Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЯМА СОЦИАЛЕН АСАНСЬОР

Е-поща Печат PDF

Когато си роден долу, си оставаш долу

 

Вертикалният разлом

“Непокорната Франция” (La France insoumise), както разказа една интересна статия в Marianne.fr, е разделена между тези, които все още вярват (именно за вяра става дума) в дихотомията дясно/ляво, и онези, които, подобно на Иниго Ерехон, един от лидерите на “Подемос”, са разбрали, че “основната разделителна линия в нашите общества, не е тази, която разделя социалдемократите от консерваторите, а тази, която разделя онези отгоре от останалата част от обществото, останалата част от обществото, която страда от неолибералния консенсус, от технократските политики и бюджетните съкращения, прилагани ту от левицата, ту от десницата”.

Никога не е имало социален асансьор

На мен самия ми отне известно време да го разбера, защото живеех с професионалната илюзия, че работя, за да могат децата от народните слоеве да се възползват, както някога, от този прочут “социален асансьор”, с който ни проглушиха ушите. Или, поради липсата на асансьор, който е развален много отдавна, поне от стълбище. Или от таен вход. Или...

Или нищо. Никога не е имало асансьор, винаги е било по-трудно за бедните, отколкото за богатите просто да изкачат етажа. И днес вече няма никаква възможност да се издигнат, когато тръгват отдолу. Примерите за “успех”, които ни дават, струват толкова скъпо, колкото американският self made men (самонаправил се човек. - бел.ред.), чието изтъкване прикрива факта, че 99 процента от американското общество е толкова парализирано, колкото и нашето.

Когато се родиш долу, си оставаш там.

Ето че от няколко години се върнахме в 1788-ма, със сгърчена, но тържествуваща олигархия на върха, а долу - смазан и покорен народ. С изключение на това, че сега вече кралят разполага с послушни медии, за да държи дребните незначителни хора в щастливо отчуждение: толкова много говорене за щастие в момента, в който то засяга само една микроскопична част от населението, навява на мисълта за медийно дезинформиране.

Оста вече не е хоризонтална, а вертикална. Долу е народът. Горе е една каста, която претендира, че е легитимна - не с легитимност по рождение, както при Стария режим, а с тази, която дава изборната система, определяна като “демократична”.

Париж и френската пустиня

Излишно е да се позоваваме на душите на умрелите при Монтескьо, за да си припомним, че това е само извращение на републиката. Излишно е да подчертаваме, че олигархията е извращение на аристокрацията: правителството на най-добрите бе заменено от сърдечно разбирателство между приятели, чрез мрежи, които са си измислили, за да се разпознават и да изключват народа (Висшето училище по администрация, например, Сметната палата или големите банки).

Обърнете внимание, че тази политическа дихотомия има пространствено изражение. Олигархията живее в Париж. Останалото е... периферно. Не съществува, така да се каже. Франция е толкова деиндустриализирана, селяните са притиснати чак до до самоубийство, така отчаяни са градовете, които не са световни градове, че вече почти няма от какво да се страхуват. Достатъчно е да се организира от време на време един голям избирателен фарс, а на следващия ден ще бъде както обикновено.

Системата има всички шансове да просъществува, ако ние продължаваме да смятаме, че демокрацията е това, от което се нуждам. Самопровъзгласилите се “елити” записват децата си в изключително квалифицирани ясли, от детската градина до университета - и не ги интересува, че толкова таланти, произлезли от народа, тропат на вратата. От време на време приемат някой, показват го, наемат го - и той се продава.

Няма бъдеще

“Левичарските” протести (в смисъла, който Ленин дава на този термин) на някои студенти в момента са в посока на това социално заледяване. Отварянето на университета за всички, знаейки същевременно, че учениците, бъдещите студенти, са били изоставени от училищната система, предадена на анархистични педагози, означава да се затвърди тази вертикална ос, която прави по-силни онези горе, които така добре съумяха да конфискуват властта и богатствата, че накрая повярваха, че са легитимни. Това означава да се погребе живия народ в бездната. “Изискванията” тази година са само прах в очите. За да се помогне наистина на децата от народа, би трябвало да се направи истински подбор, но преди всичко би трябвало да се обучава народа. Преди това.

Демокрацията и олигархията вървят ръка за ръка -

както в “лявата” идеология, така и в “дясната” мисъл. Не е без значение, че всички правителства, с трогателно единодушие, инвестираха много пари в увековечаването на училищните гета, тъй като гетото долу беше гаранция за неизменността на гетото горе. Не е случайно, че всички правителства (но особено онези от левицата) посочиха училищния “елитаризъм” като главния си противник, окуражавайки един егалитаризъм, който, в крайна сметка, служи само на интересите на управляващите класи - които практикуват помежду си

демокрация в затворена система.

“Класа” е твърде тромава дума. Олигархията не е класа, а банда. Моделът на тези хора не е нито на Адам Смит (нито Бастиа), нито на Маркс: това е Ал Капоне, и той вече не е в Чикаго, а в Брюксел - с второ скривалище в Берлин. Що се отнася до възможността да се появят “некорумпирани”, за да се противопостяват на тези хора... Тези, които съществуват, от години са уволнени от победилите на хоризонталната ос.

Многозначителен факт е, че именно от държавите на границите на Европа (Испания или Гърция - или Унгария по някакъв начин) се надигат гласовете на народа. В Испания “Подемос” се превърна за две години в третата партия в страната. Но тя все още трябва да убеди съгражданите си, че Народната партия или Испанската социалистическа работническа партия са ключалки, поставени от мафията, които трябва да бъдат разбити. А не легитимни партии. Във Франция определянето като крайнодесни на хората, които са гласували за Марин Льо Пен, за да протестират срещу изключването си (защото народът много добре разбра, че вече е невъзможно да помръдне под железния ток на кадифената обувка на олигархията), позволява на системата да просъществува - видяхме го през миналия юни. Да се обявяваш за десница или левица е еднакво безплодно. И Макрон, който съвсем не е глупак, играе много умело с противоречията между левицата и десницата.

Срещу демокрацията, чийто първоначален дефект позволи това разделение между рай, запазен за “избраните”, и адът долу, трябва да се възстанови републиката. Да се възстанови републиканския момент, в който един човек от народа можеше за шест месеца да стане генерал. Срещу глобализацията трябва да се възстанови нацията. Трябва да се направи бързо, в противен случай ситуацията ще се влоши. Не чрез избори - те са контролирани от системата -, а от улицата. Ако ли не, улицата рано или късно ще си отмъсти, за лошо или за още по-лошо.

 

Със съкращения от causeur.fr, 26.04.2018

Превод от френски за glasove.com Галя Дачкова

 

Адам Смит

(16 юни 1723 г., Кърколди, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия - 17 юли 1790, Единбург, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия)


• Всеки прахосник е враг на обществото, всеки пестелив човек - негов благодетел.

• За да научиш хората да обичат справедливостта, трябва да им покажеш резултатите от несправедливостта.

• Заблужденията, включващи известна истина, са най-опасните.


 

 

 

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

 

ТАЯНИ В СТРАНАТА НА ТИКВИТЕ И КРАТУНИТЕ

Е-поща Печат PDF

• Морал в повече

“Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под „предпоставките за съществуване”.

Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”

 

В навечерието на визитата в България на председателя на Европейския парламент (ЕП) у нас буквално от нищото се разрази скандал. Председателят на 44-тото НС Димитър Главчев подаде оставка, оценена от Бойко Борисов и колегите му от ГЕРБ и ОП като „морален жест”. Нека напомним, че от май до ноември 2017 г. този израз многократно беше използван за обяснение на „доброволните” оставки на министри и депутати, при това неизменно изпращани „с благодарност”, ако и да са злоупотребили със своето служебно и партийно положение за лично, партийно или шуро-баджанашко облагодетелстване... Всеки от тези скандали, и особено съдбата на предизвикалите го „народни избраници”, само потвърждава наблюдението на Стефан Цвайг отпреди 80 години: „Тя (политиката, б.р.) има толкова малко отношение към етиката, колкото астрономията и геометрията”.

За почти идентични по обществения си отзвук, доказани или предполагаеми прегрешения, едни депутати бяха принудени да напуснат 44-тото НС, докато други, като Делян Добрев и Димитър Главчев, бяха „закрепостени” против волята си да стоят в парламента. Единият, от депутатите на ГЕРБ и ОП; другият, от председателя на партията и министър-председател на Р България Б. Борисов.

Бившият вече председател на 44-тото НС Димитър Главчев стана жертва на неистовото си желание да брани „вожда” от настояването на опозицията да се яви в парламента, за да персонифицира твърденията си, че има депутати, замесени в наркотрафик и купуване на гласове, включително затворнически.

 

КОАЛИЦИЯТА НА ЛЪЖЦИТЕ

Е-поща Печат PDF

Последното заседание на Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) не направи изключение от правилото участниците да се разотиват по-скарани, отколкото са влезли.

Лидерът на ПП „Воля” Веселин Марешки дори не изчака края на дискусията, а замина да запълва дупките по булевардите на Варна... Разбирай, да нагледа своя горивен и аптечен бизнес. А пък заместник-председателят на ГЕРБ и председател на парламентарната група Цветан Цветанов, изтълкува пред медиите не текста на приетата от КСНС резолюция, а този на проекта за такава, предложен от екипа на президента Румен Радев!?! Четейки го, както дяволът чете Евангелието, Цветанов отбеляза, че ако бил приет президентският проект, България щяла да излезе от НАТО и ЕС!!! Видите ли, евроатлантическият избор на България е в опасност, понеже президентът Радев работи за чужди държави. И по-конкретно, за Русия, защото в предложения текст не се осъждала употребата на химически оръжия от страна на режима на Башар Асад и подкрепящата го Русия, а се подчертавало, че ракетните удари на САЩ, Великобритания и Франция по обекти на сирийската програма за производство на химически оръжия са нанесени без санкция на Съвета за сигурност на ООН, на НАТО и ЕС. Вероятно Цветанов недоумява и защо Радев е против западните санкции срещу Русия, при положение че от Москва не са му подарили дори едни копчета за риза, както направиха от ЦРУ... За присъствието му на молитвените закуски в Белия дом, сега - не, за тях да не говорим.

Както винаги, президентът Радев не си остави каруцата в калта. Напомняи мигновено на Цветанов за значението на образованието, липсата на което пречи да се схване същността на прочетените текстове. Най-унищожителна бе бележката на Радев, че най-добрият начин за окарикатуряване на европейската идея е тя да се асоциира с хора, които от сутрин до вечер говорят за евроатлантически ценности, без да разбират смисъла и съдържанието на това понятие.

И кое от казаното от Радев е невярно?

Това, че ракетните удари по Сирия бяха нанесени в разрез с международното право ли? Имаше ли резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която да ги легитимира? Нямаше. Както нямаше и решение на НАТО и ЕС техни членки да участват в агресия срещу суверенна страна, член на ООН. Нима евроатлантизмът се свежда до папагалското повтаряне на лъжите на нашите „съюзници разбойници” относно употребата от Русия и режима в Дамаск на забранените химически оръжия? Започвайки от твърденията за „анексия” на Крим и „незаконния” референдум за присъединяването му към Русия, от която е бил откъснат през 1954 г., минавайки през „отравянето” с „Новичок” на агента на МИ-6 Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия в Солзбъри, та чак до „газовата атака” в анклава Дума на предградието на Дамаск Източен Гута – това е верига от лъжи, целящи да отвлекат вниманието от вътрешните проблеми на „съдружниците в престъплението”.

Посредством ударите с ракети „Томахоук”, нанесени по празни бараки в Сирия, Тръмп се опита да омекоти натиска на демократите в САЩ върху самия него по повод на намесата на Русия в президентските избори в САЩ. Националният демократически комитет дори заведе дело за обезщетение срещу предизборния екип на президента, руското правителство и основателя на „Уикилийкс” Джулиан Асанж... понеже били повлияли върху резултата от президентските избори в полза на Тръмп. Да допуснем, че Русия и Асанж са интервенирали незаконно, но защо пък демократите съдят и предизборния екип на Тръмп! Спечелването на изборите не е ли цел на всеки предизборен щаб?!

Ако слушаме

„мамелюците на евроатлантизма”,

трябва да приемаме на вяра всичко, което ни казват от Вашингтон, Лондон, Париж и Брюксел, дори то да звучи налудничаво. Само че оттам започнаха да ни вземат на подбив, плюейки на жалките опити на нашите управляващи да поставят регионалните проблеми в дневния ред на НАТО и ЕС. Например Еманюел Макрон каза неотдавна, че не е време за евроинтеграция на страните от Западните Балкани преди ЕС да е реформирал себе си. Тогава какво ще остане от нашето председателство на Съвета на ЕС? Нищо, освен едно раздвижване на въздуха, сиреч вятър.

Относно посредничеството на България за уреждане на отношенията ЕС - Турция и ЕС - Русия и най-вече евроинтеграцията на Западните Балкани, Виктор Орбан беше прав, като каза, че Борисов е забил брадвата си в прекалено дебело дърво. Неотдавна Анкара отхвърли като „неприемливи” констатациите в доклада на ЕК за напредъка, където се казва, че Турция все повече се отдалечава от Европа. На Ердоган беше казано директно, че при настоящото положение на демокрацията и човешките права, няма да има отваряне на нови преговорни глави. Що се отнася до облекчаването на визовия режим за турските граждани, вместо Турция с такава привилегия бяха наградени ОАЕ! По този повод Хаккъ Йоджал написа в „Миллиет” (23 април): “ЕС трябваше да направи само две крачки срещу 72-те крачки на Турция: визовото облекчение и помощта за бежанците. Обаче ЕС осигури безвизов режим не за Турция, а за ОАЕ. Какви стъпки и по кой критерий са направили ОАЕ, за да заслужат тази привилегия вместо Турция? Кои човешки права съществуват в ОАЕ и другите страни от Персийския залив, а в Турция ги няма?”.

Наистина, в Саудитска Арабия едва отскоро жените могат да шофират автомобили и да излизат навън без придружител мъж. След близо 40-годишна забрана, беше разрешено и киното. Но нито САЩ, нито Великобритания или Франция са обстрелвали с ракети страната, управлявана от най-корумпираната династия на света...

Що се отнася до „канала за комуникация” между ЕС и Русия, с който Борисов оправда факта, че България не изгони руски дипломати след случая “Скрипал”, той очевидно е поверен на Волен Сидеров и отчасти на Красимир Каракачанов. Докато заместникът на Борисов по партия Цветан Цветанов говори като ястреб-русофоб. Де да беше толкова критичен към Турция или Великобритания, която със своя Брекзит постави под въпрос самото съществуване на ЕС. А в Турция приятелят на Борисов „Тайпи” се готви да възстанови султаната, прокарвайки през Меджлиса решение за провеждането на предсрочни парламентарни и президентски избори на 24 юни т. г.

Замисълът е прозрачен:

да се използва милитаристичната вълна, вдигната от операциите „Щитът на Ефрат” и „Маслинова клонка” в Африн, преди тя да е засенчена от очертаващите се икономически катаклизми и разочарованието от замразените по същество преговори с ЕС. Спечелването на тези предсрочни избори е въпрос на живот и смърт за Ердоган. Нищо че Държавният департамент на САЩ и ЕК се съмняват в демократичността на вота, който ще протече в условията на удължено за седми път извънредно положение (OHAL). При това половината от депутатите на опозиционната Демократична партия на народите са в затвора, а други опозиционни партии нямат разрешение да участват в изборите. Висшата избирателна комисия допуска до изборите само 10 партии, между които и партията “IYI Parti” (Добра партия) на отцепилата се от Партията на националистическото действие (ПНД) Мерал Акшенер. Очертават се две предизборни коалиции, като и в двете ще има по една националистическа формация.

Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) сключи „републикански съюз” с ПНД на Девлет Бахчели, докато Народнорепубликанската партия (НРП) на Кемал Кълъчдароглу ще се коалира с партията на Мерал Акшенер. За да се преодолеят спънките около регистрацията й за участие в изборите, по нареждане на Кемал Кълъчдароглу 15 депутати от НРП преминаха към “Добрата партия” на Акшенер и тя стана парламентарна сила. При това положение Висшата избирателна комисия я допусна до участие в изборите със 7 гласа „за” и само 2 „против”.

При желание, и от турската опозиция има какво да научим. Както има какво да научим и от Австрия, Холандия и Германия, които забраниха турски политици да правят предизборна пропаганда на тяхна земя. В нашето отечество обаче такива работи не стават. Европейци сме, ама недотам!..

 

Що се отнася до „коалицията на лъжците” и по-специално до един от нейните членове - Великобритания, британският министър Стив Бейкър, който отговаря за развода с ЕС, каза нещо, което обяснява поведението на Тереза Мей. А именно, че британските депутати можели да принудят Мей да се съгласи с провеждането на втори референдум, когато наесен парламентът гласува споразумението за раздяла с Брюксел.

Това обяснява и британското участие в ракетните удари срещу Сирия. Може би самата Тереза Мей се чуди как да се измъкне от капана Брекзит, в който я набута нейният предшественик Дейвид Камерън, обещавайки предизборно референдум за излизане на Обединеното кралство от ЕС.

На свой ред и Брюксел се мъчи да насърчи завръщането на блудната овца в стадото, като се солидаризира с откровените британски бълнувания за руско нарушение на британския суверенитет.

Макрон също гони свои интереси, в името на които е готов да погази всички международни норми. Затова на фона на бурните социални протести във Франция, той се е посветил на войнствената дипломация, опитвайки се да убеди Тръмп „да остане в Сирия”. Понеже, както Макрон заяви неотдавна: „Не бива да бъдем слаби пред Путин” (23 април).

Мизерни цели, отстоявани с непочтени средства!

Но кой е казал, че политиката е поле на морала и почтеността? „Тя, пише Стефан Цвайг, има толкова малко общо с етиката, колкото астрономията и геометрията!”.

Очевидно за някои политици моралът е нужен, само ако не могат да го прескочат.

След посещението си в Белия дом на 23-24 април Макрон се похвали, че той и Тръмп били „гарантите” на световния ред. С такива лъжливи „гаранти” световният безпорядък не ни мърда!


 

 

ТИ, ЦАРЮ, ПОЛОЖИ СВОЯ МЕЧ НА ВЕЗНИТЕ НА СЪДБАТА

Е-поща Печат PDF

 

Битката при Долна Митрополия се е състояла на 10 декември 1877 г. (по стар стил 28 ноември) и е последният етап от Обсадата на Плевен. Завършва с победа на руското оръжие и капитулацията на Западната турска армия, командвана от Осман паша. Падането на Плевен е един от преломните моменти в хода на Руско-турската война (1877–1878) и дава началото на победния марш на руското оръжие за Освобождението на България.

 

28 ноември. Часът около четири забележиха изведнъж един конник, който тичаше към императорския редут и като че ли махаше с шапка и викаше нещо към войските. Тъй като още гърмежите продължаваха, ако и по-нарядко, то с някакво недоумение и недоверие гледаха на радостните жестове на пратеника. Но ето, той пристигна в редута.

„Ваше Императорско величие, Осман паша се предава!“ - извика полковник Моравски, като изговаряше едва думите и с мъка се държеше на седлото.

„Ела тук!“ – отговори царят и сам с бързи крачки тръгна към Моравски.

Последният едва успя с отривисти думи да обясни за станалото. „Благодаря юначе“ - произнесе императорът... Царят сне фуражката и със сълзи на очи се прекръсти.

На 29 ноември на 11 часа заранта Царят излезе на кон с цялата своя свита за Плевен.

В една от най-добрите български къщи беше приготвен обед. Царят, с особите на царската фамилия, с княза Карла и с висшите лица от двора и армията, седеше на трапеза във вътрешното помещение, а за другите лица от императорската свита, великокняжевската и румънската, бяха поставени големи трапези на двора под открито небе. Изведнъж целият двор се огласи с приветствени „Браво, Осман паша! Браво!“. И грамадната тълпа почтително се отдели на две страни, вдигна ръце към шапките за да отдаде чест...

„В знак на уважение към вашата храброст, връщам ви вашата сабя, която ще можете да носите у нас, в Русия, дето, надея се, не ще имате причини за най-малко недоволство.“

Осман, с видимо чувство на признателност, дълбоко се поклони пред Царя и излезе, крепен от лицата, които го придружаваха.

На 30 ноември се събра Негово Величество военен съвет, в който се съвещаваха за по-нататъшни действия...

На 1 декември Великият княз Владимир Александрович възрадва господаря с победа. Като получи телеграмата, Негово Величество заповяда да съберат лицата от главната квартира на молебствие и да напишат грамота за Августейшия командир на 12 корпус, за награждаване на Негово Височество със златна сабя, украсена с брилянти с надпис: „14-и 30 ноемврий 1877 година“.

На 2 декемврий, часът в 9 заранта, Императорът прие офицерите от почетния конвой и командирът на конвоя флигел-адютанта подполковник Енден доложи на Негово Величество тяхната обща молба и помоли Всемилостиво да приеме засега проста сабя за спомен. Царят тогава произнесе: „Аз съм твърде доволен и от тая сабя и друга не ми е нужна“...

Парадът на 2 декември мина без церемониален марш. Царят само обиколи войската, като благодари на всяко почти отделение за всичките трудове и мъжеството, оказано в последното сражение. Като минаваше покрай Третия гренадирски артилерийски полк, Негово Величество извика от фронта редника Карабанов, той се приближи до царя със същата онази чистачка на топа, с която отбиваше турците. След като го разпита за този епизод и го похвали, Негово Величество взема от генерал-майора Салтиков един знак за отличие и саморъчно го подаде на Карабанов. След като дойде до Астраханския полк, Негово Величество извика редника Егор Жданов, който беше захванал едно турско знаме, и тоже го награди със знак на отличие. След свършването на смотра, Негово Величество заедно с Великия Главнокомандующи княза, княза Карла Ромънски с всичката си свита и началствующи лица, се върна в Плевена. На пътя около града, на това място, дето в деня на предаването се вълнуваше едно море от червени фесове, сега също се вълнуваше море, но само черни шапки от овчи кожи. Това бяха българи от Плевена и от всичката околност, дошли да поздравят и благодарят на своя царствен защитник. Те срещнаха Негово Величество с гръмки викове „да живее“ и ръкопляскания, съставляющи у тех обичай за изказване обща радост, приветствия и при „наздравица“. В града, в същата къща, гдето и миналия път, бе сложен обяд на Царя и на всичките присъствующи. При входа на къщата Царя биде посрещнат от тълпа моми-гражданки, една от които едва произнесе следующата приветствена реч:

„Всемилостивий Господарю! Голямо е твоето благодеяние към нас; Ти предприе войната не само от любов и състрадание към нас, но и удостои нашата земя с Твоето царско посещение, като подвъргна себе си на всичките трудности на един походен живот. Всемилостивий Господарю, нашата благодарност към Тебе няма предели, но извини, Великий Господарю, нашата простота и неумение, достойно да те посрещнем и да си изкажем дълбоката признателност. Българите до веки ще благославят Твоето велико име и името на Твоя Августейши дом“.

След това, на Негово Величество бе поднесен от една депутация Плевенски граждани следующият адрес:

„Великий Господарю!

Изминаха се страданията на българския народ. Те отлетеха безвъзвратно, само затова, че Ти, Царю, положи своя меч във везните на съдбата.

Ти, велики Господарю, със своя щит ни запази от варварството на неверните.

Ти ни даде нов живот.

Като слънце ти озари нашата земя със своето посещение, като възкреси българския народ, и както снегът се стопява от слънчевите лъчи, така се пръснаха веригите, които ни овързваха от ред векове!

Можем ли да стоим равнодушни към това велико събитие, плодовете на което ще вкусим не само ние, но и нашите деца и далечни потомци. Със своите страдания през петмесечната обсада, ние, жителите на града Плевен, купихме право да стоим начело на българския народ при стремлението да искажем тебе, Господарю, от името на тоя народ своите най-живи чувства. Ние вярваме: освобождението на Плевен е зарята на освобождението на старата България; Плевен въскръсна сега пръв, както преди векове беше умрел последен!

В спомена на нашите потомци за това въскресение, във видимо през бъдещите векове въспоминание за това щастие, което ти, Господарю, дари нам със Своето посещение на нашия градец, ние просим позволение да устроим в Плевен мъжска гимназия, като я именуваме със свещеното за всеки българин име на Ваше Императорско Величество, Царя-Освободителя.

Ощастливената от тебе, Господарю, България, в Тебе, венценосний Стратеге, вижда своето спасение; тебе трябва да посвещава своите деца, своята надежда и упованието на своята страна, залог за нейното преуспяване в духа на истинската цивилизация и на братско единение с Русия.

Беше време: за много векове потемне слънцето на България, в царуването на Александра Георгиевича Страцимира, под тия височини на Плевен, на които възсия сега по силата на новия Александра, венчан Георги, по право именуван страх на мира на робството и на тиранията.

Душевно и вечно преданните и благодарни български граждани и гражданки от град Плевен“.

Следват подписите на архимандрита Константина, на 9 духовни и на 91 светски лица.


(Из “Дневник Царя Освободителя по освобождението на България”, Леонид Чичагов, София, 1901 г.)


 


Страница 7 от 210