Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

“БЪЛГАРИЯ ЦЯЛА СЕГА НАЗИ ГЛЕДА“!

Е-поща Печат PDF

ВРЪХ „ШИПКА“ „На безсмъртен подвиг паметник огромен“

 

Вестник „Пенсионери“ (бр. 6, 6-12 февруари 2019 г.) помести статия, в която се казва, че историци от Великотърновския университет настояват за връщане на старото име „Св. Никола“ на старопланинския връх „Шипка“.

Твърди се абсолютно произволно, че когато през 1977 г. с Указ на Президиума на Народното събрание върхът се преименува на „Шипка“ „никой не е мислил как ще се справим с неудобството“, когато на един километър по-надолу се намира друг хълм – Шипка.

Още по-невярно е твърдението на проф. Петко Петков, че Иван Вазов бил възпял тъкмо този хълм, известен сред местните хора като „Еврейски могили“. Там никога не са се развили страхотните боеве, които  неповторимо претворява великия поет.

Всичко, което драматично и етично рисува с епопеята „Опълченците на Шипка“ Патриархът на българската литература, не може да се сбърка. Вазов въвежда „ново име“:

„... там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.“

Може ли това величаво описание да се отнася за по-ниския хълм, за връх „Шипка“? Не. Вазов написа своята безсмъртна ода не за „Еврейски могили“, а за наложеният от историческите битки нов връх „Шипка“. Нека не посягаме на познанията и славата на ненадминатия класик! Вече писах, че той живее близо четири десетилетия след първото публикуване на епичната си творба и можеше да внесе поправка, ако е допуснал неточност относно името на епичния връх.

Проф. Петко Петков – автор на „Книга за върховете Св. Никола и Шипка“, настойчиво се бори срещу символа на свободата, изтъквайки, че по-малкия връх Шипка е забравен, малко посещаван и било „неудобно“ да има два върха с едно име. За кого е неудобно? Та всички в България и по света знаят безсмъртния символ Шипка!

 


Защо десетилетия името Шипка не будеше неудобство и в разговорния език това бе всекидневие, никого не дразнеше, а от десетина години името стана неудобно за някои „родолюбци“.

Живея на триста крачки от храм-паметника в гр. Шипка. Почти всеки ден, от някоя кола с български или чуждестранни туристи ме попитат за пътя към връх „Шипка“, а не към връх „Свети Никола“.

В Шипка живееше голяма руска колония емигранти. Десетилетия съм слушал да говорят не за връх „Св. Никола“, а за връх „Шипка“. Някои от тях бяха воювали през 1877-78 г. по върховете на Балкана, а сега във вечен упокой лежат в руското военно гробище. Един от тях е полк. Анатолий Максимович, воювал в Освободителната война. В своя картичка до внучката си Женя пише: „Изпращам изглед от мястото на моето пребиваване в с. Шипка. Изгледът от храма към Долината на розите е удивителен, а вътре и отвън – мраморни плочи на убитите на Шипка офицери и по-нисши чинове. Още по-високо в планината е „Орлово гнездо“, където нашите войски удържаха настъплението на турците. Ето къде ще се наложи да умра...“

Вместо „Св. Никола“, както върхът се нарича, ветеранът отбелязва, че убитите офицери и по-нисши чинове са паднали на Шипка.

Но има и други факти. През 1899 г. в. „Юнак“ води кампания за издигане паметник за увековечаване името на падналите на „Шипка“. Това, че не се споменава „Св. Никола“ не дразни читателите и участниците в акцията. През 1910 г. излиза книгата за Димитър Петков от шипченеца Христо Милев, автор на първата творба за гибелта на Хаджидимитровата чета. Христо Милев, като областен управител на Стара Загора, с подкрепата на тогавашния вътрешен министър Димитър Петков, е преименувал 311 села от окръга, които до 1906 г. имат турски названия. Сам той е картограф и добре познава значението на ономастиката. Проследявайки пътя на държавника Димитър Петков от опълченец на Шипка (там загубва едната си ръка) до министър-председател, авторът пише развълнувано за епопеята не на връх „Свети Никола“, а на „Шипка“.

„През 1923 г. - пише в спомените си „От поручик до генерал“ Васил Бойдев - имаше тържество на „Шипка“. (Отново Шипка, а не Св. Никола – б.м.) Присъстваха български опълченци и руски офицери емигранти, някои от които взели участие в Освободителната война. Гостите бяха извозени до върха. С баща ми яздехме коне, взети от Казанлъшкия гарнизон. На около половин километър от върха, встрани от пътя, бе легнал по очи скромно облечен старец. Слязохме от конете. Старецът дишаше тежко. Дадохме му да пие вода и го заговорихме. Той ни отвърна на руски: „Преди петдесет години едва не умрях тук, сега дойдох да умра!“ Едва сричаше думите. Личеше, че е сърдечно болен и преуморен. Баща ми (полковник – б.а.) го запита кой е. „Аз съм капитан Фок, защитникът на Долинската височина на Шипка през 1877 г.“ Бяха забравили да го поканят и затова беше тръгнал сам от Казанлък, поради липса на средства пеш до върха, за да види за последен път местата, където се е сражавал. Ротата на капитан Александър Фок първа преминава р. Дунав, дава много жертви – убити, удавени и ранени. Получава два Георгиевски кръста за храброст. Качихме Фок на един от конете, ординарецът водеше, аз го крепях, така стигнахме благополучно. Щом слезе от коня, той коленичи и целуна земята просълзен. Баща ми като стар русофил го покани да ни гостува в Казанлък. На Шипка русинът намери между другите гости свои познати, които поеха грижите за него“.

 


През 1924 г. архимандрит Кирил Попов, който по-късно става игумен на Шипченския манастир, написва стихотворението „Шипка“. Ето два куплета, имащи отношение към темата за връх „Шипка“, а не за връх „Свети Никола“:

Тук Шипка в руска кръв се къпа,

на вси славяни стана скъпа,

че свободата им дари.

На Шипка тази кръв навеки

остава като царствен знак.

Над върхове и над пътеки

сребрее шипченския сняг.

Както се вижда наименованието на връх „Шипка“ през изминалите години не тревожи никого, а одата на Вазов е възприета не само от умовете, а и от сърцата български. „Шипка“ ни сродява, вдъхновява и озарява със своето величие и символика.

През август 1934 г. в. „Народна отбрана“ отразява тържествата на връх Шипка, а не на Св. Никола. Цар Борис III произнася твърде показателна реч. Участниците в многохилядните тържества си спомнят и коментират, че са били не на връх „Св. Никола“, а на „Шипка“.

Нека спомена и творбата „На Шипка всичко е спокойно“ от великия Верешчагин - руски военен журналист, художник и писател.

През 1934 г. излиза книгата „Шипка 1877-78“ от шипченеца Дянко Д. Караджов, която изследва професионално и достоверно бойните действия на „Шипка“, чиято „слава дивна бурята препраща като някой ек, от урва на урва и от век на век!“

В споменатата в началото статия се изтъква още една неистина. Благодарение обсъждането в различни градове на „Книга за върховете Свети Никола и Шипка“ идеята за промяна на името на връх „Шипка“, твърди се, била станала национална за първи път. Едва ли не българите ще решат всичките си проблеми, ако възстановят името „Св. Никола“.

Истината е, че идеята за отмяна на Указа на Президиума на Народното събрание от 1977 г. бе поставена от граждани още преди десетина години. Състоя се дискусия в централния и местния печат. Ние, които приемаме „Шипка“ като символ на свободата, на нашата национална идентичност, организирахме подписка из Казанлъшко, Габровско, Ловешко, Старозагорско, Плевенско и в София, която лично представих с придружаващо писмо в Президентството. Искането за изоставяне на името „Шипка“ бе отхвърлено от президента Първанов. По време на мандата на президента Плевнелиев същото се повтори – отклонено бе искането на т.нар. Комитет „Памет габровска“, който настояваше за отмяна на Указа.

През 2018 г. групата около проф. Петко Петков депозира пред Комисията по наименуване на обекти с национално значение към Президенството същите искания. Настояваха ген. Румен Радев да преосмисли решението на предшествениците си и да отмени добре обмисления държавен акт от 1977 г. Защо тези историци не прочетат внимателно какво казва държавния глава по повод юбилея от Шипченската епопея: „Това свято място ни обединява като народ и ни вдъхва сили, достойнство и вяра...“

Много непредубедени граждани се питат защо агресивно се води кампания срещу името Шипка, когато то е прието в целия свят като символ на България? Много градове, села, планини и местности до определено време са носели дадено име, а след това се назовават по друг начин. Нека споменем, че до 1951 г. връх Шипка се е наричал „Свети Никола“, след това Столетов, а от 1977 г. носи величавото име „Шипка“. Изписано е със слятата братска кръв на руските воини и на българските опълченци.

През ноември м.г. в Аулата на СУ се обсъждаше книгата на проф. Петков, който тогава заяви, че трябва да търсим друга дата за национален празник, а не Трети март.

Не е ли ясно, че става дума за заличаване на националната памет, за прозрачен опит за пренаписване на историята, за посегателство към българската идентичност и забрава как се е родила върху картата на Европа свободната ни държава.

 

О.з. полк. Георги Й. Георгиев

Почетен гражданин на гр. Шипка


 

НАЛАЗИХА НИ НОВИ „МЕСИИ”

Е-поща Печат PDF

Да не му замирише на българския политик на власт, веднага е готов да прегази всякакви граници, само и само да я получи. И тъй като следващото преборване за 240-те депутатски кресла е почти на хоризонта, битката кой ще се разположи в тях, вече започна.

 

ТЕРОРЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СТАБИЛЕН

Е-поща Печат PDF

По миналата седмица, баш на Петльов ден, турският електронен сайт „Миллиет хабер” (2 февруари) публикува коментара на Фуат Бол, озаглавен „Държавата на лъжата”.

Коментарът започва с една история за Бекри Мустафа, който денонощно бил пиян и всеки ден си сменял дрехите. Веднъж, когато се разхождал с джубе и гъжва (униформата на имамите), минал покрай множество, чакащо в края на джамията за погребален намаз. Мислейки го за имамин, събралите се вярващи мюсюлмани го замъкнали набързо до ковчега и с думите „Хайде, ходжа ефенди, закъсняхме”, и поискали да извърши опелото. След погребалния намаз вниманието им привлякло това, че ходжата отворил ковчега и прошепнал нещо в ухото на починалия. Когато един любопитен го попитал какво казал, Бекри Мустафа дал следния отговор: „Когато отидеш в отвъдното, ако те попитат за положението на този свят, ще им кажеш, че Бекри Мустафа е станал имамин и те ще разберат останалото”.

Фуат Бол се пита какво ли би казал Бекри Мустафа, ако видеше състоянието на САЩ, представителите на цивилизацията в днешния свят?

 

NO PASARAN, ГУАРИМБАС!

Е-поща Печат PDF

На 12 февруари в посолството на Боливарска република Венецуела се събраха активисти на асоциацията за приятелство “България- Венецуела” и българската група от Международната мрежа на интелектуалци, артисти и социални движения за защита на човечеството.

Бяха разгледани събитията във Венецуела от февруари до юни 2014 г.,наричани “операция гуаримбера”, при които бе погазена насилствено конституцията в опит за преврат на управлението на президента Николас Мадуро.

Пред участниците в срещата бе прожектиран документален филм за безчинствата на т. нар. студенти, вълнения, които всъщност са интегрален елемент от технологията на прословутите “цветни революции”. Участниците в срещата приеха декларация за солидарност с борбата на венецуелския народ за демокрация и свобода срещу насилилието и продължаващите атаки на опозицията във Венецуела.

***

Ние, членовете на асоциацията за приятелство “България - Венецуела”  и на българската група от Международната мрежа на интелектуалци, артисти и социални движения за защита на човечеството, изразяваме нашия категоричен протест срещу действията на политическо насилие, които причиниха смъртта на 43-има невинни граждани, разстреляни от активистите на антиправителствената опозиция през месеците февруари - юни 2014 г. Тези насилствени действия представляват грубо погазване на конституцията, всяване на страх сред населението на Венецуела, опит за сплашване и сваляне от власт на президента Николас Мадуро.

 

ЕДНО ЗАБРАВЕНО ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Студия на генерал Георги Вазов за Освободителната война 1877-1878 година

 

Името на генерал Георги Вазов е достатъчно известно не само на военните  историци , но и на по-широкия кръг нашата общественост, за да има потребност да се припомня макар и в най-едри щрихи  неговата биография. Славата, която придобива особено с пробива на отбраната на Одринската крепост и нейното превземане на 13 март 1913 г. по време на Първата Балканска война от 1912-1913 г. е напълно достатъчна, за да остане то  завинаги на една от първите места във военната ни история.

Малцина обаче знаят, че той е един от първите изследователи на Руско-турската война от 1877-1878 г. Да се заеме с тази задача причина за това  става едно писмо на комитет „Българско отечество“, възглавен от неговия брат Иван Вазов с дата 27 юни 1898 г. Документът е твърде съществен, тъй като по онова време Иван Вазов е министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов.

В писмото липсват аргументите, поради които споменатият комитет се е обърнал към него с тази молба. За  тях обаче не е никак трудно да се досетим. През 1898 г. Георги Вазов, макар и още да няма 40 години, има зад гърба си твърде богата биография: след края на Освободителната война   завършва Пехотно (1880 г.) и Инженерно Военно училище в Одеса (1883 г.). Като юнкер навярно е бил в близък контакт с лица, непосредствени участници във войната, ровил се е навярно и в библиотеки, за да търси изследвания за тази война.

След завръщането си в България постъпва като млад офицер в Българската войска. Името му обаче придобива по-голяма популярност във връзка с участието му в детронирането на княз Александър I Батенберг (август 1886 г.). След неуспеха на преврата Георги Вазов емигрира в Русия, където завършва и Николаевската военна академия (1888 г.). В Русия Г. Вазов  прекарва още едно десетилетие, през което служи в руската армия. Завръща се в България през 1898 г. с чин подполковник и отново постъпва в българската войска, запазвайки военния си чин.

Очевидно и през втория период на пребиваването си в Русия Г. Вазов несъмнено ще да е проявявал интерес към Освободителната война, за което най-добре е бил осведомен неговият брат Иван Вазов, с когото те поддържат близки братски отношения. Това според нас е може би и главната причина, поради която комитетът „Българско отечество“ се обръща към него. Задачата, която му се възлага е: да напише монографията „Нова военна история“, в която да засегне участието на българите  в Освободителната война.

Пред ходатайството на такава авторитетна личност, каквато е бил Иван Вазов, брат му не е могъл да откаже и се заема с изпълнението на възложеното му поръчение. Срокът за това бил определен – 1 декември 1899 г.  Поради преките си служебни ангажименти Георги Вазов не успява да се вмести в него и подготвя ръкописа малко по-късно – в началото на миналото столетие.

Това което буди голяма изненада е фактът, че той не излиза от печат и остава на съхранение в семейството му в продължение на много десетилетия. Той можеше и до днес да не види бял свят, ако случайно с неговото публикуване не се бе заела Цветанка, която в битността си на дългогодишен музеен работник в Сопот е била в тесни приятелски отношения с наследничките на генерала – неговите две дъщери  Верка и Зорка. Неделчева узнава от Верка за ръкописа, и проявила интерес към неговата съдба. В отговор последвало пълно мълчание. Впоследствие се оказало, че той бил предаден на един журналист и публицист от Сопот с намерението да го издаде, но работата по необясними причини се проточила.

 

Ген. Георги Вазов


Едва след като успяла да получи самия ръкопис Цветанка Неделчева се заема с подготовката на неговото издаване. По една чиста случайност станах непосредствен свидетел на усилията, които тя положи при археографската  обработка на текста. Няма да скрия възхищението, с което тя работеше. Освен с дъщерите на Георги Вазов, тя нееднократно се обръщаше и към мене при обясненията на едни или други лица и събития и особено за различни местности, споменати  в проучването. Работа й продължи няколко години и ръкописът бе предаден за печат едва в края на миналата година. Сега той вече е книга в ръцете на нашата общественост и всеки който проявява интерес може да се запознае с нея.

Дори и най-беглият поглед обаче върху труда показва, че пред нас е едно многопланово изследване,  наситено с много факти. Особено силно впечатление правят страниците, посветени на изготвянето на плана на руското командване за воденето на войната на Балканския боен театър, както и на  драматичните събития, отнасящи се до отбраната на Шипченския проход от руските войски и българските опълченци през лятото на 1877 г. За всички тези събития днес историческата ни наука, занимаваща се с Освободителната война  разполага с богата информация. Появата на труда на Георги Вазов ще бъде една приятна изненада, тъй като той е едно от най-ранните изследвания за тази война. Затова и неговото закъсняло издаване може да бъде само приветствано.

Преди още да бъде подготвен този ръкопис, Иван Вазов вече бе възпял подвига на българските герои  на Шипка в известната си ода „Опълченците на Шипка“. Георги Вазов не мисли дори на полето на словото да мери слава и талант със своя брат. Той има ясното съзнание, че пише литературно произведение, че неговото изследване е историческо по характер и в това е неговата особенна ценност. Независимо от това, което е излязло от ръката и сърцето на друга издънка на Вазовия род, то носи неизменните качества на духа и сърцето, както и на ценностите които са характерни за славните синове на Баба Съба.

 

Вазов, Г. Участието на българите в Освободителната война. Съставител и редактор: Цв. Неделчева. С., 2017

 

 

Изданието е снабдено с богат справочен апарат.  На първо място това са два показалеца – именен и  географски, в които споменатите имена на личности и названия на  местности са придружени с кратки, но много полезни бележки. Не на последно място е включен и един речник с остарели думи и изрази, съдържащи се в текста, което го прави по-разбираем за по-младата част от бъдещите негови читатели.

Освен монографията за Руско-турската война в изданието на Цветанка Неделчева са намерили място и  една автобиография на Георги Вазов, негови спомени за държавния преврат от 1886 г., както и спомени на по-малкия брат – Борис Вазов. Тези допълнения обогатяват  още повече предлаганата книга.


 

 


Страница 340 от 378