Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЛИМАТИЧНИ ВЕЩЕРИ И ВЕЩИЦИ ОТ КЛАНА НА АЛ ГОР

Е-поща Печат PDF

Принос към края на мита за глобалното затопляне


Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“

Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.

Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,

забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд.  долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.

А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.


Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е.  Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .

След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна  към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.

Осребряването на един мит

Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната  от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за  лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено  с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!

Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир.  Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.

Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана  „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.

На това място нервите на учени  и политици не издържаха.

Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“,  както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола  в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.

През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина  за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.

Въпреки научните доказателства  за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата  вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега  влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии  по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.

Проблем с климата  съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.

Като необоримо  доказателство „климатичните вещици“ до скоро  показваха подобният ход в графиките на съдържанието  на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха  ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията  на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.

Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.


Преди всичко трябва да се прави

разлика между климат и време.

Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.

Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна  (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.

Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?

Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17  години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към  Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.

По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да  премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.

И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на

нов 25-ти слънчев цикъл.

И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният  океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?

Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност  се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска  330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.

Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за  милиарди гладни земни жители.

Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара,  събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия.  Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.

По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.

Причините за промените в Климата са  другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни  газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.

А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“


 

ЧЕТИВО ЗА ТРЕЗВИ МАХМУРЛИИ И УМНИ ПРОФЕСОРИ

Е-поща Печат PDF

Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед


Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.

Не сме знаели, че сме българи?

Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.

А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.


Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.

Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.

Кой как чете П. Р. Славейков

А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.

Македонска национална идеология ли?

Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.

Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.

Езиковедски и политически пируети

Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.

Как се прави нация и книжовен език

Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...

Що е то славянски диалект?

Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български  по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.

Нещо като две… в едно

Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.

Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...

И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.

Ако професорът поне беше надзърнал

в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите

Щедри съвети и поучения

Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…

Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?

И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…

Вълкът сит и агнето цяло

Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.

То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.


 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

ОБРАЗЪТ НА БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

Януарските тезиси на Путин за “Невашингтонски консенсус”


Защо когато хората обмислят собствените си житейски  планове и градят стратегии за справяне с връхлетелите ги проблеми и трудности,   полагат огромни усилия действията и мислите им да бъдат винаги  обективни и верни, за да ги водят  до най-добрите за тях и техните близки резултати? Когато разсъждават  за чужди  хора, за общество, за държавата като цяло, то тази обективност и грижа за просперитет някак си изчезва  и остава да преобладава  конформизмът т.е. стремежът за приспособяване към силния на деня или  към удобното за самия себе си решение. Къде остава  здравомислието, обективното и  вярното, опиращо се на народностни  традиции, на уроците на историята  и на  проверените от  практиката процеси и експерименти? И най-важното  – защо мнозинството от хората, когато става дума за нещо извън тях и извън  техните лични интереси, гласуват доверие само на красивите думи и вярват само на това, което им се иска да чуят, особено ако е свързано с пари, власт и удоволствия?

Краят на „Третия път”

Отговорът вероятно е следният: с раждането си, следвайки най-силния първосигнален инстинкт за самосъхранение, човекът  започва да изпитва страхове –  страх от болест, старост и смърт; страх от бедност и загуба на работа; страх от критика; страх от загуба на любовта на близките, на любимия човек, на хората... Тези страхове сковават разсъдъка и съзнанието и той  започва да търси собственото си  спасение извън себе си, т.е. "хомо сапиенс" става клиент и жертва на онзи, който му втълпява с лъжа и измама, че ще му реши проблемите и ще го изведе до "обетованата земя"!  Така се родиха домораслите местни "месии",  независимо че са бивши посредствени  философи, историци и  адвокатчета, гастарбайтери,  величия в изгнание или обикновени борчета,  пожарникари и физкултурници! Политолозите нарекоха  този процес гигантска  "демагогия", а знаещите и препатилите определиха  тези "дейци" на прехода  като  мошеници и лицемери. Началото на края на това болно общество обаче настъпи, когато финансовите и медийни  властелини на света, започнаха да крият и маскират  истината  чрез "фейк нюз" и "пост-истини", налагайки ги като доминанти в  общуването между  хората и превръщайки  фалшивите пари, фалшивия морал и  фалшивата демокрация в  мечта и  цел в живота на милиони млади хора. Случващото се в САЩ през последните години е крещящото доказателство за тоталната деградация на мощно рекламирания  като единствен и правилен  в цивилизационното развитие на човешката цивилизация "Трети път" на Бил Клинтън, появил се след "Краят на историята" на Фукуяма!

Раждането на бандитския капитализъм

Така  през 1989 г. във Вашингтон, окръг Колумбия, се роди  "Вашингтонският консенсус", постигнат с единодушието на Международния валутен фонд, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ, фондация „Херитидж”, института „Брукингс” и Федералната резервна система за "спасяване" на  "обременените от кризи развиващи се страни", превърнат в стандарт и програма за действие за садистично разрушаване на реално съществуващата  и грижеща се за населението на съответните държави социалистическа система. В България той се приложи във вид на "Програмата Ран-Ът". Но още през 1999 г. нобеловият лауреат, американският икономист Джоузеф Стиглиц, на конференция на СБ във Вашингтон заявява, че  не е трудно да се раздаде държавно имущество, особено на приятели, роднини, партийни симпатизанти или срещу комисионни. Ако приватизацията се прави непрозрачно, ако е съпроводена с постоянни скандали, ако липсва пазарна инфраструктура, ако имуществото се продава (или подарява!) на съмнителни субекти, трудно ли е още отсега да се разбере, че дългосрочните перспективи на пазарното  стопанство в съответната икономика са минирани! Нещо повече, създаваните  по  такъв начин частни субекти с нови интереси, допринасят за отслабване на държавата. Чрез корупция подкопават социалния ред и тези групови интереси и техните лобита овладяват регулиращите механизми и институциите. Според Щиглиц, "Такава приватизация не създава основа за нормално пазарно стопанство и има лесно предвидими негативни последствия за бъдещето."

През 1997 г., главните икономисти на Световната банка и ЕЦБ правят заключението, че изминалото десетилетия потвърди още нещо: обществото, в т.ч. и икономиката, не търпят вакуум.

След като държавата не можа и не пожела да създаде подходящи пазарни институции  и без това голямото неравновесие  в едва начеващите стокови, трудови, информационни и финансови пазари, се засили още повече и управленският вакуум бе запълнен чрез неофициална институализация. Вместо нормален пазар се появи "бандитски капитализъм".

През април 2011 г. изпълнителният директор на МВФ Доменик Строс-Кан заявява, че "Вашингтонският консенсус", със своите опростени икономически представи и рецепти, се е провалил с настъпването на Световната икономическа криза от 2007 г. и остава в историята".

Вече през 2018 г. рокфелеровия  световен мозъчен център "Римски клуб" официално констатира в годишния си доклад, че "капитализмът се е провалил", а през декември 2020 г.  Лин де Ротшилд и папа Франциск,   създават Съюз за инклузивен капитализъм. Проф. Клаус Шваб и Световният икономически форум обсъждат въпроса за "разрушаване и обновяване на света чрез велико зануляване" на капитализма.

И какво се получава  на практика? За световния неолиберализъм  и САЩ рухването на Берлинската стена и "великата" победа в Студената война се оказаха  пирова победа! Настъпва крах, пълно поражение, многотрилионни дългове, паника и незнание какво да се прави! Отвсякъде извират  инициативи и проекти, приличащи по-скоро на димни завеси, призвани да скрият  агонията и  обречеността на "изключителните"!

И все още няма възмездие

Десетина години  преди "Вашингтонският консеснсус" да успее да хвърли примката си върху народите от социалистическата общност, Дън Сяопин измисли и създаде "китайското чудо", което изящно започна да изсмуква "соковете" на самозабравилата се неолиберална система, необходими му за превръщането на "поднебесната" в нов икономически колос, застигнал и задминал за няколко десетилетия "едноличните" глобални хегемони – Съединените щати! При това, запазвайки и социализма като обществено-икономическа формация, и силата на марксистко-ленинското учение, и ръководната роля на комунистическата партия в милиардното  китайско общество! Без шум, без социалистически интернационализъм, без износ на революция, но като пример как безкрайната капиталистическа  алчност се превръща във възможност  за умните и търпеливите да постигнат собствен грандиозен  успех и просперитет!

Влюбеният в себе си нарцис Горбачов и намиращият се в постоянно опиянение от собствената си власт, и не само от това, Елцин, станаха лесна плячка на ухажването и парите на "изключителните". Задачата, създадената от Йосиф Сталин могъща супердържава да се превърне в "бензинова колонка с ядрени ракети", бе изпълнена само за няколко години със съдействието на узрялата за "перестройка"  руска научно-техническа, политическа и творческа интелигенция, в желанието й да се възползва безконтролно и  в пълна степен от  благата и финансовите възможности на "щедрия" Запад. Така се появи "Третия път" на Бил Клинтън, водещ към еднополюсен глобален свят с  един команден център – финансовите властелини. Нов свят без идеологии,  при тотално подчиняване  на народите и под пълен контрол, с отпадане на географските  граници и морални ограничения, с компродорски наместници в страните васали, с възхвала на силата на парите, в преклонение пред силата на властта и стремежът към безусловни първосигнални удоволствия. Младите са на върха на "щастието" и емигрират. Възрастните умират от глад, студ  и в самота, а някои  се самоубиват, така и неразбрали какво се случва в иначе смисления  им живот! Тъжна и страшна родна картина!

В България тази действителност е вече  на над тридесет години! Защо? Как е възможно американските  нобеловите лауреати да обявяват  на висок глас, че  "Вашингтонския консенсус" е измама и капан за народите като нашия, а професори, доценти и научни сътрудници  в областта на икономиката, политологията и управлението, да се правят, че нищо не се е случило  и с ентусиазъм да се включат в разграбването и разрушаването на страната? И за всичко това няма възмездие!

Как е възможно един цял народ, когато по телевизията да му казват, че пенсиите ще се увеличат с 50 лв. само до март 2021 г., а след  това променят този срок, защото изборите са насрочени за началото на април с.г.,  да не се усети, че елементарно и нагло го "работят", за  да гласува за "бащицата", който се "грижи" за своя народ с чужди  пари,  връщането на които ще е  тежко бреме за децата и внуците на същите тези пенсионери. И те, зомбирани, ще гласуват, забравяйки, че в шкафчето на същия този "бащица" за  личните му нужди се намират милиони в евро и кюлчета злато, достатъчни за чувствително увеличение на пенсиите. А от екраните на телевизорите и от радиоапаратите се чуват глашатаи, които  на всеки половин час ще повтарят: "Купуването и продаването на гласове се преследва от закона!"  Паноптикум!!!

Загадката на българския преход

Тридесетгодишен неолиберален пазарен капитализъм е достатъчен срок, за да се направи обективно и професионално сравнение с онези, другите 45 години, за които казваха, че били стигали! Основната и главна разлика е, че Конституцията от 1971 г. гарантираше социалните права на всички български граждани в т.ч. правото на безплатно образование, на безплатно здравеопазване, правото на постоянна трудова заетост, правото на културен и здравословен отдих и почивка, правото на съдебна защита, лична безопасност и сигурност, защита на националния суверенитет от външни попълзновения. В съвременна България Конституцията от 1991 г. не гарантира, а декларира възможността гражданите да се възползват от права, при определени условия.  Ролята на държавата във всички области на живота днес  е минимизирана и приоритет имат личното усилие, личния интерес и личните възможности в т.ч. и силови. Цените са „пазарни”, конкуренцията е безмилостна, пазарът диктува живота и човекът се подчинява на обстоятелствата, а не обратното. С всеки изминат ден „излишните” хора стават все повече. Сключените официални граждански бракове между мъже и жени намаляват, деца се раждат по-малко. Не се създават художествени произведения, утвърждаващи вярата в доброто, в справедливостта, подтикващи към взаимопомощ, солидарност със слабите и страдащите, възпитаващи родолюбие и висока нравственост. В същото време, за да бъдем обективни и справедливи трябва да кажем, че и при социализма се вършеха много безобразия, най-вече от високата партийна и държавна номенклатура, от обслужващите я чиновници, от техните деца и роднини. Един неголям за мащабите на страната клан от "правоимащи"  живееше в друг, паралелен свят на излишества, на материална свърхзадоволеност и всепозволеност. Държавата обслужваше своя висш елит така, както не се обслужваха високопоставени западни политици и техните семейства. Недоволството от тази крещяща несправедливост на  самозабравилата се номенклатура бе и причината  милионната членска маса на БКП да не излезе на улицата през есента на 1989 г. в защита  на комунистическите идеали.

Дейността, организирана по най-добрия начин в социалистическа България и в Съветския съюз бе събирането на информация. Огромните масиви информация позволяваха не само да се планира  и ръководи цялостната дейност в държавата, но и да се следят всички процеси и настроения в обществото и да се приемат необходимите  решения. Едни от най-информирани по онова време  бяха високопоставените служители на Държавна сигурност. След 10 ноември 1989 г. съвестните и честни офицери изгориха кадровите дела на своите информатори, но някои, особено на ръководни длъжности в отделите и управленията на ДС, съзнавайки напълно какво "богатство" държат  в ръцете си, не унищожиха досиетата и дълги години, та и до днес, задкулисно дърпат конците в държавата. Това е и присъдата, и загадката  на българския преход - труден, безпринципен, под чужда диктовка, арогантен, неефективен, корумпиран, престъпен, бандитски.

И тук стигаме до известния тезис за

ролята на личността в историята

или как подполковника от Първо главно управление на КГБ на СССР  Владимир Путин съумя да види това, което хиляди около него и над него не проумяха, не видяха, не направиха, не рискуваха и измениха на съвестта си, на Родината, на своя народ и на дадената клетва, съблазнени от лукавството на Мамона!

Израснал сред обикновените хора на следвоенния период, преживял смъртоносната  блокада на Ленинград, от ранните си години Володя Путин разбира, че за да си убедителен и да те уважават трябва да си силен и настъпателен.  И той получава първите си уроците по мъжество в отбора по джудо на треньора Анатолий Рахлин. Закърмен с извиращата от всеки дом и улица на великия престолен град любов към Отечеството, юношата Владимир Путин намира най-прекия  и достоен път да служи на Родината, вливайки се в редовете на най-предания отряд от защитници на СССР – задграничното разузнаване. Естеството на дейността му е такава, че той много бързо придобива аналитични способности, отделяйки главното от второстепенното, правдивото от фалшивото, полезното от показното! Оценявайки неговите потенциални възможности, ръководителите на Външното политическо разузнаване на КГБ  насочват младия юрист към немския език и вражеската по това време ГФР. Така бъдещият президент на РФ изучава движещите се сили на зараждащото се ново "немско чудо", превърнало Федералната република в първа икономическа сила в Европа. Макар и критически настроен от позициите на марксизма-ленинзма към капиталистическата действителност, младия "боец от тихия фронт" прави първия си глобален извод, че народът на победена Германия живее по-добре от народа на победилия Съветски съюз. По-късно, през 90-те години на миналия век, изключителният проф. Анатолий Собчак ще намести представите на комуниста Путин така, че той ще подаде оставка от органите на КГБ и ще напусне редовете на КПСС, в желанието си да направи живота на своите съграждани  по-добър и сравним с този на немците от обединена Германия.

Симпатията на Путин към Германия и немския народ се забелязва в отговора му на въпроса на проф. Шваб за отношенията на РФ с ЕС, по време на заседанието на Световния икономически форум в Давос, през януари 2021 г.: "Аз лично съм запознат с позицията на изключителния европейски политически деец, бившия канцлер  Хелмут Кол, който казваше, че ако европейската култура иска да се съхрани и да бъде един от центровете на световната цивилизация в бъдеще, отчитайки всичките проблеми и тенденции в развитието на световната цивилизация, то, разбира се, Западна Европа и Русия трябва да бъдат заедно. Трудно е човек да не се съгласи с тези думи. Ние споделяме  точно  тази гледна точка и позиция... Тук е важно само едно: необходимо е подходът ни   към този диалог да е честен. Трябва да се отървем от фобиите на миналото, да се избавим от съблазънта да използваме за вътрешнополитически цели проблеми, които влачим от векове и да гледаме в бъдещето. Ако  успеем да бъдем над тези проблеми, да отхвърлим тези фобии, то нас ни очаква, безусловно, позитивен етап в развитието на нашите отношения.

Ние сме готови за това, ние искаме това да се случи и ние се стремим към това. Но любовта е невъзможна, ако само едната страна е готова за нея. Тя трябва да бъде взаимна".

Това е първият тезис за бъдещия "Невашингтонски консенсус",

който президентът Путин разви пред европейците в т.ч. и пред  българите.  Вторият бе огласен на срещата му с представителите на руски и чужди медии през февруари т.г. В отговор на зададен  въпрос, Путин сподели: "Американските лидери и министри се кълнат във  вярна служба на народ и държава върху св. Библия, където е казано, че бракът е съюз между мъжа и жената. И какво излиза? Те се заклеват и едновременно с това нарушават дадената клетва пред американския народ! Тук има много противоречия! И това съвсем не означава, че ние трябва да следваме техния пример! Всеки народ, както и всеки човек, има своя собствена съдба!...  Всеки може да осмее или оплюе всяко понятие, но чувството на патриотизъм, на любов към Родината, е сърцевината на бъдещето. Защото ако не обичаш Отечеството си, ако се отнасяш към него пренебрежително, плюеш на историята си, на своите "старци", които са нашия велик ориентир, ако унищожаваме техните постижения, то това означава,че не вярваме в собственото си бъдеще... Русия има безкраен генетичен код, основан на кръвосмешение, казано по народному. И това е така, защото се основава на запазването на междунационалното  и междуконфисионалното единство, уважавайки всеки човек, който живее на тази територия. Така че всеки, който живее тук, трябва  да чувства, че това е неговата родина, даже когато той е представител на най-малкия народ. Всичко това може да бъде обединено с една дума - патриотизъм".

Казаното от президента Путин е същността на приетата от преобладаващото мнозинство от народите  на  Русия жизнена "идеология", призвана да циментира народното единство със силата на  православната вяра и етика, на  патриотизма и с добронамерено и търпимо отношение към всички етнически групи и религии.

Видни геополитически анализатори определиха изказването на руския президент Владимир Путин на сесията на онлайн-форума "Давоският дневен ред за 2021 г." като програмна за

развитието на РФ през второто десетилетие на ХХI век.

Не може да не се съгласим с подобно определение, защото споделеното от Путин касае въпроси от екзистенциално значение за цялото човечество. Световната пандемия Ковид-19 изостри до крайност неразрешими с десетилетия проблеми, превръщайки ги в катализатор на повсеместни социални сблъсъци, катастрофални икономически диспропорции и невъобразим егоизъм в отношенията  между държавите с лозунга: "Всеки да се спасява сам, кой както може!"

Путин постави диагнозата на случващото се споделяйки, че  предишният модел, който преобладаваше през последните 30-40 години не подлежи на възстановяване, пандемията ускори тази катастрофа. "Абсолютно е ясно, че светът не може да върви напред с икономика, която работи за просперитета на един милион души или даже за т.нар. "златен милиард". Това е деструктивна позиция. Този модел, по определение, е неустойчив. Неотдавнашните събития, в това число и миграционните кризи, са  потвърждение на тази констатация". И за разлика от информационните колоси CNN, BBC или "Ню Йорк таймс", които първо дават оценката си  на събитията, а след това фактите, руският ръководител привежда поразяващи факти: "По оценки на Световната банка, в САЩ през 2000 г. е имало  3 млн. и 600 хил.души  с доход под прага на бедност - 5,5 ам.дол. на ден (по паритет на покупателна способност), а през 2016 г. тази цифра  вече е 5 млн. и 600 хил. Подобна е тенденцията сред гражданите в развитите икономики на Европа. В същото време, в Китай броят на хората с по-ниски доходи от 5,5 ам.дол. на ден (по паритет на покупателна способност) от 1,1 млрд. души през 1990 г.  е спаднал на 300 млн.души т.е. почти 4 пъти, а в Русия от 64 млн. през 1999 г.  бедните понастоящем  са  5 млн.души т.е., спад от 12 пъти". И диагнозата: "Неписаните правила на "Вашингтонския консенсус" даваха приоритет на ръст на икономиката на основата на неограничено поемане на  частен дълг в условията на дерегулация и ниски данъци за богатите и корпорациите – в резултат, значително се увеличиха печалбите на транснационалните компании, които, от една страна, направиха по-богати 1% от населението на земята,  а от друга –предизвикаха  стагнация на доходите на основната маса хора. В същото време, глобализацията и търсенето на най-ниската цена на труд  доведоха до вътрешен икономически ръст и мощен подем в развиващите се страни, което позволи на над един милиард души да се спасят от бедността".  Путин направи извода, че днешните реалности в света много приличат на развитието на събитията през 30-те години на миналия век, завършили с Втората световна война. Главната причина за това състояние на нещата, според руския президент, е "в сбъркания  социално-икономически механизъм, наложен от транснационалните, и най-вече, дигиталните  корпорации, които укрепват своя монополен статут за сметка  и  в противопоставяне на държавата като институт за управление".

Икономиката, не като цел, а като средство

В последните години от различни страни и посоки се чуват предупреждения, че краят на капитализма е близко. Има и предложения за "изход" от безизходицата чрез: "зануляване", "перестройка" на капитализма, "инклузивен" капитализъм, "креативен" капитализъм и т.н. Москва, чрез Путин, предлага четири прости и понятни цели за съществуването на всеки народ и на всички общества в предстоящата нова епоха:

„1. Всеки човек трябва да живее в комфортна среда. А това включва жилище и достъпна инфраструктура: транспортна, енергетична, комунална, както и екологично благополучие.

2. Човекът трябва да бъде уверен, че той получава и ще получава качествена  медицинска помощ, когато е необходимо, че системата на здравеопазването при всички случаи и по всяко време ще му гарантира достъп до съвременно ниво на медицински услуги.

3. Човекът трябва да бъде уверен, че ще има работа ,която ще му осигурява устойчив и постоянно повишаващ се доход и, съответно достоен стандарт на живот.

4. Независимо от дохода на семейството, децата трябва да имат възможност да получат достойно образование и да реализират своя потенциал. Само така може да се гарантира най-доброто и перспективно развитие на съвременната икономика. Икономиката е за хората, тя не е средство, а цел.”

Тези тезиси, оповестени от руския президент, приличат на социализъм, защото тяхното изпълнение е адресирано като задължение на държавата. Това няма нищо общо нито с "Вашингтонския консенсус", нито с "могъществото" на пазара, нито със сега действащата Конституция в България. Но поне е и социализъм. Това е справедливост в действие! Защото всяка система, създадена от хора и предназначена за хора, може да съществува само ако съответства на тези прости цели, съдържащи смисъла на съществуването на обществото и държавата.

Съграждане на нова епоха

Предложеният от Владимир Путин "Невашингтонски модел"  на развитие на обществото фактически окончателно обезмисля "Третия път" на Бил Клинтън и проповядвания отново неолиберален глобализъм от днешните американски демократи. Словото на Путин е предупреждение към всички онези, които все още робуват на подходи и решения, характерни за 90-те години на миналия век, и налага  към предложените четири, да добавим и една пета цел: "Решавайте проблемите си без използването на сила”, защото днес светът е на крачка от „неуправляема война на всеки против всеки". А вече е и късно за подобен избор. Първо, както казва Путин, "епохата, свързана с опитите да се установи  централизиран, еднопопюсен свят приключи. Практически тя така  и не започна. Подобен монопол  по своята същност противоречи на културната и историческа многоликост на нашата цивилизация". Сега трябва да се гради нова епоха – епоха, при която "различните центрове на развитие, със свои собствени  самобитни модели, политически системи и обществени институти", мирно да се конкурират помежду си.

Това е и основата на новия "Невашингтонски консенсус". И второ. Историческо време за изграждането на новия консенсус има, защото  за последните 15 години Руската федерация успя да постигне своята самодостатъчност, да гарантира на сто процента  националната си  сигурност и правото си на самостоятелни суверенни решения. В тази връзка, според официални открити  американски и руски източници  в областта на въоръжаването на своята армия с хиперзвуковото оръжие, американската страна изостава от руските си колеги, средно от 5  до 8-9 години.

Т.нар., американската  аеробалистична ракета с въздушно базиране ARRW, с далечина на полета 925 км и скорост от 20 Маха ще бъде готова за серийно производство към 31.12.2022 г. Нейният руски аналог, балистичната ракета  "Кинжал", е на опитно-бойно дежурство в руската армия от декември 2017 г.

В сегмента на междуконтиненталните хиперзвукови системи, базирани на подводни лодки  по американската програма CPS се предвижда първите резултати да бъдат обнародвани през 2028 финансова година. Нейният аналог, с две ракети с  наземно базиране с хиперзвуков планиращ боеви блок с ядрен двигател и  ядрена глава  "Авангард" е на бойно дежурство от декември 2019 г. В този сегмент, серийното производство на  ракетата-носител РС-28 "Сармат", с далечина на полета 18 000 км и извеждаща десет боеви блока или три планиращи блока "Авангард", е планирано за 2021 г.

В сегмента на ракетите със среден радиус на действие, американската балистична  ракета с наземно базиране  LRHW, въоръжена с хиперзвукова управляема маневрираща бойна част със скорост около 5 Маха и далечина на полета 2250 км, се очаква да се появи не по-рано от средата на 2024 г. Руският аналог  е хипирзвуковата крилата ракета с морско и наземно базиране и  с маневриращ боен блок ЗМ22 "Циркон", с далечина на полета 1000 км и скорост 9 Маха, която фактически е неуловима за съвременните и перспективни системи на ПРО и ПВО. Тази ракета ще застъпи на бойно дежурство в първата половина на 2022 г.

За днешните поколения българи,

наследници на велики победи и тежки поражения, не е без значения, как малка, но горда България, ще премине през поредните преустройства в сформиралите се  и новопоявяващи  се регионални човешки общности? Как нейната древна държава ще запази своята самобитност, традиции, език и вяра така, че идващата млада кръв да усили движението ни напред и нагоре? Безспорно, когато предложенията са на масата, предстои избор. Очаква ни най-важният, най-отговорният, най-съдбоносният избор, вплел в себе си и минало, и настояще, и бъдеще. И най-естественият, защото изминалите сто години би трябвало да  са ни  научили кое е добро, и кое е зло, кое е истинско, и кое е измамно, кое ни връща назад във времето, и кое ни изстрелва в Космоса, кой ни е приятел и брат, и кой се е впил в снагата ни, изсмуквайки жизнените ни сокове.

Предстои ни тежък, бурен, но необходим разговор за съдбините на Отечеството!

И избор!

През десетилетията,

ние, от "Нова зора"

неотстъпно сме защитавали справедливостта и свободата, правата православна вяра, съборността и задругата на българите, любовта и призванието ни вярно да служим на своето Отечеството.

И днес, в тези сложни и разделни времена,  ясно и единогласно заявяваме:

"Подкрепяме нашия брат Владимир Путин в неговата борба за по-добър свят, за равноправни и честни отношения между народите и държавите! Одобряваме постоянния му стремеж да осигури  просперитет и щастие  за обикновените хора, да гарантира светло бъдеще за младите граждани, на нашите деца и внуци!"

Темите за Съветския съюз и българо-съветска дружба, за Русия, русофобство и русофилство за нас, българите, за българската политическа класа, за  предприемачите и търговците,  за военните и дипломатите, винаги са били и ще бъдат емоционални и живи в спомените ни  за минало, определящи в нашата битка за място и позиции в настоящето  и оптимистични във визията ни  за бъдещето. Но, за да бъдем обективни в съжденията си, трябва да помним уроците от миналото, които  са тежки и стряскащи с предизвиканите  последствия, особено за някои от нас.

Има исторически събития и факти в българо-руските отношения, които не подлежат на обсъждане, поради своето еднозначно значение за съществуването на българската нация, както и такива, които са с наш фундаментален принос във формирането на цивилизационния избор на руската нация. Мисията на св. св. Кирил и Методий в Крим през IХ век, участието на българските свещенослужители в покръстването на княз Владимир и неговата дружина  през 988 г., по поръчение на Константинополския патриархат, преводите на църковнославянски език на свещените книги от книжовни школи в Охрид, Преслав и Търново, епохалната роля и  място в руската история  на българина, св. Киприян Чудотворец-Митрополит на Москва и цяла Русия, почитан като църковен обединител на руските земи и др. Именно в онези години,  при най-активното участие на българските книжници и свещеници, се оформя и разширява на север византийската цивилизация, приела за свое духовно учение Христовата  православната вяра и определила за свой духовен център Москва - Третият Рим, към която принадлежим и ние. Във времената на отоманското владичество, когато в продължение на почти пет века България не е съществувала като държава, езикът и вярата по исконно българските земи се запазват благодарение на руските царе, които изпращат в българските манастири икони, църковна утвар, свещени книги, давайки право на българските монаси да събират милостиня по руските земи.

Каквото и да говорят днес

политически и материално мотивирани самозванци, случайно озовали се под светлината на прожекторите,  истината е една – спасението и освобождението на робите от отоманския гнет, появата на Третото българско царство на картата на Европа  идва с героизма на руските   и привлечените  от подконтролните на Русия територии воини, предвождани от Царя-Освободител Александър Втори. Всички останали приказки за мирно съжителство с османлиите, за руски имперски интереси и пр. са от лукаваго! Същото се отнася и за съдбата на  Царство България, след безумното й включване във фашисткия Тристранен пакт. След края на Втората световна война България е не само легитимен съюзник на Хитлер и на фашистка Германия с всички ужасяващи морални  оценки и последствия от това, но тя е и победена страна, жестоко ненавиждана от силния по това време в западния свят Уинстън Чърчил. Само благодарение на победителя Сталин, изпитващ огромно уважение към Георги Димитров, отечественофронтовска България е спасена от Трета национална катастрофа, запазва своите територии и заплаща поносими, разсрочени във времето, репарации. Ако в годините на Третото българско царство и Белгия, и Франция, и най-вече Германия, са инвестирали в България в проекти, които са оставали тяхна собственост,  то в Народната република, съветските инвестиции са безвъзмездни, помощта е безкористна, цените на руските  суровини са много под международните,  а пазарът на произведената българска  продукция в необятния Съветски съюз е гарантиран и субсидиран с 600 млн.долара годишно. България, в годините на членството си в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), е с мощна индустрия, с ешалонирана преработваща промишленост, с високоефективно аграрно стопанство и със стандарт на живот много по-висок от този в съседните Гърция и Турция, за разлика от днешните тъжни реалии за страната ни  като член на Европейския съюз (ЕС).

Всички тези факти от миналото карат редица политически партии и обществени организации да свързват собственото си проспериране с демагогско използване на носталгията на българина по годините, когато благодарение на братския съветски народ, за нас бъдещето беше ясно и надеждно, нямаше бедни и богати, децата растяха здрави и жизнерадостни в щастливи пълноценни и традиционни семейства. В същото време, всички български  политици на прехода използваха и използват

"руската карта"

или,  за да  вдигат цената си пред новите властелини на света, като на думи манифестират добрите си отношения с руското ръководство  или, напротив, демонстративно и крайно арогантно да доказват омразата си към всичко руско. И най-вече към президента Путин, за да получат своите сребърници от новите си господари.

Луканов, в прегръдка с Горбачов, грозно изхвърляйки Тодор Живков, пристанаха на "Вашингтонския консенсус". Руският посланик в София, заедно с министри от Кабинета, направиха всичко възможно да дискредитират министър-председателя Жан Виденов, след  успешното му посещение в Москва и установените изключително доверителни отношения с  Елцин, през март 1996 г. Първият президент на Русия, след срещата си с Виденов, нареди на руските имперски политици, начело с Черномирдин, да проведат повторно заседание на  Междуправителствената комисия за икономическо сътрудничество, на което два часа след пълния отказ да се обсъждат българските предложения, настъпи пълен обрат и се прие всичко, предложено от Виденов, вкл. и за статута на  газопреносната мрежа на България. След осъществения от Чубайс и Дьяченко вътрешен преврат в РФ, през юни 1996 г., руският посланик в РБ, за когото Елцин през март с.г.  вече  бе дал съгласието той да бъде отзован, поради недопустима намеса във вътрешните работи на страната-домакин, бе награден с орден за борбата му със законното българско правителство, а съдбата на Виденов бе предрешена и той бе подложен на  незаслужени обвинения, унижения и предателства... от своите.

По-късно през годините, един български президент, изпаднал в пълна международна изолация след избирането си, по вина на външния ни министър, без типичното в такива случаи участие на неговата администрация и МВнР, бе поканен от руския му колега на лична, неформална среща, с цел запознаване и установяване на взаимноизгодни, добросъседски отношения между двата православни народа. В резултат на добрата предварителна подготовка, за изненада и на самия него, българският държавен глава получи чрез руския си колега поздрави от Жак Ширак с последваща покана да посети Франция. На руските енергийни босове бе препоръчано  задължително  да "съгласуват" с българския висш ръководител стопанската си политика в България. След време,  на среща с виден руски държавник, неочаквано и за руската страна и в противоречие с правилата, българският президент  намести  близка до "Генералското движение" дама, в позиция да координира търговско-промишлените потоци между двете страни. По-късно, нашият държавен глава обяви "голям шлем в енергетиката", който така и не се състоя, защото "вдигайки цената си“, нашето момче успя да получи обаждане от държавния секретар на САЩ и светкавично  започна да учи английски език, за да може да даде съгласието си за разполагането на чужди военни бази на българска територия. С това си действие, той зачеркна името си от списъка на приятелите, а новогодишни поздравления и до днес от старопрестолна Москва получават един бивш американски и един бивш арменски президенти, но не и четвъртият участник от групата ръководители, сформирана от президента Путин, в началото на века.

Когато личният интерес  надделява над държавническото мислене, последствията за народ и държава са пагубни и исторически!

Всички опити през последните двадесетина години да се мобилизира огромният потенциал на мнозинството от българите за организиране на легална съпротива

срещу наглата и бездарна русофобия

на новите васали и компрадори, започват и завършват с получаването на лична изгода от "дейците" или до обслужване на руската "дълбока държава“ и нейните имперски интереси  в България, прикривани с монархични и "черносотнически"  лозунги за Велика Русия. И в крайна сметка се оказва, че на българска територия си дават бой руската и американска "дълбоки"  държави в своето  глобално съперничество за влияние.

В тази връзка са интересни мислите и разсъждения от първоизточника, президента Владимир Путин, по въпроса за отношението на Русия към бившите близки  и по-далечни приятели и единоверци: "...Трябва да се даде възможност на народите сами да се ориентират във въпросите, които представляват за тях особен интерес... Всяка страна е със своята си политическа култура, традиции, със своите си възгледи за развитие. Опитите сляпо да се копира, са абсолютно безсмислени и вредни. Главното е държавата и обществото да са в хармония. Истинска демокрация и гражданско общество е невъзможно да бъдат внесени отвън... Те не могат да бъдат продукт от дейността на чужди "доброжелатели", даже и при положение, че те, видите ли, искат всичко да бъде за добро. На теория това може би е възможно, но ако трябва да бъда честен, с такъв резултат аз още не съм се сблъсквал и в това особено не вярвам. Ние виждаме как функционират такива "внесени" отвън модели на демокрация. Това е просто обвивка, фикция, практически фикция, лишена от демокрация. Народът там, където се реализира подобна схема, въобще не го питат. А съответните ръководители не са нищо друго, освен васали. А както е известно, не  васалите, а  всичко  решава господина.

Така че повтарям: само  гражданите на всяка  страна, са  в правото си да определят къде е техният интерес като общество".

Нека ние, българите, здраво стъпили на древната си земя, да бъдем мъдри, последователни и решителни, когато се изправим пред поредния избор и да вникнем в уроците на един изключителен гражданин на планетата, дълбоко и искрено загрижен за просперитета на обикновените хора. И за  бъдещето на света.

Дошло е времето за "Невашингтонски консенсус"!


 

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 


Страница 5 от 393