Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ТОДОР ЖИВКОВ И ВРЪЗКАТА МУ С ИНДУСТРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Индустрията е сърцевината на „33-те“ години на Тодор Живков и на епохата „45 години“. Доказателство за това е нейното равнище до 1939 г. и към 1989 г. Основните показатели на индустрията в 1939 г. по статистическите годишници на Царство България са:

• относителен дял на индустрията в общия национален доход – 15%;

• индустриални работници – 135 хиляди души, т.е. под 9% от трудоспособното население;

• дял на индустриалните продукти, включително и тези от селскостопански суровини в експорта – 4,3%.

По тези три главни показателя, от 38 европейски държави, включени в годишниците на Обществото на народите, България е сред последните 3 страни.

Състоянието на основните индустриални отрасли към 1939 г. е:

• енергетика: мощностите й са 110 MW, по 0,17 KW/ човек – т.е., последна в Европа.

• химия: давала е 1,4%  от общото промишлено производство, работещите тук са 7300 души. Продукцията била сапун, син камък, гумени цървули и галоши.

• машиностроене: работещите са 4400 души, делът на машиностроенето в общото промишлено производство е 2,4%. В 1939 г. са произведени 9 вършачки, 60 вагонетки, 15 малки парни котли, 17 малки силови трансформатори, 880 т подкови, домакински съдове и готварски печки.

• металургия практически нямаме в България. В 1939 г. са произведени 6 хиляди т стомана.

• в хранителната, тютюневата и текстилната индустрии работят около 100 хиляди души. И тук сме на последните три места в Европа.

Нещо любопитно: трансформаторите е произвел инж. Иван Попов в частната си работилница, а половината стомана – инж. Ангел Балевски в частната си леярна! След войната двамата станаха професори, единият – академик и председател на БАН, другият – член-кореспондент на БАН и виден общественик.

Индустрията в 1989 г., сравнена с 1939 г.:

• Относителният й дял в националния доход е 60%, т.е., 4 пъти повече.

• Работещите са 1 447 000 души, означава увеличение 14 пъти.

• В 1989 г. е произведена 103 пъти повече индустриална продукция в сравнение с 1989 г.

• Делът й в общия експорт е 96% ръст – 22 пъти! В 1939 г. износът на България е по-голям от този на Гърция и Турция, взети заедно.

Данни към 1989 г. за основните индустриални отрасли, сравнени с тези от 1939 г.:

• Енергетика: мощностите й са 11 100 MW, 100 пъти повече. Равни сме с Австрия, изпреварваме Дания и Гърция. Страните от Европейския съюз общо имат енергийни мощности 1,33 КW/жител, България – 1,36 КW/жител. Съотношението „мощности на ВЕЦ : ТЕЦ : АЕЦ“ у нас е същото като общото на страните от ЕС.

• Химия: произвеждат се 1,4 милиона т калцирана сода (7-мо място в света), 45 хиляди т изкуствени текстилни влакна (10-о място в света), 900 хиляди т сярна киселина (12-о място в света), 800 хиляди т азотни торове (16-о място в света), 420 хиляди т пластмаси (17 място в света). Отрасълът дава 8,8% от общата промишлена продукция, подържа 101 000 работни места, осигурява 25% от бюджетните постъпления и 30% от доларовите валутни приходи на страната.

• Машиностроене и електроника: работещите са 420 хиляди души, 95 пъти повече (от 1939 г.  б.р.). Годишната продукция е 14 млрд.лева, ръст – 24,5 пъти. Делът в общия обем на промишлената продукция на страната е 30%, т.е. ръст 12,5 пъти.

Делът в общия ни износ от 0 достига 55%.

Производството на някои изделия през 1988 г.:

85 хиляди електро-и мотокари (25% от световното производство, 3-ти след ФРГ и Япония, преди САЩ); 137 хиляди електротелфера (в първата световна десетка на страните), 20 хиляди металообработващи машини (в някои години сме на първо място в света по брой на експортираните машини), 20 700 силажо-комбайни (3-то място в света), 4,57 милиона бр. акумулатори, изчислителна техника за 2,1 милиарда лева.

Металургия: към 1989 г. България произвежда 3,3 милиона т стомана и сме 27-мата металургична страна в света. Корабостроенето работи с наша корабна ламарина, спецпроизводството – с български бронестомани.

България е сред двадесетте страни в света, производители на газопроводни тръби.

Днешните политици и медийни дейци възхваляват голямото производство през 1939 г. на някои масови продукти, но бягат от съпоставки с 1989 г. Ето ги: (Таблица 1)

Тези сравнения доказват, че след войната, до 1989 г., България извърши индустриална революция, излезе от групата на изостаналите страни и се включи при развитите индустриални държави в света.

Такава е оценката и на ООН. В официален „Доклад за човешкото развитие – 1995 г.“ (стр. 228) от 174 страни, за индустриални са признати само 47, и България е сред тях.

Въпросът за мястото на Тодор Живков в този процес има различни отговори според оценителите. Не помня той да се е самооценявал. Убеден съм, че личността, под чието ръководство България постигна такъв исторически напредък, може да бъде само положително оценена.

Имал съм с Живков 68 лични срещи. Бил съм на двойно повече съвещания и конференции с негово участие. Въпреки това не мога да му правя портрет. Това ще извърши времето. Виждам, че то вече си е започнало работата. Ще изкажа само някои мисли.

Живков се появи като държавен ръководител във втората половина на 50-те години, когато индустрията ни бе завършила следвоенното си възстановяване и тръгваше към ново развитие. Димитровград вече бе показал, че изграждането на съвременна индустрия се нуждае не само от младежки ентусиазъм, а и от ясна стратегия. Той схвана това и приложи серия от гъвкави управленски ходове. Основните от тях бяха:

• постави индустриалното развитие като главна цел, без изпълнението на която политиката и идеологията остават кухи понятия. Знаеше, че това е еретизъм според системата, в която се развивахме, затова го правеше безшумно.

През последните 20 години този постулат бе нарушен. Индустрията стана част от политическите и финансовите игри и това доведе до днешната разруха.

• гъвкаво използваше геополитическата обстановка на своето време за решаване на икономическите интереси на  малка България. Считам, че тук е тайната на тогавашните ни успехи.

След промяната политиците ни станаха прислуга на големите сили, българските интереси бяха забравени. Затова вървим към национален провал.

• при Живков иновациите, образованието и науката се вградиха в индустрията. Днешните политици отиват към ликвидацията им.

• създаваха се условия специалистите да получават информация за световните технологически новости. Това е сложна област и в цял свят в нея работят високо квалифицирани специалисти. Нашите бяха разгонени като престъпници.

• Живков подкрепяше българските открития. Без негова намеса много от тях нямаше да бъдат реализирани.

Например – българският метод за леене с противоналягане. Днес 50% от дебелостенните алуминиеви отливки в света се леят по този метод.

• индустрията решаваше главните социални проблеми: работа, хляб и здраве. Например в промишлеността работеха 2000 цигани. Днешният индустриален разпад ги изхвърли и те смениха професиите си с улични деяния.

• независимо от миналите им политически заслуги, Живков внимателно, но решително подмени старите политици от ръководствата на индустриалните отрасли с нови, утвърдили се специалисти.

• не се стесняваше от незнанията си. Понякога даже заиграваше с тях. Това му позволяваше да задава и елементарни въпроси, за да си изяснява обсъжданите теми, а и да преценява събеседниците си.

Хумористичен е случаят със Завода за полупроводници в Ботевград, когато започнахме проектирането му по френски лиценз. Отидох при ръководителя на научната лаборатория към БАН Лазар Данчев да ме посвети в тази нова област. След лекцията той ми каза: „Не ти ли е неудобно, инженер си, а по-малко знаеш за германиевите полупроводници от Тодор Живков. Преди да купим лиценза, той подробно се информира за тях“. При откриването (на завода – б. р.) Живков изрече каламбура – „Хайде да ви е честит завода. Днес за полупроводници, утре за цели проводници“.

След промените журналистите се нахвърлиха на тези думи, за да покажат неговите незнания, без да разберат, че са се хванали на въдицата му.

• понякога показваше новаторски хрумвания.

Повика ни с ръководителя на лабораторията за биогенни стимулатори и каза: „Международният пазар на розовото масло стана сложен. Появиха се евтини заместители, цените падат, нашето започна да залежава. Не може ли да се разработи на негова основа биостимулатор? Ако е успешен, ще се разкрие ново направление за продажба на розовото ни масло, не е изключено даже да получим и по-големи печалби“. Професорът, ръководител на лабораторията, пое, макар и скептично, идеята. След време се обади и каза, че са получили продукт с изненадващо добри и стимулиращи качества. Направиха му съвременна опаковка, патентоваха го и той се появи на пазара с името „Жирозитал“. Най-напред се изнасяше в чужбина – Япония, Швеция и др. Постепенно пазарът му се разшири и производството се разрасна.

Новите ръководители закриха лабораторията, спряха производството и разгониха специалистите с мотива, че са се „сложили“ на Живков, защото са го включили в авторския колектив. Тази година (2011 г., б.р.) отново видях „Жирозитал“ у нас. Авторът му д-р Буров се оказа най-устойчив и успя да го реабилитира.

• Живков не тичаше към прожекторите на славата. През своите 33 години вероятно е прерязал толкова ленти, колкото днешни ръководители режат за месец.

Това са някои от положителните му качества.

Живков, естествено, имаше и недостатъци.

• виждаше недъзите на системата, но вероятно се страхуваше да посегне на някои от тях.

• държавният външнотърговски монопол бе запазен до 1989 г. Той късаше пряката ни връзка с външните пазари и забавяше развитието ни.

• чиновникът и партийният апаратчик до края останаха решаващи фигури при планирането, текущото ръководство, кадровия подбор, а и по технологиите.

• специализацията бе фетишизирана до степен на пълна забрана на конкуренция между промишлените производители.

• закъсняваше се с модернизацията в индустрията. Обругаха и разрушиха „Кремиковци“, а мълчат за неосъществената му реконструкция, която можеше да го направи съвременна металургична сила.

• не се използваха важни съвременни връзки със западния бизнес: икономическо сътрудничество, смесени фирми, внос на капитали у нас, съвместни научни разработки.

Не се възрази на Горбачов, който публично призова да се разгонят кадрите, които са „за“ такива връзки и искат да направят България мини-Германия и мини-Япония. Само след три-четири години този господин се обяви за новатор, а кадрите обяви за „консерви“.

• на инициативните се гледаше с недоверие, не се позволяваха лични производствени и пазарни прояви. Даже за кооперациите много области не бяха достъпни.

• Живков допусна някои от близкото му обкръжение да се надпреварват да го славословят. Един от тях успя само в една статия 24 пъти да възхвали неговия принос в световната съкровищница на марксизма-ленинизма. Същият автор след 10 ноември 1989 г. го обруга и го даде на съд. (става дума за Андрей Луканов – б. р.).

• Живков не осигури навреме, чрез сериозен и прозрачен подбор, подходящ свой наследник, чиито качества да бъдат проверени в работата.

Накрая ще онагледя стила на Живков с пример:

В 1962 г. той покани на разговор инж. Марий Иванов, министър на машиностроенето, инж. Иван Радонов, негов зам.-министър и виден специалист по радиоелектроника, и мен, като директор на института „Машелектропроект“. Това беше първата ми лична среща с него. Думите му бяха: „Ще споделя с вас една идея, която тези дни ме занимава. Поисках справка и се оказа, че Тито развива съвременните индустриални производства в северните югославски републики и е оставил Македония на опашката. Защо пък ние да не направим нашия Пирински край център на най-модерна индустрия. Чувал съм, такава е радиоелектрониката и съобщителната техника, така ли е, другарю Радонов? Помислете, и ако сте съгласни с мен, предложете инвестиционна програма“.

Под ръководството на Радонов, с участие на специалисти от институти и заводи, след обиколка на всички по-големи селища на Благоевградския и Кюстендилския окръзи, програмата беше изработена. До средата на седмото десетилетие по нея бяха изградени и работеха близо 20 завода. Великолепният завод за УКВ-радиостанции в гр. Гоце Делчев, построен по тази програма, за 15 години произведе и продаде предимно в чужбина повече от един милион радиостанции.

Мисля че и до днес никой,  освен нас тримата, не знае кой е инициаторът за създаването на тази индустрия. Самият той си мълчеше. А тя промени основно района и ако не беше разрушена, представляваше готова основа за производство на съвременна мобилна телефония.

(Доклад, изнесен на научната конференция „Жив пред българската история“, проведена на 08.11.2011 г. в зала 7 на НДК)


 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 

ДЯДО ЙОЦО ЧЕТЕ

Е-поща Печат PDF

1.

След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се.  И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.

– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население  османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.

И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:

– Значи имаме си и наши преводачи вече?!

2.

На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.

На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното  невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И  – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.

Вместо изложение:

Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.

Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.

Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.

Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален  епос.


От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.

Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото  отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:

„Нашето А-Бе, Райно!“

Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.

Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез  преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за  „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.

Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни   дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.

Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.

Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на  глобализиращата самота и разединение.

Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…

На кого оставяш България, Господи?

На вас ли, чието име е легион?!


Следващ увод:

Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи  разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.

Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.


 

„О, НЕРАЗУМНИЙ...“

Е-поща Печат PDF

Събориха моето старо училище,

събориха нашето малко светилище!

Отдавна започна познатата драма.

На село деца не останаха. Няма.

И стихна школото, звънецът му млъкна –

езика му времето сякаш измъкна.

То имаше име безсмъртно – „Паисий“,

но ето че някаква местна комисия

набързо присъдата смъртна му лепна.

И моето старо училище трепна.

Внезапно изхлипва врата разкривена,

в прозорците счупени вятър изстена...

То май си припомняше, сякаш бе живо,

че сребърни звуци звънецът игриво

над селото утринно пръскаше вредом,

че всеки изпитваше трепет неведом,

когато пред прага му мълком се спреше,

че то като птица на хълма стоеше,

че беше красиво, кокетно и стройно,

че дълги години дългът си достойно

бе носило в тежките битки със мрака...


И с горда смиреност часът си зачака.

Посрещна с мълчание свойте палачи –

познаваше всичките: все повтарачи!

Довтасаха бързо с москвичи и лади –

все яки и снажни, все хубави, млади!

Събаряха, мъкнеха мъжки и сръчно.

Да беше на някого станало мъчно,

да беше им нещо поне домиляло!

Ни детството спомниха, тук отлетяло,

ни даже оная учителка стара,

която живота си тука прекара –

на две поколения взора отключи:

бащите, след тях синовете научи

четмото да сричат, да пишат и смятат...

Какво ще си спомнят, те яростно мятат

греди и дъски, керемиди и тухли.

Сред облаци прах и кашлици сухи

отекват внезапно псувни и закани –

гредата голяма кой първи да хване!

Улисани в делото, потни, зъбати,

на Ботев и Левски портретите святи

спокойно те тъпчеха с тежки чепици.

А бяха те тук до един ученици!...

И никой не чу в разправиите шумни

гласа на Паисий: „О, неразумний...“


 


Страница 8 от 435