Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели, предстоят светлите Христови Рождественски празници. Приемете пожеланията ни за добросърдечие, за благост и любов, които ние, от сърце и душа, ви пожелаваме. Нека достигне Божията благодат, до всеки християнски дом, до всяко тревожно българско сърце, до всеки радетел на българската народностна традиция, в която синовна грижа и отговорност винаги са били любовта към Отечеството и неговата защита.

С въздишка изпращаме тази година, но не заради трудностите, с които я преживяхме, а заради благодарността, която ви дължим, за вярата и подкрепата, че в изпитанията за каузата, с Божия промисъл, не ни оставихте сами. И че утре, дай Бог, отново ще бъдем заедно и отново ще бъдем същите. Следващият брой трябваше да носи дата 24 декември, но поради понятни причини той не може да бъде отпечатан. Ще изпратим 2019 година с брой № 52, който ще излезе с дата 31 декември. Търсете го още същия ден и в дните след 1 януари.


Честито Рождество Христово!

Нека посрещнем с радост и надежда новата 2020 година!


 

ОПТИМИЗЪМ ЗА ЕДНА НЕОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ

Е-поща Печат PDF

Истанбулската конвенция или защо социално-политическият обрат е неминуем

 

Пет дни г-жа Дуня Миятович – комисар по правата на човека към Съвета на Европа - обхождаше като спахия своето ленно владение, което ние, по инерцията на някакъв туземен ативизъм, продължаваме да наричаме Отечество, Родина, и представете си – дори България, държавата, която и в химна си дори приемаме за Земен Рай. Та ходи, къде ходи, г-жа Миятович през миналата седмица, среща се с когото се среща, и накрая, за да ни покаже що са туй човешки права и свободи, за които бе дошла да ни проверява, така ни налая, че не само овцете, но и овцекрадците от двете страни на Балкана разбраха, че комисарите от Съвета на Европа могат да ръмжат по-внушително и от спахийските, и от каракачанските пазачи на раята. Някои даже си плюха в пазвата и си казаха: „Тази да не ти е в къщата! Да видиш, брате, какво е туй невъздържана досада, гьонсурат, нежели език на омразата.“ Вярно, не прикрита,

но затова пък от сърце.

„Как тъй още не сте ретифицирали Истанбулската конвенция!“ -  гневеше се г-жа Дуня пред депутати от Правната комисия и от Комисията по вероизповедание. Те пък от своя страна разказват как чинно са се позовали на Решение на Конституционния съд, на Становище на Светия синод, ама – отнюд! Г-жа Дуня, повтаряла, че дори на срещата си с министъра на правосъдието Даниел Кирилов, била подчертала своята твърда убеденост, че „Истанбулската конвенция и Стратегията за закрила на детето се интепретират погрешно у нас и трябва да се подложат на нов дебат.“

 

И че било немислимо да останат само като част от българските закони. Ама Конституционен съд, ама Светия синод, упорствали плахо участниците в срещата, при което съвсем по комисарски г-жа Миятович ги срязала: „Нали църквата е отделена от държавата, какво се меси в делата й!?“

„Имах чувството, споделя депутат с по-слаби нерви, че ей сега ще разкопчее дървения кубур на маузера. Направо ми притъмня. Да речеш -   декори, аксесоари, а то никакви! Няма кожени тужурки, няма революционна романтика, но съвсем по Айзенщайн, буквално ни строи на палубата...“

„Щом не приемате Истанбулската конвенция значи в България не може да влезе и GREVIO!“. „Един от нашите, продължава депутатът свидетел, - нали таен меломан, който някога бил гледал „Оптимистична трагедия“ на Всеволод Вишневски, дори си помислил, че GREVIO е име на някакъв кораб, нарушил Конвенцията „Монтрьо“ и бродещ из Черно море, с надежда да открие обещаната от премиера Борисов не база, а „Фиксаторна точка“. „Не е кораб, казвам му, това са много комисарки събрани на едно място“. „Ама такива като Дуня ли?, пита той и все не схваща разликата между броненосеца „Потьомкин“, GREVIO и новата постановка на българския политически театър – който ще наречем

„Неоптимистична трагедия“.

Неоптимистична ли? Ами, да!...

1. „Правителството трябва да засили усилията си в борбата срещу речта на омразата, която е обичайна в България днес, особено срещу ромите, ЛГБТИ хората и други малцинства“, вели госпожа Миятович. Тя дори не счита за необходимо да поясни акронима ЛГБТИ,  но ние, с цел джендърно ограмотяване на публиката ще поясним, че това са началните букви на думите означаващи всички лесбийски, гей, бисексуални, трансджендър и интерсексуални хора, към които г-жа комисарят смята, че има „засилена връждебност“. Към тях тя прибавя естествено и защитниците на човешките права, и особено активистите на ЛГБТИ. Не спомена поименно г-н Красимир Кънев например, или „самоподдържащите се групи“ в „Билитис“, „Глас“ и „Действие“ – все обиталища и работилници на лявата резба в България. Но затова пък бе категорична:

2. „Публичните дебати, заяви тя, започнали преди няколко години около ратифицирането на Истанбулската конвенция, разпространяват дезинформация и потвърждават вековните стериотипи за ролята на половете в обществото.“ И още нещо, което съвсем не е маловажно – г-жа Миятович изтъкна, „че този рецидив се разпростира и по отношение на Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.“.

Казват че дяволът винаги е в подробностите. И се налага да  питаме: кое е онова, което докарва до бяс г-жа Миятович? Та тя без малко да скъса синджира на някакви там, макар и условни представи за приличие и въздържаност. Човек не трябва да има 7 пръста чело, за да се досети, че на първо четене това са „вековните стериотипи на ролята на половете в обществото.“ Ще се върнем към въпроса, но трябва да признаем, че на това място тя много умело обвърза този проблем със Закона за социалните услуги, и със Стратегията за детето. Г-жа Миятович уточни, че „това са проблеми от същия порядък“, и добави че не иска и да чуе дори, че „законодателството ни било обезпечено напълно спрямо изискванията на Конвенцията относно т.нар. домашно насилие над жени или деца“.

Напразно са й били посочвани Наказателния кодекс, закони, сътворени далеч преди 1989 година. Г-жа Дуня била непреклонна.

Каква ли може да е причината за това?

- питаха се един друг депутатите от двете комисии. Те може би и да се досещаха, макар да не го изричаха на глас, но ние ще го напишем:. водещ мотив в ИК въобще не е идеята за защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“. Нито пък свободните и освободени ЛГБТИ елементи от работилниците за лява резба. Частично отговорът трябва да се търси в сувереността на националното законодателство, която, според комисар Миятович и нейният патронат, е недопустима, може би защото е родена от свободната воля на суверена, на основание върховния закон на държавата ни – Конституцията, която я охранява. И макар на Конституцията да й е наложено да признава върховенството на т.нар. международно право, тя все още има достатъчна суверенност да бди за националния интерес и да охранява обичаи, ценности и традиции, които ни отличават като народ, като нация и държавност, несъкрушена от никакви вековни присъствия на завоеватели и поробители.

За читателя е може би непонятен целият този натиск заради една Конвенция, която на всичко отгоре има пожелателен характер, и която дори когато е ратифицирана, прогласява, че съответните държави могат да се отеглят доброволно от нея и от нейното изпълнение. Трябва просто да уверим читателите на този текст, че става въпрос за лицемерие, за приспиване чрез демократични лакърдии бдителността на аборигените, които не искат да кълват на гола кука.

GREVIO – групата яхнала метлите

Преди десетина дни Европейският парламент с мнозинство от 500 гласа призова страните-членки нератифицирали документа да го направят. България е сред тях. С нея са още Хърватия, Великобритания, Полша, Унгария, Словения, Гърция..., които също като нас не признават новия „Акт на вярата“. Вярно, на хоризонта все още не се вижда димът на  пламтящите клади на новата инквизиция, но нейният корпус за бързо реагиране вече е съставен. Би било крайно наивно да си мислим, че в едно такова добродетелно дело може да се мине без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Засега ще кажем, че в зондеркомандата GREVIO, Сорос е крупен акционер, държи цели 30% от активите. Това – официално. Колко са обаче „приобщените“,  „склонените“, да не кажа купените, съпричастни към групата, яхнали метлите, за които се тревожи г-жа Дуня Миятович, предстои да уточнява дневният ред на живота. Но и от пръв поглед се вижда, че на командата GREVIO е осигурен имунитет и пълномощия, на които би завидил всеки сатрап от Навуходоносор до наши дни. А това означава, че GREVIO е най-важният ключ от портата, за която ни уверяват, че откривала пътя към един прекрасен свят. Ние обаче, може би защото сме се парени, вече се понаучихме и да духаме, пък и се досещаме какво има зад нея.

Светият синод на Българската православна църква

вече алармира Народното събрание, че Законът за социалните услуги създава възможност и предпоставки за „социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родители и деца“. Светите отци са разтревожени, че от очертаващите се възможнсти за „незаконна и ненаказуема намеса на чиновници и НПО-та в семейното огнище, може да се достигне до разрушаване на семейството, до увеличаване на броя на социалните сираци при живи родители, до опустошени детски съдби“.

Никога не сме поставяли под съмнение мъдростта на Богохранимата Българска православна църква, но с това Становище на Светия синод духовните архипастири на народа препотвърдиха своята грижа и отговорност за неговите бъднини, за неговата праотческа вяра и призоваха за опазването на националните исторически български традиции. Благодарим им, защото посочиха ясно на властите, че т.нар. нови семейни политики са израз на нечестивия „поход за институционална поквара на децата на България“ и назоваха ясно какво се крие „зад лукавата аритметика – колкото повече права на детето, толкова по-малко права за родителите“. Българското семейство, посочват светите отци, цитирайки Свети Йоан Златоуст, е „малка домашна църква“ и ние имаме правото да заявяваме и отстояваме вековното християнско разбиране за човека като Божие творение, като „образ и подобие“ на всеблагия Творец – Бога. И, продължават своето праведно слово архипастирите, „имаме правото, но и задължението да настояваме, чрез законодателството, българското семейство да бъде защитено от държавата, а нашите деца да не бъдат поставени в зависимо състояние, чрез „професионални майки“, „институционални мащехи“ и други сурогатни форми на майчинството.“

На тази мъдрост и загриженост на Светия Синод, под благата воля и напътствията на Негово светейшество Неофит, властта отговори с бърза и неясна смяна на министъра на Министерството на труда и социалните грижи. Така и не стана ясно бившият министър Бисер Петков, при когото на 22 март т.г бяха приети законите за „новите семейни политики“, дали се е възпротивил например на пълномощията на летящата команда GREVIO или е сменен, заради някаква обективна неефективност. Така или иначе тайната е между папките на министър-председателя. На мястото на Петков вече застана

г-жа Деница Сачева и Воланд, за която отнапред е известно, че няма джендърско начинание, което тя да не може да прокара.

Г-жа министершата веднага се обяви „за отлагане с половин година на Закона за социалните услуги“, за иницииране на нов обществен дебат, в който, както се разбра, „отстъпление нямало да има“. Ще се разяснява и ще се убеждават онези, които не са били наясно с добродетелните идеи, заложени в Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги!

Известна с радикални отстъпления от основни български позиции по време на всички постове, които е заемала в образованието и здравеопазването, както и с лесната смяна на позициите си от критик и отрицател на управлението на ГЕРБ до заместник-министър, а сега вече и министър в правителството на ГЕРБ, г-жа Деница Сачева има репутацията на най-безпрекословната изпълнителка на всяка заповед и всяко щение на Брюксел. В този смисъл тя е на същото мнение по въпроси и начинания, за които отговаря и се гневи г-жа Дуня Миятович. И макар да не са известни някакви преки контакти с фондацията на „благодетеля Сорос“, която безчинства вече години из Българско, въобще не остава и капка съмнение, че разбиранията на  г-жа Сачева, са в пълно идейно съзвучие по отношение на джендър-идеологията, и че ако има български щат при онези, от GREVIO, „възседналите метлите“ като Марселин Науди, Биляна Бранкович и албанката Ирис Луараси, тя би го заела и би усилила зондеркомандата, за която един депутат си мислеше, че е име на кораб нарушил конвенцията „Монтрьо“.

Вече станаха известни някои нейни деяния, които бяха  причина за мощен родителски гняв през 2018 г. Воланд, героят на най-добрия роман на ХХ век „Майсторът и Маргарита“ от Михаил Булгаков, би счел за напълно умесно да ги обяви на знаменития Бал на Сатаната: „една джендърна анкета сред 9-годишни ученици, организирана от нашата фондация „Джендър образование“ - ние сме очаровани; „половият“ въпросник за 9-годишните, задействан след отлагането на Истанбулската конвенция – ние сме възхитени!; нова джендърска анкета в българските училища - е наша велика радост; изхвърлянето на уроци и цели теми от учебниците по история на България – прекрасно, удивително; отпадането на термина „турско робство“ и заместването му с „османско присъствие“ – ние сме възхитени отново. Аплаузи за нея, която винаги излизаше суха и успя дори да натопи собствения си министър! – очарователно, удивително, прекрасно!...

Дотук обаче с Воланд, с неговия несвършващ Бал и с подвизите на г-жа Сачева. Предстоят и нови подвизи в „Неоптимистичната трагедия“ на българския ден. Чрез дейността на Деница Сачева от тук нататък можем с увереност да прогнозираме, че могат да бъдат уточнявани всички „Пунта мари“ на министър-председателя; като чрез лакмус може да бъде проявявана истината за поети негови ангажименти, за които се досещаме, но които той иначе отрича. Сиреч – можем ясно да се ориентираме какви ветрове и вихрушки ще ни завеят, когато универсалният ключ на GREVIO легне в ключалката на главната порта, зад която лежи катраненият път към новия прекрасен свят.

А сега да се върнем към някои известни неща. В бр. 16 от 16 април т.г. „Нова Зора“ помести на първа страница статията, която ясно показва

къде е заровено кучето за Истанбулската конвенция.

 

Авторите – братята Христо и Марин Генчеви - бяха аргументирали своя текст с информационен и научен апарат от 13 източника, който ние публикувахме. Днес, за автора на тези редове, остава по-лесната задача - да конспектира фактите, да повтори някои от тях, за да си отговорим на главния въпрос: Как така, една Конвенция, която официално има пожелателен характер и в заключителните си разпоредби дори лицемерно твърди, че тези държави от Европейския съюз, които са я ратифицирали могат по всяко време да се откажат от нея, генерира невиждана активност на Парламента и Съвета на Европа,  нарочен ангажимент и призив, дори на новия председател на Комисията г-жа Урсула фон дер Лайен, Конвенция, която игнорира авторитети като Конституцията на Република България и Конституционния съд; която дезавоаира комисари като г-жа Дуня Миятович и драгия нам председател на ПЕС Сергей Станишев; една Конвенция, която вместо да внася успокоение, радост и хармония, с показните си „добродетели и високохуманни цели и принципи, за които ни агитират, събужда недоверие и страхове с мъртвото вълнение на въпроси без отговор?

Но нали е казано, че

написаното остава, а думите отлитат

(Позволявам си да призова читателите на „Нова Зора“ да се върнат отново към статията „Новата грижа на Сорос“), публикувана в брой 16 от тази година. Някъде в началото написах, че такова добродетелно дело е немислимо без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Сега ще се аргументирам защо.

На 23 май 2017 г. Държавният департамент на САЩ в контекста на непримиримата борба на президента на САЩ Доналд Тръмп с американската „дълбока държава“ премахна всяко финансиране на организации от типа на „Отворено общество“, основани и действащи въз основа на духа и идеите на неолибералния философ Херберт Маркузе. Тези организации водят борба за Нов световен ред от името и в името на етнически, сексуални и други „онеправдани“ малцинства. До тази дата държавният бюджет на САЩ подкрепяше, а USAID, разпределяше огромната сума от почти 30 млрд долара! По този начин „добродетелното“ дело на Сорос, осеяло света с НПО-та, грантови организации и фондации, увяхва без финансиране. „В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант - пишат братя Генчеви – може да гарантира продължаване на „високохуманната дейност“ на „Отворено общество“. И старият хитрец, който подобно на Остап Бендер знае 400, сравнително честни начина да вземе едни пари, мобилизира спешно отхранваните и придвижвани към важни и най-важни позиции нахлебници от партии и т.нар. НПО-та, всички до един наемни борци за Нов световен ред, а според Сорос – за един „отворен“ свят.

И точно тук е мястото на Истанбулската конвенция. Присъединяването на Европейския съюз към Истанбулската конвенция открива пътя за експроприацията на едни

140 млрд евро годишно,

които биха заместили липсващото финансиране на САЩ. Но времето, когато това трябва да се случи е сега, когато предстои да бъде приета многогодишната бюджетна рамка на ЕС за периода от 2021-2027 г. Заради това е неистовото ръмжене и лай на спахийските домашни любимци и комисарските кърсърдарски забежки.

Ситуацията обяснява много неща. На първо място стават прозрачни подновените атаки на ляволибералните сили на „дълбоката държава“ срещу президента Тръмп, чрез подготвения от тях импийчмънт.

На второ място е внезапната тревога и безсъние, което обхваща дериватите и кадрите на Новия световен ред, отхранвани от „Отворено общество“ навсякъде по света.

В национален план - за целия туземен политически елит, продукт на технологията на мегаспекуланта, се открива шахтата към канализацията на историята, защото този елит е съставен от назначенци на „дълбоката държава“, срещу която води борба за бъдещето на света Доналд Тръмп. Същото се отнася и за всички в Европа, за които атестатите „активист на Отворено общество“ ще означават неизтриваемия белег на корумпираност и търговия с влияние.

В този смисъл социално-политическият обрат е неминуем. И светът би трябвало да се надява на блестяща победа на президента Тръмп, защото след нея мирът би бил по-дълговечен, а надеждата за нормалност по-реална и по-близка.


 

 

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

ВЪЗХОДЪТ НА ГРАБЕЖИТЕ И БЕЗНАКАЗАНОСТТА

Е-поща Печат PDF

или Основанията за идемнитет*, закрепени в чл. 69 от Конституцията на Република България

 

Този брой вече бе изпратен в печатницата, когато в събота, 25 юли,  се състоя митингът, обявен от БСП, „Буздлуджа на жълтите павета“. Както разбирате, наложи се той да бъде преформатиран. Не само заради възторжените социалисти, заявили своето единство и решимост „да защитават децата си, семействата и родителите си от грабежа“, както обяви Корнелия Нинова, под нестихващите овации и скандирания на хилядите присъстващи, но и заради отговора, който получиха „платените глашатаи на едноличната власт и разединителите в БСП“: „Ние сме единни. Ние сме заедно. Ние сме силни и сме тук да ви кажем: „Оставка!“ (Поместваме пълният текст на словото на Корнелия Нинова, стоплило с надежда и увереност сърцата и душите на социалисти и симпатизанти, както и речта на проф. Румен Гечев).

В планировката на броя за изтеклата седмица на първо място, разбира се, бе поредното пламенно и мъдро слово на президента на Републиката Румен Радев, произнесено на среща с граждани, отстояващи държавността в България. В него държавният глава открои основната задача пред българското общество: „Да отворим път за конституционни реформи, които да укрепят гражданските права и контрола на управлението, да гарантират разделението на властите и да прекършат корупцията, която ражда престъпност и бедност.“ (Пълният текст на словото на президента Румен Радев).

С това, разбира се, не свършват усилията на „Нова Зора“ да бъдат събрани на едно място най-значимите политически изявления през изминалата седмица. В петък, 24 юли, министър-председателят Борисов, разбираемо глух за призивите „Оставка!“, представи на НС предложение за кадрови промени в Министерския съвет. Сменени бяха министърът на финансите Владислав Горанов, министърът на икономиката Емил Караниколов, министърът на вътрешните работи Младен Маринов, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, както и министърът на туризма Николина Ангелкова.

При обсъжданията в НС характерни и запомнящи се със своята категоричност и експертност бяха изказванията на председателя на парламентарната група на „БСП за България“ Корнелия Нинова и на изтъкнатия икономист и непримирим критик на икономическата политика и разобличител на „далаверите“ на правителството проф. Румен Гечев. (Изказването на Корнелия Нинова).

 

Дотук, е всичко онова в броя, което по наша преценка е важното документално наследство на последната политическа седмица. Иначе тя бе характерна и с пълна мобилизация на „платените глашатаи на едноличната власт“, както и на някои „шепиловци“, присъединили се към тях, заради щедри надници.

В своя бележник телеграфно съм отбелязал: Джамбазки – подозира; Чуков е смутен!; Любо Огнянов пита... Няма обаче да коментирам опусите им. Мислех да отделя все пак Боян Чуков и да му обърна приятелски вниманието как вече месеци стремглаво се снизява авторитетът на собствената му експертност, поради необективното му и предпоставено отношение към всяка изява на президента Румен Радев. Отказах се обаче, не само защото като автор е стоял достолепно със свои текстове на страниците на „Нова Зора“, но и защото ми е неудобно да призная, че в случая неговата „креативност“ съвсем е загърбила алтруистичното начало. Сиреч, беше време, когато безсребърните идеи и цели на „Нова Зора“ бяха съзвучни и с неговите идеи. Но „Нова Зора“ ли не знае какво е недоимък и безпаричие!...

Към позициите обаче на две други имена Иван Гарелов и Огнян Минчев,  имам какво да кажа. И с двамата почти никога не съм гледал в една посока. С „Мистър Панорама“, още от времето когато той забрави за какво агитираше народонаселението по време на т.нар. „голяма екскурзия“.  А с Огнян Минчев, може би защото е най-убедителното доказателство, че характерът и ценностите са по-рядко срещано качество от таланта и неговите превъплъщения. В случая обаче и за двамата имам да кажа похвални слова.

За Иван Гарелов, заради седемте му позиции, затова кое е вярно и кое е невярно, относно протестите. Все по-друго си е, когато „стар вол“ изоре нивата. Вярна е тази мъдрост. И тезите му – ясно формулирани, и контратезите му – убедителни. И няма да е Гарелов, разбира се, ако не поднасяше на читателя и съответния извод. Човекът правилно е школуван и много добре знае, че особено важно е,  „бенефициентът“ да бъде подпомогнат, да бъде насочен. Няма значение че, и в случая не е минало и без „хлебарки в супата“. Но затова – по-нататък.

Огнян Минчев обаче разпространи позицията си „Разприятелявам“. Ще я цитирам дословно, което съвсем не значи, че се „сприятелявам“ с Огнян Минчев. В края на краищата той също е Минчев! И нему веднъж се полага да заяви позиция, с която и „краснокаричният“ Минчо Минчев, както неведнъж ме е наричал, може да се съгласи с него.

„Разприятелявам. Доста хора – и подкрепящи, и опониращи на протеста. Хора, които смятат че целта оправдава средствата.

Че „революцията“, отменя човещината. Че корупцията е извинима на фона на други придобивки. Че лумпени могат да се гаврят с жени, само защото са в политическа позиция и са отишли да я защитават в телевизионно предаване.

Разприятеляването не е обида или игнориране – то изразява моята позиция, че определени граници на публичната етика са арогантно погазени и аз не желая да се примиря с това.“

Това е текстът, написан по повод случая с Даниела Дариткова и Корнелия Нинова, които станаха обект на лумпенски планиран произвол, след участието им в „Панорама“, в петък вечерта (24 юли), което стана още един повод броят на „Нова Зора“ да бъде преформатиран и дописан.

Към позицията на Огнян Минчев относно това „демократично приключение“, нямам какво да добавя. Относно инсинуациите му обаче за „сметките“ на президента Радев ще кажа на това „старо магаре“ (изразът е негов, на Огнян Минчев), че се досещам къде му убива самара. И тъй като нататък материята не би търпяла дребни пощипвания, ще изпиша сега и възражението си към два от изводите на Иван Гарелов.

Относно това, че протестът няма платформа „Мистър Панорама“, съвсем панорамно обобщава: „Това е силата им. Останалото е работа на политиците!“ И по-нататък: „Не сочели алтернатива. Алтернатива винаги има. Ще се появи на свободните и честните избори.“

Да, ама не! И ето защо. Вярно е, че президентът Радев призовава за конституционни реформи и пр. Огнян Минчев обаче инсинуира, че нему нямало да му стигнат три месеца служебно правителство и, че едва ли не, Радев ще узурпира властта.

Определящ в случая е изразът „конституционни реформи“. И това, което плаши „старото магаре“ съвсем не са вездесъщите елементарни внушения за „президентска република“. Истинската заплаха е във  възможност едно ново Велико народно събрание да приеме основен закон, който да изключи въобще възможността за антисоциални, антидържавни и антинародни политики. Защото само това може да промени нещата, както и яслата, а и зобта за „магарето“. В сега действащата Конституция вече 30 години тези политики се осъществяваха под закрилата и привидната демократичност на чл. 69. Нека си припомним какво гласи той: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“. Което означава, че народните представители са освободени предварително за наказателна отговорност за делата си в Народното събрание. И става така, че „обобщено казано“, нашата туземна колониална администрация, „избрана демократично и законно“ предлага чрез Министерския съвет или съответните лобистки канали законопроекти, които народните представители гласуват „безстрашно“, в съответствие с охраната, която им осигурява чл. 69. И защото, както казва Достоевски „Като няма Бог, значи всичко е позволено!“, се приемат закони с такива последствия за народа и държавата, които никакъв разум и логика не може да узакони. Така чрез ненаказуемата безотговорност стават възможни и всички ония политики, които доведоха до разгром на селското стопанство, на индустрията, на здравеопазването, на образованието, на службите за сигурност и армията, и пр., и пр. Стана възможен и прикритият зад „колективната воля“ процес на  приватизация, както и тези невиждани в историята на България разруха и грабеж, осъществени в условията на ненаказуема безотговорност. Ето затова „останалото“, за което говори Иван Гарелов, съвсем не е дело само на политиците. И ако „алтернативата“ все пак се появи, реката на живота ще продължи да си тече в старото корито на безнаказаността, а политиците, макар и подменени, ще продължават да вършат пак същото!

Примерите за възход и падение в грабежа и безнаказаността, са неизброими, но аз ще посоча само един от най-големите съсипители на София Стефан Софиянски. Днес той е „бял и пухкав“, защото е оправдан по всички съдебни дела за деянията му като кмет на София. Деяния, които буквално оглозгаха столицата до кокал.

Мъдростта на живота показва, че не се ли запише в Конституцията ясно и откровено, и не се ли повтори в законите тезисът, че за резултатите от управлението на държавата се носи наказателна отговорност, от тези които упражняват властта, нищо не би могло да се промени в живота на българското общество.

Ето това би трябвало да има предвид и президентът Радев, когато инициира съответните конституционни реформи. Тази тема е дискутирана твърде често на страниците на вестник „Нова Зора“. В бр. 47 от 15 декември 2015 г., анализаторът Иван Ценов обяви защо и по какви причини за българина думата „реформа“ е равнозначна на разруха.  Тогава за пореден път бе анализирано превратното действие на институтът, обозначен с термина „идемнитет“, закрепен с № 69 в Конституцията на Република България. Казвам превратно, защото в последните 30 години именно този институт, еманация на представата за демократичност, създаден, за да гарантира „освобождаването от страха за евентуална наказателна отговорност на народните представители“, гласували съобразно свободната си воля, доведе до там, че дори за геноцида, произтичащ от приеманите закони и осъществяваните от изпълнителната власт политики, да не може да се търси отговорност!

Материята е сложна и съвсем не подлежи на трактовка от хора, за които древните са казвали: „Обущарю, не по-високо от обувките!“ И ако аз все пак си позволих да се докосна до темата, нещо, което би ужасило покойния приятел на „Нова Зора“, проф. д-р Велко Вълканов, светла му памет, то е защото и след поредните светли надежди на младите хора за промяна и просперитет на Отечеството, виждам, как може да се окажем отново пак в същото блато, само че още по-неизбродно. И още по-безнадеждно.

На всички протестиращи, в името на България, на всички непримирими със злото, с които до сетен дъх ще е сърцето ми, ще си позволя да препоръчам знаменитата книга на монсеньор Джузепе Томазо ди Лампедуза – „Гепардът“. В нея, уви, е закодирана логиката на всеки бунт против статуквото, в който определящ не е моралът на правдата: „Трябва всичко да се промени, за да си остане същото!“

Звучи безнадеждно, но не и обезкуражаващо. Нали целта е нищо, а всичко е смисълът на движението към нея!


 

ПРОТЕСТИТЕ И СЕКТАТА

Е-поща Печат PDF

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.


Бунт без водачи - това виждаме сега.

В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?

Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.

Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?

Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.

Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.

Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.

Кеф за ваша сметка.

Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.

Българската Истина живее на пресекулки.

Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.

Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.

И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.

Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.

Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.


Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.

Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.

Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.

Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.

Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.

Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.

Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.

Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.

Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.

Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.

И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.

Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.

В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.

За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.

Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.

Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.

Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.

Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.

Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.

Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.


 


Страница 8 от 382