Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НОВИТЕ ЕНИЧАРИ

Е-поща Печат PDF

“НАЦИОНАЛНАТА СТРАТЕГИЯТА ЗА ДЕТЕТО 2019-2030 Г.” ИЛИ ПИПАЛАТА НА ЕВРООКТОПОДА ПРОНИКВАТ ДЪЛБОКО В СТРУКТУРАТА НА ДЪРЖАВАТА И ПОГЛЪЩАТ ДУШАТА НА НАРОДА

 

Всеки божи ден нашият изстрадал български народ се бори не само да изкарва хляба си, да плаща непосилни данъци и такси, но и да защитава домът и семейството си. Войната срещу децата и потъпкване правата на родителите им, е поредният смъртоносен токсичен облак, идващ от запад, който застрашително пълзи над нас и ни държи в непрестанно напрежение и стрес. Неговото име е

„Националната стратегия за детето 2019-2030 г.”

Истанбулската конвенция е обявена за противоконституционна, Пакта за миграция е подписан с „въздържал се”, но въпреки това злото пълзи, като проказа и в Стратегията за детето са заложени текстове от тях. Отново, както в Истанбулската конвенция, читателят още в началото на документа се сблъсква с много неразбираеми думи и изрази. Ето някои от тях: „деинституционализация“, „социална фрагментация и „синергия“, „хоризонталният и интегралният характер на публичните политики“, „сегрегиране“, „маргинализация“, „разширени семейства“, „формална грижа“, „трагетирани услуги“, “резидентни услуги“, „adhos пренасочване“, „дете-центрираният подход“ и пр. и пр.

Във въведението на новия стратегически документ се упоменават усилията на публичните институции и граждански общества, както и отправните точки за разработване на документа, а те са: Конвенцията за правата на детето на ООН; Хартата за правата на човека на ЕС; както и основните сфери на въздействие, формулирани в Софийската стратегия на Съвета на Европа, държавни институции във всички сфери на обществото, но никъде не са споменати родителските организации, родителите, семействата.

Същото е и в раздел III, където се цитират основните принципи и подходи. В Принципа за най-добрите интереси на детето; в Принципа за недопускане на дискриминация; в Право на участие; в Право на живот; оцеляване и развитие – държавата, както и всички нейни отговорни институции са включени,

но родителите – не!

Разбира се обаче, че главната фигура при прилагане на Стратегията за детето ще бъде председателят на Държавната агенция за закрила на детето. „С цел разработване на посочените оперативни документи за изпълнение на Стратегията към Националния съвет за закрила на детето „ще се създаде Междуведомствена работна група, председателствана от Председателя на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), в чийто състав ще се включат експерти от органите по закрила на детето, други държавни институции и представители на неправителствени организации (?), развиващи дейност в области, свързани с гарантиране на правата на децата.” Малко по-надолу на стр. 48 в „Механизми за управление и координация” се казва: „За постигането на целите на Стратегията следва да се предвидят механизми за нейното ефективно и ефикасно прилагане, мониториране и актуализация.

 

Имайки предвид настоящата законодателна рамка, отговорността за тези дейности следва да се възложи на Председателя на ДАЗД, като специализиран орган за закрила на детето в България и в качеството му на Председател на Националния съвет за закрила на детето (НСЗД). ДАЗД отговаря както за координацията на ефективното изпълнение на решенията на Съвета, така и за изготвянето на годишен преглед и периодични мониторингови доклади за резултатите от прилагането на Стратегията и на механизмите за нейното изпълнение, които НСЗД разглежда  и одобрява. С оглед ефективното наблюдение и оценка на прилагането на приетите стратегически решения се предвижда и външна междинна оценка на въздействието на стратегията и изпълнението на Пътна карта за нейното прилагане, която да информира за необходимостта от промени в стратегическите и/или оперативните документи.” (…) „Планират се две редовни независими външни оценки на въздействието (междинна и в края на периода).”

Не е ли това съвместна работа с GERVIO?

Бел. авт. (12-годишният срок за реализиране на Стратегията е разделен на 4 етапа по 3 години с цел парите, които се усвояват по-лесно да се отчитат.)

ДАЗД ще създаде „Механизъм за наблюдение и оценка, чрез участието на всички отговорни държавни институции като това включва и осигуряването на необходимите данни, включително и от изследвания на домакинствата”. Струва си да се замислим какво означава това! Това означава законно да влизат в къщата ти и да отварят хладилника! Виждат че няма кой знае какво в него и проверителят решава, че родителят не може да отглежда правилно детето, за което съобщава на съответната държавна институция. Тя от своя страна задвижва машината и изпраща свой представител заедно с полицаи, които по най-болезнен начин разкъсват завинаги връзката между родител и дете.

Оттам нататък съдбата на детето е неясна. В България много лесно може да се одържавят децата на 90% от семействата, просто защото стотици хиляди българи в активна възраст са безработни или едва смогват да издържат семействата си. Но според Стратегията всичко ще се съизмерва с европейските мерки на отглеждане на децата, които са много по-високи от българските.  И това при положение, че страната ни е на първо място по бедност в ЕС!...

Стратегията предложена от правителството е чудовищна и заради възможността за насилствено отнемане деца от семействата им само заради повишен тон на родителя, пошляпване поради непослушание или лоши оценки в училище, пропусната имунизация или заради донос на отмъстителен съсед или изпратил SMS например. В Истанбулската конвенция - по-точно в Обяснителния й доклад, има клаузи свързани с наказания за отнемане на децата от родителите и даването им на джендър приемни семейства или настаняването им в държавни институции. Точно по същия начин, както се  прилагат вече от

страховитата сексуална полиция GREVIO

в други страни,  така и у нас ще се изземват насила деца, за да бъдат гледани и възпитавани от държавата, ако този документ се приеме във вида предложен от управляващите.

Нека заедно да четем.

„Съгласно чл. 20 а от Закона за закрила на детето, към всяка община се създава Комисия за детето с консултативни и координационни функции, в която участват представители на общинската администрация, областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, Регионалното управление на образованието, Регионалната здравна инспекция, дирекция „Социално подпомагане”, местната Комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, както и на юридическите лица с нестопанска цел и други, които осъществяват дейности по закрила на детето”.

„В съответствие с чл. 19, ал 1 от Закона за социално подпомагане и чл. 36 ал 1, 2 и 5 от Правилника за прилагане на ЗСП към Областния управител се създава Звено за координация, мониторинг и оценка  на областните стратегии за развитие на социалните услуги.”

Това е обвързаността на институциите в България. Но всичко във всички документи - сегашни и бъдещи, ще бъде съобразено с: Конвенция на ООН за правата на детето; Закон за социално подпомагане; Световна банка; Европейска рамка на ключовите компетентности; ЕС, Световната здравна организация, УНИЦЕФ; Правила на ООН за закрила на ненавършилите пълнолетие лица, лишени от свобода; Подход на ООН към правосъдието за деца; PrisonFellowship Imternational; Основни принципи на ООН относно използването на възстановителни правосъдни програми по наказателни дела, Помагало на УНИЦЕФ за отклоняването и алтернативите на лишаването от свобода и др.

Не бива да се учудваме, че карат адвокатите да стават доносници, тъй като стратегията поощрява доносничеството. Например на стр. 40: „Интегрираният подход предполага информационна свързаност между всички заинтересовани страни. Интегрираните база данни са в основата на успеха на интегрирания подход в политиките за детето и родителите му. Споделянето на обща информация за детето е отправната точка за разбирането на конкретната ситуация на детето и неговите родители, за да се планират мерки от страна на системите и на професионалистите. Интегрирането на данните трябва да се планира както вътре в отделните сисеми, така и между тях, за да може всяка необходима информация за детето да води до адекватна образователна подкрепа, лечение, мерки за сигурност и закрила, както и други форми за подкрепа за целта следва да бъде създаден интеграционен модул, позволяващ координиран и защитен обмен на данни за децата чрез различни нива на достъп между отделни информационни системи и подсистеми. (…) Работещите в системата на здравеопазването, образованието, социалните услуги и в системата за закрила на детето, както и полицията, а когато се налага – прокуратурата и правосъдната система, трябва да бъдат в постоянна връзка помежду си за всяко дете и родител”.

За ефективното изпълнение на Националната стратегия за детето „ще бъдат предложени нормативни промени, които да подобрят координацията и интегрираната работа между отделните политики.”

Но нека се върнем на проверката дали в Стратегията за детето и да видим дали са вмъкнати текстове от Истанбулската конвенция и от Пакта за миграция.

1. В духа на Истанбулската конвенция:

Стр. 25 т. 3 Ключови мерки. Период на детство и юношество (7-13/14-18 г.): „Повишаване на информираността за сексуалното здраве, превенцията на ХИВ/СПИН, рисковото сексуално поведение и ранната бременност”тръпки ме побиват. Сексуално здраве при 7-годишните?!...

т. 4. „Осигуряване на здравни услуги подходящи за младите хора, включително и осигуряване на достъп до здравно и сексуално образование за децата и младите хора В и ИЗВЪН училище”.

т. 7. „Повишаване на нивото на информираност на населението и здравното обучение и възпитание на децата и техните родители по различните аспекти на профилактиката на оралните заболявания”.

Какво е това? Какви са тези особени грижи? Следват две мъгляви точки от Ранна детска възраст (0-6/7 г.) „Приемане на стандарти за ранно детско развитие и ориентиране на практиката в детските ясли и детските градини към тяхното постигане”. Боже!

В друг раздел т. 4. „Въвеждане на стандарти за качество на грижите в  детските ясли и предучилищното образование в съответствие с европейската рамка за качество за услугите за образование и грижи в ранна детска възраст”. Каква обаче е тази Европейска рамка не се казва! Защо?

В т. 6 се посочват ангажираните с директно прилагане на Стратегията. „Надграждане на квалификацията, знанията и уменията на персонала, ангажиран в системата на предучилищното образование и детските ясни за осигуряване на пълноценна грижа за ранното детско развитие на всяко дете, включително на децата със специални образователни потребности с отчитане на ключовата роля на играта.”

В приложението на документа, накрая, където се отнася за възрастова група от 7-14 г. и 15-18 г.) в т. 5 се казва: „Мерки за насърчаване на промяна в социалните норми по отношение на съществуващи вредни практики – детски бракове и ранни съжителства, и прилагане на програми за овластяване на момичетата и развитие на жизненоважни умения.” Същата терминология, както е и в Истанбулската конвенция!

Особено тревожни са мерките заложени в  раздел: „Области на въздействие и стратегически цели”, в точка „Очаквания към 2030 г., където е записано: (…) т. 2 „Намаляване на броя на децата живеещи в пренаселени жилища, до достигане на средните стойности на държавите в ЕС.” И това, при положение, че демографският срив в страната е доказан и според световната статистика България е с най-бързо топящото се население и с най-ниска раждаемост в света. Какви обаче са средните стойности на държавите в ЕС не се казва?!

Стр. 25. т. 2 „В училищата вече ще са въведени програми за здравословен начин на живот, сексуално поведение и здраве, ХИВ/СПИН, психотропни вещества.”

Стр. 30. т. 1 „Увеличаване на дела на децата във възрастовата група 0-7 г., които са обхванати от услуги за ранно детско образование и грижа, с цел постигане на 33% обхват сред 0-3-годишните и 95% обхват за 4-7-годишните в съответствие с целите на Европейския съюз.”

Какви са целите на ЕС не се казва. Интересно как ще образоват пеленачетата?!...

Още за Ранна детска възраст (0-6/7 г.) – т. 4. „Въвеждане на стандарти за качество на грижите в детските ясли и предучилищното образование, в съответствие с Европейската рамка за качество за услугите за образование и грижи в ранна детска възраст”.

Каква е Европейската рамка не се цитира!...

2. В духа на Пакта за миграция:

Стр. 18 – „На първо място, това са идентифицираните дълбоки промени в сферата на молбилността и на миграцията. Бъдещите граждани на България ще живеят сред хора притежаващи различна културна идентичност. Придобиването на ясни ориентири по отношение на собствената им идентичност, формирането на култура на толерантност, разнообразна езикова компетентност, на способност за бърза адаптация и на емоционална интелигентност ще имат все по-съществено значение за пълноценното развитие на детето в България”.

Явно българското правителство отдавна знае, че със сигурност Пакта за миграцията ще се прилага и в България.

Стр. 30. т. 4. – „Осигуряване на условия за развитие на приобщаващо образование, насочено към отчитане на образователните потребности на всяко дете, както на талантливите, така и на децата и учениците със специални образователни потребности, от етническите малцинства, от семействата на мигранти и на бежанци.”

Стр. 38. т. 5. – „Изграждане на приобщаваща среда чрез кампании и дейности, насочени към запознаване с културата на различни етноси и националности и преодоляване на стереотипите, свързани с тях.”

В параграф „Ключови мерки”. Стр. 44. – „Развиване на стандартите за приобщаващо образование на всички деца, включително и деца с увреждания, от ромската етническа група, бежанци и мигранти.”

Стр. 45 – „Нормативни промени, въвеждащи задължение за изграждане на приобщаваща среда с цел приобщаването на децата с увреждания, децата от различни етнически произход и децата от различни уязвими групи”.

В приложението накрая „Период на детство и юношество (7-13  и 14-18 г.) – т. 5 – „Изграждане на приобщаваща среда чрез кампании и дейности, насочени към запознаване с културата на различни етноси и националности и преодоляване на стереотипите, свързани с тях.”

И още много подобни текстове пръснати из целия документ.

Големият въпрос е

Какво ще последва от всичко това?

Ясно и категорично в Стратегията се казва:

1. „Закриване на всички Домове за медико-социални грижи за деца с недопускане на предоставянето на резидентна грижа за деца на възраст 0-3 години, с изключение на предоставянето на резидентна грижа на деца с трайни увреждания.

2. Закриване на всички Домове за деца, лишени от родителска грижа и ограничаване на престоя на децата в резидентни услуги”.

След като тези домове се закрият, децата къде отиват? Близко до ума е че отиват в приемни семейства, защото няма къде на друго място да отидат!

3. „Отпадане на регулативните механизми на НЗОК за прегледи и изследвания на децата и разширяване на списъка на лекарствените продукти и консумативи за деца за домашно лечение, както и на медицинските изделия, заплащани от НЗОК”.

Налагащият се извод е, че фармацефтичните компании ще забогатяват още повече за сметка на децата и родителите им.

Всичко това, което е в Стратегията на детето ще бъде не само съобразено с документи на ООН, УНИЦЕФ, СЗО, ЕС и пр., но ще бъдат създадени от българските управляващи още много нови документи, които ще променят или допълнят и други закони в България. Ето някои от тях посочени в Стратегията:

1. Нов Закон за детето; 2. Нормативни промени, които да подобрят координацията и интегрираната работа между отделните секторни политики; 3. Разработване на средносрочни тригодишни национални програми; 4. Пътна карта за изпълнение на Стратегията; 5. Нови механизми за събиране на данни; 6. Национална програма за десегрегация в сътрудничество с общините в Република България; 7. Национални стандарти за ранно детско развитие; 8. Закон за детето и семейството; 9. Мерки за превенция на разделянето на децата от семействата; 10. Нов закон за социалните услуги и подзаконовите актове към него; 11. Нов подход към жилищната политика, към социалното и към семейното подпомагане; 12. Система за детско правосъдие, ориентиране към правата на децата; 13. Създаване и прилагане на адаптирани процедури за участие на деца в административни, граждански и наказателни производства; 14. Ратифициране на Трети факултативен протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето; 15. Механизъм за наблюдение и за оценка и др.

Новият кръвен данък

Нищо от това,  което се предлага в „Националната стратегия за детето 2019-2030 г.” не е в полза на детето. Децата не могат да се отглеждат от държава, която е абдикирала във всички области и се е доказала като некадърен стопанин. Управляващите не могат да се справят със сираците и безпризорните, с 12-годишните болни от СПИН, с малолетните проститутки, с агресивни малки деца пристрастени към алкохол и наркотици и пр., а са тръгнали да се бъркат в традиционните отношения и възпитание на децата, които растат и се отглеждат в нормални, в здрави български семейства.

Новият кръвен данък на практика ще нанесе страшни психични травми на тях, родителите и близките им за цял живот.

Това, което искат да причинят политиците на народа ни, е престъпление. Според тях агонията ще продължи 12 години. Явно между 2019 и 2030 г. унищожението на българското семейство трябва да стане факт. До тогава ще пеем тъжната-претъжна народна песен „Яничари ходят, мамо,/ от село на село,/ мъжки рожби сбират,/ яничари правят…”.

 

А после всичко ще утихне.

За жалост в България са допуснати много неправителствени организации финансирани от чужди държави, организации и граждани, които не само са влели, вливат и ще продължат да вливат пари в дженръд-идеологията и унищожаването на християнските ценности и семейство, но вече са заели и влиятелни позиции в държавното управление и институции в различни области на българското общество. Пример за това е, че представители на неправителствени организации са участвали в съставянето на Националната стратегия за детето. Да не говорим за подписаните международни договори за милиарди, които се изливат с цел налагане и прилагане на развратната идеология в България.

Това, което се случва в момента, е само началото. Очакват ни тъмни времена. Сега усилено се съставят и подписват от представителите на отделните държави, включително и от България, документи. Скоро те ще започнат да се прилагат в ежедневния ни живот. Въпрос на време е. В някои страни вече е започнало. Стенанията им обикалят света, но е твърде късно. А когато това стигне и до нас, тогава ще разберем истинския им сатанински смисъл, защото злото ще влезе в домовете ни и никой няма да бъде пощаден. Тогава няма да има и кой да ни защити, защото всичко ще е превърнато в закони. А законите, искате или не искате, трябва да се спазват.


 

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

ОСВОБОЖДЕНИЕ … ОТ КАКВО?

Е-поща Печат PDF

Продължават тържествата по повод 141-годишнината от освобождението на България от турско робство. Те започнаха още през 2018 г. и вървят по вектора на освобождението – от град в град!

Направих си труда да се информирам как е обявено това „освобождение”? Направи ми впечатление, че всички общини канеха своите граждани да отбележат „141 години от своето Освобождение”? Но от какво е било това освобождение ... няма и дума.

В рамките на тържествата обаче се провеждаха различни мероприятия, които се отразяваха от медиите.


И ако се проследят всичките, се оказва че Казанлък, например, се е освободил едновременно от „османско владичество“, „османско робство“, „османско иго“, „турско иго“, „турско владичество“, „турско робство“. Само че в своята заукопойна молитва отец Петко Мотев каза ясно, че Казанлък се е освободил от ТУРСКО РОБСТВО, което миряните приеха с облекчение, че свещенослужителят не сложи грях на думата с някоя от абстрактните форми на новоговора.

Но не само в Казанлък, в цялата страна имаше случаи, в които един и същи вестник, в една и съща статия се въвеждаха различни понятия. Например след заглавие „Четири пъти освобождават Добрич от турско робство” в самия текст се казва, че „Добрич е освободен четири пъти от османско владичество”.

Абсолютна е кашата с Освобождението на Пловдив. И си представете един чужденец, който не познава нашата история и който е на посещение в Европейската столица на културата, как чете, че „Пловдив чества 141 години от освобождението си” и ще се пита: „А, бе от какво все пак се е освободил този град”?

Не познавам друга страна, в която да има такава каша с понятията за едни и същи исторически събития! Във Франция, например, недей си боже,  някой дори да си помисли, че Френската революция не е „най-демократичната”, въпреки че е била поредица от кланета на елити, тежко му и горко! Или пък да се усъмни, че Наполеон Бонапарт не е „най-великият”, въпреки че е причинил много злини на Франция! Наполеон обаче е в Пантеона и никой не подлага на съмнение правото му да бъде там!

Само  у нас платени русофоби и българомразци отдавна водят една мълчелива подкрепяна кампания срещу българската история и национална памет.

Дори и Стефан Стамболов, който най-малко може да бъде упрекнат в русофилство в своята уводна статия „Ако някой ни попита...” /Публикувано в "Нова България", бр. 59 от 9.01.1877/ ясно и точно казва: „Стоим ние и чакаме да дойде Русия със своите силни войски, за да ни избави от несносното робство, а сами нищо не предприемаме, за нищо не се готвим!“      „Робство бе, българомразци, а не „присъствие” или „съжителство”!

„Ето как описва англичанинът Гладстон  руска война с Турция:„Каквото и да ни говорят за някои други глави от руската история, с освобождението на многомилионни поробени народи от жестокото и унизително робство Русия оказва на човечеството една от най-блестящите услуги, които може да помни историята, услуга, която никога няма да изчезне от благодарната памет на народите“.

За съдба, по-лоша от смъртта

Роден съм във Велинград. За първи път от началното училище ни водиха в Батак някъде към 1960 г., за да посетим тогавашното чудо: подземната Баташка ВЕЦ. Разбира се, посетихме и църквичката ”Света Неделя”. Още помня как всички бяхме поразени, ужасени от това, което видяхме и чухме. При нас дойдоха не музейни работници, а наследници на тези, които са били избити през 1876 г. Това бяха техните внуци, вече възрастни хора, родени около 1900-та  година. Те бяха израснали със спомените за техните дядовци и баби, бяха ходили стотици пъти на местата, където те са били убивани, клани от сатрапите на Мехмед Ага-Барутанлията, което Макгахан описва така:

„...Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо. Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал…“

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта...

През август 1877 г. православен храм „Св. Пророк Илия“ в Казанлък  бил напълно опожарен от турските войски, които преди това убили вътре и около храма над 200 християни.

Мнимото робство

За огромно съжаление, кашата какво е било през тези 500 години в най-голяма степен произтича от учените-историци! Няма да коментирам идиотщините на едни образователни нищожества, по чието време  бяха поставени в учебниците за 6-ти клас понятието „съвместно съжителство” и така искаха да изкривят, а всъщност да изтрият нашата родова памет. И че даже „съжителството" ни с поробилите ни турци имало „позитивни страни"? Излиза тогава, че Априлското въстание е било срещу позитивни неща и е било голяма грешка?!

Няма дори да коментирам онази Мартина Балева, която заедно с един немски джендър написаха „Баташкото клане е мит, жертвите му са преувеличени, а турското робство е мнимо”.

Друго не може да се очаква от изследователи, като Балева и компания. Остава да кажат, че измислица или фотошоп, снимката на единствената останала свиделка от клането - баба Фота, застанала до купчината с кости пред църквата?!

Омерзен съм и от алабалистиките на известни наши учени-историци в т.ч. и академици, които казват:

1. Това било „период, в който българите са били поданици на Османската империя", нищо повече. Само че статутът на всички българи по онова време е бил „рая"! В Деветата сура на Корана се заповядва буквално: „Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах...и не изповядват правата вяра - докато не дадат налога (джизя) безусловно и с покорство". А Добри Чинтулов пише: „Но сълзи кървави пролива в робство милий наш народ!”

2. А нима понятието ”владичество” е по-малко унизително от „робство”, уважаеми неграмотници? То произхожда от глагола „владея" и от „владение", означаващи съответно „имам нещо, притежавам" и „притежание на нещо с право да се използва и да се разполага с него". Какво представлява един човек или един народ, който е притежание, владение на султана и на турците, които са завоювали това свое притежание с огън и меч, с насилие и кръв? Този човек и този народ са поробени от турците, те са роби. А периодът, преди да се освободят, периодът, когато са поробени от турците се нарича, безспорно, турско робство. И не е османско, а е точно турско. Осман е първият султан на турската империя (1299-1324). Ето защо не е логично да казваме „османско робство". Турците и Ердоган могат да си се наричат както си искат, но за нас тези хора са турци, империята, която ни е поробител е „турска империя" и робството ни е „турско робство"!

3. Когато казват, че не е имало „робство”, точно какво имат предвид драгите учени? Робството по времето на Спартак, век преди Христа? Но става въпрос все пак за 500 г., в т.ч. и 18-ти и 19-ти век, когато светът е друг, понятието „човек” има други измерения след Френската революция и Декларацията за правата на човека и гражданина от 26 август 1789 г. Изумен съм, че нашата историография не е мръднала с милиметър от времето преди Христа. Да не би демокрацията, която древните гърци са практикували, да има нещо общо с това, което сега в света се нарича ”демокрация”?

«Всички съществуващи роби»

Формалните историци твърдо заявяват, а русофобите усилено им пригласят в общи линии следното: "Българите са били рая, хора без права, но понеже имали собственост и плащали данъци, значи не са били роби". Горе долу до това твърдение се свеждат всички опити да бъде отречено турското робство в България.

Към 1840 г. в Турция се внасят всяка година между 16 и 18 хиляди черни и бели роби от Африка, Азия и Европа. През 1876 г. на турския престол се възкачва султан Абдул Хамид ІІ (1876 - 1909). Известният реформатор Митхад паша, тогава велик везир, написва тържественото му слово за възшествието на трона. Но султанът собственоръчно задрасква следния пасаж: „Купуването и продажбата на роби е противно на предписанията на Свещения закон (Шериата), затова Ние освобождаваме всички роби и евнуси от Нашия Дворец и обявяваме, че занапред цялата търговия с роби, както купуването, така и продаването е официално забранена в Нашата Империя и ще бъде определена дата за постепенното освобождаване на всички съществуващи роби, като се вземат специални мерки, за да се попречи на възстановяването на робството.“

От този цитат ясно личи, че дори през 1876 г., след толкова „реформи“ в Османската империя, робството не само съществува, но султанът въобще не е склонен да вземе някакви мерки за неговото ограничаване и премахване. Робство в Турция е имало, и то съвсем официално - с робските пазари, с таксите и данъците, плащани за придобиване на роби, със заробени хора и прочее реквизити на робството по пълна програма. Ето един откъс от ценоразпис на такси за търговия с роби, припомнен от Alexander Resilovski: "Ако се продава роб или робиня, вземат се по 4 акчета от продавача и 4 от купувача."

4. Друг основен аргумент на българомразците и русофобите е следният: не всички българи били роби... Да, някои българи не са били роби, но други са били. Колко българи е трябвало да бъдат заробвани и продавани като роби, за да се приеме, че българите са били под робство? Има ли въобще количествен критерий за подобни аморални „изчисления" и колко меродавен може да е такъв критерий, след като е съществувала самата възможност - съвсем законова възможност, българите да бъдат заробвани и търгувани като роби?  Защо не се замислят над един от най-вдъхновяващите текстовете в новата Търновска конституция “всякой роб, който влезе в Княжеството, става свободен".

В документи на нотариуса Маноли Брашиано от 1381-83 г. е записано: „На 12 септември 1381 г. се продава робиня Мария от рода на българите от селището Прилеп… На 8 юли 1382 г. се продава робиня Ирина от рода на българите от селището Костур… На 4 март 1383 г. се продава роб Михаил от рода на българите от селището Скопие…”

Защо и най-простият турчин е можел да влиза безнаказано в дома на българина, да яде и пие, да дерибейства, да изнасилва, а отгоре на това да иска пари за това, че си е търкал зъбите? А когато му е скимнело, за благодарност е можел да заколи като животно, тези които по принуда са го посрещали, като „гост“.

Българският мартиролог

5. Защо след като сме си „съжителствали” така рахат с турците през всичките тези 500 г. е имало 14 големи български въстания и много, много кланета като Баташкото и Старозагорското са само малка чест от тях.

През 1352 г. - масови кланета е имало в Айтос, Ямбол и Пловдив. През 1359-1364 -  масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват. През 1372 г. турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува. На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. През 1598 г. - клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.  През 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се "за кашмер" са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района. На 18 октомври 1688 г. турската войска на Софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, когато са изклани над 1000 мъже и стари жени, а селищата са изгорени и сринати до основи. В края на ноември 1689 г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Бана. В края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата "Света София”. Такава е съдбата на много български градове и села. Казанлък например, е нападан няколко пъти, Шипка през 1793 г., Тулово през  1785 г., Мъглиж през 1785 г.

От  1797 г. до 1806 г. отрядите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско при подавяне на бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско. През октомври 1829 г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829 г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.

На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание. На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при подавяне на Априлското въстание. На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана. На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града. От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като "башибозук", редовната войска - низам, свиканите запасни части - редиф и черкезки отряди извършнат кланета, в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население.

На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.  На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора. На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки Старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.

Най-жестоко е било Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклано населението  и опожарен града Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша. Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите и т.н. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро, където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица" са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица" и „Св. Николай", които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 други умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново. Безброй ни са примерите на кланета из всички български градове.


През 1877-1878 г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище (погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент), Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.

Най-тежки удари били нанесени върху българската народност. Огромен брой българи били унищожени физически – избити по време на завоеванието и при многото въстания след това. Особено много пострадало българското мъжко население.

Владичество, а!!!

Кое робство имат предвид нашите историци - онова на Спартак - 1 век преди Христа? Нима не е имало робство в древна Гърция? Там роби са ставали дори бедни граждсани, които не са могли да си плащат дълговете. Но робите са имали право на частна собственост и затова, когато говорим за „роб“ в древна Гърция, фактически говорим за така наречените μ- dmos, което означва човек на семейството. Робите имали право да участват и в религиозни ритуали (дори храмът на Атина при Епидавър е притежаван от роби). Убийството на роб е било наказвано както това на един гражданин (π). Съществуват данни за роби, които се развиват и стават философи. Например Федон - ученик на Сократ, Менип (пише 13 книги), както и Бион от Бористенос - циник, който получава наследството на господаря си след съдебен спор със сина му. През епохата на Демостен - ораторът, Пасион - робът е бил 3-ти най-богат между роби и граждани.

В Спарта също илотите са имали права. Когато Клеомен решава, че който роб даде 5 мини с бронз може да бъде свободен, се явяват 6000 илоти, които плащат огрoмната сума от 500 таланта и се освобождават. Това доказва, че трудът на робите е бил заплащан.

Дали робството е отмряло?

Повечето хора биха искали да мислят така. Някои си представят натоварените с роби кораби от миналите векове - това били скърцащи дървени съдове с трюмове, претъпкани с уплашени хора, които били държани в почти невъобразима мизерия. Разбира се, подобни кораби не плават повече по море и съвременните международни споразумения обявяват този вид робство за незаконно. Но въпреки това робството съвсем не е изчезнало. Представителите на организацията за човешките права „Антислейвъри Интернешънъл“ изчисляват, че 200 милиона души все още живеят под някаква форма на робство. Те работят в условия, които може вероятно да са по-лоши от обстоятелствата на робите през миналите векове. Всъщност някои изследователи стигат до заключението, че „днес хората, които живеят в робство, са повече, отколкото когато и да било преди“.

Да припомняме ли за робството в „най-демократичната” държава САЩ, което беше отменено чак през 1862 г. (т.е. близо век след създаване на САЩ). Да припомняме ли, че първият президент на САЩ Джордж Вашингтон е бил робовладелец, което не пречи столицата да е наречена на негово име.

А нима заради някакво си „владичество“ или „съжителство“, апостолите на нашето Освобождение, Левски и Ботев, са си сложили главата на дръвника?!  Заради едното „владичество“ ли се биха на живот и смърт опълченците на Шипка?! Никой досега не е направил анализ, какво би станало ако ги нямаше тези 500 г. в нашата история? През Средоновековието България е била една от най-развитите държави в Европа със стопанство, строителство, култура, азбука и писменост, армия и т.н. След падане под турско робство през 1396 г. България изостава безнадеждно от европейската цивилизация, от икономическите, технологични и курлтурни постижения. А това е периодът на великите открития на революциите. Държавите имат вече парна машина, влакове и кораби, а ние - волски каруци!

500 години над България е бил паднал тежък похлупак, който ни задушаваше! Това е робството - гнет, унищожение, подтисничество!

Имам право да говоря за това, защото знаем как не с години, а с месеци, с дни и часове се е развивала България след 1878 г.: театри, училища, университет, банки, фабрики. През 1900 г. е построена първата ВЕЦ в Панчарево. Върхът е мобилизацията на над 600 хил. армия по време на Балканската война през 1912 г., в която побеждаваме предишния си поробител Турция край Одрин. И това са само 34 г. след Освобождението, което за историята е миг като се има предвид, че на практика до Съединението през 1908 г., България все още не е пълноценна държава! Българският народ бе лишен от социалните слоеве, които са водачи на всеки народ в онези времена: аристокрация, буржоазия, духовенство. Българският народ попадна не в "хладилника, а направо в "мразилника" на турската империя. При Освобождението през 1878 г. ние българите бяхме само два милиона. Оказва се, че най-страшната последица за българите от турското робство това е демографската катастрофа. При нормално развитие на етноса ни в границите на исконните български територии, днес щяхме да сме около 30-40 милиона и щяхме да разговаряме с другите народи по друг начин. Това трябва да се знае и помни!

Не, понятието ”робство” не звучи унизително! То прави велики нашите герои - революционери и многогодишните ни борби и жертви! То извисиява и подвига на нашата освободителка Русия!

И вечни ще останат думите на патрирха на българската литература Иван Вазов: ”Обичах те, когато бе робиня и влачеше позорния хомот!"


 

ВСУЕ, НАПРАЗНО СЕ МОРИТЕ!

Е-поща Печат PDF

Недалновидни са напаните творчеството на писателя Георги Марков да бъде изучавано в училище, защото ще се постигне обратният на желания от антикомунистическата пропаганда ефект.

 

В края на 2018 г., по вестници, радиа и телевизии гръмна новината, че в Министерството на образованието и науката е взето решение от 2019 г. творчеството на българския писател Георги Марков да се изучава в средните училищата.

 

Да припомня, че Георги Марков /1929 -1978/ е популярен писател, творил в България от 1957-1969 г., след което отива в Англия, където по-късно започва работа в Би Би Си и същевременно сътрудничи със свои есета и репортажи на радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”. Когато умира през септември 1979 г. английските власти подемат мощна антибългарска кампания с обвинението, че Марков е убит от Държавна сигурност по нареждане на тогавашния ръководител на държавата, Тодор Живков. Тезата е абсурдна от където и да я погледнеш, но да не забравяме, че това са годините на Студената война, когато всяка мярка за приличие и достоверност, особено в пропагандата на Запад, се възприемаше като слабост, а медиите под контрол бяха бухалката за всяка глава, която се опита да се замисли над фактите.

Георги Марков

В най-груб смисъл – целта оправдаваше средствата; тезите бяха абсурдни, злостта безгранична, а жироскопът на разума беше умишлено повреден, както е и днес. Обвинението не бе доказано, но безогледната пропаганда успя да наложи лъжата в световното обществено мнение. След 1989 г. антикомунистическите сили в България поеха пропагандната кампания, която, уви, продължава и до наши дни. В нея те обръщат особено голямо внимание на репортажите, писани от Георги Марков и събрани след смъртта му в книга, озаглавена „Задочни репортажи от България”.

Българският период на писателя

През миналата година издадох книгата си „Случаят „Георги Марков”, в която, въз основа на задълбочени изследвания и изучаване на неговото творчество, се опитах да разкрия истината за неговата смърт, както и истината, че България няма нищо общо с нея. И понеже, покрай написването на книгата, препрочетох подробно всичко написано от него, когато чух новината от МОН, се попитах: кои от неговите художествени  произведения ще бъдат включат в тези учебници?

И си казах: Може би първата му книга „Цезиева” нощ”? Едва ли. В двете новели на тази книга Държавна сигурност разкрива и неутрализира опити на „врагът от чужбина” да нанесе вреди на българската социалистическа  икономика.

Или научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс”?. В него пък група космонавти от Земята, на която е установен хармоничен социален ред, проникват и изучават далечната планета.

Или новелата „Последният патент”? В нея писателят прави убийствена характеристика за морала на бившите хора – фабриканти и спекуланти. Значи не става.

А може би новелата „Анкета”? Тук главният герой, след като трябва да избере между истината и лъжата, въстава срещу колективната безотговорност и престъпност / по нея е заснет филм през 1963 г./

Или очерка „Записки на инженера”? - публикуван в книгата му „Между нощта и деня”, в който Марков  възхвалява трудовата обстановка във фабриката, в която е работил няколко години и изразява гордост, че малката фабрика под ръководството на директорката /”комунист, политемигрант и политзатворник”/ и на партийния секретар „увеличава за дванадесет години производството си тридесет и шест пъти”. Не, няма да е и тази негова книга.

 

Георги Марков

 

А, може би, романът му „Мъже”, с който става член на Съюза на българските писатели? В него авторът разказва как трима млади хора, току що излезли от казармата, успешно се вграждат в трудовото всекидневие на българския народ, водени от примера на Капитана - партийния секретар в завода, един истински комунист. Навремето бе четен с голям интерес. По романа е заснет и филм през 1966 г.

Или „Празното пространство”, новелата, в която Марков противопоставя младия конструктор, богат на идеи, живеещ пълноценен живот, на изчерпания в творческо и духовно отношение негов ръководител в научния институт. И това не. Днес и научни институти няма, пък и конструкторите са все по-малко.

А защо пък да не се изучава чудесната новела „Санаториумът на д-р Господов”, в която петима туберкулозно тежко болни лекуващи се през лятото на 1944 г. в частен санаториум в планината се прекланят пред ранената от жандармеристите партизанка, която, за разлика от тях, „знае за какво е живяла и за какво се е пожертвала”. По новелата Георги Марков написва пиесата „Да се провреш под дъгата”, която се играе тогава в три театри.

Да споменем новелата „Портретът на моя двойник”- един увлекателен разказ за вълненията на играчите на покер, но и за перипетиите на главния герой, който като журналист е трябвало да прави компромиси в името на кариерата си и да пише лъжливи репортажи.

Или новелата „Асансьорът”  - разказ за това как един спрял асансьор може да промени съдбата на двама млади хора, да им даде възможност да преоткрият себе си, да изпитат желание за промяна, но също и разказ за примирението, за отказа от любовта пред сигурността на битието. По нея Марков пише и пиеса.

Продължих да се питам:

Защо ли пък да не се изучава новелата „Голямото подземно бучене”, в която Марков възхвалява инженерно-работническия труд. Там главният инженер и обикновените миньори от една мина, въпреки безотговорните действия на директора, я спасяват от нахлулата в нея подземна река.

Разбира се, самият аз бих дал предпочитание на чудесната новела „Жените на Варшава”, в която чрез съдбата на младия геолог и на овчаря  Марков ни довежда до размисъл за смисъла на живота, за това дали животът ни е протекъл както трябва и дали сме вкусили от най-сладкото нещо в житието на хората – любовта.

Ами десетките разкази, в които писателят Георги Марков търси преди всичко човешкото в своите герои, тяхната противоречива вътрешна същност, жаждата на всеки за по-щастлив живот, положителната промяна, която настъпва в младия човек под влияние на колектива и ръководителя-комунист. Те са изпълнени с оптимизъм, с вяра в доброто у хората.

Няма да се спирам на деветте пиеси на Георги Марков, очевидно те не може да се изучават в училището. Но ще спомена „Калай”, в която младият човек, започнал работа в ремонтна бригада, се противопоставя на кражбите извършвани от бригадира/баща му/ и други работници. Или на ”Госпожата на господин търговецът на сирене”, в която Марков се надсмива над чуждо-поклонничеството. Разбира се и „Атентат”, в която са дадени вълненията на двамата млади атентатори-комунисти, докато чакат пред дома му фашисткия генерал, за да го убият, и които също са убити. Или на комедията „Аз бях той”, в която Марков се надсмива над връзкарството, и която е трябвало да се играе в Сатиричния театър, но е спряна поради невъзвращенството му. Ами пиесата му „Комунисти”, посветена на 25-годишнината от деветосептемврийската революция, в която противопоставя четирима антифашисти на разпитващия ги техен палач и в която, според рекламната листовка на театър „Сълза и смях”, където е трябвало да се играе пиесата, е показано циничното полицейско хладнокръвие и жертвоготовността, силата и вярата в победата на комунистическите идеи. Пиесата не е играна, тъй като се разбира, че Марков няма да се върне в България.

И да приключим с творчеството на Марков от този период с неиздадения му роман „Великият покрив”. В него той разказва за авария, станала при строежа на ДМЗ ”Ленин” край Перник, когато покривът на строящия се прокатен цех пада  и няколко души загиват или са ранени. Той използва тази авария, за да направи характеристика на това време – с всичките слабости и недостатъци, но и с творческото си начало, със стремежа на хората да градят един нов свят и с вярата, че нищо не може да ги спре – дори и падането на покрива, който те отново издигат.

Всички тези негови творби от „българския му период”, обаче, няма да се преподават в училищата, защото те не импонират на антикомунистическите възгледи и настроения на тези, които предлагат и настояват творчеството на Марков да се изучава в училищата. Техните погледи са насочени към творчеството му от

„лондонския период”

и конкретно към неговите „Задочни репортажи”.

Аз бих насочил първо вниманието им към някои от стотиците му есета, които той чете по Би Би Си и радио”Дойче веле”, в които личи широката култура на Георги Марков и където той се проявява като един вещ ерудит в областта на литературата и на киното, който умее да прави задълбочени анализи в тази област. Друга голяма част от есетата са философски разсъждения на Марков по проблеми на човешката същност, за природата и битието, по общозначими проблеми, вълнуващи човека. С удоволствие бих видял в учебника неговото есе „Новогодишни фантазии”, написано във връзка с предстоящата 1974 г. В него той си пожелава промени и в двете системи в името на „принципа на разума“. Промени, които ще доведат да налагане на „толерантността“ в отношенията между хората. В името на мира ще бъде спряна военната надпревара и ликвидирани мизерията и бедността, казармите и военните полигони ще се превърнат в спортни комплекси и футболни игрища. Промени, при които милиардите левове ще се харчат не за бомби и ракети, а за училища, болници, научни институти, за преодоляване на енергийната криза. Ще бъде съборена Берлинската стена и възстановено нормалното и естествено право на движение на човека навред. Ще изчезнат политическите партии и организации. И това може да стане, ако „светът е осъмнал прероден върху стария и най-чудесен закон „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, християнски или комунистически закон, както щете го наречете. Закон, който изключва насилствената организация, който изключва експлоатацията под всякаква форма и прави немислимо съществуването на жестоките капиталистически тръстове – държавни на Изток или частни на Запад“.

А защо пък не - да се вмъкне прословутото му писмо до Димитър Бочев от февруари 1977 г., в което той прави унищожителна критика на света, в който живее и системата, на която служи и не вижда никаква разлика в „свободата на словото” между двете системи. Или пък последната му книга /написана в съавторство с Дейвид Филипс/ – „Достопочтеното шимпанзе“, която е публикувана след неговата смърт и представлява изобличителна сатира на британската политическа система, на нейния висш ешелон, на безпринципната коалиция в името на личния интерес.

Но не, нашите антикомунисти си искат „Задочни репортажи за България” да влязат в учебниците. Задочните репортажи, които той е писал, докато е работел в Би Би Си, и които са четени по най-активното през този период  антисоциалистическо радио ”Свободна Европа”. Нямам намерение да правя обширен обзор на 137-те репортажа, изчетени по радиото. Възхвалявани и отричани, някои ги определят като хроника и летопис на обществено-политическата, социална и културна обстановка в България през първите 25 години от социалистическото й развитие, други ги наричат публицистични записки и автобиографични размисли, трети твърдят, че са нескопосани поръчкови есета, четвърти, че това не е литература, а пропаганда. Ивайла Вълкова, една от изтъкнатите български журналистки в годините на социализма, ги намира за банални софийски клюки, които се знаят от всички в България, но никой не пише за тях. Петър Увалиев, признат и сега, след неговата смърт, за най-изтъкнатия български естет и литературен критик в края на миналия век, казва, че „Задочни репортажи“ са „голо, тенденциозно занаятчийство“, те са „аргатско нещо“, „чирашка работа“, „така не се пише”, “това е една вредна книга за България и за нас, българите“.

Акция „под чужд флаг“

„Задочни репортажи за България” са силно политизирани и изпълнени с остра критика към социалистическия обществен строй. Написани в условията на Студената война, те имат поръчков характер и Георги Марков е трябвало да се съобрази с нивото, стила, езика и най-вече с антикомунистическата същност на примитивните предавания на радио ”Свободна Европа”. И каквато и тема да подхване – за култура, за литература, за писатели, за студенти, за положението на работниците и селяните, за социалната обстановка, за здравеопазването, за заводите – непременно е трябвало да вмъкне едно охулване на системата, на партията, на партийната номенклатура, на Държавна сигурност, на Съветския съюз, на писатели и дейци на културата. Това се е искало от радиото и понеже е много талантлив, Марков го прави на сравнително добро ниво, надскачайки елементарните на пещерно ниво предавания на останалите служители в радиото. Марков показва умение да интерпретира фактите в желана от него насока, да ги изпълва със сарказъм, да споделя истории, които са гротескни до абсурдни, да хиперболизира отделни явления, слабости и недостатъци на тогавашната система, но и да ги изопачава и очевидно съчинява. И тук му е мястото да кажем, че Георги Марков е бил принуден да пише по този начин в това радио, защото излиза зад граница със задача от българското разузнаване да проникне в „Свободна Европа”, която, след завръщането му в България, да разобличи  за антисоциалистическата й дейност. И той успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в българската секция на радиото. Това, обаче, не му се позволява и не се допуска от западните специални служби и той намира смъртта си. За която пък те прехвърлят вината върху България. Измисляйки „българския чадър”, с който уж бил прострелян в центъра на Лондон. Това на съответния език на специалните служби се нарича „акция под чужд флаг“.

И все пак, няма да се разтревожа много, ако неговите репортажи влязат в учебниците. Защото тези млади хора, които могат да мислят, ще направят сами своето сравнение на това, което е писал за тогавашна социалистическа България, със сегашната капиталистическа действителност в нея. И предлагам непременно да се вмъкне в учебника неговия увод от „Задочни репортажи за България”, в който той казва:

„България е ...суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация, без никаква демокрация, безличен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство“...

„Ако западният граждани се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало“...

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може... Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупират се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени...“...

„Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо...Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило“.

За кое време е казал насила думи Георги Марков? За преди 40 години или за днешното време?!

Опитите на апологетите на „Задочни репортажи от България”  да я сравнят със „История славянобългарска” и „Под игото”, със „Записки по българските въстания” и „Строители на съвременна България”, с „Българският Великден или страстите български” и да твърдят, че тя е „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на ХХ век”  са кощунствени. Тя и историята си каза думата. А и българският народ. Поровете се в Интернет и вижте класациите за най-популярните, най-четените, най-великите български книги. „Задочни репортажи„ на Георги Марков не е сред тях. Това е най-обективната оценка на народа ни за тази книга.

 

Опитите на антикомунистическите сили в страната да превърнат Георги Марков в символ на антикомунизма, са нечистоплътни и подчинени на тяхната пропаганда и дейност. Какъвто е и стремежът им да бъдат вкарани и изучавани неговите „Задочни репортажи” в учебниците на училищата. Те са силно политизирани и са обслужвали определени интереси на определени кръгове, както по време на Студената война, така и след 1989 г. Рано или късно те ще отидат в забвението. Или, както казва големият български поет Иван Динков: „Репортажите му никога няма да станат българска класика, а само ще напомнят за един безцелно пропилян човешки живот“.

Георги Марков има място и ще остане в българската литература с художествените си произведения. Те говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. С това трябва да бъде запомнен и тачен от нас и от следващите поколения.


 

 


Страница 9 от 262