Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИСТОРИЯТА НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 47


След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.


В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.


Превод: Петко ПЕТКОВ


Следва


 

ЖИВОТ С ТРЕВОГИТЕ И ОТГОВОРНОСТИТЕ

Е-поща Печат PDF

Светъл юбилей на инж. о.з. полк. Станчо Джумалиев


Полковника от запаса, инж. Станчо Джумалиев е роден на 09.09.1941 г. в гр. София.Той е най-голям от трите деца на семейството. През 1959 г. завършва гимназия и е приет за курсант във Висшето Народно Военно Артилерийско училище „Георги Димитров” в гр. Коларовград (дн. гр. Шумен), в профил „Радиолокация”. Той е трето поколение български офицер и девети по ред офицер във фамилията „Джумалиеви”. През 1964 г. завършва петгодишния курс на обучение по специалност „Зенитно-ракетни войски” (ЗРВ) с гражданска специалност „магистър-инженер по радиолокационна техника“. До 1995 г., в продължение на 35 години работи в ЗРВ на БНА. През това време преминава специализации във Военна академия гр. Минск, СССР, във Ленинград и във ВНВАУ гр. Шумен. По настоящем е председател на Клуб „ПВО” към Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (СОСЗР) и член на Управителния съвет на  Столичен съвет на СОСЗР.

Полковник Ст. Джумалиев е изключително ангажирана обществена личност. Той е страстен колекционер – филателист, учредител, член на Управителния съвет и почетен член на  Съюза на колекционерите в България. Той е член – ветеран на НД „Традиция” и негов почетен председател, а от 2012 г. и до сега е вицепрезидент на Съюза на европейските военно-исторически групи. (СЕВИГ). Полковник Ст. Джумалиев е член на Централния политически съвет на ПП „Нова Зора” и е автор на в. „Нова Зора”. Съавтор е на шест специализирани книги, както  и на множество публикации в списания и вестници. Полк. Ст. Джумалиев развива широка научно-изследователска и популяризаторска дейност, има прекрасно семейство. Той е любящ баща и дядо на три деца и четирима внуци.  И винаги е живял и живее с тревогите и отговорностите пред бъдещето на България.

Изпълнителното бюро на ПП „Нова Зора“ и редакционния съвет на в. „Нова Зора“ поздравяват ор. полк. Джумалиев, с неговия светъл юбилей и му пожелават никога да не изтива пламтящата жар на патриотизма в сърцето му, която той да множи в сърцата на всички, за които България е храм и величие. И бъдеще за децата и внуците ни.


Председател:

Минчо Минчев


 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.

Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.

Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.

Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни.  Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.

Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

НОСТАЛГИЯТА КАТО "ДУШЕСПАСЕНИЕ" И БЪДЕЩЕ

Е-поща Печат PDF

В новата си книга проф. Бончо Асенов поставя диагнозата на “копнежа по миналото”, но и на “чудовището Преход”


„Книгата ми излезе малко тъжна”, признава проф. Бончо Асенов. Не може да е другояче, бихме добавили и ние, защото авторът пише за носталгията, а тя, носталгията, е "чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали". Понятието има гръцки произход и е съставено от две думи - nootos - "да се върнеш у дома" и alyos - "болка", "тъга". В българските речници обаче, значението е снижено само до "мъка по родината у човек, който се намира в чужбина". Вижте само с какви емоционално оцветени думи са свързани определенията за носталгия - болка, тъга, мъка по родината, копнеж, приятен спомен за миналото!...

И ако книгата "Носталгията в България" (изд. "Скала принт") на проф. Бончо Асенов е малко тъжна, както сам признава в "предисловието" авторът, това се дължи и на чувствените характеристики в смисъла на самото понятие. Но и не само на това, а преди всичко на факта, че българският народ, в своето историческо развитие, е имал много трагични поводи да тъгува по миналото. Най-често носталгията навестява живелите в преломни и екстремни периоди на Отечеството. Нима не е имало носталгична болка у много прабългари по езическата религия на техния Бог Тангра, след като налагат с меч християнската вяра. Носталгията е мъчила българите по време на Първата и Втората българска държава и особено във вековете на византийско и османско робство. След Освобождението е силна мъката по неосъществената Санстефанска България и несбъднатата мечта за обединение на българските землища под един държавен покрив. С носталгична си тъга в сърцата по родните краища умират бежанците от Източна и Западна Тракия, Мала Азия и Македония. Носталгията пък е една от причините голяма част от прокудените българи да пазят своя език, вяра и култура, за да живеят днес в големи общности в Украйна, Молдова, Банат, Пирот, Ниш.

Бончо Асенов изтъква, че немалка част от българите след 9 септември 1944 г. са изпитвали силна носталгия към капитализма. Имало е защо да милеят по "царското време" т.нар. "бивши хора" и техните синове, дъщери и внуци, бивши едри търговци, чифликчии, монархисти, висши служители от държавния апарат, бивши военни и полицаи, свещенослужители от православното, католическото и протестантското духовенство, дановистите, семействата и близките на осъдените от Народния съд и интернираните и въдворяваните в лагери, пък и много селяни, които просто загубиха частната си собственост при кооперирането и жалеха искрено за нея. Но естествено в книгата най-пространно и задълбочено е показана

носталгията по социализма,

която изпитва значителна част от българското население в сегашните години на "непреходния преход". Разбирай, не толкова и не само носталгия по социализма като обществена система и идеология (и това го има!), отколкото към 60-80-те години на ХХ век - времето на социалистическото развитие на страната, в което имаше хляб, работа, образование, здравеопазване, култура и сигурност, и това не може да се забрави.

Носталгията е свързана със способността на човешкия ум да помни и трупа своите спомени от преживяното, от това което е видял, чул, вкусил. Милиони по света са тези, които по различни причини (политически, икономически, социални) живеят извън своята родина, далеч от семейство, род, родно място от приятели и изпитват обяснима тъга и болка. Толкова много книги, и най-вече мемоари, пък и филми, са проникнати от носталгична мъка. Та си мисля, че носталгията по родината не започва и не свършва с песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". Бончо Асенов ни напомня, че носталгията кара Любен Каравелов да напише през 1875 г. елегията "Хубава си, моя горо", която по-късно се превръща в най-популярната песен сред българите. Носталгията пронизва и гениалните стихове на Христо Ботев.

Тя овладява мислите и чувствата,

тя е "душеспасение" за човека,

който живее в настоящето като чужденец и трудно се адаптира към нови условия за живот и резки обществени промени. Без носталгията няма как да се появят идеи, чувства и настроения на патриотизъм, на родолюбие, на национализъм в отделната личност, група или общество, твърди авторът. Тя оформя техния светоглед и мироглед. От миналото обаче се наследява не само добро, например носталгията по фашизма ражда и оформя днешния неофашизъм.

Бончо Асенов спори с тези, които определят това "душеспасяващо лекарство", което дарява "втори живот", като напаст. "Да се гледа на носталгиците като на наивници, като на фантазьори, дори като на измамници и спекуланти, е крайно становище." - заявява изследователят. В днешното време на пандемии сигурно ще се намерят наши гащници, които ще оприличат носталгията на вирус. Да се смятат носталгиците за заложници на спомените, пленници на илюзиите, заточеници на миналото, да ги обвиняват, че им липсва желание за живот, не отговаря на историческата истина, тъй като носталгията е присъща на всички епохи, общества, цивилизации и култури. Знайно е, че позициите на носталгиците не се нравят най-вече на властващите, на "силните на деня", в българския случай - на "пиратите на прехода". Неслучайно в изследването си за носталгията към социализма Бончо Асенов се спира обстойно на

носталгиците и антиносталгиците на прехода,

дори надниква и в конфликтите между тях. И очертава различните групи от населението, които "страдат" от носталгията по социализма - бившите номенклатурни кадри, онези 87 хиляди млади хора, които като бригадири "наливаха основите", хилядите инженери, проектанти, строители, които изградиха 2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовира и няколко хиляди микроязовири, кооператорите от ТКЗС-тата, хилядите офицери и сержанти, които служеха в армия от 150-200 хиляди наборници, служителите от системата на Държавната сигурност, хората на науката, хората на изкуството, стотиците дипломати, уволнени след промяната, външнотърговските работници, обикновените български турци и българите мохамедани, голяма част от циганското население, русофилите, хората с комунистически убеждения и пр. Парадокс е например, че репресираните членове на БКП, обявени в антипартийна дейност и осъждани, защото искали да свалят авторитарния режим на Тодор Живков, след 1989 г. се оказаха ревностни защитници на идеите на социализма. Тези "антипартийници", страдали при социализма, са разочаровани много от новите демократи и особено от неутолимата им страст да се облагодетелстват от властта.

"Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията." , казва великият Габриел Маркес.

Разочарованието от това, че преходът не се осъществи както искахме, че той отстъпи от българския дух и в страната нахлуха чужди на българщината морал и порядки, роди парадокс - обхваща дори политическите емигранти, участвали активно в антисоциалистическата дейност на задграничните емигрантски организации, както и други лица, репресирани от социалистическата власт.


Като добър познавач и изследовател на специалните служби Бончо Асенов издаде книгата "Държавна сигурност - мит и реалност", в която аргументирано отхвърли разпространяваните умишлено твърдения, че секретните сътрудници (агентите) на Държавна сигурност, заедно със служителите на ДС, днес ръководят и направляват политическото, икономическото и духовното развитие на страната. А във втората част на книгата "Носталгията в България" в главата "За ДАНС и МВР" показва, че намаляването на ефективността на специалните служби е довело до огромни материални загуби за държавата, за обществото, за обикновените български граждани. Сигурно не е било лесно на проф. Бончо Асенов да определи към коя категория да причисли секретните сътрудници - към носталгиците или антиносталгиците. Но по-добре да го цитирам: "Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши а сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност, включително и подлагат на остра критика и охулване несъществуващата вече Държавна сигурност".

Разни хора, разни идеали. Интересът клати феса.

Има защо авторът де се пита: "Какви съвести се бършат в пешкира, наречен Държавна сигурност. Защо довчерашни нейни сътрудници  излизат сега по телевизията и радиото, пишат в пресата и говорят в Народното събрание най-фантастични неща, клевети и лъжи за нея и първи призовават да се разкрият досиетата и делата? Що за абсурд е пострадали от тоталитарния режим да мълчат, а да викат и крещят до небесата хора, към които Държавна сигурност и конкретно управление Шесто, никога не са имали отношение?"

Може би тези примери са накарали автора да разшири темата в главата "Ренегатството - начин за политическа кариера", в която не само за нагледност предлага и списък на национално известни личности - политически хамелеони. Разказът му за политическото хамелеонство започва с личността на проф. Георги Близнашки, когото във фейса наричат „плужек”. Подозирам, че с този кратък текст проф. Бончо Асенов прави крачка към следващата си книга - за ренегатството.

Както в началото на този отзив, така и сега потвърждавам, че главното в това аналитично съчинение е носталгията по социализма. Авторът търси причините за носталгията и така намира себе си в ролята на летописец на годините на социалистическото развитие. Названията на главите са красноречиви: "За носталгията по индустрията", "За носталгията по селското стопанство", "За носталгията по здравеопазването", "За носталгията по образованието и науката", "За носталгията по спорта", "За носталгията по културата”, "За носталгията по сигурността". Изследвайки тази тема той просто е "принуден" да направи с "факти и документи" диагноза и на "Чудовището преход" (както го нарича Кеворк Кеворкян) - как, защо и кой е виновен да бъде унищожена българската индустрия; да бъде ликвидирано селското стопанство; здравеопазването да рухне дотам, че днес сме най-болната нация с най-голяма смъртност в Европейския съюз; образованието да се срине и България да е сочена като за страна на неграмотните и непросветените; да заличим културата; повече от половината хора да живеят на границите на бедността; пенсионерите да са с най-ниските пенсии; 2 млн. българи да напуснат страната; България от 28 място по "качество на живот" да отиде на 59-то; армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор; МВР да не може да се справи с битовата престъпност; пипалата на корупцията да обхванат цялата държавна система; да доведем циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането; да посягаме към българщината; да се отказваме от родовата си памет и историята, от завещаното ни от българските възрожденци… Дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. На разкритите свидетелства за разрухата и покварата авторът-изследовател противостои със задълбочен анализ на политическото, икономическото, социалното и духовното развитие на България в годините на социализма, тук повествованието се вплита с друга линия - изповедта на самия Бончо Асенов. Той се държи не като наблюдател или свидетел на събитията, а като участник, в тях съпреживява миналото (социализма и Прехода) - с чистосърдечните разкази за детството и ученическите години в Перник; с щрихите за живота на граовците - миньорите и металурзите; с разкритата съдба на пернишкото село Витановци и чутото и видяното в "мазното" някога ломско село Мокреш; с описаните патила и страдалчества по здравните заведения; с изводите от натрупания опит като оперативен работник в специалните служби; с изповедта на учения, за когото науката става съдба;  с откровенията за развитието на спорта и културата, в които ни напомня имена и събития, върху които не трябва да позволим да тегне забравата.

Във втората част на книгата

авторът предлага на тези, които имат уши за истината, и статиите си "За Народния съд", и "За лагерите", както и два кратки портрета на Тодор Живков и Георги Атанасов. В главата "Равносметката - за действителните промени в тридесет години", Бончо Асенов използва факта, че писателят Георги Марков е писал есе за 30-годишнината от 9 септември 1944 г. и се пита какво ли би написал ако да бе жив днес за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г.?! Бончо Асенов надниква в "Задочните репортажи за България" и сравнява писанията в тях за социализма със сегашната действителност, за да отсече накрая: "И ако Георги Марков слезе сега от "горе" да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговия най-близък приятел Стефан Цанев: "Управляват ни аматьори. България прилича на гробище!", за да го видя как се връща бързо, бързо в "по-добрия свят". И се питам, дали, ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание?".

Това връщане към Георги Марков е обяснимо. През 2018 г. Бончо Асенов издаде книгата "Случаят Георги Марков", която разобличи пороя от лъжи и фалшификации, стотиците некрофилски писания, плод на антибългарската акция с изфабрикуваното обвинение, че писателят е убит от Държавна сигурност по поръчка на Тодор Живков. В книгата си Бончо Асенов доказа, че Георги Марков е обвързан с Държавна сигурност и е писал тези репортажи с нейното съгласие, за да започне работа в "Свободна Европа" и така радиостанцията да бъде разобличена за антибългарската си дейност, след като той се завърне в България. И Марков успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в Българската секция на Свободна Европа. Твърде показателно е, че след като написва в съавторство „Достопочтенното шимпазе”, един изобличителен текст за английската действителност, той всъщност предопределя и съдбата си. Вината за неговата смърт западните централи прехвърлят на България, измисляйки "българския чадър", с който е бил прострелян в центъра на Лондон.

Показах вкратце доказаното от Бончо Асенов - за връзката с Държавна сигурност и по чия поръчка са написани "Задочните репортажи". В книгата Бончо Асенов не само е проучил 47-те тома по делото у нас, 967-те страници на книгата "Убийте "Скитник" на журналиста Христо Христов, "открил убиеца" на писателя - агентът на ДС Пикадили - Франческо Гулини (който сега живее спокойно на Запад), хилядите вестникарски публикации, спомените за него, документалните филми, телевизионните предавания, но едновременно с това авторът на книгата показва и литературоведска дарба - прави обстоен и много точен литературно-критически анализ на произведенията на талантливия писател. И разбираме, че талантът на Георги Марков не се изявява най-ярко в "Задочните репортажи", макар че някои литературни лакеи ги сравняват със "Записките..." на Захарий Стоянов и "Строителите..." на Симеон Радев. Не това трябва да се учи в училищата, други са истински талантливите произведения на Георги Марков. Почитателите на литературата и филолозите знаят кои се те, както знаят, че вкарването на "Задочните репортажи" в учебниците, е чиста проба политическа операция. Отделям повечко внимание в този отзив на друга книга на учения, която завършва със заклинанието "Не убивайте повече Георги Марков!", тъй като с нея той сложи точка на "случая", но според мен, книгата и досега не е получила полагащата й се оценка и признание. Не им се ще на антиносталгиците да чуят истината.

Носталгията е не само спомен за миналото, тя и не винаги е критика на настоящето, но тя почти винаги е обърната с лице към бъдещето, дава аргументи и насоки на идващото, чаканото, защото стратегията за неговото изграждане се основава и на опита на отделния човек, на колектива, на народа. Писателят Христо Георгиев в първия отзив за това проникновено изследване на проф. Бончо Асенов, съвсем на място го е нарекъл "Носталгията като бъдеще". И сякаш прави напук на такива като писателя Георги Господинов, които получават уртикария от всяко връщане на човешката мисъл и чувственост към миналото. На "любимото убежище на много българи към Соца" Георги Господинов противопоставя "Времеубежище" (роман в 371 страници) и иска да ни убеди, че бъдещето предстои - то стои пред нас, а миналото трябва да се загърби. Няма защо да се опитваме да се връщаме в миналото, там може да е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Миналото обаче е огледалцето, без което не можеш разбра нито сегашното, нито сетнешното. "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало."

Казал го е Уилям Фокнър!


 


Страница 7 от 435