Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

Около 19 часа правителството получило ултиматум от ВРК. На министрите, служещи и защитаващи Зимния дворец, било предложено до 19,10 ч да предадат оръжието и да приключат с евакуацията на лазарета. Правителството не отговорило на ултиматума. Размишлявайки за последните си часове в Зимния дворец, Малянтович пише: “В огромната мишеловка се лутаха обречени хора, рядко се събираха на едно място или на отделни групи за кратки разговори, хора самотни, изоставени от всички. ... Наоколо беше пустош, вътре в нас - пустота, и в нея растеше безумната решимост на равнодушното безразличие. ... Ако тези, които организираха властта, не я защитават, дали тя изобщо е нужна? Ако не е нужна, ако е отлетяла, на кого и как да бъде предадена и по чия заповед?..”

В 19,40 ч войските на ВРК завзели Главния щаб, с което се затворил кръгът на обсадата на Зимния дворец.

В 21,40 ч крайцерът “Аврора” дал халосен залп, сигнал за началото на щурма на двореца. Матросът болшевик Иван Флеровски свидетелства: “По бреговете на Нева се стичаха тълпи от зяпачи. Явно смисълът на случващото се не можеше да достигне до разума на жителите на Питер, не си представяха, че е опасно, по-привлекателно беше да видят какво се случва. Затова и ефектът бе поразителен, когато “Аврора” гръмна след сигналния изстрел от крепостта. Грохотът и пламтящият сноп при халосния изстрел са много по-големи, отколкото по време на истински бой, - затова и тълпата се олюля край гранитния парапет на брега, хората изпопадаха, разпълзяха се. Нашите матроси гръмко се смееха на комичната картина”.

В същото време няколко групи въстаници вече си пробиват път към Зимния. По думите на Владимир Антонов-Овсеенко, “атаката на двореца бе абсолютно хаотична”.

Комисарят на ВРК в Павловския полк Освалд Дзенис си спомня:Първи нахлуха в двореца през прозорците, откъм страната на Ермитажа, матроси и павловци. В помещенията вътре имаше кратки схватки с юнкерите, но атакуващите освобождаваха стаите една след друга. Юнкерите бяха изтласкани към главния вход. Понякога това се постигаше просто с натиск, понякога и чрез хвърляне на ръчна граната от стая в стая, или с изстрели”. Членът на ВРК, анархистът Федор Другов, който си пробива път с група кронщадци в залите на двореца, бил удивен: “Пред всяка врата стоеше лакей с ливрея и с неизменните бакенбарди. Беше странно да видиш такива хора, изпълняващи задълженията си дори в най-напечения бой. Хората с ливреи стояха невъзмутимо на поста си и с обиграни движения отваряха вратите пред всеки.”

 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 

МИНИСТРИ ЗА СМЕТ

Е-поща Печат PDF

ИЗГЛЕЖДА И ЧАКАЩИТЕ ПО РАЗКЛОНИТЕ СТАВАТ ВСЕ ПО-МАЛКО

 

Когато през април 2010 г., по време на първия си правителствен мандат, Бойко Борисов се похвали, че „на един разклон за Велико Търново“ е „избрал“ Анна-Мария Борисова за министър на здравеопазването на мястото на отстранения Божидар Нанев, всички приеха това като някаква екзотика. Оказа се, че волунтаризмът при кадруването винаги може да бъде обогатен и разширен с по-лоши практики.

Доказателство за това е сагата с министерските оставки, подадени уж по „морални съображения“ след трагедията в Своге, но след подканване от премиера Бойко Борисов. И особено последвалите след това сътресения в управляващата коалиция, продължили до обсъждането им в Народното събрание. Обсъждане, обезсмислено не от неподписания от президента Радев указ за освобождаване на главния секретар на МВР Младен Маринов, а от отказа на номинирания за шеф на Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии (МТСИТ)  действащ заместник министър на икономиката Александър Манолев. Тези събития показаха пълната несъстоятелност на кадровата политика на Борисов и на юридическата мисъл в ГЕРБ. Струва ни се, че причината Манолев да откаже съмнителната чест да оглави транспортното ведомство не е кампанията, която „една група“ води срещу него. Ако срещу него са лансирани съшити с бели конци обвинения, защо той се уплаши и се отказа от повишението? Или тези обвинения са поне отчасти верни, или той ги използва за да прикрие нежеланието си да рине Авгиевите обори, оставени от Ивайло Московски.

 

 

Защото ако след всяка негативна медийна публикация си отиваха министри, на всеки три месеца щеше да има правителствени кризи и предсрочни парламентарни избори. Ако същата група беше подхванала Александър Манолев като заместник министър на икономиката, дали пак щеше да дезертира? Едва ли. Но е безспорен факт това, че дори президентът Радев да беше подписал въпросния указ за освобождаването на Младен Маринов, след отказа на Манолев да стане министър на транспорта правителствените промени пак нямаше да минат. Според видни конституционалисти Народното събрание е можело и без президентския указ да приеме оставките на министрите на  транспорта, на вътрешните работи и на регионалното развитие и благоустройството, и да одобри назначението на ново предложените. Как такава подробност не е била предвидена? Дали в случая не става въпрос за правни трикове, които някои среди в ГЕРБ искат да натрият носа на Бойко Борисов, който не за първи път им натрапва своите приумици, убеден, че и магаре да номинира, депутатите от управляващото мнозинство ще го изберат? Да подложиш на „лидера“ такава динена кора и да останеш не наказан – това е равносилно на опит за преврат! Ерго, пълзящия преврат, за който предупреждават пиарите на ГЕРБ, не е на площада пред НС, където стотина протестиращи, между които и Йоло Денев, скандират „оставка“, а в самата ГЕРБ и част от ОП. Този път „дисидентите“ в ГЕРБ показаха на Борисов, че вече не са рая покорна, която козирува на всяка негова измислица. Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода, на третия път стомната се чупи. Не случайно Цветан Цветанов, почти похвали отказа на президента Радев да подпише на коляно указа за освобождаването на Младен Маринов от длъжността главен секретар на МВР. Със сигурност е изпитал удовлетворение и вицепремиерът и лидер на НФСБ Валери Симеонов. Единствен Волен Сидеров си дереше ризата да убеждава неубедениете, че става въпросза заговор срещу Борисов. Вярно е, че край паметника на Царя Освободител стотина протестъри издигаха лозунги за оставка на правителството, но да се представят те за заговорници и превратаджии е направо насилие над здравия разум. Защото имаше и лозунг за смяна на ръководството на БФС. Истинските протести тепърва предстоят и те ще последват поскъпването на природния газ, тока, парното, водата, хляба, здравеопазването и др. Но дори тогава никой няма да тръгне да сваля властта с преврат. По-вероятно е Борисов сам „да хвърли кърпата“, оправдавайки се със загубеното обществено доверие. Така хем ще се отърве от „патриотите“, хем ще има оправдание за някоя нова коалиция на ГЕРБ. Защо не с ДПС и „Воля“? Вероятно затова на Ахмед Доган беше позволено, заедно със синовете на бившия служебен министър на транспорта Данаил Папазаов да стане съсобственик на ТЕЦ Варна. И да пълни джобове, дори когато ТЕЦ Варна не работи, а стои като „студен резерв“ на енергийната ни система. А делата срещу Веселин Марешки, заради които му беше отнет имунитетът, са преустановени. Интересът, това е циментът, който споява и най-безпринципните коалиции.

Не казвайте, че коалиция ГЕРБ-ДПС-„Воля“ е невъзможна: сривът на общественото одобрение към Борисов, особено след последните му кадрови решения, е катастрофален. Борисов вече е два пъти по-малко харесван не само от президента Радев, но го изпреварва и Йорданка Фандъкова. И то, въпреки недоволството от ремонтите на софийските булеварди. Очевидно „успешното“ евро председателство вече не топли дори феновете на ГЕРБ, ако изобщо някога ги е изпълвало с чувство на гордост. Заради това, види се, Борисов предпочита да ходи по чужбина.

 

Но и там мълча дълго по казуса Виктор Орбан и Унгария, която ЕС възнамерява да лиши от право на глас в Съвета на Европейския съюз. Проговори в Залцбург и то едва след като се разбра, че МС е приел предложението на ОП да се изработи позиция срещу лишаването на Унгария от глас в Съвета. Но и този път гледаше да не разсърди Меркел, като каза, че решението на МС нямало правна стойност, понеже темата не била включена в официалния дневен ред, а я разгледали в оперативен порядък. Дори се скара на Орбан и му препоръча да коригира своите политики спрямо медиите, университетите, съдебната власт и бежанците. Обаче вицепремиерът Каракачанов твърди, че Унгария се наказва формално, заради уклона на Орбан към авторитаризъм, а фактически заради нежеланието му да приема мигранти от където и да било. Той, разбира се е прав, че случващото се с Унгария е предупреждение към цяла Централна и Източна Европа, включително и България с „най-добре пазената граница“. Между Меркел и Орбан, кого мислите, че ще подкрепи Борисов? Разбира се Меркел, от която зависят евро парите за България. „Евроатлантическите ценности“ се свеждат до милионите в евро, на които разчита Борисов, за да отчита икономически ръст. Иначе чуждите инвестиции у нас са близо 10 пъти по-малко в сравнение с тези при управлението на Станишев: 1,3 милиарда евро,  срещу 13 милиарда евро при тройната коалиция. Преди седмица Борисов участва в церемония по откриването в промишлената зона на Пловдив на завод на френската компания „Латекоер“. Проправителствените медии представиха това като „завръщане на България в самолетостроенето“. А, както писа с ирония Светослав Терзиев във вестник „Сега“ (17.09.2018) „Пловдив ще прави самолетоносачи и ще ги пуска в Марица“. Оказва се, че някои негови колеги превели погрешно думите на председателя на Френско-българската търговска и индустриална камара Стефан Дьолае, произнесени на коктейл в София. Човекът говорел за „des portes d,avions” /врати за самолети/, а на тях се сторило, че казва „des portes-avions“ /самолетоносачи/. Долу горе така тълкуват оптимистично нашите управляващи и докладите на ЕК..

Както и да е. На 17 септември, когато се откри новата учебна година, станаха шест пътни произшествия. На АМ „Люлин“ дори изгоря цял автобус. Лоша поличба! Същия ден отново се събра коалиционният съвет на управляващите, за да обсъди новите номинации на Борисов за поста министър на транспорта. Цветан Цветанов беше подхвърлил загадъчно, че кандидатурите са две, но не посочи имена. След коалиционни съвет стана известно, че за овакантения от Ивайло Московски горещ стол е предложен и одобрен бившият главен секретар на МС в служебното правителство на Марин Райков, Росен Желязков. Същият, който беше разследван за неупражнен контрол върху „надпечатаните“ костинбродски бюлетини. Сидеров твърди, че Желязков бил добър специалист по информационни технологии, но не казва каква е компетентността му в сферата на видовете транспорт. Желязков вероятно ще опита да пробута концесията на летище София, но какво ще направи за БДЖ, които са в агония? Преди това, обаче, той трябваше да премине през парламентарното „чистилище“, където щяха да му припомнят старите прегрешения. Любопитство будеше и въпросът как правителството ще съгласува с президента Радев своето предложение за освобождаване на главния секретар на МВР Младен Маринов. Коалиционният съвет „покани“ Румен Радев за да изложи своите аргументи относно съгласувателната процедура. Упоритостта, с която коалиционните съдружници повтарят своите грешки е пословична. От Букурещ президентът каза, че няма как да отиде при такъв неконституционен орган. И, че процедурата предвижда съгласуването на предложението за освобождаване от длъжност на главния секретар на МВР да направи или премиерът, или ресорният министър. Иначе Румен Радев със сигурност няма нищо против това Младен Маринов да оглави МВР. Защото той поне е човек от кариерата, а не е „харесан на един разклон“. Май чакащите на разклоните се свършиха, благодарение и на калпавите пътища, щом министрите вече се набират, както в приказката „Сливи за смет“.

На 20 септември, в четвъртък предложените министри бяха все пак утвърдени от НС. Дебати имаше, разумни доводи също. Но кой ти гледа и кой ти слуша! Най-симптоматично бе изказването на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ, че предсрочните избори са неизбежни. Този извод едва ли е само негов, като се има предвид срещата му с г-н Ерик Рубин, посланик на САЩ, с участието на почетния председател Ахмед Доган. За сега „Салът на Медуза“ все още се държи над водата, но облаците се събират и хоризонта става все по-тъмен.


 


Страница 4 от 228