Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗДРАСТВУЙТЕ, БРАТУШКИ!

Е-поща Печат PDF

– Мамо, мамо, я ги виж!

– Що е? – Идат, погледни ги.

С пушки, с саби... – Що стоиш?

Скоро, чедо, поздрави ги!

Тях ги бог прати насам,

да помагат, чедо, нам. –

И детето дава крушки

на солдатите без страх

и крещи на тях:

здравствуйте, братушки!

Генералът кат орел

ескадроните повежда,

а орачът се запрел

и омаян ги изглежда:

чини му се, че е сън...

Изведнъж с туптенье, с звън

приближават кат вихрушки.

Той си шапката свали

и ги поздрави:

здравствуйте, братушки!

Шипка! Шипка! Гръм се чуй.

Гурко мина планините!

Радост, чудо беше туй!

И на Тракия момите

срещат храбрите борци

и покриват със венци

техни глави, коне, пушки...

И кат стискат им ръце,

викат от сърце:

здравствуйте, братушки!

Как са горди тез момци!

Един казак варди, гони

хиляди злодей, крадци –

цели турски легиони.

И народа с лик засмен,

като гледа вече в плен

тия полкове хайдушки,

на казаците добри

тъй благодари:

здравствуйте, братушки!

Русе, 1878


 

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 

ОПТИМИЗЪМ ЗА ЕДНА НЕОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ

Е-поща Печат PDF

Истанбулската конвенция или защо социално-политическият обрат е неминуем

 

Пет дни г-жа Дуня Миятович – комисар по правата на човека към Съвета на Европа - обхождаше като спахия своето ленно владение, което ние, по инерцията на някакъв туземен ативизъм, продължаваме да наричаме Отечество, Родина, и представете си – дори България, държавата, която и в химна си дори приемаме за Земен Рай. Та ходи, къде ходи, г-жа Миятович през миналата седмица, среща се с когото се среща, и накрая, за да ни покаже що са туй човешки права и свободи, за които бе дошла да ни проверява, така ни налая, че не само овцете, но и овцекрадците от двете страни на Балкана разбраха, че комисарите от Съвета на Европа могат да ръмжат по-внушително и от спахийските, и от каракачанските пазачи на раята. Някои даже си плюха в пазвата и си казаха: „Тази да не ти е в къщата! Да видиш, брате, какво е туй невъздържана досада, гьонсурат, нежели език на омразата.“ Вярно, не прикрита,

но затова пък от сърце.

„Как тъй още не сте ретифицирали Истанбулската конвенция!“ -  гневеше се г-жа Дуня пред депутати от Правната комисия и от Комисията по вероизповедание. Те пък от своя страна разказват как чинно са се позовали на Решение на Конституционния съд, на Становище на Светия синод, ама – отнюд! Г-жа Дуня, повтаряла, че дори на срещата си с министъра на правосъдието Даниел Кирилов, била подчертала своята твърда убеденост, че „Истанбулската конвенция и Стратегията за закрила на детето се интепретират погрешно у нас и трябва да се подложат на нов дебат.“

 

И че било немислимо да останат само като част от българските закони. Ама Конституционен съд, ама Светия синод, упорствали плахо участниците в срещата, при което съвсем по комисарски г-жа Миятович ги срязала: „Нали църквата е отделена от държавата, какво се меси в делата й!?“

„Имах чувството, споделя депутат с по-слаби нерви, че ей сега ще разкопчее дървения кубур на маузера. Направо ми притъмня. Да речеш -   декори, аксесоари, а то никакви! Няма кожени тужурки, няма революционна романтика, но съвсем по Айзенщайн, буквално ни строи на палубата...“

„Щом не приемате Истанбулската конвенция значи в България не може да влезе и GREVIO!“. „Един от нашите, продължава депутатът свидетел, - нали таен меломан, който някога бил гледал „Оптимистична трагедия“ на Всеволод Вишневски, дори си помислил, че GREVIO е име на някакъв кораб, нарушил Конвенцията „Монтрьо“ и бродещ из Черно море, с надежда да открие обещаната от премиера Борисов не база, а „Фиксаторна точка“. „Не е кораб, казвам му, това са много комисарки събрани на едно място“. „Ама такива като Дуня ли?, пита той и все не схваща разликата между броненосеца „Потьомкин“, GREVIO и новата постановка на българския политически театър – който ще наречем

„Неоптимистична трагедия“.

Неоптимистична ли? Ами, да!...

1. „Правителството трябва да засили усилията си в борбата срещу речта на омразата, която е обичайна в България днес, особено срещу ромите, ЛГБТИ хората и други малцинства“, вели госпожа Миятович. Тя дори не счита за необходимо да поясни акронима ЛГБТИ,  но ние, с цел джендърно ограмотяване на публиката ще поясним, че това са началните букви на думите означаващи всички лесбийски, гей, бисексуални, трансджендър и интерсексуални хора, към които г-жа комисарят смята, че има „засилена връждебност“. Към тях тя прибавя естествено и защитниците на човешките права, и особено активистите на ЛГБТИ. Не спомена поименно г-н Красимир Кънев например, или „самоподдържащите се групи“ в „Билитис“, „Глас“ и „Действие“ – все обиталища и работилници на лявата резба в България. Но затова пък бе категорична:

2. „Публичните дебати, заяви тя, започнали преди няколко години около ратифицирането на Истанбулската конвенция, разпространяват дезинформация и потвърждават вековните стериотипи за ролята на половете в обществото.“ И още нещо, което съвсем не е маловажно – г-жа Миятович изтъкна, „че този рецидив се разпростира и по отношение на Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.“.

Казват че дяволът винаги е в подробностите. И се налага да  питаме: кое е онова, което докарва до бяс г-жа Миятович? Та тя без малко да скъса синджира на някакви там, макар и условни представи за приличие и въздържаност. Човек не трябва да има 7 пръста чело, за да се досети, че на първо четене това са „вековните стериотипи на ролята на половете в обществото.“ Ще се върнем към въпроса, но трябва да признаем, че на това място тя много умело обвърза този проблем със Закона за социалните услуги, и със Стратегията за детето. Г-жа Миятович уточни, че „това са проблеми от същия порядък“, и добави че не иска и да чуе дори, че „законодателството ни било обезпечено напълно спрямо изискванията на Конвенцията относно т.нар. домашно насилие над жени или деца“.

Напразно са й били посочвани Наказателния кодекс, закони, сътворени далеч преди 1989 година. Г-жа Дуня била непреклонна.

Каква ли може да е причината за това?

- питаха се един друг депутатите от двете комисии. Те може би и да се досещаха, макар да не го изричаха на глас, но ние ще го напишем:. водещ мотив в ИК въобще не е идеята за защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“. Нито пък свободните и освободени ЛГБТИ елементи от работилниците за лява резба. Частично отговорът трябва да се търси в сувереността на националното законодателство, която, според комисар Миятович и нейният патронат, е недопустима, може би защото е родена от свободната воля на суверена, на основание върховния закон на държавата ни – Конституцията, която я охранява. И макар на Конституцията да й е наложено да признава върховенството на т.нар. международно право, тя все още има достатъчна суверенност да бди за националния интерес и да охранява обичаи, ценности и традиции, които ни отличават като народ, като нация и държавност, несъкрушена от никакви вековни присъствия на завоеватели и поробители.

За читателя е може би непонятен целият този натиск заради една Конвенция, която на всичко отгоре има пожелателен характер, и която дори когато е ратифицирана, прогласява, че съответните държави могат да се отеглят доброволно от нея и от нейното изпълнение. Трябва просто да уверим читателите на този текст, че става въпрос за лицемерие, за приспиване чрез демократични лакърдии бдителността на аборигените, които не искат да кълват на гола кука.

GREVIO – групата яхнала метлите

Преди десетина дни Европейският парламент с мнозинство от 500 гласа призова страните-членки нератифицирали документа да го направят. България е сред тях. С нея са още Хърватия, Великобритания, Полша, Унгария, Словения, Гърция..., които също като нас не признават новия „Акт на вярата“. Вярно, на хоризонта все още не се вижда димът на  пламтящите клади на новата инквизиция, но нейният корпус за бързо реагиране вече е съставен. Би било крайно наивно да си мислим, че в едно такова добродетелно дело може да се мине без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Засега ще кажем, че в зондеркомандата GREVIO, Сорос е крупен акционер, държи цели 30% от активите. Това – официално. Колко са обаче „приобщените“,  „склонените“, да не кажа купените, съпричастни към групата, яхнали метлите, за които се тревожи г-жа Дуня Миятович, предстои да уточнява дневният ред на живота. Но и от пръв поглед се вижда, че на командата GREVIO е осигурен имунитет и пълномощия, на които би завидил всеки сатрап от Навуходоносор до наши дни. А това означава, че GREVIO е най-важният ключ от портата, за която ни уверяват, че откривала пътя към един прекрасен свят. Ние обаче, може би защото сме се парени, вече се понаучихме и да духаме, пък и се досещаме какво има зад нея.

Светият синод на Българската православна църква

вече алармира Народното събрание, че Законът за социалните услуги създава възможност и предпоставки за „социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родители и деца“. Светите отци са разтревожени, че от очертаващите се възможнсти за „незаконна и ненаказуема намеса на чиновници и НПО-та в семейното огнище, може да се достигне до разрушаване на семейството, до увеличаване на броя на социалните сираци при живи родители, до опустошени детски съдби“.

Никога не сме поставяли под съмнение мъдростта на Богохранимата Българска православна църква, но с това Становище на Светия синод духовните архипастири на народа препотвърдиха своята грижа и отговорност за неговите бъднини, за неговата праотческа вяра и призоваха за опазването на националните исторически български традиции. Благодарим им, защото посочиха ясно на властите, че т.нар. нови семейни политики са израз на нечестивия „поход за институционална поквара на децата на България“ и назоваха ясно какво се крие „зад лукавата аритметика – колкото повече права на детето, толкова по-малко права за родителите“. Българското семейство, посочват светите отци, цитирайки Свети Йоан Златоуст, е „малка домашна църква“ и ние имаме правото да заявяваме и отстояваме вековното християнско разбиране за човека като Божие творение, като „образ и подобие“ на всеблагия Творец – Бога. И, продължават своето праведно слово архипастирите, „имаме правото, но и задължението да настояваме, чрез законодателството, българското семейство да бъде защитено от държавата, а нашите деца да не бъдат поставени в зависимо състояние, чрез „професионални майки“, „институционални мащехи“ и други сурогатни форми на майчинството.“

На тази мъдрост и загриженост на Светия Синод, под благата воля и напътствията на Негово светейшество Неофит, властта отговори с бърза и неясна смяна на министъра на Министерството на труда и социалните грижи. Така и не стана ясно бившият министър Бисер Петков, при когото на 22 март т.г бяха приети законите за „новите семейни политики“, дали се е възпротивил например на пълномощията на летящата команда GREVIO или е сменен, заради някаква обективна неефективност. Така или иначе тайната е между папките на министър-председателя. На мястото на Петков вече застана

г-жа Деница Сачева и Воланд, за която отнапред е известно, че няма джендърско начинание, което тя да не може да прокара.

Г-жа министершата веднага се обяви „за отлагане с половин година на Закона за социалните услуги“, за иницииране на нов обществен дебат, в който, както се разбра, „отстъпление нямало да има“. Ще се разяснява и ще се убеждават онези, които не са били наясно с добродетелните идеи, заложени в Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги!

Известна с радикални отстъпления от основни български позиции по време на всички постове, които е заемала в образованието и здравеопазването, както и с лесната смяна на позициите си от критик и отрицател на управлението на ГЕРБ до заместник-министър, а сега вече и министър в правителството на ГЕРБ, г-жа Деница Сачева има репутацията на най-безпрекословната изпълнителка на всяка заповед и всяко щение на Брюксел. В този смисъл тя е на същото мнение по въпроси и начинания, за които отговаря и се гневи г-жа Дуня Миятович. И макар да не са известни някакви преки контакти с фондацията на „благодетеля Сорос“, която безчинства вече години из Българско, въобще не остава и капка съмнение, че разбиранията на  г-жа Сачева, са в пълно идейно съзвучие по отношение на джендър-идеологията, и че ако има български щат при онези, от GREVIO, „възседналите метлите“ като Марселин Науди, Биляна Бранкович и албанката Ирис Луараси, тя би го заела и би усилила зондеркомандата, за която един депутат си мислеше, че е име на кораб нарушил конвенцията „Монтрьо“.

Вече станаха известни някои нейни деяния, които бяха  причина за мощен родителски гняв през 2018 г. Воланд, героят на най-добрия роман на ХХ век „Майсторът и Маргарита“ от Михаил Булгаков, би счел за напълно умесно да ги обяви на знаменития Бал на Сатаната: „една джендърна анкета сред 9-годишни ученици, организирана от нашата фондация „Джендър образование“ - ние сме очаровани; „половият“ въпросник за 9-годишните, задействан след отлагането на Истанбулската конвенция – ние сме възхитени!; нова джендърска анкета в българските училища - е наша велика радост; изхвърлянето на уроци и цели теми от учебниците по история на България – прекрасно, удивително; отпадането на термина „турско робство“ и заместването му с „османско присъствие“ – ние сме възхитени отново. Аплаузи за нея, която винаги излизаше суха и успя дори да натопи собствения си министър! – очарователно, удивително, прекрасно!...

Дотук обаче с Воланд, с неговия несвършващ Бал и с подвизите на г-жа Сачева. Предстоят и нови подвизи в „Неоптимистичната трагедия“ на българския ден. Чрез дейността на Деница Сачева от тук нататък можем с увереност да прогнозираме, че могат да бъдат уточнявани всички „Пунта мари“ на министър-председателя; като чрез лакмус може да бъде проявявана истината за поети негови ангажименти, за които се досещаме, но които той иначе отрича. Сиреч – можем ясно да се ориентираме какви ветрове и вихрушки ще ни завеят, когато универсалният ключ на GREVIO легне в ключалката на главната порта, зад която лежи катраненият път към новия прекрасен свят.

А сега да се върнем към някои известни неща. В бр. 16 от 16 април т.г. „Нова Зора“ помести на първа страница статията, която ясно показва

къде е заровено кучето за Истанбулската конвенция.

 

Авторите – братята Христо и Марин Генчеви - бяха аргументирали своя текст с информационен и научен апарат от 13 източника, който ние публикувахме. Днес, за автора на тези редове, остава по-лесната задача - да конспектира фактите, да повтори някои от тях, за да си отговорим на главния въпрос: Как така, една Конвенция, която официално има пожелателен характер и в заключителните си разпоредби дори лицемерно твърди, че тези държави от Европейския съюз, които са я ратифицирали могат по всяко време да се откажат от нея, генерира невиждана активност на Парламента и Съвета на Европа,  нарочен ангажимент и призив, дори на новия председател на Комисията г-жа Урсула фон дер Лайен, Конвенция, която игнорира авторитети като Конституцията на Република България и Конституционния съд; която дезавоаира комисари като г-жа Дуня Миятович и драгия нам председател на ПЕС Сергей Станишев; една Конвенция, която вместо да внася успокоение, радост и хармония, с показните си „добродетели и високохуманни цели и принципи, за които ни агитират, събужда недоверие и страхове с мъртвото вълнение на въпроси без отговор?

Но нали е казано, че

написаното остава, а думите отлитат

(Позволявам си да призова читателите на „Нова Зора“ да се върнат отново към статията „Новата грижа на Сорос“), публикувана в брой 16 от тази година. Някъде в началото написах, че такова добродетелно дело е немислимо без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Сега ще се аргументирам защо.

На 23 май 2017 г. Държавният департамент на САЩ в контекста на непримиримата борба на президента на САЩ Доналд Тръмп с американската „дълбока държава“ премахна всяко финансиране на организации от типа на „Отворено общество“, основани и действащи въз основа на духа и идеите на неолибералния философ Херберт Маркузе. Тези организации водят борба за Нов световен ред от името и в името на етнически, сексуални и други „онеправдани“ малцинства. До тази дата държавният бюджет на САЩ подкрепяше, а USAID, разпределяше огромната сума от почти 30 млрд долара! По този начин „добродетелното“ дело на Сорос, осеяло света с НПО-та, грантови организации и фондации, увяхва без финансиране. „В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант - пишат братя Генчеви – може да гарантира продължаване на „високохуманната дейност“ на „Отворено общество“. И старият хитрец, който подобно на Остап Бендер знае 400, сравнително честни начина да вземе едни пари, мобилизира спешно отхранваните и придвижвани към важни и най-важни позиции нахлебници от партии и т.нар. НПО-та, всички до един наемни борци за Нов световен ред, а според Сорос – за един „отворен“ свят.

И точно тук е мястото на Истанбулската конвенция. Присъединяването на Европейския съюз към Истанбулската конвенция открива пътя за експроприацията на едни

140 млрд евро годишно,

които биха заместили липсващото финансиране на САЩ. Но времето, когато това трябва да се случи е сега, когато предстои да бъде приета многогодишната бюджетна рамка на ЕС за периода от 2021-2027 г. Заради това е неистовото ръмжене и лай на спахийските домашни любимци и комисарските кърсърдарски забежки.

Ситуацията обяснява много неща. На първо място стават прозрачни подновените атаки на ляволибералните сили на „дълбоката държава“ срещу президента Тръмп, чрез подготвения от тях импийчмънт.

На второ място е внезапната тревога и безсъние, което обхваща дериватите и кадрите на Новия световен ред, отхранвани от „Отворено общество“ навсякъде по света.

В национален план - за целия туземен политически елит, продукт на технологията на мегаспекуланта, се открива шахтата към канализацията на историята, защото този елит е съставен от назначенци на „дълбоката държава“, срещу която води борба за бъдещето на света Доналд Тръмп. Същото се отнася и за всички в Европа, за които атестатите „активист на Отворено общество“ ще означават неизтриваемия белег на корумпираност и търговия с влияние.

В този смисъл социално-политическият обрат е неминуем. И светът би трябвало да се надява на блестяща победа на президента Тръмп, защото след нея мирът би бил по-дълговечен, а надеждата за нормалност по-реална и по-близка.


 

 

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели, предстоят светлите Христови Рождественски празници. Приемете пожеланията ни за добросърдечие, за благост и любов, които ние, от сърце и душа, ви пожелаваме. Нека достигне Божията благодат, до всеки християнски дом, до всяко тревожно българско сърце, до всеки радетел на българската народностна традиция, в която синовна грижа и отговорност винаги са били любовта към Отечеството и неговата защита.

С въздишка изпращаме тази година, но не заради трудностите, с които я преживяхме, а заради благодарността, която ви дължим, за вярата и подкрепата, че в изпитанията за каузата, с Божия промисъл, не ни оставихте сами. И че утре, дай Бог, отново ще бъдем заедно и отново ще бъдем същите. Следващият брой трябваше да носи дата 24 декември, но поради понятни причини той не може да бъде отпечатан. Ще изпратим 2019 година с брой № 52, който ще излезе с дата 31 декември. Търсете го още същия ден и в дните след 1 януари.


Честито Рождество Христово!

Нека посрещнем с радост и надежда новата 2020 година!


 

ГЕНЕРАЛЪТ НА НАДЕЖДАТА И ГЛАДИАТОРСКИЯТ МЕЧ НА СЛОВОТО

Е-поща Печат PDF

• Хроника на явления, събития и надежди преди февруарския сняг и неминуемата пролет

 

От празничната новогодишна нощ до деня на обръщението на президента Румен Радев към българския народ, аз се прислушвах в ехото от думите на този генерал на войнската чест, по Божия милост и по волята на народа изпратен за държавен глава на България – като генерал на нейната надежда за избавление! Вече повече от три години, по-остро от гладиаторски меч, неговото слово посичаше спокойствието на гузните и виновните за народната участ. Като въздушен ас, гордост на Воено-въздушните сили на България, непоколебим и точен, той отдавна даде да се разбере, че само на крилете на свободата и справедливостта може да бъде вдигната бойната машина на народната надежда за промяна, за нови простори на мечтата за пребъдване на България.

Неговото обръщение към българския народ резюмира и концентрира причините и основанията за неволите на днешния ден. То стресна и постави нащрек адресантите на статуквото и тахтабите на конюнктурата; вдигна под тревога черното войнство на лъжата и клеветите; смути рахата на новите конашки чорбаджии и изправи на нокти глутницата на каналиите...

Вълчият вой не закъсня и отекна до небесата. Отекна като закана, основана на „закрилата на закона“, както вълците и хиените я разбират. И на „народната любов“, която си въобразяват, защото народът отдавна прогледна.

Подир залпа на заканите за импийчмънт и стабилност на статуквото заизпъчваха гърди самоотвержени ласкатели и ноторни безчестници;  разпениха усти „говорещи глави“; защъкаха по вестници и телевизии несменяеми бенефициенти на фондове и обществени поръчки... Блатото оживя и тинята се размириса!

Но както се полага за един генерал, президентът Радев запази хладнокръвие: „Най-многото, което можете да постигнете, е да напълните площадите“ – заяви той. Думите му прозвучаха като отрезвителен душ за мишата тупуртия. Гузните и виновните разбираха, а крадците и Конака се досещаха, че тези думи са на друг, по-точен адрес. Те не са отправени към крепостния им корпоративен контингент, който заради парчето хляб дава послушно гласът си за тях, макар най-често с отвращение. Те знаеха, че в очите с всеки българин на най-висока почит и доверие, винаги са били онези генерали на доблеста, които са командвали „След мен, напред!“ и победата над врага е ставала неминуема.

Видя се как клюмна гребенът на адресантите и как набързо те надянаха маските на благообразието: „Стига политически войни“, „Важна е стабилността“, „Отговорност пред държавата“, „Мандатът свършва скоро, да не товарим обществото с разходи за предсрочни избори“...

След тези „мъдрост на буци“ излезе на бял свят и онова, което бе известно и отпреди: началникът на ВВС ген. Цанко Стойков е професионалист и няма пропуски в неговата служебна изрядност. (Как и по чие разпореждане е „слушан“ и защо до резултатите от разпоредената проверка за предполагаемата му вина, не се занимава Военната прокуратура, остава „тайна велика ест!“). По-важното в случая бе ярко подчертаната изрична забрана министрите да не коментират казуса със записите от телефонния разговор между президента Радев и генерал Стойков и пр., и пр.


Първоначалните заявки за импийчмънт бяха обяснявани като “ехо от нараненото честолюбие на управляващата партия“, която „никога“, ама никога не била провеждала атаки към „Дондуков“ 2, към президента лично и неговото семейство...

Друго не можеше и да се очаква. Но хрониката, не само на последните 3, хрониката на всичките 10 години от нейното управление сведетелства за правотата на президента Радев и за основанията му да свали доверието си от правителството. Тенекиените очи на властта на тази партия винаги са блестели със своя особен далтонизъм: черното винаги е представено за бяло; разрухата – за съзидание; безхаберието – за далновидност; мизерията – за благоденствие... И винаги отмъстителността е била нейната доминираща същност, а „калинките“, неизтриваемият атестат за „компетентност“ и „професионализъм“.

Щом ковчежникът на държавата за цели 5 години не може да схване липсата на 500 000 000 лева в приходите на държавната хазна; щом не е осмислил, че за същият период е изплащал десетки милиони над полагаемата се собсидия на политическите партии; щом с лека ръка плаща авансово по 3 милиарда за бойни самолети на чертеж, а заставя милиони хора да живеят в недоимък и мизерия, какви аргументи за непригодност на това управление трябва още да бъдат изтъкнати!...

Генералът на надеждата, генералът на честното и доблестно слово и действие, в продължение на тези вече повече от три години много пъти отпи от горчивата чаша на клеветата. Но устоя. И  не измени на призванието си да бъде отрицател на престъпните политики, които закотвиха една пета от българите в гроба, а останалите две трети от тях – на дъното на отчаянието и мизерията.

Аз бях един от тези, които чуха и запомниха възхитителната характеристика дадена за него от ректора на Авиационния университет на Воено-въздушните сили на САЩ, където  генерал Радев бе завършил с отличие своята магистратура. И ако не ме подвежда паметта, там бе ясно казано, че българският офицер Румен Радев, чието име е изписано със златни букви в Алеята на славата, има качествата на човек подготвен за велики отговорности пред своя народ.

Някои изявени бенефициенти на келепира и безсменни добермани на конюнктурата като проф. Антоанета Христова, Георги Марков, Георги Харизанов, Антон Тодоров, Георги Коритаров и пр., се опитаха да представят заявената позиция на генерал Радев, в неговото обръщение към народа, като елементарна реакция на инициативата пред КС на главния прокурор Гешев, относно изясняването на параметрите с непрекосновеността на институцията и личността на президента и вицепрезидента. Струва ми се, че те не само дълбоко грешат, но и се опитват да заблуждават, каквато впрочем винаги е била длъжността им на наемници.

Блестящ интелект, генерал Радев може да разясни своята позиция на четири езика – кратко и ясно. И според великата българска войнска традиция – с доблест и чест! И неговите думи не се нуждаят от тълкуване, защото са далече от всякакво притворство. Пред народа на България, с това свое обръщение, генералът затвърди своя образ на неустрашим войник на правдата и непримирим бастион на съпротивата срещу политици и политики, които съсипват надеждата на народа ни за по-добри бъднини.

Горе сърцето, господин генерал!

Държавата не могат и не трябва да представляват онези, които са я ограбили.  Държавата е народът, който понася тегобите на разрухата, сътворена от тях!

И вярва във Вас.

 

ГЛАДИАТОРЪТ НА СЛОВОТО

 

Някъде през януари Кеворк Кеворкян ми изпрати новата си книга от поредицата „Мътилката на прехода“. Бе пристигнала с нарочен куриер, но други се бяха разписали вместо мен и я получих едва след седмица-две. Зачетох се в нея, четях и не се уморявах да чета. Безпощаден анализ. Блестящо и остро перо. И недоизказана и недописана болка за всичко, което се случва в България.

Някога Любомир Левчев подпечата високите карати на неговия талант с една метафора, съвсем по Левчевски: „Кеворк е безподобен словесен гладиатор!“ Сега четях „Сувенирите от 10 ноември“ и  ме обземаше чувството, че поетът сякаш се бе взрял през хоризонта на времето, за да разгърне страниците на тази книга, която държах в ръцете си. Измежду редовете й, зейваха оголените от перото на Кеворкян страховити зъбери на правдата, а една, едва уловима отначало тревожност, изпълзяваше като мъглица, обгръщаше ме постепенно и аз потръпвах, и потъвах в нея. Тя ставаше все по-плътна и непрогледна, додето в резките синкопи на сърцето и разума внезапно се помъкваше образа на една окръглена безнадеждност. Тя растеше в съзнанието ми, менеше своите форми, докато накрая, все пак, придоби очертанията на арена. Аз чувствах как думите на Кеворкян попиваха в мен и от тях трагичната обреченост на болката извисяваше ръст, но нямах сили да извикам към безчувствените трибуни на амфитеатъра: „Ние сме следващите“!...

Видения! - но на какво ли не е способна една метафора!

Гладиаторът на словото Кеворк, с перо като меч от болка и светлина, се изправяше с истините, събрани в тази книга, срещу навъсените трибуни на безразличието и безхаберието, които гледаха безчувствено,  люпеха семки, глухи, слепи и неразбиращи драматургията на пошлите спектакли на властта, в които те самите бяха не просто зрители, а заложници.

Хвала ти, Кеворк, даровитият и достоен син на арменския род, по българин от българите; брат и приятел на истината, на правдата и народа!

Нека да крепне перото ти, гладиаторе на словесността! И все така да е горещо сърцето ти, преливащо от болка и любов към България!

 

КОЙ И КОГА  СТРЕЛЯ С ГАУБИЦА ПО ВРАБЧЕ?

 

За главното очакване, обявено през миналата седмица от Н.Пр. г-жа Херо Мустафа, си струва да се разсъждава, още повече, че то, може би не напълно, но вече се осъществи. В него ставаше дума за името на човека, обявено вече от държавния секретар на САЩ Майкъл Помпео, комуто се забранява да влиза на територията на САЩ, „заради корупционна практика“. Тази забрана, както стана ясно, се отнася за съдия Андон Миталов.

Може да се каже, че разочарованието беше равно и дори по-голямо, и от най-мизерните очаквания. Все пак всички медии под контрол вече десетилетия твърдят, че САЩ са непримирими по отношение на спазването на принципите на морала, особено в политиката; че дори когато казват: „Кучи син, но наш кучи син!“, те винаги дават да се разбере, че всичко това е до време, и че справедливостта и свободата, на които те са гарант, възтържествуват винаги. Примерите не свършват с генерал Нориега, Сомоса, Батиста и пр. „любимци на народа“. Обратните примери, които раждат и поддържат ефимерните надежди на временни прокуратори и намесници на властта на Рим, също не са малко.

Нека да призная, че и аз като мнозина очаквах много повече. Дори си казах: „Никой не стреля с гаубици по врабчета, но САЩ могат и това да си позволят“. Колкото повече време минава обаче от „изстрела“,  толкова повече ме наляга и една друга мисъл: не „стрелят“ ли САЩ от „закрита огнева позиция“ по друга, по-главна цел?

Както е известно г-н Андон Миталов е съдия от Специализирания наказателен съд. Своята „зависимост“ или „независимост“ той показа при онова оспорвано негово решение за пускането предсрочно от затвора на Джок Полфрийдман, убиецът на студента Андрей Монов. Ако да е бил неправ в това си решение, а още повече, ако пък е бил прав, той, съдия Андон Миталов попадна в клещите на нееднозначното отношение от страна на обществото. Мненията бяха радикално противоположни: от „Осанна“ до „Разпни го“! Струва ми се, че този факт би следвало да го подсети да бъде особено внимателен и предпазлив във всяко свое следващо съдийско решение. Но за изненада се оказа обратното: гръмна случаят Николай Малинов, за което властта сега се кае.

Да си призная аз се зарадвах на неговото решение. Все пак, извън буквата на закона, което не е моя територия, аз, по волята на сърцето, винаги съм бил причастен към формите и инициативите за приятелство с Русия и с руския народ. Изтъквал съм тяхното изключително място в историята, живота и съдбата на България. И подобно на президента Тръмп, аз също искам Русия да бъде приятел, а не враг. И не се отказвам от това свое убеждение за нищо на света и сега. Още повече, че в случая ставаше дума и за изключителната възможност високият орден „Дружба“ да бъде връчен лично от президента Владимир Путин на Николай Малинов - председател на Национално движение „Русофили“.

Но и до днес ме занимава една неспокойна мисъл: свободен в своята воля ли е бил съдия Андон Миталов? И ако не е бил, на кой етаж над него се намира суфльорът, който също ми е симпатичен по изтъкнатите причини?  При все че очевидно има пропуск по отношение на законността, не е ясно как да бъде анализиран фактът, че когато Специализираният наказателен съд и Специализираната прокуратура, се намират в една сграда, всяка консултация по въпроса би била бърза и напълно естествена. И ако тя е била осъществена, щеше неминуемо да предотврати „неразумността на съдията“, за когото сега властта настоява „да му се вземе главата“. Струва ми се, че цялата шумотевица за „предоставяне на доказателства“ от ДД на САЩ, относно вината на съдия Миталов, както и исканията за неговото уволнение, са несъстоятелни и все повече заприличват на нескопосан опит да се излезе от конфузното положение.

Нима не е ясно, че „Рим не се обяснява“, и че както „не плаща на предатели“, не би стрелял и с гаубица по врабче? Обратното не би било съответно на неговата гигантска мощ. От което следва, че „очакването“ съвсем не свършва. То продължава и главното предстои. И както би казал великият Остап Бендер: „Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо!“.

 

"Ставайте, робове,

аз не ща ярем!"

 

Помните ли тези думи? Изречени са от Бенковски на 20 април 1876 г. И така от Панагюрище пламва огънят на бунта в душите на българите. Смятате ли, че още можете да търпите? И докога?

Днес, аз и още стотици, и още хиляди като мен, ще отидем пред едно от българските министерства, за да вземем оставката на престъпното правителство. Ще отидем заради горите, заради водите, заради въздуха, заради златото, заради децата, заради миналото, заради бъдещето, заради свободата, заради справедливостта, заради всичко, което поробителите ни отнеха! И ще кажем, и ще поискаме ОСТАВКА, СЪД, КОНФИСКАЦИЯ, ЗАТВОР за престъпниците от управляващия режим!

„Ставайте робове, аз не ща ярем!“

Това заяви в профила си председателят на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов, преди началото на протеста на 27 януари т.г. пред МРРБ и Министерския съвет.  ПП „Възраждане“ бе един от организаторите на протеста, ведно с ПП „МИР“ и нейният председател Симеон Славчев. Подкрепи ги синдикат „Защита“.

Това са двете млади партии с млади лидери, които събират като във фокус надеждите и очакванията на все повече събудени от летаргията и приспивателните на властта българи. Ехото от обръщението на президента Радев се сля и отекна с въжделенията на младите им сърца. Те бяха вече извисили глас за борба, и думите на президента намериха една разорана от ярост и непримиримост бразда на родолюбието, която те ще изкарат до края, за радост на сърцата на всички, които обичат България.

Профилите на партиите „Възраждане“ и „МИР“ (акроним на Морал, Иновативност и Родолюбие), са в много отношения сходни, и все пак, различни. Лидерите им Костадин Костадинов и Симеон Славчев – също. Целите, които си поставят, заслужават съпричасност и подкрепа, точно в този момент те са онази искра, от която трябва да лумне огънят на Бенковски. Разездите на властта вече докладваха за опасността и служебната артилерия на медиите под контрол ги подхвана. Канонадата е дотолкова масирана, че само подчертава необоримата правота на тяхната непримиримост.

Пътят за осъществяване на целите им обаче не бива да бъде оставен на свободната воля на „Розата на ветровете“. Из нашенско те духат с такава сила, че  може да бъде блокирано всяко направление. Както се случи с България, преди дни, когато бе скована от непроходимите преспи на февдруарския сняг. А в случая е реч за премислени пропасти, изровени не само от стихията и паниката на властта, но и от пороите на неовладяната ярост.

Доколкото все пак тези бележки не претендират за методика при непоискан съвет, ще си позволя обобщението, че моето лично разбиране за една умна и действена политическа борба, е необходимо преди всичко наличието на идея, която може да мобилизира възможно най-голям брой хора. Днес прелестите на живота, който живеем, сами принуждават хората да се обединяват, за да оцелеят. И да се спасят. А с тях и държавата. Защото ако имаме народ, можем да имаме и държава, и чак тогава можем да се борим тя да бъде социална, национална и правова. Това би била главната същност на идеята.

Вярно е всичко онова, което двамата лидери говорят. И им прави чест, че в своите действия те не издават признаци на колебание, нежели - на страх. Националната кауза не е за маломерници. Един по-широк поглед обаче би им показал, че, както никога в своята история, днес България е без верни приятели и надеждни съюзници. И значи от първостепенна важност е да бъде обединена националната енергия. Мотивировките за това как да стане не са просто технология. Нито са въпрос на решение на сбор на чета робинхудовци, които „раздават“ справедливост, макар на думи. Идеята не трябва само да посочва целта, тя трябва да разкрива и причините, заради които тази цел се преследва и начинът, по който ще промени живота на хората, които са я приели.

Най-общо идеята може да бъде определена като Единен народен фронт. Това е стара идея, заложена от други и приложима при повтарящите се сега исторически обстоятелства. В български условия бе изпробвана съвсем наскоро. Присещам се за нея, защото това е идеята на Политически Кръг „Зора“, за съжаление полуубита и похабена от себичността и Попгапонщината на атакуващи егоисти, които освен всички други грехове, се оказаха и най-обикновени морални пораженци. А това е грях свише пред народа. През 2005 г. хората тръгнаха след голямата идея за всенародна полза  и спасение, но онези си измайсториха зад гърба им партийка за лична употреба. Нека Бог да ги съди или опрощава. От народа прошка за тях няма и не може да има.

Днес диспозицията на

печелившата възможност за избавление

е горе-долу следната:

ПП „Възраждане“ и ПП „МИР“ са двете яростни остриета срещу статуквото;

Идеята за Единен народен фронт, при това осмислена и проверена за внедрени провокатори, може да бъде обединенител в „петата кохорта“ на легиона на българския народ, за всички „гладиатори на словото“, за да стигнат техните прозрения, чрез нея, до сърцето на всеки българин. И да го събудят и призоват под нейното знаме.

Налице е и един Генерал на надеждата. Мисля, че образът му не се нуждае от изясняване. Другото, нека да добавят „совите“.

Много често през годините приятели и доброжелатели са оценявали със загриженост пътя и посоката на „Зора“ и „Нова Зора“ в яростния шпалир на противопоставяне на лъжите и злобата на деня. И защото дотук бе реч за слово и действие, за поети и метафори, нека читателят ми прости нескромността да спомена и едно свое откровение, стих от Оптимистичната поема за избрания път на един лирически герой. Няма смисъл да казвам, че по писаните и неписани закони на поезията, обикновено това е самият автор.

„...че не е важна смъртта в тези друми,

важна е страшната смърт на думите!“

Би било непростимо наистина, думите от обръщението към българския народ на президента Радев, да заглъхнат затрупани от февруарския сняг на безразличието, на лъжите и сплетните, както и в грохота на „служебната артилерия“. Историята няма да ни прости такова разточителство и то тъкмо сега, в сгъстеното време на нейния неспирен ход. Залог е съдбата на народа ни и на България.

Затова и аз имам своята молитва: нека да пребъде, да бъде чут и разбран гласът на всеки посветен на словото и действието! И да бъде, както е писал Ботев, който се е молел на Бога на разума - „защитниче на робите“: Нека всеки глас, който е глас за свобода, да не премине „тихо като през пустиня“, в тази земя, пропищяла от робства и тирании! Нека вдъхне „любов жива за свобода – да се бори кой как може с душманите на народа!“.

Амин!


 


 


Страница 10 от 344