Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Залезът на Европа: ЕВРОПЕЙСКА ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Тези дни излезе от печат поредният брой на списание „Изборский клуб”. Сред централните теми на изданието е създаването и развитието на империите. Централно място в броя заема докладът на постоянните автори на ИА REGNUM Юрий Баранчик и Александър Заполскис „Евросъюзът – една несъстояла се империя.” ИА REGNUM предлага на своите читатели да се запознаят с най-интересната и дискусионна част от доклада, отнасяща се до възможността за бъдеща гражданска война в Европа и перспективите за прерастването й в Европейска отечествена война.

***

ПРЕФОРМАТИРАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПРОЕКТ ЗА ЕС

Сценарии за развитие на икономическата и политическата криза

Анализът на текущото политическо и икономическо състояние на Евросъюза позволява да се откроят три ключови за функционирането му сфери: контрол на финансовата система, контрол на политическата система и контрол на гражданското население. В зависимост от степента на успешното им осъществяване, по-нататъшните събития имат три възможни варианта на развитие:

Първи — запазване на Евросъюза в неговите днешни, или близки до днешните, граници при сериозно вътрешно преустройство.

Втори — разпадане на ЕС в настоящия му вид с отпадане от него на част от най-малко значимите за европейската икономика страни, и формиране от останалите на ново съюзно образувание, както със запазване в основата му на нормите на Лисабонския договор, така и със създаване на други, нови форми на юридическо и политическо устройство.

 

КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА „БЕЛЕЕЩИТЕ БРЕЗИ”

Е-поща Печат PDF

Наскоро отново бях в Пятигорск, отново посетих мястото на дуела между Лермонтов и Мартинов, отново отидох до Лермонтовия музей; разговарях с научния сътрудник, по-точно – сътрудничка, за стихотворенийцето, приписвано на великия поет.

Но тя разпалено ми отговори, че „Прости, немита Рус” без съмнение е написано от Михаил Юриевич Лермонтов и че госпожа О.В. Милер, лермонтовед, доктор на филологическите науки, толкова убедително е написала за това, че е закрила темата…

„Чел съм я тази госпожа Милер! – искаше ми се да възкликна. – Тя не представя никакви документални факти: само цитатчета от хора, които не се съмняват в авторството му, а освен това се позовава на съмнителните разсъждения на някой си Виталий Коротич на тема „родина”, което може да предизвика само присмех…” Но разбрах, че няма да се получи спор, пък и по-добре. Само отбелязах за сведение на учената дама от Пятигорския музей: „Академик Скатов е на друго мнение”… И тя веднага ме парира: „Той не е лермонтовед!”

 

 

Какво да кажеш?! Освен само да разпериш ръце. Всякакъв по-нататъшен разговор е безсмислен.

Темата за авторството

на това стихче е повдигана вече много пъти.

И което е странно, авторството на Лермонтов доказват най-вече хора, които са не съвсем, да го кажем, руснаци, нещо ги топли в това стихче, приписвано на великия поет.

Стихотворението с „немитата Рус”, според друга една учена дама, доктора на филологическите науки Л. И. Волперт, представлява „връх в политическата лирика на Лермонтов”. Не се съмнява в авторството му и още един лермонтовед, мемоаристката Е.Г. Герштейн. Тя също се позовава на историческия образ на Русия, обрисуван от господин А. дьо Кюстин. За нея той е мерило на истината за нашата история. Ах, колко интересно! Впрочем, този пътешественик, известен педераст, от когото е страняло дори парижкото висше общество, е прекарал в нашата страна съвсем кратко време, но е успял доста да се прояви, неслучайно В.А. Жуковски го нарича помияр, след като той публикува хулните си записки за Русия, угодни на русофобите от цял свят. Не е ли по-добре руското общество и руската армия да се изучават не въз основа на гнусните внушения на транзитен турист-хомосексуалист, а въз основа на документи, на спомени на наши съотечественици за традициите на руското офицерство… Но това са мои лични добри пожелания; дамичките филоложки не се съмняват във въпросното авторство.

С тях се солидаризира и психологът Т. Г. Динесман. Той твърди, че „нарцисизмът” на Лермонтов бил накърнен, че поетът се разгневил и взел, че написал това стихче. Психологически, обяснява психологът Динесман, това може да бъде обяснено с амбивалентността, когато едновременно обичаш и мразиш.

Легионът на такива лермонтоведи е голям. Но…

голямото „НО” си остава.

Съществува основателна версия, че стихчето е съчинено от пародиста  Д.Д. Минаев, при това той е писал пародия по лермонтовия „Демон”, а в случая може да е направил диалогичен паралел с пушкиновото „Прости, стихийо морска, бурна!” („Към морето”). Но да оставим тази версия без коментар.

Другото странно нещо. Източникът. Няма такъв! Нито авторски ръкопис, нито ръкопис на онзи, който уж е записал по думите или по оригинала на поета това стихче. То е публикувано чак четирийсет и кусур години след смъртта на Лермонтов. Ами къде е било дотогава, в какви тайни кьошета се е спотайвало, защо за него никой не е знаел, не е чувал, освен някой си съвременник, останал инкогнито. Нима заради това стихче биха погнали някого „сините мундири”? Защо главният му публикатор П.И. Бартенев дава различни варианти? Ту „вождове”, ту „паши”, ту „царе” (в руския език и трите думи в падежен вариант имат еднакъв брой срички и еднакво окончание: „вождей”, „пашей”, „царей”, поради което са взаимозаменяеми. – Бел прев.), ту „предан им”, ту „послушен им” народ… Що за волности в осемте стиха?! За това вече много е писано. Налага се някои неща да се повторят. Какво пък! Ще се повторим. Не всички сме „лермонтоведи”…

Да погледнем още веднъж текста.

Няма как да е безпристрастно. Нека не забравяме, че този текст се приписва на гениален поет.

«Прощай, немытая Россия!

Страна рабов, страна господ…

„Прощай, свободная стихия!”  – така започва Пушкин стихотворението си „Към морето”. При големите поети не е прието да „копират” един от друг! Приятелите поети го правят като едното нищо. Но Лермонтов не се е познавал с Пушкин лично и едва ли би взел „Прощай” за запев на своето стихотворение…

И какво следва по-нататък? „…немытая Россия”. Какво е това – метафора ли, нов образ ли, на кое място тя е немита?! (На руски „немытая” означава „некъпана”. - Бел прев.) Това ли е съчинил дворянинът, руският офицер, който тръгва за действащата руска армия, който е написал „Бородино”?!

„Страна рабов, страна господ…”

На какви роби и какви господари? Излиза, че самият автор е спадал към онези „некъпани” господари, заобиколен от „некъпани” роби? Най-общо погледнато, обективно: по онова време всички страни социално са били съставени от господари и роби. От богаташи и трудови хора, подложени на робски труд и без всякакви права. Но едва ли авторът на стихчето е мислел за международните господари и роби… Той по-скоро е живописвал родното общество.

Обаче малко преди появата на това стихче Михаил Юриевич Лермонтов е създал истински шедьовър –

стихотворението „Родина”.

Почувствайте разликата.

Родина

Родината обичам аз, но с обич странна! Не ще я победи умът студен. Ни кървавата слава бранна, ни гордият покой, от нищо несмутен, ни тъмните сказания на старината не будят радостна мечта в душата.

Обичам аз - защо, не знам добре –

мълчанието в степите й снежни, шума дълбок в горите й безбрежни, разлетите реки, подобни на море;…  (Прев. Йордан Ковачев)

Това стихотворение е като заседнала в гърлото кост за онези, които с пяна на уста доказват, че стихът за „робите” е писан от Лермонтов.

И какво има по-нататък във вулгарното стихче с некъпаната страна и некъпаните, както излиза, господари и роби? Ама не! Оказва се,  че там имало и къпани!

Прощай, немытая Россия, Страна рабов, страна господ. И вы, мундиры голубые, И ты, им преданный народ.

Ей че хубаво! Робите изведнъж се превръщат в народ! Както изглежда, не всички са некъпани. Има и „мундири сини”… Това май е още една класа, някаква особена, отделна от господарската? По-преди Лермонтов не е употребявал такива думи в творчеството си. „Мундирите сини” са жандармерията. По същество е написано: предан на стражарите народ….  Дали руският народ с преобладаващо селско население често е виждал сините стражарски мундири?

В публикацията на Бартенев, който нещо шикалкави, има и друг вариант: „и ты, послушный им народ”. Кому е хрумнало да коригира автора, да украси, да омекоти глупостта за преданост към стражарите?

 


А нататък авторът се прехвърля непосредствено върху себе си: той се сбогува с Русия.

Быть может, за хребтом Кавказа Сокроюсь от твоих вождей, От их всевидящего глаза, От их всеслышащих ушей.

Откъде накъде, ако е тръгвал за Северен Кавказ? Всъщност – за предпланините на Кавказ. Защо „за хребтом Кавказа”? Зад хребета са Грузия, Армения, Турция…

Къде отива авторът?

Още една интересна подробност: „зад хребета на Кавказ” явно е неточно, да се криеш зад хребета… И впоследствие се появява редактираният стих „за стеной Кавказа” – стената е нещо и по-здраво, а и по-определено, отколкото е хребетът. Кой ли се е упражнявал с това редактиране?

…”Сокроюсь от твоих вождей”. И за този стих се е намерил редактор. Има вариант – вместо „вождове” – „паши” (какви „паши” в Руската империя?), има и друг вариант: „царе” – също интересна замяна; от кого, кога е била направена, от кой съвременник на поета? Отново се повтарям: няма нито едно документално потвърждение! Нито оригинал, нито препис!

Авторът иска да се скрие.

Но руският офицер Лермонтов е тръгвал да служи там, където са го изпратили. И как би могъл да се скрие от властта, ако е полагал клетва пред господаря император и отива да служи именно на него?

Всички тези аргументи могат да изглеждат като дребнаво заяждане с поетическото мислене, като претенции, каквито често изразяваме спрямо великите поети. Претенциите имат право на живот, още повече спрямо великите!

„От их всевидящего глаза,

От их всеслышащих ушей.”

(„От техните очи проклети и всичко чуващи уши.”)

Целият последен стих „съска”. Нима гениалният поет е имал толкова нечувствителен слух, та да не долови и разбере: „и всичко чуващи уши” (в оригинал тази дисхармонична звукопис е много по-явна: „от их всеслышащих ушей” – Бел. прев.)?! Дори да четеш това наум, а не на глас, пак се препъваш. „Всичко чуващи” е тежко, непоетично. Разбира се, при поета се срещат причастия, за които е характерно „щ”, но когато „съска” целият стих  – това изглежда небрежно, дори някак халтурно.

Впрочем, стоп!

Бях чел написаното от една лермонтоведка (забравил съм й името), която, разбира се, смята това стихотворенийце за „шедьовър” на Лермонтов; та тя твърдеше, че авторът нарочно прави този стих „шипящ”, че това, един вид, илюстрирало подслушването, шепненето на служителите от тайната полиция и т.н и т.п. Как да не си спомниш вица: един пие коняк и вика: мирише на дървеници; друг мачка дървеница и вика: мирише на коняче… Има и друга една пословица:

Плюеш му в лицето, а то ти вика, че божа роса роси…

Аз обаче замислих тази статия по друг повод, не за да споря с лермонтоведите; отдавна съм взел страната на академик Николай Николаевич Скатов: Лермонтов не е съчинявал подобно нещо! Написах статията, воден от друга, обобщаваща мисъл. И творчеството на М. Ю. Лермонтов е пример за нея. За съжаление, не единственият.

Литературознанието е  наука, отчасти безнравствена, жестока, провокативна, доколкото предполага не само изследване на творческото наследство на писателя, засвидетелствано  с документи и факти, но и на личния му живот, на неговите чернови, писма, спомените на съвременниците му, понякога много далеч от истината и действителността, което  въз основа на този съмнителен „материал” уж давало право на изследователите да правят изводи. Понякога литературоведите безмилостно се ровят в личния живот, в съкровената кореспонденция на писателя, в интимните му, „недостъпни за чужди очи” места, в бельото му дори… А кой им го е позволил? Може би покойният в завещанието си? И къде отива нравствеността? Понякога няма почит, дори и обикновено уважение към оня, когото се опитва да „разчлени” някой такъв всезнаещ литературовед.

Например, преди да умре, И.А. Гончаров е молел в духовното си завещание след смъртта му да не докосват и да не печатат личната му кореспонденция. Дори е казвал, че това ще е най-хубавият венец върху гроба му… Не е искал, притеснявал се е от нещо, за нещо е съжалявал, възможно да е имало в писмата му някакви твърде съкровени, лични  неща, от които се е изчервявал… Не бива да се вади на показ това, та нали писмата са изпратени до конкретен получател, а не до цялата публика!

 

 

Обаче щом само Иван Александрович се споминал, литераторите, критиците веднага публикували писмата му.

Такава е тази порода хора!

Всевъзможни литературоведи и псевдолингвисти току изровят от творчеството, от дневниците, от писмата на велик човек неприлична фраза, фриволно стихче или нецензурен израз – и започнат да ги развяват, да ги показват пред целия свят – я го вижте какъв бил геният! Спрете се, господа! Не, не е бил такъв!

За тези неща Александър Сергеевич Пушкин вече се е изказал и то  толкова убедително, че повече няма накъде! От писмо на А.С. Пушкин до П.А. Вяземски (1825 г.): „…Тълпата ненаситно чете изповеди, записки etc., защото в низостта й я радват унижаването на възвишеното, слабостта на могъщото. При откриването на каквато и да било мерзост тя е възхитена. Той е малък също като нас, той е гаден също като нас! Имате да вземате, подлеци:  той е и малък, и гаден – но не като вас, а по-иначе…”

За поетите и писателите съдят по техните произведения!

А не по онази пошлотийка, чернилка, съмнителни клюки, думи, фрази или дори писма, които ще изровят скудоумните критици, а още по-често – по небивалиците, които приписват на твореца.

Когато става дума за творческия и жизнен път на големи руски писатели, бих искал пред литературознанието да се поставят някакви ограничения. Нравствени, разбира се. Господа, и така и така няма да се докопате до истината, до съкровените дълбини и извори в  постъпките на изследвания от вас „обект”, по принцип това е невъзможно, самата природа, „натурата” няма да ви го позволи, докато непригледните страни от живота на великия човек можете дори неволно да изкарате на показ.

А освен това – пред често неизкушена публика да представите нещо, което самият автор не е имал намерение да публикува или го е създал, воден от заблудите си. В чекмеджетата на всеки литератор, писател, поет може да се намери нещо, което той не би искал да става публично достояние. А какво да кажем за черновите на някои автори! Едни рисуват на полетата дяволи, други – неприлични картинки, в черновите могат да се срещнат всякакви дивотии, да се промъкне и нецензурна ругатня, и пиперлива думичка по адрес на някого; поетите и писателите като цяло са впечатлителни, уязвими, емоционални хора, – в състояние на афект или ако са подпийнали, те могат да надробят такива неща, че после самите да се видят в чудо. Тъкмо затова съществува понятието за лични, неприкосновени архиви и чернови.

…Ще се върна отново към

уж лермонтовото стихче.

Дори да предположим, че избухливият, язвителен и обидчив Лермонтов невъздържано е написал осемте нескопосани стиха, и в този случай те не са наши. Поетът никъде не е афиширал това стихче, на никого не го е прочел, освен хипотетично на един загадъчен съвременник, чието име дори не знаем. Следователно, това стихче той не е смятал за творение, за събитие, не му се е искало да го показва пред публика. Докато стихотворението „Смъртта на поета” е било събитие. „Стиховете на Лермонтов за смъртта на поета (Пушкин – бел. прев.) се преписваха в десетки хиляди екземпляри, препрочитаха се и се наизустяваха от всички” – твърди И.И. Панаев.

Като неприлични редове в чернова, като злъчна епиграма, която е по-добре да не се показва никому, –  така би следвало да възприемем стихчето, което е чул с „всичко чуващите си уши” П.И. Бартенев, пипнал го е тук-там и го е обнародвал. Възможно е самият автор да е надраскал ядното си стихче, а после да го  е захвърлил, надживял, забравил. И дори да го е прочел на приятеля си, връхлитан от чувства, това съвсем не означава, че сега литературоведите трябва да се вторачват в него и да го разнасят, да преповтарят до втръсване недодяланите редове в научните си дисертации, в учебниците  по история и литература! Освестете се, господа!

Къде се тикате?

Молил ли ви е авторът да рекламирате нещо, което той дори не е оставил върху хартия? Още по-малко върви да го набивате в главите на децата, това дори е непочтено…

А може би някой се радва, че, я вижте, как великият поет е зашлевил Русия? Може би този някой се е захласнал от радост? Ами да, нали наскоро с идиотско удоволствие президентът на „Незалежната” чете това стихче на сесия в Евросъюза.

Оставете Лермонтов на мира! На никого, включително и на Бартенев, той не е давал правото да печата уж неговото стихотворение за някаква си „немита Рус”. И не си струва да се навира в очите на руския читател подобна менте просветеност, като се приписва нещо на някого. Публикувалият го П.И. Бартенев явно е проявил малодушие, отпечатвайки стихчето, което бездоказателно е приписал на Лермонтов.

Това обстоятелство трябва да има предвид цялата учителска общност, а още повече – литературният свят!

Ако съществува съмнение за авторството, винаги си длъжен да вземеш страната на „съмнението”. Не бива да се тиражират фалшификати. Това е правило за истинските историци и литературоведи.

 

Преведе Надя Попова

 

М.Ю. Лермонтов

 

*  * *

Прости, немита Рус, с години страна на господар и роб, и също вий, мундири сини, народ, ти предан им до гроб.

Дано ме скрият върховете в Кавказ от твоите паши, от техните очи проклети и всичко чуващи уши.

 

Превод: Иван Теофилов

 

Евгений Шишкин е роден през в 1956 година в град Киров (днес Вятка). През 1981 година завършва филологическия факултет на Горкиевския държавен университет „Н.И.Лобачевски”.  Бил е доцент в катедрата по творчество в Литературния институт „М.Горки” в Москва и е водил мастер-клас във Висшите литературни курсове. Сега е завеждащ отдел „Проза” в сп. „Наш современник”. Член е на съюза на писателите на Русия

Автор е на десетки белетристични книги – разкази, повести, романи, превеждани на много чужди езици, на пиеси и сценарии за документални филми.


 


 

СТОЖЕР НА СЛАВИСТИКАТА И БЪЛГАРИСТИКАТА

Е-поща Печат PDF

• Из подготвения за печат сборник „Срещи“ – книга първа от поредицата „Притаени мигове“

Навършват се 110 години от рождението на академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Ето още един прекрасен повод да изразим височайша почит към неговото хуманно творческо дело. Творческо дело със световни измерения, в което се открояват и изследвания за българския влог в славянската цивилизация, в общочовешкия напредък.

България има много приятели. Възхитата им от красотите на земята ни, оценките им за вековните борби за свобода и за културните постижения на българите ни ласкаят и събуждат чувства на родолюбива гордост. Ала ние сме дълбоко признателни преди всичко на ония българолюбци, които формират мнения и отношения към родината ни не само на основата на епизодични впечатления, на мимолетни лични срещи или оказано им гостоприемство, а като резултат на дълбоки научни проникновения. Такъв българолюбец без съмнение е академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Неговото определение за България като държава на духа отдавна вече не е метафора, а азбучна истина, която респектира всеки, който дръзва да изопачава или да ограбва българското историческо наследство.

В съзнанието ми дълбоко се е запечатала срещата ни на Първия световен конгрес по българистика, който се проведе в НДК през месец май 1981 г. На този висок научен форум се разискваше дълговечният исторически път на „челната отбранителна линия на българската държава“. Тук бяха световноизвестните учени: професорите Пикио и Санте Грачоти от Италия, Роже Бернар от Франция, сър Стивън Рънсиман от Великобритания, Генадий Литаврин и Георгий Марков от СССР, сър Дмитрий Облонски и още мнозина именити личности.

 

КОЙ ИМА ИНТЕРЕС ОТ КЛАНЕТО В „ШАРЛИ”?

Е-поща Печат PDF

Френската държава се възползва от нападението срещу седмичника „Шарли” и от извършените убийства за своите идеологически цели, въпреки че същата тази държава е замесена във въоръжаването и обучението на убийците. Както е известно, правителството още преди инцидента защитаваше расисткото издание. И въпреки че френският закон предвижда търсене на наказателна отговорност за обиди, базиращи се на религиозна, расова, етническа принадлежност или национален произход, расистките, сексистки, грубо оскърбителни карикатури в „Шарли” никога не са били обект на успешни правни действия, а правителството дори забрани протестите срещу карикатурите, оскърбяващи мюсюлманите. През 2012 г., когато ислямският свят беше залят от протести срещу американски антимюсюлмански филм, протестите също бяха забранени. През същата онази седмица „Шарли” препечата серия карикатури, сред които изключително неприлично изображение на голия пророк Мохамед.

Редакцията получи допълнителна полицейска защита.

 

България: ТАМАГОЧИ НА ПОВИКВАНЕ..

Е-поща Печат PDF

Само три седмици от Новата година стигнаха на проповедниците на „евроатлантическите ценности“ да се убедят, че такова животно няма. Има американски интереси, интерпретирани от американофилите в Европа като евроатлантически. Поради което ЕС в очите на американската общественост изглежда като един по-голям американски щат. Лично президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че не му пука за европейците, понеже е избран от американските гласоподаватели, и отмени своето участие в Световния икономически форум в Давос. След като оттегли САЩ от Парижкото споразумение за климата, ядрената сделка с Иран и Договора за ракетите с малък и среден радиус, Тръмп сложи край и на американското участие в ЮНЕСКО. По този повод иранският министър на външните работи Зариф попита: „Остана ли нещо, от което Тръмп и неговият чирак Нетаняху да не са излезли?“

 

Но „приятелският огън“, с който Тръмп засипва своите съюзници и партньори не спира. Предавайки посланието на своя президент, американският посланик в Берлин заплаши със санкции немските компании, които участват в проекта „Северен поток-2“. В Русия нарекоха това „икономически тероризъм“. В края на по-миналата седмица, вбесен от отказа на Реджеп Ердоган да приеме съветника по националната сигурност Джон Болтън, който беше препратен да разговаря с говорителя на турския президент, Ибрахим Калън, Тръмп заплаши в Туитър Турция с икономическо унищожение, ако след изтеглянето на американските войски от Сирия Анкара атакува кюрдите на източния бряг на река Ефрат. На тази заплаха турското министерство на националната отбрана отговори с цитат от Ердоган, който през юни 2016 г. обяви, че Турция никога няма да позволи създаването на кюрдско държавно формирование в Северна Сирия. Между впрочем, през 2016 г. Джон Болтън беше изразил съжаление, че превратът от 15 юли в Турция не е успял да отстрани Ердоган от властта.

Либералстващите „елити“ в Европа и у нас могат да обвиняват Тръмп във всички земни грехове, но не могат да отрекат, че той е последователен в изпълнението на предизборното си обещание „Америка на първо място!“. Ако някои в Европа са се почувствали прелъстени и изоставени, това е техен проблем. След ерата Обама, когато глобализмът шестваше по света и изглеждаше неизбежен, както изгревите на Слънцето и Луната, днес ЕС трябва или да се научи да се справя сам с предизвикателствата, или да умре, отстъпвайки терена на националните държави. Европа или ще създаде свои въоръжени сили, независими от НАТО, или ще остави националните държави да се погрижат за своята сигурност и отбрана. Само една силна икономически и военно Европа ще престане да зависи от капризите на управляващите в Белия дом. Макрон е прав, когато казва, че Европа трябва да може да се защити и срещу Русия, и срещу САЩ.

 


Управляващите в София обаче са на друго мнение не само по пакета „Мобилност“ на Макрон, а и по въпроса за независимостта от САЩ. Специално в сферата на отбраната те обслужват не европейските и националните, а американските интереси. Не правят изключение и коалиционните съдружници на ГЕРБ в лицето на ВМРО, чийто лидер е вицепремиер и министър на отбраната в правителството на Борисов. А депутати от ГЕРБ като ор.ген. Константин Попов буквално са се превърнали в амбулантни търговци, рекламиращи американския изтребител F-16 Block 70, който още е на чертожната дъска, следователно не е летял и не е бил изпитан в нито една въздушна битка. Заводът, който ще произвежда този „нероден Петко“ също не е построен, за разлика от завода на шведската СААБ, произвеждаща изтребителя „Грипен“.

Това не пречи на нашите геополитически праматарки да изтъкват предимствата на американския изтребител и без никакъв свян да твърдят, че процедурата за избор на нов боен самолет не била опорочена, както твърди президентът Радев. Понеже, според бившия началник на отбраната, същия Константин Попов, не ставало въпрос за конкурс, а за избор. А според Цветан Цветанов изборът бил прозрачен, но политически. И за какво бяха сформирани експертни комисии, които да предложат решение? За какъв дявол правителството формулира 7 условия, на които трябва да отговарят офертите на кандидат доставчиците на изтребители, щом в последния вариант на решение, предложено на НС иска от парламента да го упълномощи да преговаря точно със страната, която не отговаря на три от тези условия. А те са цена, срок на доставяне и начин на плащане. За разлика от СААБ, американците не предвиждат нито намаляване на цената, нито разсрочено плащане. Що се отнася до срока за доставяне на новите изтребители, България ще трябва да изчака да бъдат изпълнени поръчките на Бахрейн и Словакия, които са си платили предварително. Няма съмнение, че България ще брои парите наведнъж и те ще са повече, отколкото беше решило НС. Ако правителството беше започнало преговори и със СААБ, можеше чрез тях да притиска американската страна, но при очертаващото се състезание с един кон, ясно е кой ще спечели.

Константин Попов уверява, че американците щели да прехвърлят технологията за производство на F-16 в новопостроения завод за F-16 Block-70. Вярно е, че F-16 е на въоръжение в повечето натовски армии, но запитал ли се е генералът колко такива самолети са се сгромолясали досега? Отворете сайта F-16. net. и ще видите по страни и по години защо някои наричат този самолет „летящ ковчег“. В САЩ са паднали 510 изтребителя F-16, в Белгия -54, в Турция -33 и т.н. Колко ли пилоти ще загинат, докато се отстранят кусурите на F-16 Block-70? България, изглежда „котка в чувал“. А и обсъждането на правителственото предложение в парламентарните комисии по отбрана и по бюджет и финанси, протече при закрити врати. Ерго, има какво да се крие от обществеността. Говори се дори, че правителството има намерение да тегли нов заем от СБ, която временно се управлява от Кристалина Георгиева. Очевидно е, че правителството се готви да симулира преговори, изходът от които е предизвестен.

Президентът Радев, когото лобистите за американския изтребител обвиняват в лобизъм в полза на „Грипен“, беше прав, когато на Йордановден заяви, че процедурата е опорочена; и че това ни е опозорило пред партньорите в ЕС. Нещо повече, злепоставена е и американската страна, обявена априори за победител по политически съображения. Бидейки член на ЕС, България в лицето на своето правителство се държи като американски васал. Или, както каза Татяна Дончева пред Би Ти Ви на 14.01.2019 г. <<Всички имат нужда от тамагочита, на които като им натиснат копчето да казват „да“>>.

Белият дом държи на каишка управляващите в София гербери и патриоти от ВМРО и те се съгласяват с всичко, стига да не се бърка в техните джобове. А „присъдружните“ им медии твърдят, че президентът Радев бил искал милиардите за самолети да отидат за пенсии. Всъщност Радев само изтъкна противоречието между казаното преди време от Борисов, че преди да купува самолети, България трябва да осигури по-високи доходи на населението. И запита как ще стане това, когато правителството се готви да даде още няколко стотин милиона за американските изтребители, които можеше да спести, ако се беше ориентирало към „Грипен“. Без никой да е виждал офертите на „Грипен“, „Юрофайтър“ и „F-16 Block-70“, рекламата на последния върви с пълна сила. Не е известно какво сервират на молитвените закуски в Белия дом, но майче всеки избор след това задължително вече е политически. За тамагочита на повикване, няма какво да добавим, освен отчайващия факт, че процедурата за избор на нов боен самолет наистина бе опорочена. Но както се казва безплатен обяд няма. Българският военнопромишлен комплекс или това, което е останало от него са реализирани близо 3 млрд.лева. можеше ли това да стане без американското одобрение? Тогава е напълно ясно, защо решението е политическо. Тояга и морков, защото може и друго – тояга без морков! До там сме я докарали, нека си го кажем направо.

Добре е все пак, че българските ВВС ще се модернизират някога. На първо време ще си купим 8 изтребителя (Швеция щеше да ни даде 10 за същите пари, б.а.), а след това още 8. Остава ни да си купим „само“ 290, за да достигнем броя на самолетите по времето на Варшавския договор. Оптимистично, нали?!

За другите „успехи“ на правителството да не говорим. Достатъчно е да погледнем правителствената криза в Атина по повод на договора със Скопие, за да оценим един от ефектите на българското европредседателство. Така стои и въпросът с отлагането за следващия ЕП на пакета „Мобилност“, както и отказът на САЩ да вдигнат визите за български граждани. Въпреки ходатайството на Борисов, Турция, Косово, Македония, Албания и Сърбия са все така далеч от членство в ЕС и ако някои бъдат приети в НАТО, това ще е по политически съображения. Впрочем нито един съюз не е прокопсал след влизането в него на България, пък тя се напъва да вкара целите Западни Балкани в евроатлантическите структури. Но и да се сгромоляса и този съюз, тия дето ги подлъгахме, никога няма да ни простят, че изиграхме ролята на мюрета.

Мъдри хора са казали, че всяко пътуване започва с една крачка. Други обаче предупреждават, че когато не знаеш накъде вървиш, стигаш там, където не искаш. Така е и с прословутата модернизация на нашите ВВС. Преди да купуваме каквито и да било изтребители, трябваше да решим за какво ще ги използваме. Ако е за патрулиране в нашето въздушно пространство, и „Грипен“ щеше да ни свърши работа. Ако пък ще купуваме скъпите F-16 Block-70 за да участваме с тях в трансгранични операции, благодарим за честта! Но нали, Америка фърст – чичо Дончо не прощава, дреме му на него за сиромасите българи: за това скачайте според тоягата. Ще плащате в аванс и фул! И да не сте посмели да напомняте, че САЩ ползват напълно безплатно четири военни бази в България – „Ново село“ край Сливен, летищата „Граф Игнатиево“ и „Безмер“ и складовата база край Айтос. Горко на победените.


 

 


Страница 313 от 329