Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЛЮЧЪТ Е В ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

• БЪЛГАРИЯ В ОПАСНАТА ИГРА НА „РУСКА РУЛЕТКА”

Намерихме ли отговор на въпроса защо САЩ настаниха военни бази в Балгария? Важно е да знаем като имампредвид универсалната формула за заробване посочена в „Катехизиса”: „Ползването на изкривени знания те правят марионетка на чужда воля – ти си неин програмиран роб (макар и несъзнателно)”. И ето че в случая изненадващо ни помага един меморандум на Вашингтонския съвет по външни отношения от далечната дата 22 август 1941 г., разсекретен едва в средата на 90-те години на 20 век.

В него се подчертава, че “ключът към реорганизациятана света е Източна Европа”, създаването на буферна зона между тевтонците и славяните” и се признава интересът на Америка при “конструктивното решение на проблема”.

 

БЪЛГАРСКОТО МАЙТАПЧИЙСТВО В КОНТЕКСТА НА МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

„Нова Зора“ представя първи параграф на осма глава от монографията „Рискове и социални трансформации“ на проф. д.с.н. Георги Найденов и доц.д-р Калоян Харалампиев, Издателски комплекс – УНСС, С., 2018 год.


Защо след Втората световна война англосаксонските елити запазиха нагласата си да решават конфликтите с другите елити чрез войни?

 

Историческа традиция на англосаксонските елити е използването на агресивни войни за решаване на икономическите и другите си съперничества с елитите на останалите големи икономики.

Съвременният социално-икономически живот е извънредно динамичен и глобализиран. Поведението и политиката на националните елити в големите национални държави рефлектират и оказват положително или отрицателно влияние върху целият свят. Особено голямо е влиянието на англосаксонските елити и на първо място на американския англосаксонски елит. Много голяма е също и ролята на еврейския елит, най-вече на американския еврейски елит.

От осемнадесети век англосаксонският елит е начело на икономическия прогрес и има най-големи заслуги за утвърждаване на капиталистическия начин на производство в глобален мащаб. В момента САЩ са най-голямата световна икономическа сила. Те са и държава с най-голяма военна мощ, качествено превъзхождаща военната сила на другите страни. САЩ имат военни бази по целия свят. През 90-те години – след края на „Студената война”, възниква еднополюсен свят начело със САЩ.

Но в началото на XXI-ви век се очертава тенденция към възникване на многополюсен свят. Големият икономически възход на Китай и другите страни от БРИКС подронва икономическата и политическата доминация на САЩ.

 

 

Започва преместване на центъра на световната търговия от САЩ в Китай. Това „изнервя“ американския англосаксонски и американския еврейски елити. Нараства военната агресивност на САЩ. Американският англосаксонски и американският еврейски елити не крият своя стремеж към установяване и задържане на планетарна власт, използвайки военната си доминация. Създава ли това поведение рискове за развитието на човечеството? Според нас – да! Агресивността на англосаксонските елити, и на първо място на американския англосаксонски елит, се подценяват като рисков фактор от обществените науки, в частност и от българските обществени науки.

Най напред ще разгледаме въпроса защо след Втората световна война англосаксонските елити, за разлика от европейските елити защитават икономическите и политическите си интереси чрез войни?

а) След Втората световна война англосаксонските елити и западноевропейските елити имат различен манталитет и различно поведение в защитата на националните си икономически интереси. Колосалните мъки, страдания, жертви, разрушения и пр. в Европа, която е основен „терен” на Втората световна война, а преди това и на Първата световна война, създават нагласа в европейските елити и в европейското обществено съзнание, че конкуренцията и съперничеството между националните капитали, трябва да се решава не чрез войни, а по мирен път. Тази нагласа се засилва още повече след разпада на колониалната система. Засилва се и от факта, че двете държави, основни инициатори на Втората световна война – Германия и Япония, с огромни загуби на население, инфраструктура и пр. в резултат на нея, след войната постигат забележителни икономически и социални успехи без да „разширяват жизненото си пространство” – тоест в мирна, а не във военна конкуренция с другите национални капитали, каквато е нагласата им преди Първата и Втората световни войни.

Не така възприемат обаче резултатите на войната англосаксонските елити и англосаксонското обществено съзнание. На територията на англосаксонските страни – САЩ, Англия, Австралия, Канада и Нова Зеландия и през двете войни не е стъпвал крак на чужд завоевател. На техните територии не са се водели военни действия. Въпреки жертвите и загубите от войните, въпреки бомбардировките над Англия, англосаксонските елити излизат с повишено самочувствие от тези войни. За разлика от европейските елити, англосаксонските елити приемат войната като естествено средство за постигане на икономическите си цели. Тези нагласи на англосаксонските елити се засилват още поради следните обстоятелства.

б) След краха на колониалната система на империализма – крах, за който съдейства американският елит, същият този елит измества английския елит като лидер в англосаксонския свят и бившите английски колонии. Причините за това са много. Най-съществената е, че още в началото на ХХ век САЩ стават най-силната световна икономика. А по време на световната икономическа криза 1929-1933 год. центърът на международната търговия се премества от Англия в САЩ. През втората половина на ХХ век САЩ става лидер и на целият „Западен” свят. Северноатлантическият военен съюз (НАТО) се превръща в инструмент за доминация на американския елит над европейския и другите елити. Постепенно през 80-те години неговото лидерство над европейските елити се превръща във власт, много подобна на отношенията сюзерен-васал в средновековна Европа. Тоест, европейските национални елити запазват значителни правомощия във фискалната си политика, в съдопроизводството, в законодателството си и т. н., но те са безусловно задължени да предоставят войски във войните, водени от сюзерена – американския елит. След „нежните” революции в бившите „социалистически” страни, те също попадат във васална зависимост от англосаксонските елити, в частност от американския елит. При това – доброволно! Интервюта в българския печат с бившия американски посланник в България от началото на прехода Уилям Монтгомъри, показват, че инициативата за приемане на американския елит като сюзерен е преди всичко на самия български елит, че българските политици и интелектуалци-идеолози са проявявали извънредна активност да бъдат приети от американския елит като негови агенти за влияние в България. Чрез васалитета на европейските елити, американският оръжеен, петролен, финансов и наркобизнес поставят, в по-малка, или по-голяма степен на зависимост европейските национални капитали и използват в свой интерес доходите на европейското население. Ако си представим земното кълбо като мрежа от национални капитали, обемността на които се изразява в планински конуси, американският англосаксонски и намиращият се в симбиоза с него американски еврейски капитали са Хималаите на тази карта. А мрежата на зависимите от тях капитали е най-широкото „петно” на земната повърхност. Разбира се има национални капитали, които са отделни „планини” – например китайския, японския, руския и т. н. Но те са малки „планини” в сравнение с англосаксонския капитал. Мащабността на американският англосаксонски и еврейски капитали и широката мрежа на тяхното влияние засилва нагласата и „храбростта” на американския политически елит, да решава проблемите на конкуренцията си с другите национални елити чрез въоръжено насилие.

в) Друго допълнително обстоятелство, засилващо агресивността на англосаксонските елити е своеобразната „симбиоза”, която се изгражда след Втората световна война между него и еврейския елит.

 

Широката мрежа за влияние на американския елит и поставянето във васална зависимост на европейските и други елити в голяма степен се дължи на тази симбиоза. Много са предпоставките за възникването на тази симбиоза. Една от тях е, че след като през 1948 год. в бившия английски протекторат „Палестина” възниква нова държава на евреите – Израел, САЩ стават най-важната й външнополитическа опора. Друга е, че в САЩ още по времето на Втората световна война, но особено първите години след нея, емигрират голямо множество евреи. Организациите на американските евреи, имащи значителни икономически, медийни и пр. ресурси са извънредно силни и успяват да създадат представа в американския англосаксонски елит, че тяхната подкрепа има огромно, дори решаващо значение за избирането на президент и изобщо за резултатите в политическите борби. Тези два нови, освен еврейската диаспора в Европа, големи центъра на еврейския икономически, обществен, политически, културен и т. н. живот, стават основни инструменти на англосаксонския елит в борбата му за световна доминация.

Друга предпоставка е сходният манталитет и ценностна система на англосаксонския и еврейския елити. Това се дължи на ролята на двата елита в утвърждаването на капиталистическия начин на производство. Еврейският елит, който от хилядолетия е свързан с търговията, лихварството и най-общо казано с развитието на парично-стоковите отношения, има най-големи заслуги в ранните фази на утвърждаване на капитализма в Европа, в ранните фази на прехода от просто-стоково към капиталистическо производство. Маркс отбелязва, че „Парите са ревнивия бог на Израел, пред който не трябва да съществува никакъв друг бог… Богът на евреите е станал светски, станал е световен бог.” По-късно – от XVIII век досега, англосаксонският елит започва да играе най-важна роля в утвърждаването на капиталистическия начин на производство по целия свят. Сходните социални роли водят и до сходен манталитет, сходно поведение, сходна ценностна система. Това прави възможна симбиозата. (Симбиоза, обаче, не означава липса на противоречия и сблъсък на интереси. Между САЩ и Израел не малко пъти е имало обтягане на отношенията, особено при строителството в завзетите арабски територии на заселнически поселища от Израел. Освен това между самите еврейски елити има сериозни съперничества. Например руският еврейски елит е в симбиоза с руския славянски елит и решително се противопоставя на стремежа на американския англосаксонски и американския еврейски елити да заграбят намиращите се под негов контрол огромни природни ресурси на Русия.) Тъй като от създаването си досега Израел съществува в ту затихваща, ту подновяваща се война с доста арабски държави и терористични ислямски организации, става взаимно индуциране на агресивност между англосаксонския и еврейския елити. Двата елита взаимно подкрепят агресивните си политики. Например САЩ блокира с гласа си в Съвета за сигурност на ООН решения, осъждащи многобройните военни актове на Израел. Американската и европейската еврейска диаспора, от своя страна, изиграват съществена роля за изграждане на неправителствени организации, на мрежа за влияние, чрез които англосаксонският елит поставя във васална зависимост европейските елити, принуждавайки по-голяма част от тях да подкрепят военно, финансово и т. н. неговите войни. Именно мрежата на тези организации става идеологическо оръжие за подкрепата на американските войни по целия свят.(Освен във външнополитически аспект, еврейският елит оказва подкрепа на агресивната политика на англосаксонския елит и във вътрешен аспект. Във всички англосаксонски страни, но особено в САЩ, еврейският елит има доминиращи позиции в масмедиите. Чрез тях той много успешно манипулира общественото съзнание в англосаксонските страни в полза на агресивната американска политика.) Например в България Соломон Паси, който е с кераитски произход (Използваме термина „кераитски произход” единствено за да означим произход от баща евреин и майка – нееврейка. Религиозният момент на кераизма игнорираме. Впрочем прави впечатление, че американският англосаксонски и еврейски елити използват за рискови политически операции не лица, които са евреи по правото на традиционния юдаизъм, а кераити – в Русия, например Георги Каспаров е кераит, в България С. Паси също е кераит.), непосредствено след преврата на 10.11.1989 година в качеството си на депутат във Великото народно събрание на 23 юни 1990 година внася в парламента предложение за присъединяване на България към Организацията на Северноатлантическия договор НАТО. На 4 април 1991 година той създава неправителствената организация „Атлантически клуб”. Активната дейност на тази организация сред българския елит довежда до вкарването на нашата страна във военнополитическия блок НАТО през 2004 година. Членството ни в НАТО има решително значение за поставяне на българския елит във васална зависимост от англосаксонския елит.

Агресивното поведението на англосаксонските елити и на първо място на американския елит създава сериозни икономически и политически рискове за развитието на човечеството, и в частност за съществуването на България.

През 2014 и началото на 2015 година американският англосаксонски и еврейски елити формират концепцията за шестте “прифронтови” държави. Това са трите прибалтийски държави, България, Румъния и Полша. Именно в тези държави се предвижда дислоциране на елементите на американската „противо” ракетна система. Това създава нови – значителни рискове за сигурността както на нашата държава, така и на човечеството като цяло. Защо?

в) Защото България става непосредствена цел на руските стратегически ядрени сили. През март 2015 год. българският парламент взема решение и започва изграждане в София, Горна Малина и Варна на военни структури на НАТО. А това не е „шега работа”. Сегашният български елит за съжаление продължава една вековна традиция на българските политици. Те с „лека ръка”, „на майтап” започват агресивни войни, считайки, че нашите „врагове” също ще възприемат „на майтап” нашата агресия. Например след Балканската война българският политически елит има нагласа, че ние сме „много страшни”, и ако нападнем бившите си съюзници, те ще се „осъзнаят”, ще се „стреснат” и ще ни отстъпят спорните територии. Нашите политици нападат бившите ни съюзници „на майтап”, колкото те да се „осъзнаят”. Но се оказва, че бившите ни съюзници съвсем не „на майтап” възприемат нашата агресия. Всеки знае какви са трагичните резултати и националната катастрофа от „майтапчийството” на българския политически елит в разпалването на Междусъюзническата война. Същото се повтаря през Първата световна война. Същото се повтаря и през Втората световна война. (По време на Втората световна война нашият политически елит „на майтап” обявява война на САЩ и Англия. На „майтап” предоставя българската територия и ресурси на Германия за войната й срещу СССР. Впоследствие с „изненада” установява, че обектите на нашата агресия – САЩ, Англия и СССР, не разбират нашия „майтап”.) Резултатите от „майтапчийството” на българския политически елит са безкрайни мъки, глад, мизерия, човешки жертви и национални катастрофи. А сега наследниците на бившия „майтапчийски” политически елит се възмущават защо е имало „Народен съд”! Имало е Народен съд, защото след 9.09.1944 год. новият политически елит, ядро на който е комунистическият елит, за да укрепи властта си, се е „отзовал“ на широкото обществено мнение, отказващо да приеме „на майтап” преживените многогодишни мъки, глад, мизерия, жертви и т. н.(Друг е въпросът – имало ли е по-добър вариант за додеветосептемврийския елит, освен присъединяването към Германия и нейните съюзници. Трудно е да се отговори. По-добър ли е например сръбският вариант, или  гръцкият? Цената на доблестта и жертвоготовността на сръбския и гръцкия народ и елит им струва милиони жертви. Това ли е по-добрия вариант?)

 

Нещата се повтарят и сега. Сегашните политици „на майтап” ни вкараха в агресивния блок НАТО, на „майтап” нашите войски участват вече в няколко ужасни войни, на „майтап” участваме в прикритата война срещу Русия. Дали обектите на нашата агресия този път ще разберат нашето „майтапчийство” не знаeм. Но не изключваме участието ни в агресивни войни пак да доведе до национална катастрофа. Дано да бъркаме!


Уилям Монтгомъри


Интервюта в българския печат с бившия  посланик на САЩ в България Уилям Монтгомъри (1993-1996 г.), показват, че инициативата за приемане на американския елит, като сюзерен е преди всичко на самия български елит, че българските политици и интелектуалци-идеолози са проявявали извънредна активност да бъдат приети от американския елит, като негови агенти за влияние в България.


 

 

КАК НИ УБИВАТ ИЗТОЧНИЦИ И ПЕРСПЕКТИВИ НА КРИЗАТА В УКРАЙНА СРЕЩУ РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Обща цел на всички западни лидери стана превръщането на Украйна в тяхна неоколониална бащиния (и САЩ, и ЕС), след като стана очевидно, че Русия е във възход и Москва тръгна към евразийска интеграция. Западът с ужас видя, че се завръща неговият стратегически кошмар - СССР, и с езика на бившия държавен секретар Хилари Клинтън САЩ обявиха, че няма да го допуснат под никаква форма. “Под никаква форма” в случая означава едно нещо - Украйна не бива да стане част от московския геополитически проект - по никакъв начин - според известния принцип на гуруто на американската външна политика Збигнев Бжежински - “Без Украйна Русия не може да бъде империя, с Украйна - първо подкупена, а после и подчинена, - Русия автоматически се превръща в империя...”

На геополитическия англо-саксонски новговор империя означава не друго, а държава, способна да съперничи на Запада за влияние в света и да е заплаха за неговото глобално доминиране. Всички - от американските до западноевропейските лидери - бяха единодушни в стремежа си да не допуснат превръщането на Русия в “такава” империя. Затова е наивно да се мисли, че водещите държави от ЕС просто пригласяха на англо-саксонската свирка, когато активно подпомагаха издърпването на Украйна от руската сфера на влияние.

 

МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА - ГЛИНА КАЛАЙ НЕ ХВАЩА!

Е-поща Печат PDF

• размисли след „голямата екскурзия” в Катар и ремонта на кабинета “Борисов”

На древноримския историк Светоний дължим записаното „Ave, Caesar! Morituri te salutant!” - с този вик гладиаторите излизали на арената, за да предлагат кървави зрелища на императора и жадната за развлечения публика. Ясно е, че всъщност за да отвличат вниманието на плебса от лошото управление на цезарите...

 

872 ДНИ ГЕНОЦИД

Е-поща Печат PDF

Продължилата 872 дни блокада на Ленинград се превръща в едно от най-страшните злодеяния на германския Вермахт по време на Втората световна война. Но в Германия за това на практика никой не си спомня, с тъга констатира немското списание „Цицеро“. Едва през 2001 година тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер проявява готовност символично да признае страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

Андреас фон Вестфален (Andreas von Westphalen),

Cicero (Германия)

 

На 27 януари 1944 година приключва „най-страшната демографска катастрофа, която преживява който да е град за цялата човешка история“, казва Джон Барбер (John Barber). За съжаление, има основания да се счита, че в Германия днешният ден на паметта ще остане незабелязан и никой няма да си спомни за жестокостта на немците, организирали блокадата на Ленинград.

 

На 8 септември 1941 година Вермахтът превзема Шлиселбург, предградие на Ленинград, по този начин отрязва сухопътната връзка на града с външния свят. До него е могло да се стигне само по един начин - по Ладожкото езеро, едно от най-големите в Европа. Блокадата на града на Нева продължава 872 дни. За това време загиват от бомбардировките и умират от глад около милион мирни жители. Това е почти два пъти повече, отколкото жителите на Третия райх, загинали по време на бомбардировките на съюзниците за всичките години на войната.

 


Излишен баласт за снабдяването

Обаче трябва да се каже, че продължилият почти три години глад е следствие не на ожесточеното противопоставяне на двата равни по сила противника. В действителност, немското военно командване никога не е планирало всичките 3,2 милиона жители на града да оцелеят. Две седмици след началото на войната главата на Генералния щаб на немските сухопътни войски Франц Халдер (Franz Halder) пише в дневника си: „Фюрерът взе твърдото решение Москва и Ленинград да бъдат изравнени със земята, за да могат да останат възможно най-малко хора, които да изхранваме през зимата.“

Райхсмаршалът Херман Гьоринг, отговарящ за икономическия аспект на използването на окупираните територии, е кратък: „По икономически съображения, превземането на големите градове не е желателно - по-добре е да бъдат подлагани на блокада“. Съответно генерал-квартирмейстер Едуард Вагнер (Eduard Wagner) пише в писмо до жена си: „Северният театър на военните действия на практика е зачистен, въпреки, че за това малко се говори. Първоначално трябва да бъде уморен Петербург, а това, какво да правим с 3,2-милионния град - това би било ненужно натоварване за нашите сили за снабдяване. Тук няма място за сантименти“. Сантименти наистина нямаше, което се потвърждава и от разпореждането на командването на Група армии „Север“: „Ако е необходимо, то следва - в случай на необходимост с прилагането на оръжие - да се предотврати всяка съпротива на гражданското население спрямо обкръжаващите ги войски“.

 


Преднамереният глад

От самото начало стратегията на немците е нацелена към това, в града максимално бързо да бъде предизвикан глад. Така немските пилоти получават заповеди да бомбардират продоволствените складове, електростанциите и водонапорните съоръжения. Вече на 12 септември е разгромен най-големия продоволствен склад в града.

Немското ръководство добре е знаело за мащабите на глада в Ленинград. Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „В настоящия момент в Петербург се развива драма, каквато градът досега не е виждал. Последствията от блокадата ще станат ясни едва тогава, когато Ленинград падне“. Икономическата инспекция „Север“ в средата на декември 1941 година докладва: „Болшинството население гладува, мнозина не могат да станат от леглата поради слабост“. Гьоринг, на свой ред, като преди остава безжалостен. По неговите думи, съдбата на големите градове и особено на Ленинград му е била „напълно безразлична. Тази война ще бъде най-голямата гладна катастрофа от времената на 30-годишната война насам“.

Да не се приема капитулация

Въпреки разпространеното в Германия в продължение на десетилетия мнение, на Ленинград не би му се получило да избегне съдбата си чрез капитулация. Заповедта на командването на Група армии „Север“ от 28 септември 1941 година е било недвусмислено: „Да не се настоява за капитулация“. По този начин, съдбата на огромния град е предрешена. Писмото на командването на ВМФ е било още по-категорично: „Молбите за предаване от страна на града ще бъдат отхвърляни, защото ние не можем и не сме длъжни да решаваме проблемите на жителите на града и тяхното изхранване. От наша страна няма заинтересованост да останат живи по хода на войната дори част от населението на този голям град“.

 

 

Седмица по-късно това решение получава потвърждение. Главата на щаба на Вермахта Алфред Йодъл (Alfred Jodl) подчертава: „Фюрерът отново взе решение да не се приема капитулацията на Ленинград, която рано или късно ще предложи Москва“. (Йодъл обяснява това решение с възможното миниране на Ленинград, както се е случило в Киев, където при взривове загиват около 200 немци, а от 10 до 20 хиляди жители остават без покрив.) В разговор с главнокомандващия сухопътните войски Валтер фон Браухич (Walther von Brauchitsch) Хитлер лично потвърждава това решение.

Това се превръща в смъртна присъда за над три милиона жители на Ленинград, оказали се вътре в блокадата. Вильхелм Цигелмайер (Wilhelm Ziegelmeyer), експерт по снабдяването на Вермахта с продоволствие, сухо записва: „На нас и в бъдеще няма да ни се наложи да се занимаваме с проблема за капитулацията на Ленинград.  Той трябва да бъде унищожен в съответствие с научно обоснования метод“. Трябва да подчертаем с цялата си ярост: блокадата на Ленинград стана особен случай в историята, защото преди това никой и никога не е планирал специално гладна катастрофа, предварително отказвайки да приеме капитулацията на който и да е град.

Генералният план „Изток“

Подготвената за Ленинград съдба също така е отразена в „Генералния план Изток“ от юни 1942 година. Той предвижда в града да живеят жители от порядъка на 200 хиляди, то ест с три милиона души по-малко, отколкото в началото на войната (при това не се отчитат стотиците хиляди бежанци, дошли в Ленинград с надежда да получат спасение). В съответния „План за организиране на пространствата на Изток“ от ноември 1942 година, авторите дори изхождат от това, че този регион „след приключването на боевете ще остане относително слабо населен“.

Решението да не се приема капитулацията на Ленинград (то ест, по същество, отказът да се превземе града) нищо не променя от решението да не се спасяват от гладна смърт неговите жители. На 3 октомври генерал-квартирмейстерът Вагнер подчертава, че „за Петербург са били отклонени всички мерки за подготовка на снабдяването на цивилното население“. След месец на голямото съвещание на Генералния щаб той заявява : „Никой не бива да се съмнява в това, че Ленинград трябва да умре от глад, защото не е възможно да изхранваме този град. Задачата на ръководството може да се състои само в това, да държи войските на разстояние и свързаните с това явления“. На 8 ноември 1941 година Хитлер заявява: „Ние настъпвахме към Ленинград толкова дълго, колкото е било необходимо за това, за да го стиснем с клещите. Сега ние се отбраняваме, а другите нека се опитат да скъсат блокадата, но сега в Ленинград ще има глад!“

 


Предизвикателство за пропагандата

На 5 септември Гьобелс поставя пред немската пропаганда особена задача: да се обоснове необходимостта от гладна катастрофа в многомилионния Ленинград. „Ние малко сме озадачени от това, как да обясним на световната общественост тази драма, разиграваща се в мащабите на града. В това отношение болшевиките са далече пред нас - те разтръбиха пред целия свят, че имат намерение да защитават този град до последния войник. То ест те са готови за всякакви последствия. Ние ще издадем още една листовка, която ще хвърлим от самолети над Ленинград и в която ние описваме жестоката съдба на този град. Тази листовка ще я публикуваме в чуждестранната преса, също така, ще я предадем и по радиото - и ще си създадем добро алиби за всички възможни случаи“.

След няколко дни Гьобелс с облекчение пише: „На нас ще ни е напълно изгодно, ако Ленинград се посъпротивлява още известно време. Тогава ние ще можем да разрушим този милионен град - улица след улица, квартал след квартал, а след това ще го превземем целия. А след това ще взривим остатъците от стените и ще го изравним със земята. Тук се разгръща ужасна драма, каквато градът още никога не е виждал. Примерно същото, при възможност, ще направим и с Москва“.

Проблеми с паметта

Историкът Вигберт Бенц (Wigbert Benz) указва на това, че целенасоченото унищожаване на жителите на Ленинград, което по замисъл на фашистите, е трябвало да умрат от глад, в продължение на няколко десетилетия в Германия се поднася като „обикновена обсада на града“. До преди самите 1980 години в страната преобладава мнението, че Вермахтът е решил да умори жителите на Ленинград от глад, защото не е могъл да го превземе. Историците се обявяват против признаването на блокадата на Ленинград за военно престъпление: един вид, колкото и да са трагични събитията от онези години, от място морална гледна точка няма никакви основания за обвинения по адрес на немските войници. В края на краищата, обсадата и обстрелването на градовете е един от най-разпространените методи за водене на бойни действия. Съответствено, блокадата на Ленинград се третира като „нормално военно събитие“.

Обаче от началото на 1990-те години темата за страданията на жителите на града все по-често се повдига. „Тази промяна на състоянието на паметта е свързана, не на последно място, с това, че на изток и запад на Германия съществуват като че ли две различни форми на памет, които се сливат в едно след съединението на страната“, смята историкът Йорг Ганценмюллер (Jörg Ganzenmüller). В ГДР официално се е пропагандирала идеята на антифашизма, и там хората фактически са знаели за блокадата на Ленинград, нищо че тя се преподнася даже в контекста на прославата на героизма на съветските хора. „Обаче тази история никога не е разказвана в контекста за геноцида над жителите на Ленинград“, подчертава Ганценмюллер.

 


Геноцидът

Обаче сега историците са единодушни по повод на това, как да се квалифицира блокадата на Ленинград. Така американският историк Ричард Бидлак (Richard Bidlack) и неговия руски колега Никита Ломагин констатират: „След Холокоста блокадата на Ленинград е втория голям случай на геноцид в Европа по време на Втората световна война“. Терминът „геноцид“ е използван и от немските историци  Йорг Ганценмюллер и Кристиан Хартманн (Christian Hartmann). А Карл Шльогел (Karl Schlögel) подчертава, че сега „не се налага да спорим за това, че блокадата на Ленинград влиза в списъка на най-големите военни престъпления“.

Плахият помен

Едва през 2001 година главата на немската държава прояви, най-накрая, готовност да бъде дадена ясна позиция по отношение на блокадата на Ленинград. Тогавашният федерален канцлер Герхард Шрьодер и президентът на Русия Владимир Путин, чийто по-голям брат умира по време на блокадата, съвместно полагат венец на главния мемориал на жертвите на блокадата на Ленинград и с това символично признават страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

На 27 януари 2014 година, в деня на паметта на жертвите на национал-социализма и по повод 70-годишнината на снемането на блокадата на Ленинград, немският Бундестаг кани Даниил Гранин да изнесе паметна реч. Гранин заедно с Алес Адамович е автор на правещата неизгладимо впечатление „Блокадна книга“. В същия този ден федералният президент на Германия Йоахим Гаук (Joachim Gauck) пише на своя руски колега: „Германия осъзнава своята историческа отговорност за страданията, причинени на жителите на Ленинград, и за жестоките методи за водене на война на нейните войници и отрядите на СС“.

Обаче сега на държавно ниво не се провеждат никакви значителни паметни мероприятия. Така че не може с увереност да се твърди, че обещанието, дадено от Гаук, ще бъде спазено поне след пет години. Разбира се, през последните години отношенията на Запада и Русия сериозно се изостриха, и това не може да се нарече идеална предпоставка за организирането на паметни мероприятия. Но това също така не е оправдание за това, да се премълчава за жестоките военни престъпления, извършени от немските войници.

Всекиму, който на това място заплашва с „морален“ пръст, следва да му се обърне внимание на предупреждението на историка Кристиан Штрайт (Christian Streit): „Предпоставката за примирение е паметта за това, което е било“.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 318 от 364