовност сътвориха ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ!

Поклон пред паметта на тракийци, които с цената на разорените си домове и безкръстните гробове на своите най-близки платиха чужди политически грехове!

Подвигът и саможертвата на нашите предци, бойната слава на българската армия и героичната история на тракийските българи, триумфът и мъката на националния идеал, символизирани от датата 26 МАРТ – ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ И ДЕНЯТ НА ТРАКИЯ – ще живеят вечно в националната памет, само ако ги помним, тачим и се вдъхновяваме от тях.


 

РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПЪРВИЯТ ГЕНОЦИД НА XX ВЕК

Е-поща Печат PDF

„По на юг, в един дол имаше  трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“

Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в най-големия световен проблем, причините за които и до днес са неясни.

През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го около 2000 души, българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.

 


На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.

Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:

КОГАТО НА 23 СЕПТЕМВРИ ТУРЦИТЕ  ПОДБРАХА НАРОДА С БОЙ СЕ ВДИГНА ТА­КЪВ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛЕН ВИК НА МНОГОХИЛЯДНИЯ НАРОД, ЧЕ ЦЯЛ ДЕДЕАГАЧ ПОТРЕПЕРИ. ЦЕЛИЯТ ГРАД СТАНА НА КРАК! КАМЪК ДА БЕШЕ ЧОВЕК, НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ПРОПЛАЧЕ…

Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те  нападат башибозука.

Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и ко­мандирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят.

 

 

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници, които са на път да подпалят неунищожените все още български села в околността. Започва истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:

„ТОВА, КОЕТО СЛЕД 9 МЕСЕЦА ЗАВАРИХМЕ В АРМАГАН БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ ТУК НАИСТИНА Е ИМАЛО ЧОВЕШКА КАСАПНИЦА!“

В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари (б.р. 1914г.) избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Втората група е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.

Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверили турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и беззащитни.

 


Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с  трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.

Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили късмет и възможност да се завърнат в пределите на България.

Тази публикация е изготвена по изследванията, поместени в „Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление“ на проф. д-р Делчо Порязов и „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на проф. д-р Любомир Милетич.

 


 

 

КУЛТУРИМПЕРИАЛИЗМЪТ

Е-поща Печат PDF

Американският културимпериализъм си поставя две основни цели – икономическа и политическа: да завладее пазарите със своите „културни“ стоки и да установи господството си по пътя на формиране на общественото съзнание. Експортът на развлечения е сред най-важните източници на натрупване на капитал и световна печалба. Именно този износ набутва в ъгъла традиционния вид експорт. В политическата сфера културимпериализмът има ключова роля в посока на откъсване на народа от неговите културни корени и традициите на солидарност. Замества ги с потребностите, изработени от медиите, които се променят с всяка следваща рекламна кампания. Политическият резултат е отчуждаване от хората на традиционните класови и обществени връзки, атомизация и отделяне един от друг. Културимпериализмът изтиква отпред разпада на работническата класа: поощрява хората с постоянна работа да се разграничат от временно заетите, а те на свой ред – от безработните, които пък се делят на групи вътре в „неформалната икономика“. Културимпериализмът насърчава работниците да се смятат за част от йерархията, подчертават се дребните разлики в начина на живот, расата и пола с онези, които са по-долу, а не истински ужасното неравенство, отделящи ги от другите – тези, които са на върха.

 

Джеймс Патрас

 

Основната цел на културимпериализма

е политическата и икономическа експлоатация на младежите. Имперските развлечения и рекламата се прицелват в младите хора, които са най-чувствителни за въздействието на комерсиалната пропаганда. Нейното послание е просто и откровено: „съвременността“ се определя и свързва най-вече с потребяването на американски информационни стоки. Младежта представлява огромен пазар за американския културен експорт и лесно се поддава на консумативно-индивидуалистичната пропаганда. Медиите манипулират юношеското бунтарство. Те си присвояват езика на левите и прехвърлят недоволството в руслото на потребителските глезотии. Културимпериализмът се насочва към младежта не само по комерсиални, но и по политически причини – за да парира политическата заплаха. Защото личното бунтарство лесно и опасно прераства в политически бунт срещу икономическите и културните форми на контрол. В последното десетилетие прогресивните движения се сблъскаха с един парадокс. В едно и също време огромното мнозинство от населението на третия свят страда от катастрофално влошаване на живота, от нарастваща социална и личностна застрашеност, от упадъка на образованието и здравеопазването (в същото време обаче богатото малцинство процъфтява както никога досега), а в отговор възникват единични бунтове, постоянни, но чисто туземни действия или масови, но краткотрайни протести. Накратко, очевидна е пропастта между растящото неравенство и социално-икономическите условия, от една страна, и безсилието на революционния и радикален субективен отговор. Назряващите „обективни условия" в третия свят не бяха съпроводени от ръст на субективните сили, които да изменят държавата или обществото. Явно е, че няма „автоматична“ връзка между социално-икономическия упадък и социално-политическите промени. Критичното свързващо звено, което преобразува обективните условия в съзнателна политическа активност, е културната интервенция (в по-широк план тя включва идеологията, съзнанието, обществените действия). Може да звучи парадоксално, но имперските политици сякаш добре разбират важността на културното измерение за политическата практика, и дори много по-добре, отколкото противниците им.

Културно господство и световна експлоатация

Империализмът не би могъл да бъде разбран просто като икономическо-военна система за контрол и експлоатация. Културното господство е същностна част от всяка система на световна експлоатация. Що се отнася до третия свят, културимпериализмът може да се определи като систематично проникване и господство в културния живот на масите от страна на западната управляваща класа. Целта е пренареждане на ценностите, поведението, организацията и индивидуалността на поробвания народ. И то така, че да съответстват на интересите на имперските класи. Културимпериализмът се проявява както в „традиционна", така и в осъвременена форма. В миналото главната роля за внедряването на принципите на подчинение и преданост – в името на бога или на краля - играеше църквата, образованието и властта. Днес тези „традиционни“ методи на културимпериализма също са актуални, но на преден план все повече излизат нови методи за имперско господство, рожба на съвременните институции.

Днес първа цигулка свирят медиите, рекламата, светските развлечения и интелектуалците.

Днес Холивуд, Си Ен Ен и Дисниленд са по-влиятелни от Ватикана, Библията или публичните брътвежи на политиканите. Културната инвазия е тясно свързана с политико-военното господство и икономическата експлоатация. Въоръжените интервенции на САЩ – в подкрепа на правителствата на масови убийци в Латинска Америка, с цел защита на икономическите интереси, са съпроводени от мощна културна инвазия. САЩ финансират евангелисткото нашествие в индианските поселища, защото така се внушава покорност у местните жители. За питомните интелектуалци се организират добре платени международни конференции за обсъждане на „демокрацията и пазарното стопанство“. Телевизионни предавания сеят илюзии за някакъв „друг свят" и така се отвлича вниманието от актуалната действителност. Културната, инвазия е продължение на антипартизанската война с невъоръжени средства.

Новите черти на културния колониализъм

Съвременният културен колониализъм се различава от предишните методи по следното: 1. Той е насочен преди всичко към масите, а не толкова към убеждаване на елитите. 2. Медиите, особено телевизията, нахлуват в дома и действат „отвътре" и „отдолу", както и „отгоре". 3. Съвременният културен колониализъм е със световен обхват и равномерен по въздействие. Целите, интересите и символите на имперската власт му служат като универсална основа и за прикритие. 4. Медиите като оръдия на културния империализъм днес са „частни" само формално, всъщност липсата на официална връзка с държавата предоставя юридическо прикритие за частните медии, които пропагандират имперската държава като „новост"или „развлечение". 5. В съвременния империализъм политическите интереси се налагат чрез неимперски сюжети. Новостите се концентрират върху биографиите на рейнджърите и наемниците от селата в Централна Америка (очевидно става дума за „контрасите" и тем подобни персонажи, бел. прев.) и усмихващи се американски негри от работнически семейства, воюващи в Персийския залив. 6. Нараства разривът между обещанията и резултатите. Капитализмът безконтролно процъфтява и се увеличават нищетата и насилието. Поради това в медиите все повече се свива възможността да се излагат и други гледни точки. Тоталният културен контрол върви ръка за ръка с пълното разделение между жестокостта на реалния капитализъм и илюзорните постулати на свободния пазар. 7. Съвременният културен колониализъм се старае да разруши националните чувства или да ги лиши от реално социоисторическо съдържание, целта е да не се допуска озвучаване на отношението на масите. Съвременният културен колониализъм пропагандира подчиняването на чужда символика като някакъв „съвременен“ култ, за да се подкопае солидарността на обществото. В името на „индивидуалността“ биват нападани обществените връзки, личността се преформатира съгласно новата мода, внушавана от медиите. Така докато имперските армии унищожават гражданското общество, докато банките грабят икономиката, имперските медии снабдяват хората с „нова самоличност“, която позволява да се неглижира реалността.  Културимпериализмът представя съсипващи карикатури на революционните си противници, изобразява ги като демони в човешка обвивка.

 

 

И в същото време поощрява колективната загуба на памет за колосалните мащаби на насилието на прозападните държави. Западните медии никога не напомнят на зрителите си за жертвите – 100 000 индианци в Гватемала; 75 000 работници в Салвадор; 50 000 души в Никарагуа – изтребени от антикомунистическите проамерикански правителства. Медиите прикриват катастрофалните последици от въвеждането на пазарното стопанство в страните от Източна Европа и бившия СССР, което доведе до нищета милиони хора.

Медиите: пропаганда и натрупване на капитал

Медиите са сред основните източници на богатството и властта на американския капитал, чиито пипала обхващат целия свят. Нараства процентът на богатите американци, които трупат пари на тяхна основа. Измежду 400-те най-богати американци числото на медиамагнатите нараства от 9,5 % през 1982 г. до 18 % през 1989 г. Културният капитализъм измества промишленото производство като източник на богатство и влияние в САЩ. Медиите се превърнаха в неотделима компонента на американската система за световен политически и социален контрол наравно с източниците на свръхбогатство. Експлоатацията нараства, увеличават се неравенството и бедността в третия свят, и същевременно контролираните от Запада медии превръщат критично настроената публика в пасивно стадо. Западните суперзвезди и масовите развлечения са много важен механизъм за предотвратяване на възможностите за политическо недоволство. По времето на Рейгън медиите станаха особено важни за манипулацията. На първи план излязоха политически реакционни майстори на развлеченията и това явление се разпространи по Латинска Америка и Азия. Съществува пряка връзка между нарастващия брой телевизори в Латинска Америка, понижаването нивото на доходите и затихването на борбата на масите. За периода 1980-1990 г. в Латинска Америка броят на телевизорите на глава от населението нараства до 40 %, докато реалният среден доход спада с 40 %, а бандата неолиберали спечелиха изборите, защото предизборната им кампания твърде много зависеше от тв-кадрите. Днешните задачи на съвременния културен капитализъм се определят от широкото настъпление на медиите в живота на бедняците, увеличаващите се инвестиции и печалби на американските корпорации, налагането на културната ширпотреба и подгряване със зрелища. Така масовият зрител, низшите слоеве получават възможност за илюзорно консумиране на приключения „в кутийка". Американските медии отчуждават народите на третия свят в двойнствен смисъл. Те създават илюзията за „международни" и „междукласови" отношения. Посредством тв-образи се установява фалшива близост и въображаеми връзки между преуспяващите образи-герои и обедняващите зрители от бариосите (крайните квартали). Подобни отношения дават възможност за пропаганда на личното решаване на частни проблеми. Посланието е повече от ясно. Жертвите сами са си виновни за нищетата, а успехът зависи само от личните усилия. Най-мощните спътникови тв-канали, американските и европейските филиали на медиите в Латинска Америка, избягват каквато и да било критика на политикоикономическите корени и последици от новия културимпериализъм. Така милионите обеднели латиноамериканци са временно приобщени и едновременно лишени от здрав разум. Империализмът и езиковата политика на културимпериализма създадоха двойнствена стратегия за противостоене на левите и за установяване на господство. От една страна, те се опитват да разрушат политическия език на левите, от друга – стремят се да направят масите нечувствителни към престъпленията на Запада. През 80-те години на 20 век западните медии систематично си присвояваха основните леви идеи, изпразваха ги от съдържание и ги напълваха с ново, удобно за тях и реакционно. Медиите например описваха политиците, които се бяха заели да възстановяват капитализма и способстваха за неравенството, като „реформатори" или „революционери". В същото време техните опоненти бяха назовавани „консерватори".

Културимпериализмът опитваше да посее

идеологическа неразбория,

като преобръщаше наопаки политическия език

Много прогресивно ориентирани хора загубиха здравия разум. В резултат те по-лесно се поддадоха на аргументите на имперските идеолози, че „дясно" и „ляво” са лишени от смисъл, че разликата между тези, понятия е изчезнала, че няма вече идеология.  Културимпериалистите се надяваха да подкопаят политическото влияние и политическите действия на антиимпериалистическите движения, като изкривиха езика на лявото и съдържанието на понятията дясно и ляво. Втората стратегия на културимпериализма бе да лиши публиката от чувствителност, да се представят за приемливи и като нещо обичайно масовите убийства, извършвани от страна на западните държави. Бомбардировките над Ирак изглеждаха като компютърна игра. Престъпленията срещу човечеството се банализираха, а публиката трябваше да бъде отучена от традиционната представа, че човешкото страдание е недопустимо. Медиите обръщат особено внимание на новата военна техника, прославят властта и войните, демонстриращи високите технологии на Запада. Днешният културимпериализъм включва „новости", сред които оръжие за масово поразяване, надарено с човешки качества, и в същото време жертвите от третия свят изглеждат като едни безлични „ терористи-нападатели". Изкривяването на политическия език подкрепя манипулацията на културата в световен мащаб. В Източна Европа спекуланти и мафиоти ограбиха земите, предприятията и различно имущество, но ги наричат „реформатори". Контрабандистите могат да се срещнат и под името „изобретателни предприемачи". На Запад пък управляващите имат неограничени права да наемат и да уволняват, а засилването на зависимостта и неувереността на работниците се нарича „гъвкавост на работната сила". В третия свят държавното имущество се разпродава на огромните транснационални корпорации и този акт се поднася на масите като „разрушаване на монопола". „Преобразуване"? Та това е връщането към условията на капитализма от 19 век когато работниците нямаха никакви социални блага. „Преструктуриране" означава връщането към производството на суровини или пренасочване на средствата от производството към спекулата. „Отмяна на регулацията" означава, че държавата на всеобщото благоденствие предава сферата на икономическото регулиране в ръцете на международните управители на банки. „Структурно съответствие" в Латинска Америка например, всъщност означава предаването на по-голямата част от ресурсите на инвеститорите и понижаване на работната заплата. Предложенията на левите (политически реформи, аграрна реформа, структурни промени) поначало бяха насочени към преразпределение на доходите. Западният елит си присвои тези принципи и ги превърна в символ на новата концентрация на богатството, печалбата и властта в свои ръце. Естествено, всички тези частни културни организации на империализма разпространяват и пропагандират всичко, но по Оруеловски изкривено. Съвременният културимпериализъм подкопа езика на освобождението и просто го превърна в символ на реакцията.

 

Следва продължение

 

Последната книга на социолога проф. Дж. Петрас се нарича “Империята в година 2005”. Проф. Петрас има големи заслуги и в качеството си на съветник на безработните и лишените от земя в Бразилия и Аржентина, често пише в съавторство с Хенри Велтмайер.

 

 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 


Страница 4 от 262