Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 

ХЕНРИ КИСИНДЖЪР: ДОНАЛД ТРЪМП Е ЯВЛЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

95-годишният Хенри Кисинджър неотдавна излезе с необичайни характеристики и прогнози за президента Тръмп, в интервю за програмата „Пред лицето на нацията“ (Face the Nation) на американския телевизионен канал CBS. Бившият съветник по въпросите на националната сигурност и впоследствие държавен секретар при президентите на САЩ Ричърд Никсън и Джералд Форд, предлага ново разбиране на външната политика на президента Доналд Тръмп и прогнозира неговия успех.

"Доналд Тръмп е явление, с което в чужбина не са се сблъсквали преди", заяви Кисинджър. "Либералите и всички, които подкрепят (Хилъри) Клинтън, никога няма да го признаят. Никога няма да признаят, че е истински лидер. Той извършва промени както никога досега и прави всичко това в интерес на народа на тази нация. След осемгодишна тирания, най-после виждаме разликата...

Днес всяка страна трябва да отчита две неща: първо, усещането, че предишният президент, по същество, изолира Америка от международната политика, така че другите страни трябваше сами да се справят.

 

Хенри Кисинджър

 

Второ, че има нов президент, който задава много необичайни въпроси. Поради комбинацията от създадения частичен вакуум и новите въпроси, може да озадачава забележителното и новото, което се появява.

Тръмп постави на първо място Америка и нейните хора. Затова го обичат и още дълго той ще остане на поста си. Няма нищо грешно в неговата политика и хората трябва да отворят очите си за този факт. Когато се хвали, че има "по-голям червен бутон"[1] от този на Ким Чен-ун, той се връща към специфичната нецензурна риторика на миналото, налагайки по такъв начин ново признание на американската мощ...

Кисинджър веднъж писа: "Слабите стават силни със своята безочливост, силните стават слаби, поради своите задръжки!" Никоя друга мисъл по-добре не синтериза отношенията между САЩ и Северна Корея. Може да отнесем тази мисъл и към либералната агресия и консервативната сдържаност.

Тръмп отхвърля задръжките и нарича блъф севернокорйската безочливост. Неговото разбиране е, че контрастът между американското отстъпление при Обама и новото утвърждаване на властта при Тръмп създава нова динамика, която всеки от нашите съюзници и нашите противници трябва да разбере. Нашите съюзници станаха съучастници на пасивността на Обама и сега се плашат от активизма на Тръмп. Те трябва да балансират между двата подхода в разработването на своите политики: осъзнават, че старите разбирания, катализирани от прекаленото ангажиране на Буш в Ирак и отказа на Обама да бъде водач, са остарели. Тръмп налага ново отчитане на новата мощ в името на американските интереси. Тези – и тук, и в чужбина, които се придвижват със стария файтон, се притесняват, че ще бъдат изхвърлени...

 

Доналд Тръмп


Кисинджър смело заявява: "Тръмп е истински лидер в световните дела и налага политически промени, които поставят Америка на първо място!" Това е, което живеещите извън блатото американски граждани, най-много искат и очакват от правителството си.

Харесва ми списъка от 13 точки, които аз, като възрастен американски гражданин, искам да бъдат осъществени. Тръмп поне говори за проблемите, които предизвикват загриженост у повечето американци.

Моята мантра за Тръмп е следната: честно казано, съгласен съм с повечето от това, което казва. Остаряваме и часовниците на сърцата ни не тиктакат така, както преди; но важното е, че той поставя във фокуса тези 13 неща, които искат възрастните, поне аз – със сигурност: 1. Хилари да бъде подведена под отговорност за предишните й беззакония! 2. БОГ: да се върне обратно в Америка! 3. Границите: затворени или плътно охранявани! 4. Конгресът: към сенаторите и представителите да се прилагат същите пенсионни и здравни планове, както към всички останали! 5. Конгресът: да се подчинява на собствените си закони СЕГА! 6. Езикът: само английски! 7. Културата: Конституцията и върховенството на закона! 8. Без наркотици: задължителен тест за наркотици преди и по време на предоставяне на социални помощи! 9. Безплатни помощи: НИКАКВИ за не-граждани на САЩ! 10. Бюджетът: да се балансира най-сетне! 11. Чужди държави: край на даването на пари; да си плащат за нашата помощ. Тези пари са ни нужни! 12. Крайни лимити за издръжката на Конгреса! И най-вече...  13. ДА СЕ УВАЖАВАТ НАШИТЕ ВОЕННИ И НАШЕТО ЗНАМЕ! И нашата полиция!

Ние, хората, идваме!

 

Превод: д-р Радко Ханджиев

 

 

 

ДОШЛО Е ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

Боян АнгеловУжким демократичните промени в България след прословутия 10 ноември 1989 г. доведоха България до положението да бъде една от най-изостаналите държави в света – с една от най-високите смъртности на планетата, с най-ниските доходи в рамките на Европейския съюз, с една от най-ниските раждаемости. Плановете за масово обедняване на хората в продължение на десетилетия работят безотказно. Българският модел на дивашки капитализъм безотказно и бизмилостно унищожава всякакви опити за „очовечаване“. Създаденият политически елит не прави нищо друго, освен да задълбочава пропастта между неморално забогателите и несправедливо обеднелите . Разбира се, че всяко правило има и изключения – съществуват и неподкупни политици, и отнасящи се с човещина към работниците си собствениците. За съжаление, те са редки изключения!

Какво е мястото на писателите в тази амалгама от социални колизии, бруталност, ненавист, безскрупулност и префидност? Ще каже някой, че мястото е много важно. Друг ще каже, че е почти никакво. Аз пък бих казал, че ролята на писателя днес е изключителна. Ето защо българските политици се страхуват да се вслушат в това, което им казват писателите. Или се вслушват само в смехотворното кудкудякане на псевдописачи, чиито интелектуални интуиции стигат до критики на времето преди демократичните промени. Отричайки всичко, сътворено при социализма, те съзнателно или не възвеличават безогледния  и животински „бял терор“, погубил живота на прекрасни писатели, чиято единствена „вина“ е била, че са искали да живеят в по-справедливо общество. Смъртоносните болести, пещите на полицията, бесилките и куршумите отнеха живота на Христо Смирненски, Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Емил Шекерджийски, Васил Воденичарски, Никола Вапцаров, Иван Хаджийски, Иван Невянин и много още рицари на словото. Затова народът е нарекъл България „родина на убитите поети“.

Днешните соросоидни храненици, в мнозинството си чеда на комунистически функционери, неистово крещят, че те и само те са носителите на демократични промени. Нека крещят колкото си искат! Безпощадно ясно е едно: за да бъдеш писател е необходимо преди всичко висок талант, придружен с висок морал. Цитираните по-горе отрицателки и отрицатели може би притежават нещо от първото, ала отдавна се знае, че талант без морал не струва и пукнат грош. Дай им на тези номенклатурни отрочета  или отрочета на фашизоидни кръволоци да се гаврят с истинските колоси на българската литература, да се подиграват с мъките на народа ни. Навремето Паисий проклел подобни родоотстъпници, срамуващи се от миналото на своето Отечество.

Дошло е време да им припомним думите на Хилендарския монах. Дошло е време!

 

Боян Ангелов

Председател на Съюза на българските писатели


 

 

СДРУЖЕНИЕ НА ДУХА НА СЛОВОТО И ЛЮБОВТА КЪМ БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Патрон на тържеството бе държавният глава Румен Радев

 

Силната и здрава духовна среда е нужна, за да бъде подкрепян и оценяван българският талант. Това заяви президентът Румен Радев при отбелязването на 105-годишнината от основаването на Съюза на българските писатели. Тържественото честване, което събра редица творци от България и чужбина, се състоя в зала 6 на НДК и се проведе под патронажа на държавния глава.

Президента на Република България Румен Радев удостои Съюза на българските писатели с плакет „Св. св. Кирил и Методий“. Отличието се връчва за значимия принос към българската литература, култура и духовно развитие и по повод 105-годишнината от създаването на творческата организация.

По думите на държавния глава съюзяването и обединението на блестящи индивидуалисти и преди 105 години, и сега е продиктувано от необходимостта от здрава и силна културна и духовна среда, която да бъде отворена за знаещия, за твореца и непримирима към войнстващата посредственост и безпросветност. Съюзът на българските писатели последователно отстоява духовната мяра като бариера за налаганата посредственост, заяви Румен Радев и се обърна към присъстващите творци с думите: „Нека българският език с неговата „хубост и мощ“, както е написал Вазов, който вие цените и владеете, да продължава да блести в бъдещето и да бъде най-силният културен и духовен български код“.

„Историята на съюза е внушителен летопис, в който се пресичат творческите пътища и наследството на гениални и обичани автори, над които се извисява задължаващата и покровителстваща духовна осанка на първия почетен председател на сдружението — патриарха на българската литература Иван Вазов“, посочи държавният глава. Президентът заяви, че за 105-те години от създаването му съюзът се е доказал като средище за творчески спорове, но и за творческо обединение. В него членуват поети, писатели, публицисти, имената на които много често са се превръщали в културни и духовни институции, отбеляза Румен Радев.

 

Словото на председателя на съюза Боян Ангелов поместваме отделно. Също и приветствията от името на НС на БСП поднесено от Корнелия Нинова, както и поздравлението от името на градския съвет на БСП, на председателя на Софийската градска организация, Калоян Паргов.

 

Президентът на Република България Румен Радев връчва плакет „Св. св. Кирил и Методий“ на Боян Ангелов председател на Съюза на българските писатели.

Президентът на Република България Румен Радев връчва плакет „Св. св. Кирил и Методий“ на Боян Ангелов председател на Съюза на българските писатели.


 

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА

Е-поща Печат PDF

Времето на чудесата отмина и ще  ни се наложи да търсим причините

за всичко, което става на света.

Уилям Шекспир, „Хенри V“

На нас ни харесва тази работа - да наричаме нещата с истинските им имена.

Карл Маркс

 

Преди сто години Освалд Шпенглер публикува своята знаменита книга „Залезът на западния свят“, повече известна като „Залезът на Европа“. Шпенглер реагира на крушението от хода и резултатите на световната война, на това, което Карл Полание е нарекъл „цивилизацията на XIX век“. Сега ние знаем, че през 1918 г. залезът тепърва започва. Неговите по-нататъшни вехи са:

— 1945 г., когато Европа престава да играе ролята на геополитически (геоисторически) субект и се оказва поделена на зони на влияния, както някога предупреждава Наполеон, между Русия и САЩ;

— 1968 г., когато така наречената студентска революция, а по-точно, това, което се крие зад нея, нанася страшен удар по запазилите се европейски ценности, рязко ускорявайки процеса на американизация, деевропеизация на Европа и превръщането на Запада в Постзапад.

 

Мрежовата военно-политическа операция – миграционна криза

Финалната точка под формата на мръсно мастилено петно бе поставено от така наречената миграционна криза през 2015 г. „Така наречената“ — доколкото, според мнението на редица експерти, тя в значително по-голяма степен прилича на добре планирана и подготвена мрежова военно-политическа операция, комбинирайки провеждането на нелегални операции в областта на манипулирането на антропотоци, стратегически комуникации, крупна логистика и, разбира се, психологически (психоисторически) кампании с нанасянето на мощни психоудари. Целта на дадената операция е създаването на управляем хаос; средството е организацията на широкомащабни, невиждани от времето на Втората световна война потоци на бежанци и нелегални мигранти.

В дадения случай управляемият хаос удря по евробюрокрацията, деморализирайки я, по Евросъюза, демонстрирайки пълната политическа импотенция на неговото ръководство. Последното не закъсня да си признае това. На, 2 септември 2015 г., министърът на външните работи на Словакия Мирослав Лайчак след заседание на правителството на страната признава, че Шенгенската зона де-факто е престанала да съществува заради масовото нахлуване на бежанци от Близкия Изток и Северна Африка; към септември 2015 г. техният брой е повече от половин милион души, стремящи се не натам, както обикновено се случва с хората, бягащи от мъката, бедата и заплахата от смърт, а натам, където е „чисто и светло“ - към страните с високи държавни дотации: Германия, Швеция, в краен случай Франция или Италия.

Заселването на Европа със социални хищници

17 септември 2015 г., официалният представител на МВФ Джери Райс оценява ситуацията в Европа като „хуманитарна криза от небивал мащаб“. В въпреки че, повтарям, в онзи момент в Европа се намират само около половин милион бежанци, европейските власти ги обзема такъв страх, че вече им се привиждат 30-35 милиона в най-близкото време (изявление на говорителя  на МВнР на Унгария на 19 септември). Всъщност, има от какво да се изплашат: тъй наречените бежанци, по-голяма част от които са млади и здрави мъже, нямат намерение нито да работят, нито да се асимилират; те искат едно - да живеят от помощи, без да работят. По този начин иде реч за новата вълна на преселване на народите (Юг - Север), за заселването на Европа с чужди ѝ в етническо, културно-религиозно и расово отношение маси – Реконкиста, но в обратна посока. Тези маси с цялата очевидност са настроени за реализирането на криминално-паразитно усвояване на ареала на обитаване на сития, срамежливия, изгубилия ценностите си и волята за съпротива бял европейски човек. Какво той, свикналият на комфорт и научен на толерастия, може да противопостави на социалните хищници, събрали (организирали) се в етнически банди?

Разгръщането на миграционната криза нагледно демонстрира неготовността, а неспособността на западноевропейците не само да се противопоставят на чуждото, но даже да се защитят от него, съхранявайки своето достойнството при сблъсъка с него.  В дадения смисъл това е финалът на залеза на Европа в историческата дупка, финал, какъвто не би се присънил и на Шпенглер. Авторът на „Залеза на Западния свят“, при целия си песимизъм, се отнася с уважение към онова поколение немци и европейци, които са готови да застанат срещу предизвикателствата на века, а не да крият „тялото тлъсто“ в „нишите“ на комфорта.

 

Андрей Фурсов


Миграционната криза - това е явление, през чиято призма, като през гигантска лупа, могат да се разгледат немалко важни тенденции за развитието на Европа, не само в XXI, но и през изминалия XX век - именно тогава сериозно е забъркана онази каша, която ние и нашите деца, а сигурно и внуци, ще трябва да сърбаме през XXI век. Тази криза е „моментът на истината“ за залеза на Европа, западния свят, неговото превръщане в Постзапад. Историческите нишки се опъват от миграционната криза в миналото, и за това, за да бъде разбран - и залеза - необходимо е да погледнем и Втората световна, и късния Рим, и съвременната постзападна наука, и на класовите корени на неолибералната контрареволюция и глобализация - само така може да се нареди пъзелът, да се намерят причините за случващото се и тези причини да бъдат назовани с имената им.

Отслабването на Евросъюза

Да, днес виждаме финала на залеза, доколкото иде реч за етнокултурното и расовото заместване на белите европейци, изтласкването им от историята. Френският философ Рено Камю така и нарича този процес: “le grand remplacement” — "великото заместване". Излиза, че Шпенглер е бил прав, предполагайки че XXI век ще бъде последен за Европа? Финалът добива още по-финалистични и упадъчни черти, доколкото ситуацията бе провокирана от ръководството на Германия, икономически най-силната държава в Европа. Спусъкът бе натиснат по време на новогодишното (31 декември 2014 г.) послание на „добрата баба“ Меркел, която по същество покани мигрантите в Германия. През май 2015 година още един добряк, министърът на вътрешните работи Лотар де Мезиер, заявява в Берлин, че Германия е готова да приеме 450 хиляди бежанци.  Вече следващия месец тълпи от мигранти започват на напират към Германия и съвсем скоро немците са принудени да увеличат цифрата до 800 хиляди. Започна кризата, която при това не е само немска, но и европейска. В същото време, когато обикновените немци, италианци, гърци проклинаха Меркел и въртяха пръсти около слепоочието („бабата се побърка“), европейските, а по-точно атлантическите издания се надвикваха да я възхваляват. В самия разгар на кризата през септември 2015 г. самата Меркел не мислеше за нейното разрешаване, не за немците, а за друго: тя се обърна към Марк Цукърбърг с молба по някакъв начин да спре критиката към нея от гражданите на ФРГ в социалната мрежа Facebook. Цукърбърг отговори, че работи по въпроса. А защо да не „работи“? САЩ само могат да се радват от отслабването на Евросъюза, именно така въздейства миграционната криза върху това неорганично образувание.

Нека запомним това новогодишно обръщение от последния ден на 2014 година и от него се отправим почти 30 години назад във времето, в година 1973-та,  най-малкото с нищо не предвещаваща за болшинството европейци предстоящи беди. Наистина, завършва „щастливото тридесетилетие“ (1945—1975 г.), но за това, че то свършва, малцина са се замисляли, болшинството, буквално обзето от синдрома на Сидоний Аполонарий, живее с инерцията от 1950-1960-те години. Знаците са на стената, още повече, предупрежденията за тях - „поличбите“, почти никой не ги забелязва.

Почти никой. Но не всички.

През 1973 година във Франция излиза романът „Лагерът на светците“ (“Le Camp des saints”) на писателя и пътешественика Жан Распай. Той бързо се превръща в бестселър. В романа се описва масовата миграция от Третия свят, която обхваща Европа и най-вече Франция. Специфичният спусък за тази масова миграция става заявлението на белгийското правителство, че е готово да приеме нуждаещите се деца от Третия свят. Не е ли предсказание за посланието на „баба Ангела“? В романа белгийската инициатива също предизвиква криза. Началото полагат събитията в Калкута, където тълпа от майки помита портите на белгийското консулство, помита консула и настоява за незабавно отправяне на децата в Европа. Белгийците се пробват да дадат заден ход – но вече е късно. Скоро индийската тълпа се сдобива с водач-месия, сакат урод, който призовава всички да плават с лодки до Европа и да я превземат по мирен начин – никой няма да посмее да стреля по жените и децата. И ето, армадата плава – дълго. Най-накрая, след много месеци път тя се появява край южните брегове на Франция.  По-голямата част от жителите на района, където мигрантите слизат на брега, са ужасени.Обаче някой друг се радва.

Романът съдържа следния епизод. Стар професор, с висока култура, слуша Моцарт в дома си в момента, в който мигрантите слизат на брега. Местното население бяга, професорът си мисли, че е останал сам. В този момент в дома му нахълтва млад французин, тип хипи, и започва да се глуми със стареца, говорейки му, че неговото време, неговата култура и неговата страна са свършили, и славейки новата страна, която пришълците от Третия свят, заедно с французите като него, студента, ще създадат на мястото на Франция. Професорът не спори с натрапника: „Да, това, че моят свят няма да доживее до сутринта, е повече от вероятно, но аз имам намерение напълно да се насладя на последните му мигове“. С тези думи той вади револвер и убива наглеца.

Междувременно, сблъсквайки се с мирното ненасилствено настъпление на мигрантите, всичките държавни структури на Франция се оказват безсилни. Нито политиците, нито военните не желаят да поемат отговорността за твърдото решение на проблема – а друго решение няма. В същото време известните медийни лица приветстват слезлите от лодките и настояват властите да ги приемат. Романът завършва така, че Франция капитулира, приема слезлия на брега милион, и е разбираемо каква е позицията на автора: да бъдат пуснати пришълците, чуждите – означава да бъдат унищожени французите, тяхната култура и морал.

Критики и противопоставяне на статията на Распай

Въпреки, че книгата на Распай започва като бестселър, много скоро около нея възниква заговор на мълчанието. Това, че „Лагерът на светците“ е бил преведен на няколко европейски езика и към 2006 година в Европа са отпечатани над 500 хиляди екземпляра – това е заслуга на антимиграционните организации, които финансират изданието.

През 1985 година Распай се връща към темата за миграцията в статия, написана за Le Figaro Magazine в съавторство с уважаемия демограф Жан-Фернан Дюмон. Статията „Ще бъде ли Франция френска през 2015 година?“ е отпечатана на първа страница и е съпроводена с рисунка: Мариана (националният символ на Франция) в чадра. Авторите на статията пишат, че ръстът на неевропейското население в перспектива носи заплаха за френските ценности и култура.

Откъм разръчканото змийско гнездо правителствени чиновници и платени учени върху Распай и неговия съавтор се изсипва вал от критика. Жоржина Дюфоа, министър на обществените работи, нарича статията „отзвук от нацистките теории“; министърът на културата Жак Ланг определя статията като „смешна и гротескова“, а Le Figaro Magazine е обвинен от него, че е орган на расистката пропаганда. Тогавашният министър-председател на Франция Лоран Фабиус не намери да прави нищо по-добро, освен да започне спешно да убеждава всички, че имигрантите внасят голяма лепта в богатството на Франция – а нали Распай и Дюмон  пишат не за достъпните, според разбирането на Фабиус, земни неща като богатството, а за нещо по-сериозно.

Критиците на статията, разбирайки че техните аргументи носят емоционално-пропаганден характер, бяха длъжни да  противопоставят поне нещо реално, но с това се получи зле. Същата тази Дюфоа се опита да опровергае оценката на Распай и Дюмон, според които във Франция всяка година пристигат приблизително 59 хиляди имигранта - и цопна в локвата: статистиката за 1989 година сочи още по-голямо число – 62 хиляди. Времето показа правотата на писателя и демографа: през 2006 година Франция е приела 193 хиляди мигранта, през 2013-та те вече са 235 хиляди.

През същата тази 1985 г. в увода към новото издание на „Лагера на светците“ Распай пише, че неговите предсказания за гибелта на западната цивилизация се оказват верни. Распай принадлежи към този рядък, измиращ тип висококултурни и обладаващи с напрегнато цивилизационно и етнорасово съзнание европейци, които помнят предупреждението на Стефан Цвайг: всичко, което обичате, дори да иде реч за най-великата цивилизация в историята, може да бъде пометено и унищожено от тези, които не са достойни за него. Тоест, от агресивните чужди, ще добавя аз.

През юни 1991 г. 66-летният писател публикува във вестник „Фигаро“ статията „Родината, предадена от републиката“. Международната лига за борба с расизма и антисемитизма се опитва да го съди, но съдът отклонява иска им.

Пророческият роман

Символично е, че в един летен ден на 2001 година, в 4 часа сутринта, лодка с 1500 кюрди-бежанци от Ирак акостира на южния бряг на Франция.  Слизайки на брега, кюрдите се хвърлят да тропат на вратите на местните жители, за да бъдат пуснати вътре. Всичко това се случва само на 50 метра от онази къща, където през 1972 година в продължение на 18 месеца Распай пише своя пророчески роман. Днешната европейска реалност не само съответства на пророчеството, но и многократно го е преизпълнила.

И последните щрихи. След напускането от длъжност на Александър де Маранш (директор  на френската специална служба SDECE през периода 1970-1981 г.), известен антикомунист и антисъветчик, изтича информация че още в средата на 1970-те години той е участвал в секретни преговори между представители на Западна Европа и краля на Мароко Хасан II. Ставало е въпрос, нито много, нито малко, за строителството на тунел под Гибралтарския пролив, който да улесни доставянето на мигранти от Северна Африка в Европа. Тези преговори не водят до нищо, нищо не било построено, но въпреки това мигрантите от края на XX и началото на XXI век „наводниха“ Европа и без никакъв тунел. Все още не е „с огън и меч“, но е „потоп“, и в Европа не се виждат герои като пан Володиевски, способен да я защити със сабята си, или Ян Собиески, прогонил турците от стените на Виена през 1683 г. В дадения контекст, обаче, е важно друго: още през 1970-те години силните на този свят са планирали миграционния поток от Третия свят към Европа.

Защо? И само в икономиката ли е работата?

Икономическата потребност от мигранти възниква в Европа след края на Втората световна война. В частност, във Великобритания Актът за имиграцията е приет през 1948 година и през същата година с кораба Empire Windrush пристигат първите мигранти от Уест-Индия. Процесът вървял постепенно, никой или почти никой не е предполагал, в какво ще се излее това. А когато – през 60-те – се излива, оказало се, че разбиране как да се реши въпросът няма; британското правителство просто не знаело какво да прави с миграцията. В края на 60-те ситуацията се изостря до такава степен, че през април 1968 година 75% от допитаните британци се изказват за ожесточаване на контрола на имиграцията, а съвсем скоро това число нараства до 83%.

На 20 април 1968 г., реагирайки на настроенията на съгражданите си, министърът на отбраната в правителството в сянка на консерваторите Джон Енох Пауъл (1912—1998) произнася знаменитата си реч „Реки от кръв“.

 

мигранти

 

В нея той много твърдо се изказва по въпроса за миграцията, отбелязвайки опасността от приемането на „петдесет хиляди души на издръжка всяка година“ в страната. „Когато гледам бъдещето, обземат ме мрачни предчувствия, и като римлянин (Вергилий - бел. А. Фурсов) аз виждам Тибър, изпълнен с кръв“. 74% от британците поддържат позицията на Пауъл. Въпреки това, премиерът в сянка (и по „съвместителство“ непоправим педофил) Едуард Хит веднага гони Пауъл от кабинета, получавайки при това 69-процентно осъждане от страна на британците.

Според аналитиците, Пауъл е имал всичките шансове да измести Хит, да стане водач на консерваторите и в перспектива да спечели изборите. Между другото, не е изключено, че в този случай по друг начин би се развила политическата кариера на Маргарет Тачър. На нея разчистват мястото, изтласквайки Хит с помощта на убийствен компромат: срещу Пауъл, когото Хит отстранява като конкурент, такъв компромат няма.

Белите са вече малцинство

През 1970-те и особено през 1980-те години, когато управлява Тачър, количеството мигранти във Великобритания става такова, че политиката за намаляване на числеността им при запазването на съществуващия във Великобритания политически режим се оказва невъзможна: точката за невъзможно връщане е премината – и това е едно от „достиженията“ на Тачър. Именно през годините на нейното управление, както забелязва Андрю Норман Уилсън, автор на трилогията за британската история XIX—XX в. ("Викторианци", "След викторианците", "Нашите времена"), Великобритания престава да бъде нечий дом и става „дом ничий“ (“nobody’s house”).

През 1980-1990-те години миграцията във Великобритания се разгръща под знамената на мултикултурализма (Вижте статията „Зловещите Мулти-Култи“ на А. Фурсов, бр. 31 на Нова Зора от 31 юли 2018 г.). Особено усърдие проявява правителството на Тони Блеър (от 1997 г.), отваряйки широко вратите за мигрантите. По мнение на анализаторите, голяма и доста зловеща роля за това играе Барбара Рош,  министър по делата за предоставяне на убежище и имиграцията (Asylum and Immigration Ministry). Давайки като пример своето семейство, преселило се във Великобритания през XIX век, тя се опитва да убеди всички, че миграцията не е нещо ново, че Англия винаги е била страна на мигранти, например норманите, завоювали я след битката при Хастингс през 1066 година.

Това, разбира се, е лъжа: норманите през XI век съставляват 5% от населението на Англия, докато през 2002 година преброяването на населението в Англия и Уелс констатира: в близките 10-15 години бялото население на Лондон ще бъде малцинство, а мюсюлманското население на страната ще се удвои. Според преброяването от 2012 година само 44,9% от жителите на Лондон се определят като бели британци, броят британци, живущи в страната, но родени извън пределите, е нараснал на 3 милиона. През 2014 година жените, родени извън пределите на Великобритания, са осигурили 27% от новородените в Англия и Уелс; при 33% от децата, в крайна сметка, поне единият родител е бил имигрант. Учудващо ли е, че именно в Англия броят на привържениците на християнството намалява с най-бързи темпове? Освен това, норманите в расово и религиозно отношение не се различават от по-голямата част жители на острова.

Разбира се, всичко това не са аргументи за „фаталната“ Барбара Рош: тя повтаря мантрата, че даже упоменаването на политиката за имиграцията, да не говорим за дискусиите по темата, е проява на расизъм, а всякакви опасения по повод въпроса за миграцията е расизъм, фашизъм и ксенофобия. И това при положение, че като цяло белите британци се отнасят към мигрантите доста търпимо или, използвайки мерзкия термин, „толерантно“. Обръщам внимание на агресивността на привържениците на мултикултурализма и отсъствието на толерантност, към която те така обичат да призовават. Много често те блокират, пресичат даже опитите за неутрално, спокойно обсъждане на проблема, квалифицирайки ги като расизъм, нацизъм, ксенофобия и... нетолерантност.

Днешната ситуация във Великобритания е такава: в 23 от 33 района (borough) на Лондон белите са вече малцинство, а властите и средствата за масова информация горещо приветстват този факт – не по-малко горещо като при хомосексуалните бракове. Броят на тези, които се определят като християни, е намалял от 72% на 59% (т.е. от 37 милиона на 32 милиона), докато броят на мюсюлманите се е увеличил от 1,5 милиона на 2,7 милиона. На пръв поглед съотношението не изглежда заплашително. Обаче, както смятат експертите, първо, представените числа не отчитат нелегалните мигранти; второ, въпросът не е в количеството, а в качеството: мюсюлманите са много по-активни в своята вяра, по-добре са организирани и са подготвени за конфликтите с прилагане на насилие; трето, заради боязънта, а също така в съответствие с логиката на толерантността и мултикултурализма властите, като правило, заемат страната на мюсюлманите. В своята готовност за умиротворяване (терминът “appeasement” (помиряване) някога се е употребявал относно политиката на Чембърлейн по отношение на Хитлер – заради мира на всяка цена) британските власти са готови да забранят на учениците носенето на кръстчета и коледните тържества, за да не нараняват религиозните чувства на мюсюлманите.

Има просто въпиещи случаи. Ще приведа два.

Случай първи. През 2009 година при завръщането си от Афганистан Кралският английски полк преминава в параден строй през град Лутън. Мнозина бели британци (белите са 45% от жителите на Лутън) излизат за да приветстват военните. Едновременно с това членовете на ислямистката група „Ал-Мухаджирун“ гръмко протестират, наричайки войниците „убийци“, „убийци на деца“ и подобни. Когато белите британци правят опит да озаптят ислямистите, полицията идва на помощ на последните, заплашвайки белите с арест. В отговор последните решават да създадат група English Defence League (Английска лига за защита), която в продължение на няколко години организира протестни акции  срещу насилствените действия на ислямистите. Полицията, като правило, никога не е заемала страната на Лигата, не реагира на нападенията на ислямистите срещу членовете на Лигата, няколко пъти арестува нейния ръководител Том Робинсън, а след това направо го изпраща в затвора.

Случай втори. През януари 2011 г. в съда на Олд-Бейли, Лондон, съдят банда от девет пакистанци и двама североафриканци, които в продължение на няколко години в Оскфордшир похищават, насилват и продават като секс-робини момичета на 11-15-годишна възраст. При това, една от тях е дамгосана с буквата „М“ от нейния собственик, който се казва Мухамед. Болшинството от момичетата са били бели британки. Разследването показва, че бандитите са действали в пълно съответствие с характерните за исляма възгледи на това, как трябва да се отнасят към жените и децата-немюсюлмани.

Пресата, отразяваща съдебния процес, не се осмелява да напише за членовете на бандата като за мюсюлмани, тя лицемерно пише за тях като за „азиати“. Обаче не само журналистите, подчертава Дъглас Мюрей, автор на книгата „Странната смърт на Европа“, но даже полицейските служители и съдиите се държат така, сякаш тяхната работа е нещо като посредничество между областта на фактите и обществото. В подобни случи във всички европейски страни пресата практически се държи по аналогичен начин. Например, в Ротердам за периода 1997-2014 г. в мюсюлманските общности са регистрирани 1400 случая на детска секс-експлоатация. Пресата и властите направиха всичко възможно, за да потулят скандала. И само настойчивостта на журналистите, понякога само един-двама, които не се боят от ислямистките заплахи, нито от либералните обвинения в „професионален“ или „институционален“ расизъм, позволява да бъде пробит заговора.

 

18.06.2018 г.

Източник: andreyfursov.ru

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 7 от 247