Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели, поради големия интерес свързан с книгата на Детелина Денчева „Лоното на европейската цивилизация“, редакцията ви уведомява, че разполага с ограничени бройки от тиража й, и все още можете да си я поръчате. Цена - 23.00 лв. За всички, които биха искали да я имат, ще припомним проверения от времето способ за това: получаването на пощенския запис с изписан точен адрес на получателя и телефон за обратна връзка. Записът да е на сума, формирана от цената на съответната книга + 2,50 лв. за пощенски разноски, изпратен на името на Минчо Мънчев Минчев, в. „Нова Зора“, гр. София 1000, ул. „Пиротска“ 3.


 

ЗЛОДЕЯНИЯ И ВЪЗМЕЗДИЯ

Е-поща Печат PDF

За нормалния човек с опазена съвест и с воля да направи каквото е по силите му за спасението си, не са му нужни отвлечени философии. Той търси ясен отговор на въпроса: кога и как съм грешил, греша ли в момента, какво възмездие ме чака?

Старая се да бъда конкретен. Законът е известен: каквото правиш – за себе си го правиш. Стореното от теб зло е бумеранг, ще се обърне, неотклонно при теб ще се върне. Природата е щедра, тя предлага всекиму благата си. Но тежко на онези, които разхищават и рушат. Всяка глътка въздух, казва Предводителя, се заплаща. Заплащането става с изстрадване и осъзнаване все по-дълбоко същините на нещата. Ако не си любящ човек, ти и сред природата, и в социалната среда ограбваш, съсипваш. Затова съдбата ще стовари върху главата ти справедливо възмездие със сили и средства, които в теб са тръгнали, в теб са изработени.

Всекидневните наши прояви или укрепват, или рушат устоите на земния живот. А кои са устоите? Става дума например за зачитане на всеобщия интерес; за ревниво опазване на целостта и връзките между нещата; за доверие и взаимопомощ в битките за оцеляване на човешката същност в условията на плътната материя; за опазване от замърсяване и злоупотреби с енергиите на съществуването; за единна логика и съгласуваност на целите, на делата човешки; за признаване на Вселенския разум и на Божията воля като начало на всичко…

Агресивният егоизъм по самата си природа е насочен срещу устоите на съществуването. Дяволската мощ в нас, хората, се е разгръщала редом с уголемяването на колективния дух на Любовта – Христос. „Преди потопа много хора ще полудеят, ще се самозабравят, ще загубят мярка…” И това предсказание се сбъдна. Пощуряхме, без да съзнаваме „нормалната” своя лудост, наричана „модерен живот”. Твърде често ние дори не подозираме в каква степен сме съучастници в най-мащабни злодеяния. Вършим безобразия лековато, „на майтап”; беззакония – без задръжки. Поривите ни са моментни, стихийни, по подражание („така правят всички”). Грешим непростимо и поради неосведоменост, безволие, баламщина и пр. Но след две хиляди години Исус Христос едва ли пак ще каже: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят”. Длъжни сме да знаем. Имаме всички условия, поне в елементарна степен, да сме добре ориентирани за доброто и злото, за праведността и беззаконието.

От нас Бог не иска да надскачаме ръста си, но и да се смъкваме до животинското състояние сега е непростимо.

Колко са онези, които не се примиряват с хаоса? А какъв е броят на другите, които блаженстват в това време? А може би най-многобройни са доведените до безразличие, до безучастие. Хора – автомати. Те се оставят да бъдат водени ту в тази, ту в обратната посока. Своя посока нямат.

Бог не би унищожил най-великите свои създания – Живота, Човека.

Злото на Земята се самоунищожава. Нашите гърчове сега са от нас самите причинени. Предупрежденията почти не са помогнали – дадени са ни уши, но не чуваме, имаме очи, но не виждаме.

Ние, от края на ХХ век, изплащаме кармични товари и то не само лични, но и на родовете си, често пъти и на хиляди хора, понякога дори и на милиони. Новите грехове, които вършим, не остават, като преди, за сметка на общия кръвен поток на рода. Те се изплащат сега. Понякога веднага, на другия ден или дори в мига. (Тези неща подробно, научно са обяснени в изключително ценния труд на А. С. Лазарев „Диагностика на кармата”).

Божествената енергия, родена вътре в човека, след като свободно се отделя от повече хора, е готова за създаване на завършен Божествен свят – реален рай на Земята.

Преди да се саморазруши, двойникът също се е издигнал максимално над нещата. Набъбналите до космическите простори отрицателни енергии имат свое ядро, свои съподчинености, свои програми за реализации. Изгражда се поредната Вавилонска кула.

Антихрист не е колективен образ на мюсюлманите (както мислят мнозина), нито пък сборна сила от други религии, неприемащи Исуса Христа, от безбожници и пр. Антихристи има твърде много сред християнските общности. Просто лоши човеци, „силни” човеци. От друга страна, сред мюсюлманите не са малко искрено вярващите, те живеят чисто, в някаква степен успяват да спазват законите на Бога Отец.


Те ще бъдат благословени от Божия Син.

Но и най-добрите хора с неизбежните си грешки, са отделили и отдали микроелементи при изкристализирането колективната мощ на Голямото зло.

То е информирано, че тук, на Балканите, в края на ХХ век ще си изкопае гроба. Знае, но нищо не може да промени. Ето, свидетели сме: написа си вече присъдата, копае гробницата си като робот.

Но да се върнем към нашата частна грижа: имаме, макар незабележимо, нищожно, но все пак участие при оформянето и израстването на змея. Какво означава това? Каква „награда” ще се падне на всекиго от нас?

Един паралел между събития от края на Римската империя и сензационни истории, характеризиращи нашата епоха, ще очертае мястото на „героите на времето” и мястото на неизвестните, като нас, но многобройни преки или съвсем косвени съучастници.

В стихотворение от 1928 г. Хемингуей пише, че „трябва да спрем”, „сега има нужда от ред, не от вещество, а от набожност”… Да спрем изграждането на вавилонски кули, да започнем храм да съзиждаме, но върху каква основа, опорите ни какви са? И отбелязва с ирония Хемингуей, че класическата древност на Запада предлага славни, дори обожествявани някога фигури, които „са се занимавали най-вече с кръвосмешения, изнасилвания и войни, и разни мръсотии…”

Император Нерон, знаем, в началото на новата ера стигнал върха на такава слава. Пред луда от възторзи публика той изнасилвал вързани християнки и християни. Играел понякога ролята на изнасилвана девица. Всичко ставало истински. Той бил голям артист, вживявал се. Писъците му от сцената се разнасяли надалече, публиката го аплодирала…

За тогавашното „цивилизовано” съзнание Нерон представял абсолютно свободната личност. Всичко си позволявал. „Бог”! „Модерни” древни хора – „свръхмодерен” император!

В началото на 1999 г. стана грандиозен скандал в днешната световна империя – „свръхсила”. Сексуални истории на световния император бяха шумно обсъждани навсякъде по земното кълбо.

Напредъкът 2000 години след разпъването на Исуса Христа е видим. Проявите на днешния най-горен началник, в сравнение с волностите на император Нерон, са направо невинни. А споровете бяха напрегнати. Сякаш в света е израснало едно масово възспиращо съзнание?... За съжаление, такава констатация би била едностранна, повърхностна и затова лъжовна.

Президентът остана на поста си. Не беше категорично осъден дори морално. Мнозинството от хората в САЩ и по света го защитиха.

Извод: Западът за 2000 години е постигнал явен, но повече външен напредък. Набожността е оставала все нейде встрани. Напразни са били призивите и надеждите на Хемингуей преди 70 години. Заразата на някогашните „свободни граждани” на Рим с ненаситни стомаси и още по-ненаситни за извратености души, се е разнесла и се е прихванала из целия свят. А някога е била ограничена главно във „вечния” град. В провинциите на Римската империя десетки народи, племена, етноси на три континента, вярвали в своите богове, опазвали традициите, обичаите, разума, морала си. Те имали недосегаеми за тогавашната развала устои. Днешната световна трагедия е в това, че фасадата е лицемерно богобоязлива, много се говори за идеали, спазва се някакъв ред, приличие, но древната традиция постоянно и вече ускорено, в рамките на „новия световен ред”, разнася „културни болести и културна смърт” по цялата планета и така ерозира основите на общочовешкото битие.

В България официалните „модерни хора” и управляващите чрез могъщата „четвърта власт” обработиха, оцениха и внушиха смисъла на случилото се така:

Императорът имал право на личен живот. Не било културно, не било възпитано да се размахва на световния площад тази пола на момичето със следи от страстите му. Та това са си съкровени, интимни работи – защо да се вдига шум! Българите били по-свободни – американците в сравнение с нас се проявявали като пуритани.

Телевизионната „Панорама” показа на екрана една баба от някакво село. Пред микрофона тя призна, че е изневерявала. Какво толкова? Всички го правят. То си е нормална човешка лична работа.

„Ама това си е нормално, бе!” – в хор с бабата внушаваха и журналисти и други манипулирани всекидневно съзнанието ни люде.

Има още едно престъпление: императорът излъгал, плюл на клеветата си. И по този въпрос на екрана четяхме цифри на социологически проучвания: МНОЗИНСТВОТО от българите не се отнасяло строго и към подобно деяние, не е кой знае какво човек да излъже, когато е на тясно. Мнението на мнозинството се изтъкваше като най-авторитетно…

В предсказание от 1.12.1918 г. е казано: „Огромни механични сили ще бъдат развързани по този начин в служба на егоизма; и хора ще се гордеят с такива извратености, така че и това не ще се схваща за нещо лошо”.

Наистина, имаме си днес мнозинство „горе” и „долу”, от столицата до последната махала на провинцията. То е изскочило от релсите. Но българщината следва развитието си по Големия друм. Журналистите можеха да потърсят и да намерят други разбирания на други жени. Те също са познали какви ли не съблазни през живота си, може и да са грешили, но са се разкайвали, отричат слабостта си, осъждат всяко свое беззаконие. Разликата е огромна, качествена. Мнозинствената разнотипна компания с разрастването си през този век до видиотяване се самонапомпва с кураж и „свобода”. „Хайде да правим каквото си искаме, хайде да не си броим греховете, давай – без задръжки!, и да не си ровим взаимно мръсотиите, да не се заяждаме за лъжите – всеки лъже, всички сме еднакви, светците са на иконите…”

Това е израждането: все по-ниските критерии или безкритерийността.

От екрана красива дама влияе на милионна публика. Тя пълзи лигаво право срещу Бога – в служба на дявола. Тя вкоренява всеки ден в слабо защитените ни сърца, души и умове изкривени понятия, позиции, принципи, закони и така дава храна на опашатия, който е и в мен, и в теб. Това е едно от колосалните програмирани престъпления – „разнасяне на културни болести, на културна смърт”.

И веднага дамата ще се заогъва самозащитно: „Аз не съм виновна, и да не искам, така ми нареждат…”

Ти участваш. Това е истината. Другото са подробности.

Нека всеки да направи опит за своя лична цялостна равносметка (частна Ликвидация): какви микроелементи поотделно сме излъчили и отдали на световното зло.

Вселенският компютър няма никого да пропусне.

През хилядолетията назад и особено през този век, са изработени съвършено хитри словесни щампи, логически ходове, мотиви, „свещени принципи” за разпарчетосване на света, за съсипване духовната цялост на народите.

В средата на май 1999 г. чух, че някаква сръбска „алтернативна опозиция” сантиментално молела Запада да спре бомбардировките, защото имало опасност сръбският народ завинаги да се отдели от „демократичните западни общества”, да се откаже от „цивилизования избор”, от „ценностната система на напредналите народи” и пр. Абсурдно мислене, още по-абсурдно поведение! Влиза в дома ти с вандалска неудържимост престарелият „господарски” агресивен дух, унищожава планомерно цялото ти битие, а ти го умоляваш да спре, за да не се откажел народа ти от прегръдката на „културните общества”!

Такива са мъглите и тините на „космополитното”, „отвореното”, „цивилизованото”, „модерното” световно съзнание. С подобни словесни щампи беше организиран „възродителен процес” у нас повече отвън. С все същите словесни щампи, познати ни първо от „свободни” западни станции, се вдъхновяваха на оня площад в Китай атаките на „дисидентите”, т.е. силите, които направиха опит за пробив в целостта на огромната по население и то територия страна. Същите „демократи” и в Русия, и навсякъде по света, с дяволско упорство и вещина разбиват сложно изградени цялости през вековете и хилядолетията…

Каин отвел на скришно място Авел. После отричал – уж нищо не знаел за убийството…

Никъде не можеш да се скриеш злощастна, разрушителна, самоубиваща се душа! Бог всичко вижда! Бог всичко знае!


 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.

Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.

Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.

Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни.  Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.

Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

НОСТАЛГИЯТА КАТО "ДУШЕСПАСЕНИЕ" И БЪДЕЩЕ

Е-поща Печат PDF

В новата си книга проф. Бончо Асенов поставя диагнозата на “копнежа по миналото”, но и на “чудовището Преход”


„Книгата ми излезе малко тъжна”, признава проф. Бончо Асенов. Не може да е другояче, бихме добавили и ние, защото авторът пише за носталгията, а тя, носталгията, е "чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали". Понятието има гръцки произход и е съставено от две думи - nootos - "да се върнеш у дома" и alyos - "болка", "тъга". В българските речници обаче, значението е снижено само до "мъка по родината у човек, който се намира в чужбина". Вижте само с какви емоционално оцветени думи са свързани определенията за носталгия - болка, тъга, мъка по родината, копнеж, приятен спомен за миналото!...

И ако книгата "Носталгията в България" (изд. "Скала принт") на проф. Бончо Асенов е малко тъжна, както сам признава в "предисловието" авторът, това се дължи и на чувствените характеристики в смисъла на самото понятие. Но и не само на това, а преди всичко на факта, че българският народ, в своето историческо развитие, е имал много трагични поводи да тъгува по миналото. Най-често носталгията навестява живелите в преломни и екстремни периоди на Отечеството. Нима не е имало носталгична болка у много прабългари по езическата религия на техния Бог Тангра, след като налагат с меч християнската вяра. Носталгията е мъчила българите по време на Първата и Втората българска държава и особено във вековете на византийско и османско робство. След Освобождението е силна мъката по неосъществената Санстефанска България и несбъднатата мечта за обединение на българските землища под един държавен покрив. С носталгична си тъга в сърцата по родните краища умират бежанците от Източна и Западна Тракия, Мала Азия и Македония. Носталгията пък е една от причините голяма част от прокудените българи да пазят своя език, вяра и култура, за да живеят днес в големи общности в Украйна, Молдова, Банат, Пирот, Ниш.

Бончо Асенов изтъква, че немалка част от българите след 9 септември 1944 г. са изпитвали силна носталгия към капитализма. Имало е защо да милеят по "царското време" т.нар. "бивши хора" и техните синове, дъщери и внуци, бивши едри търговци, чифликчии, монархисти, висши служители от държавния апарат, бивши военни и полицаи, свещенослужители от православното, католическото и протестантското духовенство, дановистите, семействата и близките на осъдените от Народния съд и интернираните и въдворяваните в лагери, пък и много селяни, които просто загубиха частната си собственост при кооперирането и жалеха искрено за нея. Но естествено в книгата най-пространно и задълбочено е показана

носталгията по социализма,

която изпитва значителна част от българското население в сегашните години на "непреходния преход". Разбирай, не толкова и не само носталгия по социализма като обществена система и идеология (и това го има!), отколкото към 60-80-те години на ХХ век - времето на социалистическото развитие на страната, в което имаше хляб, работа, образование, здравеопазване, култура и сигурност, и това не може да се забрави.

Носталгията е свързана със способността на човешкия ум да помни и трупа своите спомени от преживяното, от това което е видял, чул, вкусил. Милиони по света са тези, които по различни причини (политически, икономически, социални) живеят извън своята родина, далеч от семейство, род, родно място от приятели и изпитват обяснима тъга и болка. Толкова много книги, и най-вече мемоари, пък и филми, са проникнати от носталгична мъка. Та си мисля, че носталгията по родината не започва и не свършва с песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". Бончо Асенов ни напомня, че носталгията кара Любен Каравелов да напише през 1875 г. елегията "Хубава си, моя горо", която по-късно се превръща в най-популярната песен сред българите. Носталгията пронизва и гениалните стихове на Христо Ботев.

Тя овладява мислите и чувствата,

тя е "душеспасение" за човека,

който живее в настоящето като чужденец и трудно се адаптира към нови условия за живот и резки обществени промени. Без носталгията няма как да се появят идеи, чувства и настроения на патриотизъм, на родолюбие, на национализъм в отделната личност, група или общество, твърди авторът. Тя оформя техния светоглед и мироглед. От миналото обаче се наследява не само добро, например носталгията по фашизма ражда и оформя днешния неофашизъм.

Бончо Асенов спори с тези, които определят това "душеспасяващо лекарство", което дарява "втори живот", като напаст. "Да се гледа на носталгиците като на наивници, като на фантазьори, дори като на измамници и спекуланти, е крайно становище." - заявява изследователят. В днешното време на пандемии сигурно ще се намерят наши гащници, които ще оприличат носталгията на вирус. Да се смятат носталгиците за заложници на спомените, пленници на илюзиите, заточеници на миналото, да ги обвиняват, че им липсва желание за живот, не отговаря на историческата истина, тъй като носталгията е присъща на всички епохи, общества, цивилизации и култури. Знайно е, че позициите на носталгиците не се нравят най-вече на властващите, на "силните на деня", в българския случай - на "пиратите на прехода". Неслучайно в изследването си за носталгията към социализма Бончо Асенов се спира обстойно на

носталгиците и антиносталгиците на прехода,

дори надниква и в конфликтите между тях. И очертава различните групи от населението, които "страдат" от носталгията по социализма - бившите номенклатурни кадри, онези 87 хиляди млади хора, които като бригадири "наливаха основите", хилядите инженери, проектанти, строители, които изградиха 2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовира и няколко хиляди микроязовири, кооператорите от ТКЗС-тата, хилядите офицери и сержанти, които служеха в армия от 150-200 хиляди наборници, служителите от системата на Държавната сигурност, хората на науката, хората на изкуството, стотиците дипломати, уволнени след промяната, външнотърговските работници, обикновените български турци и българите мохамедани, голяма част от циганското население, русофилите, хората с комунистически убеждения и пр. Парадокс е например, че репресираните членове на БКП, обявени в антипартийна дейност и осъждани, защото искали да свалят авторитарния режим на Тодор Живков, след 1989 г. се оказаха ревностни защитници на идеите на социализма. Тези "антипартийници", страдали при социализма, са разочаровани много от новите демократи и особено от неутолимата им страст да се облагодетелстват от властта.

"Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията." , казва великият Габриел Маркес.

Разочарованието от това, че преходът не се осъществи както искахме, че той отстъпи от българския дух и в страната нахлуха чужди на българщината морал и порядки, роди парадокс - обхваща дори политическите емигранти, участвали активно в антисоциалистическата дейност на задграничните емигрантски организации, както и други лица, репресирани от социалистическата власт.


Като добър познавач и изследовател на специалните служби Бончо Асенов издаде книгата "Държавна сигурност - мит и реалност", в която аргументирано отхвърли разпространяваните умишлено твърдения, че секретните сътрудници (агентите) на Държавна сигурност, заедно със служителите на ДС, днес ръководят и направляват политическото, икономическото и духовното развитие на страната. А във втората част на книгата "Носталгията в България" в главата "За ДАНС и МВР" показва, че намаляването на ефективността на специалните служби е довело до огромни материални загуби за държавата, за обществото, за обикновените български граждани. Сигурно не е било лесно на проф. Бончо Асенов да определи към коя категория да причисли секретните сътрудници - към носталгиците или антиносталгиците. Но по-добре да го цитирам: "Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши а сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност, включително и подлагат на остра критика и охулване несъществуващата вече Държавна сигурност".

Разни хора, разни идеали. Интересът клати феса.

Има защо авторът де се пита: "Какви съвести се бършат в пешкира, наречен Държавна сигурност. Защо довчерашни нейни сътрудници  излизат сега по телевизията и радиото, пишат в пресата и говорят в Народното събрание най-фантастични неща, клевети и лъжи за нея и първи призовават да се разкрият досиетата и делата? Що за абсурд е пострадали от тоталитарния режим да мълчат, а да викат и крещят до небесата хора, към които Държавна сигурност и конкретно управление Шесто, никога не са имали отношение?"

Може би тези примери са накарали автора да разшири темата в главата "Ренегатството - начин за политическа кариера", в която не само за нагледност предлага и списък на национално известни личности - политически хамелеони. Разказът му за политическото хамелеонство започва с личността на проф. Георги Близнашки, когото във фейса наричат „плужек”. Подозирам, че с този кратък текст проф. Бончо Асенов прави крачка към следващата си книга - за ренегатството.

Както в началото на този отзив, така и сега потвърждавам, че главното в това аналитично съчинение е носталгията по социализма. Авторът търси причините за носталгията и така намира себе си в ролята на летописец на годините на социалистическото развитие. Названията на главите са красноречиви: "За носталгията по индустрията", "За носталгията по селското стопанство", "За носталгията по здравеопазването", "За носталгията по образованието и науката", "За носталгията по спорта", "За носталгията по културата”, "За носталгията по сигурността". Изследвайки тази тема той просто е "принуден" да направи с "факти и документи" диагноза и на "Чудовището преход" (както го нарича Кеворк Кеворкян) - как, защо и кой е виновен да бъде унищожена българската индустрия; да бъде ликвидирано селското стопанство; здравеопазването да рухне дотам, че днес сме най-болната нация с най-голяма смъртност в Европейския съюз; образованието да се срине и България да е сочена като за страна на неграмотните и непросветените; да заличим културата; повече от половината хора да живеят на границите на бедността; пенсионерите да са с най-ниските пенсии; 2 млн. българи да напуснат страната; България от 28 място по "качество на живот" да отиде на 59-то; армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор; МВР да не може да се справи с битовата престъпност; пипалата на корупцията да обхванат цялата държавна система; да доведем циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането; да посягаме към българщината; да се отказваме от родовата си памет и историята, от завещаното ни от българските възрожденци… Дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. На разкритите свидетелства за разрухата и покварата авторът-изследовател противостои със задълбочен анализ на политическото, икономическото, социалното и духовното развитие на България в годините на социализма, тук повествованието се вплита с друга линия - изповедта на самия Бончо Асенов. Той се държи не като наблюдател или свидетел на събитията, а като участник, в тях съпреживява миналото (социализма и Прехода) - с чистосърдечните разкази за детството и ученическите години в Перник; с щрихите за живота на граовците - миньорите и металурзите; с разкритата съдба на пернишкото село Витановци и чутото и видяното в "мазното" някога ломско село Мокреш; с описаните патила и страдалчества по здравните заведения; с изводите от натрупания опит като оперативен работник в специалните служби; с изповедта на учения, за когото науката става съдба;  с откровенията за развитието на спорта и културата, в които ни напомня имена и събития, върху които не трябва да позволим да тегне забравата.

Във втората част на книгата

авторът предлага на тези, които имат уши за истината, и статиите си "За Народния съд", и "За лагерите", както и два кратки портрета на Тодор Живков и Георги Атанасов. В главата "Равносметката - за действителните промени в тридесет години", Бончо Асенов използва факта, че писателят Георги Марков е писал есе за 30-годишнината от 9 септември 1944 г. и се пита какво ли би написал ако да бе жив днес за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г.?! Бончо Асенов надниква в "Задочните репортажи за България" и сравнява писанията в тях за социализма със сегашната действителност, за да отсече накрая: "И ако Георги Марков слезе сега от "горе" да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговия най-близък приятел Стефан Цанев: "Управляват ни аматьори. България прилича на гробище!", за да го видя как се връща бързо, бързо в "по-добрия свят". И се питам, дали, ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание?".

Това връщане към Георги Марков е обяснимо. През 2018 г. Бончо Асенов издаде книгата "Случаят Георги Марков", която разобличи пороя от лъжи и фалшификации, стотиците некрофилски писания, плод на антибългарската акция с изфабрикуваното обвинение, че писателят е убит от Държавна сигурност по поръчка на Тодор Живков. В книгата си Бончо Асенов доказа, че Георги Марков е обвързан с Държавна сигурност и е писал тези репортажи с нейното съгласие, за да започне работа в "Свободна Европа" и така радиостанцията да бъде разобличена за антибългарската си дейност, след като той се завърне в България. И Марков успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в Българската секция на Свободна Европа. Твърде показателно е, че след като написва в съавторство „Достопочтенното шимпазе”, един изобличителен текст за английската действителност, той всъщност предопределя и съдбата си. Вината за неговата смърт западните централи прехвърлят на България, измисляйки "българския чадър", с който е бил прострелян в центъра на Лондон.

Показах вкратце доказаното от Бончо Асенов - за връзката с Държавна сигурност и по чия поръчка са написани "Задочните репортажи". В книгата Бончо Асенов не само е проучил 47-те тома по делото у нас, 967-те страници на книгата "Убийте "Скитник" на журналиста Христо Христов, "открил убиеца" на писателя - агентът на ДС Пикадили - Франческо Гулини (който сега живее спокойно на Запад), хилядите вестникарски публикации, спомените за него, документалните филми, телевизионните предавания, но едновременно с това авторът на книгата показва и литературоведска дарба - прави обстоен и много точен литературно-критически анализ на произведенията на талантливия писател. И разбираме, че талантът на Георги Марков не се изявява най-ярко в "Задочните репортажи", макар че някои литературни лакеи ги сравняват със "Записките..." на Захарий Стоянов и "Строителите..." на Симеон Радев. Не това трябва да се учи в училищата, други са истински талантливите произведения на Георги Марков. Почитателите на литературата и филолозите знаят кои се те, както знаят, че вкарването на "Задочните репортажи" в учебниците, е чиста проба политическа операция. Отделям повечко внимание в този отзив на друга книга на учения, която завършва със заклинанието "Не убивайте повече Георги Марков!", тъй като с нея той сложи точка на "случая", но според мен, книгата и досега не е получила полагащата й се оценка и признание. Не им се ще на антиносталгиците да чуят истината.

Носталгията е не само спомен за миналото, тя и не винаги е критика на настоящето, но тя почти винаги е обърната с лице към бъдещето, дава аргументи и насоки на идващото, чаканото, защото стратегията за неговото изграждане се основава и на опита на отделния човек, на колектива, на народа. Писателят Христо Георгиев в първия отзив за това проникновено изследване на проф. Бончо Асенов, съвсем на място го е нарекъл "Носталгията като бъдеще". И сякаш прави напук на такива като писателя Георги Господинов, които получават уртикария от всяко връщане на човешката мисъл и чувственост към миналото. На "любимото убежище на много българи към Соца" Георги Господинов противопоставя "Времеубежище" (роман в 371 страници) и иска да ни убеди, че бъдещето предстои - то стои пред нас, а миналото трябва да се загърби. Няма защо да се опитваме да се връщаме в миналото, там може да е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Миналото обаче е огледалцето, без което не можеш разбра нито сегашното, нито сетнешното. "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало."

Казал го е Уилям Фокнър!


 


Страница 8 от 469