Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 

БЪЛГАРСКИТЕ ЗАПАДНИ ПОКРАЙНИНИ – ПОСЛЕДНИ НА ОПАШКАТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ, В ПОСТЮГОСЛАВСКОТО ПРОСТРАНСТВО, НО НЕ И ПОСЛЕДНИ ПО ПРАВО

Е-поща Печат PDF

I. Правен статут на  територията, известна като български Западни покрайнини (БЗП)


По време на Османската империя тази земя, както и цяла България, е част от землището на империята. Поради тази причина през 1872 г. БЗП са включени в земите, населявани с българи, попадащи под юрисдикцията на Българската екзархия, просъществувала до 1953 г. Съгласно член 10 от фермана на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г., тези земи включват Нишка, Пиротска и Велешка области.

• Карта на Българската екзархия 1870–1913 (в розово)

• Според Берлинския договор от 1878 г., с който се поставя началото на освобождението на България от турско робство, БЗП са част от българското землище, видно от следната карта:

• Българо-сръбската граница в този район, въпреки агресивните опити на Сърбия да ги променя, се запазват непроменени и след края на Балканските войни - 1913 г., видно от следната карта:

•Териториални промени на България в резултат на Балканските войни

Придобити територии

• Територии, отстъпени на Румъния

• Териториални промени в землището на българската държава в района на БЗП настъпват с Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г., между България, от една страна, и Основните Съюзнически сили, представлявани от САЩ, Англия, Франция, Италия и Япония, и т. нар. Асоциирани сили, включващи Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз (днешна Йордания), Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-хърватската-словенска държава, Сиам и Чехословакия, или т. нар. Съюзнически и Асоциирани сили, от друга страна.

Съгласно член 27 на Ньойския договор, към който е прикрепена показаната по-долу карта с новите граници на България, е видно, че на западната граница от България са откъснати и предадени на Сръбско- хърватско-словенската държава (СрХСД), по стратегически съображения, териториите на БЗП, включващи села от Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица с обща площ от 1545 кв. км.

Правни и фактически последици от Ньойския договор

Преди влизане на Ньойския договора в сила, СХСД окупира БЗП в нарушение на елементарните норми на писаното и обичайно международното право.

Член 27 от договора предвижда територията на БЗП да се предаде на СХСД след влизането му в сила, т.е. след ратификацията от страните по договора. Това се налага от предвидената в договора процедура, тъй като се променя правният статут на тази територия, което по договора следва да се извърши от Гранична комисия по очертаване на границата, съгласно чл. 29. Именно това е международно признатият правен титул за законосъобразност на предвидената промяна. При ратификацията на Ньойския договор сръбската окупация не е осъдена от никоя държава и договорът фактически я узаконява.

Съгласно чл. 36 на Договора България признава Сръбско- хърватско словенската държава, т.е. от момента на влизане на договора в сила - 9 август 1920 г. България ратифицира договора на 15 февруари 1920 година. От тази дата де факто България преустановява дипломатическите си отношения със Сърбия, въпреки че тя е престанала да съществува и е интегрирана в прогласеното на 1 декември 1918 г. Кралство на сърбите, хърватите и словените.

Съгласно чл. 39 от Договора българите губят българската си националност и ipso facto придобиват сръбско-хърватска-словенска националност, каквато днес не съществува.

С разпадането на Югославия и заличаването от правния мир на сръбско-хърватска-словенската националност, българските граждани от БЗП възстановиха българската си националност ipso facto; правният титул, според който те придобиха сръбско-хърватска-словенската националност – Ньойският договор, в тази си част е изчерпан и не съществува, а липсва правен титул, според който жителите на БЗП да придобият друго освен българско гражданство, като например сръбско, хърватско или словенско гражданство или националност.

С влизането на Ньойския договор в сила СХСД пое определени задължения към българското население от присъединените БЗП, включително и към България, формулирани в членове 23, 40, 181..., които тя, като страна по договора, се задължава да съблюдава без право да ги прехвърля комуто и да било без съгласието на всички заинтересовани страни.

Очевидно е от предложения анализ, че Сърбия не е и не би могла да бъде страна по Ньойския договор, няма задължения по него и не би могла да черпи никакви права от разпоредбите му.

Промени във фактическата обстановка по време на Втората световна война:

В периода 1941–1944 г. БЗП и други райони, откъснати от България по силата на Ньойския договор, са върнати в границите на България под формата на „административно управление до края на войната“. По същество това е едностранна ревизия на Ньойския договор от Германия, откъсвайки и предавайки тези български територии, включени в границите на СХСД и Гърция след Първата световна война, за управление на България.

Така, в продължение на 4 години, България възстановява суверенитета си върху БЗП де факто, а обитателите й възстановяват българското си гражданство също де факто, но не и де юре.

• Административна карта на България 1941-1944 г

БЗП де юре са върнати в границите на преименувалата се от Кралство Югославия във Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ), в резултат на примирието от 28 октомври 1944 г. между България и държавите от антихитлеристката коалиция. А съгласно разпоредбите на Парижкия мирен договор от 1947 г., на ФСРЮ се прехвърлят права, а не територия, чрез възстановяване на границите от преди 1 януари 1941 година, без каквото и да е позоваване на разпоредбите на Ньойския договор. Това е косвено доказателство, че великите сили, разпореждащи се с тези територии, не оспорват българската им принадлежност, а единствено управлението им от България.

Липсва текст, отнасящ се до гражданството на населението от БЗП. През 1947 г. Белград обявява наличието на българско национално малцинство във ФСРЮ без обособена територия и под благородния претекст осигуряване на малцинствени права на българската народност предприема повсеместно унищожаване на българските културно-исторически паметници, църкви и манастири в БЗП, за да заличи следите от принадлежността на тази земя към България.

Българите в Западните покрайнини са национална, етническа и езикова общност, обитаваща собствената си родна българска земя

и никога не са придобивали статут на малцинство, поради липса на преобладаваща националност на населението, съставящо СХСД, по отношение на което да придобият статут на национално малцинство.

През 1962 г. Федеративна народна република Югославия се преименува в Социалистическа народна република Югославия (СНРЮ), която съществува до 1991 г., когато започва разпадът й. Населението на Югославия придобива югославско гражданство, но не и югославска националност!

През 1991 г. независимост обявяват Словения, Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина, ликвидирайки по този начин СНРЮ.

През 1992 г. Сърбия и Черна гора се обявяват за Съюзна република Югославия, която през 2002-ра се прекръства в Държавна общност Сърбия и Черна гора.

През 2006-а, след референдум, Черна гора се обявява за независима република.

През 2006 г. Сърбия приема нова конституция и се обявява за Република Сърбия, включваща два автономни окръга - Косово и Метохия и Войводина.

На 15 февруари 2008 г. Косово обяви своя независима държава.

Сърбия понастоящем включва безспорния Белградски пашалък, автономната област Войводина, населена с унгарци, и окупираните български Западни покрайнини, които никога не са били предоставяни с договор на Сърбия, нито някога са били част от Сърбия.


II. Българската граница на запад


България официално призна разпада на Югославия, като формално установи дипломатически отношения с новообразуваните държави, без никакви претенции от тяхна страна по отношение на БЗП, в качеството им на правоприемници на СХСД, както следва:

на 15 януари 1992 г. с Македония, Словения, Хърватско и Босна и Херцеговина;

на 12 юни 2006 г. с Черна гора;

на 25 март 2008 г. с Косово.

След разпадането на Държавната общност Сърбия и Черна гора през 2006 г. България не е установявала дипломатически отношения с Република Сърбия и не е признавала държавните й граници.

Ако България бе признала де юре Сърбия след 5 юни 2006 г., когато Сръбският парламент обяви страната за суверенна държава с определена територия, макар и без ясно очертани граници, признаването на едностранно обявената независимост на Косово на 17 февруари 2008 г., т.е. фактическия разпад на Сърбия на две самостоятелни държави, би било в нарушение на международното право.

Както отбелязахме по-горе, българските Западни покрайнини никога не са предоставяни на Сърбия, поради което липсва правен титул за включването им в землището на сръбската държава.

Сърбия не е страна по Ньойския договор и не би могла да черпи никакви права,

нито има някакви задължения, произтичащи от договора. Тя има качеството на трета страна досежно правния статут на тези територии, поради което административното им управление от Белград след 2006 г. е акт на агресия, на окупация, от гледна точка на международното право, проява на произвол и грубо нарушение на правата на коренното българско население.

На практика от 2006 г., на запад, в района на БЗП, България граничи със самата себе си.

Сърбия не може да се обяви за правоприемник на ФСРЮ единствено по отношение на БЗП, тъй като Сърбия не обяви своята независимост при разпадането и заличаването на ФСРЮ като субект на международното право през 1991 г., както това сториха останалите бивши Юго-републики.

Правоприемството е норма на обичайното международно право, съгласно която права и задължения в ограничени сфери – международни договори, държавна собственост, държавни архиви и държавни дългове - преминават от една държава, субект на международното право, към друга. Правоприемство възниква единствено в случаите на териториални изменения, т. е. „замяна на една държава с друга в отговорността за международните отношения на дадена територия” съгласно чл. 2, ал. 1 (b) на Виенската конвенция за правоприемството на държавите по отношение на договорите от 1978 г. В случая с бивша Югославия сме в хипотезата, когато една държава се разпада и на нейно място възникват две или повече самостоятелни държави, като разпадналата се държава прекратява съществуването си.

България не е страна по Конвенцията за правоприемство и никоя от нейните разпоредби не би могла да й се противопостави.

Сърбия е страна по конвенцията и от това произтичат определени формални задължения за нея в случай, че заяви претенции да се възползва от разпоредбите й.

Съгласно чл. 16 на Конвенцията, държавата правоприемник е свободна да се откаже, или да остане страна по договор, по който прекратилата съществуването си държава е била страна. Но ако реши да остане страна членка по такъв договор, това трябва да стане с изрично изявление, за което да уведоми депозитаря или другите страни по договора. Сърбия не е сторила това по отношение на Ньойския договор. Но дори и да го беше сторила, когато става въпрос за права и задължения по договор, отнасящ се до територия, т.е. до граници, те не се трансформират в права и задължения на държавата правоприемник единствено поради факта, че тя е направила едностранна декларация за продължаване валидността на договора по отношение на нейната територия, съгласно чл. 9 на Конвенцията за правоприемство.

Правоприемството не се отнася до държавните граници и практиката на очертаване на границите между независимите държави, възникнали на територията на бивша Югославия го доказа. Границата с България не може да е изключение от правилото.


III. Гражданство на обитателите на БЗП


До 1920 г. територията на БЗП са част от България, а населението има статут на български граждани.

Съгласно чл. 39 на Ньойския договор българите, обитаващи БЗП, придобиват сръбско-хърватско-словенска националност ipso facto (по силата на самия факт) и губят българската си националност.

Правно, това състояние се запазва до 1941 г., когато БЗП се връщат отново в границите на България. През 1944 г. БЗП са предадени на ФНРЮ, а статутът на обитателите им се възстановява отпреди 1941 г., т.е., те си възстановяват сръбско-хърватско-словенската националност. Този статут се официализира през 1947 г. с Парижкия мирен договор, който препраща към правата, съществували към 1 януари 1941.

Прокламираното наличие на българско национално малцинство във ФСРЮ през втората половина на 40-те години на ХХ век, без да се идентифицира териториалната му обособеност, не променя статута на вече обявените за лица със сръбско-хърватско-словенска националност обитатели на БЗП. Официалната югославска политика, наложена от Сърбия по отношение на българите от БЗП в периода до 1945 г., е следната:

• БЗП са завоювана територия през 1919 г., международно призната с Ньойския договор като част от СХСД; Ньойският договор не съдържа клауза, гарантираща права на малцинство на българите; ако и докато има останало етническо българско население, му се обещава хуманно и справедливо третиране (чл. 23 а) и б), запазване на имота на изселилите се, т.е. на бежанците (чл. 40), и незасягане на частните права  - чиито и да са те! (чл. 181);

От 1945 година до разпадането на Югославия, наложената от Сърбия политика се свежда до следното:

• Предоставяне статут на малцинство на етническите българи на цялата територия на СНРЮ, включително и в БЗП, по силата на вътрешното законодателство, без международен ангажимент, като обемът и приложението на предоставените права (майчин език и образование) зависи единствено и изцяло от местната администрация. Трайна тенденция в политиката на окупационните югославски власти е обезбългаряване на западните покрайнини с методи, граничещи с геноцид, и заличаване паметниците и свидетелствата за българския характер на тези земи.

След окончателното разпадане на остатъчна Югославия през 2006 г., населението на БЗП, по силата на общото международно право, остана извън границите на новообявените национални републики, тъй като официално никоя от тях не предяви и не се позова на правото на правоприемство.

Теоретично, всяка една от нововъзникналите седем републики в постюгославското пространство можеше да се обяви за правоприемник на разпадналата се федерация и да предяви претенции към предоставените с Ньойския договор на СХСД български Западни покрайнини. Никоя от новопровъзгласилите се държави не стори това. Поради тази причина, със заличаването от правния мир на СХСД, БЗП де юре останаха извън границите на нововъзникналите държавни структури на територията на разпадналата се Югославия, а де факто бяха окупирани от Република Сърбия.

След 2006 г. обитателите на БЗП загубиха както де юре, така и де факто статута си на лица със сръбско-хърватско-словенска националност, каквато на практика няма, и по право възстановиха българската си националност, от която никога не са били лишавани с акт на българската държава. Към тази дата липсва правен титул, според който да придобият сръбска, хърватска, словенска, косовска или каквато и да е друга националност или гражданство на някоя от новообявилите се независими републики.

Към 2006 г. правата и задълженията, произтичащи от Ньойския договор, са напълно неприложими поради коренно изменение на обстоятелствата, довели до подписването му, и поради липсата на субект, който да поеме отговорност за съблюдаването им.

Ако до 2006 г. България е приемала и търпяла политиката, провеждана от Югославия по отношение на населението, обитаващо БЗП, по силата на Версайската система от договори, то след тази дата липсва каквото и да е правно основание да се приеме и търпи окупацията и узурпирането на БЗП от Сърбия и насилственото налагане на сръбска националност на българските граждани, обитаващи тези български земи. Сърбия няма нито двустранно, нито международно призната граница с България, която по право следва да бъде очертана по линията от 1913 година.

Статут на българско национално малцинство в Сърбия имат българите от Поморавието и съседни територии, анексирани от Сърбия в продължителен период, започнал още преди освобождението от турско робство. Но не и тези, обитаващи БЗП, тъй като те, на правно основание Ньойския договор, са включени в границите на СХСД, а след заличаване на държавата, на която са предоставени с договор, отпада и правното основание, по силата на което са отделени от българската държава, и автоматично възстановяват статута си на българска територия.

Това се потвърждава и от действащата международно правна уредба.

Установените въз основа на договорите правоотношения, по силата на които са били обособени българските Западни покрайнини, основно Ньойския договор, днес са неприложими, както отбелязахме, поради изменилите се обстоятелства и заличаването от правния мир на някои от държавите - страни по тези договори, какъвто е случаят с СХСД.

В подобни случаи се задейства клаузата rebus sic stantibus по член 62 ал. 1 от Виенската конвенция по правото на договорите, съгласно която след разпадането на бивша Югославия границата между България, от една страна, Сърбия и Македония, от друга, съществувала преди Ньойския договор, автоматично се възстановява.

Субектът на международното право със съкращението YU - Югославия – престана да съществува с разпада на общността Сърбия и Черна гора, а новообособилите се държави добиха нов международен идентификатор – SR, за Сърбия, и ME, за Черна гора. Ако до 2006 г. Сърбия можеше да се крие зад евфемизма Югославия (YU) и да продължава да черпи права от привилегированото положение, което тази държава получи по време на блоковото разделение на Европа, включването на българските Западни покрайнини в границите на Сърбия - след отделянето на Черна гора, - е анексия, акт на агресия с дата 2006 година. България не може да приеме и да търпи подобно вероломно поведение по отношение на собствената си територия и население.


IV. Действия, които следва да се предприемат незабавно:


1. Българското правителство незабавно да връчи вербална нота на сръбското правителство, с копие до всички правителства на държавите от пост-югославското пространство, обосновавайки правно, без политически аргументи, българската национална позиция по българските Западни покрайнини; ако компетентните държавни органи изпитват затруднения да съставят подходяща нота, ние сме на разположение.

2. Да се изготви Меморандум по правния статут за Западните покрайнини към 2018 г., който да се депозира в Съвета на Европейския съюз и Европейската комисия с искане да бъде разгледан и европейските институции да се произнесат по него.

3. България незабавно да поиска възстановяването на българския суверенитет в БЗП като условие за присъединяването на Сърбия към Европейския съюз.

Приемането на Сърбия в ЕС с граници, включващи окупираните БЗП, ще означава признаване де юре на окупацията и анексията на тази българска територия от Сърбия по силата на договора за присъединяване към ЕС, за който България ще трябва да даде своето съгласие.

4. Да се възстанови безусловно ex lege българското гражданство на всички българи, обитаващи българските Западни покрайнини от момента на разпадането на Югославия и отпадането на основанието за включването им в границите на тази несъществуваща държава.

Въпросът за статута на обитателите на Западните покрайнини не е хуманитарен или за права на човека, а национален, за принадлежност към българската нация, и на тази тема е крайно време да се преустановят всякакви спекулации.

5. Да се информира и да се предупреди сръбското правителство, че компетентните български власти ще предприемат действия за информационно, правно, здравно, образователно, духовно-верско, гражданско и друго обслужване на българските граждани в българските Западни покрайнини, като се изрази надежда, че местните административни власти ще окажат пълно съдействие за осигуряване правото на народностен интегритет, правото на живот, на собственост, свободата на местожителство и придвижване на коренното население.

6. България спешно да изработи национална доктрина за защита на териториалния държавен интегритет и по този повод - за развитие на отношенията със стратегическия съюзник – Русия; с традиционния съюзник – Германия; с естествените съюзници - Хърватия, Словения и Албания; с необходимите съюзници – ЕС и САЩ; с незаобиколимите фактори - съседите Турция, Гърция и Румъния.

7. Идеите за кондоминиум или протекторат за съвместно управление на БЗП, за обособяването на автономен културно-езиков район, за създаване на етнически смесен район под международно наблюдение и други подобни идеи, следва изцяло да се изключат, тъй като те са форма за узаконяване и увековечаване на фактическата незаконна окупация на тези земи от Сърбия след разпадането на Югославия и заличаването от правния мир на държавата и нейните правоприемници, на която тези територии бяха предоставени с Ньойския договор.

8. В някои среди се говори за ревизия или за денонсиране на Ньойския договор, с цел да се отчетат настъпилите междувременно фактически и правни промени в отношенията, които договорът регулира.

Подобна хипотеза е невъзможна към днешна дата, тъй като Ньойският договор е произвел своето действие, той е напълно изчерпан, основна страна по договора, каквато е СХСД, днес не е субект на международното право, а между някои от балканските държави отношенията се регламентират от договори, какъвто е договорът за ЕС, чиито обхват и последици далеч надхвърлят Версайската уредба.

V. За интересите на съседните на Сърбия държави: Унгария, Албания, Хърватия

А) Унгария:

По време на гостуването на унгарския премиер Виктор Орбан в България, на 19 февруари 2018, двамата с българския си колега Бойко Борисов не оставиха съмнение, че споделят общо мнение, че на срещата в София ЕС-Западни Балкани през май т. г. трябва да се определят дати за спешно приемане на Сърбия и Черна гора.

Българското правителство обяви за български национален приоритет интегрирането на Западните Балкани в ЕС.

Нашето скромно мнение е, че обявяването на подобен национален приоритет е проява на политическо невежество и пълно неразбиране съдържанието и смисъла на понятието национален приоритет.

Във външната политика на България държави като Сърбия, Косово и Хърватия например имат различно място и значение и политиката към тях не може да бъде една и съща, ако държавата се ръководи от националния си интерес и управляващите я политици са в състояние да дефинират националния приоритет във всеки отделен случай.

От гледна точка на националния интерес на Унгария Виктор Орбан е заинтересован от бързо присъединяване на Сърбия към ЕС, от отпадане на границата между Сръбската автономна област Войводина и Унгария, от стимулиране на безпрепятственото движение на хора, стоки и капитали, което на практика да доведе до фактическа интеграция на Войводина с Унгария и отдалечаването й от Сърбия.

Премахването на границата между  България и Сърбия, без включване на БЗП в границите на България, ще доведе до узаконяване на сръбската окупация на тези земи. Това е причината националният приоритет на България и Унгария по въпроса за приемането на Сърбия в ЕС да е различен, дори противоположен.

Границата между Сърбия и БЗП ще се премахне след връщането им в границата на българската държава и присъединяването на Сърбия към ЕС.

Б) Албания:

България и Албания поддържат традиционно добри отношения, може би най-безконфликтните на Балканите, и тази тенденция трайно се утвърждава от десетилетия. Албанските интереси на Балканите, извън държавните граници на страната, се разпростират от района на Епир, в Гърция, до общините Прешево, Медведжа и Буяновац, в близост до българо-сръбската граница.

Албанският премиер Сали Бериша обяви като цел на албанците „обединяване в една нация“, „обща национална политика“. Очевидно той има предвид не само Албания и Косово, които директно визира, но и територии, населени с етнически албанци, в съседни държави. Струва ни се, че от балканските държави България е може би единствената, която би била в състояние да разговаря с всички заинтересовани в района, и главно с Албания, за търсене и намиране на мирни решения на задълбочаващите се конфликти. Вярваме, че този факт ще бъде отчетен.

Косово, което исторически е част от Сърбия, през последното столетие промени етническия си състав с лица от албански етнос, които на даден етап упражниха правото си на избор, наречено самоопределение, без да разполагат със самостоятелни права на общностна собственост върху територията, която обитават, за разлика от българите в Западните покрайнини. Конюнктурата и сръбската агресивна и предизвикателна политика по отношение на всичките си съседи се превърнаха в решителен фактор, стимулирал обявяването на косовската независимост и утвърждаването й в световен мащаб.

Косово днес не крие интереса си към землището на Прешевската долина със селищата Буяновац, Прешево и Медведжа. Действия в тази насока биха могли да обхванат и български територии, понастоящем окупирани от Сърбия, разположени в полосата от Врана, Пирот, Ниш до Неготин, проблем, на който не може да се търси решение без участието и съдействието на България.

В) Хърватия:

България и Хърватия са съюзници, споделят общи ценности и имат съвпадащи интереси от установяването на мирни и взаимно изгодни отношения между балканските държави. И двете държави имат интерес от блокиране на експанзионистичните домогвания на Сърбия към съседните държави, рецидив от насърчаваната от властите в Белград в продължение на столетия политика на  великосръбски шовинизъм.

Г) САЩ и Европейският съюз

Бихме искали да вярваме и очакваме днешният американски президент Доналд Тръмп да ни убеди, че е достоен последовател на своя предшественик Удроу Уилсън, който напусна Версайската мирна конференция в знак на несъгласие със злоупотребата с право от страна на силните на деня срещу беззащитна България, като подкрепи възстановяването на историческата принадлежност на БЗП към българската държава. Това в никакъв случай не би бил акт насочен срещу Сърбия, която в качеството си на агресор окупира БЗП, които са и част от ЕС, след заличаването от правния мир на субекта на международното право СХСД, комуто тази територия бе предоставена с договор, а по скоро заслужен урок по справедливост, законност, почтеност и уважение на международното право.

Д) Сърбия:

Ако Сърбия поддържа друга теза, да я аргументира и да сезира международния съд в Хага или арбитраж със спора си с България и евентуално с останалите си съседи.


21 април 2018 г.


 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

Около 19 часа правителството получило ултиматум от ВРК. На министрите, служещи и защитаващи Зимния дворец, било предложено до 19,10 ч да предадат оръжието и да приключат с евакуацията на лазарета. Правителството не отговорило на ултиматума. Размишлявайки за последните си часове в Зимния дворец, Малянтович пише: “В огромната мишеловка се лутаха обречени хора, рядко се събираха на едно място или на отделни групи за кратки разговори, хора самотни, изоставени от всички. ... Наоколо беше пустош, вътре в нас - пустота, и в нея растеше безумната решимост на равнодушното безразличие. ... Ако тези, които организираха властта, не я защитават, дали тя изобщо е нужна? Ако не е нужна, ако е отлетяла, на кого и как да бъде предадена и по чия заповед?..”

В 19,40 ч войските на ВРК завзели Главния щаб, с което се затворил кръгът на обсадата на Зимния дворец.

В 21,40 ч крайцерът “Аврора” дал халосен залп, сигнал за началото на щурма на двореца. Матросът болшевик Иван Флеровски свидетелства: “По бреговете на Нева се стичаха тълпи от зяпачи. Явно смисълът на случващото се не можеше да достигне до разума на жителите на Питер, не си представяха, че е опасно, по-привлекателно беше да видят какво се случва. Затова и ефектът бе поразителен, когато “Аврора” гръмна след сигналния изстрел от крепостта. Грохотът и пламтящият сноп при халосния изстрел са много по-големи, отколкото по време на истински бой, - затова и тълпата се олюля край гранитния парапет на брега, хората изпопадаха, разпълзяха се. Нашите матроси гръмко се смееха на комичната картина”.

В същото време няколко групи въстаници вече си пробиват път към Зимния. По думите на Владимир Антонов-Овсеенко, “атаката на двореца бе абсолютно хаотична”.

Комисарят на ВРК в Павловския полк Освалд Дзенис си спомня:Първи нахлуха в двореца през прозорците, откъм страната на Ермитажа, матроси и павловци. В помещенията вътре имаше кратки схватки с юнкерите, но атакуващите освобождаваха стаите една след друга. Юнкерите бяха изтласкани към главния вход. Понякога това се постигаше просто с натиск, понякога и чрез хвърляне на ръчна граната от стая в стая, или с изстрели”. Членът на ВРК, анархистът Федор Другов, който си пробива път с група кронщадци в залите на двореца, бил удивен: “Пред всяка врата стоеше лакей с ливрея и с неизменните бакенбарди. Беше странно да видиш такива хора, изпълняващи задълженията си дори в най-напечения бой. Хората с ливреи стояха невъзмутимо на поста си и с обиграни движения отваряха вратите пред всеки.”

 


Страница 6 от 210