Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА МАРИН ДРИНОВ И НЕГОВОТО ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

Както казва Боян Ангелов в предговора на книгата си „Марин Дринов“ „трудно е да се пише за велики личности.“  Наистина е трудно, защото при великите личности винаги има противоречия. Мненията за тях също са противоречиви. Много често зависят от субективното отношение на изследователя.

Боян Ангелов е обективен изследовател на живота и делото на Марин Дринов. Като казвам обективен това не означава сух и скучен. Езикът е богат, на места емоционален. Но и не може да бъде другояче, защото книгата е написана с преклонение и признателност към личността на Марин Дринов. Тази книга трябва да бъде прочетена, защото ни разкрива облика на един вдъхновен учен и родолюбец.

Марин Дринов е достоен последовател на възрожденците. Неговата пламенна любов към род и Родина се проявява още по времето, когато е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или Календар вечний.“

Боян Ангелов търпеливо и упорито е издирил и ползвал много материали, свързани с живота и делото на Марин Дринов. Извършената изследователска работа и умението му да пише ясно и организирано, му  дава възможност да изгради образа на големия учен, чийто интереси и приноси са в много области на историята, православието, обогатяването и утвърждаването на новобългарския книжовен език. В книгата си Боян Ангелов пресъздава обаче не само образа на учения, но и на последователния обществен деец и патриот.

Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в борческо Панагюрище. Не може да бъдем изненадани, че той е патриот и родолюбец, защото семейството, в което израства, го възпитава в любов и преклонение към Родината. Двамата му братя са участници в Априлското въстание. Найден Дринов е основател и член на местния таен революционен комитет и е сред основателите на читалище „Виделина“ в Панагюрище.

Освен живота и делото на Марин Дринов в книгата си за него Боян Ангелов много добре осветлява и обществените отношения през първата половина на 19 век, „слабият полъх на реформите огласени с „Гюлханския Хатишериф“ през 1839 г. Разказва ни за надеждите, които те са събудили и как всичко това се е отразило на живота на хората. Описва ни Панагюрище, неговите околности и историята му, съобщава ни много любознателни факти от историята на града, който през годините е носил различни имена. Запознава ни с видните българи родени в този революционен град.

Основно учебно помагало в тези години е „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон. И Боян Ангелов съобщава, че в Панагюрище от учебника достигат 160 екземпляра, като един от тях попада в ръцете на Марин Дринов. Така любознателното момче открива сияйния прозореца към  науката, а заедно с това и към родинознанието. От изследването на живота на учения и общественика научаваме и кои са учителите  в Панагюрище в онези години. Животът и делото на Сава Радулов, на Йордан Ненов, на Атанасий Чолаков, душевността им, скромността им  тяхната обществена дейност, формират характера на Марин Дринов. Той е един от най-любознателните ученици и не случайно, заедно с приятеля му Нешо Бончев, са избрани от Йордан Ненов за подидаскали в мъжкото класно училище, в което учат близо 500 деца.

След като завършва училище в Панагюрище на 1 септември 1858 г. Марин Дринов заминава да учи като стипендиант в Киевската духовна семинария. Подкрепа и съдействие получава от руския вицеконсул в Пловдив - Найден Геров, а общината в Панагюрище му определя годишна стипендия от 3000 гроша. Особено вълнуващо е описанието на Боян Ангелов при изпращането на Марин Дринов за Русия, когато едва ли не цялото население се събира в края на града, за да изпроводи ученолюбивия младеж.

В Киевската духовна семинария младият Марин Дринов се записва в класа по философия. Подготвя се и за изпити в Московския университет. Нараства интереса му и към българската история и православието. Средновековните ръкописи, до които се докосва му разкриват връзките между България и Русия.  И когато на 1 септември 1861 г. става студент в Историко-философският факултет на Московския университет Марин Дринов вече е подготвен да осмисли ролята на Москва като център като център на православието и защо руската интелигенция е приела като своя съдба облекчаването на живота на славянските народи.


В Москва сериозна дейност развива  дружината на московските българи „Братски труд“, както и списанието със същото име, основано от Константин Миладинов.

Любознателният читател ще се запознае с дейността на много родолюбиви българи като Райко Жинзифов, братята Константин и Димитър  Миладинови и много други. Списанието вече е публикувало стиховете на Васил Попович, на Константин Миладинов, както и поемата на Райко Жинзифов „Питане  и отговор“. В последния брой е обнародвана и другата поема на Райко Жинзифов „Гуслар в собор“, която „звучи като апотеоз на българския национален идеал“. На това място е напълно уместно да бъде цитирана поне част от поемата, още повече, че тя е най-красноречивият отговор на всички жалки фалшификатори на историята.


„Я сум млада бугарка,

Име ми ет Милкана.

Я сум чиста славянка

в Бугария родена

от бугарски род

и бугарски плод.

Майка ми ет бугарка,

Керка на чист бугарин.

Имам кума бугарка,

Вуйко ми ет бугарин

От бугарски род

и бугарски плод.“


Излишен и никому ненужен е спорът какъв е по народност Райко Жинзифов.

На много страници в книгата на Боян Ангелов, е засегната историята на Русия в този период, както и на балканските държави. Изяснява се идеята за създаване на дружества, които осветяват пред руското общество положението на славянските народи. В тези кръгове са Сергей Аксаков, философът Алексей Хомяков, публицистът Юрий  Самарин и други. Авторът ни запознава с борбата между традиционализма на руското православие и новите хуманистични тенденции.

Тъкмо в тези години, според автора на изследването,  Марин Дринов „избира пътищата за разгръщане на своите интелектуални търсения в сферата на историческата наука.“ Във факултета преподават едни от най-големите руски учени в тази област и някак естествено историческата наука става негова любов и упование.

Като редовен студент в Императорския университет, Марин Дринов съчетава обучението си и като частен учител в княжеското семейство Голицини. Като учител в семейството той получава покана да придружи благородническата фамилия през 1866 г. на пътешествие в Западна Европа. Марин Дринов не изпуска възможността да се запознае  и с културата на Запада. Повече от година живее в Женева и там посещава редовно публичните и частни библиотеки, пише и първите си публицистични материали, които публикува в Цариградския вестник „Време“. В тях той посочва ясно и открито пагубната роля на фанариотството за българската народност.

Особено плодотворен е периодът на Марин Дринов в Прага, където се премества семейство Голицини от септември 1867 до октомври 1869 г. В Прага той усъвършенства чешкия език и изучава историята на Чехия. В същото време пише и последните страници от историческа студия. Тя излиза през април 1869 г. във Виена със заглавие „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история.“ Марин Дринов „приема за свой дълг да разкрие забравеното в тайнственост и заблуди минало на България.“

Боян Ангелов конкретно, задълбочено и емоционално, разглежда този  научен труд на Марин Дринов, който има голямо значение за българската историография. В книгата се проследяват и възгледите на Раковски, на д-р Иван Селимински, на Любен Каравелов... Припомнят се важни събития от историята на Византия и Константинопол, защото българският учен Марин Дринов прави обстоен преглед на събитията, предхождащи образуването на българската държава.

Голям е интересът на учения към историята и развитието на българската църква. Той пише и публикува „Исторически преглед на българската църква от самото й начало да днес“, в който разкрива културния и държавно-творческия характер на факта за ранната поява на самостоятелната българска църква и нейната мисия в живота на православието. Богата историография, която Марин Дринов използва му позволява да посочи забравените имена на духовниците, които са били начело на Охридската патриаршия.

Повикът на Марин Дринов, макар и преди век и половина, е актуален и днес. Той призовава умствено извисените българи да насочат всичките си усилия за постигане и защита на най-важните български интереси: позоваването на езика, на вярата, на народното образование и нравствеността. Ученият разглежда подробно тези отговорности в своето великолепно „Писмо до българската интелигенция“. Не остават встрани от неговото внимание и проблемите на българските читалища, които той разглежда в друго „Писмо до българските читалища“, в което конкретизира идеала за народностния обществен възход. Боян Ангелов се спира подробно на това писмо и разглежда историята на българските читалища, както и създаването на Цариградското читалище.

През октомври 1869 г. Голицини заминават за Италия, придружени от Марин Дринов. В същата година, без да може да присъства, Марин Дринов е избран за председател на Българското книжовно дружество. То е основано в Браила. Това е сегашната Българска академия на науките. В Италия Дринов усилено работи в архивите и открива много документи, свързани с българската история.

Завръща се в Москва през есента на 1870 г., където получава магистърска степен с научния си труд „Заселение Балканскаго полуострова славянами“.  В него той проследява появата на славяните на Балканския полуостров. Прави критични анализи на други автори относно произхода на българската народност.

Боян Ангелов отбелязва и друг важен проблем, с който се занимава Марин Дринов - причините за възникването на Българското Възраждане. През 1871 г. в кн. 4 на „Периодическо списание“ той публикува студията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учението му“. Студията е написана с много патос и има голям емоционален  отзвук. С тази и други свои публикации Марин Дринов има голяма заслуга за утвърждаването на „Периодическо списание“ като орган на Българското книжовно дружество, с неговия научен стил и налагана тематика.

През тези години Марин Дринов публикува множество студии и изследвания свързани с началото на Самуиловата държава, за отношението между Българската и Сръбската църква, както и за това дали ние, българите, сме хуни. Един от най-важните му трудове, за които получава докторска степен е „Южните славяни и Византия пре Х век“.

В книгата си Боян Ангелов отделя голямо внимание на обществената дейност на Марин Дринов, на неговата грижа за българския фолклор и особено за развитието на българския език, за създаването на новобългарска писменост и книжовност. По този повод той публикува пак в „Периодическо списание“ статията „За новобългарското азбуке“. В нея отбелязва, че „Една от най-главните грижи на Българското книжовно дружество ще е изучаването на българския език, най-първата ни национална опора“. Това негово мнение не е изгубило своето значение и днес, когато в българския език се използват много чуждици, за които имат български думи.

След Руско-турската освободителна война Марин Дринов, вече професор в Харковския университет, се завръща в България. На 23 декември 1877 г. е назначен за вицегубернатор на Софийска област. По негово предложение София става столица на освободена България. Княз Дондуков го кани да стане член на Съвета за управление като поеме отговорността за просвещението и духовните дела. И Марин Дринов поема тази две направления като отделя голямо внимание за съхраняването на българските православни храмове и манастири, за развитието на образователното дело и читалищата. Негова е идеята за създаване на Народната библиотека. Неоспорим е приносът му  за създаване на Търновската конституция.

След завръщането си в Русия Марин Дринов изнася много лекции и публикува редица трудове, свързани с историята на България и славяните.

В заключение трябва да се каже, че тази книга не може да не бъде написана именно от Боян Ангелов. Още от дете той се възхищава от Марин Дринов, а като творец и общественик ясно разбира, че днешна България има нужда от точно такъв тип действено родолюбие. Тази книга е написана с голямо уважение към делото на Марин Дринов, към неговите заслуги в развитието на историческата наука, на българското образование и култура. Само ерудит и поет, с познания във философията, историята и литературата като Боян Ангелов, може да оцени размаха и родолюбието на Марин Дринов. И той умело, и с лекота внася в книгата си философски размисли и част от историята на други страни и народи, свързва ги с основната си тема - живота и дейността на Марин Дринов, съпоставя ги и така открива значението на един голям учен и родолюбив общественик като него.

Книгата е написана с богат език, с пламенно и родолюбиво чувство. Многото поетични образи и картини, лирични моменти, както и високият емоционален градус, издават че тя е писана от поет. Тази книга предава особено достойнство на таланта на един от най-даровитите поети на нашето време. И тя трябва да бъде прочетена! - не само като негова най-значима изява, но и за да бъде възкресен и обновен в съзнанието ни образът на един от най-заслужилите за род и Отечество българин – Марин Дринов.


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

НОСТАЛГИЯТА КАТО "ДУШЕСПАСЕНИЕ" И БЪДЕЩЕ

Е-поща Печат PDF

В новата си книга проф. Бончо Асенов поставя диагнозата на “копнежа по миналото”, но и на “чудовището Преход”


„Книгата ми излезе малко тъжна”, признава проф. Бончо Асенов. Не може да е другояче, бихме добавили и ние, защото авторът пише за носталгията, а тя, носталгията, е "чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали". Понятието има гръцки произход и е съставено от две думи - nootos - "да се върнеш у дома" и alyos - "болка", "тъга". В българските речници обаче, значението е снижено само до "мъка по родината у човек, който се намира в чужбина". Вижте само с какви емоционално оцветени думи са свързани определенията за носталгия - болка, тъга, мъка по родината, копнеж, приятен спомен за миналото!...

И ако книгата "Носталгията в България" (изд. "Скала принт") на проф. Бончо Асенов е малко тъжна, както сам признава в "предисловието" авторът, това се дължи и на чувствените характеристики в смисъла на самото понятие. Но и не само на това, а преди всичко на факта, че българският народ, в своето историческо развитие, е имал много трагични поводи да тъгува по миналото. Най-често носталгията навестява живелите в преломни и екстремни периоди на Отечеството. Нима не е имало носталгична болка у много прабългари по езическата религия на техния Бог Тангра, след като налагат с меч християнската вяра. Носталгията е мъчила българите по време на Първата и Втората българска държава и особено във вековете на византийско и османско робство. След Освобождението е силна мъката по неосъществената Санстефанска България и несбъднатата мечта за обединение на българските землища под един държавен покрив. С носталгична си тъга в сърцата по родните краища умират бежанците от Източна и Западна Тракия, Мала Азия и Македония. Носталгията пък е една от причините голяма част от прокудените българи да пазят своя език, вяра и култура, за да живеят днес в големи общности в Украйна, Молдова, Банат, Пирот, Ниш.

Бончо Асенов изтъква, че немалка част от българите след 9 септември 1944 г. са изпитвали силна носталгия към капитализма. Имало е защо да милеят по "царското време" т.нар. "бивши хора" и техните синове, дъщери и внуци, бивши едри търговци, чифликчии, монархисти, висши служители от държавния апарат, бивши военни и полицаи, свещенослужители от православното, католическото и протестантското духовенство, дановистите, семействата и близките на осъдените от Народния съд и интернираните и въдворяваните в лагери, пък и много селяни, които просто загубиха частната си собственост при кооперирането и жалеха искрено за нея. Но естествено в книгата най-пространно и задълбочено е показана

носталгията по социализма,

която изпитва значителна част от българското население в сегашните години на "непреходния преход". Разбирай, не толкова и не само носталгия по социализма като обществена система и идеология (и това го има!), отколкото към 60-80-те години на ХХ век - времето на социалистическото развитие на страната, в което имаше хляб, работа, образование, здравеопазване, култура и сигурност, и това не може да се забрави.

Носталгията е свързана със способността на човешкия ум да помни и трупа своите спомени от преживяното, от това което е видял, чул, вкусил. Милиони по света са тези, които по различни причини (политически, икономически, социални) живеят извън своята родина, далеч от семейство, род, родно място от приятели и изпитват обяснима тъга и болка. Толкова много книги, и най-вече мемоари, пък и филми, са проникнати от носталгична мъка. Та си мисля, че носталгията по родината не започва и не свършва с песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". Бончо Асенов ни напомня, че носталгията кара Любен Каравелов да напише през 1875 г. елегията "Хубава си, моя горо", която по-късно се превръща в най-популярната песен сред българите. Носталгията пронизва и гениалните стихове на Христо Ботев.

Тя овладява мислите и чувствата,

тя е "душеспасение" за човека,

който живее в настоящето като чужденец и трудно се адаптира към нови условия за живот и резки обществени промени. Без носталгията няма как да се появят идеи, чувства и настроения на патриотизъм, на родолюбие, на национализъм в отделната личност, група или общество, твърди авторът. Тя оформя техния светоглед и мироглед. От миналото обаче се наследява не само добро, например носталгията по фашизма ражда и оформя днешния неофашизъм.

Бончо Асенов спори с тези, които определят това "душеспасяващо лекарство", което дарява "втори живот", като напаст. "Да се гледа на носталгиците като на наивници, като на фантазьори, дори като на измамници и спекуланти, е крайно становище." - заявява изследователят. В днешното време на пандемии сигурно ще се намерят наши гащници, които ще оприличат носталгията на вирус. Да се смятат носталгиците за заложници на спомените, пленници на илюзиите, заточеници на миналото, да ги обвиняват, че им липсва желание за живот, не отговаря на историческата истина, тъй като носталгията е присъща на всички епохи, общества, цивилизации и култури. Знайно е, че позициите на носталгиците не се нравят най-вече на властващите, на "силните на деня", в българския случай - на "пиратите на прехода". Неслучайно в изследването си за носталгията към социализма Бончо Асенов се спира обстойно на

носталгиците и антиносталгиците на прехода,

дори надниква и в конфликтите между тях. И очертава различните групи от населението, които "страдат" от носталгията по социализма - бившите номенклатурни кадри, онези 87 хиляди млади хора, които като бригадири "наливаха основите", хилядите инженери, проектанти, строители, които изградиха 2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовира и няколко хиляди микроязовири, кооператорите от ТКЗС-тата, хилядите офицери и сержанти, които служеха в армия от 150-200 хиляди наборници, служителите от системата на Държавната сигурност, хората на науката, хората на изкуството, стотиците дипломати, уволнени след промяната, външнотърговските работници, обикновените български турци и българите мохамедани, голяма част от циганското население, русофилите, хората с комунистически убеждения и пр. Парадокс е например, че репресираните членове на БКП, обявени в антипартийна дейност и осъждани, защото искали да свалят авторитарния режим на Тодор Живков, след 1989 г. се оказаха ревностни защитници на идеите на социализма. Тези "антипартийници", страдали при социализма, са разочаровани много от новите демократи и особено от неутолимата им страст да се облагодетелстват от властта.

"Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията." , казва великият Габриел Маркес.

Разочарованието от това, че преходът не се осъществи както искахме, че той отстъпи от българския дух и в страната нахлуха чужди на българщината морал и порядки, роди парадокс - обхваща дори политическите емигранти, участвали активно в антисоциалистическата дейност на задграничните емигрантски организации, както и други лица, репресирани от социалистическата власт.


Като добър познавач и изследовател на специалните служби Бончо Асенов издаде книгата "Държавна сигурност - мит и реалност", в която аргументирано отхвърли разпространяваните умишлено твърдения, че секретните сътрудници (агентите) на Държавна сигурност, заедно със служителите на ДС, днес ръководят и направляват политическото, икономическото и духовното развитие на страната. А във втората част на книгата "Носталгията в България" в главата "За ДАНС и МВР" показва, че намаляването на ефективността на специалните служби е довело до огромни материални загуби за държавата, за обществото, за обикновените български граждани. Сигурно не е било лесно на проф. Бончо Асенов да определи към коя категория да причисли секретните сътрудници - към носталгиците или антиносталгиците. Но по-добре да го цитирам: "Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши а сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност, включително и подлагат на остра критика и охулване несъществуващата вече Държавна сигурност".

Разни хора, разни идеали. Интересът клати феса.

Има защо авторът де се пита: "Какви съвести се бършат в пешкира, наречен Държавна сигурност. Защо довчерашни нейни сътрудници  излизат сега по телевизията и радиото, пишат в пресата и говорят в Народното събрание най-фантастични неща, клевети и лъжи за нея и първи призовават да се разкрият досиетата и делата? Що за абсурд е пострадали от тоталитарния режим да мълчат, а да викат и крещят до небесата хора, към които Държавна сигурност и конкретно управление Шесто, никога не са имали отношение?"

Може би тези примери са накарали автора да разшири темата в главата "Ренегатството - начин за политическа кариера", в която не само за нагледност предлага и списък на национално известни личности - политически хамелеони. Разказът му за политическото хамелеонство започва с личността на проф. Георги Близнашки, когото във фейса наричат „плужек”. Подозирам, че с този кратък текст проф. Бончо Асенов прави крачка към следващата си книга - за ренегатството.

Както в началото на този отзив, така и сега потвърждавам, че главното в това аналитично съчинение е носталгията по социализма. Авторът търси причините за носталгията и така намира себе си в ролята на летописец на годините на социалистическото развитие. Названията на главите са красноречиви: "За носталгията по индустрията", "За носталгията по селското стопанство", "За носталгията по здравеопазването", "За носталгията по образованието и науката", "За носталгията по спорта", "За носталгията по културата”, "За носталгията по сигурността". Изследвайки тази тема той просто е "принуден" да направи с "факти и документи" диагноза и на "Чудовището преход" (както го нарича Кеворк Кеворкян) - как, защо и кой е виновен да бъде унищожена българската индустрия; да бъде ликвидирано селското стопанство; здравеопазването да рухне дотам, че днес сме най-болната нация с най-голяма смъртност в Европейския съюз; образованието да се срине и България да е сочена като за страна на неграмотните и непросветените; да заличим културата; повече от половината хора да живеят на границите на бедността; пенсионерите да са с най-ниските пенсии; 2 млн. българи да напуснат страната; България от 28 място по "качество на живот" да отиде на 59-то; армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор; МВР да не може да се справи с битовата престъпност; пипалата на корупцията да обхванат цялата държавна система; да доведем циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането; да посягаме към българщината; да се отказваме от родовата си памет и историята, от завещаното ни от българските възрожденци… Дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. На разкритите свидетелства за разрухата и покварата авторът-изследовател противостои със задълбочен анализ на политическото, икономическото, социалното и духовното развитие на България в годините на социализма, тук повествованието се вплита с друга линия - изповедта на самия Бончо Асенов. Той се държи не като наблюдател или свидетел на събитията, а като участник, в тях съпреживява миналото (социализма и Прехода) - с чистосърдечните разкази за детството и ученическите години в Перник; с щрихите за живота на граовците - миньорите и металурзите; с разкритата съдба на пернишкото село Витановци и чутото и видяното в "мазното" някога ломско село Мокреш; с описаните патила и страдалчества по здравните заведения; с изводите от натрупания опит като оперативен работник в специалните служби; с изповедта на учения, за когото науката става съдба;  с откровенията за развитието на спорта и културата, в които ни напомня имена и събития, върху които не трябва да позволим да тегне забравата.

Във втората част на книгата

авторът предлага на тези, които имат уши за истината, и статиите си "За Народния съд", и "За лагерите", както и два кратки портрета на Тодор Живков и Георги Атанасов. В главата "Равносметката - за действителните промени в тридесет години", Бончо Асенов използва факта, че писателят Георги Марков е писал есе за 30-годишнината от 9 септември 1944 г. и се пита какво ли би написал ако да бе жив днес за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г.?! Бончо Асенов надниква в "Задочните репортажи за България" и сравнява писанията в тях за социализма със сегашната действителност, за да отсече накрая: "И ако Георги Марков слезе сега от "горе" да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговия най-близък приятел Стефан Цанев: "Управляват ни аматьори. България прилича на гробище!", за да го видя как се връща бързо, бързо в "по-добрия свят". И се питам, дали, ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание?".

Това връщане към Георги Марков е обяснимо. През 2018 г. Бончо Асенов издаде книгата "Случаят Георги Марков", която разобличи пороя от лъжи и фалшификации, стотиците некрофилски писания, плод на антибългарската акция с изфабрикуваното обвинение, че писателят е убит от Държавна сигурност по поръчка на Тодор Живков. В книгата си Бончо Асенов доказа, че Георги Марков е обвързан с Държавна сигурност и е писал тези репортажи с нейното съгласие, за да започне работа в "Свободна Европа" и така радиостанцията да бъде разобличена за антибългарската си дейност, след като той се завърне в България. И Марков успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в Българската секция на Свободна Европа. Твърде показателно е, че след като написва в съавторство „Достопочтенното шимпазе”, един изобличителен текст за английската действителност, той всъщност предопределя и съдбата си. Вината за неговата смърт западните централи прехвърлят на България, измисляйки "българския чадър", с който е бил прострелян в центъра на Лондон.

Показах вкратце доказаното от Бончо Асенов - за връзката с Държавна сигурност и по чия поръчка са написани "Задочните репортажи". В книгата Бончо Асенов не само е проучил 47-те тома по делото у нас, 967-те страници на книгата "Убийте "Скитник" на журналиста Христо Христов, "открил убиеца" на писателя - агентът на ДС Пикадили - Франческо Гулини (който сега живее спокойно на Запад), хилядите вестникарски публикации, спомените за него, документалните филми, телевизионните предавания, но едновременно с това авторът на книгата показва и литературоведска дарба - прави обстоен и много точен литературно-критически анализ на произведенията на талантливия писател. И разбираме, че талантът на Георги Марков не се изявява най-ярко в "Задочните репортажи", макар че някои литературни лакеи ги сравняват със "Записките..." на Захарий Стоянов и "Строителите..." на Симеон Радев. Не това трябва да се учи в училищата, други са истински талантливите произведения на Георги Марков. Почитателите на литературата и филолозите знаят кои се те, както знаят, че вкарването на "Задочните репортажи" в учебниците, е чиста проба политическа операция. Отделям повечко внимание в този отзив на друга книга на учения, която завършва със заклинанието "Не убивайте повече Георги Марков!", тъй като с нея той сложи точка на "случая", но според мен, книгата и досега не е получила полагащата й се оценка и признание. Не им се ще на антиносталгиците да чуят истината.

Носталгията е не само спомен за миналото, тя и не винаги е критика на настоящето, но тя почти винаги е обърната с лице към бъдещето, дава аргументи и насоки на идващото, чаканото, защото стратегията за неговото изграждане се основава и на опита на отделния човек, на колектива, на народа. Писателят Христо Георгиев в първия отзив за това проникновено изследване на проф. Бончо Асенов, съвсем на място го е нарекъл "Носталгията като бъдеще". И сякаш прави напук на такива като писателя Георги Господинов, които получават уртикария от всяко връщане на човешката мисъл и чувственост към миналото. На "любимото убежище на много българи към Соца" Георги Господинов противопоставя "Времеубежище" (роман в 371 страници) и иска да ни убеди, че бъдещето предстои - то стои пред нас, а миналото трябва да се загърби. Няма защо да се опитваме да се връщаме в миналото, там може да е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Миналото обаче е огледалцето, без което не можеш разбра нито сегашното, нито сетнешното. "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало."

Казал го е Уилям Фокнър!


 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.

Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.

Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.

Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни.  Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.

Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.


 

СТО ДВАДЕСЕТ ДУШИ

Е-поща Печат PDF

Сто двадесет души те бяха на брой.

И паднаха всички при първия бой!

Со залп ги посрещна на родния бряг

в засада отрано приготвений враг.

Умряха те всички за родния край...

Къде им е гроба, днес никой не знай -

днес никой не знай!


И тъмна мълва се мълви зарад тях,

аз чувах я още дете като бях,

че тука извел ги млад дивен юнак.

Над робска земя се свободен байрак

развял. И зачул се високо гласа

на младий войвода, далеч в небеса -

далеч в небеса!


“Свобода в гори и поля прогърмя!

И в бащина свидна и свята земя

въстанал е вече гнетений народ!

Възкръсна за нов и свободен живот!

Ний идеме помощ на теб да дадем!

Ний дойдохме тука за теб да умрем -

за теб да умрем!”


На техния възклик бе залпа ответ.

Изпълниха своя свещени завет

и воля и клетва изпълниха те.

То време се мина и ново дойде -

свободата грее над родния край...

Но гроба юнашки днес никой не знай,

днес никой не знай!


 


Страница 9 от 393