Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПОСЛЕДНИЯТ ПАРАД НА ЛИБЕРАЛИЗМА

Е-поща Печат PDF

Юрий Тавровский (1949) е руски специалист за страните на Югоизточна Азия. Избродил е като пътешественик Китай и Япония. Написал е няколко книги, една от които „Новият път на коприната. Най-важният проект на 21 век“ - преведена и в Китай. В последната си книга „Америка срещу Китай. Поднебесната се подготвя на фона на пандемията (2020)“, както и в последните си статии, Тавровски убедително показва, че САЩ предприемат всичко възможно, за да отслабят най-опасния си конкурент, да постигнат преформатиране на света и да осуетят неговата многополярност. Новият замисъл на президента Байдън за „Сбор за демокрация“, е само част от стратегията на „неоконите“. Но „стратегическото партньорство“ между Китай и РФ, постигнато с Московския договор (2001), е много вероятно да осуети идеята за Антикитайски Интернационал.


На 9 и 10 декември американският президент Джоузеф Байдън свика  „Сбор за демокрация“ (Summit for Democracy) с участието на 110 страни. Русия, Китай и Унгария не бяха поканени.


Демокрацията е безценно наследство от западната цивилизация. Моделът, който се формира в Новия свят в резултат  смесването на различни форми на християнството, може да бъде определен като  „Демокрация с американска специфика“.

След Втората световна война (ВСВ) този модел стана част от националното могъщество на Съединените щати и на изграждащия се еднополюсен свят  с  Америка на върха на пирамидата. Срещу други модели за демокрация и еднополюсен свят - (националсоциализъм, а след разгрома на хитлеристка Германия - срещу социалистическата  демокрация),  САЩ водиха гореща и студена войни.

Международната социалистическа система и нейният модел за демокрация бяха равнопоставени конкуренти до края на 70-те години, когато Китай се присъедини към антисъветския блок. Стратегическият баланс рязко се промени. На Москва й се наложи да се противопоставя на два фронта: западен и източен. През 1991 г. СССР се разпадна. Частите от раздробения Съветски съюз приеха догмите на западната демокрация и се включиха в световната капиталистическа система. Китай започна реформите на Дън Сяопин без претенции за самостоятелна икономическа и идеологическа роля, следвайки философията на лидера си: „ Да се остава в сянка, да се натрупват сили и да се чака удобния случай“.

В началото на 21 век руският президент Владимир Путин, убедил се във вродената ненавист на англосаксите спрямо Русия, независимо от цветовете на нейното знаме, открито застана в Мюнхен (2007 г.) срещу хегемонията на Запада.

В Китай Си Дзинпин предложи на своята нация дългосрочната програма „Китайска мечта“ (2012 г.) и посочи пътя за „великото Възраждане“, а именно СОЦИАЛИЗЪМ С КИТАЙСКА СПЕЦИФИКА. Тази стратегия се възприе от комунисти и националисти, а младите китайци повярваха, че „Мечтата“ ще може да се реализира по време на живота им. В реалността на плана се убеди и възрастното поколение, след като за 8 години беше изпълнен първия му етап – ликвидиране на бедността.

Китайският народ проявява дисциплина и солидарност (доказа го с контрола над  COVID-19) без да проявява съмнение в политическата система базирана на „социализъм с китайска специфика“.

На този фон рязко изпъкна импотентността на държавното управление в САЩ - ужасяващ брой на починалите от COVID-19; ръст на безработицата; погроми на черните американци под лозунги за „общочовешки ценности“ и мултикултурализъм; остарялата избирателна система предизвика съмнения в победата на Демократическата партия; бунт и щурм на Капитолия.

Първото нещо, което  „спящият Джо“ потвърди със започване на своя президентски мандат, беше курс на Студена война срещу Китай. Общо взето това  не беше неочаквано. Сред главните течения в ръководството на Демократическата партия се открояват „неокони“-те или неоконсерваторите. Те са силни традиционно в президентската администрация, Държавния департамент, разузнаването, СМИ и в Холивуд.

Неоконс като идеологическо течение

„Църквата” но Троцки се зароди и разви в Ню Йорк през 20-те и 30-те години на 20 век. Едно от малкото висши учебни заведения, в които приемаха евреи, стана огнище на болшевизъм и на неговия троцкистки уклон. След убийството на Троцки неговите последователи култивираха ненавист към съветската власт и всички други форми на социализъм, освен към тяхната. Възникна квазирелигия, провъзгласяваща американците за „избран народ“, а тяхната страна  САЩ - за имаща естественото право да управлява света, да налага истината и да наказва непокорните.

Неоконите се опасяват, че социализъм с китайска специфика  може в недалечно бъдеще да стане главният съперник на тяхната квазисоциалистическа вяра. Най-близкото обкръжение на  Байдън се състои от неокони-ветерани като съпрузите Клинтън и Обама и станалите  висши чиновници - техни бивши помощници като Антъни Блинкен и Джейк Съливан. Именно те са тези, които подтикват стопанина на Белия дом към възстановяване на загубеното влияние в международните организации, към скалъпване на нови  военни блокове от типа на АУКУС и към създаване на нови демократически обединения от типа на „Демократичен алианс“.

Неоконите са на път да подновят и предприемат контраатака и престарелият 46-ти президент на Съединените щати вече даде сигнал. Неотдавна той заяви: „Ние преживяваме преломен момент между две гледни точки. Едни смятат, че пред днешните предизвикателства най-добрият избор е автокрацията. Ние сме тези, които смятат, че демокрацията е необходима за преодоляване на тези предизвикателства.“

Към антикитайски интернационал

На 9 и 10 декември президентът Байдън свика „Сбор за демокрация“ под лозунга „Да спрем отклонението от демокрацията и ерозията на гражданските права и свободи в целия свят“. До Байдън нито един американски лидер не бе събирал под знамената си повече от 100 страни в света. Във Вашингтон смятаха, че собствените им сили са достатъчни за противопоставяне на съперниците. Сега ситуацията се промени и перспективите за противопоставяне на два съперника едновременно, изглеждат съмнителни. Като противници през последните години са посочени Китай и Русия. Но само сляп не би видял, че главната мишена в обозримо бъдеще ще стане именно Китай, който вдигна падналото на земята знаме на социализма и успешно гради „социализъм с китайска специфика“.

Съвременна Русия не генерира глобални идеи, които да застрашават „демокрацията с американска специфика“.

На Вашингтон беше необходима идеологическа съставляваща, за да затвори около Поднебесната империя пръстен от военни блокове и договорености за икономически и технологически санкции.

Съединените щати не за първи път привличат съюзници за сдържане на Китай. Да си спомним за Корейската война (1950-1953 г.). В разпалената от САЩ Виетнамска война (1965-1973 г.) взеха участие 8 страни. В Афганистанската операция (2001-2021 г.) се присъединиха 49 страни (включително България, б.пр.). Но това бяха регионални войни. Сега Вашингтон играе глобално. Затова свиква този „Сбор за демокрация“ с цел от 100 страни-участнички да се учреди нещо като „Антикитайски интернационал“. Ще бъде ли по обхват и ефективност подобен на Коминтерна, просъществувал от 1919 до 1943 г., скоро ще покаже бъдещето.

Замисълът може и да не се осъществи. На Байдън и „неоконите“ е възможно просто да не им стигне времето да реализират лозунга: „Противници на Китай от всички страни, съединявайте се!“ Все повече страни са разочаровани от американското управление на световните проблеми, от слабеенето на хегемона (фиаското в Афганистан, 2021), превръщащ се в „книжен тигър“, който може да бъде победен и със стари винтовки.

От друга страна все повече са страните, които желаят просперитет с развиване на търговски и икономически връзки с Китай. Те не се съмняват, че скоро Китай ще стане  първа световна икономика, спасителен пояс и най-важният пазар включително и за най-близките съюзници на Америка. За тях да се включат в Антикитайски Интернационал означава да застрашат милиони работни места и да загубят милиарди долари от търговия.

Пълното обкръжаване на Китай изглежда невъзможно и по още една причина. Най-близкият му съсед - Русия има обща граница с него от 4000 км. Освен това продължава сближаването на Китай и Русия, надхвърлящо обичайните  отношения между съюзници. Продължава и дистанциране на Русия от „мирното съвместно съществуване“ със Запада, особено с Америка. Нахлулите след разпадането на Съветския съюз западни ценности девалвират пред очите ни. Русия трескаво търси собствен  модел за икономическо и духовно развитие, за „демокрация с руска специфика“. Един междинен вариант беше предложен  от Владимир Путин като  „здравословен консерватизъм“.

Шансовете да се създаде Антикитайски Интернационал, на базата на ценностите на американската демокрация,  ми се струват съмнителни по няколко причини. В ход е саморазрушаване на основите на тази демокрация, пренаписване на историята на американската нация; поощряване на отмяната на нормалния начин на живот: смяна на пола, разрушаване на семейството, на нравствените устои и поведение.

В подобни условия, инициативата за провеждане на „Сбор за демокрация“; изглежда като намерение на собственичка на публичен дом да дава уроци по морал на момичетата от девическото училище.

„Сбор за демокрация“ явно се насочва срещу преобладаващите течения  на глобалната политика, срещу многополярния  свят. Може би затова той ми напомня на последния парад на войските на Наполеон преди битката при Ватерло.


Превод Румен ВОДЕНИЧАРОВ


 

АБОНАМЕНТ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

До 15-о число на всеки месец може да се абонирате за в. „Нова Зора“ и през 2022 г. Отново се обръщаме към вас да ни подкрепите в абонаментната кампания защото отново остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. По тази причина поради драстичното поскъпване на хартията, електроенергията и печатарските услуги, както вече обяснихме, се наложи след 18 години, цената на един брой да бъде променена на 2 лв. Повече от всякога обаче България се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, преминаха вече изборите за парламент и за президент, но за да пребъде Отечеството, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата. Подкрепете ни.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, все така продължава да бъде ограничено. Абонаментът за сега е най-сигурният начин,  „Зора“ да участва в битката за България. Отново ви призоваваме: във всяка пощенска станция може да осъществите вашата подкрепа с абонамент за 2022 г. Можете да се абонирате за 1 месец, за тримесечие и полугодие. Абонаментът за всички тях се изчислява съобразно броя на вторниците, умножени по 2 лв.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.

Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1000, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан точния адрес и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

ДЯДО ЙОЦО ЧЕТЕ

Е-поща Печат PDF

1.

След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се.  И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.

– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население  османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.

И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:

– Значи имаме си и наши преводачи вече?!

2.

На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.

На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното  невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И  – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.

Вместо изложение:

Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.

Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.

Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.

Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален  епос.


От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.

Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото  отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:

„Нашето А-Бе, Райно!“

Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.

Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез  преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за  „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.

Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни   дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.

Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.

Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на  глобализиращата самота и разединение.

Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…

На кого оставяш България, Господи?

На вас ли, чието име е легион?!


Следващ увод:

Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи  разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.

Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.


 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 


Страница 9 от 469