Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА „НАЦИОНАЛИЗМЪТ КАТО ГРАДИВНА СИЛА”

Е-поща Печат PDF

Изложените в сборника „Национализмът като градивна сила” възгледи от доц. Пламен Дамянов са продължение на представените идеи в неговата книга “Национализмът и неговите основания”*, където обосновава необходимостта от т.нар. “ефективен национализъм” или за по-независима държавна политика, съобразена с националните интереси. Тази идея се доразвива и разгръща като основна тематична нишка в изложението на сегашния труд.

Статиите в него са писани през периода 2006-2017 г. и са публикувани с някои изключения предимно във вестник “Нова Зора”, както и в други престижни издания у нас и в чужбина, а някои не са издавани. И тъкмо затова те допълват градивно идейно-организирания подбор на вече публикуваните, съобразно заглавната тематика.

Дългогодишните публикации на автора свидетелстват за траен интерес към националните проблеми и съдбата на българите. Актуален и силно критичен, неговият изследователски подход не може да остане безразличен към конкретни събития от българския политически, обществен и културен живот. Част от материалите си той пише в отговор или като коментар на дадена публикация от в. „Нова Зора”, провокирали честното му патриотично чувство и сам настоява да се преценява справедливо с обективен реализъм и здрав критицизъм за дадено обществено явление.

Сборникът съдържа четири части, които се отличават и обемно и тематично. Те имат стройна и съразмерна структура, като равностойни по обем са началния и краен дялове, както и вътрешните - Част 2 и Част 3. В Първа част са изложени възгледи, свързани с основите на национализма като идеология. Във Втората част на книгата са разгледани въпроси на геополитиката и национализма. Част трета съдържа статии по актуални проблеми на българската вътрешна и външна политика. Четвърта част е посветена на лявата политика, градивния консерватизъм и националната идея.

Авторът лансира идеята, че в исторически план междунационалните противоречия са основни, което с пълна сила е валидно и за съвременния свят. Според него в определени моменти се изострят конфликтите между нациите, а в други стават по-остри класовите, което е характерно за края на 19-ти и началото на ХХ век. Фактически външните или вътрешните противоборства са фактори за регрес и разруха в обществения живот, но би могло да бъдат и обратното – именно “градивна сила” (това важи предимно за националните междуособици). Тези проблеми са разгледани и удачните им решения са обосновани, най-ярко в статиите Националният подход и Национализмът като градивна сила. Особено във втората, авторът призовава днес към ревизия на осмислянето на национализма като идеология и съдържателния влог в неговото понятие, като подчертава, че според него "Национализмът е развит и идейно осъзнат патриотизъм".

Във  Втората част на сборника, относно геополитиката, е разгледана в исторически план борбата за надмощие между Изтока и Запада, която борба продължава и до днес. Авторът отстоява тезата, че Русия е единствената реална преграда пред агресивния западен натиск, насочен към присвояване ресурсите на страните от Изтока. Това е отразено най-ярко в статията Евразийската идея - една нова надежда.

В статията Технологично развитие, класова и междунационална борба, Пламен Дамянов аргументирано отстоява също така идеята, че техниката (респ. технологиите) не премахват нито класовите, нито междунационалните противоречия. Той смята, че поради ограничените природни ресурси конфликтите между националните държави дори се изострят, при което се вкарват в употреба все по-нови средства за унищожение.

В Част трета на книгата са засегнати актуални за страната теми, включително такива, свързани с необходимостта от развитие на ядрената енергетика, каквото например е изграждането на АЕЦ  “Белене”. Тези проблеми са развити и аргументирано изяснени в статиите Сбъднати прогнози и Държавната политика на България в областта на ядрената енергетика. В същата част, в статията "Пари за учени или учени за пари"е разгледан и въпросът за негативната роля на новия Закон за Развитие на Академичния Състав (ЗРАС) в България.

В статията  За „независимите” институции , авторът справедливо  разсъждава, че не е възможно да има „независими” институции, щом обществото плаща за техните функции, както и че те задължително трябва да се отчитат и контролират от държавата. Представени са също и някои възгледи относно геостратегическата ориентация на България, а именно, че не бива да има едностранно обвързване, което е крайно рисковано и опасно за страната ни (каквито примери в нашата история има немалко).

В последната Четвърта част от своя труд доцент П. Дамянов анализира някои въпроси на марксистката идеология, смятайки че тя подценява ролята на междунационалните противоречия и фетишизира класовата борба. Тези проблеми, които авторът разглежда, се открояват в статиите Технологично развитие, класова и междунационална борба и в Идеологията като фактор за промените, започнали преди 25 години. Особено ярко в първата статия е изведенено, като двигател за обществените промени в една държава, значението на междунационалната борба, а класовата – поставена  на второ място. Това е приносен момент към промяна на парадигмата за първенството на солидарното интернационално начало в общественото развитие, за вездесъщата роля на интернационализма в живота на народите по света.

В статиите “Границите на солидарността“ и “За лявата политика“ са ализирани необходимите характеристики на левите формации, които не трябва да защитават бедните въобще, а само трудовите хора. Авторът разглежда и някои грешки на левите формации по националния въпрос в статията “Окупатори или освободители“, където дава пример за спекулативната употреба на концепцията за интернационалното начало, при интерпретирането на понятията "окупатори" и "освободители" от националистическата пропаганда на балканските ни съседи спрямо българските национални интереси.

В книгата си авторът търси адекватни за съвремието ни решения в сложната материя на националните проблеми, затова какви биха могли да бъдат благоприятните условия за национално консолидиране по пътя към общото наше благополучие.

Текстът се чете с интерес и лекота заради ясния стил при изразяване на авторовото категорично становище за проблеми и явления от обществения и политически живот, които са преценени много точно и обективно или – крайно субективно, но доц. Пламен Дамянов коректно оставя координатна линия (пощ. адрес и е-мейл) за открит диалог с бъдещите читателски мнения – несъгласия или одобрения.

Би могло да се сравни въздействието на публикациите в сборника за събуждането на нашето съзнание с биенето днес на националния гонг за България и за българската общност извън нейните граници.

 

*П.Дамянов,“Национализмът и неговите основания”, изд. Херон прес, София, 2006 г.

 

Цветанка Горанова - Главен асистент в Секция „История на Философските и Научните Идеи” към Института за Изследване на Обществата и Знанията при БАН. Завършила е специалност “История” със специализация “Етнография” в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи по проблеми на етноложкото познание от края на ХІХ и началото на ХХ век. Научните й интереси са в областта на история на науката и етноложкото познание. Тя изследва творческите биографии на Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски и др. Публикува стихове в ежегодните конкурси на „Поезия от български учени“,  съучредител е на Българска Асоциация по Етнология, Фолклористика и Антропология (БАЕФА).


 

 

ИГРАЧЪТ ЗА ПРОТИВНИКА

Е-поща Печат PDF

Андрей ФефеловВ разгара на информационната война със Запада, руските власти по някаква причина празнуват столетието на Солженицин. Невъзможно е да бъде обяснен този факт от гледна точка на рационалния ред. В дните, когато на нацията е нужна концентрация на волята, силата на духа и мобилизация, на нас с необикновено упорство ни тикат вехтото чучело, някога пристигнало триумфално при нас откъм границата като символ на победата над Империята. Ролята на Солженицин в историята на Отечеството е толкова двусмислена, фигурата му е толкова мътна, белите петна в биографията му са толкова много, че е затруднително даже да кажем с точност, какво е било това. Някога тази размазана шайба, изстреляна през океана, стана част от бадмингтона на спецслужбите на двете свръхдържави. При това, от наша страна някой съзнателно и целенаправлено играеше за противника.

Излезе така, че изкривената оптика на студената война, а също така прекалено раздутото его на Солженицин, не позволяваха на съвременниците му да погледнат трезво на тази личност, но сега вече е очевидна служебната роля на този „гигант на мисълта“, когото непрекъснато движат и дърпат тези или онези сили, вътре в СССР и отвъд пределите му. Фалшива страдалческа биография, фалшива писателска репутация (Нобеловата награда за литература е дадена на Солженицин още преди публикуването на „Архипелаг ГУЛАГ“), най-накрая, лъжлива маска на пророка – в това се крие хлъзгавата същност на тази ярка, но куха като лейка, фигура. Играчка на съдбата, ли е той международен авантюрист, бесен честолюбец? Възможно е и едното, и другото.

Обаче за носител на званието на национален мислител Солженицин точно не става. През 90-те години в продължение на много вечери ние слушахме неговото суетно мърморене по Първи канал на държавната телевизия. Не бе казано нищо значително, нищо дълбоко, нищо велико. Страната е разрушена, врагът настъпва, балаболката на ЦРУ, обличаща руски народни одежди, отдавна замлъкна в гроба и е време да забравим за нейното съществуване. Но не... Някаква неведома сила вътре в Русия продължава да дърпа този негодник към руския пантеон, раздувайки литературния и идейния му култ.

Неотдавна в интервю за „Фигаро“ вдовицата на литератора призна два важни факта.

Факт първи: спасител на Солженицин е бил шефът на КГБ Юрий Андропов. Да припомня, че последният, нарушавайки постановлението на Политбюро от 7 януари 1974 година, се разпорежда Солженицин да бъде изселен на Запад. Това отчетливо напомня ситуацията от 1922 година и така наречения философски параход. Тогава съветската власт, по-точно, някаква нейна законспирирана част, прави широк жест: пуска на Запад 160 професора, сред които са философите Бердяев, Франк, Илин, Федотов и други. И веднага издръжката им се поема от бюджета на американската организация ИМКА, в чиито задачи е включено създаването на широка идеологическа база за борба със съветска Русия. Това е бил „интелектуален спецназ“, подхранван от спонсорите от САЩ. В същия улей и по същата схема 50 години по-късно започна да се търкаля топката, наречена Солженицин. Не случайно, още през 1973 година, издателството YMCA-Press тиражира първия том на „Архипелаг ГУЛАГ“.

 

Александър Исаевич Солженицин

 

Факт втори, дословно е взет от интервю на Наталия Солженицина. „Александър Солженицин наистина призоваваше да се приключи с руския империализъм, с империята“.

Наистина. Ето няколко груби, но съвсем характерни цитати на Солженицин, потвърждаващи тази теза.

„...Ние сложихме на дръвника и пуснахме по наклона чрез бездарно проведената, даже самоизтребителната, „Отечествена“ война - една трета от своето население.

И аз виждам нещата така: трябва неотложно, на висок глас, ясно да се обяви: трите прибалтийски републики, трите закавказки републики, четирите средноазиатски, че и Молдавия, ако нея я влече повече към Румъния, тези единадесет – да! – непременно и безвъзвратно ще бъдат отделени“.

Думите „непременно и безвъзвратно ще бъдат отделени“ са подчертани от самия автор. Или още нещо: „Разбира се, ако украинският народ наистина иска да се отдели - никой няма да посмее да го удържа със сила. Всичко казано напълно се отнася и за Белорусия...“

„На кримските татари, разбира се, трябва да се отвори пълно завръщане в Крим“.

„...Да се обяви за несъмненото право за пълно отделяне на тези дванадесет републики – това трябва да стане без отлагане и твърдо. А ако някои от тях се колебаят, дали да се отделят? По същия начин, без съмнение ще сме принудени да обявим за нашето отделяне от тях - ние, които сме останали“.

А ето тук е най-главната, най-вмирисаната и пораженческа същност на солженицизма - „Трябва да спрем да повтаряме папагалски: „ние се гордеем, че сме руснаци“, „ние се гордеем със своята необятна родина“, „ние се гордеем...“. Трябва да бъде разбрано, че след всичко това, с което заслужено сме се гордеели, нашият народ се отдаде на духовната катастрофа на Седемнадесета година (по-широко: 1915—1932), и от тогава ние – до жалкост не сме предишните, и вече не може в нашите планове да имаме: някак си да възстановим държавната мощ и външното величие на предишната Русия“.

Всичките тези цитати са от книгата „Как да подредим Русия“, публикувана през 1990 година. По своята същност това е политическа програма за разчленяването на Голямата Русия, ръководство за унищожение на страната.

Или ето редове от „ГУЛАГ“: „А „бандеровците“, както и „петлюровците“, всиките са все същите украинци, които не искат чужда власт... защо нас така ни дразни тяхното желание да се отделят? Жал ни е да одеските плажове? Черкаските плодове? <…> големият опит от приятелското общуване с украинците в лагерите ми разкри, как им е наболяло <…> Ние сме длъжни да дадем решението на самите тях – на федералистите или сепаратистите, кой кого ще убеди“.

Тези махленски, празни битови приказки за „плодове“ и „плажове“ говорят много за Солженицин.  Този „другар“, по всяка видимост, е писал подобни неща по поръчка срещу заплащане, иначе никак не можем да обясним появата на тези и други негови декларации, изпълнени с откровени глупости, несъвместими със здравия смисъл. Колко струват само 67 000 000 граждани на СССР, унищожени от болшевиките!

Както е известно, след Фултън на мястото на Гьобелс идва „жълтият Гьобелс - глобалният агитатор-пропагандист“. Именно на него вярно служеше Солженицин. Днес този „жълт Гьобелс“ безжалостно жили Русия, обвинявайки я във всички смъртни грехове. А в самата Русия този вермонтски агент го възнасят на пиедестала. Къде е логиката?

Солженицин е противен на много руски хора. Прекалено много в образа му е изкуственото, има много добавки и несъответствия. Даже историята с ареста му по време на войната не е прозрачна. Авторът на тези редове е бил познат със съслуживец на Солженицин. Той излага съвършено друга версия относно това събитие.

Солженицин е бил принуден да признае, че по време на излежаването на срока в продължение на много години е бил зачислен като таен осведомител на органите за безопасност. Обаче при това уж не бил написал нито един донос за своите другари. Възможно ли е това?

Сега едно от децата на Солженицин е диригент в Камерния оркестър на Филаделфия. Две други наглеждат руския суровинен сектор, заемат видни позиции в американската компания за консултации  "МакКинзи". Единият от тях, Ермолай, започва кариерата си в Световната банка във Вашингтон. Ако започне война между САЩ и Русия, на чия страна ще бъдат децата на Солженицин? Въпросът е риторичен, но отговорът е очевиден. Родовите традиции са устойчиво нещо!

Някога съветските войскови части напуснаха Афганистан и Източна Европа. На тяхно място дойдоха военните подразделения на НАТО. В онези години бяха разорени съветските предприятия. Пустотата бе запълнена от изделия, изработени в чуждестранни фабрики. В обозначения период бе демонтирана съветската концепция за отечествената история, и на нейно място, яхнал куца коза, влезе Солженицин. Така и живеем: наоколо бази на НАТО, а вътре - Стени на скръбта и паметници на Солженицин, плодящи се из цялата страна като зайци.

 

вестник „Завтра”

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ДВА ВИДА ЦИВИЛИЗАЦИИ: КАК ДА СЕ ОТСТРАНИ КОНКУРЕНТА

Е-поща Печат PDF

Достатъчно е да погледнем картата на Евразия и картата на света, за да ни стане ясно доколко е успешен и жизнеспособен руският народ. Огромна страна, колосални територии, вече усвоени и неусвоени до сега, поради своята невероятна огромност и крайно суровия климат!

И което не е маловажно - всички, населявали тези територии, влезли в състава на Русия, никъде не са отишли. Не са изчезнали, не са се превърнали в експонати на етнографските музеи. Народите са на своите земи; влизайки в състава на Руския свят, те обогатиха културата си, създадоха национална интелигенция (ако не са имали такава) и са се увеличили като численост.

Пред нас е уникалният опит за създаване на империя, какъвто никой друг не е имал. В случая използваме термина „империя“ в изключително положителен смисъл. Но нали е имало и други империи, и никак не можем да оценим положително техния принос в историята на човешката цивилизация.

„Класиката в жанра“ е Британската империя, по време на чието строителство се случи геноцидът на американските индианци с катастрофално съкращаване на числеността на коренното население. Жертви на строителството на „новия свят“ на англосаксонската цивилизация са около 100 милиона души, при това много народи просто престанаха да съществуват.

 

Николай Стариков

 

Подобна картина се е наблюдавала в Индия, където по време на един-единствен изкуствено организиран глад през 1942–1944 г. за загинали около 2 милиона души. Коренното население на Австралия все още минава в категорията „флора и фауна“: даже след края на Втората световна война тях не ги отчитат при преброяването на населението.

Към момента на появяване на “цивилизаторите“ от Лондон коренното население на Австралия по разни оценки съставлява от 300 хиляди до 1 милион души, обединени в повече от 500 племена. В началото на ХХ век те са около 60 000. В остров Тасмания са унищожени 95% от населението, главите с характерните татуировки попълниха колекциите на тези, които считайки се за висша раса, не считаха тасманийците за хора.

За милионите хора, отвлечени в Африка и откарани в робство, даже няма да упоменаваме. Монополното право за  търговия с „жив товар“ е принадлежало именно на „строителите“ на Британската империя и е било получено като резултат от „войната за испанското наследство“.

Нека обобщим: пред нас има два вида цивилизационно строителство.

Първият - това е руският, российският (нашата империя се е казвала Российская!) - включването на нови територии със задължителното съхраняване на населението им, културата и обичаите. Руснаците никога не са смятали за срамно да взаимстват нещо ново от народите, които влизат в състава на руската цивилизация.

 

Владимировската църква в Биково


Казаците с удоволствие започват да носят черкески, елементи от одеждите на кавказките народи, а шашликът стана руско национално ястие. Не считали за срамно да носят подобни дрехи и руските императори, които даже използват своите нови поданици като своя лична охрана. Например, веднага след присъединяването на Крим, кримските татари, дали клетва за вярност към Русия, се появяват до Екатерина Велика.

Вторият път за строителство на империя е изповядван от англосаксонците. До ден днешен. Населението на интересуващите ги страни се унищожава, а освободената земя се заселва с преселници. Малкото оцелели аборигени се натикват в резервати и напълно се лишават от културата и традициите им. Това е „цивилизационен тиган“ на който народите биват просто изгаряни, а след това техните остатъци поглъщани.

Именно от тук черпи своето „вдъхновение“ и Адолф Хитлер заедно с другите нацисти, въплътявайки към живот в най-открита и кървава форма методите на имперско строителство, изпробвани от англичаните много преди Третия райх.

Въпрос: кой път действително е цивилизован? Отговорът е очевиден. Кой метод на строителство на света в крайна сметка неизбежно ще изгуби? И тук с отговора няма въпроси.

Ето, отговорът е очевиден и за авторите на онзи проект на световно строителство, който подразбира задължителното унищожаване на част от населението на планетата. Те ще изгубят. Те ще изгубят в конкурентната борба, а значи, трябва да спрат конкуриращия ги цивилизационен проект.

И те намират този път. Впрочем, даже не е било нужно да го търсят. Той е известен от дълбока древност. „Разделяй и владей“ - така са действали още в Древния свят.

Какво означава този принцип? Иде реч не само за това, разделяйки един народ на части, той да бъде подчинен. Основният смисъл на подобен принцип е именно в разделението. Поделяйки народа на части, сблъсквайки тези части помежду им, може да бъде спряно строителството на конкуриращия цивилизационен проект, даже изобщо да бъде унищожен.

Именно това се случи през февруари 1917 година. Силите на руския народ са насъскани помежду си. Технологията винаги действа по един и същ начин: първо е ликвидирането на централната власт. Нататък, при разделянето на многонационалната държава на части, следващият етап неизбежно е войната. Като резултат общите сили на народа и империята се оказват насъскани един срещу друг. Териториалното разширение и влиянието завършват  се смеят от делението и борбата за това, което отдавна е принадлежало на този цивилизационен проект.

При отделянето на Финландия от Русия през 1917-1918 година, веднага на тези територии започва гражданска война. След което Финландия воюва с Русия още два пъти - през 1939 и 1941 година. Преди 1917 година фините и руснаците векове живеят в мир и нямат претенции един към друг.

По същия начин действат нашите противници и днес, така те постъпиха през 1991 година. Разделянето на Съветския Съюз доведе до военен конфликт на Русия с Грузия, изходът от който е разбираем, поради съотношението на силите.

Именно затова главният кандидат за война с руснаците е една от най-големите части на СССР - Украйна. Именно нея англосаксонците я гласят за въоръжен сблъсък с Руската Федерация. От тук идва и упоритата русофобия, постоянните провокации и войнствената риторика на киевската марионетна власт.

За война винаги е нужен повод: въоръженият метеж в Киев през 2014 година - това е и първият повод за бъдеща война, чиято главна цел е взаимната анихилация на силите на цивилизационния проект, който англосаксонците считат опасен за себе си.

Само по една причина досега войната не се случва - ръководството на Русия разбира водещата игра. Обаче Западът няма да прекрати опитите си да я разпали по тогава, докато на власт в Киев са неговите марионетки.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

РУСИЯ 18 ГОДИНИ С ПУТИН

Е-поща Печат PDF

На 20 декември, президентът на Русия Владимир Владимирович Путин, проведе 14 -та си годишна пресконференция. 4 часа и 53 минути президентът на Русия отговаряше на въпросите на 1 702 журналисти. Както и друг път срещата на Путин с тях се превърна в един многоаспектен разговор за отговорността на държавника и последствията от всеки непремерен ход в международните отношения, за разума, като коректив и надеждата, като упование за бъдещето.

Бяха засегнати проблеми в широкия диапазон от съдбата на човечеството и използването на ядреното оръжие, през регионалните конфликти в Сирия и Украйна, провокациите в Керченския пролив, целта и задачите на раздухваната от Запада русофобия, до проблемите и постиженията във вътрешно икономическото развитие на Русия.

„Дълбочинната промяна в обществото е такава, че реставрацията на социализма... е невъзможна...“. Може би това беше фразата изречена от Путин, която е породила полюси на съгласие и несъгласие в многомилионната телевизионна аудитория, която следеше внимателно нюансите в неговите отговори. Владимир Путин обаче не отрече нито възможността за по-голяма социализация на икономиката, нито потребността от разширяване на социалната сфера. Нещо повече, той посочи и пътищата за постигане на тези две важни цели: чрез справедливо разпределение на ресурсите да бъде сведена до минимум бедността и бъдат създадени приемливи за гражданите условия в здравеопазването и образованието. Президентът подчерта, че именно това е задачата и смисъла на провежданата политика от Русия във вътрешен план.

Четиринадесетата поредна годишна пресконференция се проведе само дни преди да бъдат закръглени 19 години от както Владимир Путин е на чело на управлението на Русия. Статистическите данни за 2018 г. все още не са известни и поради това поместваме кратка справка за достиженията на неговото управление в живота на съвременна Русия за периода 1999-2017г.

Коментарът под приложената статистика е на известният руски поет, публицист и блогър от еврейски произход Амирам Григорович.

 

Русия за 18 години с Владимир Путин

 

Най-важното дори не е това. Най-важното е промяната на моралния климат, която не е възможно да бъде оценена с каквито и да е числа. Допреди да дойде на власт Путин бях сигурен, че ще  завърша учението си и ще замина, по-точно, чудех се дали ще успея да завърша или всичко ще се срине доста по-рано и ще ми се наложи да живея сред хора, чийто език не разбирам – а за мен това е най-тежкото от всички възможни наказания.

Путин не просто вдъхна надежда за преуспяване или за дълъг живот, не просто препречи реките от водка и хероин – Путин практически съумя да съживи покойник. През 90-те по телевизията вървеше сериалът „ЛЕККС” – сега вече никой не го помни; това беше немски научнофантастичен филм  с елементи на антиутопия – в него разумен бионичен космически кораб с формата на огромно водно конче лети през Вселената със случайно сформиран екипаж; и имаше една серия, когато на този гигантски кораб се завъждат паразити, които се хранят с кораба, но самият кораб, потънал в дрямка, не осъзнава това, а паразитите го ръфат и едва не го унищожават, докато по някакъв заобиколен хитроумен начин капитанът не успява да проникне до мозъка на кораба – и гигантът се съвзема и убива паразитите с електромагнитен импулс.

Не знам какво са искали да кажат с тази метафора немците, но то се превърна в умалено копие на руската действителност – също като огромен кораб от жива плът, изпадналата в прострация Русия се самоизяждаше – ръфаха я руските бандити и неонацистите, чеченските убийци, ашкеназките крадци, сепаратистите, радикалите, наркопласьорите – всеки, който се сети, –  и я бяха изръфали до половината, и сякаш вече нямаше какво да я спаси – когато изведнъж се появи един човек и проникна до мозъка на този исполин, който включи системата за самосъхранение. Кой е този „един човек” всички знаете.


 

 

ЖИЛЕТКИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Е-поща Печат PDF

Наред с „традиционните“ за всички времена военни конфликти, напрежения, терористични атентати, автомобилни, влакови, самолетни и корабни катастрофи, годината, която отиде в историята остави в наследство на новата 2019 година редица започнати, но недовършени неща. Между тях са: английският развод с ЕС; проблемите, произтичащи от затоплянето на климата и нежеланието на най-големите замърсители на въздуха да намалят емисиите на парникови газове; хищническото експлоатиране на енергийните ресурси на планетата; разтварянето на ножицата на социалното неравенство между богатите и бедните страни, между свръх богатото малцинство и милиардите жители на света, които тънат в мизерия, отчаяние и безнадеждност.

 

В средата на декември м.г. в „мотора на ЕС“ Франция, се развихри един своеобразен бунт, участниците в който надянаха жълти светло отразителни жилетки, сякаш за да предупредят минаващите покрай тях, че ги има. И да дадат сигнал, че в обществото е започнала дълбока промяна. Тази промяна, както писа Ергин Йълдъзоглу във вестник „Джумхуриет“ (13.12.2018), носеше със себе си и питания от рода на „какво става сега?“, „какво е това?“. Разнообразието на отговорите, които се даваха на тези въпроси, според френския вестник „Льо Монд“ показвало, че и интелектуалците са се разделили.

Така или иначе, бунтът на „жълтите жилетки“ показа, че управляваните не желаят да живеят и да бъдат управлявани по старому. Президентът на Франция Еманюел Макрон, чийто рейтинг се срина до този на Франсоа Оланд през последните му дни в Елисейския дворец, в изявление по телевизията заяви, че е разбрал че е огорчил много хора със своите данъчни и други реформи и обеща отстъпки, които показаха, че и управляващите не могат да управляват по старому. Това Ленин нарича революционна ситуация – когато низините не желаят да живеят, а върховете не могат да управляват по старому. Но и не искат, или не могат да управляват по новому. Ако случаят с Франция е такъв, значи тя е направила първата крачка по-навътре от една обикновена национална криза. Тоест, към

интернационализирането на бунта.

Протестите на „жълтите жилетки“, които CNN нарече „grassroots” ( „хората от народа“), се прехвърлиха в Белгия, Великобритания, Хърватия, Австрия и дори в Канада. Очевидно е, че навсякъде хората от народа има за какво да недоволстват от управляващите, които уж са избрали демократично. Работата е там, че политиците идват на власт с едни обещания, а като управляващи правят нещо съвсем различно. Нашите „обединени патриоти“ също излъгаха своите избиратели за минималната пенсия от 300 лв., а сега се оправдават, че толкова могат с малкото си на брой депутати. Ако ги били подкрепили така, че да станат първа политическа сила, нещата щели да са други. Добре че не го направиха! А избирателите знаеха, че техните „патриотични народни избраници“ ще се изпокарат като цигани, „патриотите“, а защо не и коалиралите се с тях „гербери“ нямаше никога да видят парламента.

Както и да е. Благодарение на бунта на „жълтите жилетки“, отново започнаха да се дискутират въпроси като цените на горивата, разпределението на доходите и на данъчното бреме, бежанският наплив, тероризмът и ислямизацията на Стария континент. Така и ние в България разбрахме, че една от реформите на Макрон е облагането с данък и на ниските пенсии: високите отдавна са обложени. Ето за какво нашите данъчни кожодери още не са се сетили, но никога не е късно, щом народът кротува.

Господстващите в Европа класи, обаче, са обезпокоени

от предложението на Пикети и неговите другари за въвеждане на европейски данък от общо 800 млрд евро за разрешаване в мащаба на Стария континент на проблеми, като неравенството в разпределението на доходите, бежанската и климатичната криза. Един коментар в „Блумбърг“, озаглавен „Пикети да съблече тази жълта жилетка“, твърди, че с нея се защитава тезата колко вредно – икономически и идеологически, е  да се облагат с данък капиталът и богатите. Управляващите не само във Франция, а и в много други страни са недоволни от случая с „жълтите жилетки“ и направените им отстъпки. Има сериозен страх от новите проблеми, които движението може да породи в бъдеще.

<<Управляващите класи, пише Йълдъзоглу, не изглежда да имат намерение да отговорят на искането за „преразпределяне“ в период, когато световната икономика е започнала да се забавя и тортата е започнала да се смалява. Историята ни показва, че от такива уравнения общо взето произлизат по-тиранични мерки и страхът тласка капиталистическите класи към това да подкрепят крайно десни, фашистки движения>>.

Разбира се, движението „Жълти жилетки“ е много объркано събитие. Участниците в него казват: „Ние сме народът!“, но все още не са успели да надхвърлят равнището на едно гневно „множество“. То притежава характеристиките и на пролетария, и на буржоата, и на интелигенцията. Наред с тези, които подкрепят Марин Льо Пен, има и привърженици на движението на Меланшон „Непреклонните“, както и други течения – социалисти, антикапиталисти и анархисти. В това „множество“, наред с дребни производители и собственици на недвижими имоти, дошли от полските райони, от провинцията, има притежатели на камиони, използващи нафта, работници от градовете, безработни, средни класи, притежаващи бензинови автомобили и дори…ученици от гимназиите. В движението са и крайно десни, възприели открито фашистката идеология. Тоест, движението изтъква хем исканията на десницата, хем на антикапиталистическата левица.  Но това движение се представя не с някое от исканията, а както посочи Дейвид Бродер в „Contretemps“ (22.11.2018), с понятието „Жълти жилетки“, което всъщност няма политически смисъл, се обозначава

„един свободен показател“.

<<Какъв смисъл ще придобие това множество, пита Йълдъзоглу, когато като „народ“ започне да произвежда политически продукти (проекти и програми)? И кой ще спечели борбата за хегемония, която ще определи и фиксира смисъла на „Жълтите жилетки“, който все още държи заедно това мнозинство, работещо като „свободен показател“. Ако спечели движението на Марин Льо Пен, няма да се появи нещо „трето“ (което да бъде посредник между управляващи и управляеми, б.р.). Ако спечелят левите/социалистите, и ако успеят да изиграят ролята на това „трето“, не само във Франция, ще се роди възможност за промяна в жизнените светове на човечеството като цяло (Дори и в Турция). Не беше ли това и възможността, която не се представи в „Гези“?>>.

С чувство за хумор, друг автор на „Джумхуриет“, Ъшъл Йозгентюрк, озаглави своята статия така: „Вълнени жилетки от цял свят, съединявайте се!“ И описва как толкова се е впечатлил от бунта на „жълтите жилетки“, че засънувал как турските жени протестират, навлекли изплетените от самите тях вълнени жилетки, носейки плакати с причудливи искания. Например срещу поскъпването на природния газ, срещу заплащането на неконсумирана електроенергия, за повишаване на минималното възнаграждение на 2300 лири, за закриването на Диянета (Управлението на религиозните дела), което има бюджет от 10,5 млрд. лири, за намаляване на броя на депутатите, за подвеждане под отговорност на имамите, насилници на девойки и момчета, против партиите и синдикатите, за залавянето на нарко бароните и др.. Накрая авторът заключава, че е дошло времето за бунт и призовава всички да плетат вълнени жилетки.

<< Не се знае, тук е Анадолът, леговището на неочаквани, непредвидени изненади. От мен казано, започвайте да плетете вълнените си жилетки! Лозунгът ни е такъв: „Вълнени жилетки от цял свят, съединявайте се!“>>.

Имайки предвид предприемчивостта на българина, представете си какъв бизнес може да се развие в нашата страна с тези жилетки – жълти или просто вълнени. Май по-лесно ще облечем всички граждани с жилетки, отколкото да ги накараме да протестират на улицата, както във Франция. Но, добър е Господ. Това което други не могат, ще го направи правителството на ГЕРБ и ОП. Защото преди да са влезли в сила увеличенията на пенсиите, цените на тока, водата, хляба и природния газ вече хвръкнаха нагоре. Точно както през зимата на 2013 г..Тогава бунтовете срещу високите сметки на ЕРП-тата свалиха първото правителство на Борисов и доведоха до предсрочни парламентарни избори, след които ГЕРБ престоя една година в опозиция. Хегел пише, че всички събития в историята се случват по два пъти, а Маркс добавя: първия път като трагедия, втория-като фарс. Но и сегашната „стабилност“ не е ли един фарс?

 

 


Страница 378 от 378