Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПОНИЖАВАНЕТО НА РОЛЯТА НА НАТО ЩЕ СТАВА ПОСТЕПЕННО

Е-поща Печат PDF

Вернер Фаслабенд, един от най-компетентните европейски експерти по отбраната и сигурността, пред Нова Зора в разговор с Бойчо Дамянов.


Вернер Фаслабенд в продължение на десет години (1990 – 2000 г.) е министър на отбраната на Австрия. Понастоящем е президент на Австрийския институт за изследване на европейската политика за сигурност (AIES) Виена.


- Как оценявате развитието на общоевропейската външна политика и политика на сигурност в светлината на подписания в Аахен през януари т.г. договор между Германия и Франция?

- Общата европейска външна политика и политика на сигурност е ядрото на Аахенския договор. В него ясно е изразена волята и на двете страни да продължат процеса на сближаване в областта на външната политика и политиката на сигурност, а също и да създадат необходимите за това сближение механизми.

-  Колко време ще е необходимо за осъществяването на такова сближаване? -  Искам открито и ясно да кажа, че двете страни имат много различни култури и разбирания относно политиката на отбрана и безопасност. Това е най-голямото препятствие по пътя на взаимодействието и обединението между Германия и Франция и то трябва да бъде преодоляно.

- За какви различия става дума?

- Основата, върху която Франция изгражда своята безопасност и отбрана, е постколониална. Тя има самочувствието на глобален играч заради своя бивш колониален статут и притежанието на атомно оръжие.

Докато в съзнанието на поствоенна Германия бе развито пацифистко мислене и поведение, което формира и днешната ѝ политика на отбрана и безопасност. Германците винаги са изхождали от принципа, че не трябва да се намесват и не трябва да участват в задгранични военни операции, за да не ги вземат за завоеватели или агресори. Тази вина бе внушена на всички следвоенни поколения в Германия заради нейното нацистко минало.

-  Как могат да се преодолеят тези различия? -  Днес и французи, и немци се стремят да преодолеят това противоречие и те демонстрират своята воля, а към това трябва да добавим и недвусмислената поддръжка от страна на сегашния американски президент Доналд Тръмп.

Ако внимателно се прочете текстът на договора, се вижда, че пътят ще бъде дълъг, ще са необходими големи усилия за отстраняване на различни препятствия – юридически, политически, като например противодействието на НАТО. Или как да се излезе от тези ограничения, които се съдържат в Лисабонския договор от 2007 г.

-Какво е новото в Аахенския договор? - В него бяха заложени някои нови, доста смислени механизми, като например създаването на общ немско-френски Съвет за сигурност, в рамките на който в тесен, затворен кръг да се обсъждат най-важните проблеми на сигурността и отбраната.

Така би могло много по-свободно и по-открито да се решават най-горещите и най-насъщните проблеми на отбраната и сигурността и да се намерят по-бързо общите линии. И не е нужно, както е прието на по-широките площадки, отначало да се заявява позицията, след това да се разгласява, да се дискутира и т.н.

- Кои според Вас ще бъдат главните теми, с които ще се започне?

- Една от най-важните, с която трябва да се започне, е съвместната политика в областта на въоръжението, в това число износът на оръжие, където са най-големите различия между Франция и Германия и през последните години те дори се задълбочиха.

Вторият проблем е постоянният страх у германците да не би да разсърдят САЩ и какво ще каже НАТО.

- Между Германия и Франция и досега имаше общи договори.

- Най-после и двете страни разбраха, че Елисейският договор от 1963 г. е недостатъчен за решаването на проблемите на сигурността и отбраната в новите условия и те се решиха да отделят специално внимание именно на тези проблеми.

- Как ще се развива в бъдеще сътрудничеството на Германия със САЩ и НАТО?

- Това не е лесен въпрос. За Германия и в бъдеще НАТО ще има приоритет. В краткосрочен аспект Аахенският договор няма да повлияе на тази позиция на Германия. Но едновременно с това забелязваме как немците започнаха бавно да проумяват, че трябва постепенно да започват да се изправят на собствените си крака. Процесът ще е продължителен, но друг изход няма.

- А как са нещата при французите? - Те имат повече свобода на действие, имат по-различно отношение към общата европейска политика на сигурност и отбрана. Те считат, че могат да се обвързват с нея само до определена степен, която да не пречи на Франция да провежда своя собствена национална политика на сигурност и отбрана и да не накърнява нейните интереси и действия в сферата на френското влияние. Това започва с износа на оръжие и завършва с осъществяването на различни военни мисии в Африка и други точки на света. Ето ви най-пресния пример – Либия. За сегашния хаос там до голяма степен вина носи Франция. Тя активно се намеси в свалянето и убийството на Кадафи. Днес тя отново се стреми да защити своите собствени интереси, като се е концентрирала върху генерал Хафтар и не я интересува нито ЕС, нито ООН. Винаги съм считал, че това, което бе извършено в Либия, бе погрешно.

- А в Сирия? - Същото щеше да стане и там. Западът побърза да зачеркне Башер Асад и да признае някакви нови сили, които нямаха никаква социална и силова опора и в резултат – хаос! Дори отсъстваше и най-малката перспектива те да разпространят своето влияние и да установят контрол върху останалата територия на страната. Всички още от самото начало разбираха, че това ще бъде провал, че води в задънена улица.

- Как според Вас ще се отрази излизането на Великобритания от ЕС на общоевропейската външна политика и политика на сигурност?

- Сигурно ще се учудите, но мисля, че в тази област нещата най-малко ще се променят.

- Интересно защо? - Защото, от една страна, вътрешноевропейските процеси без Великобритания ще могат да бъдат придвижвани много по-лесно. А от друга страна, британците изведнъж, както никога досега, започнаха да проявяват особен интерес и желание да разширяват и задълбочават сътрудничеството в областта на бъдещата общоевропейска външна политика и политика на сигурност.

- Звучи като анекдот! - Да, но е самата истина! От една страна, те разбират, че след излизането им от ЕС няма вече да са в състояние да блокират онези европейски процеси, които са им неизгодни, но от друга страна, възнамеряват много активно да се обвържат и да сътрудничат в областта на отбраната с Франция. Това изобщо не са формални намерения, а съвсем съдържателни, поради това, че двете страни, в това число и техните въоръжени сили, са вече много силно интегрирани в рамките на ЕС. Те са нужни една на друга за осъществяване на взаимна поддръжка. Британската армия не е в състояние да осъществи самостоятелно нито едно сериозно военно движение без поддръжката на Франция и Холандия. Без холандските десантни и транспортни кораби те не са в състояние да придвижат своите армейски части по море.

Има и още един важен военнополитически аспект. Великобритания е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Но тя винаги имаше около себе си поддръжката на Франция и политическата поддръжка на целия ЕС. А кого ще представлява Англия след Брекзит? Само себе си! Е, може би и остров Ман в допълнение.

- Искате да кажете, че тя ще загуби част от своето досегашно значение?

- От гледна точка на нейното външнополитическо и военнополитическо влияние на международната арена тя изведнъж ще загуби своята предишна значимост. Нямам предвид, че ще изпадне в изолация, но ще ѝ се наложи да бъде самотна. Това постепенно им става ясно на британците и затова им се иска колкото се може по-дълго да останат по-близо до Европа. Ето защо, от една страна, се стараят да засилват своето участие в НАТО и чрез други страни, като Полша, да блокират и пречат на по-нататъшното задълбочаване на общоевропейската политика на безопасност и отбрана. От друга страна, се опитват да бъдат колкото се може по-близо до общоевропейската политика на безопасност и отбрана, защото прекрасно разбират, че след излизането им от Евросъюза техният дял на европейския пазар на оръжие рязко ще падне и пострада. По тази причина те с всички сили ще се стремят да съхранят своите тесни връзки с партньорите в оръжейната област в ЕС.

- Няма ли в такъв случай Великобритания да препятства германско-френското сближаване? - Да, особено в рамките на НАТО те непременно ще се опитват, но не мисля, че ще им се отдаде, поне дотогава, докато САЩ под ръководството на Тръмп провеждат започнатата политика на оттегляне от Европа и на предоставяне на ЕС на повече самостоятелност и свобода във военнополитическата област.

На британците едва ли ще им се отдаде да се противопоставят на тази нова американска политика.

- По този повод възниква един фундаментален въпрос: САЩ заявяват, че излизат от Европа, но НАТО продължава да съществува. Как да се разбира това? - Това не бива да се разбира като автоматичен процес. На днешния етап Европа има много сериозни празноти както в техническо, така и в логистично отношение, също и по отношение на структурата на въоръжените сили.


Засега тя просто има нужда от НАТО, не може веднага да се откаже от неговата поддръжка. А има и такива страни, които по разни свои причини настояват за запазването му, вземете Полша, Прибалтика. Иначе ще се наложи Германия и Франция да се занимават с тях, а те въобще не изгарят от такова желание нито по отношение на Прибалтика, нито по отношение на Източна и Югоизточна Европа.

Затова мисля, че понижаването на ролята и относителния дял на НАТО ще става постепенно, в зависимост от нарастването на възможностите и готовността на ЕС да осъществява общоевропейската политика на сигурност и отбрана.

- Как се вписва в тази картина обявеното от САЩ разполагане на нови ядрени ракети в Европа?

- Мисля, че за ЕС това няма да промени особено нещата. А пък САЩ не ги е грижа какво мислят европейците по този въпрос, нито пък дали от това ще пострадат европейските интереси. В действителност това е игра между САЩ, Русия и Китай.

Доколкото разбирам, Китай няма намерения в близко бъдеще да се присъедини към договора за ракетите със среден обсег (ДРСО), което до голяма степен го обезсмисля.

Русия вече предприе и продължава да предприема ответни мерки срещу тези ракети. По-интересното е каква ще бъде реакцията и поведението на Китай.

Затова не мисля, че разполагането на тези ракети ще се отрази съществено върху по-нататъшния процес на общоевропейската политика на сигурност и отбрана. Не мога да не отбележа, че това разполагане не изпълва европейците с особена радост – разбира се, че сме настроени отрицателно. Но на фона на вече разположените в Европа американски ядрени оръжия това не променя особено силно нещата. Основният проблем за САЩ е Китай и там те ще бъдат принудени да противодействат с базирани на кораби ракети, което е много по-трудно и по-сложно.

- Разположените в Европа ракети очевидно ще бъдат срещу Русия, а не срещу Китай? -  Да, но основното количество нови ракети ще бъде в Източна и Югоизточна Азия.

-  Споменахте Китай, неотдавна се проведе поредната среща на високо равнище ЕС – Китай. Има ли нови развития?

- Това беше поредна среща, но за първи път ЕС постави така остро, ясно и обосновано въпроса за постигането на реципрочност във взаимоотношенията. Търговският баланс между ЕС и Китай в продължение на много години продължава да е силно отрицателен. ЕС настоява и ще приложи своя натиск в краткосрочен аспект да стане балансиран.

Ако погледнем европейските инвестиции в Китай и съответно китайските в ЕС, доскоро те бяха почти еднакви, т.е. балансирани. И изведнъж през последните няколко години китайските инвестиции започнаха рязко да нарастват. Това предизвика у нас загриженост, тъй като не беше естествен процес в резултат на обективно икономическо развитие, а държавна задача, поставена от политическото ръководство на страната. И това предизвика в ЕС оправдана реакция и загриженост. Китайците намалиха темпа и обема на закупуваните европейски фирми в областта на високите технологии. В резултат на нашата реакция направиха крачка назад, тъй като по никакъв начин не искаха да се конфронтират с ЕС.

-  Какви други претенции предявява ЕС към Китай? -  ЕС е заинтересован от по-нататъшни инвестиции в Китай. Европейската комисия много внимателно следи поведението на Китай в страните от ЕС и в Европа като цяло.

Успокоява ме, че най-после у нас настъпи психологически шок и стигнахме до разбирането, че трябва да се противопоставим и да укротим тази неестествена политически базирана китайска експанзия. В противен случай ще загубим нашите технологически преимущества и експортния си потенциал.

- Каква е политиката на Китай във формата 16+1? - Да, това беше втората точка от дневния ред на дискусията. Ние наблюдаваме как Китай активизира и конкретизира този процес. Трябва да сме реалисти – тези свръхпроекти, които се обсъждат в този формат, са далеч от реализация. Но и по отношение на формата 16+1 ЕС най-после осъзна, че това е много чувствителна сфера. Поставихме на китайците въпроса „А как бихте реагирали вие, ако ЕС формира група от Тибет, Синдзян, Вътрешна Монголия плюс Казахстан и Монголия и започне да обсъжда разни инфраструктурни проекти?“. Китайците разбраха, че сме чувствителни на тази тема и започнаха да се държат по-умерено, по-сдържано. Ние добре разбираме, че Китай няма да измени своята политика в резултат на нашите реакции. И занапред ще се опитва да придвижва своите намерения на базата на двустранни договори, но вече знае, че нашето внимание и бдителност са повишени.

- А как оценявате китайската инициатива "Един пояс, един път"? - ЕС не се бои от нея, защото все пак не сме развиващи се страни, на които да им липсват средства и мощности за големи инфраструктурни проекти. Точно обратното, имаме и ресурси, и пари, и мощности за построяването на каквито си искаме инфраструктурни проекти. Да не говорим, че изначално имаме силно развита инфраструктура във всички направления и области. Ние сами определяме нашите приоритети, които невинаги съвпадат с китайските.

Китайците имат свободни строителни мощности, които искат да натоварят. За нас е по-изгодно да осъществяваме съвместни проекти на двустранна основа, да речем същите тези пристанища Триест и Генуа. Китайците започнаха постепенно да проумяват, че в ЕС такива неща не стават така лесно, трябва им европейски партньор, който да ги води из местната и из брюкселската бюрократична джунгла за получаване на всякакви заверки и лицензи. Сами се увериха в необходимостта от широко сътрудничество с фирми и ведомства на национално и европейско равнище.

Новото в отношенията Китай – ЕС беше, че им дадохме знак да се поукротят.


 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

МНОГОСЛОЙНАТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Военното положение в Украйна закъсня с пет години

 

Проявявайки разум, Виктор Янукович  бе длъжен да въведе военното положение в Украйна още преди пет години. И възможно, печалните последствия от държавния преврат през 2014 година нямаше да се случат, Украйна щеше да бъде държава, дружествена към Русия, напълно съхранила териториалната си цялост.

 

Николай Стариков

 

Впрочем, ненаправеното тогава днес вече е невъзможно. Днес военното положение позволява на киевското ръководство да поддържа в обществото определена антируска, по-точно, антироссийска психоза. Струва си да обърнем внимание, че Порошенко и компания въвеждат военно положение тогава, когато да не извършват за тях е невъзможно: след като Русия твърдо пресича провокационния набег на украинските кораби, Киев просто е длъжен да отговори по определен начин.

Как Русия трябва да реагира на това? Предполагам, нашите военни са прекрасно осведомени за реалните планове или отсъствието на такива у марионетъчното киевско ръководство. Затова най-добрият вариант е запазването на спокойствието и твърдо пресичане на подобни провокации, ако те последват. Периодът на увещанията и разговорите, на опитите да се обръщаме към разума, остана в миналото. Ако Украйна осъществява провокации, те трябва да се пресичат, при това не по начина, който би се искал на киевската власт. На тях им е нужно проливане на кръв, а на нас - дружествена Украйна, и руската политика по отношение на съседите трябва да се гради изхождайки от това, че нашите интереси, на Русия, и тези на киевската хунта - не съвпадат.

Времето на провокацията в Керченския пролив навежда на определени мисли. Не бива да изключваме, че в основата  лежи не само киевският план, където точка по точка са разписани враждебните действия по отношение на Русия, за да бъдат решени собствените вътрешнополитически задачи. Твърде е вероятно провокацията в Керченския пролив да има за цел прикриването в световното информационно пространство факта за използването от проамериканските бойци в Сирия на химическо оръжие против мирните жители на Алепо. Покрай това, изострянето на отношенията между Москва и Киев дава определени козове на ръководителите на западните държави при продължаването на антируската информационна кампания и натиска срещу ръководството на страната ни на предстоящата среща на „Г-20“ в Аржентина.

Затова провокациите на украинската власт трябва да бъдат разглеждани като многослойна баница. На долното ниво са интересите на Порошенко, по-горе са нуждите на световните информационни ресурси, и най-накрая, най-горното ниво - нуждите на световния политически истъбилишмънт.

 

Николай Стариков за “Военно-промишлен куриер“

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

КОМПРОМИСЪТ

Е-поща Печат PDF

140 години дипломатически отношения между България и Русия


1896 година: Помирението между Русия и България


След падането на Стефан Стамболов (май 1894 г.) княз Фердинанд назначава нов кабинет, начело с д-р Константин Стоилов. Новият министър-председател е добре известен на българската общественост. Като юноша завършва престижния Робърт колеж в Цариград (1871 г.) и право с докторат в също така престижния университет в Хайделберг (1877 г.). За да разшири още познанията си в юриспруденцията следва известно време и в Париж. Завръща се в България не само с богата езикова култура, но и със солидни познания като юрист.

Като висш съдебен магистрат (председател на Софийския губернски съд) е включен по право в Учредителното събрание. Отчитайки големите му познания като юрист е привлечен в състава на Парламентарната комисия, която да предложи проекта за конституция. От този момент насетне последва възходящата му политическа кариера. Заедно с Григор Д. Начович и Димитър Греков е един от водителите на консервативното течение в Учредителното събрание, което след това се преобразува и в политическа партия под същото име. Една от първите му стъпки като изявен вече политически деец е участието му в състава на делегацията, като поднася на княз Александър I Батенберг акта за избирането му на български престол (1879 г.). Със своя безупречен външен вид и с изисканото си поведение д-р Константин Стоилов привлича вниманието на австрийския принц, който го назначава за ръководител на Канцеларията и на Политическия му кабинет. В това си качество придружава княза при посещенията с цел да се представи на управляващите във Виена, Берлин, Лондон, Париж , Рим и Цариград.


Един от по-малко известните моменти в биографията на д-р Константин Стоилов е неговата дипломатическа мисия в С. Петербург, където се среща и води разговори с меродавните руски кръгове за изменението на Търновската конституция в угода на княз Александър Батенберг. Макар че визитата му завършва без успех заради категоричния отказ на император Александър II, младият сътрудник не губи приятелството на своя господар. Напротив, доверието на последния към него нараства още повече. Показател за това е назначаването му след държавния преврат от април 1881 г. за министър на външните работи и изповеданията. След враменно прекъсване, д-р К. Стоилов е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание (1884 г.). Политическата му звезда засиява по-силно на българския небосклон в периода на Регентството (1886-1887 г.). Заедно с Димитър Греков и К. Калчев (Хаджикалчев) е включен в състава на българската делегация за намиране на нов кандидат за българския престол, освободен от княз Александър I Батенберг. Това обстоятелство му позволява да бъде един от първите български политици, установили пряк контакт с бъдещия български владетел – принц Фердинанд Сакскобургготски. Докато трае процедурата около идването на Кобурга в България, д-р К. Стоилов е възнаграден отново с министерски пост в правителството на д-р Васил Радославов (1886 г.). През юни 1887 г., той става и следващият министър-председател на България, което не можеше да стане без съгласието на всесилния тогава регент Ст. Стамболов. През това време Консервативната партия е изчезнала вече от политическия хоризонт на страната, поради което той поема високия правителствен пост като безпартийна принадлежност. В това си качество взема участие и в кабинета на Стефан Стамболов, съставен на 20 август 1887 г., като титуляр на правосъдното министерство. В края на 1888 г. напуска правителството, но не поради политически причини, а поради несъгласие и съпротива на управляващото стамболовистко мнозинство в Народното събрание по предложения от него проект за Наказателен кодекс.

От този момент пътищата на д-р К. Стоилов със Ст. Стамболов се разделят завинаги, но не и със стоящия над министър-председателя княз Фердинанд. Напротив, по внушение на Двореца, той се включва като един от предводителите на т. нар. „Съединена легална опозиция“, която подема шумна кампания срещу управлението на стамболовистите и на практика успява да настрои против него общественото мнение.

Тази е една от причините, поради която след отстраняване на правителството на Ст. Стамболов (май 1894 г.) князът да му възложи съставянето на новия кабинет. С този акт Фердинанд се надява да бъде уважена поредната му заявка за помирение с Русия.

В С.Петербург обаче, където наблюдават с изключително внимание развоя на политическия живот в Княжеството не реагират по никакъв начин. Петербург изчаква да се види какви ще бъдат конкретните външнополитически действия на новия български кабинет. Първият смущаващ за руската дипломация факт е, че въпреки обявената от кабинета програма за нормализиране на отношенията с Освободителката, управлението на Министерството на външните работи и изповеданията е поверено на Григор Д. Начович, близък съидейник на министър-председателя Стоилов, но познат като върл русофоб. Освен него в състава на правителството влизат и още някои други видни русофоби – д-р В. Радославов – като титуляр на народното просвещение и полк-. Рачо Петров – като военен министър .

При последвалата реконструкция на кабинета през септември 1884 г. Начович и Радославов са извадени от него, а начело на Външното министерство застава самият министър-председател д-р Константин Стоилов. Това е вече сериозна заявка, че новият кабинет е твърдо решен да върви към нормализиране на отношенията с Русия. Обстоятелството, че полк. Р. Петров запазва своя пост все още държи руската дипломация нащрек. Това е и главната причина, поради която управляващите в Санкт Петербург не допускат идването на българска делегация на погребението на император Александър III, починал междувременно през октомври 1894 г.

Пропукването на ледовете

в двустранните руско-български отношения настъпва през пролетта на 1895 г., когато на мястото на наскоро починалия министър на външните работи на Русия Н. Гирс е назначен княз А. Б. Лозанов-Ростовски, който по онова време е заемал поста посланик във Виена и като такъв е посветен отлично с политическата обстановка на Балканите. Чрез руския посланик в Цариград Нелидов и френския консул в Пловдив Стег на българското правителството е подсказано, че е настъпил момента за подобряване на двустранните отношения.. Кабинетът на д-р К Стоилов веднага поема подадената му ръка и още през май с. г. формира една високопоставена делегация, възглавена от председателя на VIII Обикновено народно събрание Теодор Теодоров, в състава на която са включени едни от най-видните български русофили – митрополит Климент Търновски, Иван Вазов, д-р Димитър Моллов и др.

Формалният повод за нейното изпращане е да поднесе венец на гроба на починалия бивш руски монарх Александър III, а на практика да обозначи нормализирането на двустранните отношения. Това проличава от срещите на делегацията с руски високопоставени лица и най-вече със самия титуляр на Външното министерство – княз А. Б. Лобанов-Ростовски. При срещата си с българските делегати Князът дава да се разбере, че руското правителство е готово да се помири с България в случай, че българското правителство изрази желание да промени радикално своята политика спрямо Освободителката. След това последва срещата и с новия руски император Николай II. От българските делегати на аудиенция е приет само митрополит Климент, което е показател какъв ще бъде и главният въпрос за обсъждане. Висшият духовник излиза от срещата със светнали от радост очи. На придружаващите го български лица заявява, че монархът му подхвърлил, че би се радвал да види българския престолонаследник в лоното на православната вяра.

По време когато българската делегация е в Петербург, в София е извършен атентат срещу Ст. Стамболав. Бившият диктатор умира от нанесените му многобройни рани. Това дава повод на западноевропейската преса да се нахвърли срещу правителството на д-р Стоилов, в смисъл че то е виновно за станалото събитие. Министър-председателят е отлично информиран за причината за гибелта на своя предшественик, но отказва да я признае публично, не го прави, нито тогава, нито по-късно. В своя дневник, обаче той си е позволил да отбележи само: „сближението ни с Русия е вината (на българското правителство – б. а.) за всичкото европейско негодувание“. По този начин той замълчава за пряката вина на Двореца.

Кобургът посреща известието на българската делегация твърде неприязнено тъй като то го изправя пред нови тежки изпитания. Най-тревожното според него е искането на руската страна за прекръщаването на престолонаследника от католическо в източно вероизповедание. Това го изправя пред две твърде големи препятствия. Първото от тях е от страна на неговата съпруга княгиня Мария Луиза, ревностна католичка, която бе дала съгласието си да му бъде съпруга само в случай, че децата от съвместния им брак ще принадлежат на нейното вероизповедание, а то бе същото и на самия Фердинанд. Второто препятствие идваше направо от Рим, където тогавашният папа Лъв ХIII незабавно заявява, че промяната на вероизповеданието на малкия принц ще бъде последвано от отлъчване на българския владетел от Католическата църква.

От биографите на Кобурга знаем, че той не е бил особено религиозна личност, но все пак, той е трябвало да намери начин как да се справи с възникналите нови препятствия. Със съпротивата на съпругата си, според свидетелства на съвременници („Спомените“ на Добри Ганчев), узнаваме, че той е постъпил спрямо нея твърде безцеремонно и брутално. От този момент, макар че тя му ражда още три деца, настъпва пълен крах в семейните им отношения, което е и главната причина за нейната преждевременна смърт Мария Луиза умира през януари 1899 г. само на 29 годишна възраст.

Неимоверно по-трудна задача се оказва преодоляването на съпротивата на главата на Римокатолическата църква. В борбата срещу заканата на папа Лъв ХIII се включва майката на Фердинад – княгиня Клементина. Тя е  дъщеря на френския крал Луи Егалитето и е добре позната на европейската общественост. Климентина се обръща за помощ към австро-унгарския императорски двор. И успява. След предприетите от Виена действия папа Лъв ХIII прави компромис: той ще издаде анатема срещу българския владетел, но няма да я огласява публично, поради което тя ще се счита без каквито и да било последствия за него.

Едва след компромиса от страна на главата на Римокатолическата църква княз Фердинанд обявява със специална прокламация, че е дал съгласието си за преминаване на неговия престолонаследник в лоното на източното православие.

Самата церемония се извършва през февруари 1896 г. Кръстник на българския престолонаследник - бъдещият цар Борис III, става самият руски император Николай II. На церемонията той е представен от княз Гожленишчев-Кутузов. С миропомазването на малкия княз се счита, че прекъснатите близо десетилетие двустранни отношения се възстановяват. За нов дипломатически представител в България е изпратен Николой Чариков.

Последното препятствие пред руско-българското сближение остава полк. Рачо Петров. Империята никога не забравя да доведе нещата докрай. Той е принуден да напусне кабинета през ноември 1896 г.

За Княз Фердинанд остава равносметката: да, той бе постигнал повече, отколкото се искаше от него. Постигнал бе голямата си мечта – да бъде признат за законен български владетел. След помирението с Русия, друго не можеше и да се очаква. Веднага след това следва и формалното му признаване като български княз и от останалите Велики сили, както и от Османската империя и от съседните на България Балкански държави. Фердинанд можеше да тържествува.

Но и в политиката всяка победа има цена. И цената за  победата на Кобурга бе заплатена от този, който най-много допринася за нея – кабинетът на д-р Константин Стоилов. От февруари 1896 г. той повече не е нужен на Кобруга. Формалната причина е поредицата от непрекъснати конфликти по най-различни проблеми от вътрешно и външно политическо естество. Между Правителството и Двореца отношенията стават нетърпими. В началото на 1899г. д-р Стоилов е принуден да подаде оставката си. Той бе извършил своето и повече не бе необходим.


 

В НЕИЗБРОДИМИЯТ „ПЪТ В НЕИЗВЕСТНОТО“

Е-поща Печат PDF

Ний спориме двама със дама...Таньо Клисуров на 75 години

 

Някога поетът Таньо Клисуров написа вълнуващо стихотворение за Стара Загора и талантливо изведе поетичната поанта, от най-известните и характерни за града достояния:

„Градът на улиците прави

и талантливите поети“

На 23-ти май, обичаният не само от старозагорци поет прекрачва чертата, зад която спокойно дишат мъдростта и достолепието. И зад която талантът, зрял и все тъй ярък и напорист, продължава съпротивата си на рутината, която е другото име на онази сладка дрямка на доволството, което като кукувича прежда оплита думите. И изсушава поезията.

Загледан в хоризонта на безсмъртието поетът Владимир Маяковски бе нарекъл поезията „път в неизвестното“. Друг - в сложната книга на нейните „географски открития“, се бе опитал да уточни неизчислимите координати на търсенията на поета в морето от вдъхновения и образи,  на което само той е капитан. И където, „вместо път за Индия“, поетът винаги „ще открие една Америка“. Понякога това е изненада, друг път - не, но навигаторът на това море от вълнения винаги ще се прислушва в прошепнатите думи на сърцето си. Ако това е Артур Рембо – няма и да се замислим, когато казва: „Сърцето ми на кораба замина!...“. Ако е Христо Ботев – думите му са закодирани в паметта на кръвта ни: „... че сърце майко не трае, да гледа турчин как бесней, над бащино ми огнище!“...

Ако продължим да се вглеждаме и вслушваме в „тъмномодрия небосклон“ на българската поезия, може да съзрем и „замислените великани на чутния Атон“ на Яворов и да разпознаем приглушения изповеден глас на Таньо Клисуров: „прошепнатите думи още тътнат“. „Поезията - както сам поетът признава, е преди всичко свобода. Свобода да изразиш себе си, своята гражданска позиция, отношението си към Родината, към човека, към близките си.“ И към големите въпроси на нашето време. И ще добавим:  и да се бориш за нея!

Всъщност, това винаги е било главната длъжност на поета – да се вглежда в смрачаните хоризонти на бъдещето и да се прислушва в прошепнатите думи на сърцето си и на своята съвест.

Някога младият поет Таньо Клисуров, в своята първа стихосбирка „Южна гара“, сподели мечтата си за слава: „Мечтаех тайно да съм знаменит!“. Търсейки универсалният смисъл на неговата поезия, прф. Светозар Игов, автор на преговора на десетата му книга „Внезапно сърцебиене“, споделя, че там е очертал „главните координати и измерения на неговото творчество“: „От всички съвременни поети, само при Таньо Клисуров намираме този тревожен поглед към бъдещето“. И заключава, че стиховете му са „като глас и съвест на епохата!“.

Сполай ти, поете!

Честит юбилей!

И на добър час в неизбродимият „път в неизвестното“!

 

ЛЮБИМЦИТЕ

 

Аз не държа да съм всеобщ любимец.

Любимците на всякаква цена

стремят се да наложат свойто име

и не изпитват чувство за вина.

Те на обидени заемат пози,

щом нейде хладно срещнат ги все пак,

очакват вечно кошници със рози,

в противен случай -тропат нервно с крак.

Любимците престават да се борят,

на лаврите си стари се крепят,

в сърцата си понесли са умора

от извървения дотука път.

Те не приемат думите критични

и планове кроят как някой ден

ще отмъстят за критиката лично,

как „онзи“ ще е тежко наранен...

Аз не държа да съм всеобщ любимец.

Характер в мен животът изкова,

защото с врагове възнагради ме.

И съм му благодарен за това!

 

х               х   х

 

Мечтите се превърнаха в илюзии,

остана роб довчерашният роб.

Изтече през отворените шлюзи

надеждата за нещо по-добро;

за свобода от по-висока проба,

за братство, продължило век поне,

за нищета, изпратена във гроба,

да няма молещи на колене...

Виновния, това да не се случи,

все търсим във отминалите дни.

Народ сме, за бедите си научен

все някой друг отново да вини.

Самите ние сме виновни, братя:

какво потърсихме във мътния въртоп?

А робът, който не прозре вината

и в себе си, до край остава роб!

 

ЧОВЕКЪТ С ДАРБАТА

 

В памет на художника Христо Танев

 

На този свят човекът с дарбата е вечният дневален,

будува чак додето тъмнината се източи,

завива зъзнещия със словесно одеяло,

но пак от себе си не е доволен – на всеки иска да е топло.

Ще затанцува с хромия – боязънта му ще надвие,

за тъжния мелодия по-весела ще изсвирука,

за жадния ще нарисува извор – за да се напие,

на уморения пък ще рече: „Почивай тука,

във тази къща от мечти, а сутринта ще те събудя -

да тръгнеш, ако искаш, по една от своите посоки.“

Човекът с дарбата не върши нищо по принуда,

подхожда към нещата с вдъхновение и кротост.

Не е богат благотворител, а на гладния предлага

от своя хляб, замесен с думи, и бои, и звуци.

Поискат ли му нещо – на сърцето му е драго,

макар че щедростта на другите накуцва.

С тръба понявга стряска позаспалите министри

/не се страхува за заплатата си, нищо че е патил/ -

изпраща им тревожните си и бодливи мисли,

като горчивото лекарство им е неприятен.

Той не за орден „Стара планина“ го прави, не за слава

и на държавното дърво не се катери за високи щатове.

Такъв е генът му. И ако всеки ден не се раздава,

човекът с дарбата, повярвайте, е най-нещастният.

 

СПОР С ДАМА

 

"Ний спориме двама със дама..."

Н.Вапцаров

 

Насреща ми някаква дама, подема

съвсем безпардонно след миг:

„За Вас любовта е обикната тема,

но Вие сте вече старик!

Представите Ваши в забравата тънат,

съвсем старомодни са днес.

Във всичките области и в любовта ни

настъпи очакван прогрес.

Признайте, това е на времето волята,

не внасяйте, моля, разкол!

Мъжът и жената загубват си ролята,

явява се третият пол.“

Аз рекох: „Безумно сега расъждавате

с тоз антиприроден завой.

Да вземем например бика и кравата -

кой пол е третият, кой?“

„Това е просташко сравнение, вика ми,

не е на модерен човек.“

Видях по лицето й нервните тикове

и исках да стана по-мек,

макар изумено да слушах как грачеше.

Все пак й изпратих стрела:

„Госпожо и Вий по класически начин

на белия свят сте дошла.“

Тя, бедната, в края изпадна в истерия,

предложих тогаз валидол,

почти убеден: тя е странна материя -

навярно от третия пол.


 

 


Страница 8 от 282