Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

“ГНЕЗДА НА ДЪРВЕНИЦИ”

Е-поща Печат PDF

Пред третомартенски размисли за българското Освобождение, за историята и нейните свидетелства, или кога и защо се просълзяват царете на Русия?!

 

Минчо МинчевРуско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. е едно ново начало, едно ново раждане на българската държава и нация. Трудно е да си представим съдбата на България без нея. Възкръсването ни, като народ със свое име и място под слънцето е едно от най-големите чудеса в човешката история. Това чудо стана въпреки жестокостите на най-варварската тирания – турската. Няма по-дълго и по-черно робство от това, което близо 500 години бе затиснало България. И никой европейски народ не е платил толкова висока цена за свободата си, както българският.

 

Тези пет столетия са препълнени с еничари, кърджалии и „времена разделни“, през които българската кръв не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина. Но те бяха и столетия на съпротива: с хайдути, със завери и комитетски съзаклятия, с воеводи и апостоли. И тези времена на страдания родиха в тъмнината на вековете исполините на българската национална революция: Раковски, Левски, Каравелов и Ботев, Хаджията и Караджата, Бенковски и Волов, които спасиха поруганата чест на Отечеството. „Как сладко е да се умре за Отечеството“, възкликва, качен на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев – Македончето! Руско-турската освободителна война доведе до победоносен край тяхното велико дело.

Героичната борба на българския народ за национално освобождение и независимост, свещено право на всеки народ, и нечуваните жестокости извършени от турските орди в България при потушаването на Априлското въстание, събудиха съвестта на целия християнски свят. Сред братския руски народ започва мощно движение в защита на българите. На 24 април 1877г. в Кишинев, епископ Павел прочита Манифеста за обявяването на войната. Александър II прекъсва речта си, защото ридание дави гърдите му. На Скаково поле са строени първите дружини от доброволци, дошли от всички краища на многострадалното ни Отечество. Офицерите едва ги въздържат да не развалят строя и да не гърмят с пушките. „Великото стана!...“. Започват дни на безмерни изпитания, възторг и нечуван героизъм.

314 дни, през които един руснак ще умира за свободата на двадесет българи.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. Никой никога и никъде не е заплащал такава цена за свободата на друг народ.

А народ, който помни цената на свободата, той знае да почита и освободители.

 

И не забравя принесените за неговото освобождение свои и братски жертви. Българският народ се оказа достоен за свободата. Той знае, кому дължи Освобождението си. И правдата за това ще се предава, като най-скъпоценно наследство от род на род. И до века. Така че напразно се морят безпаметниците и враговете – български и руски.

Днес все по-често, особено около националния празник 3-ти март, се размърдва и размирисва най-презрения гнилоч в съвременна България. Като торни червеи и бръмбари се разпълзяват „провидци“ с късна дата, за да омаловажат сътворения в историята безпримерен подвиг на руския народ за Освобождението на България. Тези закъснели „борци за истината и правдата“ нямат друга грижа, освен да доказват имперските помисли на Русия, но като няма как с декрет или папска вула да я пратят в джандема, се опитват току да сипят, по възможност в душата на всеки българин и русин, поне по лъжица катран. Сякаш искат да го подсетят, колко е неизтребима омразата на техните господари към великата спасителна мисия на Русия през вековете, която със самата си същност подлага на изобличение „цивилизаторските им активи“ и „Отговорностите на белия човек“, ако си припомним думите на Ръдиард Киплинг.

В края на своя знаменит опус "Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос" великият Фьодор Михайлович Достоевски пита: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?”, - и отговаря на сведущи и несведущи: „За какво ли? За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея, да въплъти и създаде в края на краищата великия мощен организъм на братския племенен съюз, да го създаде не с насилие, не с меч, а с убеждения, с пример, с любов, безкористност и светлина.”

И продължава великият писател: "Ако нациите не живеят в името на висши безкористни идеи, в името на висшите цели и в служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-високи цели от тия, които си поставя Русия, няма. Тя служи на славяните безвъзмездно и не чака от тях благодарност, труди се за тяхното нравствено (а не само политическо) обединение в едно велико цяло. Едва тогава всеславянството ще може да каже своето изцерително слово на човечеството."И заключава провидецът: "Няма в света по-високи цели от тези".

Но торните бръмбари на платената русофобия не би ги спрял дори непоклатимият авторитет на Достоевски, на когото като нищо биха лепнали етикета „Сурковска пропаганда“. Дотолкоз са обнаглели в своята мисия за дерусификация на българския народ, че не им е необходимо да преповтарят мухлясалите аргументи на известния със своята „другост“ още в средата на 19в. международен „чувственик“ абат дьо Кюстен. За клакьорите на неговата изначална русофобия и гейска слава, са непозволими нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористност и чиста идея“,... “с пример, с любов, с безкористност и светлина”, нито риданията и сълзите на един самодържец - Великият наш Цар Освободител – Александър Втори. За тях те не са пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. За това, нека потърсим тези основания за мисията на руския народ и руските царе още по-назад в миналото, в пред имперските времена на руската държава.

 

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване "Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски". В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници най-тих сред царете. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: "Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?". И като чул утвърдителния отговор, добавил: "Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг". И както свидетелства архидякон Павел Алепски, "проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите - сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя."

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златна амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското обществото през вековете, придавала му блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението и на България.

 


Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: "Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия единствено са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността - с вярата, свещената старина - с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни - да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото нашите собствени свещени предшественици са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи".

И снава ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев - „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувстеник“ абат дьо Кюстен.

Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878г формула на Константин Леонтиев, „да се сближим с сдружим“, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миязмите на целенасочената русофобия.  От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтеразанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ, не издават по-малка ненавист към нас, от колкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия, може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие, като „българин“, „България“ и „всичко българско“, издават предопределения край не само за българската държавност, но и за българската нация.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света, като юлска пряспа. Но над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, дори Господ, кокто би казал поета гледа все още от небесния свод „тих и невъзмутим“.

В своето знаменито стихотворение „Към родината“, Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя волността да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел пред безмислостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист и под каквито и форми да бъде прикривана тя, и както и да бъде отричана, единственото, което ни очаква през годините занапред, е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.

Мислих, че тук ще сложа точка на тези мой пред третомартенски размисли, но връщайки се към основанията за този свят български празник, как да не се позове човек отново на великия провидец Фьодър Михайлович Достоевски?! Неговите разсъждения, които искам да припомня отново са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журзналист Форбз, военен коренспондент на в. „Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на "прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле", Достоевски съобщава, че Форбз искрено признава "пълното право", на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбз, пише Достоевски, „почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и демократичните принципи на нашите нови партньори да се запитаме как и защо този наистина тъй образован човек като Форбз, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ - пита великият писател, и продължава: "Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, "английските интереси", го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни“.

 


Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално към нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли„гнездата от дървеници” за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т. нар. нов цивилизационен избор и ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 29 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на наследниците на онзи далечен военен кореспондент на в. "Дейли нюз". От тези непроменими възгледи на Форбз и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била някакво „гнездо на дървеници”, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: - Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!"

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 140 години? Да търсим ли някаква връзка между случая Скрипал и случая Гебрев, които днес не случайно ги обвързват? Да разказваме ли отново неговите пророчества за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето? Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България ще бъде разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.

Но ще възкръсне Бог и ще се разпръснат неговите врагове!

И ще бъде ден.

От нине, до века!


 

СМЕТ ЗА СЛИВИ

Е-поща Печат PDF

Питах се коя е по-полезна за народа – скочилата от царски самолет или замразената в социалистически хладилник?
Г-жа Меглена Кунева скочи от царския самолет в момента, когато Бойковият самолет се вдигаше...

 

Нилгюн Джеррахоглу: СОМНАМБУЛИТЕ НА ДАВОС

Е-поща Печат PDF

Има и други виждания за международния икономически форум в Давос, на който тази година присъства премиерът Бойко Борисов в качеството си на председателстващ Съвета на ЕС. За разлика от фанфарните коментари на „независимите” български медии, статията, която ви представяме в превод от турския вестник „Джумхуриет”, (28.01.2018) обръща внимание на сенчестите страни на форума в швейцарския курорт.

Както гласи една народна мъдрост, един гледа сватба, друг брадва. Сериозните държавници мислят за националните интереси повече отколкото за някакви „евроатлантически ценности”. Абстрактните ценности са за будалите.

Това, че един голям световен лидер излезе и от катедрата на Давос заговори за опасност от война, не е нещо, с което сме свикнали. На всичко отгоре и когато става дума за атмосферата на един Давос, започнал с оптимистичното вълнение на хваналите тенденциите на растежа икономики на САЩ и на голямата Европа...

А Меркел, която е начело на най-голямата икономика в ЕС, позовавайки се без да спомене име на протекционизма на Тръмп и надигащите се протекционистки течения, предупреди Давоските среди: „Моля ви, бъдете внимателни! И в началото на 20-и век светът е бил въвлечен в Голямата война в атмосфера, превърнала точно така в таван националните егоизми”.

В името на това да не остави каквато и да е възможност за неправилно разбиране, Меркел се позова на прочутата книга на Кристофър Кларк „Сомнамбулите”, която разказва как без да забележат, големите държави са били въвлечени в Първата световна война.

 

ЩЕ НАБЛЮДАВАМЕ РУХВАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Докато  русофобите у нас и по света „предсказват” скорошното изчезване на Русия, която те определят като империя, един автор от южната ни съседка Турция очаква краха на друга империя – американската. И то не къде да е, а на фронта в Украйна. Нещо повече, той сравнява днешните американски авантюри в Източна Европа с тези на Наполеон и Хитлер, нахлули безразсъдно в руската територия, за да я напуснат с подвити опашки.

Своя коментар, публикуван в турския вестник „Акшам”, т.е. „Вечер”, (10.02.2015), Каяхан Уйгур завършва с изказаното от американския посланик в Анкара твърдение пред другите западни посланици: „Ще наблюдаваме рухването на Империята”. Каяхан Уйгур предполага, че дръзкото „пророчество” на посланик Ричард Даун е направено след опита за преврат на т. нар. паралелна структура от 17 декември 2013 г. Тогава бяха арестувани и подведени под съдебна отговорност за корупция няколко бизнесмени и четири министри от Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Обискиран беше и домът на сина на тогавашния турски премиер Реджеп Ердоган, Билял Ердоган. А в дома на тогавашния министър на вътрешните работи Муаммер Гюлер в кутия от обувки бяха намерени над 2 млн. долара. Неотдавна създадената специална парламентарна комисия гласува против изпращането на четиримата министри пред Висшия съдебен съвет.

 

“БЪЛГАРИЯ ЦЯЛА СЕГА НАЗИ ГЛЕДА“!

Е-поща Печат PDF

ВРЪХ „ШИПКА“ „На безсмъртен подвиг паметник огромен“

 

Вестник „Пенсионери“ (бр. 6, 6-12 февруари 2019 г.) помести статия, в която се казва, че историци от Великотърновския университет настояват за връщане на старото име „Св. Никола“ на старопланинския връх „Шипка“.

Твърди се абсолютно произволно, че когато през 1977 г. с Указ на Президиума на Народното събрание върхът се преименува на „Шипка“ „никой не е мислил как ще се справим с неудобството“, когато на един километър по-надолу се намира друг хълм – Шипка.

Още по-невярно е твърдението на проф. Петко Петков, че Иван Вазов бил възпял тъкмо този хълм, известен сред местните хора като „Еврейски могили“. Там никога не са се развили страхотните боеве, които  неповторимо претворява великия поет.

Всичко, което драматично и етично рисува с епопеята „Опълченците на Шипка“ Патриархът на българската литература, не може да се сбърка. Вазов въвежда „ново име“:

„... там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.“

Може ли това величаво описание да се отнася за по-ниския хълм, за връх „Шипка“? Не. Вазов написа своята безсмъртна ода не за „Еврейски могили“, а за наложеният от историческите битки нов връх „Шипка“. Нека не посягаме на познанията и славата на ненадминатия класик! Вече писах, че той живее близо четири десетилетия след първото публикуване на епичната си творба и можеше да внесе поправка, ако е допуснал неточност относно името на епичния връх.

Проф. Петко Петков – автор на „Книга за върховете Св. Никола и Шипка“, настойчиво се бори срещу символа на свободата, изтъквайки, че по-малкия връх Шипка е забравен, малко посещаван и било „неудобно“ да има два върха с едно име. За кого е неудобно? Та всички в България и по света знаят безсмъртния символ Шипка!

 


Защо десетилетия името Шипка не будеше неудобство и в разговорния език това бе всекидневие, никого не дразнеше, а от десетина години името стана неудобно за някои „родолюбци“.

Живея на триста крачки от храм-паметника в гр. Шипка. Почти всеки ден, от някоя кола с български или чуждестранни туристи ме попитат за пътя към връх „Шипка“, а не към връх „Свети Никола“.

В Шипка живееше голяма руска колония емигранти. Десетилетия съм слушал да говорят не за връх „Св. Никола“, а за връх „Шипка“. Някои от тях бяха воювали през 1877-78 г. по върховете на Балкана, а сега във вечен упокой лежат в руското военно гробище. Един от тях е полк. Анатолий Максимович, воювал в Освободителната война. В своя картичка до внучката си Женя пише: „Изпращам изглед от мястото на моето пребиваване в с. Шипка. Изгледът от храма към Долината на розите е удивителен, а вътре и отвън – мраморни плочи на убитите на Шипка офицери и по-нисши чинове. Още по-високо в планината е „Орлово гнездо“, където нашите войски удържаха настъплението на турците. Ето къде ще се наложи да умра...“

Вместо „Св. Никола“, както върхът се нарича, ветеранът отбелязва, че убитите офицери и по-нисши чинове са паднали на Шипка.

Но има и други факти. През 1899 г. в. „Юнак“ води кампания за издигане паметник за увековечаване името на падналите на „Шипка“. Това, че не се споменава „Св. Никола“ не дразни читателите и участниците в акцията. През 1910 г. излиза книгата за Димитър Петков от шипченеца Христо Милев, автор на първата творба за гибелта на Хаджидимитровата чета. Христо Милев, като областен управител на Стара Загора, с подкрепата на тогавашния вътрешен министър Димитър Петков, е преименувал 311 села от окръга, които до 1906 г. имат турски названия. Сам той е картограф и добре познава значението на ономастиката. Проследявайки пътя на държавника Димитър Петков от опълченец на Шипка (там загубва едната си ръка) до министър-председател, авторът пише развълнувано за епопеята не на връх „Свети Никола“, а на „Шипка“.

„През 1923 г. - пише в спомените си „От поручик до генерал“ Васил Бойдев - имаше тържество на „Шипка“. (Отново Шипка, а не Св. Никола – б.м.) Присъстваха български опълченци и руски офицери емигранти, някои от които взели участие в Освободителната война. Гостите бяха извозени до върха. С баща ми яздехме коне, взети от Казанлъшкия гарнизон. На около половин километър от върха, встрани от пътя, бе легнал по очи скромно облечен старец. Слязохме от конете. Старецът дишаше тежко. Дадохме му да пие вода и го заговорихме. Той ни отвърна на руски: „Преди петдесет години едва не умрях тук, сега дойдох да умра!“ Едва сричаше думите. Личеше, че е сърдечно болен и преуморен. Баща ми (полковник – б.а.) го запита кой е. „Аз съм капитан Фок, защитникът на Долинската височина на Шипка през 1877 г.“ Бяха забравили да го поканят и затова беше тръгнал сам от Казанлък, поради липса на средства пеш до върха, за да види за последен път местата, където се е сражавал. Ротата на капитан Александър Фок първа преминава р. Дунав, дава много жертви – убити, удавени и ранени. Получава два Георгиевски кръста за храброст. Качихме Фок на един от конете, ординарецът водеше, аз го крепях, така стигнахме благополучно. Щом слезе от коня, той коленичи и целуна земята просълзен. Баща ми като стар русофил го покани да ни гостува в Казанлък. На Шипка русинът намери между другите гости свои познати, които поеха грижите за него“.

 


През 1924 г. архимандрит Кирил Попов, който по-късно става игумен на Шипченския манастир, написва стихотворението „Шипка“. Ето два куплета, имащи отношение към темата за връх „Шипка“, а не за връх „Свети Никола“:

Тук Шипка в руска кръв се къпа,

на вси славяни стана скъпа,

че свободата им дари.

На Шипка тази кръв навеки

остава като царствен знак.

Над върхове и над пътеки

сребрее шипченския сняг.

Както се вижда наименованието на връх „Шипка“ през изминалите години не тревожи никого, а одата на Вазов е възприета не само от умовете, а и от сърцата български. „Шипка“ ни сродява, вдъхновява и озарява със своето величие и символика.

През август 1934 г. в. „Народна отбрана“ отразява тържествата на връх Шипка, а не на Св. Никола. Цар Борис III произнася твърде показателна реч. Участниците в многохилядните тържества си спомнят и коментират, че са били не на връх „Св. Никола“, а на „Шипка“.

Нека спомена и творбата „На Шипка всичко е спокойно“ от великия Верешчагин - руски военен журналист, художник и писател.

През 1934 г. излиза книгата „Шипка 1877-78“ от шипченеца Дянко Д. Караджов, която изследва професионално и достоверно бойните действия на „Шипка“, чиято „слава дивна бурята препраща като някой ек, от урва на урва и от век на век!“

В споменатата в началото статия се изтъква още една неистина. Благодарение обсъждането в различни градове на „Книга за върховете Свети Никола и Шипка“ идеята за промяна на името на връх „Шипка“, твърди се, била станала национална за първи път. Едва ли не българите ще решат всичките си проблеми, ако възстановят името „Св. Никола“.

Истината е, че идеята за отмяна на Указа на Президиума на Народното събрание от 1977 г. бе поставена от граждани още преди десетина години. Състоя се дискусия в централния и местния печат. Ние, които приемаме „Шипка“ като символ на свободата, на нашата национална идентичност, организирахме подписка из Казанлъшко, Габровско, Ловешко, Старозагорско, Плевенско и в София, която лично представих с придружаващо писмо в Президентството. Искането за изоставяне на името „Шипка“ бе отхвърлено от президента Първанов. По време на мандата на президента Плевнелиев същото се повтори – отклонено бе искането на т.нар. Комитет „Памет габровска“, който настояваше за отмяна на Указа.

През 2018 г. групата около проф. Петко Петков депозира пред Комисията по наименуване на обекти с национално значение към Президенството същите искания. Настояваха ген. Румен Радев да преосмисли решението на предшествениците си и да отмени добре обмисления държавен акт от 1977 г. Защо тези историци не прочетат внимателно какво казва държавния глава по повод юбилея от Шипченската епопея: „Това свято място ни обединява като народ и ни вдъхва сили, достойнство и вяра...“

Много непредубедени граждани се питат защо агресивно се води кампания срещу името Шипка, когато то е прието в целия свят като символ на България? Много градове, села, планини и местности до определено време са носели дадено име, а след това се назовават по друг начин. Нека споменем, че до 1951 г. връх Шипка се е наричал „Свети Никола“, след това Столетов, а от 1977 г. носи величавото име „Шипка“. Изписано е със слятата братска кръв на руските воини и на българските опълченци.

През ноември м.г. в Аулата на СУ се обсъждаше книгата на проф. Петков, който тогава заяви, че трябва да търсим друга дата за национален празник, а не Трети март.

Не е ли ясно, че става дума за заличаване на националната памет, за прозрачен опит за пренаписване на историята, за посегателство към българската идентичност и забрава как се е родила върху картата на Европа свободната ни държава.

 

О.з. полк. Георги Й. Георгиев

Почетен гражданин на гр. Шипка


 


Страница 327 от 366