Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГЕРОИЗМЪТ НА ЕДНО САМОЖЕРТВЕНО ПОКОЛЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

На 19 април т.г. тържествено бе отбелязана 75-ата годишнина от създаването на Народоосвободителната въстаническа армия в България, НОВА, чиято дейност обикновено се описва като партизанско движение, съпротива - срещу хитлерофашизма, и най-общо Съпротивително движение. Такива организирани партизански групи съществуват в страните от почти цяла Европа, а основната им насоченост е борба с хитлеризма и нацизма преди и по време на Втората световна война.

Проблемът за съществуването и действията на партизанските отряди у нас, естествено, бе силно политизиран и сатанизиран след т. нар. промени от ноември 1989 г., до степен на пълно отричане и окарикатуряване на участниците в съпротивата. Към днешна дата сред нас са останали малцина представители на това мъжествено, героично и самоотвержено поколение, което подлага на риск опазването на автентичната историческа картина от онези години.

В. “Нова Зора” дава думата на един от тези героични мъченици на борбата за един по-справедлив свят - писателя антифашист Крум Василев. Неговото слово е силно и разтърсващо, а оценките - верни и справедливи. И освен това историята наистина се нуждае от ярки защитници на истината, иначе над прага ни е надвиснала музата на забравата. Ние, днешните и бъдещи граждани на републиката обаче сме длъжни да помним. Длъжни сме да помним истината и историята, каквато се е състояла, тъй като машината на новия световен ред и всички негови синоними, за които може да се сетим, са безпощадни и нечовешки...

Президентът на Р България Румен Радев също бе натоварен с негативно отношение и грубо обруган, тъй като по повод юбилея поздрави Българския антифашистки съюз с празника в официално писмо. Публикуваме писмото отделно, като свидетелство и документ, пък който има ухо, да чуе...

Доклад на Крум ВАСИЛЕВ,

изнесен събранието-концерт на 19 април 2018 г. в София

 

Уважаемо събрание,

Пред трудна задача съм изправен: да говоря за 75-годишнината на НОВА, Народоосвободителната въстаническа армия на България. Армията, която извикваше, извиква и още дълго ще извиква противоположни оценки. Искам страниците, които ще прочета, да бъдат обективни. Поради това се опрях на документи и от едната, и от другата страна.

Наименованието Народоосвободителна въстаническа армия, съкратено НОВА, за първи път се появява преди 75 години на две заседания на тогавашното Политбюро на Централния комитет на Българската работническа партия. В своите мемоари членката на Политбюро Цола Драгойчева разказва за тези заседания, станали през март и април 1943 г. в София, в нелегална квартира. На тях, по доклад на Емил Марков, който е ръководел Военната комисия към Централния комитет, е била приета подробна директива за разрастване на въоръжената антифашистка борба. „Помня – пише Драгойчева – настроението, което ни овладя, когато Емил забоде на варосаната стена голяма цветна карта на България, разчертана с червени линии. Те разграничаваха 12 въстанически оперативни зони”.

През пролетта и лятото на 1943 г. НОВА се изгражда като стройна организация, но тя се заражда много по-рано. Антифашистката борба в България има дълбоки корени и получава особено силен тласък след 22 юни 1941 г., когато хитлеристка Германия нападна Съветския съюз. Разрастването на борбата след 22 юни беше естествено, защото за нашия народ Русия винаги е била и е братска страна, наша освободителка. А след 22 юни надвисна реална опасност управляващите профашисти, начело с Борис Трети и Богдан Филов, които присъединиха България към Тристранния пакт и обявиха война на Англия и САЩ, да въвлекат страната ни и във война срещу Русия. Ефикасното средство срещу тази опасност беше въоръжена съпротива, която да стресне управляващите и да ги принуди да държат сметка за нея. Единствената сила, способна да организира и ръководи такава съпротива, беше Българската работническа партия. Тя пое този тежък кръст.

Централният комитет на партията обяви курс на въоръжена борба веднага след нахлуването на немците в съветската страна. Така БРП, предходница на БКП и БСП, застана на исторически вярната страна на барикадата – редом с обединените народи.

В позив, разпространен нелегално веднага след хитлеристкото нахлуване в Съветския съюз, Централният комитет призовава: „Да разрушаваме тила на фашистките бандити! Нека земята гори под краката им!”

Откликът беше бърз, даже буквален: започнаха да действат бойни групи. През лятото на 1941 г. групата на Георги Григоров във Варна подпали влакова композиция с бензин. През октомври 1941 г. Леон Таджер запали централния склад за бензин в Русе. Скоро след това в София бойната група на Анжел Вагенщайн опожари склад с хиляди кожухчета, дни преди изпращането им на Източния фронт. Анжел Вагенщайн, да е жив и здрав, прескочи смъртта и отдавна не пали кожухчета, но със своя талант на кинодраматург и писател пали милиони сърца не само в България.

Формирането на НОВА през 1943 г. издигна антифашистката борба в България на по-висок етап. Създадоха се нови бойни групи, партизански чети, отряди, бригади. Не само полицията, а и от Гестапо са регистрирали нарастването на въоръжената съпротива.

 

В публикувана след Девети септември 1944 г. диаграма, озаглавена „За саботажните и терористичните действия в България”, Гестапо регистрира с немска акуратност, по месеци, 1613 действия за периода от януари до ноември 1943 г.

Полицията и специално създадената жандармерия не са в състояние да се справят със съпротивата. Поради това в края на 1943-та и началото на 1944 г. правителството хвърля срещу партизаните и армията. НОВА понася тежки загуби. Въпреки това силите й не намаляват, а растат. Обяснението е едно: корените й са дълбоки. НОВА беше в най-точния смисъл на думата народна въстаническа армия. Всички, които са въстанали срещу превръщането на България във васал на Райха, съставляваха човешкия потенциал на НОВА. И ако партизанските чети и отряди могат да се нарекат нейно острие, не по-малко важни, неделими съставки на въстаническата армия бяха политзатворниците, концлагеристите, ятаците. Всъщност политзатворниците и концлагеристите бяха борци, които полицията е заловила. И когато някой от тях успееше, с риск на живота си, да избяга от затвора или концлагера, той търсеше връзка, за да се включи в партизански отряд. А ятаците и помагачите представляваха онази широка и крепка основа, без която не можеше да съществува нито една партизанска чета. Те, както всички войници на НОВА, бяха заложили в борбата своя живот и живота на близките си.

Минутите с които разполагам не ми позволяват да говоря за важни действия на НОВА, за нейни забележителни дейци, за жертвите, които даде. Но няма да отмина въпроса за историческата роля на антифашистката съпротива в България и как след 1989 г. тази роля най-грубо се фалшифицира и потулва.

Съпротивата представлява светъл пример за поколенията с родолюбието и идеализма на участниците в нея, повечето от които бяха младежи. След 1989 г. този пример трябваше да се затъмни, участниците в нея трябваше да бъдат дегероизирани. С тази задача се заеха и медии, и държавни институции. Включено беше и училището чрез новите учебни програми и съобразените с тях нови учебници.

Ще взема за пример учебника „История и цивилизация” за 11 клас на издателство „Анубис”, който е в употреба цели 17 години и има най-висок тираж, поради което успешно е създал у хиляди и хиляди младежи и девойки онази невярна представа за антифашистката съпротива, която властимащите насаждат. Насаждат, и то задължително, защото на корицата е отпечатано с едри букви, че учебникът е задължителна подготовка. А на титулната страница е отпечатано: „Учебникът отговаря на държавните изисквания за учебниците и е одобрен със заповед от 17 август 2001 г. от министъра на образованието и науката”. Второто издание на учебника също е одобрено със заповед от 29 май 2012 г. на тогавашния министър на образованието, младежта и науката.

На страниците на този учебник, който е написан съгласно държавните изисквания, няма да откриете наименованието Народоосвободителна въстаническа армия. Няма да откриете и думите антифашистка борба или антифашистка съпротива. И понятието фашизъм няма да откриете. Според държавните изисквания такива неща в България не е имало. Имало е, цитирам, комунистическа съпротива, напечатано с едри букви.

Че комунистите и ремсистите бяха гръбнакът на съпротивата, е всеизвестно. Но в нея участваха и некомунисти, а голяма част от българския народ подкрепяше съпротивата. Това признаваха и управляващите. На 13 април 1943 г. Богдан Филов е записал в дневника си: „По всичко личи, че нелегалните са много добре организирани и намират подкрепа у населението.”

Народът подкрепяше съпротивата, защото изпитваше върху гърба си жестокото ограбване на България от Хитлерова Германия. Населението гладуваше, оголя и обося в буквалния смисъл на думата. Несретното битие на народните маси закономерно революционизираше съзнанието им. И създаваше благоприятна почва за съпротивителното движение.

Да се характеризира съпротивата с прилагателното „комунистическа”, е неправилно не само защото в нея участваха и голям брой некомунисти, особено сред ятаците, а преди всичко затова, защото тя не си поставяше комунистически цели. Най-силно доказателство е клетвата, която ние, партизаните, полагахме. Чуйте я:

„Заклевам се, че ще посветя всичките си сили и живота си за освобождението на Родината от хитлеристките завоеватели и техните български слуги и че с оръжие в ръка ще се боря за осъществяване на програмата на Отечествения фронт”.

А програмата на Отечествения фронт, която беше оповестена през юли 1942 г., не съдържа нито комунистически, нито социалистически цели и задачи. Тя беше общонационална демократична платформа за свободна, независима България. Отечественият фронт получи социалистическа ориентация едва след 1945 г., когато по силата на Ялтенските споразумения на великите сили България бе включена в съветската сфера на влияние.

В партизанския си химн ние пеехме:

Кой люби народа поробен

и пази завета велик,

на Левски завета бунтовен,

при нас нека дойде войник.

За нас, ремсистите, България беше мила Родина, а комунизмът беше чистият неопетнен идеал на Ботев. Такава е истината.

В учебника, който отговаря на държавните изисквания, се твърди, че съпротивата в България била слаба, незначителна. На това твърдение ще противопоставя ето тази ЗАПОВЕД (показвам я). През пролеттта на 1944 г. тя беше разпространена като афиш в Североизточна България. През май 1944 г., при акция на нашия отряд в едно село в Шуменско, аз я откачих от вратата на кметството и както виждате, съм я запазил досега, без и през ум да ми е минавало, че ще дойде време да я цитирам на събрание в парк-хотел „Москва”.

Чуйте редове от заповедта на генерал-лейтенант Христов, началник на Трета армейска област, със седалище Варна:

„Заповядвам: ...Борбата с нелегалните да се води настойчиво, решително и безпощадно – до край, с единствената цел: пълното унищожение на врага... Да се действа с оръжие и се разстрелват на мястото на действието или съпротивата всички нелегални и техните помагачи и укриватели; да се опожаряват или хвърлят във въздуха здания, колиби, кошари и други постройки...; да се интернират незабавно дори и целите семейства на нелегалните, помагачите и укривателите им... Изпълнението на задачата за пълното унищожение на врага на територията на Трета армейска област ще се командва от мен. По нареждане на правителството от днес, 10 май 1944 г., се дават в мое подчинение: всички жандармерийски, полицейски, административни от всички ведомства и общински власти и всички обществени организации, органи и средства от същата област.” Подписал генерал-лейтенант Христов.

Както виждате, по нареждане на правителството генералът получава тотална власт. Освен Трета армия, която той командва, в борбата срещу съпротивата се хвърля всичко, с което държавата разполага. При наличието на такова веществено доказателство, каквото е тази заповед, как може да се твърди, че съпротивата в България била слаба?

Тук ще допълня, че през август 1944 г. под ръководството на генерал Христов 20-хилядна армия блокира, обгради в обръч Преславския и Драгоевския Балкан, на територията на Девета въстаническа оперативна зона, с цел да унищожи Шуменско-Преславския отряд. (В него бях партизанин и аз.) Не успя. Блокадата беше вдигната едва в края на август, когато Червената армия достигна Дунава.

И генералите в другите армейски области не успяха да се справят с Народоосвободителната въстаническа армия. Тя се възраждаше все по-силна. В първите дни на септември 1944 г. освен 9 партизански бригади, 36 отряда, няколко самостоятелни чети и много бойни групи, в НОВА вече имаше и партизанска дивизия – дивизията на Славчо Трънски.

Връщам се на учебника, отговарящ на държавните изисквания, от който учениците трябва да заучат и следната дезинформация: „Съпротивата е желана и ръководена от една чужда държава в неин собствен, а не в български национален интерес.”

Но нали това твърдяха и Борис Трети, и Филов! Оказва се, че управляващите в днешна България, която е членка на Европейския съюз, са на същата позиция, на която бяха управляващите, когато България беше членка на хитлеристкия пакт!

Лъжа, нагла лъжа е, че съпротивата противоречала на българските национални интереси. Тъкмо обратното показа и доказа историята. На мирните преговори в Париж през 1946 г. България получи сравнително благоприятен мирен договор благодарение на два важни аргумента: антифашистката съпротива през периода 1941-1944 г. и участието на българската армия в заключителната фаза на войната. Този безспорен исторически факт се скрива от младото поколение. Скрива се, че на мирните преговори в Париж тогавашното гръцко правителство е настоявало гръцко-българската граница да се премести почти до Пловдив. Ние, възрастните, помним думите на Молотов: „Българи, бъдете спокойни, границите ви ще останат непроменени”. Но нима ръководителят на съветската делегация в Париж щеше да защити България, ако български дивизии бяха изпратени на Източния фронт? А това можеше да стане, ако в страната не се бе разгърнала въоръжената съпротива.

От младото поколение се скрива и историческата истина, че НОВА беше малка, но органична част от коалицията на великите армии на Съветския съюз, Великобритания, Съединените американски щати. Към Главния щаб на НОВА Великобритания изпрати последователно три военни мисии, ръководителят на една от тях, майор Томпсън, остави костите си в Стара планина.

Доказателство, че Народоосвободителната въстаническа армия на България беше частица от великите армии на обединените нации, е и ето този медал (показвам го). Това е медалът с оранжево-черната лента, която стана символ на победата над Германия. След 9 май 1945 г. и аз като всеки български партизанин получих този медал заедно с ето това Удостоверение (чета го):

„За участие в Великой отечественной войне указом Президиума Верховного совета СССР (следва името и презимето ми) награжден медалю „За победу над Германией”.

Удостоверението носи подписа на маршал Толбухин.

Няма да скрия, че този медал ми е особено скъп, медалът с оранжево-черната лента, с образа на Сталин, който навремето беше наш кумир, и с надписа: „Наше дело правое, мы победили”.

Повтарям: през 1945 г. българските партизани получиха този медал с поименни удостоверения, носещи подписа на маршал Толбухин. Какво по-силно доказателство може да има, че НОВА  е била частица от армиите на обединените народи, борещи се срещу фашистка Германия? Обаче след 1989 г., без каквито и да било аргументи, сините правителства отрекоха правото на борилите се в НОВА да бъдат считани за участници във Втората световна война. Това отнето право и до днес не е възстановено. Подчертавам: в никакъв случай не става дума за някакви привилегии или материални облаги. То вече няма и на кого да се дават. Става дума единствено за възстановяване на потъпканата правда. Изисква го паметта на загиналите в борбата антифашисти. Крайно време е да спре рушенето на техните паметници и да се признае истината, че те бяха войници от антихитлеристката коалиция и воюваха за свободна България.

Преди да завърша, ще дам последен цитат от учебника, който, подписан от двама министри, изразява в концентриран вид отношението на сегашната ни държава към съпротивата.

Цитирам: „Много от нелегалните вярват в чистотата и справедливостта на своята дейност, без да съзнават, че са в плен на идеологическа и политическа обработка.” Сиреч не всички са били съзнателни родоотстъпници, мнозина са били наивници, „овци заблудени”...

Трудно е да се измисли по-долна клевета от тази. Тук вече ще говоря в първо лице, като един от хилядите участници в съпротивата.

Да, ние се борехме срещу хитлеристка Германия и нейните слуги в България. Борехме се на страната на Русия, на страната на Англия и САЩ, защото бяхме убедени, че българският национален интерес съвпада с техния. Нима историята не потвърди това? Нима беше в български национален интерес да се обявява война на Англия и САЩ и да се превръща страната ни в плацдарм срещу Съветския съюз?

Борехме се под червеното знаме, под което се бореха и повечето партизани в другите европейски страни. Червеното знаме е било, е и си остава символът на антифашистката борба. Но партизаните в Европа се бореха и под своите национални знамена. И ние, българските партизани, воювахме под святото българско трицветно знаме. Потулвана истина е, че след 9 септември 1944 г. в Музея на революционното движение (имаше в центъра на София такъв музей) бяха събрани и изложени 74 автентични партизански знамена. От тях 51 бяха червени, а 23 – трицветни. Който се интересува, може да прочете в Годишника на музея, издаден през 1965 г., обширна студия с описание на всяко от 74-ите червени и трикольорни партизански знамена, които фашистите не успяха да унищожат. Унищожиха ги техните наследници в демократична България.

Безбройни и непоклатими са свидетелствата за патриотизма на участниците в съпротивата.

Чуйте доклада на полицейския разузнавач № 10,396, подписал се Я. Петров. Цитирам:

„На 26 юни 1942 г., в 18 часа, се прочете присъдата по делото на парашутистите, съгласно която 18 подсъдими, начело с Цвятко Радойнов, се осъждат на смърт чрез разстрелване. Присъдата се приведе в изпълнение същия ден. Осъдените бяха вързани на мястото на екзекуциятга и от първия и втория тунел се чуха следните възгласи:

„Да живее свободна България!”

„Да живее Червената армия!”

„Да живее независима и щастлива България!”

„Да живее Съветският съюз!”

„Да живее независима България!”

„Да живее свободна България!”

От третия тунел трима извикаха:

„Вън окупаторите! Да живее България!”

Тези лозунги се издигаха, докато се поставяха маските на главите им. След поставяне на маските господин прокурорът даде заповед за стрелба.”

Следва подписът на разузнавач 10,396.

Може ли да има по-силно доказателство за какво са се борили и за какво умират участниците в съпротивата? По-силно доказателство могат да бъдат само предсмъртните писма, публикувани след Девети септември в няколко, вече забравени, сборници.

Завършвам с редове от предсмъртните писма на трима участници в антифашистката борба. Трима от хилядите загинали.

Ето какво е написал в последните си часове 19-годишният работник от София Менахем Леон Папо:

„Аз съм осъден на смърт. Чакам всеки момент да ме разстрелят. Аз умирам с ясното съзнание, че служих на народа за неговото освобождение. Не съжалявам, защото няма по-сладка смърт от смъртта за благото на човечеството. Аз умирам непоколебим. Да живее свободна и независима България”

Менахем Папо.”

Писмото има дата 1 ноември 1943 г. Папо е разстрелян на 2 ноември.

Ще ви прочета част от писмото на Ахмед Ахмедов Татаров, 21-годишен, работник от Севлиево, партизанин, ранен в сражение и заловен.

„Мила сестро Елмаз, спокойно очаквам изпълнението на присъдата. Ех, сладка е смъртта вънка, на барикадите. Но нали не се предадох! Ще умра с усмивка, ще покажа на тия бесове как знаем да умираме ние. Аз знам, сестро, ще ти бъде мъчно да загубиш единствения си брат. Но каква жертва е той? За пари ли? Не! Аз давам живота си за свобода. За тази свещена дума са умирали хиляди, умират и днеска. Ти, сестро, не би трябвало да плачеш, а да се наредиш там, където бях аз, и да продълиш борбата, за която дадох живота си. Тя е жестока, но е справедлива.

Твой брат Ахмед.”

На 16 май 1944 г. Ахмед Ахмедов е обесен.

А ето какво е написал до родителите си, жена си и четиригодишния си син редникът от НОВА Иван Владков, родом от Дряново:

„...Днес ме разстрелват. А какво силно желание имам да живея! Родината обичах чисто, прямо. Обичах я не заради користни цели, а защото ми беше родина. Има ли кой да обича България повече от мен? Едва ли. Искам да бъде силна, да се живее в нея добре, да няма гладни, боси.

...Детето! Сладкия ми син. Дълбоко съм развълнуван от думите му: татко, когато си дойдеш, нали ще ми купиш трамвайче?.. И когато му отговорих, че не ме пускат, детето ми каза: не ме ли обичаш, татенце, че не искаш да си дойдеш?..

Мило и скъпо мое дете, оставям те съвсем малко, още непочувствало бащинска обич. Но мили Румянчо, гордей се с твоя баща, който падна геройски в борбата за свободна и демократична България.

...Скъпи синко, обичай Родината. Родината трябва да бъде скъпа за тебе, колкото е моята любов към тебе... Обичай я и за свои облаги не я използвай. Тя е за всички, на всички българи принадлежи тя.

...Навън се тракат ключове. Ключарът ме погледна жално, милно...”

Иван Владков е написал това на 21 ноември 1943 г. Разстрелян на 22-ри.

 

Уважаемо събрание, мили хора!

Какво повече да ви говоря. Предсмъртните писма казват цялата истина за НОВА. Но тази истина виждат само онези, които не си затварят очите за нея. И които имат сърце, за да я разберат.

 

До

Г-н Симеон Игнатов,

председател на УС на Българския антифашистки съюз

До

членовете на Българския антифашистки съюз

 

Уважаеми дами и господа,

За мен е чест да поздравя организаторите и участниците в тържественото събрание-концерт, посветено на 75-годишнината от създаването на Народоосвободителната въстаническа армия!

За пореден път ние, признателните наследници, ще сведем глава пред борците от антифашистката съпротива и ще почетем тяхното дело. Водени от висшия идеал за един по-справедлив и човечен свят, мнозина достойни български граждани се изправиха срещу адската машина на хитлерофашизма в мрачните години на Втората световна война. Благодарение на техния подвиг, днес можем да се гордеем с приноса на България в съпротивата срещу онзи човеконенавистен режим, отнел живота на милиони.

Историята често става жертва на опити за подмяна. Наш дълг обаче е да пазим нейните страници и да не позволяваме с миналото ни да се търгува. Дължим го на достойните ни деди, но го дължим най-вече на младото поколение.

Вярвам, че във Ваше лице обществото ни има защитник на безпристрастния прочит на историята, но и коректив, който се изправя срещу всеки опит омразата и ненавистта да бъдат превръщани в норма.

Поклон пред делото на героите от антифашистката съпротива!

19 април 2018 г.

Румен Радев,

президент на Република България


 

ВОПЪЛ ЗА БОЙНАТА АВИАЦИЯ НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Полк. о.з. инж. Петър Христов Георгиев е роден на 18.12.1926 г. в с. Багреница, Кюстендилска област. Завършва Народното военновъздушно училище в гр. София през 1948 г. и до 1950 г. е инженер по авиационното оборудване на 16-и изстребителен авиационен полк в летище Божурище. По-късно служи като старши инженер по авиационното оборудване на 15-и изстребителен авиационен полк и на 10-а изстребителна авиационна дивизия в летище Граф Игнатиево.

През 1961 г. завършва Военновъздушната академия „Жуковски” в гр. Москва и служи като началник отдел, а от 1961 до 1976 г., като зам.-гл. инженер на авиацията по авиационното оборудване. От 1976 до 1991 г. е главен инженер на тренажорен комплекс и преподавател в Учебния център към българската гражданска авиация.

* * *

През 1952 г. на въоръжение в Българската народна армия постъпиха реактивните самолети МИГ-15 и учебните УМИГ-15. Във временния учебен център на летище Граф Игнатиево, Пловдивско, разказва полк. о.з. инж. П. Георгиев, преподавах тези самолети на летателния и инженеро-техническият състав. Същата година бе създадена 10-а изстребителна дивизия с щаб на летището. За командир на дивизията бе назначен получилият звание полковник Симеон Симеонов. Тук запознавах летателния състав с новопостроената система за „сляпо кацане”. През 1957 г. на въоръжение постъпиха първите свръхзвукови изстребители МИГ-19. Те имаха херметични кабини, а в случай, че кабината се разхерметизира на височина по-голяма от 12 000 м, то към кислородната маска на пилота и към височинно-компенсиращия му костюм (ВКК), автоматично се подава повече кислород. По такъв начин се повишава налягането на кислорода в организма на пилота. Ако при тази ситуация се наложи пилотът да катапултира, то в момента, когато седалката се отделя от самолета, автоматично се включва парашутният му кислороден прибор, който от този момент ще подава кислород както към кислородната маска, така и към ВКК. Конструкторът така е подредил нещата, че с известно закъснение се включва автомат, който отсъединява седалката от пилота, а друг автомат отваря парашута.

От кадровика на дивизията полк. Милков разбрах, че съм предложен да бъда изпратен на обучение във военновъздушната академия „Жуковски” в гр. Москва. Полк. С. Симеонов обаче отсече, че това ще стане след като в дивизията бъдат усвоени полетите в сложни метеорологични условия, което и извършихме. На 1 септември 1959 г. започнах обучението си в академията. През учебната 1960/1961 г. в академията се обучаваха съветските кандидат-космонавти Николаев, Леонов, Терешкова и др. На 12 април 1961 г. за пръв път в открития космос летя Юрий Гагарин.

На 27.06.1961 г. завърших академията с отличен успех и бях назначен за началник отдел авиационно оборудване на авиацията. Отговарях за електрооборудването на самолетите и вертолетите, за приборното оборудване, за кислородното оборудване, за фотооборудването, за електронната автоматика, за самолетите тренажори и за т. нар. черни кутии. През 1967 г. длъжността бе трансформирана в „зам.-главен инженер на авиационното оборудване”. През този период животът ме срещна с интересни хора. В Щаба на военновъздушните сили (ВВС) имах честта да работя с полк. Стефан Калъпчиев, (21.II.1921-25.II.1964 г.), заслужил майстор на спорта по парашутизъм (1957 г.), началник на служба в Противовъздушната отбрана и Военновъздушните сили (1957-1964 г.). През 1957 г. за пръв път в България той изпълнява височинни скокове със задържане и незабавно отваряне на парашута. Поставя 7 републикански и 5 световни рекорда по парашутизъм. Стефан Калъпчиев извършва над 2000 парашутни скока и обучава много военни парашутисти. Загива при изпълнение на служебния си дълг. Той е първият българин, награден от Международната авиационна федерация (ФАИ) с почетен диплом „Пол Тисандие” (1965 г.), посмъртно, за особени заслуги към авиационните спортове.

Във връзка с парашутните скокове искам да разкажа за два случая.

При първия, полк. Ст. Калъпчиев бе излязъл с предложение пред началника на авиацията полк. Дечев самолетът да бъде пилотиран от работещия в щаба полк. Ставри Стоянов, а от самолета да скочи ст. л-т Чавдар Джуров, син на тогавашния министър на отбраната ген. полк. Добри Джуров. Предложението обсъдихме с полк. Стоянов и аз го убедих, че след скока на парашутиста кабините на самолета ще се разхерметизират поради рязкото намаляване на налягането и ще има големи проблеми с управлението на самолета. Двамата убедихме полк. Дечев и въпросният полет бе отменен. Уведомих полк. Ст. Калъпчиев, че полетът и съответно скокът може да се осъществи, ако кислородните уредби на УМИГ-15 бъдат заменени с такива, които се монтират на МИГ-19, а екипажът на УМИГ-15 да използва височинно-компенсиращи костюми. Той се съгласи с мен и по-късно предложил на командира на 10-и смесен авиационен корпус ген. м-р С. Симеонов на един УМИГ-15 да се монтират кислородни уредби като тези на МИГ-19. По моя идея преоборудването е било извършено, но без да има писмено указание на главния инженер на авиацията. По-късно рекордният скок все пак бе осъществен от Ч. Джуров. С едната си ръка той обаче закачил част от кабината на самолета, но това не довело до разхерметизирането на височинно-компенсиращия му костюм.

Вторият случай бе, когато полк. Ст. Калъпчиев организира и осъществи групов световен рекорд по парашутизъм, като група парашутисти на височина над 15 000 м, през нощта, скочиха от съветски транспортен самолет АН-10. До подготовката на този скок аз бях в домашен отпуск. Изненадващо получих заповед да се явя в поделението в Добрич, тогава гр. Толбухин. Там, часове преди запланирания скок, установих, че моят подчинен, полк. Иванов, бе монтирал три 50-литрови аеродромни кислородни бутилки, което бе в грубо нарушение на кислородното оборудване на самолета. Доложих на главния инженер на авиацията, че въпросният полет не трябва да се осъществи, че нямаме право да изменяме конструкцията на чуждестранен самолет. Не бях послушан, но слава Богу, световният рекорд се осъществи без произшествия.

В периода до 01.01.1990 г. българската военна авиация бе най-силната на Балканския полуостров. Към посочената дата тя разполагаше вече с 694 различни самолети и вертолети, от които 378 изстребителя и 104 учебни изстребителя.

За съжаление сега разполага само с 15 броя изстребители МИГ-29, повечето от които са неизправни и се нуждаят от ремонт. Управляващите не разполагат с финансови средства за ремонт, но това не им пречи да мечтаят за закупуване на нови самолети, които струват милиарди лева. Много се съмнявам, че нашите пилоти, с наличните изправни самолети МИГ-29, са в състояние да охраняват ефикасно нашето въздушно пространство. Сърцето ме боли, като си помисля, че повечето от наличните изстребители и стратегически ракети, вместо да бъдат продадени, след 10 ноември 1989 г. бяха унищожени и превърнати в „скрап”, за да заслужим приемането в НАТО през 2004 г. Това се извърши по т. нар. План-2004, съгласно който две трети от самолетите ни бяха унищожени под строгия надзор на нашите американски приятели. ...При рязането на един изправен МИГ-21 американски представител помолил да му отрежат от самолета едно парче и да му го дадат, за да го показва на приятелите си, когато им разказва за нашата българска лудост, защото в противен случай нямало да му повярват!..

Разполагам с данните за авиационната техника на въоръжение във ВВС и ВМС за периода 01.01.1990 г. до 2004 г. От официалната таблица се вижда какви самолети сме имали, базирани на съответните летища, и какво е следвало да остане от тях до 2004 г. След това идват нови „планове”, за да стигнем до положението, когато не сме в състояние да охраняваме собственото си небе!

Ние, българските авиатори, бяхме унизени до степен да се отправят предложения това да извършват самолети на Румъния, Гърция или Турция... Затова реших да изплача болката си за времето, когато България имаше авиация и прекрасни летци и инженери. Те бяха истински орли, пламенни патриоти и ненадминати специалисти. Нямам надежда това някога да се повтори.

 

Бележки

1. Непопълнените графи означават, че за този период в даденото поделение по щат не е имало такъв тип АТ

2. Количеството АТ в таблицата е към конкретно посочените дати

3. През годините, в зависимост от директивните документи, числеността на АТ в авиационните бази се е променяла.

4. Самолетите във ВААР-1, 2, 3 са на съхранение

 

 

АМЕРИКА СЕ РАЗПАДА: АНАТОМИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХОЗА

Е-поща Печат PDF

“От септември 2001 г. страната преживява общонационален нервен срив. Държавата на народа внезапно се счупи, пазарната икономика отива по дяволите и от всички посоки заплашително изниква зловещ враг. Не мисля, че страхът е ефикасен начин да овладееш ситуацията, да отреагираш на реалността. Най-често страхът е просто синоним на невежество”

Хънтър С. Томпсън, гонзо-журналист (субективен стил на журналистическо повествование от първо лице, характерен с преувеличени оценки и груба лексика - б.р.)

Поредната стрелба в един пореден ден на Америка. Или просто така изглежда?! С тревожна цикличност страната е подложена на поток от насилствени действия, които тероризират обществото и дестабилизират крехката екосистема, осигурявайки на правителството чудесни оправдания за “затягане на гайките” и провеждане на още по-авторитарна политика в името на т. нар. национална сигурност. И при мълчаливото съгласие на гражданите.

Например неотдавнашният масов разстрел в малка черквичка в едно малко тексаско градче (Съдърланд Спрингс, на около 60 километра от Сан Антонио. - б.р.).

Самотният стрелец - бивш служител на ВВС, облечен в черно, с изтъркана бронежилетка, опасан с боеприпаси и с маска на лицето, стреля с щурмова винтовка. (Да отбележим тук приликата между формите и тактиката на полицейските щурмови групи за бързо реагиране и военните.)

26-годишният Девин Патрик Кели прекарва една година във военния затвор заради нападение над жена си и детето. Ако изключим семейните свади, Кели - както и много други стрелци в близкото минало, - е определян от познатите си като “добро момче”.

Безредната стрелба на това “добро” момче отнесе живота на поне 26 души.

Президентът Тръмп и губернаторът на Тексас отнесоха стрелбата в графата “психично заболяване”.

Може и така да е.

 

КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД СРЕЩУ НАС

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 18

 

Историята на Запада трябва да се разглежда от разкола на църквите.

Католицизмът по това време застава начело на специфично „западните” тенденции. Но след определен промеждутък от време определени елементи от католическото учение, останали му, впрочем, в наследство от православното единство на църквите, влизат в противоречие с основната линия на развитие на Запада.

Реформацията е преломният момент.

Тогава „най-западните” тенденции се обособяват и се концентрират в протестантизма. Протестантизмът се разпространява именно в тези страни и сред тези народи, които последователно се движат в посоката, зададена от разкола - отчуждаване от Изтока, високомерно презрение към „дивите народи”, отъждествяване на самите себе си и на своето техническо развитие с върха на цивилизацията, индивидуалистки и рационалистични тенденции, на които вече им стават тесни католическите рамки (макар че те на свой ред са съществена крачка в това направление от напълно традиционния и верен дух на изначалното учение на Православието).

Протестантските страни, и на първо място Англия, тръгват по пътя на „морската цивилизация”, доближават се до абсолютизация на либералния модел, към универсализация на „търговската система”. Оттогава на Запад ролята на авангард, ролята на „Далечния Запад”, започват да играят англичаните.

По-късно именно крайните, най-радикални протестантски английски секти, полагат основите на американската цивилизация, проектират и реализират САЩ. Те отиват там, в далечния Запад, като в „обетованата земя”, за да построят там съвършеното общество, „идеалния Запад”, „абсолютния Запад”. Съединените американски щати са създадени като държава чрез консенсус на фундаменталистки протестантски секти и поразително голяма част от политическата класа на САЩ и досега неизменно остават представители именно на протестантските вероизповедания. Впрочем, това е напълно логично – страната се управлява от законните идеологически наследници на тези, които са я създали, организирали и довели до процъфтяване и могъщество.

Самите американци наричат това “Manifest Destiny”, „Манифест на съдбата” (или „Предначертана съдба”). С други думи, американците виждат историята си като последователно възходящ път към цивилизацинния триумф, към победата на този мирогледен модел, на който е основана самата американска цивилизация, като на квинтесенцията на цялата история на Запада.

Протестантизмът като идеология

На това може да се възрази, че „съвременното западно общество, и особено американското, отдавна е атеистично и само незначителна част от населението се придържа към религията и че освен това фундаментализмът, пък макар и от протестантски тип, по никакъв начин не може да бъде приравнен към официалната идеология на САЩ, а още по-малко към Запада като цяло”.

Всъщност, трябва да подчертаем, че религията не задължително се проявява като култ или съвкупност от догмати. Често в съвременния свят тя се проявява латентно, като психологически предпоставки, като система от културни и битови щампи, като подсъзнателна геополитическа интуиция. Можем да сравним религията с идеология – някои (малцинство) владеят цялата съвкупност на концептуалния апарат, други схващат идеологията интуитивно. И най-често религията днес въздейства повече чрез културния фон, чрез семейната психология, чрез нормативната социална етика.

В това отношение САЩ са абсолютно протестантска страна

и този протестантизъм се отнася не само до откритите привърженици на това вероизповедание, но и до огромни слоеве от населението, които имат други религиозни убеждения или са атеисти.

Протестантският дух лесно се открива не само у пуританите, баптистите, квакерите, мормоните и пр., но и в американския кришнаизъм, и в сектата на Мун, и сред американските йезуити, и в нерелигиозните американски граждани. Всички те в една или в друга степен са засегнати от „протестантската идеология”, въпреки че култово и догматично това се признава от едно относително малцинство.

Втори аргумент. Политическата класа в САЩ не е пропорционално отражение на цялото общество.

Достатъчно е да се погледне нищожното количество цветнокожи сред политиците и висшата администрация. По традиция мажоритарният тип в американската политика е “WASP” („White Anglo-Saxon Protestant”), „белият англосаксонски протестант”. Следователно, пълноценният протестантски фундаментализъм тук е много по-вероятен, отколкото в други слоеве. И накрая, още по-конкретно Републиканската партия, една от двете партии, притежаващи дефакто политическия монопол, открито и последователно се ръководи от протестантско-фундаменталисткия мироглед, смятайки го закономерно за осовната линия на американската цивилизация, за религиозно-догматичното въплъщение на Manifest Destiny, на Щатите.

За междинен пласт межу общопризнатия светски либерализъм за масите и протестантския есхатологичен фундаментализъм на политическия елит служат геополитическите аналитични центрове, които обслужват властта и които използват в разработките си обобщаваща методика, където главните религиозни и философски постулати на протестантизма, без подробностите и пророческия фанатизъм на проповедниците, се съчетават с най-прагматичните страни на либералната доктрина, но изчистена от патетичената демагогия за „правата на човека” и „демокрацията”.

С други думи, геополитическото мислене, което е извънредно развито сред политическия елит на САЩ, без противоречия съвместява в себе си есхатологичния фундаментализъм, идеята за „САЩ като Новият Израел, призван да води народите в края на историята”, и идеята за свободната търговия като максимална рационализация на общественото устройство, основано на приоритетите на „разумния егоизъм” и „атомизирания индивид”.

Протестантското месианство на американската геополитика се съчетава по този начин с предложение за универсален пазарен модел и либерална ценностна система.

„Империята на злото”

Главен геополитически и идеологически враг на Запада векове наред е Русия. Това е напълно закономерно. На богословско ниво това се корени в противопоставянето между католицизма (и протестантизма) и Православието, между Западната Римска империя и Византия.

Западната и източната форми на християнството са два избора, два пътя, два несъвместими, взаимноизключващи се месиански идеала. Православието е ориентирано към духовното преображение на света в лъчите на несътворимата Таворска светлина, а католицизмът – към материално преустройство на земята под административното начало на Ватикана (вж. „Легендата за великия инквизитор” в „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски). Православните предпочитат пред всичко съзерцанието, католиците – действието. Православното политическо учение държи на „симфонията на властите”, като строго разграничава светското (василевса, царя) и духовното (патриарха, клира) начало. Католицизмът се стреми да разпростре властта на Папата върху светския живот, като така предизвиква обратния узурпационен ход от страна на светските монарси, които се стремят да подчинят Ватикана. Православните смятат католиците за „отстъпници”, предали се на „апостаза”, а католиците гледат на православните като на „варварска спиритуалистична секта”.

По-късно най-антиправославните черти, в това число и до отказ от служби и множество догмати, довеждат протестантите до предела.

Русия е прекият и единствен духовно-политически и геополитически наследник на Византия след падането н Константинопол. Впрочем, точно само заради това се е наричала „Свята”.

„Свята”, „богоносна” и „богоизбрана” я е направило провиденциалното приемане на византийското наследство, верността в пълнотата на православната традиция (включително и социално-политическите и даже икономическите аспекти). Особено важно е да се подчертае, че не просто фактът на разпространението на Православието като вероизповедание й е придало тази святост, защото православни църкви има и в други страни и сред други народи. Но именно съчетанието на православната вяра с мощната и свободна политическа империя, с царството, с царя в съчетание с националния руски Патриарх, догматичната и богословската, есхатологичната правомерност на това название. И честно казано, Русия престава да бъде „свята”, когато „симфонията на властите” и православното политическо устройство са отхвърлени първо от втория Романов (раскол), а след това от сина му западопоклонник и унищожител Петър Първи.

Както и да е, от началото на 16 в. Русия става главният идеологически и цивилизационен противник на Европа. След това следва продължителен геополитически дуел с Англия на Изток, а в последните времена и „студена война”.

 

Следва


 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 


Страница 5 от 210