Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЛИМАТИЧНИТЕ МИГРАНТИ И ГЛОБАЛНОТО БУДАЛКАНЕ

Е-поща Печат PDF

Тартюф на 21 век се оказа промигрантски ултраглобалист

 

Мирослав ПоповГлобалният пакт за миграцията приет от Общото събрание на ООН, в средата на декември 2018 г. с впечатляващо мнозинство, не бе задълбочено обсъден, нито в европейските общества, като цяло, нито в Европарламента, нито да речем, в Партията на европейските социалисти.

През септември 2016 година ООН прие Ню-йоркската декларация за бежанците и мигрантите. В нея, като една от трите основни причини за масовата миграция се сочат „неблагоприятните последствия от изменението на климата и стихийните бедствия“. Пактът разработва в детайли този аспект, на мигрантския въпрос, като не се интересува от мотивите на мигрантите!

Документът е вътрешно противоречив. От една страна, в него се заявява, че се придържа  към Конвенцията на ООН за бежанците, според която, бежанец е онзи който бяга от преследване, а от друга, по един, пределно разширителен начин, на мигрантите се приписват права, които те не биха могли да имат, в един свят, чиято архитектура се гради на националните държави.

 

Бежанецът бяга, защото е преследван. Мигрантът отива в друга страна, защото условията на живот в досегашната му страна  не го устройват. В защита на бежанците действа принципът за „забрана за връщане“ – бежанецът някак е „свещена особа“, ако го отблъснат, ако го върнат, може да бъде убит в страната от която е избягал.  Пактът обаче по същество забранява „връщането“, вече не на бежанци, а на мигранти. Международното бежанско право, до сега не включва подобно нормативно изискване.

Особено след германската мигрантска криза от 2015 година, на международно равнище започна да се твърди, че „международна защита се дължи на бежанците и  на други хора, които по близки причини са изпаднали в сходна ситуация на преследване“. Изработена бе концепцията за т.нар. субсидиарна защита. Българският парламент „добросъвестно“, измени нашето законодателство и включи в него  новосъчинения правен институт. Но там, в Африка, пустинята настъпва, ще каже отговорния хуманист. Вярно, но опустиняването в някои страни от Сахел, изисква преди всичко промяна в тяхната агрополитика, изисква водоканални съоръжения, изисква мелиорация, дълбоки кладенци,  а не раздаване на бежански статути из Евросъюза. Процеси на усилена ерозия на почвата и на опустиняване има и в редица европейски държави и те ще продържават. Тогава?

Твърдя, че онези които „бягат“ от климатичните промени едва ли са точно „бежанци“ и следователно, вменяването на европейските държави на отговорността за тяхното битие е нечестно. На държавите които изпитват по сериозни последици от климатичните промени може и следва да се оказва помощ именно като на нуждаещи се от подкрепа  държави и общества, чрез легитимните им национални институции. Екстремните примери са две или три “свиващите се“ островни държавици в Индийския и в Тихия океан, като Малдивите например.

Миналото лято  се чуха остри обвинения, например, срещу Алжир, че е „оставил на произвола на съдбата хиляди хора в Сахара“ – повечето от тях от държави, разположени  по атлантическото крайбрежие. Подминава се въпросът, кой ги е подлъгал да навлязат в пустинята. И защо са там? Не е ли това част от „трафикантската магистрала“ Нигер – Либия - Европа?

На глобалния форум в Маракеш, се чу израза „лошите правителства, от които хората бягат“… Излиза, че грешни са господа африканските и азиатски министри, заради които „хората бягат от отечествата си“. В министрите бил проблемът, а не в политиката която те следват, наистина, не винаги достатъчно осъзнато. Сред основните публично неафиширани цели на Глобалния пакт за миграцията са и тези, да бъдат дискредитирани националните граници, националните гражданства, да бъдат размити националните държави и подтисната идентичността на нациите... Т.е, да се дискредитират фундаментите на съвременната цивилизация

В цяла Европа избуява едно широко недоволство от миграционната политика на Съюза и на държавите – членки. Европейските ултра-либерали не желаят мигрантската политика да бъде подложена на широко обсъждане. Преди майските евроизбори тиражират вещерски заклинания срещу общественици и партии, които се придържат към някакви национално отговорни виждания по мигрантския въпрос. Държавите – членки на ЕС и не само те, са свободни в преценката си, кого да допуснат на своя територия и кого – не. Въпросът в който се препъна Европа е следния: дали една общоевропейска / глобална система следва да се опира на утвърдените принципи на международното бежанско право или ще се опитва да ги заобиколи?  Глобалният пакт за миграцията, от една страна категорично декларира съобразяване с международното бежанско право и едновременно с това, по една дузина конкретни въпроси налага други, дори противоположни норми и преценки. Публичен дебат за това, какъв е истинския смисъл на международно правните норми и принципи няма – нито в България, нито в Евросъюза, като цяло. Глобалния пакт, който по принцип имал „необвързващ характер“, задължава правителствата така „да оформят пътищата за редовна миграция“, че да бъде стимулирана мобилността на работната сила. Тази „мобилност“ е насочена преди всичко срещу интересите на работещите европейци.

Пактът узаконява нелегалната миграция, насочена към Европа, в интерес на корпорациите и в последна сметка ще доведе до задържане и спад на работните заплати в Европа. Заради миграните ще се задържат ниски заплати сред трудовите среди в приемащите страни, т.е., европейските наемни  работници!...

И още, миграционният пакт ще доведе до сериозни финансови трудности за европейските страни, защото документът предвижда държавите да поемат сериозни социални и финансови  ангажименти към мигрантите, а техният брой вероятно ще расте непрекъснато.

Ако проблемът с опустиняването изисква „релокация“ на население, както изискват сановниците от ООН, то дали не е време да стартира и „релокация на  фауната“ от Африка – тя също ще се окаже заплашена: да преселим в Европа африканските слонове и носорози, например!…

 

 

Глобалният пакт за миграцията е заплаха за нашия свят!  Той носи в себе си заплахата, на международно-правни основния, европейските държави да бъдат морално-политически задължени да „отворят границите си“, за всички които са пожелали да влязат в ЕС - в една, така или иначе, привилегирована зона на света. Европейските империи дължаха богатството си на колониализма и неоколониализма, но и на труда на европейските работници и на и социалните борби на европейските  народи – за едно по справедливо общество.

Противопоставянето на Глобалния  Пакт не е изолационизъм, не е „националпопулизъм“, а просто уважение към правото и проява на здрав разум.

Промигрантския патос, с който ултраглобалистите натрапват позициите си е лицемерен. Промените в климата, последиците от тях, включително и опустиняването са реални предизвикателства пред човечеството, но те няма да се преодолеят чрез масови преселения в Европа и в други, сравнително по успешни зони на света.

Тартюф на двадесет и първи  век се оказва промигрантски ултраглобалист.


 

 

МЕДИЙНА ВОЙНА И ТРИУМФ НА ПРОПАГАНДАТА

Е-поща Печат PDF

Едмънд Бърк: Епохата на рицарството отмина. На нейно място е дошла епохата на софистите, икономистите и пресметливите; и славата на Европа е угаснала завинаги. Никога, никога повече няма да видим тази благородна лоялност към ранг и пол, това изпълнено с гордост подчинение, това достойно послушание, тази смиреност на сърцето, което пазеше жив дори и в самото робство духа на една извисена свобода.”

• Обръщение на Джон Пилджър по време на «Logan Symposium” (“Съюз срещу секретността, наблюдението и цензурата”), организиран от Центъра за разследваща журналистика, Лондон, 5-7 декември, 2014

Защо журналистиката е толкова податлива за пропагандата? Защо цензурата и извъртането са се превърнали в стандартна практика? Защо “Ню Йорк таймс” и “Вашингтон пост” мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да подлагат на анализ програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на една фалшива обективност? И защо не знаят, че същността на това, което се нарича водещи медии, не е информацията, а властта. Това са неотложни въпроси.

 

ДУМИ ЗА НАДЕЖДАТА И ЗА КНЯЗЕТЕ НА МРАКА

Е-поща Печат PDF

Минчо МинчевСтатията на Александър Гочев “За демокрация с човешко лице”, която предлагаме на нашите читатели, е трезв авторски поглед към вечната борба между имащите всичко и онези, които нямат нищо.Тази борба не е нова. Тя се води откакто свят светува. Нейната кулминация беше осъществена през миналия век под лозунга "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", когато подир толкова загуби тежки на света се роди държавата, а по-късно и империята на плебса – СССР. Тази първа държава на плебса създаде доста неприятни преживявания на имащата класа. Просто защото на световния небосклон изгря звездата на надеждата. И светът повярва, че има Алтернатива. Но класата на всички, които твърдят, че боговете са техни братя се съсредоточи и изобрети нови механизми за контрол на "опасната червена енергия на класата на плебса". Принципиално нови изобретения бяха методи за идеологическо манипулиране, подсилени със старата технология на разбиване и противопоставяне  на единството на "класата". На множество враждуващи една с друга групи. Допълнителна нова специфика на споменатата вечна борба придаде и глобалната експанзия на финансово-индустриалния капитал, който прокламира появата на новия враг - Националната държава. Двеста години след великата Френска революция, светът трябваше да си припомни, че революцията не само изяжда децата си, но унищожава и най-великите свои творения.

На този фон, става все по-очевидна и сериозната криза на неолибералната идеология, която е в братско сдружение с идеологията на неоконите, сиреч неоконсерваторите. Разликата между двете идеологии, не е по същество. Тя е само в някои нюанси, но причините, които поражда този кризисен процес са общи. И това са отсъствието на принципиален противник, след разпадането на СССР. Допълнителен катализатор в процеса е  наличието на, относително алтернативни медии и най-вече невъзможността, поне засега, да се контролира информацията в социалните мрежи. Резултатът е паническо и истерично неолиберално поведение, което води от абсурд към абсурд поради откритото противоречие с основните свои мантри: свободата на словото, на печата и правата на личността! Напоследък, обаче, излиза на показ и една отявлена атака срещу науката, което оформя и новите изпитания за разума. Свидетели сме на непримиримо  противоборство между джендърно-социалното инженерство и генното инженерство. Ако се довери на разума си, човек би трябвало да е на страната на науката, т.е. на генното инженерство. И сигурно няма да сбърка, защото в основата на неговия исторически оптимизъм стои надежда, че все пак е възможно лечение на заболяването с диагноза „идеологически кретенизъм“. Разбира се, след откриване и изучаване на гените, които го викат за живот. Но и на друга фронтова линия трябва да се сражава разумът.

 


Погребван и отричан непрестанно от неолибералната идеология, марксизмът показва удивителната способност да възкръсва от небитието. И се завръща след всеки опит да бъде дискредитиран, оплют и изчегъртан дори от знанието за обществото и икономиката. Оказва се, за неудоволствие и ярост на отрицателите си, че той е като сянка на капитализма. Върви с него неотлъчно и го изобличава.  И обяснява. Затова му търсят цаката непрестанно. Напоследък съответните централи, изглежда, са осъзнали, че като всяка сянка и той може да изчезне само в условията на пълен мрак. Казват, че такова отсъствие на светлината има само в гроба. И понеже никой не бърза за там, има подозрение, че засега капитализмът ще се опита да избяга от сянката си по пътя на тоталното и всеобхватно мракобесие. Но кой-кого, ще покаже историята. Фукуяма вече си призна, че раничко е прокламирал нейният край.

И това е добре: капитализъм, марксизъм и история, която предстои да се случи.

Да живее социализмът!

Накрая, в тази статия са разгледани проблемите в частност и на националния ни политически елит, който, както се и полага, е зает главно с борбата за власт. В нея за сега не се забелязват идеологически различия. Това е позната картинка в почти всички държави, където си помислиха, че марксизмът е овехтял и няма нужда от идеи.

От това, разбира се, се възползваха известните от историята съдружници в престъплението; и най-големите революционери – князете на финансовия капитал.

И на мрака, разбира се.

Но още не е вечер!


 

ВОЙНАТА НА СОРОС СРЕЩУ ТРЪМП

Е-поща Печат PDF

• ИЛИ КАК СЕ ПРАВИ АМЕРИКАНСКИ МАЙДАН

След шокиращата победа на Доналд Тръмп над Хилъри Клинтън в президентските избори в САЩ отиващата си неолиберална върхушка от американския истаблишмънт постъпателно премина от пряка конфронтация в добре планирана и скъпо платена окопна война срещу новия президент. Тя започна още първия ден след неговия избор и преди той да е встъпил в длъжност като президент на САЩ.

Няма да се спираме на „спонтанните” демонстрации в нощта и в деня след избора не само защото те са вече минало, но и защото те бяха проект на една друга цел и планиране.

Веднага след победата на Тръмп Джордж Сорос и компания, които по техни собствени изчисления потрошиха над милиард и половина долара за яловата изборна кампания на Хилъри Клинтън, се срещнаха във Вашингтон, за да обсъдят промени в стратегията на борбата за свалянето или като минимум

„укротяването” на Доналд Тръмп

която сигурно ще струва много повече от това, което дотук са дали.

 

КРАЯТ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КУЛТУРЕН СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Извън биографичното, най-добрият аргумент за дълбоката стойност и прониквеност на творчеството на Пьотр Бицили е сякаш неугасващата актуалност на неговите наблюдения. Интелектуалец от най-висок ранг, историк с изумително почтено прилагане на методологията към фактите, литературен критик и философ-есеист, Бицили остава пределно непознат за съвременната българска четяща общност. Обяснимо е. Не само защото днес почтеното отношение към професията и мисията на интелектуалеца е зачертано до дъно, но и защото в “играта на пилета”, както казва Джон Пилджър (в статията от този брой) не изисква подобна нагласа. И все пак, когато трябва да си обясним действителността и живота ни в нея вън от рамките на ежедневието, винаги се обръщаме към мъдри мислители, такива като Бицили, като Унамуно, Тойнби, Едмънд Бърк, към Маркс или Тома Пикети...

 


Страница 338 от 366