Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОБВЕЯН ЗАВИНАГИ С БЪЛГАРСКА ОБИЧ

Е-поща Печат PDF

• 200 години от рождението на Александър II - Цар-Освободител - самодържец, император на Русия

В съзнанието на българската общественост руският император Александър II остава със спомена за освобождението на България от петвековното османско владичество, поради което той е удостоен с почетната титла „цар-освободител“. В руската история обаче тази титла той получава във връзка с друго важно събитие - премахването на крепостното право, извършено в началото на 60-те години на ХIХ в.

Нито един от другите представители на руската царска династия не е бил удостояван с такава всенародна любов.

Императорите Петър I и Екатерина II остават в руската история като „Велики“ и „Велика“, доколкото полагат неимоверни усилия за териториалното разширение на империята и укрепване на нейното положение като важен фактор в политическия живот на Европа през ХVIII в.

До началото на радикалните промени у нас в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век, независимо от характера на политическата обстановка в страната, никой не се е осмелявал да принизява освободителната мисия на Русия. След това, в продължение на редица години, станахме свидетели на прояви, които влизат в крещящо противоречие с историческите факти.

Особено ярка бе демонстрацията за омаловажаване ролята на Русия за освобождението на България тази година, когато се навършват 140 години от Освобождението на България. Формалният повод за това станаха думи, изречени от руския патриарх Кирил, по време на посещението му у нас във връзка с 3 март. А той не каза нищо скверно, не отрече участието на войници от Полша, Финландия и отдругаде в тази война.

 

Обърна внимание само на факта, че всички те са воювали в състава на руската армия, а не като представители на съответните държави, които тогава просто не съществуваха на политическата карта на Европа.

Другият момент на демонстративно омаловажаване на събитието, който също заслужава особено внимание, е започването на самата Руско-турска война от 1877-1878 г. Обръща се внимание на големите колебания на император Александър II дали да предприеме тази война, без обаче да се посочват причините за това му поведение.

А причините са добре известни – повече от две десетилетия след Кримската война (1853-1856 г.) Русия не успява да излезе от кризата, в която изпада в икономическо и военно отношение. Империята продължава да изостава в икономическото си развитие и една от главните причини за това е крепостническото положение на руското селячество.

Налице е огромна литература, в която обстойно е изложено фактическото положение на руските селяни. Ако за по-широкия кръг от българското общество тази литература е непозната, тя има прекрасна възможност да се запознае със съдбата на руското селячество и от гениалното творение на Николай В. Гогол „Мъртви души“, което доскоро се изучаваше в средния курс на българските училища.

Проблемът за крепостничеството занимава руските владетели и преди император Александър II. Известно е, че императрица Екатерина II, спечелила си име на един от най-просветените монарси на своето време, сериозно се е замисляла за неговото премахване и дори подготвя известни проекти в тази насока. Срещайки обаче силната реакция на помешчическото съсловие, Екатерина не се решава да ги приложи на практика.

Ето така този проблем остава да бъде решаван от нейните наследници. Нито Александър I, нито Николай I правят това, тъй като тяхното внимание е привлечено към решаване на други важни проблеми – войната с Наполеон (1812 г.), въстанието на декабристите (1825 г.) и др. събития.

Император Александър II наследява руския престол в момент, когато Кримската война още не е приключила. Поради тази причина някои от биографите му обръщат внимание на факта, че малко преди да почине, неговият баща, Николай I, с тъга споделил на смъртния си одър: „Сине, исках да ти оставя една силна и уредена Русия, вместо това ти наследяваш само големи грижи и тежки проблеми“ (цитираме по памет).

От многолюдното семейство на Николай I, Александър II е първото мъжко отроче (роден е на 17/29 април 1818 г.), от което произтича обстоятелството, че той ще бъде и престолонаследник. След него се раждат още 10 други деца в императорското семейство, от които у нас по-голяма известност получава Николай Николаевич, който е назначен за главнокомандващ на руската армия, действала на Балканите по време на Освободителната война, и под чието ръководство, тя достига до Цариград и приключва с подписването на Санстефанския мирен договор. Този договор по волята на западните велики сили е принизен до „прелиминарен“, т.е предварителен. За българския народ обаче той остава едно от най-ярките събития, доколкото очертава естествените граници на възобновената българска държава.

Все във връзка с Освободителната война интересно е да се отбележат и още някои други моменти от поведението на император Александър II. След като войната започва, императорът не остава в Санкт Петербург, а лично пристига на р. Дунав,  за да стъпи на българската земя. Посещава редица селища, сред които и гр. Плевен, където получава сабята на предалия се Осман паша в знак на признание от последния за победата на руското оръжие.

В потвърждение на факта, че императорът държи изключително много на започналата война с Османската империя е и решението му да включи в нея и своя престолонаследник Александър Александрович, който през 1881 г. го замества на руския престол. Друг не малък жест, който император Александър II прави, е привличането в редовете на руската армия и на хесенския принц Александър Батенберг, племенник на неговата съпруга. Дали още тогава той е кроял планове за посочване на неговата кандидатура за владетел на Българското княжество, не е известно. Всъщност това не е могло да се мисли тогава, тъй като условията, на които е трябвало да отговоря бъдещият български владетел, се установяват от Берлинския конгрес чак през лятото на 1878 г.

Безспорен обаче е фактът, че след престолонаследника Александър Александрович, Александър Батенберг е една от най-високопоставените личности, близка до руския императорски двор, участвала във войната от 1877-1878 г. Спираме се нарочно на този факт, тъй като развоят на последвалите след края на войната събития се стича така, че той се оказва най-подходящата личност за най-високия пост в освободеното Българско княжество.

Някои от биографите на император Александър II посочват, че причината именно Хесенският принц да бъде определен за този пост, се дължала на желанието на руския самодържец да направи по-скоро един жест към своята съпруга, с която иначе не живеел добре.

След Освобождението на България от османско иго император Александър II сериозно се замисля за нейното бъдещо устройство. И макар че решаването този проблем е бил възложен на княз В. А. Черкаски, една определено консервативно мислеща личност, с изработването на проекта за ?ългарската конституция в лицето на т. нар. Органически устав е натоварен един от най-известните либерални предсктавители на руската юриспруденция С. И. Лукиановq и то с уговорката, че той ще бъде по-скоро препоръчителен, отколко задължителен за депутатите в бъдещото Учредително събрание.

Търновската конституция е добре известна. По своя демократичен дух тя е могла да се мери с тези на най-демократичните в Европа държави. Интересното в случая е, че това не става без съгласието на самия император Александър II, което e особено впечатляващо поради факта, че самият той е цар-самодържец на страна с краен абсолютичен режим на управление.

На Търновската конституция Александър II гледал като на своя рожба. Поради тази причина посреща определено негативно предложението на своя племенник за нейната отмяна или промяна в по-консервативен дух.

Император Александър II е бил обладан от либерални възгледи и по редица проблеми от вътрешно естество за Русия. Последвалото му убийство в началото на март 1881 г. слага край на тяхното решаване от консервативния му наследник император Александър III. За нас последиците от това убийство се изразяват в потъпкването на Търновската конституция, извършено от княз Александър I Батенберг след държавния преврат от 27 април 1881 г.

Посочените тук само няколко факти от поведението на император Александър II към нас, българите, към България изобщо, са предостатъчни, за да му отредят изключително високото място, което той заема в новата ни история, и голямата любов, на която той се радва близо столетие и половина вече.

 

На 27 април, в София, с тържествена церемония,  бе отбелязана 200-годишнината от рождението (29 април 1818 г.) на император Александър Втори. Националният инициативен комитет за честване на 140-годишнината от освобождението на България от турско иго и посолството на Русия в България събраха пред паметника на Цар Освободител общественици, политици, дипломати, депутати и творци. Вълнуващо слово произнесе зам.-председателят на 44-ото НС Явор Нотев. Топли думи на гордост и признателност за Александър Втори, за неговото бащинско отношение към руската държава и народ, за мащабната модернизация на Русия и за нейното велико дело във възкресението на българската държавност и в съдбата на балканските народи, произнесе Н. Пр. Анатолий Макаров, посланик на Русия в България. Той припомни заветните думи на Царя самодържец: “Задачата на Русия е не да разрушава, а да създава”. Н. Пр. Макаров припомни, че този принцип винаги е бил ръководещ за същността на руската външна политика.

След Явор Нотев венци и цветя поднесоха Анатолий Макаров, Виктор Авдеев, аташе по отбраната, Алексей Новоселов, съветник по културните въпроси, Станка Шопова, фондация “Устойчиво развитие”, Борис Громов, директор на Дома на Москва в София, проф. Станислав Станилов, Румен Петков, Коста Пеев, РКИЦ, Минчо Минчев, “Нова Зора”, Снежана Тодорова, председател на СБЖ, Боян Ангелов и Димитър Христов от Съюза на българските писатели, както и много други представители на обществени организации, граждани и хора с памет за историята.


 

В МОМЕНТА ТЕЧЕ РЕАЛНА ПОДМЯНА НА НАСЕЛЕНИЕТО НА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Д-р Калоян МЕТОДИЕВ пред Горан ИГИЧ в интервю за сръбското списание „Геополитика“

- Д-р Методиев, от Ваша гледна точка приключил ли е преходът в България и каква е сегашната картина на България? Ние в Сърбия често говорим за моралния и демографския упадък на сръбския народ. Има ли подобни проблеми и в демографията на България?

- Преходът приключи с приемането на страната в Европейския съюз. Тогава започна нов етап в историята й. След евроеуфорията последва едно отрезвяване. Проблемите ни са много общи. Бих поставил демографския на първо място. Без хора не може да има държава. Това е най-ценният ресурс. Който има хората на място, той контролира ситуацията. Такива са реалностите.

За съжаление, в момента сме донор на население за Западна Европа. Като проблеми бих откроил мигрантската заплаха, неравномерното развитие на регионите и разбира се, корупцията сред политическия елит. Това е коктейлът, който създава проблемите в страната.

- Какво е геополитическото положение на Балканите?

- Както винаги, през последните двеста години положението тук е сложно и напрегнато. Мигрантските потоци могат да взривят полуострова. Западна Европа няма да се поколебае да ни отдели като буферна зона между себе си и Азия, за да печели време. Преди година Никола Саркози предложи в Сърбия и България да се изградят лагери за задържане на мигрантите. Представете си, ако стане президент... Това е огромна заплаха.

Босна е бомба със закъснител. Гърция и България са подложени на огромен натиск от Турция, която не спира потоците, а според много анализатори ги насочва към Балканите. Косово трудно функционира като държава. Сърбия, Черна гора и Хърватия се борят помежду си. Новият регионален лидер се казва Румъния.

 

ЗАЩОТО РУСИЯ ГРАНИЧИ С БОГА

Е-поща Печат PDF

• ИЛИ ПРОИЗХОД НА ВИДОВЕТЕ В ПЕРИФЕРИЯТА НА КОНТИНЕНТА

Човекът, когото наричат русофоб, е прозападно ориентиран, англосаксонски патриот, демократ и либерал. В България е десен и антикомунист. Рядко ляв. Важно е да се отбележи, че съзнателно или несъзнателно този човек се преживява като антропологична норма, като образец за глобално разпространение. Разполага с мандат от историята за „нормализация” на света. „Периферията” подлежи на либерално обучение и демократична стандартизация по американски образец. Периферията иска това, но не на всяка цена знае какво иска или може да го изрази. Дълг е да чуем и това, което тя не казва, но би искала да каже. Ние сме тълкувателите. Разнообразието на културите е неравенство на културите. Слабо модернизираните култури съзерцават предразсъдъци и суеверия, наричани „ценности”, и влачат жалко съществувание на лишени от икономически растеж. Нуждаят се от „инвестиции” и просвещение. Америка има месианско предназначение да демократизира света. Русия пречи.

С това леко карикатурно самомнение на „вечно дете” (puer aeternus) в „зряла либерална възраст” този човек е най-често, ако не и задължително – русофоб. Доколкото Русия е нелиберална страна. Вечно нелиберална.

Русофобското клише гласи следното: Русия е евразийски имперски комплекс с вътрешно присъщ деспотизъм и непредвидимо външно поведение. Излъчва заплаха. Ще ни нападне.

***

Чисто психологически русофоб е всеки, който подозира руснаците повече, отколкото е абсолютно необходимо. Тази иронична дефиниция съдържа опасна аналогия с антисемитизма, някои нарекоха русофобите „антисемити на XXI век”.

Руснаците са нещо като евреи с хубава литература.

Врагове на цивилизацията с поетичен дар.

 

СКАНДАЛНИТЕ РАЗХОДИ НА ПЕНТАГОНА

Е-поща Печат PDF

Ястребите в Конгреса и във военното ръководство на САЩ обикновено оправдават редовните увеличения на и без друго огромния бюджет на Пентагона, като изтъкват необходимостта от още пари, за да се “защитят войските”.

Лековерните граждани, които приемат това обяснение, трябва да знаят къде всъщност отиват стотици милиарди долари на данъкоплатците.

Истината е, че огромна част от тези пари биват предоставяни на частните корпорации, включително за царските заплати на техните ръководства, а голяма част се прахосва или се дава за поразително скъпи оръжейни системи и друга военна техника, които понякога са дефектни, а понякога - въобще ненужни.

На корпорациите - производителки на оръжие и военна техника, се пада лъвският пай от парите на военното ведомство. През фискалната 2016 г. те са получили 304 милиарда долара т. нар. договорни награди. Това е почти половината от надхвърлящия 600 милиарда долара бюджет на Пентагона.

Най-облагодетелствани са били корпорациите “Локхийд Мартин”- 36,2 милиарда долара, и “Боинг”- 24,3 милиарда долара.

Освен това Пентагонът плаща и на големи здравни и фармацевтични компании, както и на университети, ангажирани с научно-изследвателска дейност за нуждите на военно-промишления комплекс като Масачузетския технологичен институт (1 милиард долара) и университета “Джон Хопкинс”(902 милиона долара).

Огромна част от парите на Пентагона (и на данъкоплатците) всъщност отиват за държавно

субсидиране на частните корпорации

Има нещо, за което много не се говори, и това са крайно щедрите заплати на главните изпълнителни директори на компаниите-производителки на оръжие.

През миналата година петте корпорации, които са главни контрагенти на Пентагона - начело са компаниите “Локхийд-Мартин” и “Боинг”- изплатили на своите първи ръководители общо 96 милиона долара. Като се има предвид, че тези компнии в голяма степен или дори почти напълно - например “Локхийд-Мартин”- зависят от държавните пари, става ясно, че всъщност данъкоплатците в голяма степен плащат въпросните огромни заплати. При това тези 96 милиона не включват високите възнаграждения и за другите високо заплатени ръководители и членове на бордовете на корпорациите.

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

В сборника „Вехи” изпъква главно стремежът на авторите да порицаят, разобличат и заклеймят като световно зло акта на революцията и директно, руската революция от 1905 г. Те я представят като нечисто дело на руската интелигенция, която от времето на Петър Велики  насам рязко и произволно мени  духовното си кредо, деградира, изживява сбъркани идеали и заразена с атеизъм, хвърля клевети върху православната вяра и православната църква. Тази интелигенция, казват авторите на „Вехи”, бунтува народа, бидейки вътрешно отдалечена и противопоказна на неговата същност. Народници, социалисти (социалреволюционери) и анархисти тласкат Русия към пропаст. А руският народ поради лековерие и наивност им се доверява, приема лъжеучителите си за пророци на своето социално и духовно спасение. Не е нужно да преповтарям тезите на отделните автори, за да се разкрие антиреволюционния дух на „Вехи”. Но все пак ще се спра на няколко идейни постановки  в сборника, които доизясняват проблема: революцията въобще и руската революция от 1905 г. конкретно.

Моето мнение е, че в сборника „Вехи” се дава крайно идеологизирано обяснение на революционната идея и революцията (социалната) от автори, които виждат в революцията само прокоба на историческия мрак, само метафизична сила на разтлението, само злокобен свършек на света. Макар че революции и революционни идеи е имало още преди да ги нарекат с това име, ще ги има и в бъдеще като протест, съпротива, директна борба срещу причинителите на определени острокризисни обществени състояния, утежнени до извънредна степен. Ще ги има, докато проблемите на социума не се решават навреме и справедливо съгласно гражданския интерес. Ще избухват, когато официалните институции не могат и не искат да намерят постепенно и мирно, „еволюционно” решение на остро конфликтните проблеми, които не търпят историческо отлагане.

 


Страница 8 от 210