Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

„ВОДЕНИ ОТ МИЛОСЪРДИЕТО И ПОДПРЕНИ НА ПРАВДАТА“

Е-поща Печат PDF

• Документални свидетелства за чувствата на българския народ към Русия и нейната освободителна мисия


Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) бе следствие от световния протест срещу ужасите и погромите в десетки български селища след потушаване на Априлското въстание. Десетата война между Руската и Османската империи имаше и своята стратегическа цел - Проливите (Босфора и Дарданелите). Но по това време геополитическите планове на Русия съвпадаха с мечтата на българския народ да възстанови своята държава. За тази свята мечта бяха проливали  кръвта си хайдути, четници, възрожденци, революционери и накрая 10 000 опълченци.

Докато предварителният Санстефански договор, изготвен от граф Николай Игнатиев и сключен на 19 февруари (по нов стил на 3-ти март) 1978 г., е голямата надежда за национално обединение, то подписаният на 13 юли същата година Берлински договор (в отсъствие на българите) от 6 големи европейски сили, е явна несправедливост.

От тогава сакралната дата 3-ти март се отбелязва като празник на приливи и отливи. „Има повече от 10 години, от когато този праздникъ, макаръ и да стои в календаря се намира в единъ видъ немилостъ предъ българските управници“- пише в-к „Препорецъ“ на 21 февруарий 1899 г. „След скъсванието на сношенията с Русия, се почна у нас преследването на всичко, което би могло да напомня за нея“.

Още не изминали 10 години от Освободителната  война, русофобите започват да тръбят, че „Временният Сан Стефански договор не може да се счита за начало на съвременна България“. Причината, според тях, е фактът, че „това е договор за безсрочна окупация от страна на Русия т.е. опит османското върховенство (не робство, б.а.) да бъде заменено с руско владичество“. Друго нещо бил Берлинският договор, съгласно чл. 22, на който руската окупация се намалявала от 2 години на 9 месеца. И тъй като разкъсването на българските земи на 5 части било договорено между Русия и Великобритания, то вината на Освободителката била безспорна.

И днес, в синхрон със санкциите към РФ, българските русофоби не закъсняха за пореден път да надигнат глава.  След президента Плевнелиев и бившият зам.-министър председател Валери Симеонов, техен говорител стана евродепутатът на ГЕРБ бай Ганьо Йорданов (определението за Ал. Йорданов е на нашия сънародник Божидар Чеков от Франция). Получавайки прозрение, „Евройорданов“ неотдавна заяви: „Нашите освободители съсипаха много държави…Датата 3-ти март не обединява, а разделя българския народ и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците  у нас.“ След подобни изявления на български политици, опровергаването на предсказанията на Достоевски (1878 г.) за неблагодарността на доскорошните поданици на Султана, стават все по-трудни. България, в лицето на днешните ни властимащи, зае окончателно ролята на „лъжливото овчарче“ заставайки, в две световни войни и след една Студена война, на страната на душманите на Русия.

За щастие българите са имали и други по-признателни водачи.

От 1888 г. 3-март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османското владичество. Eто как органът на народната партия „Миръ“ описва празнуването на 20-годишнината от Освобождението: „19 февруарий. Градовете в цялото Княжество съ били богато декорирани, на всекъде съ станали молебени, на които са присъствували всички граждани безъ разлика на полъ и убеждения. … Дни като 19-й Февруарий са редки в историята и българския народ чрез тържественото им празднуване, дава най-блескавите доказателства за признателността си към ония, които са виновници за радостта му в такива случаи и за чувствата, които той всекога е хранел към Россия – великата покровителница и защитница на Славянството.“

Към 30-годишнината от Санстефанския договор русофобите сякаш са оклюмали. Година преди нея в София се открива паметникът „Цар Освободител“. На тържеството пристига синът на Царя Освободител – великият княз Владимир със семейството си. В-к „Миръ“, от 1 септемврий 1907 г., описва така събитието: „От гарата до двореца великия княз биде живо акламиран със сваляне на шапки и викове „Ура“ …Всичко живуще в столицата бе  излезло да засвидетелствува своето чувство на дълбока признателностъ пред синът на оня царъ с велика славянска душа, който извърши великъ подвигъ, незаписанъ досега в историята на никой владетелъ на земното кълбо.“

За откриването на паметника пристига и легендарният ген. Столетов. „В 1 ½ часа започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си генералъ Столетовъ, подпиращъ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци, облечени в своята униформа и наредени войнишки с пушки в ръце. Спре се, изгледа ги продължително и следъ това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му. Постоя още малко, разговори се съ некои от техъ и се отправи към другата група опълченци. Поздрави също и техъ и дълго ги гледа. Трудно му беше секашъ да откъсне погледа си отъ милата гледка на старите негови другари, ветерани на освобождението на България. Силно развълнуванъ, той съ бавни крачки се отегли и отиде при своите другари.“

Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвуванието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца… - пише в-к „Мир“. Българският народъ, по силата на своето политическо състояние, имаше нужда от чувства и помощъ да възроди своите естествени и нравствени сили, да повдигне своя духъ……Истина, мнозина народни синове се опитаха да поведат народа си към един свободенъ животъ, да развият неговите изтощени сили  и енергия, посредством която да достигнатъ до заветната си мечта - освобождението на България. Обаче всички техни усилия пропаднаха…

Ужасите, зверствата и убийствата над българите повдигнаха буря по цела Европа. Филантропи, учени и политици изказаха своето възмущение, но нигде те не повдигнаха мисълъ за една реална помощъ. Правителствата на християнска Европа не сториха нищо за да облекчатъ участьта на страждующите се, а се задоволиха съ една анкета на всички турски зверства. Ала не така постъпи Русия. Покъртена от ужасите, нейната велика душа заговори чрезъ сълзите на великия царъ-баща: „Аз обичам мира и  желая да се свърши всичко с миролюбие…Но ако не, тогава ние ще призовемъ на наша помощъ Бога, ще тръгнемъ напредъ и ще изпълним длъжностьта си.“ Тези знаменателни думи, изказани от царя на българската депутация, бяха началото на нашето освобождение.

И днес свободна България съ пълно съзнание на своя дългъ дава своя даръ и изразъ на признателностъ, като въздига всенароденъ веченъ споменъ в единъ памятникъ за Царя-освободителя. Съ него неразривните връзки, които свързватъ българския народъ с неговите освободители добиватъ още единъ изразъ на искрена признателностъ, която българина свързва съ култа на великия царъ–освободителъ за да изрази по-добре не само своето патриотично чувство, но и да даде идеаленъ образъ на тия сили, които го водятъ към висшето му назначение“.

Кулминация на празнуването на 3-ти март преди войните за национално обединение е 30-годишнината от освобождението на България. Общонародното честване се подготвя от специален за целта комитет. Комисия натоварена от Комитета по отпразнуването подготвя луксозно изработен адрес, който е връчен на руския цар (Николай II, б.а.). Между другото, в него се казва: „Млада България, на която великохуманната душа на славния Вашъ дедо Царь-Освободитель, скъса робските вериги и подари и божествена свобода, от която днес тя сладко се наслаждава, ще  чествува на знаменитата дата 19-й февруарий т.г. тридесетогодишнината от своето освобождение – Санъ Стефанска България.

Великия Царь-Освободитель, воденъ от милосердието, подпренъ на правдата, извърши най-великото дело в световната история, даде най-великото и неизмеримо благо на българския народъ - свободата.“ (в-к “Дневник“, 10 февруарий 1908 г.)

Всички вестници отбелязват бляскавия начин по който е отпразнувана 30-годишнината на 3 март (19 февруари). Ето какво пише органа на Демократическата партия „Препорецъ“: „Тихо предпролетно утро. Като никога деня е чудесенъ. Столицата осъмна въ празниченъ видъ. Многобройни трикольорни знамена красяха улиците по целото имъ протежение. Още от 7 часа улиците почнаха да се пълнят с народъ, празнично облеченъ и съ непритворна веселостъ на лице. В 8 часа площада около църквата „Св. Кралъ“, булевард „Дондуков“, ул. “Търговска“ и др., бяха вече буквално натъпкани от народъ. В църквата „Св. Кралъ“ се отслужи молебен, след който многобройния народъ се раздвижи. На чело на шествието беха наредени венците, на брой 78. Учениците и ученичките от отделенията носеха български и руски знамена, а ученичките от гимназиите – китки цветя.

Шествието се спре при паметника, около който при възторжено „ура“ се нареди  по определения от Комитета ред. В 10 ½ часа почна молебенътъ. После държа речь професоръ Цоневъ. В речта си той изтъкна заслугите на братския руски народъ и Царя-Освободителя за освобождението на България. След полагане на венците шествието на чело с музиката и съ непрестанно „ура“ потегли за паметника на Васил Левски. Той подобно на паметника на „Царя Освободителя“ бе обсипан с цветя. От тук шествието се отправи къмъ руското агентство. Музиката свиреше „Боже Царя храни“, а народътъ непрестанно  цепеше въздуха с възторжените си „ура“. Членовете на Комитета бяха поканени въ агентството, където имъ било поднесено по чаша шампанско. След това множеството се отправи за двореца. Пред двореца знамената се поклониха и множеството се спре. На един от прозорците се показа Престолонаследника княз Борис. Той бе посрещнат от могъщи „ура“. На това той отговори съ „Да живее България!“ Нови оглушителни „ура“. Музиката засвири „Шуми Марица“.

След обед свиреха военни музики пред паметника Царь-Освободетель и в градската градина. Вечерта  въ Военния клубъ се даде банкет на опълченците, а по-късно се даде тържествено представление в Народния театъръ.“


Б. р. Драги читатели на в-к „Нова Зора“, благодарение на труда и старанието на акад. Иван Юхновски и на издателство „Захари Стоянов“ днес разполагаме със сборника “Трети март – празникът от Освобождението“, в който са събрани всички публикации за този ден по страниците на 20 български вестника в периода 1885-1944 г. Този безценен сборник от документи показва нагледно, че според всички български партии, политици, генерали и религиозни дейци (Константин Величков, Иван Гешов, Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев, Александър Цанков, ген. Луков, Богдан Филов), без разлика от  политическите им убеждения, именно датата 3-ти март 1878 г. на подписването на предварителния Санстефански договор, е точната дата, „от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ от петвековно иго към свобода и независимост“.


Като ви поздравяваме с националния празник Трети март, от иемето на редакцията и Редакционния съвет на в-к „Нова Зора“, искаме да ви уверим, че ще продължим публикуването на материали за това как е празнуван Денят на Освобождението в Царство България. Те, според нас, се явяват най-неопровержимото доказателство за съществуване на непреходни истини. Те вдъхват онази увереност на „Нова Зора“, а и на всеки честен българин, че пренаписването на историята, с което са се захванали соросоиди и русофоби, изтъквайки като аргумент ценностите от преди 9.09.1944 г., е груба фалшификация на историческата правда. И преди тази дата, а и след нея, както и днес, чувствата на българския народ към освободителката Русия, са неизменни. Това са чувства за духовно, цивилизационно и кръвно братство, които никакъв „нов цивилизационен избор“ не е в състояние да подмени. Колкото до отрицателите на Санстефанския договор, бихме отправили единствено репликата на Паниковски от „Дванайсетте стола“: „Жалки нищожни хора!“.


 

ЮЛИЯ ВРЕВСКА - РОЗАТА НА РУСИЯ, ОТКЪСНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Военните милосърдни сестри се появяват за пръв път в Кримската война (1853-1856), известна в историята също и като Източната война – Кръстоносен поход срещу Русия. След това феноменът фронтово милосърдие, се развива във всички следващи войни: Руско-Турската, Руско-Японската, Първата световна война, Втората световна война, във войните през втората половина на XX век и първите две десетилетия на XXI век.

Военните милосърдни сестри облекчават страданията на ранените и утешават умиращите, а за откъснатите от родния дом хора, гинещи на фронта, те често се явяват и последните, които им напомнят за близките, които никога повече няма да видят.

Има човешки качества, които през всичките времена предизвикват възхищение, благодарност и признателност – милосърдие, доброта, състрадание, емпатия. Най-прецизно, правдиво, пълно, достоверно и особено ярко човек разкрива своята същност в сложни жизнени условия и ситуации: в хода на войните, стихийните бедствия, болестите и епидемиите, социалните катаклизми и политическите катаклизми. В историята има много примери за човешка саможертва и за всеотдайна помощ на своите събратя, в това число и оказване помощ на съвсем непознати хора. Именно в такива гранични условия, човек показва своята истинска същност и истинската си природа.

Кримската война (1853-1856) създава своите герои, в това число и военните милосърдни сестри, редовите войници и матроси, обикновените хора.

От нашия жизнен опит искаме да споделим, че един от първите символи на алтруизма, хуманността и жертвоготовността, с които всеки гост на града-герой Севастопол се запознава още при първото си посещение, това са подвизите на милосърдната сестра Даша Севастополска и матрос Петър Маркович Кошка.

В историята на отбраната на Севастопол името на Даша Севастополска (Дария Лаврентиева Михайлова), легендата на Кримската война, стои редом с прославените имена на адмиралите В. Корнилов, П. Нахимов, В. Истомин, великия хирург Н. Пирогов, героя-матрос П. Кошка.

Историята е съхранила за поколенията онова велико човеколюбие, с което първата в света военна милосърдна сестра Даша Севастополска е утешавала ранените и умиращите защитници на града-герой Севастопол:

- Потърпи любезен! Всичко ще бъде добре, миличък!

Тези паметни думи влизат в лексикона на всички военни милосърдни сестри от онези времена до днес.

Военните милосърдни сестри от онези далечни времена са девици и вдовици с благороден произход, аристократки, както по произход, така и по образование и възпитание, по дух и човечност.

Сред тези благородни дами, които по думите на Николай Иванович Пирогов, „безропотно понасят всички трудности и опасности, безкористно жертвайки себе си с геройство, което прави чест на всеки войник”, се откроява името на баронеса Юлия Петровна Вревская (25.01.1838-24.01.1878), милосърдна сестра, доброволка, в състава на медицинската служба на Руската армия по време на Руско-Турската Освободителна война 1877/1878 г. От Действащата армия баронеса Вревска е преместена в 48-ма военна болница в Бяла, където заедно с приятелката й Мария Неелова, спасява живота на стотици ранени войници. В Бяла пет милосърдни сестри се грижат за 400 ранени войници.

Темата за участието на баронеса Юлия Вревска в Руско-турската война 1877-1878 г. е била обект на внимание на много автори у нас и в Русия. Нашият интерес към тази тема е назад във времето. В периода 1967-1987 г. между Пазарджишки окръг и Ставрополския край са установени разностранни икономически и културни връзки, и контакти. В края на този период се подготви за издаване исторически сборник на български и руски език.


В него бе застъпена и темата за Юлия Вревска. За съжаление, поради известни причини, сборникът не излезе, но ръкописите и копия на документите са запазени в Държавен архив – Пазарджик.

Настоящата статия е опит да се погледне към същността на войната от 1877-1878 г. през живота и саможертвата на Юлия Вревска – образована и интелигентна жена от висшето общество, една от многото участници от тила на руската армия, допринесли за успешния победен завършек на войната, наречена Освободителна. Отговорите на въпроса: „тръгват, бият се, защо“ – и преди, и сега, поради различни причини, е бил нееднозначен, понякога дори несъобразен с историческите факти.

Още в хода на войната, Ф. М. Достоевски, един от авторитетите на Русия, който страстно и усърдно въздейства на общественото мнение за обявяване война на Турция с цел освобождаване на балканските славяни, има своите тъжни прозрения.

В “Дневник на писателя” той пише, че веднага след Освобождението, Русия ще срещне неблагодарност и клевети. “Те дълго, о, твърде дълго, няма да повярват в безкористността на Русия. Те ще търсят Англия и Германия да ги бранят от Русия. Ще изтъкват като политическа, а по-късно и като научна истина, че ако през тия 100 години, не би я имало освободителката Русия, те отдавна биха се освободили от турците, било благодарение на собствената си доблест, било с помощта на Европа. Нещо повече, ще говорят с по-голямо уважение за турците, отколкото за Русия. Ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и клевети против нея. Естествено, в миг на някаква сериозна опасност, те непременно ще се обърнат за помощ към Русия.”.

Разбира се, когато разсъждава по тази тема, Ф. Достоевски не твърди, че това ще бъде дело и позиция на народите като цяло.

Част от отговорите на въпроса за целта и същността на войната могат да се търсят и в житието на Юлия Вревска. Моралният и човешки подвиг на тази жена, е трудно оспорим.

Обясненията за него обаче са различни, с нюанси и полутонове.

Ето мнение отпреди 50 години: “При обслужване на болните тя заболява от петнист тиф и след 15-дневно тежко страдание изпада в безсъзнание, изоставена от всички, без всякакви грижи, далеч от близки и Родина, умира.”.

Друго мнение, 50 години по-късно: “Личността й е обвеяна в тайнственост. Никой от биографите й не е разгадал нейната душа – кого е обичала, какво е ненавиждала. Можем само да допускаме, че идването й в България не е само вътрешен подтик на жертвоготовност, а и бягство на чувствителната, мечтателна и интелигентна Вревская от празния светски живот. Бавното самоубийство, на което я обрича работата на милосърдна сестра, ясно говори, че тя при никакви обстоятелства, не е желаела да се върне към предишния начин на живот. Но това не е достатъчно условие за нейния героизъм във войната, в която кръвопролитията биха размътили разсъдъка на много мъже. Колко ли силна трябва да бъде любовта към ближния, за да победи егото.”.

Ето и разсъждение на руски автор: “Ю. П. Вревская самоотвержено се е грижила за ранените и болните, в т.ч. и в заразени бараки; епидемии от тиф, дизентерия, малария косят войниците не по-малко от оръжието на противника... Както и много други сестри, Ю. Вревска се заразява от петнист тиф, бори се повече от две седмици с болестта, но не може да я победи.  Ю. Вревска умира на 37-годишна възраст.”.

Участието на жени във военни действия, било то и в тила, като медицински сестри, е неприето и неразбираемо през втората половина на 19 век, макар да има прецедент в Кримската война – 1853-1856 г. Участието във войната и смъртта на личност като Юлия Вревска, е объркващо и от днешна гледна точка.

В Руско-турската война 1877-1878 г., участието на милосърдни сестри е по-масово и предварително подготвено.

Червеният кръст, Георгиевското и Покровско сестрински дружества организират курсове за подготовка. На фронта са изпратени 2300 сестри, заявленията за участие са над 3000.

Този факт сам по себе си е показателен и има косвено отношение към оценките за целта и същността на войната през 1877-1878 г. Известно е, че медиците дават над 500 жертви във войната. На Докторския паметник в София са изписани 530 имена.

Юлия Петровна Варпаховска е родена на 29 декември 1841 г. в гр. Старица, Тверска губерния. Баща й, ген. Пьотр Евдокимович Варпаховски се мести в различни гарнизони. Въпреки тези обстоятелства, Ю. Петровна получава добро образование. Възпитавана е като аристократка. Учи и в Императорския девически лицей. Била е на 10 години, когато се установяват в гр. Ставропол. Градът е създаден като крепост през 1777 г.

Самото име означава град на Кръста. Намира се в подножието на Северен Кавказ. Кавказ е един от най-сложните по национален състав райони в света с над 50 етноси и народности. (Преди разпадането на СССР, живеят в 4 съюзни, 11 автономни републики и области. Могат да се отнесат в 4 езикови семейства: северо-кавказко, картвелско, индоевропейско, алтайско. Към първото спадат: адигейци, кабардинци, черкези, абхази, абадини, чеченци, ингуши, бацбийци, кистани.

Тук има и примеси от българи.

След преместването на българите от държавата на Кубрат, една част се установяват в района на днешния Кисловодск и се смесват по-късно с алани и кумани. Някъде към 14 век се оформят народностите карачаевци и балкарци.)

Една немалка част от планинското население от Северен Кавказ са мохамедани. През целия 19 век, Кавказ отново е основен терен за сблъсък между Русия и Турция. Русия продължава да изтласква Турция.

Практика на турските султани в този район е да подстрекават и използват местното население за натиск срещу Русия. От своя страна, за голяма част от планинските жители, плячката е основен поминък.

Вземат пари, стоки, имущество, пленници, които продават в Турция. Местни бегове, князе, молли имат свои икономически интереси и се съюзяват с турците. Мощен фактор е и религията, която е обща.

Поради тези основни причини, сблъсъците и сраженията на руски войски с турски войски, както и с отряди на планинците, са чести.

Годините преди 1850 г. в този край действат и герои от войната през 1812 г.: ген. Ермолов, ген. Веляминов, ген. Раевски.

Тук служи и загива на дуел Михаил Лермонтов. След заточението, тук са изпратени на служба и някои от декабристите. Споменатите офицери са интелигентни, имат разкрепостени разбирания и идеи. Те избягват излишната конфронтация, разширяват икономическите връзки, привличат на служба местни хора, в т.ч. и като офицери.

Въпреки това, напрежението се засилва, след 1850 г. набезите зачестяват. В този период започва по-масово преселение на черкези, чеченци към Турция, а някои стигат и до българските земи. Един от офицерите, който воюва в този район, е ген. барон Иполит Ал. Вревски. Той идва в Ставропол през 1838 г. завършил Военно училище, Генерал-щабна академия, владее чужди езици, според някои е един от най-интелигентните хора по това време. В Ставропол се запознава с Юлия Петровна и през 1857 г. двамата сключват брак. Една година след това, в края на август (стар стил), ген. Вревски е тежко ранен в сражение край аула Китури и малко по-късно умира, някои твърдят – в ръцете на съпругата си.

Всички тези наситени, драматични събития, военната обстановка около Ставропол, разкази за минали и настоящи сражения, за набезите на планинците, жертвите, смъртта на съпруга й, със сигурност са оставили трайни следи в паметта и душевния мир на Юлия Вревска, и може да са част от обясненията за характера и постъпките й по-нататък.

Юлия Вревска напуска Ставропол с майка си и по-малката й сестра и заминава за Петербург. Поема грижите за децата от първия брак на ген. Вревски. Те учат в добри училища. Получават наследство от баща си.

Интересна подробност е, че получават т.нар. Баталпашинско имение в Ставрополието. През 1790 г. около 30 хил. турска войска начело с Батал паша, е разгромена на десния бряг на р. Кубан. Пашата е пленен. От тази битка идва наименованието на тези земи. През 1803 г. там е основана Баталпашинска казашка станица.

Юлия Вревска е приета в Императорския двор като придворна дама на императрицата. Придружава я при пътуванията в Италия, Египет, Палестина. Младата жена става част от висшето общество. Прави впечатление с интелект и възпитание, с изящество и красота.

През 1873 г. се запознава с И. С. Тургенев и стават близки приятели. В другарския кръг са и личности като: писателят Д. В. Григорович, художниците В. Верещагин, И. К. Айвазовски и др.

Писателят граф В. А. Сологуб е забелязал в нея едно от редките и стойностни човешки качества: тя никога не казвала лоши неща за другите!

Винаги във всеки човек се стараела да види доброто и хубавото. Заедно с другите качества на характера, тази нейна същностна черта е продължение на обясненията за саможертвата.

След Априлското въстание през 1876 г. едни от най-значимите и стойностни личности в Русия вдигат глас в защита на българите. Общественото мнение се променя и оказва натиск върху правителството за защита на българите, за обявяване война на Турция. И. Аксаков в писмо до М. Черняев отбелязва, че получавал стотици писма в подкрепа на българите.

В обширната Ставрополска губерния в края на лятото на 1876 г. са събрани пари, храни, пожертвования в помощ на балканските славяни. Формирана е една доброволческа сотня от терски и кубански казаци – 91 човека, от тях 29 Георгиевски кавалери.

Прибрани и настанени са българи, прокудени от турците. Идвали откъм Сухуми през Тифлис (Тбилиси).

На 24 април е обявена войната. Настроенията в големите градове на Русия симпатизират на българите.

В агентурна записка на III отделение на Императорската канцелария “относно настроенията на населението в Москва” е отбелязано: “обявеният Манифест за война е посрещнат с голям ентусиазъм. Народът препълни църквите, слушаше Манифеста с видимо съчувствие. В Кремъл имало голямо стълпотворение. Пространството около Успенския събор е било препълнено... По настроенията на жителите на Москва може да се каже, че обявената война с Турция съответства на общото желание, има одобрението на всички слоеве от населението.”.

През пролетта на 1877 г., Ю. Вревска завършва курс за милосърдни сестри, организиран от Червения кръст. Продава свои земи и със собствени средства подготвя отряд от 22 сестри. За това става дума в писмо на И. Тургенев от 12 (25) май 1877 г.: “... Моето най-искрено съчувствие ще Ви съпровожда във Вашето трудно пътешествие. Желая Ви от цялата си душа, геройството, с което сте се нагърбили, да не се окаже непосилно и здравето Ви да не се разстрои... Аз дори не мога да си представя как така – 22 жени?”

К. П. Обадовски,  който се среща с  Ю. Вревска през лятото на 1877 г., си спомня: “Тургенев пристигна заедно с една дама с дрехи на милосърдна сестра. Чертите на лицето й, необикновено симпатични, чисто руски, някак си хармонираха с облеклото й. Това беше баронеса Вревская. Тогава започваше войната за освобождението на България и баронесата бързаше към театъра на военните действия, за да работи там като милосърдна сестра. Нейното себеотрицание при гледането на ранените и болните и страшната й смърт от тиф, без всякаква помощ, сред безлюдната степ, са много добре известни, за да пиша за тях. Тези дела я причисляват към оная група руски жени – героини, които дадоха живота си за благото на ближния... Вечерта преди заминаването, когато я видях, тя изглеждаше много възбудена и разбира се, не предчувстваше, че заминавайки за България, не ще се върне в родината си.”

Юлия Вревска отначало работи в тилова болница между Унгени и Кишинев, след това в болница в гр. Яш. Работата е тежка, продължителна, изморителна.

Военните действия се разширяват и ранените се увеличават. Започват епидемии.

Ю. Вревска е имала право и възможност да вземе отпуска от 2 месеца, но се отказва. По собствено желание се включва в предния отряд на медиците, прехвърля се през переправата на Дунав и стъпва на българска земя.

В едно от писмата  си до И. Тургенев от 27 ноември, тя описва накратко прехвърлянето: “... Нощувах в българско село. Намери се за мен стая за спане.

Двама войника ме заведоха на българска седянка, където девойки и ергени белеха царевица. Повечето от тях са много красиви. Приеха ме добре, нахраниха ме с боб с чушки, царевица, вино и ми предоставиха половината стая за спане, в другата половина легна хазайката с децата.”

Милосърдната сестра Ю. Вревска започва работа в болница № 48 край гр. Бяла.

Тя описва това място като природно красиво. Дава образна представа за къщата на Иван Хаджиев, в която живее: “Подът е землен, а таванът е на педя от главата ми, прислужва ми българско момче, т.е. чисти ми ботушите, носи вода. Стаята си я чистя сама. Далеч съм от удобствата. Храня се с консерви и чай, спя на носилки, на сено! Всяка сутрин ходя по 3 версти до 48-ма болница, където са ранените... Пет сестри се грижим за 400 ранени, всеки от които много тежък. Тук се чувства живата струя на живота и опасностите.”.

В писмото си Ю. Вревска споменава, че очаква да отиде на предната линия. Малко след това е изпратена на фронтовата линия.

Превързочният пункт е в с. Обретеник. Сраженията са ожесточени. Постоянно докарват ранени войници и офицери. Налагало се е сестрите да извършват дейности, присъщи на лекарите.

В писмо до сестра си от 21 дек., Ю. Вревска разказва за ежедневието си, транспортирала болни, които пристигали ежедневно от 30 до 100 на ден. Една част от тях били  окъсани, без ботуши, премръзнали. Тя ги храни, носи им вода: “Тъжно е да гледаш – пише тя – тези нещастни, наистина герои, които търпят толкова лишения без ропот, при това живеят в землянки, на студа, с мишките, на едни сухари. Да, велик е Руският войник!”

При тези условия на военното ежедневие ще бъде чудо, ако не пострадат и медици. Ю. Вревска заболява от малария. Болестта я изтощава още повече. След известно време се заразява от петнист тиф.

Изнемощелият организъм се бори две седмици със смъртоносната болест, но не може да я преодолее. Юлия Вревска умира на 24 януари (5 февруари) 1878 г. – един ден преди да навърши 40 години.

Юлия Вревска е погребана в униформата на милосърдна сестра до черквата на гр. Бяла. Гробът й е изкопан от войници, за които тя се е грижила. По-късно е поставен белокаменен паметник.

Вестник “Новое время” съобщава за смъртта на Ю. Вревска на 28 януари 1878 г. През март, Яков П. Полонски публикува стихотворението: “Под Червения кръст” – “Посветено на паметта на Ю. П. баронеса Вревская”. И. Тургенев в писмо до Полонски от 17 април ще напише: “Самият аз всеки ден, с особено чувство на мъка и печал си спомням за бедната баронеса В(ревская) и твоето стихотворение в Н(овое) В(ремя) изпълни очите ми със сълзи.”.

Покрусеният Тургенев написва прощалните редове: “В памет на Ю. П. Вревская.”.

Мъката му е голяма. Той отправя упреци към лекарите, били край нея в последните й дни: “Тя е била в безпаметност и нито един лекар даже не я е погледнал, болните войници, за които тя се е грижила, докато е могла да се държи на нозете си, поред са се вдигали от заразените си легла, за да поднесат на засъхналите й уста няколко капки вода. Тя беше млада, красива, висшето общество я познаваше, знаеха я дори държавници. Дами й завиждаха, мъжете вървяха след нея. Двама-трима тайно и дълбоко я обичаха. Животът й се усмихваше, но има усмивки по-лоши от сълзи. Какви заветни съкровища бе съхранила тя в дълбините на душата си, на най-тайното място, никой, никога не е знаел, а сега разбира се, няма и да узнае, дано не се оскърби милата й сянка от това късно цвете, което се осмелявам да положа на гроба й.”.

Вероятно част от тези мисли и думи на И. Тургенев карат по-късно отделни автори да разширяват и засилват темата за последните дни на Юлия Вревска, а други да свързват това с решението й да тръгне на война. Отнасяйки се с разбиране към техните търсения, обяснения, оценка, следва да имаме предвид реалиите на войната и военното време, които винаги са били безмилостни към хората и към човешкия живот, както и покрусата на Тургенев от непрежалимата загуба на близък човек.

Началникът на полевата болница в Бяла, Н. Павлов по-късно споделя: “Покойната баронеса Вревска, за времето на нашето кратко познанство заслужи, като жена, най-големи симпатии, а като човек – дълбоко уважение за стриктното изпълнение на своите задачи. Тя беше при нас, в Бяла, във време, когато около града се разиграваше кървава драма.”.

Всъщност, значението и величието на решението на Юлия Вревска да участва във войната е още по-голямо поради това, че го взема сама.

Научавайки за саможертвата на Юлия Вревска, силно впечатлен, Виктор Юго пише за нея и я нарича: “Розата на Русия!”

Житейският път и моралният подвиг на Юлия Вревска са отразени в музеите – гр. Бяла, гр. Русе, гр. Плевен. През 1978 г. по екраните на кината в България и СССР, е пуснат двусериен филм за Ю. Вревска “Сестра на милосърдието”. Сценаристи: Симеон Лунгин, Стефан Цанев; режисьор Вадим Юсов. Ролята на Юлия Вревска изпълнява актрисата Людмила Савелиева (Наташа във “Война и мир”).

Големият писател и човеколюбец Л. Н. Толстой, разсъждавайки върху човешката природа и човешката направа, пише: “Условно казано, има два типа хора. Едните, по-малко на брой, който живеят със своите мисли и чуждите чувства и другите, които живеят със своите чувства и чуждите мисли.”.

Юлия Вревска, Ангел на Милосърдието, определено е от първите, на които се крепи вярата в човека и човешкото.

Животът и подвигът на баронеса Юлия Петровна Вревская продължават и се предават като символ на подражание и духовен път за следване от поколение на поколение.

Не като заключение, а като продължение на казаното дотук за военната милосърдна сестра Юлия Вревска ще посочим следния вълнуващ и достоен пример:

Преди години, по време на визита в град Бяла, при поклонението пред паметника на Юлия Вревска, руският дипломат, почетен гражданин на Варна, доктор по философия Анатолий Викторович Щелкунов, автор на романа „Дипломат России”, взема съдбовно решение.

Пред паметника на баронеса Юлия Петровна Вревска, наречен с думите на Виктор Юго „Паметник на Руската Роза”, писателят Анатолий Щелкунов преживява духовен катарзис, по време на който в него възниква мисълта да събере материали и да напише книга за дъщерята на Граф Николай Павлович Игнатиев – военната милосърдна сестра Графиня Екатерина Николаева Игнатиева (1 април 1869 г.-16 ноември 1914 г.). Така се ражда мечтата на Анатолий Викторович да положи тази книга пред гроба на Юлия Вревска като скромен, макар и закъснял „Венец на любовта и признателност”.


Б.р. - Бог чу и помогна на писателя, който пише книги за България, да напише тази книга, и да постигне своята мечта. През 2018 г. Анатолий Викторович Щелкунов издаде книгата „Ангел милосердия”, която беше отпечатана в московското издателство „Спутник+”. Предговорът на романа „Роман „Ангел милосердия” - голос сердца ее автора российского дипломата Анатолия Щелкунова”, е написан от професор д.пс.н. Илия Пеев. Негова е заслугата и широкото отразяване в печата самото представяне на книгата, което се състоя на 23 май 2019 г. в Генералното консулство на Руската Федерация във Варна.

По този начин имената на Юлия Вревска, Даша Севастополска, Катя Игнатиева, заедно с имената на хилядите военни милосърдни сестри, стават символ на алтруизма, хуманността и хуманизма, емпатията и състраданието към човешката болка и страдание, дават вяра и надежда за изцеление.

Животът и подвигът на военните милосърдни сестри ни учи още от детството през целия наш жизнен път да вярваме, да обичаме, да търсим и намираме братя и сестри по разум - първо на Земята, сред нас, а после - да ги търсим в Космоса!

Това е и смисълът на саможертвата на военните милосърдни сестри и нека техният житейски подвиг, техните идеи и дух, да достигнат до сърцата на милиони хора на Земята и умножат братята и сестрите по човечност, разум, любов, алтруизъм и доброта!


 

БЪЛГАРИЯ Е ЖИВА И ДЕЦА НЕ ДАВА!

Е-поща Печат PDF

На 7.12.2019 г. в София се състоя международен и национален протест „Спаси семейството, защити децата!” организиран от Сдружение РОД и Национална група Родители обединени за децата (НГ-РОД), наброяваща вече 209 083 членове от цялата страна. Протестът бе  срещу ранното детско сексуално обучение в училищата и детските градини, социалното и медицинско отвличане, детското правосъдие, разрушаване на българското семейство, на християнските ценности, срещу антисемейните политики, неправомерното отнемане на деца по несъстоятелни причини, срещу GREVIO - орган за изпълнение на Истанбулската конвенция, срещу Вarnevernet - норвежкият модела за социални услуги, срещу задължителна и принудителна социална услуга за отнемане на деца от родители и продажбата им на наши и чуждестранни осиновители, срещу Закона за социалните услуги и антидетските и антисемейните промени в законодателството, приети от правителството на България, както  и за категоричната им отмяна.

На протеста присъстваха хора от всички локални групи на РОД: София, Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Кърджали, Бургас, Благоевград, Дупница, Ямбол, Гоце Делчев, Русе, Велико Търново, Хасково Стара Загора... и мн. други, а на протеста във Варна взеха участие предимно хора от региона и Добрич.

Да защитят децата и семействата си от ръцете на социалните служби, от антисемейните политики, налагани от правителствата по света, се включиха и протестиращи от Норвегия, Испания, Германия, Австрия, Армения, Швейцария, Литва, Дания, Нова Зеландия, Хавай.

В София призивът събра хиляди родители, деца, баби и дядовци, организации, недоволни граждани, на площада пред Националния дворец на културата. Водещ и организатор на събитието бе Иван Вълков от сдружение РОД, юрист, баща на 4 деца, който откри протеста с думите: “Ние сме като опълченците на Шипка. На върха. Заобиколени отвсякъде. И нагоре няма накъде. И назад няма накъде. Зад нас са само нашите деца. За тях ние ще стоим докрай! До последно! (...) Братя и сестри, българи, като християни нека да отворим Свещеното писание и да се помолим с молитвата Отче наш, защото ако търсим съюзници на Запад, на Изток, на Север и на Юг, не знам кой ще ни помогне. И да търсим видни личности, които да се застъпят за децата ни – не ги видяхме досега. Тези, които са загрижени, са тук, сред нас. (...) За да поведем успешна война срещу джендър-идеологията, срещу джендър-религията, днес трябва да направим съюз и завет с Бога. Тогава Той ще ни защити и ще ни помогне...“

Цялото множество на площада, изречение по изречение, повтори Божията молитва, а след това пя  националния химн на България „Мила Родино“. Думата взе адвокат Шейтанов, съпредседател на сдружение РОД. (Част от словото му поместваме отделно).

След вълнуващото слово на адвокат Шейтанов, под звуците на химна на национална група РОД, шествието потегли по бул. „Витоша“ към църквата „Св. Неделя“, Министерски съвет и се спря пред Парламента. Когато многохилядният народ преминаваше край църквата „Света Неделя“, забиха камбаните на православния храм като израз на пълна съпричастност и подкрепа на Българската православна църква към родолюбивата съпротива на българите за запазване на християнските ценности и българските семейни традиции.

Пред Парламента, един след друг говориха родители, представители на РОД от други градове на страната, както и редови участници в протестите. Главните мотиви на ораторите се обединяваха около пълната решимост да продължат протестите дори ако  представители на властта все пак рашат да вземат участие в един действен диалог по въпросите, които ги вълнуват.

Протестиращите декларираха категоричната си решимост да се борят за отмяна на антидетските и антисемейни закони, приети безразсъдно или под натиск от народните представители на 22 март т.г. в угода на чужди интереси. „България няма деца за продан“ и „Долу ръцете от нашите деца“  скандираха участниците в митинга и този възглас побираше голямата тревога и могъщата сила на един народ, който за децата си винаги е бил решен на всичко.

Протестът приключи към 15,30 ч. с химна на България и „На многая лета“ в изпълнение на Борис Христов.


 

БГ ПОЛИТИКА 2019: САМО ПОЦЕЛУЙКОВЩИНА НЕ СТИГА!

Е-поща Печат PDF

„На богатий шапка клатя и на силний казвам „да“

и затуй ми е душата мирна, весела всегда“.

П. Р. Славейков



В своите спомени редица съветски пълководци от Великата Отечествена война, като Жуков, Щеменко и Баграмя, преразказват знаменитата формула на един преподавател по фортификация от Военната академия относно норматива за инженерно оборудване на отбраната: „Един километър, един батальон, един ден“. А един командир на батальон от БНА, чиято младост беше минала в Странджа, казваше: „Характерното за отбраната са огризките от хляб, останките от боб и парчетата вестник, използвани за задни цели“. Ако си представим като вид отбрана външната политика на България през изминалите 30 години и особено трите през, мандата на Бойко Борисов, можем да представим като огризки от хляб и останки от боб прокламираните цели и постигнатите резултати, които се пропагандират не с парчета, а с цели вестници и „национални“ електронни медии. Толкова свободни и независими, че България я класират на 111-то място в света по свобода на медиите.

Според тези блюстители на свободното слово, премиерът Борисов е „велик комуникатор“, признат от страдащия от алкохолен ишиас бивш председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Неотдавна той разказа как чрез една драсканица върху лист хартия Премиерът-Слънце Борисов му описал картинно проекта „Турски поток“. Ако вярваме на самия Борисов, той защитил „Турски поток“ и проекта АЕЦ „Белене“ и при срещата си с Доналд Тръмп в Белия дом. Към газовия проект нашият човек добавил и газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. А за АЕЦ „Белене“ поискал участието на американски компании, произвеждащи оборудване за ядрената енергетика. Според новоназначения американски посланик в София г-жа Херо Мустафа, именно газовата връзка с Гърция и терминалът за втечнен газ в Александруполис щели да отворят пътя за масирани доставки на втечнен газ и да превърнат България в истински газоразпределителен център и източник на енергийна сигурност за целия народ, докато „Турски поток“ я обричал да си остане изцяло транзитна страна. Това каза Херо Мустафа в лекцията за американско българските отношения, която тя изнесе пред Атлантическия клуб. На лекцията присъстваха Дядо Цар и неговият външен министър Соломон Паси, станал вече доктор. Преди руският президент да нахока ръководството на България, а не българите, за умишленото забавяне под външен натиск на строителството на „Турски поток“ на българска територия, точно американският посланик прояви недоверие и за хода на изграждането на газовата връзка с Гърция. Придружена от посланиците на Гърция и Азербайджан, министърът на енергетиката Теменужка Петкова, премиерът Бойко Борисов и представители на съответните търговски фирми, г-жа Мустафа посети Хасковския регион. Уважение всекиму, доверие никому! Но вместо да се обиди, премиерът на България повози посланика на САЩ на джип, шофиран от самия него и пред телевизионните камери награби Мустафа така, че замалко да й отвинти главата. То бива любов, ама чак толкова не бива! При визитата си във Вашингтон Борисов се опита да целуне и Тръмп по бузата, но удари на камък. След толкова обвинения в сексуални посегателства над служителки и проститутки, оставаше да обвинят Тръмп и в джендъризъм! Затова американският президент се задоволи да похвали българите като „страхотни приятели, които купуват F-35“ и харчат за отбрана 3,5% от БВП, за разлика от свидливите германци. Но какъв е в крайна сметка резултатът от „историческата“ среща на Тръмп с Борисов в Белия дом? България отиде на тази среща, предплатила 2,2 млрд.лв. за още непроизведените многоцелеви изтребители F-16 Block 70, а получи в замяна потупване по рамото, снимка за спомен и подканяне за по-бързо изграждане на газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. Посланик Мустафа обеща да докара и американски експерти, които „да огледат площадката на АЕЦ „Белене“. В замяна на това Борисов обеща във Варна да се разгърне координационен център на НАТО с оглед операциите и ученията на Алианса в Черноморския регион.


Но Херо Мустафа формулира съвсем друга задача на центъра: противодействие на морски и кибер-хибридни заплахи.


@Откъде ще дойдат те? Естествено от Русия.


„Гълъбът“ Борисов поиска повече учения, а ще получи един плацдарм за агресия. Москва, която не си прави никакви илюзии относно суверенността на българската външна и военна политика, натири реципрочно един български дипломат и чрез Владимир Путин предупреди София, че може да потърси алтернативен маршрут за „Турски поток“, ако правителството на Бойко Борисов продължава да симулира строителство на газопровода. На срещата на Владимир Путин със сръбския президент Александър Вучич в Сочи този въпрос е бил дискутиран отново, щом Вучич се е похвалил с готовността на сръбския участък от газопровода. Добавете към това изявлението на сръбския министър на отбраната Александър Вулин, че за разлика от България, Сърбия сама взема решения, и ще разберете, че България не извлече никаква полза от своето европредседателство. Сърбия очевидно не гори от нетърпение да влезе в ЕС чрез трамплина НАТО; Северна Македония не желае да признае общата си история с България и да се откаже от антибългарската риторика и политика;  Гърция заяви готовност да охранява небето над своята северна съседка, но за разлика от България, има с какво да го охранява! На всичко отгоре, в Гърция и Румъния свалиха властниците управлявали по време на българското европредседателство, а в Северна Македония може да направят същото на извънредните парламентарни избори през април 2020 г. Албания беше ударена от земетресение и също ще отложи евроинтеграцията си за по-добри времена. Впрочем, и френският президент Макрон е на мнение, че е рано страните от Западните Балкани да се канят за преговори за членство в ЕС. Тогава излиза, че България не само не е никакъв локомотив на Западните Балкани по пътя към ЕС, ами и Северна Македония не може да повлече натам. Каква полза от повишения кредитен рейтинг на страната, щом никой голям инвеститор не желае да дойде у нас, заради корупцията, липсата на квалифицирана работна ръка и ограничения ни вътрешен пазар?

Би Би Си излъчи един критичен документален филм за ужасяващите условия, в които живеят деца в неравностойно положение, доказвайки, че нищо в тази област на социалната политика не е помръднало от филма за Могиляне. Тогава премиерът намери жертвения агнец в лицето на министъра на труда и социалната политика Бисер Петков, обвини го в несправяне със задълженията и липса на комуникация с колегите и обществото, и го призова да подаде оставка. Получи тази оставка и веднага подготви следващия скандал, предлагайки Деница Сачева да седне в стола на Петков. И тази „калинка“ с „експертност“ по журналистика и социална педагогика, едва ли е най-подходящия кандидат за министър на труда и социалната политика. А в трудовата й биография като заместник-министър на образованието има и една скандална наредба за анкета сред децата, в която ги питат какви се чувстват: момченца, момиченца, или от някакъв трети пол? Малко по-рано с поста заместник председател на НС бе уреден проваленият тотално като вицепремиер „обединен патриот“ Валери Симеонов. А за главен прокурор ВСС избра Иван Гешев, докато неговият предшественик Сотир Цацаров бе предложен от МС и одобрен от НС за шеф на КПКОНПИ. По-хлевоустните коментират, че сякаш Борисов се готви отново да хвърли пешкира, та си подсигурява гърба срещу бъдещи обвинения от страна на прокуратурата и разследвания на имотното му състояние от антикорупционната комисия. И отново, тълкувайки както дяволът чете Евангелието, препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа и Венецианската комисия, той измисли поста на втори главен прокурор, който да контролира титуляра и да може да го разследва при сигнали за извършено от главния прокурор престъпление! А кой ще контролира и разследва контролиращия прокурор? Да не говорим, че Конституцията не предвижда наличието на този контрольор, който пак ВСС ще избира, за да надзирава избрания от него главен прокурор. Следователно, трябва да се промени Конституцията, но в НС трудно ще се събере мнозинство, което да реши да се проведат избори за Велико народно събрание. Всякакви опити да се заобиколи Конституцията и въпросният наблюдаващ прокурор да се въведе чрез промени в Наказателния кодекс или Закона за съдебната власт, би трябвало да срещнат отпор от Конституционния съд. Впрочем, препоръките на Венецианската комисия се използват от нашите управляващи, само когато им е изгодно. Например, когато комисията предупреди да не се променя Изборният кодекс в последния момент, нашите умници си запушиха ушите. Борисов явно чува само това, което не може да отсвири без да получи шамар от Брюксел или Страсбург.

Последният епизод от играта на справедливост и „съобразяване с народната воля“ се разигра в НС по миналата седмица, когато след две гласувания на текстове в Закона за бюджета, касаещи размера на партийната субсидия, ГЕРБ подкрепи на третото гласуване предложения от БСП размер на субсидията от 8 лв. на получен действителен глас. Лично Борисов обясни това „изгърбване“ с ултиматума на Валери Симеонов, че ако този текст не бъде приет  трябва да си търси ново мнозинство за бюджета. Ако бюджетът не бъде одобрен, правителството трябвало да подаде оставка, а предвидените увеличения на минималната пенсия и заплатите на заетите в обществения сектор нямало да ги има. Остава всеки сам да прецени кое от двете е било водещото съображение за промяната в позицията на ГЕРБ. ДПС изтълкува тази отстъпка като „тайна договорка между Нинова и Борисов“, посредник на която бил Валери Симеонов. Интересна ситуация: ОП са съгласни на 8 лв. субсидия, а от ДПС настояват за такъв размер, който да осигури политическото функциониране на малките партии? Но не казват на каква сума възлиза този достатъчен размер? И дали изобщо ДПС има нужда от субсидиране, след като разполага с ТЕЦ „Варна“ и цял обръч от приятелски фирми? И, дали като говорят за неограничени дарения при нулева субсидияь депесарите имат предвид и такива от Турция? Така или иначе, субсидията от 8 лв. на действително получен глас е разумно, но дали ще остане поне през 2020 г., знае само Делфийският оракул.


По ирония на съдбата, точно инициаторите на референдума за промените в изборния кодекс от „Шоуто на Слави“, ще изпият горчивата чаша на безпаричието. Веднъж, защото СЕМ глоби тяхната телевизия „7/8 ТВ“ с 30 000 лв.; втори път, защото никой не се натиска да рекламира в чалга телевизия; трети път, защото съдът отказа да регистрира партия „Няма такава държава“, заради използваните в логото й национални символи. Което човек сам си направи, никой друг не може да му го направи! А пък и сценаристите на Слави не могат да се мерят с Борисов в рукопоцелованието. Както казва Бай Ганьо: „Ти ще целунеш ръка, аз по-надолу. Ти по-надолу, аз още по-надолу. Че ти с мене ли ще се мериш, бе, кьорпе?!“

Една реклама казваше, че не става само с ядене, трябва и акъл. Ние пък ще кажем, че не става само с поцелуйковщина. На разбрания и толкова му стига!


 


Страница 6 от 344