Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОСИРОТЯВА ЦЯЛ ЕДИН НАРОД

Е-поща Печат PDF

Кеворк Кеворкян: Откраднаха Гоце от слънчасалите

 

Македонците биха обесили на площада в Скопие онзи, който каже „Майната му на православието“. Такъв храбрец там обаче няма да се намери.

Тази вечер телевизиите отделиха внимание главно на фамозните ремонти на софийските улици, също и на спасителите по морските плажове.

А държавната телевизия направо си премълча - за другия „ремонт“, на който нахално е подложена Историята ни.

За нея няма Спасители - поне измежду днешните властници.

Македонският съпредседател на Съвместната българо-македонска комисия по историческите въпроси бе категоричен:

„Гоце Делчев е македонски революционер“.

Това е - излъгаха ни и вече ни се присмиват.

А нашите се държат като слънчасали.

Просто не проумяват света наоколо. Онова пък вътре в себе си - никак.

Дори проблем с размерите на Хималаите да се изправи пред тях, пак не го забелязват, да не говорим пък да го осмислят. Надуват гайдите, бият тъпаните и все им е тая.

И самата История да се смили някак над тях и да им подсказва, че грешат или ще сбъркат - те не я чуват.

Ето - позорът с македонските крадци на история.

Излъгаха ни всякак с прословутия „договор“, но нашите слънчасали първенци изобщо не проумяха накъде ги тикат.

Чак сега, когато всичко е приключило, зареваха, дори Захариева се накокошини: Гоце бил българин и не можело заедно да го честваме.

А всичко беше ясно още от самото начало, но тогава същата Захариева каканижеше нещо за Западните Балкани.

Ние Гоце не можем да опазим, а сме се загрижили за Балканите.

Когато си слънчасал, може и за Космоса да се загрижиш.

Няколко пъти писах за нелепата игра на ВМРО, което всъщност не е никакво ВМРО. Там все закъсняват или се правят на слънчасали - и се държат като последни страхливци пред македонските ни тегоби.

Едва когато всичко приключи, Каракачанов внезапно се събуди и започна да реди закани. Щял да спира македонците за ЕС - само гаргите може да плаши с тия закани, не и македонците.

Те са хитри и коварни, а и знаят отлично, че нашите първенци са особено лесни в алъш-вериша за Историята, примерно - изобщо не се трогват, когато чужди държави газят с ботуши из образованието ни.

Фондация „Америка за България“ е изсипала до миналата година над 100 милиона долара в българската образователна система. За какво по-точно, какво се крие зад тази щедрост?

Друга държава едва ли би позволила подобно вмешателство.

Македонците знаят, че нашите еничари от три десетилетия свободно тършуват в ценностната ни система, гаврят се както си щат с класиците ни. Те виждат това и са наясно, че ние сме лесни булки.

Македонците биха обесили на площада в Скопие онзи, който каже „Майната му на православието“. Такъв храбрец там обаче няма да се намери.

Сега, чак сега, всички реват от „договора“.

А клането тепърва започва, ще ни дерат парче по парче, докато не изкормят Историята ни.

Ние пък ще имаме превеликата чест само да броим жертвите - вече са две: Илинденско-Преображенското въстание и Гоце. За въстанието тарикатът Заев ни се подигра още преди месеци.

Вместо да се кокошини, по-добре Захариева да каже - Димитър Талев български или македонски писател е, та от министерството й не отговарят вече на две писма на Иван Гранитски за родната къща на писателя в Прилеп, която скоро ще бъде превзета за нуждите на македонската псевдоистория.

Каракачанов е овладял най-добре номера с притворното бунтарство, в сравнение с него Захариева изглежда като учителка от климатично училище.

Вдига врява до небето - например, за скандала с циганите във Войводиново, запасва силяха, може и да пуца два-три пъти с бутафорен пищов - като героя от рекламата за македонската наденица, и сетне се оттегля.

Между другото, ако имахме истинска чест, никога нямаше да позволим подобни реклами, те дивашки шаржират македонските борби, принизяват ги за търговски цели.

След всяко фалшиво пуцане, Каракачанов извлича някаква полза за себе си и прибира пищовите.

Той си е направо вицепремиер на заканите.

Ако искрено, а не театрално не е съгласен със срамната ни пасивност, няма какво повече да топли лявото коляно на премиера.

Разкарва се от кабинета и толкова.

Иначе приема унизителната роля на театрален самодеец, който напусто се напъва да влезе в Историята.

Няма да остане без хляб: може да отвори дюкян на границата и лично да връчва паспортите на българите от Македония, тъкмо ще преброи колко са останали.

Ако не приемат идеите ти, не се свивай като някакъв послушко, ами се надигни от мекия стол.

Иначе се получава някак шизофренно: Войвода във Войводиново, мушичка в Министерския съвет.

И още нещо казал македонският съпредседател на Комисията:

„Договор между България и Северна Македония е невъзможен, ако Гоце Делчев не бъде признат за македонски революционер“.

Нашите слънчасали трябва да избързат - и те да развалят договора, поне това да направят.

 

МЪРТВИЯТ ГОЦЕ

 

На 20 април Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха с избиването на близки нему хора, и думаше:

– С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит.

Гоце не беше сънувал смъртта на втория свой по-малък брат: Милан падна много по-късно, летос, в Неманци, Кукушко.

Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънят пророчествуваше неговия гроб.

Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.

– Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити.

Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония.

И петнадесет часа ни се късаха сърцата...

Защото осиротяваше цял народ.

 

 

 

ЕДНА ПЕЧАЛНА СТРАНИЦА

Е-поща Печат PDF

140 години дипломатически отношения между България и Русия


Русия и  България по време на  Първата световна война 1914-1918 г.  от двете страни на барикадата


Извършеният през юни 1914 г.  в Сараево атентат срещу Австро-Унгария престолонаследник Франц – Фериданд  предизвиква Двойната монархия да обяви вйна на Сърбия, тъй като империята смята, че извършителите на акта са лица, действали под диктовката на управляващите в Белград. Имайки самочувствието на велика сила Дунавската империя твърдо вярва  че от военна гледна точка малката сръбска държава няма да представлява никакъв проблем за нея С очаквания й разгром управляващите във Виена се надяваха да укрепят още повече своето влияние на Балканския полуостров след извършената. анексия на Босна и Херцеговина ( 1908 г.) и удара  срещу Русия в същия регион , нанесен й с ликвидирането на Балканския съюз след злополучната за нея Междусъюзническа война от 1913 г.


Събитиятата обаче които последват след започналия военен кофликт съвсем не се развиват според предвижданията на австро-унгарската дипломация.  Защото след извършеното въоръжено нападение над Сърбия, в защитата на последната се намесва незабавно Русия. Това презизвиква намесата на Германия като съюзник на Двойната монархия. Като съюзици на Русия по линия на Антантата, на страната й   застават Франция и Великобриятания. Така само за броени дни войната от локален военен конфликт между две съседни държави се превръща в Европейска.

В София внимателно наблюдават последвалите събития.  Тогавашното правителство, възглавено от д-р Васил Радославов, побързва да обяви, че то ще остане неутрално. Поради причината, че страната  не била излекувала още раните си, нанесени й с поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г.

Това което най-много изненадва българската общественост е , че България, която след Междусъюзническата вйна е оставена на произвола на съдбата, извъднъж привлича  вниманието и на двете вовюващи групировки. Коя бе причината за това? Преди всичко непосредственото й съседство със Сърбия. След като австро-унгарския демарш срещу западната ни съседка получава  неочакван отпор от сръбска войска и имаше реална възможност Двойната монархия дори да бъде победена,интересът към България особено от страна на Дунавската монархия и Германия става още по-голям.

Въпреки прокламираният в първите дни на войната неутралитет от българска страна, управляващите в София възприемат благосклонно отношение   към Австро-Унгария и Германия.. Това проличава в даденото им съгласие за пропускане през територията на страната ни австро-унгарско и германско въоръжение за   Османската империя.

Към  привличане на България предприемат незабавни действия и държавитге от Антантата (Тройното съглашение).  Чрез така наречената Деклозиерова афера от от френска страна у предприет опит за изкупуване на земеделската продукция на България. Поради взетите незаблвани контрамерки от радослависткото правителство  този опит е провален. Самият Деклозиер е арестуван и прогонен вън от пределите на страната. Българските участници в а ферата са заловени и изправени пред съда Сред задържаните са някои от виднитне дейци на БЗНС като д-р Райко Даскалов и др., които се хвърлени  с различен срок присъди в затвора.

След ликвидирането на  Деклозиеровата афера, Антантата не престава да търси други пътища    за привличане на България на своя страна. От страна на Трйния съюз също не стоят със скръстени ръце. Правителството на д-р В. Радославов почти ежедневно  е ухажвано от дипломатическите представители на двете воюващи групировки. Правят се различни примамвили предложения на България. От страна на Съглашението се обещават да й бъдат предоставени всички територии  на запад от линията Мидия-Енос които бяха предвидени в Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г.. Австро-Унгария и Германия обещаваха предоставянето на всички територии в Македония, за които България претендираше в своите договори със Сърбия и Гърция при дипломатическата подготовка на Балканската война.

Правителството на д-р В. Радославов обаче имаше крещяща нужда от външен заем, чрез който да укрепи фенансовото си  положение разстроено от участието на страната в двете балкански войни. На тази нужда първо откликна Тройния съюз, който още през лятото на 1914 г. отпусна на България известния 500-милионен  заем, чрез банката „Дисконто-Гезелшафт“. По този начин управляващите в София бяха здраво привързани към страната на Австро-Унгария и Германия.

Битката за привличане на България във военния конфликт продължи с неотслабваща сила и през следащите месеци, тъй като огромната част от българското общество се обявява  против предоставения от Австгро.Унгария и Германия заем. То продължаваше да настоява България да запази своя неутралитет, а ако това поради едни или други причини се окаже невъзможно, тогава да се премине на страната на Антантата. Главният аргумент за тази позиция бе, че на страната на Съглашението воюваше нашата Освободителка – Русия. Видни български военни дейци, сред които генерал Радко Димитриев, герой от Балканската война, напускат  своите високи постове и преминават в състава на руската армия.

Съдбата на страната обаче е в ръцете на управляаващото радославистко правителство, което в своите външнополитически  действия се ръководеше от монарха. За последния нямаше никаква дилема за външнополитическата ориентация на България , която не можеше да бъде друга, освен към  Австро-Унгария и Германия. Кобургът не е смутен ни най-малко от факта, че пролетта на 1915 г. последните са напуснати от своя съюзник Италия, която премина на страната на Антнантата. Обстотелството, че през есента на 1914 г. на страната на Тройния съюз змастава Османската империя,   не променя в положителен аспект особено много съотношението на силите, тъй като в подкрепа на Антантата се обявяват голям брой други държави.

Развръзката на събитиятата настъпва  през август 1915 г., България от една страна  и Австро-Унгария и Германия – от друга подписват конкретни военни конвенции и договори. През втората половина на септември последва обявяването на общга мобилизация на въоръжените сили на България, На 1 октомври (стар стил) 1915 г.  излиза царският манифест, с който се обявява война на Сърбия. От този момент насетне България и Русия се оказават от двете страни на барикадата, което довежда и до открити военни действия между тях в Добруджа. Това е най-ниската точка на падение в дипломатическите отношения между двете страни от края на Освободителната война до този момент. От това разделение нямат полза нито едната, нито другата страна.  Поради преждевременното й излизане от световата война (ноември,нов стил 1917 г.) Русия е отстранена от ллагера на победителите, а България, поради стекли се редица причини, е принудена първа да капитулира пред Съглашението с всички произтичащи вт това последствия, които по своите размери надвишават мнотгократно тези от поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г.

Главните виновници за въвличането на България в Първата световна война – цар Фердинанд и д-р В. Радославов бързат да се скрият в Германия.  Последиците от новата нацонална катакстрофа лягат върху плещите на българския народ.


 

“ПОДОБНО ПАДАЩА ЗВЕЗДА”

Е-поща Печат PDF

Значимата руска поетеса Анна Ахматова, както и А.С. Пушкин, е родена през юни. Сега се навършват 130 години от рождението й. В България е превеждана от различни преводачи в разни времена. Няколко нови превода на нейни стихове предоставени на „Нова Зора“ от големия познавач на нейното творчество, поетът и преводачът Найден Вълков.


Единение


Тъй много черни камъни по мен

се хвърлиха с проклятие и хула,

че изградиха ми в света студен

самите те висока светла кула.

Благодаря, строители! Така

зората преди всички ви аз виждам,

а залезът златист като с ръка

ще помете печалните ви грижи.


В прозореца ми няма кой да спре

дъха на мойто северно море,

от меката ми длан нетърпеливи

кълват пшеница гълъбите сиви,

а недописаното някой ден

ще го допише музата след мен.


1914 г.



Молитва


На колене пред твоето име

днес се моля: хвърли ме в жар,

всичко скъпо и свято вземи ми,

заглуши моя песенен дар,

но в светата за теб литургия

и гласът ми дано проечи -

всеки облак над тъмна Русия

нека блесне под златни лъчи!


1915 г.


Х Х Х


От месеци в зори и мрак

пред зид и часовой -

ще станат седемнайсет как

зова те, сине мой.

Но всичко сбърка се навек,

че как да разбера

кой звяр е, кой човек

е в тъмната игра?


И чакаме. Цветя цъфтят,

дими кандило, вие път

без цел и без следа.

И гледа в моите очи,

и пръска гибелни лъчи

трепереща звезда.


1939 г.


Х Х Х


Не бе му нужно друго там на него,

на моето сърце при този плен:

там колосът въздушен на Онегин

искреше като облак бял над мен


1962 г.


 

ВЕЛИКАТА АННА АХМАТОВА

Е-поща Печат PDF

Знаменитата поетеса съм виждал отблизо само веднъж – на 17 май  1962 година. На път за Беларус бях останал за няколко дни в Москва. Божидар Божилов, който също беше там, ми звъни: „Хайде да отидем тази вечер на театър.“ Отидохме в „Современник“. Гледахме „Голият крал“ на Евгений Шварц, хубав спектакъл и много ми хареса играта на младия актьор с вейнатия перчем, в ролята на свинаря. На другия ден Божидар е с ново предложение: „Искаш ли да видиш Анна Ахматова? Бъди в четири часа във фоайето. Казах, че ще отида не сам.“ Отведе ме на някакъв адрес, ако не се лъжа на „Ординка“, на етажа звъним. Не звъним, а издърпваме някакво въженце и отвътре се чува звучна камбанка. След миг вратата широко се отваря, онемявам. Отваря я снощният млад актьор. Това бил домът на родителите му, Ардови, в който Ахматова отсядала, когато идвала в Москва.

Тя седеше в широко кресло в хола с вчесани назад коси, в светло поло, с провесен гердан от едри сини зърна, с блага усмивка. Държеше в скута си котка. Домакините бяха много любезни хора, актьорът Алексей Баталов след малко направи поклон към всички, каза „Чакат ме в театъра“ и излезе. Божидар беше ми казал, че когато и където му се отдадял случай да се пресрещне с Ахматова, винаги я посещавал. Тя и сега му рече: „Радвам се, че пак се виждаме, стари приятелю!“ Той представи и мен, започна разговор с поетесата, с домакините, с Божидар, в който най-малко участвах аз. Повече слушах.

По едно време Ахматова попита какво прави Елисавета Багряна:

– Тя е превеждала мои стихотворения, аз – нейни, как е, здрава ли е, работи ли?

– Ами ето – нашият приятел работи точно с нея. Да разкаже. Разказах, че сме заедно в редакцията, че пише, че все е жадна за пътуване, че строят къща в Бояна, но съпругът  почина, тя написа „къщата, в която всъщност и не влезе ти…“

– Сърдечно, сърдечно да я поздравите, заръча ми Анна Андреевна. Когато след време изпълних тази заръка, Багряна мило си спомни младите години и дълго говори за тях.

Ахматова, третото от петте деца на Андрей Антонов Горенко и на Инна Еразмова Стогова, е родена в Голям фонтан край Одеса на 11 юни 1889 година. (Сега се навършват 130 години от рождението ѝ). Нарича  се Ахматова, защото по майчина линия имала прапрабаба чингизко-татарска принцеса, която се е именувала Ахматова и защото баща ѝ, и да я наричал „нашата декадентска поетеса“, не ѝ позволявал да се подписва Горенко, за да не срами името му. В дома им имало само една книга – стиховете на Некрасов. Първото печатно стихотворение на Анна Ахматова е подписано с Анна Г. Била е „особено дете“, „дикая девка“, от малка е говорела в рими, пишела е от детство, казваше: „Родила съм се когато е построена Айфеловата кула, когато е роден Чарли Чаплин, когато е създадена Толстоевата Кройцерова соната“.

През 1905 година родителите ѝ се развеждат, преди това семейството на корабния инженер Горенко от Черно море се преселило на север в Павловск, след това в Царско село край Санкт Петербург.


Анна с майка си, с баба си е живяла в Евпатория, в Херсон, после в Киев, където завършва гимназия, следва юридически факултет, учи в педагогическия институт в Петербург… Животът ѝ, обаче, е „Крим и Царско село“.

Вече утвърденият поет Николай Степанович Гумильов пет пъти й се изповядва в любов, три пъти посяга на живота си, тя прави опит да се обеси… Все пак през 1910 година се женят. Гумильов не харесва стиховете ѝ, били много плачевни, съветва я да се захване с нещо друго, с танци например, нали е толкова гъвкава, с пети допирала тила си. Била и голяма плувкиня, моряците в Крим ѝ викали „русалка ли си, щука ли си“, гмуркала се и плувала в морето с часове. След сватбата живеят месеци в Париж, по-късно и в Италия, Гумильов е страстен пътешественик и изследовател, сега половин година е в Африка. Когато се връща я пита: „Ти в това време пишеше ли стихотворения?“ Прочита ги и възкликва: „Ти си поет!“

Това са стихотворенията, които скоро ще съставят първата ѝ стихосбирка „Вечер“, посрещната много ласкаво и от читателите, и от критиката, донесла на младата поетеса внезапна слава. След време Борис Айхенбаум ще каже: „Отначало ние недоумявахме, удивлявахме се, възторгвахме се, спорехме и най-накрая взехме да се гордеем с нея.“ Близкият ѝ приятел Осип Манделщам по-късно е научил малкия ѝ син Лев Гумильов да казва: „Татко е поет, а мама е истеричка.“ Наша поетеса писа, че има „устни за обичане и глава за отсичане“, за Ахматова пък казват, че имала „шия за гилотина“.

„Истеричката“ живее бурен, драматичен, щастлив и трагичен живот. Около 1917 година е посветила редица стихотворения на Борис Анреп – швед по мъжко, руснак по женско потекло. Под руски военен пагон е, тръгва за фронта. Тя му дава пръстена си, да го пази от куршумите. След примирието Анреп заминава за Лондон. Към този случай отнасят стихотворението „Мне голос был“. Той ли е „гласът“, който я кани да замине с него? Би било логично и естествено, но в това време в Лондон е и мъжът ѝ, те са познати с Анреп, срещат се, Гумильов пише на жена си, че не е определено времето, когато ще се върне от Лондон и от Париж, и че тя би могла да дойде там, ако пожелае. Може би това е също „глас“ и зов да изостави Русия. Пък и заминаващата на запад Олга Судейкина настойчиво кани „тази Клеопатра от брега на Нева“ да тръгне с нея. И тя ли може да бъде „гласът“?

Бракът Ахматова – Гумильов е прекъснат. Втория си брак с изтоковеда Шилейко тя нарича „недоразумение и за двама ни“.

Опитвах се да превеждам някои стихотворения на Ахматова, бях публикувал „Мне голос был“ и Красимира Близнакова ме попита защо съм го съкратил. Даде ми „пълния му препис“. А в изданието, от което го превеждах то беше от три строфи.

Направих редица справки: видях че освен първите две строфи в някои издания липсва пък четвъртата, в други я няма последната, ключовата. „Актуализирането“ е ставало навярно  и от ръката на авторката и по замах на цензурата. Това е в бурното време, когато Петроград е под заплахата на германците, миг след това под угрозата на белогвардейците на Юденич. Съкратен е вариантът и в емигрантските издания в Берлин, в някои други, както и в Ленинград – Московското от 1965. Тристрофни са и преводите на български език от Елисавета Багряна, Иван Николов, Кирил Кадийски. В пълния си вид стихотворението, което Блок рецитира наизуст, би звучало така:


* * *

Когато немската закана

чело надвеси над Нева,

и звънна руската камбана

„какво ли иде след това?“,


когато моят град трагичен

от страх и ужаси обвян,

забравил своето величие

се люшкаше като пиян –


мен зов зова ме с глас утешен:

„Ела със мен, със мен върви

и тази глуха, тази грешна

Русия тук я остави!


От кръв дланта ти ще отмия,

ще сгазя оня черен креп

и челото ти ще открия

след всички хули срещу теб“…


Но равнодушно и спокойно

закрих уши и го не чух,

със тези думи недостойни

не осквернила своя дух.


Съкращаваните първи две строфи отразяват времето, обстановката, при която се задава въпрос и покана, нужни са на композицията, а отговорът е далеч не личен и извисява осанка. Ако тя беше в светло начало, колко диви контрасти щяха да я последват и преследват! Ще нарекат поетесата „монахинята“, тя ще се самоиронизира като „царскоселска весела грешница“.

През 1924 година има два рецитала в Москва, преминали с шумен успех. Връща се в Ленинград, на Невския проспект я среща поетесата Мариета Шагинян: – Каква важна особа сте станали, за Вас има постановление на ЦК! Последиците – „да не се арестува, но да не се публикува“.

Казахме, че живее бурен, драматичен, щастлив и трагичен живот. Само да разчленим това изречение – и ще видим какво ѝ сервира нейният двайсети век, когато рухват вековни устои на гигантската империя, когато тя ще прочете, че поезията ѝ е „безидейна и антинародна“, че отрицателните рецензии за нея стигнали четирицифрено число, че от хонорарите за такива рецензии Сергиевски си ушил кожух… Разстрелян е Гумильов, няма го вече Блок, обесил се е Есенин, упреква го Маяковски и след това вдига дуло към челото си…

Галопира календарът на дните. Разделила се е с Цветаева, дните на третия ж съпруг свършват в лагер, свършват и дните на Манделщам. Ахматова сяда да си пише автобиография. Нея я е чел само следователят, дошъл да арестува сина ѝ и да обискира нейния архив. Тя изгорила листите. А с какво страшно наследство расте младият Лев Гумильов: син на разстрелян враг на народа, на буржоазна поетеса. Лагер. Не може да учи. Лагер. Иска да отиде на фронта, отива, връща се с орден, пак лагер. Чак до 1956 година.

Пък според Чуковски стиховете на Ахматова са „не само песни, а и повести“, нея ще я рисува Модиляни и ще каже, че тя може да бъде в Леонардова рисунка, тя ще слага лявата ръкавица на дясната си ръка, пак ще е изключена от Съюза на писателите, ще обобщава съдбата си – „мъжът ми в земята, синът ми в тюрмата“ и едничката ѝ утеха ще бъде това, че „в тетрадката се спуска стих/ подобно падаща звезда“. И в него ще има „грациозна графика“, „лунен среднощен пейзаж“, прелестна „непростая простота“.

От време на време Сталин е питал какво прави „монахинята“. Сега след смъртта му Италия ѝ присъжда висока юбилейна награда, Оксфордският университет я удостоява с Доктор хонорис кауза за литература, времето се отдръпва, за да види кардиограмата на творчеството ѝ: слава – немилост – слава. Дневнична симфония с драми, възслави, реквиеми, светли руски рисунки и безпределно искрени изповеди.

А още в 1940 година ръководителят на писателите Александър Фадеев бе взел честно перо да напише чрез Вишински до високата власт, че „При цялата несъвместимост на нейното дарование с нашите дни тя си остава най-голямата ни (по руски „самая великая“) поетеса от предреволюционното време“. Това може да ни накара да повторим старата фраза – папите се сменят, Микеланджело остава.


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 


Страница 6 от 288