Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ

Е-поща Печат PDF

• За последните изстъпления на Лютви Местан навръх Коледа

Продължение от бр. 3

Актуалната политическа обстановка в България в началото на 2015 г. отново ни напомни за важността на смисъла и подсмисъла на използваната в политиката терминология.

Лидерът на ДПС Местан обяви за спекулативна тезата, че ДПС е изрбало Рождество Христово, за да отбелязва „трагичните събития от Възродителния процес”. Местан взе участие във възпоминателен митинг, посветен на 30-годишнината от началото на “възродителния процес” в село Могиляне.

„Отбелязваме 30-годишнината от насилствената смяна на имената на българските турци, но не казваме толкова години от „възродителния процес“, а от последния етап в борбата срещу комунистическия режим“, коментира Местан и добави, че след три десетилетия е време този етап от историята да присъства в учебниците.

 

ЕВРОПА НА 2 СКОРОСТИ ИЛИ НА 2 ДЪРЖАВИ?

Е-поща Печат PDF

Задава се тест за силата на оста Берлин-Париж

 

Сключеният между Франция и Германия договор за приятелство е събитие, което променя коренно статуквото в Европа и НАТО, като съдържание и визия. Нещо повече, то съдържа потенциала да се превърне в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност. В този смисъл, независимо че подписаният договор в Аахен бе широко отразен в информационното пространство, значението му радикално се подценява. Което е може би умишлена стратегия от страна на французите и германците, но прави впечатление и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.

А всъщност двете най-мощни европейски държави се опитват да изградят модел на сътрудничество, който надхвърля рамките на ЕС и НАТО. Ако досега смятахме, че ЕС представлява единно икономическо пространство, вече трябва да сме наясно, че то може да бъде още "по-единно", каквото ще е френско-германското.

Ако си мислехме, че НАТО предоставя надеждна защита за своите членове, сега имаме пред себе си много по-ясен механизъм за двустранно взаимно подпомагане. Докато по същество Атлантическият съюз предвижда страните-членки да се консултират помежду си, в случай на опасност за една или повече от тях, споразумението от Аахен осигурява незабавна военна подкрепа между Берлин и Париж. Необвързана по никакъв начин с поведението на НАТО.

Нещо повече, двете страни намекват в договора си, че имат претенцията двустранното им сътрудничество да добива многостранни измерения. Открито натоварват споразумението, като първи етап от изграждането на обща европейска армия, както и създават квазимеханизъм за нейното управление - т. нар. Съвет за отбрана и сигурност.

В по-общ смисъл те представят начинанието си като противовес на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, но на практика отварят нов дебат в Европа, относно собствената си роля в Евросъюза. Защото в договора прозира ясно вторият му план, целящ да засили лидерските позиции на Германия Франция в ЕС. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация трябва да контролира и задържа периферията.

Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите амбиции. В началото на 30-те г. на миналия век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия трябва съвместно да поемат управлението на Европа - т. нар. идея за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- малките европейски държави, успяват да торпилират проекта.

 


Днес ролята на противовес се опитват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни съперници в дългосрочен план. Не само защото икономическият и военнният потенциал на двете страни е несравнимо по-слаб, но и защото те могат единствено да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, но не и каква да бъде тя.

Но все пак Рим и Варшава обозначават една друга гледна точка, която в краткосрочна переспектива, вместо да тушира френско-германските амбиции, може да се превърне в нов деструктивен център за европейския проект. Защото опозицията срещу прекалената консолидация може лесно да се изроди в разпалването на големи дезинтеграционни процеси. Които могат да погребат под себе си ЕС или да го превърнат в клуб, раздиран от противоречията на два враждебни лагера.

И последният аспект от договора се изразява в невероятно нарасналата икономическа мощ на Берлин. Не звучи политкоректно, но е факт, че една от мечтите на германския империализъм от миналия век е вече реализирана - Европа се превърна в стопански придатък на Германия. Нейното положително търговско салдо с останалите страни-членки на ЕС е 55 млрд. евро и всяка година нараства! Образно казано и тази година цяла една България, като стойностно изражение, ще мине в "джоба" на Федералната република.

Неслучайно френските националисти реагираха остро на договора от Аахен. При него прозира не толкова подчинената роля на Париж, а заплахата от загуба на френска идентичност. За да се добере до ползите на германската икономика, Франция е готова да жертва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и да сподели управлението на ядрените си сили.

Нещо повече. Париж не просто върви към по-тясно сътрудничество с Берлин, той застава на пътя на размиване на границите между двете държави. И не само в административен, а и в културен и национален план.

Предвижданата интеграция предполага в граничните райони да се налага създаването на двуезични общности, което по същество е опит за подмяна на националната идентичност. Ако е успешен, с течение на времето той може да се разпространи върху самите държави и да приобщи нови. Може би първата стъпка към изграждането на чисто европейската идентичност предполага налагането на двуезиково самосъзнание. Като способ за дистанциране от националните корени.

Разбира се това са най-дълбоките "вълни" на договора за приятелство между Германия и Франция и е трудно да се прогнозира отсега тяхното въздействие. Но първият тест за силата на оста Берлин-Париж се задава на хоризонта. И той ще се изрази в конструирането и работата на бъдещата комисия на ЕС. Ако Меркел и Макрон съумеят да наложат волята си относно нейния състав и политика, останала Европа ще трябва да се нагажда към новата реалност след "пакта" от Аахен.

 

“Гласове”


 

 

РАЗМИСЛИ ЗА ВЪРХОВЕТЕ „СВЕТИ НИКОЛА“ И ШИПКА

Е-поща Печат PDF

За пореден път през 2018 г. се повдигна въпросът за върховете Шипка и Свети Никола, за връщане името на Свети Никола и „възтържествуване на историческата истина.”

Този път в атаката се включи и историкът проф. Петко Петков, който дори написа цяло изследване по темата за връх „Свети Никола”, сякаш някой е отрекъл съществуването на този връх в българската история и география. Но какъв е смисълът? Все едно днес да напишеш книга, за да доказваш, че земята е кръгла.

В своята „Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка“  проф. Петков професионално изследва материали и документи по темата и излага десетки аргументи в защита на тезата на тази група хора, които от 2007 г. периодически поставят искането си за връщане името Свети Никола. Тези местни „родолюбци“ се обявяват за изразители на мнението на българския народ.

Допитване до българите по този въпрос не е правено, но Професорът с писанията си ме подсети за една популярна народна песен:

„Еничари ходят, мамо,

от село на село,

мъжки рожби вземат, мамо,

еничари правят …”

Отдавна кръвен данък в България няма. Но от няколко десетилетия неправителствени организации, фондации, университети и професори „еничари правят”. С новия прочит на историята те целенасочено унищожават български светини, деформират съзнанието на младите хора и рушат националната памет.

В книгата си проф. Петко Петков подчертава решението на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. за издигане на храм – паметник на връх „Свети Никола.”

 


Ще добавя по-малко известният факт, че още на Берлинския конгрес е прието предложението „Да се построи величествено гробище” в знак на уважение към храбреците, които „лежат на Шипка”.

Още по време на войната името Шипка става обобщаващо понятие, символ, а не просто топоним.

Радко Димитриев пише за защитата на Шипка и за защитниците на Шипка, не като конкретика, а като събирателно понятие /Р. Димитриев., „Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 78 година“, 1902/

Така озаглавява своята книга – дневник и подпоручик Николай Мамишев, защитникът на Стоманената батарея – „Несколько дней на Шипке”. А героичната батарея е на връх Свети Никола.

Да припомним ли Верешчагин и неговият триптих „На Шипка всичко е спокойно“ ...

Срещу много от аргументите на проф. Петков могат да се представят контра-аргументи.

Професорът пише: „Дори да се приеме, че проходът носи името си от селото, а не от върха Шипка, то от това не следва, че един от двата по-високи върха в Шипченския проход / в случая „Св.Никола/  трябва да бъде преименуван с наименованието на съседния или на селото/града Шипка, само за да може да се твърди, че всичко по-важно в прохода носи името на селото/града Шипка...“

Ще ми се да припомня, че за пръв път в турски документ село Шипка се споменава в 1472 г. Не успях да намеря карта от това време, за да проверя отбелязан ли е едноименния връх, който има толкова много защитници. Дали наистина връх Шипка съществува от преди Освобождението? Или се появява в руските позиционни карти по време на войната. Защо тогава не е отбелязан в картата на Х. Молтке, в Руската триверстова карта или в картата от 1920 г., приложени и трите в книгата. Но вр. Шипка го няма и в картата на България на Димитър Хаджи Русет, издадена в 1843 г. в Страсбург. Там и вр. Св. Никола го няма. Така е и в карта на Христо Г. Данов /без година на отпечатване/. В картата на А. Кривошиев, съставена по най-новите карти на руски и австрийски генерални щабове и отпечатана във Виена спорният връх пак липсва. Тогава как да си обясним, че село Шипка и проходът носят името на споменавания връх. И не е вярно, че той никога не е имал друго име. Старите шипченци го знаят като Еврейските могили. Направете справка в „Топонимията на Казанлъшко“ на Цанка Константинова / 2008 /.

Увъртанията на проф. Петков, неговите предположения и догадки са изумителни, независимо дали се отнасят за конкретни исторически факти или за коментарите му на описанията на пътешественици по българските земи. Чехът Ян Вагнер в своите пътеписни бележки за България през 80-те години на 19-и век отбелязва: „Особено ярко изпъкват върховете Свети Никола и Узун Укуш.“ Странно, но Вагнер не е забелязал между тях прословутия връх Шипка. И за разлика от Професора, е разбрал, че от село Шипка е взел името си проходът.

Изненадващ е анализът на „Опълченците на Шипка”, което сам Вазов счита за едно от най-силните свои стихотворения. Професорът е категоричен: „Твърденията на някои автори, че в стихотворението си „Опълченците на Шипка, 11 август 1877“ Ив. Вазов е имал предвид връх „Свети Никола“, са неаргументирани и произволни... Текстът на произведението подсказва, че авторът има предвид един точно определен връх, ясно назован в заглавието.“ Така буквално да се възприема възпламеняващата Вазова поезия, като репортаж от мястото на събитието, е елементарно и неприемливо.

В 1902 г., след грандиозните тържества за 25-годишнината от Освобождението и освещаването на Храма-паметник в село Шипка, Иван Вазов, който е председател на Славянското благотворително дружество, говори на събрание за всенародния ентусиазъм и любов към госта граф Игнатиев, засвидетелства уважението към неговата личност и великите идеи на славянството. Защото при защитата на „шипченските висини“ става истинското смесване на руска и българска кръв.

Шипка е вече понятие натоварено със символика, а не географски знак. Синоним на саможертвата и подвига на руси и българи и възкръсването на България.

Представяйки поредния аргумент на своята теза, професор Петков сравнява обозначаването на върховете „Свети Никола“ и „Бузлуджа“ в „Атлас по българска история“ и прави следния извод: „Днес сме свидетели  на неприкрит двоен стандарт - връх Бузлуджа, който официално носи името „Хаджи Димитър“, се именува със старото си, исторически утвърдено име, а връх „Св. Никола“, както е известен исторически, се именува по новому като Шипка, независимо от съществуването на друг връх със същото име.“

А нима не е двоен стандартът на проф. Петко Петков. Той не оспорва преименуването на връх „Бузлуджа“ през 1942 г. и не обвинява, че е извършено без широко обществено допитване. Неговата обективна научна критика се отнася само за периода 1944 – 1989. Поздравявам го за проявената гражданска смелост и кураж!

Във всичко, което се говори и пише, прозира целта  - да изчезне името Шипка от този висок връх, името, което свързва в едно българи и руси, България и Русия. Каква борба се води вече десетки години, за да се разкъсат тези връзки!

Професор Петков споменава за малкото останали служители в НПМ „Шипка-Бузлуджа“, съкратени през последните години до нездравословен минимум. Жалва се за разбити плочи, за съществуващо някога осветление по бойните шипченски позиции и подчертава, че „двата върха са се радвали на внимание и държавна грижа“. Да, някога! Тогава държавата се грижеше не само за „двата върха“  - за всичко! И основната причина за забравата над „стария връх Шипка“ / Еврейските могили / с Командния пункт на ген. Столетов е политиката на НПМ с драстично намаления си състав и немарата на днешната държава, на управляващите вече десетки години. Но за професора злополучно и фатално е решението от 1977, а не днешната разрушителна политика в областта на културата, а и във всички останали сфери.

Перифразирам извод на професор Петков в заключението на неговата книга и изразявам убеждението си, че настоятелното искане за смяна на името на връх Шипка „отразява желанието на едно целенасочено малцинство“ да заличи символа Шипка като място светиня. При това силно политически мотивирано. Забележете колко са се активирали в последните месеци: телевизии, радиа, репортажи, интервюта. Може би са се разбързали, докато не са „изхвърчали“ от властта „техните“.

Имам желание, но не смея да предложа на професор Петков и на директора на НПМ Чавдар Ангелов да използват близостта си с властимащите и ВМРО не за кръщаване и прекръщаване, а за наложителните ремонти на паметниците и за охрана, за да не откраднат и последните оръдия от позициите.

Сто и четиридесет години в съзнанието на българите, в нашата душевност, Шипка е символ, национален символ. Никой не отнема славата на връх Свети Никола и не омаловажава събитията там. Десетки аргументи изважда проф. Петков, за да доказва доказаното. Шипка обединява всички тези исторически места – прохода, височините, позициите, върховете.

Според професора става дума за наболял обществено значим въпрос.

Обществено значимите проблеми в България не са малко, но те не са свързани с преименуването на връх Шипка.

С това предложение се цели да се зачеркне Указа на Държавния съвет от 1977 година, който според самоназоваващите се „патриоти”, е без солидна аргументация и без експертна подкрепа.

Прави са, не са се сетили навремето някой професор да напише книга, както сега Петко Петков. Голям пропуск на тоталитарната държава.

И понеже според тези „родолюбци” новата комунистическа власт „не случайно, в духа на времето след 44-та година, сменя имената, които имат някаква връзка религиозно с монархизма”, ще цитирам част от речта на цар Борис III при освещаването на Паметника на свободата на връх Свети Никола на 24 август 1934 година:

„…Шипка е героичният образ на българското Възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски и Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостолите на революцията, борците за българската църква и за българската държава работиха, всеки със средства на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда, за българското освобождение.

Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар – Освободителя, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, без друг пример в историята на народите.

Господа,

На тая светла епоха от борби, на това велико дело за освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това свято за нас място, тоя величествен паметник. Всеки паметник обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем в душите си за великата епопея на Освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци...”

Това ли предават на потомците днешните професори? И не ще ли поискат да преименуват Родопската Шипка? Македонската Шипка? Или може би ще обвинят цар Борис III в комунизъм?

 

Гина Хаджиева

Шипка


 

 

ТРЯБВА СТРАХОВИТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

На САЩ и на украинската хунта им

Политологът Ростислав Ишченко, експерт в информационната агенция REX, публикува на страницата си във фейсбук мнение за подготвяната от украинската хунта провокация

Киев трябва да си поеме въздух, иначе армията може да се разпадне за две-три седмици. За Русия пък е доста трудно, и дори невъзможно да подтикне опълчението към мир без сериозни резултати (макар и до границите на областите). Киев обаче не може да отстъпи до границите на областите, защото армията му ще се разпадне. Ако това стане, няма никакъв смисъл, и би било дори престъпление да се оставя всичко в ръцете на махновците.

 

АЛИАНС НА ПЕТТЕ ОЧИ

Е-поща Печат PDF

• АНС ЗАПОЧВА ВОЙНА

Едуард Сноудън оповести, че спецслужбите на САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия започват тотално доминиране в световното киберпространство чрез т. нар. Алианс на петте очи. Разобличенията на московския програмист бяха публикувани в Германия, този път, на страниците на сп. “Шпигел”. Появиха се на 18 януари т.г. под заглавие “Neue Snowden-Dokumente: Die NSA rьstet zum Cyber-Feldzug”.

Дейността на Агенцията за национална сигурност (АНС), наречена от немците Cyber-Feldzug (в превод - киберкомпания), надхвърля границите на познатото досега следене и шпионаж. Събраните от Сноудън документи сочат, че спецслужбите подготвят “електронна война” чрез интернет.

Става дума за атаки, които може да целят “манипулация и унищожаване на компютрите на противника”. За тази цел са разработени и специални програми - “Passionatepolka”, “Berserkr”, “Barnfire” и други. С тяхна помощ агентите могат да влязат през “задния вход” в чуждите компютри с цел или постоянно наблюдение, или изтегляне на данни.

 


Страница 320 от 339