Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

ЗЛАТНАТА ЗМИЯ НА ГЛОБАЛНИЯ КАПИТАЛ И НЕЙНИТЕ ЛОВНИ ПОЛЕТА

Е-поща Печат PDF

От Константинопол до Ню Йорк и Пекин

 

Петър Голийски е роден на 4 август 1976 г. в град Троян.

Завършил е езикова гимназия в Ловеч през 1995 г.

През 2000 г. завършва арменска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". През април 2005 г. защитава докторска дисертация на тема Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Води учебни занятия като главен асистент в секция "Арменска филология" в катедра "Класически Изток" в Софийския университет "Св. Климент Охридски". научните му интереси са в областта на историята и митологията на дунавските и волжките българи преди приемането на християнството, респективно на исляма, както и в областта на историята и културата на народите от района на Кавказ и Средна Азия.

Автор е на книгите Зиези, от който са българите. Предхристиянска религия и митология и Българите в Кавказ и Армения (II-X век) и Българи и Арменци заедно през вековете.

Автор е на публикации в сборници и периодични издания.

 

За последните хиляда години увеличаването на населението и мащабите на икономиките заедно със зашеметяващите технологични открития умножиха хилядократно циркулиращия в света капитал. Винаги обаче е имало едно капиталово ядро, което подобно на златна змия, сменяща периодично отеснялата си кожа, се е движело през държавите и вековете, за да направи богати и могъщи онези, при които се настанява, и да остави в стагнация онези, които напуска.

Злато и суверенитет

През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар предлага оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар и Август насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически инструмент. Съгласно новата римска идеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим.

 

От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на своята върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Иисус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него.

Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били подчинени на римския император във владетелската йерархия и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правел единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията и извън признаването на авторитета на императорите бил приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство. И обратното – всеки отказ от самоволно сечене на злато представлявало признание, че съответният владетел е включен в римското семейство на държави и владетели.

Византийският правоприемник

През 476 г. последният владетел на Западната римска империя Ромул Августул е свален от варварина Одоакър, който изпраща императорските му регалии на единствения останал законен римски император в Константинопол, като по този начин признава върховенството на Източната римска империя (Византия). Реалният израз на признаването на този сюзеренитет от страна на новоизлюпените германски кралства на Запад обаче била тяхната монетарна политика. Владетелите на Франкското, Остготското, Вестготското кралства приемат безусловно да секат своите златни монети по римски образец и с лика на източноримските императори. Кралете на вандалите в Африка, които били в постоянна вражда с василевса в Константинопол, не получават това право и емитират само сребърни монети. Единственото изключение от този ред били англосаксонските крале в Британия, които секат златни монети със свой дизайн, който няма нищо общо с римския, поставяйки се извън и явно противопоставяйки се на политическата система, оглавявана от източноримския император. Но и този англосаксонски „протест“ е до време, защото след 40-те г. на IX век за период от 400 години на Запад е прекратено изобщо всякакво сечене на златни монети.

Единствените други епизодични и периферни случаи в християнския свят на опълчване на този златен монопол и прерогатив на василевсите са норманските крале на Сицилия от XI–XII век, заклети врагове на Византия, които, сечейки свои златни монети, отправят легитимистично предизвикателство към „главата на семейството на християнските владетели“ в Константинопол. Другото изключение са няколко монарси в Испания, които обаче секат своите жълтици под формата на имитации на арабски златни динари. Впрочем именно арабите се оказват големият враг на установената още от Цезар и Август легитимистично-монетарна традиция.

Между 634 и 714 г. арабите мюсюлмани завземат огромни територии между Индия и Южна Франция. Източната римска империя води война на живот и смърт в течение на десетилетия, за да сключи временно примирие с исляма през 686 г. Само шест години по-късно император Юстиниан II (онзи с отрязания нос, на когото нашият Тервел връща престола), вместо да се постарае да укрепи обезкръвената си империя, нарушава примирието, но е позорно разгромен. На изясняването на причината за това шизофренно поведение рядко се отделя внимание. А тя е, че арабският халиф Абд ал Малик изплатил една от вноските на дължимия на ромеите данък с прясно насечени арабски жълтици, на които липсвал образът на Юстиниан. Дотогава арабите сечели монети, на които присъствали неизменно ликовете на източноримските императори и въпреки че воювали на живот и смърт с тях, признавали теоретично сюзеренитета им. Абд ал Малик слага край на тази игра и получава отговор под формата на византийско нахлуване на своя територия. По този начин Ромейската империя нагледно показала на целия свят, че няма да се шегува с онези, които нарушават уникалния й свещен прерогатив да сече злато, особено ако са в географския обсег на армиите й.

Зад фасадата на идеологията

Източноримските императори надали са знаели израза „каквото и да си говорим, става дума за пари“, но със сигурност са били наясно с този житейски механизъм. Защото зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1:12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два пъти по-скъпо. Следователно, според монетарния историк Стивън Зарленга, „зад свещения прерогатив на василевса да сече златни монети стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да се обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора.

Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала обаче като резултат изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век римският автор Плиний се оплаква, че всяка година от империята в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя.

Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мароко до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изтичане на среброто й в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала в транзитна спирка. Сега вече, използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Запада, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична прогресия. Тази система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество. Нещо повече, покрай всичко друго столетия наред в християнския свят византийската номизма играела ролята на международна сметководна единица и на един вид „световна резервна валута“. Единствено арабите с оръжие в ръка успяват да се еманципират от този модел, сечейки своите динари при курс 1:7 на златото спрямо среброто, точно какъвто бил в Индия и Китай (а не при 1 : 12 като в Европа и Византия) и при този „обменен курс“ не губели сребърна ликвидност спрямо тези две страни износителки на луксозни и с висока добавена стойност стоки.

Западът плячкосва Изтока

Докато Източната римска империя се стремяла да наложи своя монопол в търговията с Ориента и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското внимание – Тунис и Египет. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Чрез копирането в по-малък размер на византийския търговски модел, основан на разликата в рациото между златото и среброто на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 1:7, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с Константинопол.

Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход, вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианците получават 150 000 от общо 900 000 марки сребро (близо 7 200 000 унции) плячка.

Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константинопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и на поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат жълтици, предоставящ на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни монети. След отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал.

Плячкосването на Константинопол и разсипването на Източната империя представлява първото от няколкото премествания на глобалния капитал от източна в западна посока, осъществили се през последните осем века. Но за разлика от следващите, които са извършени плавно и по мирен път, това първо прехвърляне на капитали е насилствено и брутално. То обаче полага основата на големия икономически и културен подем на Италия и Западна Европа в следващите столетия. За това директно свидетелства фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти.

Италианските джуджета-колоси

До 1204 г. Византия, ако се възприеме формулировката на Фернан Бродел, е отделен свят-икономика, силен, агресивен, динамичен, от който другите се боят и биват експлоатирани от него. Византия – това е новият Рим, който обаче като своебразен и ироничен реванш за събитията от II век пр.Хр. бива сразен от новия Картаген – Венеция. Новият Рим осъжда търговията като недостойна и позорна за императора и висшите класи дейност, които я оставят на представителите на простолюдието или я вършат с подставени лица. За висшите класи на Новия Картаген названието „търговец“ не ознавача „търгаш“, а е комплимент и признание. Мощта на Византия се кореняла в земеделието, търговията и производството на стоки с висока добавена стойност, в голямата континентална територия и в съчетанието на мощни сухопътната армия и флот. Венеция и Генуа са крайбрежни градове-държави, които живеят от производството на стоки с висока добавена стойност, но още повече от морето и от средиземноморската посредническа търговия, от която натрупват капитали, които по-късно полагат основите на банковите системи на двете държави.

Въпреки че Венеция съсипва бившия си сюзерен Византия и се окопава на бившите й позиции в международната морска търговия между Леванта и Европа, тя се оказва блестящ ученик на победения си конкурент. Венецианската република бързо се превръща в колосална стокова борса и склад, като налага на своите европейски контрагенти условието те да идват на място и да купуват и продават стоки срещу моста „Риалто“ – практика, прилагана столетия наред от Източната империя. Пак, подобно на Византия, Венеция установява силен държавен контрол върху финансите,  икономическия живот и търговията си, като например въвежда практиката държавата с обществени средства да строи огромни търговски кораби, т.нар. galere da mercato, които после частни предприемачи наемат за извършване на едромащабната си международна търговия, простираща мрежата си чак до Фландрия и до Англия. В съчетанието от либерализъм и държавна подкрепа и регулация Венеция постепенно се превръща в търговски и финансов колос, особено след като в резултат от войната Киоджа генуезките съперници и конкуренти са елиминирани от левантинската и егейската морска търговия. Когато през 1423 г. преди смъртта си старият дож Томазо Мочениго изброява активите на републиката, на фона на размерите на Венеция и колониите й цифрите наистина будят изумление – брутен вътрешен продукт на глава от населението между 50 и 100 дуката, равняващи се по покупателна способност на между 30 и 60 хиляди днешни щатски долара, и държавен бюджет от 1 615 000 дуката спрямо 1 милион бюджет на Франция с нейното десет пъти по-голямо население. Тази чудовищна концентрация на огромно богатство в малка територия с малко население довежда и до изграждането във Венеция на първия в историята на Европа олигархично-плутократичен модел на държавно управление. Който обаче (и това трябва да се признае) не е лишен от чувство за „национална отговорност“ и в тежки за републиката дни е готов да жертва огромни средства с цел спасяване на държавата.

От другата страна на Апенините посестримата и конкурент на венецианците, Генуа, също остатък от византийските територии в Италия, до един момент върви по сходен път на развитие – производство на стоки с висока добавена стойност, морска търговия и изграждане на прослойка от свръхбогати. Едновременно с това обаче ролята на държавата в Генуезката република е минимална и по същество Генуа развива една средновековна laissez faire икономика, особено в областта на финансите, сектор, оставен (за разлика от Венеция) изцяло в частни ръце. Така през 1407 г. се стига до възникването под формата на Casa di San Giorgio („Банката на свети Георги“) на обединението на частни кредитори, което установило контрол над Генуезката република, превръщайки се в

държава в държавата.

Поредица от несвързани помежду си, но с кумулативен ефект, събития през XIV век рязко променят посоката на еволюцията на Генуезката република. Около 1330 г. северното разклонение на Пътя на коприната от Китай към Европа, минаващо през териториите на Златната орда, вече не функционира. Прекъсването на трафика по този търговски маршрут, който завършвал на контролирания от генуезците полуостров Крим, довежда до срив на генуезката търговия (а вероятно и на българската) и това намира израз в спадането на обема на стокообмена на Генуа: от 4 милиона генуезки лири през 1293 г. той се свлича на 2 милиона през 1334 г. По същото време венецианците се възползват от генуезката ангажираност в района на Черно море и с лекота се настаняват на пазарите в Леванта и Египет, а след победата си във войната Киоджа (1379–1381 г.) Венеция изтиква Генуа от източносредиземноморския стокообмен. По този начин след като северният маршрут, излизащ в Крим, секва, южният маршрут на ориенталски стоки се оказва също затворен за Генуа и това принуждава капиталите й да търсят нови терени за печалби.

 

Следва продължение


 

 

ФЕСТИВАЛЪТ НА ПАТРИОТИЧНАТА ПЕСЕН „ОТЕЧЕСТВО“, НАЧИНАНИЕ ВДЪХНОВЯВАЩО И НЕОБХОДИМО

Е-поща Печат PDF

На 2 юни, в град Плевен, бе открит Фестивалът на патриотичната песен „Отечество“, организиран от областната структура на ПП „Нова Зора“ и Творческо обединение „Зора“ към сдружение „Еразия“. Председател и на двете е неуморната и вдъхновена Евгения Иванова.

Тази година Фестивалът е осми поред. Този факт предполага утвърждаването на една традиция, привлякла вниманието не само на плевенската общественост, но и на състави и гости дошли от различни краища на страната и изпълнили до краен предел зала „Катя Попова“, където в последния момент бе приютена културната проява, заради лошата метеорологична обстановка. 38 състава от цялата страна се включиха в 8-то издание на фестивала. Техните изпълнения бяха оценявани от авторитетно жури с председател Елка Недялкова - преподавател в НУИ „Панайот Пипков” и членове: преподавателят в същото училище Валентин Недялков и Ваня Делийска – ръководител на детския хор „Звъника“, една от културните гордости на града.

Точно в 10:00 часа гръмнаха звуците на „Мила Родино“. След химна, с кратко приветствие към участниците и зрителите се обърна председателят на ПП „Нова Зора“ и главен редактор на едноименния седмичник - Минчо Минчев. (Словото поместваме отделно.)

Евгения Иванова имаше привилегията да открие фестивала и да покани на оригинално украсената сцена, най-напред Фанфарния духов оркестър от Начално училище „Христо Ботев“, Плевен, с ръководител Павлин Ангелов и Вокална група „Ботевци пеят“, с ръководител Надежда Николова. В деня на Ботев и загиналите за Свободата на Отечеството, техните изпълнения бяха искрата, от която лумна пламъкът на патриотичните вълнения, обхванал и участници, и публика.

Заредиха се различни хорове и групи, индивидуални изпълнители и дуети. Пееха и млади, и стари, пееха участници и зрители. Журито не прекъсваше участниците, водеше си бележки, понякога слушаше заинтригувано, друг път си кимаха с глава един на друг, но никой, както се видя, не се усъмни в тяхната  компетентност, авторитет и справедливост в оценките.

Точно в 12 часа водещата на събитието Даниела Заркова прикани участниците и публиката със ставане на крака да почетат паметта на героите. Воят на сирените влетя в зала „Катя Попова“, издигна се над смълчаните редове, изпълни душите и сърцата на присъстващите, и сякаш съедини жарта на подвига в наднебесните български поселения с живия пламък на патриотичното чувство, огласявано от безсмъртните звуци на вечните български песни.

Организаторите бяха вписали в сценария и една изненада, която се оказа може би най-неочаквана тъкмо за главния редактор Минчо Минчев. Той трябваше да награди с отличителен знак „30 години вестник „Зора“ изявени доброволци – разпространители на вестника. Оказа се, че Евгения Иванова и за това е помислила. Знаците бяха предварително изработени, а удостоверенията към тях – надписани.

Освен това за участниците, които се състезаваха в различни категории, тя бе предвидила многобройни награди и достойни отличия. За журито остана само удоволствието да уточни отличените.

Много колективи и отделни изпълнители бяха наградени. Награди получиха и много от организаторите, но най-важния извод от този паметен ден, 2 юни, около който всички се обединиха, е че Фестивалът на патриотичната песен е прекрасно начинание  - вдъхновяващо и необходимо.


Наградени участници


Хорове:

Звание “Лауреат” бе присъдено за Хор „Балкански звуци“, с ръководител Живка Петрова;

Първо място получи Камерен хор град Тервел, с ръководител Живко Колев;

Второ място бе дадено на Хор “Емилия Банчева” с ръководител Галя Кокорска;

Второ място получи и Камерна формация “Лира”, град Нови пазар,  област Шумен, с ръководител Милка Данаилова;

Вокални групи: Лауреат на Фестивала е вг от с. Одърне, община Пордим, с ръководител Величка Димитрова;

Първо място - вокална група “Дружба” при  Народно читалище “Пробуда” 1907, село Подем, община Долна Митрополия;

Първо място се присъди и на Мъжка певческа група “Георги Измирлиев” от град Горна Оряховица,  с ръководител Аспарух Костов;

Второ място – Вокална група “Извор”  при Клуб на пенсионера, с. Телиш, област Плевен, с ръководител Веско Генчев;

Вокална група “Еделвайс” при Народно читалище “Иван Радоев”, град Пордим, с ръководител Красимира Борисова;

Трето място - Вокална група “Наша песен” село Коиловци, община Плевен, с ръководител Николина Станчева;

и на Вокална група “Надежда” при Клуб на пенсионера, град Белене, с ръководител Стефка Джантова.

Най-високата награда за индивидуално изпълнение получиха Ива Николаева Иванова от с. Стежерово, община Левски и Румен Петков от Клуба на хора с увреждания, град Плевен.

Журито присъди звание “Лауреат” на Начално училище “Христо Ботев” град Плевен - за цялостна творческа дейност;

златни медали получиха Фанфарен духов оркестър, с ръководител Павлин Ангелов;

и  Вокална група “Ботевци пеят”, с ръководител Надежда Николова.

Специалната награда на вестник “Нова Зора” получи Красимир Кунчев от град Червен бряг.

Специалната награда на ПП “Нова Зора” бе връчена на Група за морски патриотични песни “Катерник” при Съюза на офицерите и сержантите от резерва и запаса, град Созопол, с ръководител Наска Калата.


 

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 


Страница 8 от 288