Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОЯ Е СЛАВЯНКАТА В „ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ”?

Е-поща Печат PDF

Най-популярният марш в света безспорно е „Прощание славянки”! Мнозина още мислят, че той е създаден за руската/или даже за съветската!/  армия и е посветен на руската жена, но не е така.

На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война , в която българската армия мобилизира над 600000  мъже, които се бият на различни фронтове и жънат победи над Турция! Това е българската „отечествена” война! Тя предизвиква бурни реакции в целия свят и особено в Русия, където се записват стотици доброволци. Роднини на воините от 122-ри Тамбовски пехотен/мускетарски/ полк , стражавали се в Руско-турската война, също заминават доброволци за България.

 


Никому неизвестният  щабен тръбач от VII Тамбовски кавалерийски полк, 28-годишният Василий Агапкин е въодушевен от победите на българската армия и замисля да създаде свой марш. За него няма нищо по-тъжно от раздялата, прощаването  на българските воини с техните майки, сестри, жени, любими…И той създава марша ”Прощание славянки”!

За първи път маршът е изпълнен в град Тамбов по време на строеви преглед през 1912г. Само за месеци той набира огромна популярност със своята мелодичност, напевност, темброво-динамичен контраст и плавност. През 1915г е издадена и първата грамофонна плоча с този марш. След това плочите се разграбват като топли пирожки,а маршът придобива световна известност!

Първоначално маршът се изпълнява само като мелодия, без думи. Текстът/или по-точно текстовете/ са написани по-късно. Нещо повече – по време на Първата световна война, на Октомврийската революция от 1917г и Гражданската война, маршът се ползва с огромна популарност и сред белите и сред червените. Под името „Сибирски марш” се изпълнява в частите на адмирал Колчак!

Днес този марш се счита за шедьовър в световната музикална култура и нещо като музикална визитна картичка на Русия.Маршът е обявен за официален химн на Тамбовска област. Всяка година там се провежда международен фестивал на духовите оркестри, посветен на този марш! На фестивала през 2012г, Владимир Шишкин – внук на Василий Агапкин, изпраща до организаторите писмо от неговата майка-Аза Свредлова /Агапкина/, в което се казва: ”Много сме радостни, че този фестивал започна и завърши с марша, който дядо ми е написал още през 1912г за ознаменуване на Балканската война”!

 


Всички паради в Русия ,в т.ч. и най-важният: този на Червения площад на 9-ти май, започват с „Прощание славянки”! Под неговите звуци заминават международните влакове от Москва и други градове. На въпроса:защо този марш е така обичан по света, един капелмайстор отговаря така: ” В него има някаква магнетичност, каквато има само в усмивката на Мона Лиза!”

Василий Агапкин умира през 1964 и е погребан във Ваганковото гробище в Москва. Всеки, който е добре запознат с  консервативните руски традиции знае, че това е огромно признание, като се има предвид, че там са погребани едни от най-известните руски синове и дъщери: Владимир Висоцки, Сергей Есенин, Булат Окуджава....На паметника на Василий Агапкин са изсечени нотите от първите тактове на „Прощание славянки”!

Всъщност,защо разказвам всичко това? Защото, уважаеми сънародници, безспорен факт е , че най-известният марш в света е написан за България! Той възпява българската жена, славянката, която изпрати по фронтовете на Балканската война над 600 хиляди свои синове.

„Славянката”-това са нашите баби и прабаби!

Маршът възпява подвига на тези 48000 истински българи, които загинаха във войната. В тази война е участвал и моят дядо Стефан! Знам, че има десетки участници и загинали и от Чепинско в Балканската война.

Тогава възниква страшният въпрос: защо никой у нас не се сеща за този факт? През 2012г отбелязахме 100, а през 2017г-105годишнината от Балканската война! Да сте чули нещо за този марш? Колко и кои са музикалните произведения, посветени на Балканската война, която е не само военна победа, но и победа на освободения български дух? Защо никой досега не е посетил и не се е поклонил на гроба на Василий Агапкин в Москва?

Срамно мълчание и тишина!

Преди един век един неизвестен руски тръбач от стотици километри разбра, удиви се и се възторгне от подвига на „братята българи”  и ги възпя в марш-легенда! Ние както винаги се ослушваме и отново чакаме някой „голям брат” да ни каже какво да правим. Отбелязваме „традиционния” български празник-Хелоуин, пеем „традиционната” българска песен „Jingle Bells” и внимаваме да не засегнем някого!

О, неразумний и юроде! Поради что се срамиш от победите и възпяването на българските воини и жени? Защо не припознаеш „Прощание славянки" като свой марш?

 


 

 

БЛИКАЩАТА ПОЛИТИЧЕСКА АКТИВНОСТ НА ИНИЦИАТИВАТА „ЗАЕДНО“

Е-поща Печат PDF

На 17 март в НДК се проведе начинание на гражданска инициатива, наричаща се „Заедно“.  Установи се, че инициатори са както група интелектуалци, така и представители на разни политически и граждански формации. Водещ стимул за такава активност според ораторите на форума е дълбоката и всестранна криза, в която се намира националната социално-икономическа система. У будните интелектуалци тя поражда дълбока загриженост и събужда чувството за дълг да се направи нещо за подобряване на положението. Целият проблем се свежда до

какво да се направи?

Опити за отговор не липсваха, но се ограничаваха в рамките на предложения и обещания, при положение, че създаваната формация успее да влезе във властта.

В тази връзка възникват два въпроса,  които ораторите подминаваха:

какво да се направи за да се влезе във властта и как ще се реализират обещаните предложения и проекти.

За реализуема се приема хипотезата, че обединени заедно редица граждански и политически формации ще влязат във властта. Това не е гаранция и за изминалите три десетилетия тази идея практически никога не е работила. Икономическата цел е 6% ръст на икономиката. Предполага се постигане чрез реализация на известен брой проекти. Ефективни са проекти, които са български и продукцията е предназначена предимно за износ. Това трябва да са нови продукти, до реализацията на които на международния пазар се изминава дълъг път за осигуряване на самите проекти като документация, финансиране на производствената система и на системата за реализация. За това са необходими кадри с разнообразна и висока квалификация. За същността на тези проекти нищо не бе споменато, което създава съмнения за тяхната реализуемост.

Всички тези „виждания“  са в рамките на съществуващата социално-икономическа система, известна като капитализъм и специално в рамките на неговата част от глобалния капитализъм – Европейския съюз. Пропуска се, че кризата на капитализма в България е резултат на глобалната криза на капитализма, която е необратима. Всичките предложения се основават на хипотезата, че капитализмът може да бъде реформиран, подобрен и направен по-справедлив и ефективен, без престъпност и корупция. Този подход не е нов и нeговата безплодност многократно е доказана от политическата практика.

Криза има в САЩ и в администрацията на Президента признават нарастващ интерес към идеите за социализъм. Криза има в във Великобритания, Франция, Италия, Испания, Германия, Русия, Япония, Нигерия, Бразилия и въобще няма място на планетата, където капитализмът да не е в криза. Следователно, кризата е системна. Това означава, че характеристиките на системата, формирани на основата на определени и утвърдени в практиката идеологически принципи, при нейното функциониране създават остри противоречия в обществото и влошаване на качеството на живота на нарастваща част от него. Този факт, интуитивно или разумно осмислян, доминира в общественото съзнание и когато в политическите послания той се подминава, те не събуждат доверие и подкрепа. Това ораторите на мероприятието и автори на инициативата не бяха взели предвид и проблемите на системата останаха без внимание, а заедно с това проблемите за нейната замяна с по-прогресивна и устойчива. Идеите за такава замяна се тълкуват като социалистически и комунистически и се третират като обществено опасни. За това се представят идеи до промените да се стигне

„пасейки, пасейки“.

Яко пасем вече от три десетилетия, но тревата става все по-оскъдна и по-горчива.

Проведеното мероприятие и дейността в тази посока могат да бъдат ефективни  при ясно представяне на корените на проблемите в системата и формиране на обоснована позиция за необходимостта тя да бъде заменена с нова, а не ремонтирана. Тъй като проблемите на системата капитализъм не бяха предмет на внимание, то и тази инициатива, като много подобни предидущи ще остане ялова. Очевидно, за да се използва натрупаният и нарастващ потенциал от недоволство, подходът трябва да се промени от разкази за недоволството и призиви за единение и примирение към проекти за промяна на системата и нейната замяна с нова.

Водеща идея за осъществяване на промяна според ораторите бе, че кризата е резултат на това, че тя се организира и управлява от хора, които нямат необходимите качества за тази дейност – интелектуални и морални. На тази основа и основната посока на излизане от кризата – тяхната замяна с по-качествен кадрови материал, с който инициативата разполага. В тази връзка на ум идва последният случай с катастрофи на два самолета Боинг 737. След втората катастрофа приземиха всички самолети от тази марка. Установено бе, че проблемът не е в екипажите, а в системата на самолета. Отнесено към случая се вижда, че властващите екипи в различните страни на света са различни, но кризата вилнее навсякъде. Това е директно доказателство, че проблемът не е в управляващите екипи, а в същността на системата.

В съдържателно отношение инициативата е със сериозни проблеми за очакваното  доверие и подкрепа от избирателите. Обявените обещания за ръст на икономиката, заплатите и пенсиите не почиват на сериозна аргументация. Твърденията, че зад тях стоят определен брой авторитетни учени-икономисти не е доказателство за тяхната изпълнимост.  Зад развитието на „реалния“ социализъм стояха редица институти със значителен брой авторитетни учени-икономисти, но това не го спаси от рухване. Ефективността и приложимостта на дадена религия не зависи от броя на кардиналите, митрополитите и пр. Боеспособността на въоръжените сили не зависи от броя на маршалите, генералите и адмиралите в тях. Проблемите с учените-икономисти се усложняват от факта, че в областта на икономиката науката е заменена с множество идеологии. Мостове, сгради, самолети и спътници се създават успешно на базата на проекти, в които обективното знание в редица области, а не хипотетични идеологии,  е в основата им.

Сред речите най-впечатляваща изглеждаше тази на председателя на Отечествения съюз Симеон Симеонов. Като отбеляза, че неговата формация е продължител на Отечествения фронт той декларира, че сега в редиците си съюзът  има 70 хиляди члена. Това е сила по численост превишаваща полицията и армията. Изглежда обаче, че поради вярност към основателите на Отечествения фронт тази армия е в дълбока нелегалност. Всъщност, перестройчиците като първа задача ликвидираха Отечествения фронт като защитник на интересите на гражданите по местоживеене, а впоследствие за замазване на очите изфабрикуваха института на омбудсмана  като обществен защитник. Така без ефективен обществен контрол върху местната и държавна власт са разкрити широки простори за беззаконие, невежество, хаос и корупция в управлението на държавата и общините. Към това очевидно Отечественият съюз няма отношение и историческа отговорност.


Положението в България е застрашително тревожно и това е причината към тази инициатива и подобни на нея да се привличат вниманието и интересът  на обществото. Само че подходът, напоследък разпространяващ се широко в посоката за единение, обединение и пр. от редица спасители на България, без научно обоснован проект за замяна на капитализма като социално-икономическа система, съществуваща на базата на идеология, съответстваща на интересите на властваща олигархия, не е продуктивен. Така се натрапва молитвата Бог да пази България от нейните спасители, които станаха май прекалено много, та да може нейният народ да я спаси сам. Нужен му е обаче друг подход!

На Александър Томов като лидер на инициативата предоставих моите монографии „След два прехода накъде?“  и „Защо, с какво и как да бъде заменен капитализмът?“. Надявам се като ги прочете да възприеме друг, по-ефективен подход за своята бликаща политическа активност.


 

ПРИЛИКАТА?

Е-поща Печат PDF

1

Добре е човек да внимава, когато сравнява две събития за да потърси прилика или разлика между тях. Тука аз ще пробвам да се съобразя с горния съвет защото особеното в този ми опит се състои в това, че времето между тези събития е половин век.

Тогава, често гостувах на семейството на Любо Левчев.

Веднъж на път за домът му, близо до докторския паметник, на една от пейките Любо си играеше с едно кученце от породата на овчарките, което още на тая възраст бореше стопанина си ласкаво, с кучешка любов. Играта им бе шеговита и аз исках да я проследя, затова заех една пейка, от която скришом се радвах на взаимното удоволствие от закачките между човек и куче. Не след дълго бях открит и приет от наигралите се, като равен в тяхната трупа. По него време позирах на талантливата художничка Дора Бонева, (съпруга на Левчев) която правеше портрет на бригадата ми. Поради това дълго време бях играч в шоуто, където порасналото космато не се церемонеше нито с нас, нито с официалните ни дрехи. Спираше да ни бори чак когато хрисимата домакиня Дора го залъже с негови, оглозгани от вчера кокали.

 


Напоследък явно личеше, че търпението на някого от семейството бе изтъняло от кучешките мурафети, защото майчиният син на овчарката вече не беше член и жител в домът на поета, а и ние не използвахме повече резервните костюми. Нормализира се живота в семейството, но духът сякаш не бе оня. Пак бях у тях, седях колкото поседях, станах да си тръгвам, но почти до вратата Любо ме спря, като ми предложи да ме закара до вкъщи  с колата си. По пътя усетих, че нещо го яде от вътре и го закачих: кахърен казвам ми изглеждаш каква е причината? Мълчи. Гледам колата залита, неуверена е в пътя. Спри викам ще затриеш и двама ни, мязаш на пиян, който след кръчма е тръгнал към дома си. След тая нескопосана шега го погледнах, той плачеше. Стигнахме разклона за Кремиковци, Любо спря колата до един двор, където с бурна кучешка радост бяхме посрещнати от неговото вярно, пораснало куче. През оградата Любо изсипа завитата от пакета храна, но приятелят му не я докосна, въртеше опашка и очакваше играта с човешката ласка. Тръгнахме си със кучешката надежда и продължихме пътя си.

2

Скоро в градинката пред нашия магазин срещнах Стою. Отдавна не го бях виждал, защото той живее на село сам, а тука идва кога за пенсията, кога при доктор да иде, погостува ден два на синът си, трудно ходи и рядко излиза навън. Както и да е. Избрахме една пейка и се заразпитвахме кое как. Кажи питам го, как я караш там? Идват ли децата, внуците? А той гледа небето и аха да ми каже но отлага такъв, като че не питам него, а някой там горе където се е занесъл. Пак го питам, само че за градината му. Даде ли казвам тази година берекет? Той се върна от небето и вика: - Петдесет лева пари ми взеха да оберат ябълките. Дадох ги, иначе зян щеше да стане роденото от дръвчетата. Прибрал съм реколтата, ма не идват да я вземат, ще почакам до коледа и ще я харижа на съседите. А животни, питам го, гледаш ли? Гледал само телевизор. Разказах му за белите си кахъри, пък зех та се похвалих от моите деца за грижите им към мене. Тогава Стою се отпуши и вика: -.Абе и моите идват от Гергьовден та на Димитровден. Донесоха ми Джиесем ама за какво ми е! И кога дойдат, докато кажат здрасти и си тръгват. Викам им: постойте барем час два. Синът ми се натъжи, заболя го, ама.… Изпратих ги до портичката и след тях си тръгна надеждата ми. Вече и сълзите ми се свършиха и къщата ми изстина, пък и кучето ме напусна.

В тези два случая, в които потърсих сравнение за прилика, въпреки разликата между тях. И излиза, че носят една еднаква тежка душевна болка. Тези зад оградата са загубили надежда. Живот без цел и надежда е по тъжно и страшно нещо от всичко друго. Така казва Достоевски. Останалото е грях.

 

ПРОМЯНАТА

 

Приготвих се да мятам за шарани, нищо че водата е мътна, ама и времето е едно такова тегаво, та не е за стар човек, сам да клечи на язовира. Ето защо дойдох да видя дали Стоенчо ще иска да ми е дружка в това начинание. Посрещна ме с радост наборът, ама гледам изкарал от навеса каручката си и тъкмо да впряга магарето, когато аз нечакан се намесих в работата му. Тръгна да ме здрависва и вика: ”Още на пътя си бил кога кучката настръхна, но не излая, и си викам този ще да е Крум. Ха добре дошъл. Тебе и кучетата те не лаят и дяволът не ще да те среща. Казвай къде те стяга чепикът?” Стоенчо, за тебе съм дошъл да те взема да идем да метнем въдиците за шарани, ама май съм закъснял. За къде впрягаш? :”Ще ида до корията да си набера изпопадали клони, клечурляк, някой сух дънер ще изкопам. Круме, останах без дърва братко, клечка нямам яйце да спържа. Ами ти за къде си тръгнал в това мръсно време? Шаранът не взема отдавна в такава мътна вода. Кой ти каза, че сега е шараново време? Ти барем си патил човек, толкоз години се знаем, хич не си хаби времето!”

Абе, наборе, преди време бях гост на сватанака, седнахме да се черпим, наля чашите ама мойта си седи пълна. Аз симулирах. Той се обиди човекът и сърдито ме имитира: „Не върви кай, как да върви, като не и даваш наклон. Промени позата, чашата ти се права стои”. Вчера в един вестник пише, че се започва промяна. Що рекох да не пробвам да сменя торния червей с попово прасе! Такава промяна може да ми свърши работа. То и шараните са глупави, ама и на тях им баялдиса да са спускат само на този купешкия червей. Стоенчо ме слуша, слуша пък ме прекъсна и вика:

- ”Круме ти си сменил стръвта, ама кукичката пак същата си оставил нали? Помниш ли по онуй време останахме без фураж за кравите. Тогава партията прие програма за по-голямо производство на сено и люцерна. Вестниците публикуваха тая радостна вест, а гениалният Борис Димовски публикува карикатура във в-к Труд, как една изпосталяла, гладна крава гледа с молещи очи някой за малко сено, тогава стопанинът съжалил работливото добиче, набол на вилата си една програма на ЦеКа, но гладната крава не ще да яде програми, добитък”.

В това време кучката настръхна и с яростен лай драскаше с ноктите си по портичката. Идваха агитатори от местната власт. Стоенчо ме пита: Круме, да им отворим ли, то и кучетата не ги щат, ама както кажеш.

2019 г.

 

ЦЕЛУВКАТА

 

Вече малко хора помнят времето, когато бе наложено на нас от Соцлагера да честваме тържествено 100 годишнината от рождението на Ленин. Този ритуал продължи дълго и бездарно, затуй и втръсна на хората, а зевзеците отвърнаха с хаплив хумор, като: - Защо ходиш така с измачкани дрехи колега?

Другия отговаря: - защото от ютията ни върви проповед за Ленин и тя не грее, а ломоти като радио. - Нормално съгласява се първия и продължава: - Пък на съседа му изсъхнал фикуса в хола от уличния високоговорител, хем при затворен прозорец.”

А какво се случи на мене тогава сега ще научите.

По решение на Москва трябвало младежки бригади от Соц. страните да участват символично в строежа на няколко юбилейни обекта в родния град на Ленин. Другаря Иван Панев - шеф на ЦК на Комсомола ми поръча да оглавя 25 души, млади дюлгери и да помогнем на братята от Уляновск. След два дни тръгнахме и след още толкова влакът ни изсипа на Киевската  гара в Москва. Слизайки на перона един упълномощен от домакините посрещач се нахвърли да ме целува, но не му дадох като го изтласках, а той се подхлъзна и падна на земята. Стана бързо и като се хилеше от разстояние започна да се извинява. Преводачката се намеси, а аз реших да го съветвам, като му припомних как Юда с целувка е предал Исус Христос и хората на Пилат Понтийски го заковали на кръста. На края кротко му казах, Запомни това! Отдавна мразя мъже да се целуват защото това е върховно лицемерие. Истинската целувка бива при жените със мъжете, но тя не ще сеирджии, тя е съкровено право на най-святото нещо - любовта и е изповед пред това тайнство.

А тоз тръгнал да ме целува. Повече не го видях. Посрещач от нашето посолство беше кореспондента на в-к “Народна младеж.” Той ме доближи и предупреди, че руснаците може да изтълкуват моята постъпка всякак. Моля те, внимавай, защото Брежнев се целува като школувана мастия с гостите от чужбина и може да търсят намеци за подобие от това събитие. Вечерта на него ден, бригадата бе поканена на “Лебедово езеро” с божествената, в ролята на умиращия лебед, Мая Плисецкая. Моите хора повечето заспаха уморени от пътя и от поморийския коняк, а някои от тях похъркваха в синхрон с мелодията на Чайковски. Два часа по късно уморените си доспиваха във влака за Уляновск. Там бяхме посрещнати без преструвки и целувки. След три месеца докараха Брежнев да открие мемориала и забраниха на нашата бригада да присъства на тържеството. Бяхме заключени в общежитието където младото инженерче Коля донесе водка “столичная” и се разплака заради срамното отношение на властниците спрямо бригадата от българи, която бе обикната от целия град заради усърдния си труд вложен в не лек строителен обект. На другия ден взеха моето работно облекло за някакъв музей и получих грамота за участие при строежа в центъра на Уляновск в чест за 100 годишнината на човека, който обърка света.

След време неговите ученици ме предадоха. А аз си спомних за невинното момче, което се опита да ме целува на Киевската гара дали ми е простило за оная постъпка!

2019 г.


 

 

ЦЕЛУНАТ ОТ БОГА

Е-поща Печат PDF

Да имаш око за красотата и съвест за правдата; да не се огъва езика ти в думите, да вдъхваш вяра и доверие; да знаеш що е мъжка дума и чест, и как те се отстояват; да имаш сърце да твориш и когато държиш ръкохватката на електрожена или пускаш отвеса, а като ябанджийски псета подлеците да подвиват опашка, когато те видят, че си сключил вежди или стискаш зъби; да имаш изправен гръб и да нямаш гърбица в душата си, и ако Светлин Русев може да нарисува за поета „една руса светлина“, ти да построиш за него „един Карабалкан“! Всичко това означава да се казваш Георги Карауланов! И да не те мори отровата нито на дребните чиновници, нито на световните въхви; да не си подвластен на никакви служебни прогнози и на нито един акт, който трябва да удостоверява твоята смърт!

Защото си Георги Карауланов. И значи, че си целунат от Бога! И като всеки истински талант носиш гордо и отговорно искрата божия, която може и да свисти в горчивата пот на битието, но тъкмо поради това става все по неугасима през годините.

Тя рано определи своята „кръвна група“; от рано се научи да отсява „зърно от плява“; позна победи, загуби, възходи и крушения, но не измени на коравия залък, на правдата за хляба, на големите работнишки ръце, на калта, която може и да жвака във високите ботуши на строителя, но затова пък пречиства, проветрява и осветява душата му, като порив на Кремиковски вятър и слънце, влетели през отворената врата или прозореца на работническата барака.

Георги Каралуланов е близък до сърцето на много хора със своя пример на творец и човек, чиито талант съумява чрез тайните формули на сърцето да пресътвори света на създадените от него материални блага в неизмеримото богатство на духовните ценности.

И новите му три миниатюри, които поместваме в този брой, потвърждават неговото кредо!

На 4 декември, през отминалата 2018г., той изпълни дълбоката крина на своите години с един красив юбилей. 85-тия километър на неговия достоен път бе отбелязан със сборника „Гасена вар“ - една пречистваща метафора за неотменимата потребност на всеки човек да съумее да погледне в душата си, честно и открито и съвестта му да освети неговият път, отвесно и пряко, както слънцето осветява олтара на храма.

Честито приятелю! Желая ти несвършващи километри, крепко сърце и онова перо на талантливите мъжествени и честни таланти, което ти не посрами!

Белосвай с гасена вар одимените от дългата, несвършваща зима стени на живота ни. Варта пречиства. Тя освежава.

И наоколо светва.

А пролетта побеждава!


 

 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 


Страница 7 от 262