Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МОДЕЛЪТ ЗА СПАСЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Често съм писал за това, че Тръмп има друг, различен от Бретън-Удския, модел за развитие на икономиката на САЩ. Но в какво се състои този модел и има ли шанс за успех, това не съм го разглеждал подробно. Време е да запълним тази празнина.

И така, като начало нека си припомним

Бретън-Удския модел

в неговата реализация от 1981 година.

Неговата същност е проста: тъй като от началото на 70-те ефектът от разширяването на пазарите обективно е изчерпан, той е бил фалшифициран чрез ръста на частното търсене за сметка на ръста на дълга. Като резултат, към декември 2008 година дисконтовият процент на Федералната резервна система намалява от 19% на 0%, средният дълг на домакинствата в САЩ по отношение на реално разполагаемия доход нараства от 60 на 130%.

 

Михаил Хазин


Ръстът на доларовата система в края на 80-те и началото на 90-те не даде ефект, тъй като вместо да затвори създадените през 80-те години дългове с активите, получени от световната социалистическа система (както предлага екипът на Буш-старши) бива възприет моделът, заради който за президент е избран Бил Клинтън.

Неговата същност е следната: за новите активи се създават нови дългове! -  (със съответните доларови емисии, легализирани чрез транснационалните банки). Като резултат, делът от печалбата на финансовата система само в САЩ нараства от 25% през 70-те години до 70% към началото на кризата през 2008 година.

През 2008 година е била напълно изчерпана и системата за стимулиране на икономиката чрез ръст на дълга на домакинствата. В следствие на това делът на приходите на финансовия сектор пада до 40%. Но след това са задействани палиативни методи (такива, например, като стимулирането на износа на капитал от развиващите се страни) и този дял отново започва да нараства. Бедата е там, че дълговете на домакинствата така и не бяха съкратени, а палиативните мерки имат доста ограничен времеви ефект. Фактически, периодът на последните 10 години беше разтеглен аналог на 1930 година, когато започналият дефлационен шок (рязък спад на покупателната способност на домакинствата) не беше компенсиран чрез емисия.

Тъй като дълговете не са изчезнали никъде, дефлационният шок само бе отложен. И, както в началото на 30-те години, това неминуемо ще доведе до банкрут на финансовата система. Съответно, финансистите, в съответствие със силно нарасналият им обществено-политически статус, решиха на всяка цена да го запазят.  С други думи, да го обезпечат и на всяка цена да бъде спасена финансовата система. За което им бе необходим контрол над доларовата емисия.

Но сложността се състоеше в това, че Бретън-Удската реформа през 1944 година така и не бе завършена - емисионният център на световната валута, Федералната резервна система, остава по контрола на националния елит на САЩ, под неговата юрисдикция. През 2011 година бе направен опит да бъде създаден наднационален емисионен център (така наречената „централна банка на централните банки“), който е трябвало да установява лимитите на емисиите да всички национални централни банки, включително и за Федералната резервна система. Този опит бе отбит от националната администрация на САЩ („делото Строс-Кан“), но стана обаче ясно, че това е само първият рунд на схватката.

Вторият бе през 2016 година, когато финансистите се опитаха прокарат своя човек в ръководството на САЩ (Хилари Клинтън).

Днес наблюдаваме развитието на третия рунд - а именно, опитите в навечерието на дефлационния стадий на кризата да бъде отстранен от поста му Тръмп, представител на алтернативната група на елита и действащ президент на САЩ.

А на какво разчита Тръмп?

А той се опитва да премахне емисионния механизъм от стимулирането на икономиката на САЩ.

Тъй като допълнителната емисия вече не води към ръст на световната икономика (който вече се проявява само като статистически цифри), САЩ вече не получават допълнителна печалба дори от износа на капитал, а хроничният дефицит на външнотърговския баланс създава големи проблеми на вътрешния пазар.

 

Доналд Тръмп


Идеята на Тръмп се състои в това, този дефицит да се съкрати до нулата и производствата, изнесени от страната в предходния период, да бъдат върнати в САЩ (и като следствие, работните места).

В какво се състои проблемът на тази идея?

Която изглежда напълно нормална, а освен това позволява рязко да се намали ролята на финансовата система, както в световната икономика, така и съответно в световната политика, и нйа-вече в мащаба на самите САЩ.

Бедата е, че именно чрез финансовата система сега се извършва стимулиране на вътрешното търсене (въпросната структурна криза, за която сме писали от началото на 2000-те години, несъответствието на реалните доходи спрямо разходите на домакинствата) и провеждането на такава реформа автоматично ще доведе към общо падане на жизненото ниво (което вече се определя не от доходите на домакинствата, а на първо място от техните разходи).

Казано грубо, днес домакинствата в САЩ харчат с 15% повече пари, отколкото могат реално да спечелят. И това стимулиране се извършва чрез финансовата система. Ако тези дългове бъдат отписани (или бъдат накарани да ги изплатят), то реалните доходи ще паднат спрямо днешното ниво, което и без това съответства на нивото на покупателната способност от 50-те години.

А какъв е по-нататъшния план?

Ето това всъщност е главната теоретична грешка на онези американски икономисти, които готвят икономическите планове за Тръмп. Те не виждат структурната криза и смятат, че ако просто се отпишат дълговете на домакинствата (разбира се заедно с рухването на финансовия сектор) и се осигури търсене за сметка на ръста на вътрешното производство със създаването на съответните работни места, то като цяло ситуацията с жизненото ниво в САЩ няма да се влоши особено, но пък финансовият сектор ще изгуби влиянието си.

Между другото, рязко ще се влоши ситуацията при главните износители за САЩ (Западна Европа, Китай), но Тръмп и съратниците му това особено не ги вълнува. Бретън-Удските институции ще се срутят, такива като Световната търговска организация, което вече е добре!

А пък ако все пак отчетем структурните проблеми на икономиката на САЩ, ще стане ясно, че спадът ще бъде къде-къде по-силен. Примерно, един път и половина по-силно, отколкото през началото на 30-те години (тогава структурните диспропорции са били около 15%, сега от порядъка на 25%). И това, разбира се, ще се разруши цялата световна икономическа система. Всъщност, в рамките на плана на Тръмп тя така или иначе се разрушава, но засега много или малко управляемо. Но това е засега. Реално, уверен съм, всичките събития ще се развиват много по-стремително и значително по-малко управляемо.

Обаче в рамките на междуелитните спорове в САЩ това обстоятелство никак няма да се прояви - финансистите не могат да упрекнат Тръмп в това, че той не вижда структурната криза, защото това означава да признаят, първо, самото ѝ съществуване, и второ, най-важното, своята вина за нейното появяване. Това безсилие само ще увеличава мащаба на кризата, което трябва да отчитаме и помним, че даже ако Тръмп спечели срещу световния финансов елит (за което ние искрено го подкрепяме), то проблемите на САЩ няма да бъдат решени.

 

12.09.2018 г.

 

Източник: khazin.ru

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

Западната пропаганда: НОВИ ЦЕЛИ, СТАРИ ПОХВАТИ

Е-поща Печат PDF

Същността на световната политика може да се сведе до една фраза: противникът трябва да бъде боядисан в черен цвят, а самите вие да се представите в ослепително бели одежди. Това означава цялата отговорност да се хвърли върху съперника, а предприетите от вас мерки да се поднесат като принудителни. Бъдещите жертви, разрушенията и разходите да бъдат обяснени със злия умисъл на врага, своите предварително планирани действия да бъдат нарисувани като реакция срещу постъпките на съперничещата ви политическа сила или държава.

Най-ярък пример за такова поведение е хитлеристка Германия. За да бъде обяснена на населението на Германия причината за войната с Полша, немската пропаганда достатъчно дълго време публикува във вестниците и разказва по радиото за уж имащите място притеснения, даже зверства на полските власти по отношение на етническите немци, които живеят в Данцинг (сега полският град Гданск). Но, съгласно версията на ведомството на Гьобелс, не това довежда до война между Германия и Полша.

 

Николай Стариков


Първоначално уж полските военни нахлуват на територията на райха в град Глайвиц, където превземат радиостанцията и излизат в ефир. Но само „многобройните провокации и атаки на полската армия“ принуждават миролюбивия Адолф Хитлер, изключително като ответна мярка, да атакува изключително военните обекти на територията на полската държава.  Всеки в днешно време знае цената на думите на Хитлер. Обаче неговата реч, произнесена в Райхстага на 1 септември 1939 година, много силно ни напомня днешните заявления на западните лидери и приемниците на днешната пропаганда на Запада.

Адолф Хитлер:

„Бе направен опит да се оправдаят притесненията на немците - имаше искания немците да прекратят провокациите. Аз не знам в какво се състоят провокациите от страна на жените и децата, ако към тях се отнасят лошо и някои са били убити. Аз зная едно: нито една велика държава не може продължително да наблюдава пасивно това, което се случва... Предложенията за посредничество претърпяха неуспех, защото в същото време, когато те бяха направени, бе проведена внезапна полска мобилизация, съпроводена от огромно количество полски злодеяния.

Те се повториха миналата нощ. Неотдавна за една нощ ние регистрирахме 21 гранични инцидента, миналата нощ те бяха 14, от които 3 бяха доста сериозни... Аз ще предприема необходимите мерки, не противоречащи на предложенията, направени от мен в Райхстага за целия свят, тоест аз няма да воювам против жени и деца. Аз заповядах на моите въздушни сили да се ограничат с атаки по военни цели... През изминалата нощ полските войници за пръв път проведоха стрелба на наша територия.  До 5.45 сутринта ние отговаряхме с огън; сега на бомбите противопоставяме бомби“.

В речта си Хитлер казва съвсем същото, което днес говорят западните СМИ по отношение на Сирия и президента на страната Башар Асад.

1. Кървавият „полски“ (сирийски) режим убива жени и деца.

2. Истинската велика държава не може да гледа на тези „престъпления“ от страни, не само затова, че тя е силна, но и затова, че тя е „за всичко добро и против всичко лошо“.

3. Нееднократните призиви за мир, отправени към „кървавия режим“ не дават никакъв резултат.

4.  Затова великата държава просто е принудена да сложи край на страданията на жените и децата и да атакува страната, където управлява „кървавият режим“.

Какво се случва днес в Сирия?

Гражданската война постепенно върви към своя край. Всъщност, останало е само едно парче сирийска територия, където топката е в краката на бойците-терористи. Това е Идлиб. Същността на ситуацията е проста: когато войските на Асад превземат Идлиб, войната ще свърши, и няма да има никакъв, даже формален, повод войските на САЩ и техните сателити да се намират в Сирия. Затова не бива да се допусне превземането на Идлиб.

Ако сирийските войски воюваха сами, Западът отдавна да е нахлул на сирийска земя, в най-голяма степен използвайки хитлеристките аргументи и реторика, която цитирахме по-горе. Но на Асад му помага Русия! Затова поводът за нахлуване трябва да е много сериозен - нещо като химическа атака срещу „жени и деца“. Но Русия не позволява да се готвят подобни провокации, отрано дава гласност на плановете на САЩ и Британия да инсценират такава „атака“. Какво да се прави? Да се продължи „очернянето“ на Асад и Путин, Русия и Сирия, създавайки емоционална ситуация, когато ще бъде възможно да се оправдае пред собствените си граждани атаката срещу сирийската армия, която, както и да се извърта, ще бъде директна помощ за ислямските терористи. И по този начин да бъде осуетена операция за освобождаване на Идлиб.

 


Ето каква е същността на днешната ситуация. Тя определя и задачата на западните СМИ. Целите са нови, похватите са стари. Преди известно време ни разказваха за „ужасите“ при щурма на Алепо от сирийската армия и руската авиация. Сега са забравили за него, и същите тези похвати се използват по отношение на бъдещото настъпление на правителствените войски срещу Идлиб.

Като „класически пример“ ще вземем една публикация на „уж“ немското издание www.germania.one. То напълно поддържа всички действия на САЩ във всяка точка на земното кълбо, винаги е против Русия и старателно обработва рускоезичните жители на Германия и Европа в духа на евроатлантизма.

Решавайки да не се занимава с дребни неща, това издание публикува материал с гръмкото заглавие „Асад и Путин убиха моите четири деца“. Историята, която се предлага на читателя, в кратък преразказ звучи така: някой си Сахир Хихано от Идлиб говори за това, че „сирийските и руските изтребители са прелетели над сирийската провинция Идлиб, мятайки върху нея бомби“, като резултат една бомба попада в дома му и загиват четири деца.

За разлика от пропагандистите на Третия райх „независимите“ журналисти отработват още една задача. На нацистите не им е било нужно да обвиняват персонално никого от ръководителите на Полша, на днешните пропагандисти на Запада им е нужно не само да оправдаят удара на САЩ по независимата сирийска държава, който ще помогне на терористите, но и да продължат да демонизират президента на Русия.

За да добави повече емоции, западното издание влага в устата на човека, който най-вероятно и не съществува, следните фрази, чието призвание е да посочат на читателите главните виновници за всичкото зло на земята: „Acaд и Путин убиха моите деца, те завинаги изгасиха светлината на моя живот... На моите деца и племенници не можеше да им се помогне. След нападението те бяха разкъсани на парчета“.

Е, и изводът от материала е този, който е нужен на САЩ, за да изглежда не агресор, а миротворец.

„Варварският режим на Асад и действията на неговия съюзник Путин разрушиха нашия живот и нашия дом“, - казва Сахир. Затова той се обръща с послание към всички хора и политици по света: „Моля ви, направете всичко според вашите сили, за това, за да бъдат спрени тези престъпления, които извършват Асад и Путин. За тях ние, хората в Идлиб, сме като животни, които трябва да се убиват. Но ние сме такива хора, като всички“. Сахир се обръща към целия свят: „Не ни оставяйте в бедата“.

Емоции без край. И рационалното мислене на човека трябва да се изключи. Никой да не си зададе въпроса: от къде в провинция Идлиб се появиха толкова добре въоръжени, прекрасно обучени и многочислени бойци, че за да бъдат изтласкани от сирийската земя на редовната армия ще са нужни години, при това с помощта на руските въздушно-космически сили?

От къде те имат оръжие? Пари? Военни навици?

Хитлер също маскира чрез емоции своите агресивни планове.

Не се хващайте на въдицата на неговите идейни наследници.

 

11.09.2018

Източник: nstarikov.ru

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ЗА СВЕТОВНОТО ЗАДКУЛИСИЕ И РАЗЧЛЕНЯВАНЕТО НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Ще установим веднага, че подготвяното от международното задкулисие разчленяване на Русия няма ни най-малки основания, никакви духовни или реално-политически съображения, освен революционна демагогия, нелеп страх пред единна Русия и стара вражда към руската монархия и към Източното Православие. Ние знаем, че западните народи не разбират и не търпят руското своеобразие. Те проверяват здравината на  единната руска държава за собствените си търговски, езикови и завоевателни цели. Те възнамеряват да разделят единния ни «венец» на части, да ги счупят поотделно и да разпалят с тях угасналия огън на своята цивилизация. Необходимо им е да разчленят Русия, да я изравнят със запада и така да я погубят: план на ненавист и властолюбие…

Иван Илин

И когато след падането на болшевиките световната пропаганда хвърли в руския хаос лозунга „Народи на бивша Русия, разделяйте се!“, ще се открият две възможности: или в Русия ще се появи руска национална диктатура, която ще вземе здраво в свои ръце „браздите на управлението“, ще угаси този погрешен лозунг и ще поведе Русия към единство, пресичайки всички и всякакви сепаратистки движения в страната; или пък такава диктатура няма да се създаде и в страната ще започне невъобразим хаос в придвижвания, връщания, отмъщения, погроми, безредие на транспорта, безработица, глад, студ и безвластие…

Не е умно това. Не е далновидно. Бързо в ненавистта си и безнадеждно във времето. Русия не е човешка прах и не е хаос. Тя е преди всичко велик народ, който не е пропилял силите си и не се отчаял в своето призвание. Този народ се е нагладувал по свободния ред, по мирния труд, по собствеността си и по националната си култура. Не го погребвайте преждевременно!

Ще настъпи историческият час, той ще въстане от мнимия си гроб и ще поиска правата си обратно!

 

Из книгата „Нашите задачи”


 

ИСТИНАТА ЗА „ИСТИНАТА ЗА КИМ ФИЛБИ“

Е-поща Печат PDF

В средата на 2018 г. Книгоиздателска къща „Труд“ издаде документалната книга на журналистката Петя Минкова, зам.-главен редактор на в.“168 часа“, „Истината за Ким Филби“. Книгата е с подзаглавие „Конспирацията „Ротшилд“ – как шпионина на ХХ век манипулираше Хитлер, Сталин, Чърчил и Рузвелт“.

За неосведомения читател и особено за младите хора ще потвърдим, че Ким Филби  действително е сочен от изследователите на разузнаването като „шпионина на ХХ век“. Той, заедно с още четирима англичани – Гай Бърджис, Антъни Блънт, Доналд Маклийн и Джон Кеърнкрос, са сътрудничили на съветското разузнаване от средата на 30-те до средата на 50-те години на ХХ век. Наричани са „Кеймбриджката  петорка“ /защото всичките са завършили Кеймбридж/ или още „Великолепната петорка“. Уникалното при тях е, че за първи път в историята на шпионажа една тайна служба, каквато е КГБ, успява да вербува агенти издигнали се на най-високи нива в противниковия държавен механизъм, че те се знаят помежду си, че сътрудничат на съветското разузнаване почти две десетилетия без да допуснат провали от разузнаването по време на хилядите срещи с тях, че всичките остават живи и никой от тях  не е съден за шпионската си дейност. Както по време на Втората световна война, така и след нея и петимата агенти доставят изключителна по обем и качество политическа, военна и научнотехническа информация за Англия и САЩ.

 

 

Руснаците узнават буквално след часове за най-важните политически събития в тези страни, за тяхното отношение към световни и регионални събития, за позициите им по време на конференции и преговори, за предстоящи техни акции в различни части на света. Те оказват съдействие в успешното добиране до тайните на американската атомна бомба. За възможностите и професионализма на съветското разузнаване и неговите сътрудници говори и историята с края на петорката, при която Ким Филби, Гай Бърджис и Доналд Маклейн след разкриването им са изтеглени в Съветския съюз, където живеят до смъртта си, а останалите двама от петорката не са съдени тъй като получават имунитет срещу признанието, че са сътрудничили на съветското разузнаване.

Шпионина на ХХ век

Ето как представям Ким Филби в моя „Речник на разузнаването и контраразузнаването“, издаван през 2005 и 2011 г.

„ФИЛБИ, Ким (1912-1988) – англичанин, завършил Кеймбриджкия университет. Вербуван през 1934 г. от съветския разузнавач Теодор Мали, който използва при вербовката жена му Алис (Лици) Фридман, комунистка, работеща за Коминтерна. Като журналист пребивава в Испания по време на Гражданската война (1936-1939), където е награден лично от генерал Франко с „Червен кръст“ за военни заслуги. Предлагал е на съветското разузнаване да убие Франко, но то не се съгласява. През 1941 г. влиза в МИ-6 със съдействието на Гай Бърджис, който вече работи там. По време на войната в сътрудничество с Управлението за специални операции провежда редица блестящи акции в Испания, Португалия, Северна Африка и Италия, за което е награден с Ордена на Британската империя. В края на войната е завеждащ отдел в МИ-6, отговарящ за неутрализиране на чуждо проникване в организацията и преди всичко за борба с комунизма и съветското разузнаване. От 1947 до 1948 г. е резидент на МИ-6 в Турция. След това е представител на МИ-6 в ЦРУ и ФБР във Вашингтон. Предава редица операции, извършвани от ЦРУ и МИ-6 в източноевропейските страни. В течение е на разкритията на операция „Венона“ и успява да предупреди съветското разузнаване, че Маклийн е в опасност. След бягството на Маклийн и Бърджис в Съветския съюз през май 1951 г. е заподозрян и уволнен от МИ-6. Успява да разубеди английските власти и общественост, че е шпионин. Лично министърът на външните работи Харолд Макмилън го оневинява при един парламентарен дебат през 1955 г. Със съдействието на МИ-6 Филби отива като журналист в Бейрут. Там връзката му с КГБ продължава. През 1962 г. ЦРУ и МИ-6 окончателно се убеждават, че е съветски агент. Това става след показанията на беглеца Анатолий Голицин и на неговата приятелка отпреди войната Флора Соломон, която уведомява, че Филби  е правил опит да я вербува за съветското разузнаване. През януари 1962 г. е разпитан в Бейрут и срещу обещание за несъдебно преследване признава писмено за своето сътрудничество. Веднага след това избягва в Съветския съюз. Работи за КГБ като съветник. През 1971 г. се жени за Руфина Пухова, която е четвъртата му съпруга. Написва книгата „Моята тиха война“, станала световноизвестна. През 1973 г. и след това на няколко пъти посещава България. След смъртта му е погребан в Москва с военни почести. Носител на орден „Червено знаме“. През 1990 г. е издадена пощенска марка с неговия лик като герой на КГБ. От професионална гледна точка се смята за най-големия шпионин на ХХ век.“

За живота и дейността на Ким Филби са издадени много книги в Съветския съюз и в Англия. В България най-добрият  негов изследовател е ген. Тодор Бояджиев, който се познавал лично с него, придружавал го е при посещенията му в България и е поддържал връзка с него до смъртта му. Своите впечатления за него той отразява  през 2013 г. в книгата си „Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев“.

 

Ким Филби


Петя Минкова много съвестно е използвала всичко, което досега е писано за Ким Филби. Тя се възползва и от книгата и интервютата, които е взела от ген. Тодор Бояджиев и двама руски разузнавачи. И е успяла да пресъздаде с подробности живота на Ким Филби от раждането до смъртта му. Кое е новото и бих казал оригиналното в нейното документално разследване. Това е, че е използвала  разсекретени и неизвестни досега секретни документи в британския архив за дейността на Ким Филби. Те й дават основанието да твърди, че Ким Филби и неговите приятели не са сътрудничели реално на Съветския съюз, а са били част от една интелектуална група начело с банкера Виктор Ротшилд, която водена от стремежа си за установяване на глобален мир и недопускане осъществяването на агресивните планове на Хитлер е давала информация на съветските специални служби. Всъщност тази теза не е на Петя Минкова, а е разпространявана в последните години в Англия САЩ, за да омаловажат делото на „Кеймбриджката петорка“. Няма съмнение, че изнесените  секретни документи в Англия са подбрани така, че да оказват манипулативно влияние върху медиите и най-вече върху изследователите на периода около Втората световна война. Това е и стремеж на английските специални служби да оправдаят най-големият си провал в своята вековна история.

Истината е много проста

Петимата от Кембридж и много други агенти на съветското разузнаване през този период са сътрудничели на Съветския съюз, защото са били солидарни с левите идеи на съветското общество и с неговата политика. Голяма част от тях са водени в това си сътрудничество и от идеята, че трябва да помогнат на Съветския съюз във войната му срещу хитлеристкия агресор. Т.е. това е било в интерес и на Англия, която воювала с Германия и на останалите западни страни, които са били вече окупирани от нея. Че това е така  достатъчно е читателите да прочетат подробности относно това сътрудничество на петимата от Кеймбридж в десетките книги посветени на разузнаването, сред които ще спомена:

„Моята тиха война“/1972/  на Ким Филби, в която той разказва за връзката си със  съветските специални служби;

„Пет плюс КГБ“/1995/  на Юрий Модин, който лично е ръководил „Кеймбриджката петорка“ след 1947 г. и който организирва бягството на Бърджис и Маклийн през 1951 г. в Русия.

„Ловец на шпиони“/1987/ на английският контраразузнавач Питър Райт, в която той обвинява не само Ким Филби и останалите, но и директора на МИ-5 Роджър Холмс, че е агент на съветското разузнаване.

„Обществена тайна“ /1995/ на Стела Римингтън, директор на МИ-5 от 1991-1996 г., която разказва за параноята обхванала английските специални служби след разкриването на  „Кеймбриджката петорка“ и съмнението, че има още неразкрити агенти на съветското разузнаване в Англия.

„КГБ – поглед отвътре“/т. I, 1992/ на Кристофър Андрю и Олег Гордиевски / бивш офицер от КГБ, изменник/, в която те разказват за сътрудничеството на „Кеймбриджката петорка“ в полза на Съветския съюз.

„Тайната история на КГБ или архивът на Митрохин“ /2001/, в която авторите  Кристофър Андрю и бившият анализатор на КГБ Василий Митрохин разказват, въз основа на изнесените в Англия съветски архивни документи, агентурната  история на Ким Филби и неговите приятели.

Ще спра дотук. Фактите и конкретно живота на всички от „Кеймбриджката петорка“ категорично потвърждава ангажираността им със съветското разузнаване. Очевидно е, че в Англия е подета кампания за обезличаване на тяхното дело с твърдението, че не са били агенти на съветското разузнаване, а са служили на каузата на една група интелектуалци в Англия. Че това не е така говори и факта, че и петимата от Кеймбридж продължават да сътрудничат на съветското разузнаване след края на Втората световна война до разкриването им. И в тази кампания волно или неволно се включват и изследователи като Петя Минкова. Разбира се, оценявам, че е нейно право да приеме и защитава въпросната теза, но фактите необоримо говорят, че те не отговарят на истината.

Допълнение към главното

И понеже съм започнал да анализирам нейната книга, ще спомена още следните неща:

Силно е преувеличена ролята на Ким Филби в историята на Втората световна война. Да се твърди, че той и неговите приятели са оказвали съществено влияние върху Сталин, Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Труман и първите ръководители на специалните служби, че те скарват Сталин и Хитлер, че  са съкратили войната с няколко години и благодарение на тях нацистите губят войната не отговаря на обективната истина. Това е силно преувеличаване на ролята на разузнаването в историята на човечеството. Да напомня, че на Запад след войната се издадоха книги за съветската резидентурна група „Дора“  в Швейцария, ръководена от унгареца Шандор Радо с твърденията, че благодарение на нейната информация Русия печели войната. По подобен начин се възхвалява разузнавателната дейност на Рихард Зорге в Япония, на ген. Владимир Заимов в България и други съветски разузнавачи и агенти. Ще повторя, разузнаването е само един от факторите оказващ влияние върху външната политика и международните отношение, но обективно то е зависимо от тях във всеки етап от развитието на света.

Не е вярно, че Ким Филби информира Сталин за германската секретна операция „Барбароса“, касаеща план за провеждане на война срещу Съветския съюз. Истината е, че руското разузнаване не се добира реално до тази операция, но то уведомява Сталин, че Германия ще нападне Русия на 22 юни 1941 г.

Не Филби, а Зорге уведомява Сталин в края на 1941 г., че Япония няма да воюва с Русия и тогава Сталин изтегля дивизиите си от Далечния изток, с помощта на които отблъсква от Москва хитлеристките войски.

Да се твърди, че Ким Филби е предотвратил  падането на комунистическия режим в Албания и така е „пропуснат историческия шанс Берлинската стена да падне 49 години по-рано“ е наивно.

Аз обаче съм изненадан от

позицията на ген. Тодор Бояджиев,

на когото Петя Минкова е отделила голямо внимание в книгата като „най-информирания филбист“. Той е човекът, който най-добре познава Ким Филби, който е разказвал многократно в средствата за масово  информация за своите15 годишни преживявания с Филби и е издал и книга за него. Никъде в тези свои разкази, той не прокарва тезата, че Филби не е бил агент на руското разузнаване. И сега, когато му се представя книга с такова твърдение, на която е написал предговора, той не реагира и не се дистанцира от тази теза прокарвана от автора на книгата. Напротив, смята, че тя „излага, и то по много убедител начин, съвсем нова и различна хипотеза за „Кеймбриджката петорка“ и конкретно, че „те не са нито руски, нито британски или нечии други агенти, а са агенти на кауза, споделена между тях в 30-те години на миналия век“. Тази морална подкрепа на Бояджиев на тезата на Минкова влиза в противоречие с всичко което досега е говорил и писал за „неговия приятел“ Ким Филби.

Истината за Ким Филби и “Кеймбриджката петорка“ отдавна е написана и от техните приятели, и от техните врагове. Опитите в Англия и САЩ да се пренапише историята на „Кеймбриджката петорка“ и по този начин да се омаловажи един от най-големите успехи в историята на съветското разузнаване, са част от опитите да се пренапише съвременната история на човечеството и конкретно да се отрече ролята на Съветския съюз за победата над хитлеристка Германия.

И ако има нещо хубаво в книгата на Петя Минкова, то това е, че тя  припомня на нейните читатели и конкретно на младите хора историята на “шпионина на ХХ век“ Ким Филби. Пък те със сигурност ще си направят сами извода на каква кауза и по какъв начин Филби и неговите приятели са служили през съзнателния си живот.


 

ЗА РАЗЕДИНЕНИЕТО В СЪЕДИНЕНИЕТО

Е-поща Печат PDF

На 6 септември отбелязахме 133 годишнина от отхвърлянето на властта на Османската империя от Източна Румелия и обединяването й с Княжество България през 1885 година. Статуквото, установено на Берлинския конгрес се пропука, но не достатъчно, за да увлече българите в Македония и Тракия, които проспаха момента. За сметка на това Сърбия и крал Милан Обренович бодърстваха и вероломно нападнаха България, за да заграбят родна земя. И се задавиха. Българската войска при Сливница, в боевете от 5 до 7 ноември 1885 година, посрещна нашественика на нож и  не остави друг избор освен клеймото на позора, белязало за винаги сръбската войска и сръбската политика в отношенията с България. С последвалите Букурещки мирен договор от 19 февруари, Българо-турска спогодба от 20 януари и Топханенски акт от 24 март, всички подписани през 1886 г., Съединението бе международно признато, а България открехна вратата на почти вековната борба за Обединение, Национална независимост и еманципация.

 

Христо Тепавичаров

 

Изтече последният летен месец на настоящата 2018 г., без да остави ярка  следа от събитие, което бихме искали да задържим или за което да си спомняме. За разлика от нашето, човешкото време, което отминава винаги безвъзвратно и не се повтаря, годишните времена нямат причина да съжаляват и да помнят миналото, защото те винаги ще бъдат част от нашето бъдеще. Миналото при тях е само статистика, а при нас, при хората – съдба, затлачена с надежди и очаквания на светлото утре! Разбира се много от тях невъзможни, но желани!

Разделихме се на българи в България и диаспора в чужбина, съставена от бегълци от тоталитаризма и попълвана през десетилетията от дезертьори от демокрацията, виждащи себе си в огледалото на историята като по-кадърните, по-умните, по-заможните, по-инициативните, по-младите, по истинските, носителите на най-прогресивната и модерна евро-атлантическа ценностна система – на долара и еврото, за които родината се оказа тясна, малка, провинциална, изостанала, потискаща свободния дух земя. Много от тях следят случващото се в страната, не за да го оценят, а за да го отхвърлят, споделят с близките мислите си, за да изявят освободеният от оковите на българките граници бликащ патриотизъм, за да изразят съжаление без съчувствие, за изостаналите в страната пишман българи, неспособни да управляват не само държавата, но и себе си. Заливат ефира с радостни новини – българите от чужбина подпомагали икономическото развитие на държавата, като превеждали милиарди евро годишно на изоставените си роднини. Израз на какво е този жест? Съчувствие, милост, синовен дълг или цената на угризението за доброволно заличената историческа памет?

 

Това могат, това правят за „тази“ държава? Дедите и прадедите им въстанаха след пет вековно робство тук, на тази земя срещу турчина и башибозука, много от тях я напоиха с кръвта си, за да я освободят, за да осмислят живота си – да живеят в своята, освободена земя, която те, техните правнуци и днешни съдници напуснаха, за да я доосвобождават от Ганковото кафене, пригласяйки и наливайки вода в мелницата на всички онези, на които  днешна България, по една или друга причина пречи, било с миналото си, било с непримиримостта си, било с пристрастията си към собствената история, било с месторазположението си, било с все още обитаващите я мечтатели да обединят и възродят творческия дух по българските земи.

В ползу роду, на всичко сме готови – убеждават ни телевизионни патриоти, с месиански плам в очите и подкупващо самочувствие, отказващи да видят и да се разкаят за собствения си принос в  събитията и разрухата, тласкащи държавата към историческа катастрофа и само-заличаване!

Защо мислим така, биха запитали невинно съвременните вождове на мултикултурализма и на глобализма, яхнали Европа и опитващи се да изсмучат жизнените сокове на по-малките, но преживяли векове изпитания и борби за самосъхранение народности, за да ги абсорбират и подчинят на „голямата“ Френска, Английска или Немска цивилизация, убедени в правото си, а не в силата и привлекателността на примера и идеите. Руснаците, които оплодиха съвременната европейска мисъл с върхови постижения във философията, литературата, музиката, живописта, танца абдикираха от отговорностите си на пионери в развитието на обществените процеси, вдъхновени от идеята за справедливост, равноправие, равенство в свободата на творческо търсене и съвършенство. Те бяха многократно предавани от чужди, но най-болезнено от своите пророци на лъжата и лицемерието, болезнената суета и непростима посредственост, предателства, последиците от които се стовариха и върху цялото човечество, копнеещо за справедливост! Борбата за идеи се противопостави на борбата за власт на капитала и на това бойно поле, между опоненти без еквивалентни стойности, се родиха определения на фронтове, като ляво и дясно, които воюваха един срещу друг не за да се докажат и победят, а за да се обединят и подчинят своите последователи на раждащата се в борбата глобална олигархия на корупцията, на мафията, на лъжата и привидността, на производителите на оръжия - за отстраняване и унищожение на несъгласните.  Така лявото и дясното, от идея и теория за начина на развитие на обществото чрез установяване на хармония и равновесие между двете основни сили – народ и управляващи (чрез капитала или чрез силата на принудата), се превърна в пътека, за безскрупулните водачи в двата лагера, пленници на егоизма и алчността, към властта за подчинение и ограбване на мнозинството. Във времето, стойностите, залегнали в основата на делението ляво – дясно, до такава степен се размиха, че разделителната линия между двете пътеки се превърна в писта за надпревара на запътили се към една цел противници – властта и по нея се впуснаха в надпреварата Горбачов и Тачър, Елцин и Рейгън, Путин и Тръмп, Станишев и Филип Димитров, Бойко Борисов и Корнелия Нинова, Сталин и Хитлер! Някои приключиха състезанието, на други им предстои!

Може ли България да избегне „историческия фалит“, според определението на Чавдар Добрев (в. „Дума“, 29 август 2018 г.), да оцелее като държава и като нация, е гатанка с много предизвикателства и малко неизвестни. Чавдар препоръчва „национално обединение на парламентарно представените партии и на гражданските организации“ без да е убеден, че експериментът може да бъде успешен.

Моята оценка е, че подобен експеримент, при днес функциониращата партийна конфигурация, би бил неуспешен, дори е невъзможен. Защо?

Чавдар призовава към „разум и чувства за национална отговорност“ към действащите на терен политически сили. А те са ГЕРБ, БСП, т.н. Патриоти (компания от самозванци – зовящи се политици), ДПС и някои, за които понятието политик би било толкова удачно, колкото и понятието муле! Водещите политици в изброените партии са пленници на  личните си амбиции и интереси, на страстта към забогатяване, на примитивните представи за собствената роля в историческите събития, а не се ръководят от разума и чувството за отговорност.

Има ли ценности върху които би могло да се постигне национално обединение и кои са те?

А приори би трябвало да се изключат такива обединителни идеи, като принадлежност и следване безкритично политиката на ЕС, САЩ, Русия, Турция, Балканска федерация и др. п. В такава комбинация България е била и ще си остане винаги мишката пред заредения капан.

Не състоятелно би било да се заложи върху идеята за самостоятелно развитие на държавата, чрез възраждане на бизнеса, отбранителния капацитет и утвърждаване на международния й статут на фона на разрухата от последните 28 години преход към нищото.

Въпросите, на които е задължително, управляващата сила, която и да е тя, да има ясни отговори са следните :

- възможно ли е провеждането на самостоятелна национална политика в отношенията с САЩ, Русия, Китай без влияния и външна намеса и ако трябва да се избира, кое е в интерес на България в перспектива;

- кои са националните приоритети в икономическото развитие, отбраната, отстояване на независимостта, духовното развитие, изборът на стратегическите и необходимите съюзници;

- необходимо ли е участието на България във военни съюзи и присъствието на чужди войски на българска територия и може ли без тях;

- каква политика трябва безусловно да се наложи и провежда, за да се реши необратимо въпроса за циганската интеграция и ликвидиране обособяването на българска територия на турско езични и мюсюлмански малцинства;

- коя концепция в развитието на  българо-македонските отношения е в дългосрочен интерес на България и какъв би бил най-реалистичния сценария за утвърждаване или заличаване на воюващата за идентичност македонска държава;

- Държавите членки на ЕС по един и същ начин ли възприемат и се ползват от концепцията за „остатъчния суверенитет“ в рамките на ЕС; ако се приеме, че оставането на България в Съюза е от интерес за страната и няма непосредствена алтернатива пред българската външна политика, какъв обем от правомощия България би подкрепила да формира „остатъчния суверенитет“, който би й позволил да провежда национално отговорна държавна политика?

На мнение съм, че България трябва да мине през авторитарно управление, което да наложи онези политически решения и алтернативи, които се ползват с широка подкрепа на мнозинството от  народа.

Демокрацията, като форма на държавно управление, е неподходяща за България на този етап от нейното развитие, с нейните измислени партии на интереси, с партии, подкопаващи единството на нацията в интерес на личните интереси на техните ръководители или вдъхновители от чужбина, дърпащи юздите било от Босфора, било отсам или отвъд Атлантика! До изграждането и утвърждаването на система от партии, различаващи се една от друга по идеите и философията за изграждане и развитие на българското общество, единственият изход и възможност за нормално развитие на обществото е установяването на диктатура на закона, еднакъв и задължителен за всички, без изключения!

БСП е единствената партия възникнала и съществуваща като идейна, системна партия (а не партия възникнала като клуб на интереси, с единствена цел участие във властта и в разпределение на създадените от обществото активи) подкрепена от значителна част от българското общество, без чието участие в управлението на държавата, никоя власт не би могла да претендира за легитимност. Мнозинството от българите припознават партията като носител на идеи, с които са израснали и в която биха могли да имат доверие. Необходима е ясна програма, каквато за сега липсва, която да отговаря на очертаните приоритети. Партия Нова Зора е необходимо и полезно крило без което българската левица трудно ще полети. Това е моето разбиране.

ГЕРБ не е партия, това е еднолично дружество без отговорност, което е поело властта и ще я държи докато Бойко Борисов не загуби изборите, не изчезне от политическата сцена или не реши, че продължаващото му участие в управлението би могло да постави в риск материалните му интереси и спестени активи, ако има такива. Естествената реакция на гузните е да се боят и да бягат от възмездие. Дали онези, които считат себе си членове или симпатизанти на ГЕРБ разбират това, не съм сигурен. Но всички, които се възползват от властовите позиции, които ГЕРБ овладя, знаят на какво и до колко могат да разчитат. За илюзии няма място.

Т.н. Патриоти не са партия, а сдружение на интереси между безперспективни политици-опортюнисти. С тяхното отношение към властта и потенциални възможности да правят политика те не са в състояние да решат нито един въпрос от национално значение, в името на който са избрани и се опитват да консумират политиката в личен интерес. От участието им във властта ще остане единствено преразпределението на материалните активи, до които са успели да се докоснат в името на светлото бъдеще на нацията от всички страни на границата!

ДПС също не е партия, а корпорация, създадена и отчитаща се пред сюзерена в Анкара. Подобен тип етнически партии трябва да бъдат забранени със закон, ДПС да бъде ликвидирана в този си вид, а електоратът й да бъде образован и мотивиран да направи окончателен избор досежно своята национална идентичност, защото български турци няма. Понятието български турчин е неологизъм, по нищо не различаващ се от понятието дървено желязо. Ако става въпрос за гражданството на т.н. „български турчин“ той е български гражданин; ако има друго гражданство, в него не  остава нищо българско и в България би могъл да има статут на чужденец и задължително да му се отнеме постоянното местожителство, ако има такова. Ако такова лице има турско гражданство, по закон трябва да бъде лишено от българско гражданство и да потърси местожителство в Турция или където иска по света! Лице с турско гражданство, идентифициращо се като български турчин, турско езичен, притежаващо българско гражданство по рождение, съхранено за удобство, не би могло да има претенции за каквато и да е легитимна връзка с българската нация или държава. Използването на понятието български турчин трябва да бъде изключено от политическата лексика, като несъстоятелно! Български гражданин от турски произход може да има, но такова лице не може да се нарича българин. В съчетание с гражданството, използването на понятието  произход означава държавата на месторождение, а не евентуален етнос или народност. Понятието турчин може да има двояко значение: турско гражданство или принадлежност към тюркската езикова група, нямаща нищо общо с България или с която и да е друга държава, освен Турция. Тюрк не е етнос. Турски етнос няма. Прието е и се твърди, че турската нация се формира с управлението на Ататюрк – през ХХ век от Младотурците! При тази фактическа обстановка, лицата живеещи по българските земи от векове, които наричат себе си български турци или онези, които употребяват в българския език понятия като български турци, остават в дълг на българското общество и дължат обяснение от първо лице, кое в тях е турско: националността ли, която в самата Турция започва да се формира в началото на ХХ век, турският етнос ли, какъвто няма, или политическата конструкция помаци, с която се идентифицират конвертираните насила в мюсюлманската религия българи християни по време на т.н. Османско или турско робство. Помъчените българи ли са измислените български турци?

 

 

Не мисля, че би било полезно да се търси съгласие или да се прави оценка на грешките от близкото минало на една или друга партия, олигархична групировка или на отделни лица, политически престъпници, които унищожиха индустрията, ограбиха държавните активи, ликвидираха културни и исторически ценности, откраднаха поминъка на хората.

Необходим е съд и търсене на отговорност по българския закон от всички участвали в разграбването и ликвидирането на държавата, като се започне от Иван Костов и компания, Филип Димитров, Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев та до днешните богочовеци, начело на държавата и действали по тяхно време и с тяхна благословия. Закони за това има – необходима е воля и да се пробуди народния гняв!

Надявам се, че заплахата от ново робство  и отчаянието не ще отключат стихията на отмъщението, а че разумът ще надделее и ще се потърси, не политическа, каквато обичат да поемат щедро управляващите, а наказателна и отговорност пред народа от ликвидаторите на държавата и обреклите България на „исторически фалит“ и самоунищожение.

 

2 септември 2018 г.


 


Страница 6 от 228