Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОНГРЕС НА НЕОТЛОЖНАТА ПРОМЯНА

Е-поща Печат PDF

Четвъртото заседание на 49 конгрес на БСП се проведе на 26.01.2019 г. /събота/, в Зала № 3 на НДК.  Конгресът започна от 10:00 ч. От избраните 800 делегати, присъстваха 623. Заседанието на 49 конгрес на БСП  бе почетено от представители на дипломатическите мисии, акредитирани в София, от председателите на КНСБ и „Подкрепа“, от  работодателски и други обществени организации. Тук бяха и председателите на партиите от коалиция „БСП - за България“: Минчо Минчев -  ПП „Нова Зора“; Александър Паунов - Комунистическа партия на България; Емил Георгиев – ПК „Екогласност“ и Стефан Ничев на ПК „Тракия“.

Проектът за дневен ред на конгреса предвиждаше 4 точки, но след предложение за избор на делегиран представител на НС за град Разград,  точките в дневният ред, станаха 5.

Огромен интерес предизвика Политическият доклад на председателя на БСП Корнелия Нинова -  "България и Европа днес. Визия за утрешния ден. Задачите на БСП". /Докладът поместваме отделно / Предварително обаче можем да кажем, че не само делегатите  всеки честен и изстрадал българин е очаквал през годините истините, които се съдържаха в него. И ги дочака. Това не съмнено бе шаячната правда, за живота в България в годините на преход,  представена блестящо от Корнелия Нинова.

По точка втора делегатите обсъдиха проекта "Визия за България", който доби популярност и предизвика нарастващ обществен интерес, след представянето му в НДК на 21 юли миналата година.

Основните акценти на БСП ,заложени във „Визията“, за която „Нова Зора“  писа веднага след 21 юли, вече са допълнени с нови предложения и представляват един по същество завършен  мобилизационен проект за смяна на модела, за осъществяване на модерно държавно управление за възможности за ново икономическо развитие на България, на основата дигитализацията. Разгледани и проблемите  в развитието на регионите и на такива важни направления, като здравеопазване , сигурност и отбрана, външна политика и демографска криза.

 

Сергей Станишев


Разделите за регионално развитие, включват на първо място " Визия за Северозападна България", "Визия за Родопите" и " Визия за Странджа и Сакар". Посочена е и схемата за заетост в т. н " интелигентни градове" . Проектът поставя нов акцент върху фискалната и данъчната политика, в която премахването на т.н плосък данък, е не заобиколим императив.

Във "Визия за България" е отделено място и на тревожната тема за Истанбуската конвенция, където ясно и твърдо се подчертава, че бракът, семейството и отговорното родителство за нас българите, са в съзвучие със законите на природата и   националната традиция и като такива са постижение на християнската цивилизация, която е основен фундамент на Европейските ценности.

Очертаните  принципи във "Визия за България", са ясен ориентир, че посланията до избирателите имат за цел спечелването на вота в Европейските избори, през месец май, а след тях и предсрочните парламентарни избори. Тази цел,  недвусмислено бе заявена в позицията на БСП и подкрепена от делегатите на 49 конгрес. Нещо повече - БСП има амбицията, чрез своята нова политика да постави начало на дълбоки промени в платформата на ПЕС и в Европейския съюз.

На вниманието на делегатите бе представен и отчетат за дейността на членовете на Европейския парламент, избрани с листата на Коалиция за България от  мандат 2014-2019 г. Макар че Сергей Станишев, сам делегат и председател на ПЕС, да изложи подробно дейността на всеки един от тях, той умело заобиколи сериозните противоречия в платформите на ПЕС и БСП, по отношение на Истанбулската конвенция и Пакта за миграция на ООН

Поради графика за приключването на броя, "Нова Зора" е в невъзможност да представи поглед към започналата дискусия в конгресната зала, след 15:00 ч.

 

„ФЕНОМЕНЪТ” НА ДЕМОКРАТИЧНАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Е-поща Печат PDF

Самозваният експерт Антон Тодоров обругава делото на поколения български разузнавачи, но нека напомним, че анализатори на „МОСАД” са оценявали българското разузнаване от времето на социализма в челната десетка на разузнаванията по света.


Сред спецотряда от грантови политолози, социолози и медиини корифеи– ревностни изследвачи на службите за сигурност от времето на социализма, се откроява екзотичната фигура на някой си Антон Тодоров. На първо място, неуморният безмилостен „борец за истината” Тодоров зеклейми почти всички лидери и държавници от политическия спектър на прехода. Злословията му не подминаха премиерите Костов, Станишев и Борисов, партийни водачи, министри и бизнесмени. Почти никой от журналистическата гилдия не го взема на сериозно и не му опонира, а той с още по-голямо усърдие се рови в архивите и после повтаря до прегракване изровеното от телевизионния екран. Накрая никой от кукловодите, на които сега слугува, обаче няма да му каже дори едно „мерси“, а оплютите няма и да го напсуват. Толкова е без значение за развитието на държавата и обществото. Антон Тодоров упражнява „изящната” си словесност, особено когато анализира бившите български разузнавачи. По тези въпроси той и подобните му се радват на подозрителен медиен комфорт, макар че никой от тях не е работил в тези служби и не разбира принципите и трудностите на този „странен занаят”.

 

Антон Тодоров

 

За надарения архивист Тодоров разузнавачите са „неграмотници, изнасилвачи, конекрадци, криминални типове, главанаци, байганювци, келеши, хрантутници, мутри, противни муцуни с нагли физиономии“. А той се изживява като арийски рицар и много му се иска да бъде подчертавана приликата му с главния нацистки пропагандатор на лъжи Гьобелс. Неотдавна един седмичник публикува техни снимки с въпроса дали има разлика между двамата и него (?!).

Архиварят Тодоров не се е хващал на постоянна работа и то не само заради това, че никъде не са го пожелавали, освен за да свърши набързо някаква мръсна задача. Човекът все някак трябва да заработи хляба си – дали като политолог, като журналист на свободна практика или най-накрая като специалист по сигурността.

Ако в България има класация на хора сменили много професии, Тодоров несъмнено ще е в челото й. В поредицата от отговорни постове стартира като шофьор, машинописец и готвач, а завършва като фалирал бизнесмен в четири фирми. Партньорите му по работа го смятат за неуравновесен, черноглед, непоследователен, психически обременен, често сменя отношението си към хора, факти, събития – главно по користни подбуди.

По време на социализма следва политология, естествено в годините на „прехода” специализира във Военната академия, научава малко език и работа с компютър. Цели се все нависоко – дали като директор на затвор или в разузнавателна служба. А защо не и като шеф на Комисията по досиетата, след като вече беше „назначен“ по погрешка за депутат от ГЕРБ - партията, чиито лидери по-рано нарича „шайка”.

Парашутът на този гений на злобата и клеветата никъде не се отвори и затова поредните му господари го катапултираха в една уж европейска телевизия. Там му забраниха да се занимава с актуални проблеми и му подхвърлиха да гризе новия стар кокал ДС, както и световния заговор на Русия срещу демокрацията.

Политическите му превъплъщения са същите като професионалните. Към кого ли не се е присламчвал, на кого ли не е направил мръсно. Май само по килимчето на „Позитано“ още не се е подредил, ама кой знае?

Любимата дума на Антон Тодоров е „документ“. Подчертава я често, когато показва някакви зацапани архиви. Подбира ги селективно, само и само да изглеждат правдоподобни. За него няма значение, че с течение на времето разузнаването е преодоляло много свои слабости, утвърдило се е като сериозна институция с важна роля в съдбините и сферата на външната политика на България. Било е водещо сред разузнаванията на Балканите и Близкия изток.

Анализатори на „МОСАД” са оценявали българското разузнаване в челната десетка на разузнаванията по света. Един дългогодишен шеф на френското контраразузнаване на среща с български колеги през 2014 г. е поставил българското разузнаване на трето място по ефективност в разузнавателната общност на соцстраните.

В навечерието на „прехода”, в разузнавателната служба не е имало офицер без висше образование и без поне с един  чужд език. Езиковите знания в службата и във Външно министерство са били на едно равнище. Тридесет и седем офицери са имали научна степен или научна длъжност, а често и двете. Разузнаването е било ползвано като банка кадри, от която са назначавани министри, заместник министри, кметове, посланици, стопански ръководители. Българското разузнаване е предоставяло за ползване по 12 информации ежедневно, а също седмични, месечни и тримесечни  бюлетини. Имало е няколкостотин надеждни източници на информация, сред които високопоставени чуждестранни държавници и служители, дипломати и офицери, партийни функционери, журналисти, социолози и анализатори. Разузнаването е изиграло решаваща роля при подписването на договорите САЛТ 1 и 2, за нормализиране на отношенията с балканските ни съседи, разкрило е чуждестранни агенти, предотвратило е заговори и атентати срещу държавни ръководители на приятелски страни. То е имало капацитет да съдейства за плавния и поносим за широката общественост преход, но гласът му не е бил чут и капацитетът му не е използван.

Научно-техническото разузнаване, което Тодоров яростно заклеймява, без нищо да разбира от него, създаде и обнови цели направления на промишлеността и селското стопанство. Някои от внедрените тогава технологии още се използват в опосканата българска икономика.

 


Обругавани и сатанизирани от „капацитети” по национална сигурност на мизерното ниво на Тодоров, българските разузнавачи заедно с целия народ носят бремето на сбъркания преход и се борят да оцелеят. Сред тях няма олигарси и милионери. Голяма част от пенсиите им, които Тодоров сега се напъва да им отнеме, отиват за лекарства.

В годините на прехода всички политически партии използваха разузнавачи като съветници и консултанти по проблемите на националната сигурност, осем от тях бяха народни представители, някои по два и повече мандата, 63 се изявяват като творчески личности. Някои от творбите им имат трайно място в българската духовност.

Ако Максим Горки днес беше жив, той може би щеше да напише в пиесата си „На дъното“, че не човек, а демократ звучи гордо. Защото на дъното, тук и сега нима въобще, човек може да не си, но демократ да си е задължително. Затова Антон Тодоров е горд демократ.

По света е общоприето в разузнаването да се привличат на работа хора от интелектуалния елит. България също не прави изключение от това правило. Майкъл Сулик, бивш заместник-директор по операциите и един от корифеите на ЦРУ, в разговор със свои български колеги през 2006 г. споделя за голямата вина на Запада при ликвидирането на службите за сигурност в Източна Европа. Това е лишило Запада от компетентни партньори и е отприщило необуздана  корупция, престъпност и тероризъм. Друг негов колега от същата величина – Ричард Столц, бивш резидент в България и също зам.-директор на ЦРУ, по същия повод признава със съжаление, че при големи промени се допускат и големи грешки.

 


В този ред на мисли възникват въпроси, като например, защо Комисията по досиетата, която разрешава достъпа до архивите, оказва пълно съдействие на хора със съмнителен морал да се ровят в архивите на ДС и да разединяват умореното от конфронтация българско общество?

Защо СЕМ не се самосезира за манипулациите и простащините, които се леят в ефира от устата на един самозабравил се маломерник като Тодоров, за който няма нищо свято?

Тодоров трябва да знае, че колкото и креслив да е днес грубиянският му просташки език, очевидно оформен при професионалния му растеж, той няма да успее да надвика историята и ще си остане поредното невзрачно недоразумение в съвременната ни документалистика и в деформирания ни политически живот.

Обикновено фактите и документите стават история, когато поколението, участвало в тях, вече го няма. Дали все пак обществото ни ще дочака някаква трезва обективна оценка на близкото ни минало, в това число и на българското разузнаване?

На тези мисли ни наведоха и признанията на неговия баща Димо Костов – герой на социалистическият труд, който разсъждава за личния пример на комуниста, за либерализма и безпринципността. Случайно ни попадна в. „Марица изток“ орган на районния комитет на БКП и ДКМС от 27 декември 1973 г.

„Ние никога не трябва да забравяме“ – заявява героят на социалистическия труд, Димо Костов, че ежедневно, ежечастно, редовите коминисти и цялата наша общественост подлагат на преценка качествата на комунистите.

Какво ли би казал покойният труженик, сега, ако трябваше да дава оценка на собствения си син, възпитан в комунистическо работиническо семейство, но изгрял като „морава звезда – кървава“ на пещерния антикомунизъм, лъчите на която се къпят  в мръсните локви на сляпата ярост и мръсотията!


 

 

ЕВРОПА НА 2 СКОРОСТИ ИЛИ НА 2 ДЪРЖАВИ?

Е-поща Печат PDF

Задава се тест за силата на оста Берлин-Париж

 

Сключеният между Франция и Германия договор за приятелство е събитие, което променя коренно статуквото в Европа и НАТО, като съдържание и визия. Нещо повече, то съдържа потенциала да се превърне в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност. В този смисъл, независимо че подписаният договор в Аахен бе широко отразен в информационното пространство, значението му радикално се подценява. Което е може би умишлена стратегия от страна на французите и германците, но прави впечатление и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.

А всъщност двете най-мощни европейски държави се опитват да изградят модел на сътрудничество, който надхвърля рамките на ЕС и НАТО. Ако досега смятахме, че ЕС представлява единно икономическо пространство, вече трябва да сме наясно, че то може да бъде още "по-единно", каквото ще е френско-германското.

Ако си мислехме, че НАТО предоставя надеждна защита за своите членове, сега имаме пред себе си много по-ясен механизъм за двустранно взаимно подпомагане. Докато по същество Атлантическият съюз предвижда страните-членки да се консултират помежду си, в случай на опасност за една или повече от тях, споразумението от Аахен осигурява незабавна военна подкрепа между Берлин и Париж. Необвързана по никакъв начин с поведението на НАТО.

Нещо повече, двете страни намекват в договора си, че имат претенцията двустранното им сътрудничество да добива многостранни измерения. Открито натоварват споразумението, като първи етап от изграждането на обща европейска армия, както и създават квазимеханизъм за нейното управление - т. нар. Съвет за отбрана и сигурност.

В по-общ смисъл те представят начинанието си като противовес на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, но на практика отварят нов дебат в Европа, относно собствената си роля в Евросъюза. Защото в договора прозира ясно вторият му план, целящ да засили лидерските позиции на Германия Франция в ЕС. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация трябва да контролира и задържа периферията.

Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите амбиции. В началото на 30-те г. на миналия век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия трябва съвместно да поемат управлението на Европа - т. нар. идея за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- малките европейски държави, успяват да торпилират проекта.

 


Днес ролята на противовес се опитват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни съперници в дългосрочен план. Не само защото икономическият и военнният потенциал на двете страни е несравнимо по-слаб, но и защото те могат единствено да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, но не и каква да бъде тя.

Но все пак Рим и Варшава обозначават една друга гледна точка, която в краткосрочна переспектива, вместо да тушира френско-германските амбиции, може да се превърне в нов деструктивен център за европейския проект. Защото опозицията срещу прекалената консолидация може лесно да се изроди в разпалването на големи дезинтеграционни процеси. Които могат да погребат под себе си ЕС или да го превърнат в клуб, раздиран от противоречията на два враждебни лагера.

И последният аспект от договора се изразява в невероятно нарасналата икономическа мощ на Берлин. Не звучи политкоректно, но е факт, че една от мечтите на германския империализъм от миналия век е вече реализирана - Европа се превърна в стопански придатък на Германия. Нейното положително търговско салдо с останалите страни-членки на ЕС е 55 млрд. евро и всяка година нараства! Образно казано и тази година цяла една България, като стойностно изражение, ще мине в "джоба" на Федералната република.

Неслучайно френските националисти реагираха остро на договора от Аахен. При него прозира не толкова подчинената роля на Париж, а заплахата от загуба на френска идентичност. За да се добере до ползите на германската икономика, Франция е готова да жертва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и да сподели управлението на ядрените си сили.

Нещо повече. Париж не просто върви към по-тясно сътрудничество с Берлин, той застава на пътя на размиване на границите между двете държави. И не само в административен, а и в културен и национален план.

Предвижданата интеграция предполага в граничните райони да се налага създаването на двуезични общности, което по същество е опит за подмяна на националната идентичност. Ако е успешен, с течение на времето той може да се разпространи върху самите държави и да приобщи нови. Може би първата стъпка към изграждането на чисто европейската идентичност предполага налагането на двуезиково самосъзнание. Като способ за дистанциране от националните корени.

Разбира се това са най-дълбоките "вълни" на договора за приятелство между Германия и Франция и е трудно да се прогнозира отсега тяхното въздействие. Но първият тест за силата на оста Берлин-Париж се задава на хоризонта. И той ще се изрази в конструирането и работата на бъдещата комисия на ЕС. Ако Меркел и Макрон съумеят да наложат волята си относно нейния състав и политика, останала Европа ще трябва да се нагажда към новата реалност след "пакта" от Аахен.

 

“Гласове”


 

 

Давос: ВЕРНИ АНАЛИЗИ - ГРЕШНИ РЕШЕНИЯ

Е-поща Печат PDF

Главният световен ред е покойник, но идеи за наследник – няма

 

Проф. Боян ДуранкевИ тази година очакванията за някаква по-ясна посока на развитие на обществата и икономиките в глобален мащаб идват не от срещите Г-2, Г-3…, Г-n; не от Вашингтон, Брюксел, Пекин или Москва, а от 48-мия Световен икономически форум.

Да си припомним, че Световният икономически форум (СИФ, на английски: World Economic Forum, WEF) е международна неправителствена организация със седалище в Женева, Швейцария. Те е създадена е през 1971 г. от професора по икономика Клаус Шваб. И стана световно известна със свикваните всяка година в планинския курорт в Граубюнден, Алпите, срещи на световни икономически и политически лидери, интелектуалци и журналисти. На форума в Давос се обсъждат най-важните световни теми, които се лансират по традиция чрез специално подготвен доклад. Най-ценното на тези ежегодни обсъждания е че присъстващите имат „свободата“ да изказват мнения, идеи и хипотези, които не биха си позволили да споменат пред собствените си парламенти и електорати.

Не е тайна, например, че дори водещи политически фигури си позволяват да кажат там неща, които звучат невероятно. Ето един цитат от 2011г.: „Глобализацията дерайлира от момента, когато бе прието, че пазарът винаги има право. Да видим източника – неравновесията на световната икономика, които подхраниха развитието на глобалните финанси. Финансите бяха освободени от контрол, за да може по-лесно да покриват дефицитите на онези, които консумираха прекомерно чрез излишъците, в сравнение с другите, които не консумираха достатъчно. Натрупванията на неравновесията бяха двигател и последица на финансовата глобализация. В началото глобализацията обхвана спестяванията. Тя роди свят, в който всичко бе дадено на финансовия капитал и почти нищо на труда, в който предприемачът изостана от спекуланта, а рентиерът надви работника; в който капитализмът допусна за нормални играта с парите на другите, лесната и бърза печалба без създаване на каквито и да е богатства или работни места. Една от най-шокиращите характеристики на тази икономика е, че настоящето бе всичко, а бъдещето не струваше нищо. В статистиките се виждаше нарастване на приходите. В живота се виждаха нарастващи неравенства. Според статистиките равнището на живота се покачваше, но не спираше да расте и броят на хората, които изпитваха затруднения. Като разхвърляхме прекомерно дяловете собственост и риска, разводнихме отговорността. Като поставихме свободата на търговията над всичко, отслабихме демокрацията, от която гражданите очакват закрила. Ние изтощихме невъзстановими ресурси, увредихме околната среда, предизвикахме затопляне на климата. Не може да има трайно развитие, когато единствен критерий е незабавната печалба.“ Край на цитата.

На кого мислите принадлежи той? На Карл Маркс? На Фридрих Енгелс? Не. На Владимир Ленин? Не. На Сталин? Не и не! Обширната теза е на тогавашния френски президент Никола Саркози, който разбуни духовете с речта си пред Световния икономически форум в Давос на 40-тата среща.

И ако преди години Световния икономически форум (СИФ) пробутваше неолибералната теза за глобализацията, то в последните години смисълът на форума е да се обсъжда как да се подобри положението в света - чрез споделяне на мисли, чрез преобразувания и обновление.

Как да се постави икономиката в служба на човека?

Как да стане така, че икономиката да бъде средство, а не крайна цел? Как да се върви към глобализация, при която развитието на всеки ще допринесе за развитие на другите?

Как да се изгради по-солидарна и не толкова конфликтна глобализация?

СИФ 2019: „Глобализация 4.0:

Формиране на глобална архитектура в епохата на четвъртата индустриална революция“

Показахме до тук  „особения“ характер на СИФ, на който се опитва да дойде кой ли не и от къде ли не. Именно по тази причина тазгодишният форум се оценява като най-интересен… и най-малко посетен от актуалните (и перспективните) лидери на „великите сили“. А отсъствието на най-важните от големите е показателно: глобалният световен ред е покойник, но идеи за наследник няма. От глобалната молекула, колкото и лошо скроена да беше тя, сега се разпръсват наляво и надясно регионални и национални атоми, които са антиглобалистки.

Но навиците на камилската птица винаги са били контрапродуктони: Не можеш да скриеш главата си в пясъка, когато има глобални проблеми, колкото и велик патриот да си. „Затъваме още по-дълбоко в глобални проблеми, от които ще е трудно да се измъкнем“, заявяват авторите на доклада за 2019 г.

 

Световен икономически форум

 

На първо място, ние сме изправени пред незапомнени убийствени климатични промени, които изискват глобални решения и локални действия. Проблемът не е, че ще стане по-топло, а че ако не дръпнем спирачките сега, нашите внуци ще ни проклинат в един обречен окаян свят. „С промените в климата, които поставят заплаха пред съществуването на общото ни бъдеще, ние трябва да измислим по-добри начини да накараме глобалната икономика да работи“, коментират организаторите.

На второ място, новите технологии и техники, характерни за  четвъртата вълна на глобализацията, създават глобална нестабилност: „навлизаме в период на голяма глобална нестабилност, предизвикана от технологичния разрив на Четвъртата индустриална революция и пренареждането на геоикономиката и геополитическите сили“.

На трето място, допълнителна храна за размисъл предостави излезлият в навечерието на форума нов доклад на неправителствената организация Oxfam, който е безпощадно точен: неравенството в света се задълбочава - богатството на милиардерите по света се е увеличило с 900 млрд. долара миналата година или с 2,5 млрд. долара на ден, а състоянието на половината най-бедно население на планетата се е свило с 11 на сто. Как да не чете и препрочита човек този така простичък факт: „Концентрацията на богатството се е увеличила още повече през 2018 г. и 26 души мултимилиардери разполагат с толкова пари, колкото и 3,8-те милиарда най-бедни души на планетата. През 2017 г. техният брой бе 43.“! И още, най-богатият човек в света Джеф Безос, главният изпълнителен директор на Amazon е натрупал богатство през 2018 г. на стойност 112 млрд. долара, докато бюджетът за здравеопазване на Етиопия е 1% от състоянието на Безос! Без да се колебае, Oxfam ръчка „лидерите“ към промени и призовава държавните да облагат повече най-богатите хора. „Пропастта, която се е увеличила между богатите и бедните, възпрепятства борбата срещу бедността, вреди на икономиката и подхранва гнева в света“, твърди Уини Бианийма, изпълнителен директор на Oxfam интернешънъл.

Другите теми, които ще се обсъждат по повод на доклада са: геополитиката в многоконцептуалния свят, бъдещето на икономиката, индустриалните системи и технологичната политика, устойчивостта на риска за насърчаване на системното мислене, човешкият капитал и обществото, както и глобалната институционална реформа.

Клаус Шваб, основател на Световния икономически форум, е убеден: „Хората се чувстват несигурни, не вярват, че утрешният ден е по-добър от днешния. Това е висока степен на несигурност, която никога преди не сме виждали. Да, ние се превърнахме в едно глобално село. Но винаги съм казвал, заключава Шваба, че това е нещо опасно.“

Какво да се прави?

Не е нужно човек да е Нострадамус, за да се досети какво е необходимо да се направи:

Първо, по линия на задържане и спиране на климатичните промени. Сега и веднага! Правителствата трябва да се насочат към благата на четвъртата индустриална революция: технологии с „нулев разход на енергия“; кръгова икономика; безотпадни технологии; щадящи природата индустрии и т.н. Някои изпревариха събитията. Така например, Volkswagen изучава възможността за разширяване на програма за стимулиране на покупката на нови автомобили в 15-те най-големи и съответно най-замърсени градове в страната. Новата програма предвижда компанията да плаща на собствениците на автомобили с екологични стандарти от Евро-1 до Евро-4, ако те сменят своите машини с нови и съответно по-чисти модели на Volkswagen. Освен това, Volkswagen обмислят подобна стратегия и спрямо собствениците на дизелови коли със стандарта Евро-4 и Евро-5, като решение за това ще бъде взето до края на тази седмица. Предвижда се компенсацията при закупен нов автомобил и спиране на стария да достигне до 9000 евро! Пак сега, германските производители на автомобили, в това число и Volkswagen, се разбраха за отделянето на сума от 3000 евро на автомобил за обновяване на програмното оборудване на двигателя, за да може да се повиши ефективността за филтриране на газовете.

Второ, във връзка с Четвъртата индустриална революция: насърчаване на иновативни технологии и модерна техника. Общите средства от бюджетите да се насочват, не например, за производство на тютюн, а за нови и по-добри блага, достъпни за всички. Самата Четвърта индустриална революция изисква промяна на капитализма, ако иска той да оцелее като система. Транснационалните корпорации, чиито пазарни капитализации са по-големи от БВП на някои развити и средно развити страни, също поставят все по-голямо икономическо и политическо предизвикателство пред световния ред „Живеем в необикновени времена, в които всичко се преобръща. Необходимо е да защитим визията си за капитализма, нашата френска и европейска визия“, бе категоричен френският финансов министър Брюно льо Мер, настоявайки за „прекрояване на капитализма“.

Трето, необходими са общи, глобални мерки за намаляване на неравенствата в световен и локален мащаб. Пазарът е несправедлив, затова асиметричността му трябва да се коригира с демократични мерки. Броят на милиардерите се е удвоил от финансовата криза през 2008 г., твърди Oxfam, понеже „най-богатите са облагодетелствани не само от нарастващо състояние, но и от най-ниски данъци от десетилетия. Ако тенденцията бе обратна, то повечето правителства биха имали достатъчно ресурси, за да финансират обществените услуги“. Факт е че данъците върху по-голямото богатство са изключително занижени. Експертите твърдят, че от един долар от подоходното облагане само четири цента идват от налози върху богатството. Големите компании, имат твърде много власт, и плащат твърде малко данъци. Освен това, най-богатите крият от данъчните власти 7,6 трлн. долара, а в страни като Бразилия или Великобритания, 10-те процента най-бедни хора плащат вече по-високи данъци пропорционално на техните доходи в сравнение с най-богатите. Идеи в тази посока: ликвидация на офшорките; въвеждането на минимална ставка за данъчно облагане на компаниите, под която да не могат да паднат; прогресивен данък върху доходите (в САЩ депутатката от Демократическата партия Александрия Окасио-Кортес предложи ставка от 70% за най-богатите и получи подкрепата на Пол Кругман); максимални заплати (15 000 евро е искането на „жълтите жилетки“ във Франция); семейно подоходно облагане; безусловен базов доход; безплатно образование; безплатно здравеопазване; и т.н.

И всичко обособено по-горе е за създаването на „капитализъм с човешко лице“.

 


Какво ще се прави в България,

за да се отговори на глобалните предизвикателства?

Не е нужно човек да е баба Ванга, за да се досети какво ще става след Световния икономически форум в нашата страна - за съжаление – нищо!

Каканиженето за „евроатлантически ценности“ и „всичко за битката, всичко за победата на евроизборите“ подсказват че сега битката не е за намаляване на неравенството в България (най-голямото в ЕС!), за по-високо ниво на екологията или за смяна на колите „втора и трета ръка“, не е за, а за това, кой ще се уреди в Брюксел и по общини. Затова масовото отвращение към политиците (не към политиката!) е огромно.

Сегашните пряко и косвено управляващи ГЕРБ-ОП-ДПС имат властта, медиите и парите (бюджетните, за тях предимно става дума). Независимо от всичките си комични и трагични провали, независимо от недоверието към тях, всичките те със сигурност ще използват лостовете и механиката на властта, за да я задържат и обогатят.

Опозицята в лицето на  БСП и присъдружните й партии не изглеждат в особено добра кондиция. От една страна, в страната има почти 2/3 олевяло население жадуващо социална справедливост и искащо промяна. Но това население не вижда ярки представители на левите и ярки национални ценности в тази парламентарна опозиция. То вижда най-вече отявлени анти-ГЕРБеристи. Това не е достатъчно. От друга страна, въпросът за това, кой ще води бащина дружина, също не е маловажен. Ако на преден план бъде изкаран сегашният лидер на ПЕС, доста леви хора ще си припомнят не само знаменития му „плосък данък“ и прегръдките с всеядното ДПС, но джендърните ценности на ръководения от него ПЕС.. Обратно, ако отпред застане сегашната лидерка на БСП, или някой от верните й партийци, песовете ще я изядат с кокалите. Даже космонавтът Георги Иванов да води листата, няма големи шансове за успех, с цялото ми уважение възхищение към него. Сложна ситуация.

Ще поживеем, ще видим!

Но ако – независимо кой спечели изборите – не настъпят комплексни промени, над България се сгъстяват тъмните облаци. За тях – друг път. Засега гответе трицветните жилетки!


 

РАЗМИСЛИ ЗА ВЪРХОВЕТЕ „СВЕТИ НИКОЛА“ И ШИПКА

Е-поща Печат PDF

За пореден път през 2018 г. се повдигна въпросът за върховете Шипка и Свети Никола, за връщане името на Свети Никола и „възтържествуване на историческата истина.”

Този път в атаката се включи и историкът проф. Петко Петков, който дори написа цяло изследване по темата за връх „Свети Никола”, сякаш някой е отрекъл съществуването на този връх в българската история и география. Но какъв е смисълът? Все едно днес да напишеш книга, за да доказваш, че земята е кръгла.

В своята „Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка“  проф. Петков професионално изследва материали и документи по темата и излага десетки аргументи в защита на тезата на тази група хора, които от 2007 г. периодически поставят искането си за връщане името Свети Никола. Тези местни „родолюбци“ се обявяват за изразители на мнението на българския народ.

Допитване до българите по този въпрос не е правено, но Професорът с писанията си ме подсети за една популярна народна песен:

„Еничари ходят, мамо,

от село на село,

мъжки рожби вземат, мамо,

еничари правят …”

Отдавна кръвен данък в България няма. Но от няколко десетилетия неправителствени организации, фондации, университети и професори „еничари правят”. С новия прочит на историята те целенасочено унищожават български светини, деформират съзнанието на младите хора и рушат националната памет.

В книгата си проф. Петко Петков подчертава решението на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. за издигане на храм – паметник на връх „Свети Никола.”

 


Ще добавя по-малко известният факт, че още на Берлинския конгрес е прието предложението „Да се построи величествено гробище” в знак на уважение към храбреците, които „лежат на Шипка”.

Още по време на войната името Шипка става обобщаващо понятие, символ, а не просто топоним.

Радко Димитриев пише за защитата на Шипка и за защитниците на Шипка, не като конкретика, а като събирателно понятие /Р. Димитриев., „Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 78 година“, 1902/

Така озаглавява своята книга – дневник и подпоручик Николай Мамишев, защитникът на Стоманената батарея – „Несколько дней на Шипке”. А героичната батарея е на връх Свети Никола.

Да припомним ли Верешчагин и неговият триптих „На Шипка всичко е спокойно“ ...

Срещу много от аргументите на проф. Петков могат да се представят контра-аргументи.

Професорът пише: „Дори да се приеме, че проходът носи името си от селото, а не от върха Шипка, то от това не следва, че един от двата по-високи върха в Шипченския проход / в случая „Св.Никола/  трябва да бъде преименуван с наименованието на съседния или на селото/града Шипка, само за да може да се твърди, че всичко по-важно в прохода носи името на селото/града Шипка...“

Ще ми се да припомня, че за пръв път в турски документ село Шипка се споменава в 1472 г. Не успях да намеря карта от това време, за да проверя отбелязан ли е едноименния връх, който има толкова много защитници. Дали наистина връх Шипка съществува от преди Освобождението? Или се появява в руските позиционни карти по време на войната. Защо тогава не е отбелязан в картата на Х. Молтке, в Руската триверстова карта или в картата от 1920 г., приложени и трите в книгата. Но вр. Шипка го няма и в картата на България на Димитър Хаджи Русет, издадена в 1843 г. в Страсбург. Там и вр. Св. Никола го няма. Така е и в карта на Христо Г. Данов /без година на отпечатване/. В картата на А. Кривошиев, съставена по най-новите карти на руски и австрийски генерални щабове и отпечатана във Виена спорният връх пак липсва. Тогава как да си обясним, че село Шипка и проходът носят името на споменавания връх. И не е вярно, че той никога не е имал друго име. Старите шипченци го знаят като Еврейските могили. Направете справка в „Топонимията на Казанлъшко“ на Цанка Константинова / 2008 /.

Увъртанията на проф. Петков, неговите предположения и догадки са изумителни, независимо дали се отнасят за конкретни исторически факти или за коментарите му на описанията на пътешественици по българските земи. Чехът Ян Вагнер в своите пътеписни бележки за България през 80-те години на 19-и век отбелязва: „Особено ярко изпъкват върховете Свети Никола и Узун Укуш.“ Странно, но Вагнер не е забелязал между тях прословутия връх Шипка. И за разлика от Професора, е разбрал, че от село Шипка е взел името си проходът.

Изненадващ е анализът на „Опълченците на Шипка”, което сам Вазов счита за едно от най-силните свои стихотворения. Професорът е категоричен: „Твърденията на някои автори, че в стихотворението си „Опълченците на Шипка, 11 август 1877“ Ив. Вазов е имал предвид връх „Свети Никола“, са неаргументирани и произволни... Текстът на произведението подсказва, че авторът има предвид един точно определен връх, ясно назован в заглавието.“ Така буквално да се възприема възпламеняващата Вазова поезия, като репортаж от мястото на събитието, е елементарно и неприемливо.

В 1902 г., след грандиозните тържества за 25-годишнината от Освобождението и освещаването на Храма-паметник в село Шипка, Иван Вазов, който е председател на Славянското благотворително дружество, говори на събрание за всенародния ентусиазъм и любов към госта граф Игнатиев, засвидетелства уважението към неговата личност и великите идеи на славянството. Защото при защитата на „шипченските висини“ става истинското смесване на руска и българска кръв.

Шипка е вече понятие натоварено със символика, а не географски знак. Синоним на саможертвата и подвига на руси и българи и възкръсването на България.

Представяйки поредния аргумент на своята теза, професор Петков сравнява обозначаването на върховете „Свети Никола“ и „Бузлуджа“ в „Атлас по българска история“ и прави следния извод: „Днес сме свидетели  на неприкрит двоен стандарт - връх Бузлуджа, който официално носи името „Хаджи Димитър“, се именува със старото си, исторически утвърдено име, а връх „Св. Никола“, както е известен исторически, се именува по новому като Шипка, независимо от съществуването на друг връх със същото име.“

А нима не е двоен стандартът на проф. Петко Петков. Той не оспорва преименуването на връх „Бузлуджа“ през 1942 г. и не обвинява, че е извършено без широко обществено допитване. Неговата обективна научна критика се отнася само за периода 1944 – 1989. Поздравявам го за проявената гражданска смелост и кураж!

Във всичко, което се говори и пише, прозира целта  - да изчезне името Шипка от този висок връх, името, което свързва в едно българи и руси, България и Русия. Каква борба се води вече десетки години, за да се разкъсат тези връзки!

Професор Петков споменава за малкото останали служители в НПМ „Шипка-Бузлуджа“, съкратени през последните години до нездравословен минимум. Жалва се за разбити плочи, за съществуващо някога осветление по бойните шипченски позиции и подчертава, че „двата върха са се радвали на внимание и държавна грижа“. Да, някога! Тогава държавата се грижеше не само за „двата върха“  - за всичко! И основната причина за забравата над „стария връх Шипка“ / Еврейските могили / с Командния пункт на ген. Столетов е политиката на НПМ с драстично намаления си състав и немарата на днешната държава, на управляващите вече десетки години. Но за професора злополучно и фатално е решението от 1977, а не днешната разрушителна политика в областта на културата, а и във всички останали сфери.

Перифразирам извод на професор Петков в заключението на неговата книга и изразявам убеждението си, че настоятелното искане за смяна на името на връх Шипка „отразява желанието на едно целенасочено малцинство“ да заличи символа Шипка като място светиня. При това силно политически мотивирано. Забележете колко са се активирали в последните месеци: телевизии, радиа, репортажи, интервюта. Може би са се разбързали, докато не са „изхвърчали“ от властта „техните“.

Имам желание, но не смея да предложа на професор Петков и на директора на НПМ Чавдар Ангелов да използват близостта си с властимащите и ВМРО не за кръщаване и прекръщаване, а за наложителните ремонти на паметниците и за охрана, за да не откраднат и последните оръдия от позициите.

Сто и четиридесет години в съзнанието на българите, в нашата душевност, Шипка е символ, национален символ. Никой не отнема славата на връх Свети Никола и не омаловажава събитията там. Десетки аргументи изважда проф. Петков, за да доказва доказаното. Шипка обединява всички тези исторически места – прохода, височините, позициите, върховете.

Според професора става дума за наболял обществено значим въпрос.

Обществено значимите проблеми в България не са малко, но те не са свързани с преименуването на връх Шипка.

С това предложение се цели да се зачеркне Указа на Държавния съвет от 1977 година, който според самоназоваващите се „патриоти”, е без солидна аргументация и без експертна подкрепа.

Прави са, не са се сетили навремето някой професор да напише книга, както сега Петко Петков. Голям пропуск на тоталитарната държава.

И понеже според тези „родолюбци” новата комунистическа власт „не случайно, в духа на времето след 44-та година, сменя имената, които имат някаква връзка религиозно с монархизма”, ще цитирам част от речта на цар Борис III при освещаването на Паметника на свободата на връх Свети Никола на 24 август 1934 година:

„…Шипка е героичният образ на българското Възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски и Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостолите на революцията, борците за българската църква и за българската държава работиха, всеки със средства на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда, за българското освобождение.

Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар – Освободителя, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, без друг пример в историята на народите.

Господа,

На тая светла епоха от борби, на това велико дело за освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това свято за нас място, тоя величествен паметник. Всеки паметник обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем в душите си за великата епопея на Освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци...”

Това ли предават на потомците днешните професори? И не ще ли поискат да преименуват Родопската Шипка? Македонската Шипка? Или може би ще обвинят цар Борис III в комунизъм?

 

Гина Хаджиева

Шипка


 

 


Страница 6 от 247