Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СЪРЦЕТО НА ВОЕВОДАТА

Е-поща Печат PDF

99 години от рождението на Николай Хайтов

 

Минчо МинчевНякъде между суровата твърд на битието и изменчивия хоризонт на мечтата или илюзията, минава неумолимата траектория на пътя на всеки човек. Понякога ми се струва, че за „Илиадите“ и „Одисеите“ на българския патриотизъм съм изписал не само мастилото на „Зора“. Писал съм „кървави писма“ до безхаберници, назначенци и президенти-майкопродавци; писал съм апели за сдружаване на здравите сили, призиви и манифести за обединяване; проекти, разработки и тезиси за съюзи и фронтове... Клеймил съм „българолюбци“ като Сорос, Ото Кронщейнер, Адем Кенан, Александър Йорданов, Лютви Местан и по-сложния и нееднозначен Ахмед  Доган. За мароканските скакалци на Иван Костов и за самия него, за преселилите се вече в един по-добър свят Жельо Митев Желев, Йордан Соколов, Александър Божков, Андрей Луканов и целия башибозук на разрухата, „Зора“ и „Нова зора“, през тези 28 години бяха като рибя кост затъкната в безродните им и ненаситни гърла за власт и имане.

“Кохортата“

Не, не правя равносметка на живота си. И не се самооблащавам в изключителност. Много повече от мен с вещина, интелект и провидчески дар, свършиха хора като Илчо Димитров, Николай Генчев, Георги Близнаков, Христо Малеев, Венко Мечков, Венцислав Начев... Споменавам само някои от по-първите и светли глави на „Зора“, защото пак е 15 септември. Това е  99-тия рожден ден на Николай Хайтов, непрежалимият стотник на цялата смъртна дружина от хора, които бяха и останаха морални победители, останаха българи и патриоти; които не се разкръстиха, не се отрекоха, не се огънаха, не се предадоха... И не продадоха нито сърцето си, нито перото си, нито човешката си и професионална чест. Те бяха интелигенти! – както са наричали „петата кохорта“  от всеки римски легион. Те бяха български патриоти, които не омърсиха името си нито с незаслужени почести, нито със щедри съблазни. Към венеца на тяхната Омирова слава са се домогвали , домогват се и до днес, крадливите ръчици на политически клептомани и попутчици, на плужеци и на лилипути в патриотичното дело. Но нали писаното не гори, те бяха и останаха в страниците на „Нова Зора“, но и в сърцето на всеки българин, който милее за Отечеството, защото имената и делата им бяха знамена, които плющяха срещу стихиите,  а авторитетът им бе ключ за всяка ключалка на българска опъчина, преодоляването на която винаги е изисквало вещина, единение и концентрация на разум, воля и енергия, а не вражда, себичност, завист или себеуреждане.

 

Николай Хайтов

 

Но дори и непомръкавщите им нимби на големи родолюбци и неоспорими светци на патриотичната кауза, не всякога и не винаги, успяваха да смирят гъливеровците на патриотичното дело;  да укротят бълбукащата като дяволско гърне крамолност и себичност между тях; да примирят щафетната вражда между себеотрицание и корист, между огън и вода, между мярка и несъизмерност.

Технология на заразата

Докато бяха в редиците на делото нещата все пак изглеждаха по-подредени – перспективата по-ясна, гребенът на оптимизма – по-висок и изправен. И тогава през годините изпълзяваха реалности, които от само себе си създаваха условия за осланяване на народните въжделения и надежди. Капка по капка пред очите ни изтичаше и последната позитивна енергия на нацията, която можеше да послужи за съзидание и спасение на Отечеството. Някаква странна треска на наивност и неразумност бе налегнала част от народа на България и хората подскачаха по кръстовища и площади и някои от тях искрено вярваха, че това е демокрация. Патриотичната кауза губеше кръв, но много по-чувствително и по-често, заради същия вирус , губеше чест и доверие. Така или иначе, въпреки своята упорита жилавост и потенциал, тя не бе допусната да се намеси реално в съдбата на нацията. Нито вътрешните диспозиции, нито външните фактори можеше да позволят това. Трябваше да бъде размито ядрото,  да се подмени и зарази здравата кръв на патриотизма и чак тогава да бъде употребен за „обединението“, за което всички изредени до тук светли имена на „Зора“, начело с Хайтов, ратуваха през годините.

Резултатът от тази технология днес просто ни бърка в очите. Похватите, разбира се, са стари като света – подмяна на понятия, ориентири, стойности и личности, чрез средствата на политическото инженерство и пропагандата.

“Загубим ли България, загубили сме всичко!...”

Какво може да противопоставим на тази тенденция и то при положение, че почти не разполагаме с необходимите ресурси и ефективи за тази цел? Какъв антидот може да противостои на отровата на безпаметството  и безродството, на пълзящия нихилизъм, на «истанбулския» джендъризъм?!

Казано с езика на Хайтов светът за пореден път си събува потурите, а когато едни потури се събуват, лъсват срамотии и да ме прости читателят – насрани задници. Ако останем в хайтовската ценностна координатна система, опираме пак до проблема за мъжката доблест, за мъжката дума и мъжките времена. Тези неща от него никой по-добре  - нито ги е написал, нито с пример ги е защитил. Той беше и си остана колобърът на свещения български патриотизъм, върховният жрец на магията, наречена Родолюбие. За него Отечеството винаги беше с главна буква; България – винаги беше над всички и над всичко! Знаеше, че народът ни е преживявал и по-тежки времена, но по-страшна опасност за него от безродството той не съзираше.

Къщата да ти запалят, казва, пак ще я изградиш; кон да ти откраднат – друг ще си намериш... Но душата ти ако подменят – умрял си за винаги! Няма нужда тогава и главата ти да режат. Тъй че, не се уморявайте! Удряйте! Щото загубим ли България, загубили сме всичко!...

Войводата и бачо Кольо

Войводата – така още в ранните «четнически» времена на 1990 г., може би месец-два след първия брой на «Зора», който излезе на 14 май, спонтанно въздигнахме в длъжност големия български писател Николай Хайтов. Бяхме самоорганизирала се група, в която най-безспорния авторитет беше бачо Кольо. Ама не Хайтов, а Николай Генчев – професорът-историк, който не взимаше назаем ни език, ни дух. Когато беше «във форма» и подхванеше темата и аз като един герой на Вазов бих могъл да свидетелствам, че «въздухът трепери». Слушал съм го десетки, може би стотици пъти. Заедно проведохме в ония, отречени вече времена, голямата инициатива «Великият пътник на свободата», по случай 150 години от рождението на Васил Левски. И всеки път съм си припомнял думите на дядо Славейков от разказа за срещата му в Цариград със Стефан Стамболов, тръгнал за Семинарията в Одеса: «И като го слушах, и като виждах какъв пламък изпущат очите му, ей Богу, повярвах, че България ще се освободи!»

 

Николай Хайтов и редакционния съвет на Нова Зора, 1996 г.


Така вярвахме и ние на бачо Кольо, светла му памет, че ще възродим и ще защитим България, нищо че навън площадите цепеха небесата с «Долу!» и «Ю-Ес-Ей». И въпреки, че бе неизбродна и неизброима гората от сини знамена.

Но тази е дълга. Друг път, ако е рекъл Господ, ще разкажа как «Зора» примири огъня и водата, как сдобри небето и земята и как стана тъй, че си стиснаха ръцете непримиримите, дотогава, големи – бачо Кольо и Войводата.

Като родопски велможа

Николай Хайтов не възразяваше на това наше спонтанно обръщение, може би защото взаимно изпитвахме осъзнатата потребност да бъдем рамо до рамо в едно дело, в което чувството за дълг не всякога успяваше да бъде достатъчния мехлем за болките, раните и белезите, с които ни удостояваха майкопродавците от всякакъв вид и разцветка.

Не се наемам и да твърдя, че познавам всички пътеки, по които е свървал главният лесничей на все по-рехавата през последните години българска литературна гора - Николай Хайтов. Мога да свидетелствам обаче, че поне два пъти в седмицата,  той кондисваше в „Зора“ и още от вратата неговата неподражаема усмивка размекваше суровите му и красиви като на римски император черти. В тази усмивка лъсваха два реда зъби, здрави и равни, въпреки годините, колкото сякаш да потвърдят дълбокия и здрав корен на този български духовен патриций. Очите му се смееха и онова метално сиво, което издаваше прочутия Хайтовски нрав и сгърчваше душиците на маломерници и литературни чакали, отстъпваше някъде навътре в него. Стаята се изпълваше с особен аромат  и аз имах чувството, че стоя редом с някакъв родопски велможа, тръгнал да обиколи скъпи на сърцето му места и владения.

Вулканът Хайтов

В един февруарски следобед на 2001 г., поруменял от студа, той без да чука отвори вратата на кабинета ми и още от прага ме подхвана:  „Бай Каравелов, удари ключа и налей две чаши от червеното, ама от онова, дето е гъсто като кръв.“ „Бай Каравелов“ беше най-объркващото ме обръщение към мен, при което все не успявах да доловя тънката  Хайтовска граница между подбива и уважението. Станах, помогнах му да свали балтона си и докато се суетях с чашите, забелязах, че се е загледал в картата на България. На тази карта бяха очертани националните граници след всички национални катастрофи и последващите ги заробващи за народа ни договори. Той стоеше като вдървен, в някакаква непонятна за мен стойка, в която може би се сливаха в едно,  и решимостта на първобитния мъж на лова, и приготвеният за скок хищник.

Останах на мястото си още минута-две, след което видях как той хвана внезапно с рязък жест шапката си от шотландско каре и със замах на опитен дървар с все сила я стовари върху масичката, която стоеше между дивана и бюрото ми...

Не съм чувал как бучат вулкани преди да изригнат, но за това пък съм виждал парни котли на които им избиват балансите. И в двата случая несъразмерният огън е причината.

Това го казвам сега, когато по повод  99 годишнината от рождението на Воеводата, в Двора на Кирилицата, в старопрестолната Плиска, предстои да му открият паметник. Поклон и слава на тези хора, които са подхванали това начинание и гореща благодарност от името на  „Зора“ - на вестника и на партията, за които Воеводата бе и остана пример, кураж и знаме.

Тогава обаче мълчах и слушах: „Иде ми от към гърба да се спукам“ – промълви Хайтов. И продължи: „На този свят, казва, гората съм вардил, писал съм книги, разкази и статии, не съм отминал за сказка, за среща с читатели,  ни едно градче, ни едно село, ни една паланка, ни един читалищен салон, ни една гранична застава. С клечки съм му отварял очите на този народ!...“

В последвалата пауза, като някакво ехо, чух:  „Не съм правил само партия“.

Смърт няма

Усещах как на среща ми вулканът тътне, или може би свистяха балансите на някакъв котел,  на който предстоеше да се пръсне. Усещах как все по-свирепо светеше огънят, как небе и земя предстоеше да се срутят и продънят! Може би от вълнение виждах дори как лавата подава пламтящ език от кратера на среща ми, чиято стихия изобразяваше вулканът Хайтов. Тогава се чух да казвам: „Воеводо, сега не е време за това. Погледни какви очи е вперил народът ни към царя. Кой ще ни чуе?“ Кой ли?... Искам вестникът! Помниш ли какво ти казах преди 10 години? Пази го, бъди умен, ще ни потрябва! Халал да ти е, рекох, курбан да бъде, но искам да ти кажа – нека да отмине и тази мътна вода, нека де се избистри погледът на хората, пък тогава. Година-две, не повече...

Той ме погледна, после отпи от виното, впи очи в картата на България, замълча...  Мълчах и аз... После се обърна към мен, и аз видях, че онова метално сиво отново е изпълнило очите му. „Обидих Воеводата“, си рекох. “Аз ли ум ще му давам?“  Но го чух да казва: „Прав си, сега не е време. Но и аз нямам време. Половин година ми дават германците, а нашите доктори една година. Аз вярвам на нашите. Вчера обаче ми преливаха кръв. Здрава, топла,  ама циганска. Като утрешна България!...“ Отново отпи от чашата, а аз така и си останах – като вкаменен.

Хайде, какво си се оклюмал! Вдигни глава. Смърт няма!..

“... и циганската не помага“

На това място ще прекъсна разказа си. 17 години минаха оттогава. Но искам заради неговата памет да припомня: създадохме Национален патриотичен съюз „Отечество“. После към името му прибавихме „и левица“.  Явихме се на изборите и се провалихме. Може би, защото месец преди 17 юни 2001 г. Хайтов съвсем видимо залиня. На 20 юни, три дни след победата на НДСВ, той дойде в редакцията. Скупчихме се около него. Отрупахме масата с каквото дал Господ. И вино имаше. Той отпи глътка-две, наведе се към мен и прошепна: „И циганската не помага!“...

 

Николай Хайтов и Минчо Минчев


За малко не се разплаках. Фотоапаратът е запечатал този миг. Воеводата седи умислен, загледан към картата, която обаче не се вижда на снимката. Досетих се че беше дошъл да се сбогува.

На следващия ден се чухме по телефона. Звучеше бодро, уверено.  „И да не си посмял да се отказваш! Резултатът ни не е 0,47, а 2,47! Два процента са ни откраднали!“  Мълчах. Той схвана незададения ми въпрос и добави: „Аз знам, един Хайтов има хора навсякъде!“.

След кукувичата прежда

И аз не се отказах. Преболедувах загубата. И още по-трудно – неговата смърт. И още на следващата година започнах създаването на това, което нарекохме по-късно  Национално обединение „Атака“. Няма да разказвам известното. Но ще уточня, че по своята същност и най-вече по своя замисъл, Национално обединение „Атака“ няма нищо общо с последвалите производни – партия  „Атака“ и „Национален фронт за спасение на България“. Те изникнаха като посята от вятъра кукувича прежда в разораната от„Нова зора“ нива на българския патриотизъм. Бог да е с тях! Каквото можаха – отмъкнаха! За лична употреба. Каквото остана – на път са да  го довършат. Вече са се превърнали в отрицание на самите себе си. Нито за атака са способни, нито за спасение. Най-малкото пък да спасяват България. Но формулата, заложена в онова национално обединение, напълно съм уверен в това, е актуална и днес.

Сега, в края на всички времена, на всички лъжи и заблуди,  повече от необходимо е създаването на Единен народен фронт – една мощна концентрация на националната енергия, нищо че е остатъчна.

Две са целите  и две са националните задачи, които трябва да реши този Единен народен фронт: първата цел е да осигури нови хоризонти за живот и развитие на българската нация. Втората цел е пълна смяна на политическия елит на прехода, сътворил новата национална катастрофа. Смяна, ведно с патриотичните гъливеровци, които се обединиха, за да забравят, че е записано в Светото писание:  „Те вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха!“; че куче, което вие ведно с вълците, не може да пази кошарата.

Двете национални задачи, които трябва да реши Единният народен фронт са следните: първата задача е да бъде отречена и отхвърлена всяка политика, която е способствала за изтреблението на българския народ през тези 29 години; за нейните адепти – Законът! И който е преяждал, ще повръща!

Втората задача е да бъде съхранена българската държавност и териториалната цялост на Република България. Ако имаме народ, можем да имаме и държава. Ако имаме държава, можем да се трудим да я възраждаме, да я устройваме като социална, като правова, като демократична държава на българите.

 

Можем да се съпротивляваме чрез нея и за нея на чудовищната сатанинска мелница, между камъните на която дори името ни ще бъде премляно, изтрито и забравено. Така както се съпротивляваше на неизбежността Воеводата. „Смърт няма!“-беше ми казал тогава, когато и той, и всички ние чувствахме нейното ледено дихание. И се беше усмихнал...

Сега разбирам, имал е предвид не смъртта като отрицание на живота. Имал е предвид животът след смъртта, като продължение в словото, в примера, в отговорността пред Отечеството. Пред България! Пред Народът!

Като сърцето на войводата

Понякога, нощем, когато се уморя да чета, а сънят така и не застига очите ми, заставам в сянката на остъкления балкон, който гледа на север. Живея в железничарски квартал, на хвърлей от железопътната линия, по която все по-рядко трополят колелетата на вагони и все по-рядко се чува в нощта протяжният глас на локомотивна сирена. Всеки път обаче, когато ги чуя, си казвам: България все пак е жива, макар и притихнала, и унила. И усещам как някаква тайна турбина отвътре завърта кръвта ми. Дори и уличните лампи да светят унило, над неясното им до този миг зарево, аз търся да видя звездите. Знам, че са там - едри и ясни. Само трябва да открия удобния ъгъл, за да ги видя. Успея ли, някакво необяснимо чувство ме кара всеки път да се усмихвам.

Сега, преди да сложа точката на последното изречение, ако добавя към «едри и ясни», като сърцето на Воеводата,  може би ще съм близо до най-правдоподобното обяснение защо ги обичам.

„Сърцето ми остана на брега... “, беше написал някога драматичният и дълбок поет Иван Пейчев. Но това е само половината от неговия стих. «А корабът не ще се върне вече», добавя той, за да изрази иначе неизразимата безвъзвратност на мига, на любовта и на живота, може би. Написал го е като контра пункт на Артюр Рембо: «Сърцето ми със кораба замина!»

Един друг поет, Саибаи, като възславил делата на моредушния султан Мурат Трети, построил през 1585 г. Моста над харманлийската вода, в стремежа си може би да приземи до делника и славата, и величието, обобщил за поколенията: „Светът е един мост, по който минава пътят и на царя, и на бедняка.“

Казват, че президент-министърът Стамболов само въздъхнал, когато един прашясал конен вестовой му връчил депешата, че Князът го вика във Врана.

Искър край Враждебна, течал дълбок и хладен, върбите хвърляли шарена сянка връз зелената морава, а върху постланите месали чакали печени кокошки, баници, и потни шишета с вино и ракия. Две цигански банди и две певачки огласяли ширинето. Стамболов се изправил, огледал всичко това, въздъхнал и отронил: „Ех, де да не беше това Отечество!...“

Воеводата понякога се заслушваше в гласа на поезията и безпогрешно разпознаваше нейните карати, но най му лягаха на сърце приписки като тази на стария дипломатически агент Тодор Нейков. А може би това да е било Хайтовски маньовър, с който да сверява от време на време градуса на сърцата ни.

Но, Зора е! И вече развиделява. Над северния балкон една единствена звезда все още непримигващо свети. През всички непрогледни времена все някому е бил нужен ориентир.

Важното е да го има.

Като сърцето на Воеводата!...


 

ЗАЩОТО РУСИЯ ГРАНИЧИ С БОГА

Е-поща Печат PDF

• ИЛИ ПРОИЗХОД НА ВИДОВЕТЕ В ПЕРИФЕРИЯТА НА КОНТИНЕНТА

Човекът, когото наричат русофоб, е прозападно ориентиран, англосаксонски патриот, демократ и либерал. В България е десен и антикомунист. Рядко ляв. Важно е да се отбележи, че съзнателно или несъзнателно този човек се преживява като антропологична норма, като образец за глобално разпространение. Разполага с мандат от историята за „нормализация” на света. „Периферията” подлежи на либерално обучение и демократична стандартизация по американски образец. Периферията иска това, но не на всяка цена знае какво иска или може да го изрази. Дълг е да чуем и това, което тя не казва, но би искала да каже. Ние сме тълкувателите. Разнообразието на културите е неравенство на културите. Слабо модернизираните култури съзерцават предразсъдъци и суеверия, наричани „ценности”, и влачат жалко съществувание на лишени от икономически растеж. Нуждаят се от „инвестиции” и просвещение. Америка има месианско предназначение да демократизира света. Русия пречи.

С това леко карикатурно самомнение на „вечно дете” (puer aeternus) в „зряла либерална възраст” този човек е най-често, ако не и задължително – русофоб. Доколкото Русия е нелиберална страна. Вечно нелиберална.

Русофобското клише гласи следното: Русия е евразийски имперски комплекс с вътрешно присъщ деспотизъм и непредвидимо външно поведение. Излъчва заплаха. Ще ни нападне.

***

Чисто психологически русофоб е всеки, който подозира руснаците повече, отколкото е абсолютно необходимо. Тази иронична дефиниция съдържа опасна аналогия с антисемитизма, някои нарекоха русофобите „антисемити на XXI век”.

Руснаците са нещо като евреи с хубава литература.

Врагове на цивилизацията с поетичен дар.

 

„КОЙТО ИМА УХО ДА ЧУЕ” (2001 г.)

Е-поща Печат PDF

Из последната книга на писателя

 

„Не вече съдбата на литературата ни е на дневен ред, а съдбата на народа ни и на България — ще я има ли, няма ли...

Войните, които ще се водят отсега нататък, ще бъдат по принцип „безкръвните войни" „с намалена интензивност", които ще включват както икономически, така и легализирани подривни средства като масовия подкуп, филантропията, човешките права и пр.

„Преходът" у нас премина в необратима катастрофа. България е от десет години полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за унищожението на цял един народ и неговата държава със съдействието на самия този народ и неговите основни институции — Парламент, Президентство, министерства, които заработват в един момент по чужда програма, без видимо нарушение на нито един от основните принципи на демокрацията... Само със средствата на легализираните масови подкупи под формата на едни или други „проекти", натикаха родната интелигенция в това пъклено дело.

Не омаловажавам ролята на родните управници. Предателството на отечествените интереси започна от там за разлика от останалите източноевропейски страни... Един се противопостави и е редно да произнесем неговото име — Жан Виденов. Но комсомолският авангард, бе изцяло почти „интернационализиран" и затова така светкавично се космополитизира? Точно на тези политически мъже се падна след 10 ноември да поемат у нас политическата и държавната власт. Повечето от тях нямаха в себе си нито капчица усещане за отечествена принадлежност... И така леко и лесно извършиха заедно с външните сили разграбването на страната, наречено „приватизация"... Следващата фаза бяха „пирамидите", източването на предприятията, банките и т.н. Ясно е, че целият този бандитизъм се е развивал в обстановка на пълно отсъствие на дълг и отговорност, на съвест и нравствени спирачки... Ето кое отприщи разграбването на държавата. Почти 90% от действащите в момента политици се разроиха, за съжаление, от елитното комсомолско кошерище на БКП. Девет десети от ръководните фигури, които се изстъпиха на политическата арена след 1989 година, са оттам, с малки изключения. Боя — колкото искаш, всеки си избра изгодния му цвят. Но по дух, настроения, морал и държавнически възможности — съществени разлики няма... Не допущах, че една държава може да бъде катурната без война, а още по-малко, че в това катурване ще вземат участие със собствените си ръчички нашите родни управници,... водещите ни политици, от тях самите доказани в по- голямата си част негодници!... Моторът на всички партии се оказа властта, а бензинът, който захранва този мотор — безмерният ламтеж. Това ги прави отчайващо еднакви и отчайващо негодни за истинска политическа мисия... Така се роди и програмата за „мирен преход" — проектът „Ран- Ът", а гарант за изпълнението на тази програма стана Евро-атлантическият Сговор...

Като военна сила България вече не съществува. Ние сме единствената държава в Европа, която се остави армията й да бъде заличена и фактически подменена с едно международно, изцяло зависимо от НАТО военно формирование...

Дали сериозно допущам, че България може да бъде заличена от картата? Едва ли. Такова нещо съвременната фарисейска дипломация няма да си позволи. Само че и Панама не бе заличена, но бе подчинена! Искам да кажа» Ще ни латинизират — това е достатъчно. Както Салвадор, Никарагуа, Хаити и т.н. Всъщност ние сме вече латинизирани. Основните държавни функции сега у нас се изпълняват от Международния валутен фонд и Световната банка. Немислимо е правителство без благословията на тези две пипала на доминиращата ни световна власт и на Евросъюза.

Аз не изпитвам нито капчица доверие към Евросъюза и театралната му евроинтеграция. Твърдо е у мен убеждението, че той е абсолютен съучастник в тихата, но сломяваща ни с всеки нов ден антибългарска операция...

 

Николай Хайтов

 

Та кажете ми само едно: като ни задължават да се откажем от АЕЦ, не се ли досещат специалистите еврокомисари, че никакъв подем в икономиката не е възможен? Електроенергийната система у нас и навсякъде е кръвоносната система на икономиката. Как ще си набавим все по-необходимата електрическа енергия, с която сме на път да се разделим поради фанатичното упорство на Европейския съюз? Ще си я купим, разбира се, би ни посъветвал Ферхойген, а откъде ще дойдат пари и каква ще е цената? Да не би Европейският съюз да не е наясно?... Не е честна тази игра, в никакъв случай!... И затова ще си позволя да повторя: Евросъюзът е Черната дупка, която ще глътне Звездата на България. Ако му се доверим и продължим да си затваряме очите за очевидното... Ние сме сега в характерното за нас—българите, опиянение, което от време на време ни хваща. Описано е в „Пиянството на един народ” от Вазов. Прочетете тази най-странна и пророческа характеристика за българина и ще се убедите, че най-страшни за него са розовите очила, които си слага, когато се намери в чакмак сокак /задънена улица/. Така е и в момента с нашето европиянство...

Европа е една вече овладяна територия на Щатите. Държавите от Евросъюза не могат поотделно да окажат отпор на засилващия се от тяхна страна военен и икономически натиск. Като цяло Евросъюзът е още по- малко способен — пречи му вътрешното съперничество между трите най-големи държави, две от които — ядрени, а третата — Германия, все още е с американски окупационни сили на територията си. Помислете си : Защо бившият канцлер и политик номер едно на Германия беше така жестоко смачкан в края на кариерата си? Заради необявените за партията му дарения? А не ви ли хрумна, че този вид „престъпление", в което Кол беше обвинен, е най-банална практика както в Щатите, така и във Франция, да не говорим за Италия, където цялата управленческа върхушка се оказа по едно време изцяло завербувана от мафията? Да не човъркаме чудовищната корупция по върховете на Евросъюза... Кол трябваше да бъде елиминиран като държавник, защото водеше проруска политика. Защото знаеше, че без Русия, Щатите ще схрускат Европа като бонбонче. Кол беше за двуполюсна Европа. Англичаните пък не можаха да му простят, че извърши сливането на двете Германии. Тачър дълго се бори срещу това, но не успя... Затова Кол изпадна в немилост. Операцията се разрази и приключи с препращането на далновидния канцлер в кошчето за политически боклук. Но затова пък колко послушни се оказаха после Тони Блеър, Шрьодер и Жак Ширак при избухването на поредната косовска бъркотия!...

Светещият глобус на Евросъюза ще опърли крилцата ни още при първото приближаване до него!...

Вижте какво е написал професор Кеш, най- дългогодишният икономически съветник на Маргарет Тачър: „Аз съм против Европейския съюз, защото това управление е изключително недемократично и пропито с корупция. Ще бъда много изненадан, ако българите знаят какво точно става с тях. Страните, включително България, едва излезли от клещите на комунистическия режим, сега без бой се предават на антидемокрацията. Налице е уникална ситуация, в която хората искат да запазят националните си интереси и самоличността си, своята култура и традиции, докато правителствата, които са жадни за власт, са готови срещу тази власт и получаваните от нея материални изгоди да предадат избирателите си, като подписват някакви си парчета хартия в името на една юридически нова държавна схема, която представлява всъщност нова държава".

Това е то нашата подменена държава, превърната в мушия на управляващата ни върхушка. Същият професор Бил Кеш смята, че Европейският съюз може да се разпадне.

Когато е писал горните думи, досетливият англичанин вероятно не е подозирал, че нашето претопяване е фактически така напреднало с подменянето на културата и съзнанието ни, че асимилирането ни вече не зависи от влизането или невлизането ни в Европейския съюз... Всичко друго в материалната сфера е възвратимо. Необратимо е само изчезналото веднъж национално самосъзнание. И изчезналият идеал!... Може ли да си оставиш народа без какъвто и да било национален идеал и да му пробутваш вместо това „европейския" му път!...

Опозиция в точния смисъл на думата, т.е. едно малко или масово движение против властта у нас, в България не е имало. Нито в началото, нито по средата, нито в края на 1989 година. Зная, че това ми твърдение ще ви учуди, а някои наши „дисиденти", които се вземат насериозно, ще писнат. Но истината си е истина. А тая истина не ви я казвам аз, а Негово Превъзходителство Франсоа Митеран в наскоро издадените му „записки". В тази книга, все още непреведена на български, родната „опозиция" е обозначена с думата „симулативна". И впечатленията за това са главно от срещата му с поканените на закуска във френското посолство през 1989 година „интелектуалци".

В друга една забележителна книга — „Тайната стратегия на Рейгън за разбиването на Съветския съюз" от Питър Суицър, е споменато едно-единствено дисидентско име — Людмила Живкова. От същата книга узнаваме, че докато за операцията „Солидарност" в Полша са изпращани под формата на „помощи" по 8 милиона долара годишно, в България не е похарчен нито цент. Не е имало за кого! Ще кажете: Ами Русенското сдружение, Клубът за гласност и преустройство, които излъчиха към края на същата 1989- та опозицията, начело с Желев? Това не бяха ли дисиденти? По-добре да бяхте попитали Митеран, но понеже не сте го сторили, ще ви кажа, че през 1989 година имаше, доколкото знам, един-единствен истински осъден за дисиденство — известният Илия Минев от Пазарджик. Но точно той не направи кариера в Желевата опозиция, създадена по идея на КГБ от българските тайни служби, за да се изтикат напред в наближаващия подходящ момент подходящите хора. Да, вътре в Клуба бяха Христо Радевски, Валери Петров, Дучо Мундров и други честни комунисти, разбира се и Радой Ралин, да не изброявам останалите. Трябвало е непременно да има и непосветени, дори да преобладават. Но когато настъпи часът на „опозицията", те изчезнаха и останаха мюретата, начело с Желев.

Когато се понесе президентският възглас „Земята — в реални граници!", тогава и един бакалин можеше да направи сметката, че този вид допотопно земеделие, с милионите надробени парчета земя, ще погубят земеделието ни. Сам ли философът Желев измъдри лозунга „Земята — в реални граници!", или е станал оръдие на чужди интереси, но гибелните последствия са изключително и негови, и на тогавашния Парламент, който му клекна! Ако един поне политик трябва да бъде съден за нанесена на държавата ни съкрушителна вреда — това трябва да е бившият президент-председател Желю Желев. Ако се окаже, че е изпълнявал диктовка — още по-зле... Селянчето Желю да не знае какво ще стане със селското ни стопанство, та това нещо всички говедари и овчари го знаеха, без да са философи и президенти!

 

Николай Хайтов


Коя друга от държавите, внезапно попаднали в сферата на прозападното влияние ликвидира разузнавателните си органи — разузнаване, контраразузнаване, военни, цивилни? Нито една!... И „оня", и другите списъци, станали достояние на чуждите сили, когато Желю Митев Желев беше главнокомандващ на войската и лично контролираше тази подривна операция. Това е втората особена „заслуга" на Желев пред Отечеството, която ще се помни, докато има на света България.

Третата мащабна поразия, която нанесе той, е, че предаде родопските българи мохамедани за преислямизиране и препотурчване, влагайки своите лични и на съветниците си усилия за превръщането на тези коренни българи в „малцинство". Така Желев се отблагодари на ДПС за онези около 200 хиляди гласа, които го направиха президент.

И още: Той пръв призова НАТО за бомбардирането на сърбите по време на Босненската война. Кръстоносният поход срещу културата ни започна също по негово време, както и нахлуването на религиозните секти и настъпилият почти едновременно с него „разкол” в българската църква. Да, всичко това не бе само негова „заслуга”, но соловите му изпълнения по сгромолясването на селското стопанство, съсипването на разузнаването и на армията, манипулацията с помаците са безспорно негово колкото лично, толкова и поръчково дело.”


 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

В сборника „Вехи” изпъква главно стремежът на авторите да порицаят, разобличат и заклеймят като световно зло акта на революцията и директно, руската революция от 1905 г. Те я представят като нечисто дело на руската интелигенция, която от времето на Петър Велики  насам рязко и произволно мени  духовното си кредо, деградира, изживява сбъркани идеали и заразена с атеизъм, хвърля клевети върху православната вяра и православната църква. Тази интелигенция, казват авторите на „Вехи”, бунтува народа, бидейки вътрешно отдалечена и противопоказна на неговата същност. Народници, социалисти (социалреволюционери) и анархисти тласкат Русия към пропаст. А руският народ поради лековерие и наивност им се доверява, приема лъжеучителите си за пророци на своето социално и духовно спасение. Не е нужно да преповтарям тезите на отделните автори, за да се разкрие антиреволюционния дух на „Вехи”. Но все пак ще се спра на няколко идейни постановки  в сборника, които доизясняват проблема: революцията въобще и руската революция от 1905 г. конкретно.

Моето мнение е, че в сборника „Вехи” се дава крайно идеологизирано обяснение на революционната идея и революцията (социалната) от автори, които виждат в революцията само прокоба на историческия мрак, само метафизична сила на разтлението, само злокобен свършек на света. Макар че революции и революционни идеи е имало още преди да ги нарекат с това име, ще ги има и в бъдеще като протест, съпротива, директна борба срещу причинителите на определени острокризисни обществени състояния, утежнени до извънредна степен. Ще ги има, докато проблемите на социума не се решават навреме и справедливо съгласно гражданския интерес. Ще избухват, когато официалните институции не могат и не искат да намерят постепенно и мирно, „еволюционно” решение на остро конфликтните проблеми, които не търпят историческо отлагане.

 

ЗЕМЕТРЪСЪТ ТРЪМП

Е-поща Печат PDF

Светът се разлюля като при земетресение. И изтръпна. Доналд Тръмп победи в президентските избори на САЩ. Трусът бе така зашеметяващ, че тектоничният му резонанс не можеше да бъде обхванат нито от скалата на Рихтер, нито в графите на Шпонхойер-Медведев. Джордж Фридмън написа, че степента на изумление от неговата победа е безпрецедентна. Тома Томов я определи като експлозия в мозъка. А ние в „Зора” просто въздъхнахме: сбъдна се пророчеството наше. Нескромно е да го подчертаваме, но нали само преди брой бяхме писали (“Речта на Тръмп, която взриви Америка”), че президентските избори ще променят този свят, изправен пред бездната. И че Тръмп е осъден да спечели. Основанията за това са много и сега няма да ги припомняме. Още повече че и когато изричахме тези думи, ние не мислехме за щастието на Америка и за всемирната въздишка на облекчение, а за тази тежка, жестока, безока българска съдба, която ни заставя да сме все в крокодилските челюсти на световната геополитическа захапка на епохите. Защото историята сякаш развива своята низходяща спирала и ни изправи като самотна топола в ледената пустош на безвремието – направо в 14-ия безмилостен век! Сами като вятъра в прерията, както би казал поетът, сами като бутилка на маса без хора. И този стих е може би най-кратката характеристика на българската участ в тези два торпилиращи всяка надежда мандати на Барак Хюсеинович и неговият държавен секретар Хилари Клинтън, неслизаща от вещерската метла на безразсъдството.

 


Страница 8 от 228