Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

На 9 октомври т.г., в Института за руска история при Руската академия на науките, бе открита международната научна конференция “Великата руска революция от 1917 г. 100 години от изучаването й”, в която взеха участие учени от 23 държави. Форумът бе организиран от ИРИ РАН съвместно с Руското историческо общество, Държавния исторически музей, Федералната агенция за архивите (Росархив) и с подкрепата на Руския фонд за фундаментални изследвания. Конференцията бе открита от председателя на Руското историческо общество Сергей Евг. Наришкин.

Представянето на специалното издание на списание “Историк” - “1917. Руската революция: уроците на историята”, бе посрещнато с огромен интерес от участниците и средствата за масова информация. В списанието са публикувани и множество анализи и разработки, посветени на всеки един от етапите на руската революция - от събитията, предшестващи Февруари, до хрониката на Октомври.

В този брой на в. “Нова Зора”  публикуваме първата част от изследването на Олег Назаров, доктор на историческите науки и наблюдател в сп. “Историк”, който е сътрудник и чест автор в нашия вестник.

Зора

Октомврийската революция: ден по ден

 

8 (21) октомври

неделя

Тази неделя, в политически смисъл, била един от най-спокойните дни в продължение на месеците революция. В навечерието на този ден болшевиките обявили, че напускат Временния съвет на Руската република (Предпарламента). В понеделник това събитиевече ще бъде коментирано в различни варианти от представители на различни политически сили и като цяло постъпката на ленинци бива осъждана. Но в неделята политическият живот сякаш e замрял. Замрял e за всички с изключение на лидера на РСДРП (б)...

В същия ден

Владимир Илич, който е в нелегалност, се обръща към ръководството на партията с писмо. “Съвети на чужденеца” (“Советы постороннего”) - така озаглавил текста вождът на болшевиките.

В него бил изложен подробен план за предстоящото завземане на властта.

“Че цялата власт трябва да мине в ръцете на Съветите - е съвсем ясно - писал Ленин. - Също толкова безспорно трябва да е за всеки болшевик, че революционно-пролетарската (или болшевишката - това сега е едно и също) власт се ползва с огромното съчувствие и беззаветната подкрепа на всички трудещи се и експлоатирани по целия свят, и в частност - в страните, които воюват, и по-специално сред руските селяни. Не си струва да се спираме върху тази общоизвестна и отдавна доказана истина.

 

ЗНАЕШ ЛИ ТИ КОИ СМЕ?

Е-поща Печат PDF

• Всички народи ще изпроводят на виенската изложба по някое чудо

 

“...единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.”

Христо Ботев

(“Революция народна, незабавна, отчаяна”, в. “Знаме”, г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.)

 

Почти сичките народи и народности ще да изпроводят на виенската изложба по някое чудо, защото от тая изложба зависи щастието и нещастието на тая или оная народност. Така например, ако турската „размазанхалвасъ“ и „миридитската боза“ се харесат на графа Андрашия, то турската империя ще да продължи своето съществуване, а миридитите ще да влязат в числото на европейските народности; а ако „печената тиква“ на Сали ефенди и „малебието“ на Хасан–аа не срещнат съчувствие от стараната на Австро-Унгария, то положението на Европа ще бъде твърде критическо. С една дума, от бозата и от халвата зависи равновесието на Европа, както то преди няколко години зависеше от Наполеона III. Ако да повярваме на „Neue Freiе Pressе“, то тая боза се приготовлява да направи големи чудеса! „Ние никога не сме мислили, че това господарство 1 има такова индустриално развитие“ - казваме ние. Но както и да е, а турските философи са намислили да покажат пред виенските граждани сичките художествени произведения на своя османски хения 2, ако тие произведения и да са изработени с чужди ръце.

Аз мисля, че ако турците да би били умни хора, то тие би занесли във Виена и следующите неща: 1) една печена тиква с кълцани орехи; 2) две-три оки „иджи-биджи“; 3) една паница с шкембе-чорбасъ; 4) една зурла и един тъпан; 5) един пехливанин (Късъ Хасан-аа) из Русчушкото и 6) три-четири бръснати глави. Секи ще да се съгласи с назе, че тие шест предмета са национални произведения на турският народ, които никой не можа да му ги отнеме.

А какво щат да изпроводят на изложбата нашите православнейши гърци? „Имера“ ни разказва, че гърците са намислили да занесат на изложбата няколко фалшиви древности, няколко парчета от останките на стара Елада и няколко дрипели от Византийската империя. От новите елински произведения, които ще се приготовляват за виенската изложба, по-замечателните са следующите: 1) една везаница чирози; 2) една калугерска фустанела; 3) два чифта калугерски червени гащи; най-после 4) цариградският патриарх. Разказват, че последният предмет ще бъде „зело“ 3 интересен за виенските граждани и гражданки, защото подобно чудо не се е являло ни на Олимп, ни на Св. гора, ни в Ерусалим, ни в папската столица. Едно само ни смущава. Ние не знаеме още, сам ли ще да иде вселенският патриарх на тая знаменита изложба, или ще да поведе след себе си и своят клир, т.е. своите анепсии, своите архидякончета, редакторът на „Неологос“ и г-на Сардели? Ако той да би попитал назе, то ние би го посъветвали да не ходи сам, защото във Виена съществуват големи съблазни и защото само в тоя клир се заключават каноническите преимущества на фанариотското чудо.

Да поговорим сега и за българите, които съставляват част от Балканският полуостров и от които зависят премъдростите на „Neue Freie Pressе“. И наистина, какво мислят да изпроводят българите на тая изложба? - Отговорете де! Ако българските патриоти да би послушали мене, то аз бих ги посъветвал да изпроводят в. „Право“, „Кудкудячката“ на г. Пишурка, правописанието на г. Груева, патриотизмът на александрийските и плоещките българи, търновските училища, галашката черква, поп Арнаудова et C-ie, хаджи Иванча Х. Величкова Пенчович ефенди, отца Балабанова и „Братската любов“ на букурещките българи. Ако сичкото това бъде малко, то ние трябва да изпроводиме и Дорча ефенди. Последната рядкост ние се решаваме да изпроводиме само затова, защото сме намислили да конкурираме с фанариотите. Дето иде патриархът, там трябва да иде и Дорчо ефенди. Нека и немците видят „кои сме ние“!

Разнесъл се е слух, че г. Пискюллиев, който постоянно пее химни на реките и на търсищата, приготовлява една ода и на виенската изложба; а г. Сапунов III ще да й посвети втората част от своята безсмъртна поема „О българ рода“. И така, виенската изложба ще бъде знаменита от сяка една страна; но аз не съм задоволен и от нея, както не съм задоволен (по мнението на г-на Пахома), и от сичкия свят.

Ако би аз имал неограничена воля, то би накарал всичките фабриканти да ни направят такова едно огледало, в което да видиме не само състоянието на главите си, а и качеството на мозъците си. Това би било за нас милион пъти по-полезно, нежели сичките всемирни изложби. Ако би фабрикантите направили подобно огледало, то ние би видели, че в нашите мозъци съществува плесен, че нашият патриотизъм прилича на побеляла дреха, че нашата чест е сляпа от рождението си, че нашето самосъзнание е изветряло, че нашата гордост е потъпкана, че нашите свещени обязаности са разпродадени, че нашите сърца спят от дългия, че нашите души са прокиснали и че нашият напредък се намира само в устата ни. Подобно огледало би могло да открие и много други неща, за които нашите българи не са ни сънували. Така например ние би видели, че одеските ученици харизват „Венелинската библиотека“ - която е съставена от сиромашка пот - на един от българските Крезове, за да я хариже пък той на цариградското читалище. Това ни напомни приказницата за ходжата. Един ходжа откраднал кравата на един сиромах, изял месото й, а от кожата й направил цървули и раздал ги на сиромасите „за бог да прости“.

Тия неща заставляват секиго да се поразмисли. Ако одеските ученици са измрели до един, то библиотеката би трябвало да стане вечно владение на „Благодетелната дружина“, която е направена само да зема имотът на мъртвите; а ако тия ученици са още живи, то би трябвало да се разпоредят със своята библиотека сами, защото г. Миронович не е техен комисионерин. А какво щат да правят търновските патриоти със своята библиотека после затварянето на училищата? Ние ги съветваме да я харижат на тревненското училище; а Трявна да хариже училището си на видинското читалище; а Видин да хариже своите учители на софийското книгохранилище; а София да хариже своето женско дружество на цариградското читалище; а цариградското читалище да не харизва никому своите патриоти.

P. S. Тая минута се известихме, че по примерът на американците българската община в Букурещ е намислила да изпроводи своята академия, заедно с професорите и с учениците, на виенската изложба и да се похвали пред светът със своите наредби. Тая академия ще да убеди сичките педагози, че началото на премъдростта е тоягата.

1873 г.

 

Бележки

1. господарство - държава

2. хения - гения

3. зело - много


Поводът за написването на този фейлетон от серията “Знаеш ли ти кои сме?” е, че през 1873 г. в столицата на тогавашната Австро-Унгарска империя Виена се провело Петото всемирно изложение, продължило от месец май до октомври 1873 г. - едно от големите събития на своето време и естествено, привлякло вниманието на хиляди посетители от цял свят. Към изложението проявили интерес и много представители на българското възрожденско общество, а изложението намерило отражение и в българския печат от онова време.

Впрочем, и самата централна власт в османската империя се заела да направи по-значимо представянето на държавата си на това световно изложение. За целта била сформирана специална комисия, която трябвало да подбере експонатите, които да представят местната индустрия, художествени занаяти, култура и т. н., в това число и султанското съкровище...

Впрочем, нека четем Ботев!



 

 

ВАНДАЛИ, ВСУЕ СЕ МОРИТЕ!

Е-поща Печат PDF

ДЕКЛАРАЦИЯ на Градския съвет на БСП, гр. Пловдив

Относно: Поредното поругаване на паметника Альоша в гр. Пловдив

Ние, пловдивските социалисти, остро осъждаме поредното посегателство върху паметника „Альоша”.

Тази сутрин, на дата 10 ноември 2017 година, монументът осъмна грозно изрисуван със свастики, антисемитски лозунги и обидни политически послания. Отново наблюдаваме целенасочено демонстриране на варварско отношение към историческите и културните свидетелства за Втората световна война и за победителите в нея. Няма сила, която да промени или подмени факта, че Червената армия победи хитлеристка Германия и смаза „кафявата чума”, завладяла тогава Европа. Тази война беше най-жестоката и най-кървавата в историята на човечеството и нямаме право да забравяме. Паметникът на съветския войник, който пловдивчани нежно нарекоха Альоша, вече шейсет години се извисява от тепето, за да ни държи будни и да ни напомня думите на Юлиус Фучик „Хора, бдете! Никога повече фашизъм!”.

Днешният вандализъм е проява на неофашизъм и той трябва да бъде наказан!

Призоваваме президента, премиера, политическите лидери на всички партии да осъдят тази проява на антисемитска и античовешка агресия.

Настояваме пловдивската местна власт да предприеме всички мерки за охрана и защита на паметника. Осемхилядолетният Пловдив, градът  на мултиетническата толерантност и бъдеща европейска столица на културата, е призван да бъде пример за уважение, съхранение и опазване на историята, нейното материално и духовно наследство.

Ще очакваме в неделя, 12 ноември, в 12.00 часа на паметника „Альоша” онези, които помнят саможертвата на хилядите загинали във Втората световна война, и всички, които осъждат неофашистките посегателства.

Градски съвет на БСП – Пловдив, 10 ноември 2017 г.

 

“Вашингтон пост”: ПРЕЗИДЕНТЪТ ТРЪМП

Е-поща Печат PDF

Преди два броя (бр. 41 / 8 ноември т.г.) вестник „Нова Зора”, единствен в българския печат (без да се броят последващите плагиати), публикува последната голяма предизборна реч на кандидата на Републиканската партия на САЩ за президент Донлад Тръмп в Гетисбърг, Пенсилвания. Речта предизвика небивал интерес, въпреки че дните съвпадаха и с българските президентски избори. И все пак този интерес е напълно обясним и логичен – смяната на управлението в САЩ безусловно ще повлече след себе си значителни промени и изненади не само за страната, но и за света като цяло. Обективната оценка на управлението на Барак Обама, скандалите около фамилия Клинтън и г-жа Хилъри, имейлите, истериката и т.н., също ще бъдат обговаряни дълго време.

Разбираемо е също, че отношението към личността и позицията на Доналд Тръмп – 45-ия президент на САЩ, не е еднозначна и отразява нагласите и очакванията, надеждите и крушението на различни обществени и политически среди.

И все пак, „Нова Зора” отново се опитва да представи обективна и проникновена информация за последните събития. Поради това поместваме и редакционната статия на официоза „Вашингтон пост” – като една друга гледна точка и размишление за непосредственото настояще и бъдеще на държавата САЩ, както и други кратки анализи, за да опитаме да съставим „епикризата” на днешния съдбовен исторически момент.

Доналд Тръмп бе избран за 45-ия президент на САЩ. Надявахме, че няма да напишем тези думи. Но Тръмп разтърси тези, които правеха социологическите анкети, яхвайки вълната, надигната отчасти от гласуващите в селските райони и в Индустриалния пояс. Тези избиратели чувстваха, че политическият истаблишмънт ги е изтласкал в периферията. Макар че Тръмп можеше и да не признае резултатите, ако беше загубил, а Хилари Клинтън беше победила, всички американци трябва да признаят гласа на избирателите и да работят за най-добрия резултат за страната и света.

 

НЕ, ОТ БОТЕВ НЯМА ДА СЕ ОТКАЖЕМ!

Е-поща Печат PDF

• Отлъчването на поета от българската история и литература не е грешка, а престъпление

• А пък Христо Ботев загива едва на 28 години

 

продължение от бр. 24 (12 юни 2018 г.)

 

„Братският съюз на освободените племена и народи

ще да даде на всеки един свой член

належащото му място на Балканския полуостров“.

Христо Ботев



Силно влияние върху идеите и възгледите на Ботев са оказали и европейската свободолюбива мисъл, и най-вече френските социалисти-утописти. Някои от неговите идеи са повлияни от идеите на Великата френска революция. Такъв е случаят с признаването на Бога на разума. В „Моята молитва“ той отрича бога, на който се кланят калугери и попове, богът на безчестните тирани. А е за друг Бог.

„А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!“

Ботев разбира, че обществената система не е добра, че злото превъзхожда доброто.

„Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!“

Това грешно и кърваво царство „на подлост, разврат и сълзи“ трябва да се промени и преустрои.

И към поетичното, добавя публицистичното: „Сегашният обществен ред, който създава безмерно богати и безмерно сиромаси люде..., който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданието и на турците и на българите.“ Нима тази Ботева мисъл не е актуална и днес, в началото на 21 век! Та нали сега общественият неолиберален ред непрекъснато разтваря ножицата между богати и бедни.

Пето: Ботев е социалист-утопист.

Той е великият предтеча на социалистическите идеи у нас (Г. Бакалов. Христо Ботев социалист, 1919 г.). Той пръв в българската публицистика излага утопичния социализъм. По същество Ботевите идеи предшестват организираното развитие на социалистическото движение у нас. Георги Бакалов справедливо разкрива, че Ботев принадлежеше към една формация на социализма, предшестваща тази на научния социализъм, която е до известна степен съчетание на утопичния с научния социализъм. А Асен Златаров (1926 г.) посочва, че Ботев „носеше в своите разбирания много от идеите на утопическия социализъм“, акад. Михаил Димитров (В: Личността на Ботева. Критически преглед. София, 1938) го определя като духовен син на утопичния социализъм. Ботев е утопист, понеже в България няма развит капитализъм, а страната е в предимно феодално-поземлени отношения и с развиващо се занаятчийство. Ботев вижда социалистическите начала в „останките на патриархалността.“ Пролетариатът е в зародиш. Като такъв някои разглеждат хъшовете в Румъния. В идеите на Ботев се смесват материализъм и идеализъм, смесват се патриотизъм и утопичен социализъм в някаква особена висококачествена сплав. Ботев е познавал комунистическия манифест, вероятно и руския превод на “Капитала” на Маркс. В своята публицистика той никъде не се позовава на Марк и Енгелс, но и никъде не им противоречи.

Той многократно, от множество дейци на БСДП (т.с.) е определян като предтеча на социализма в България. Като такъв го признават Димитър Благоев, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, по-късно Тодор Павлов и множество други членове на социал-демокрацията и комунистическото движение, но и множество изследователи-ботевоведи. Само сегашното ръководство на БСП, като че ли се срамува явно да каже пред обществото, че именно Ботев е предтеча на социалистическото движение в България. Може би сегашните дейци на БСП не са изучавали внимателно публицистиката на Ботев!

Деидеологизацията и оплюването на Ботев

Деидеологизацията е процес на премълчаване на философските и социологическите му възгледи, тяхното принизяване или деформиране, както и неговия принос в българската култура и история. Това става чрез бавно и постепенно изличаване от националната памет на определени негови идеи и характеристики на творчеството. И то предимно чрез политически, научни и журналистически деформации на ролята и мястото на Ботев в нашата литература и в нашата история и/или премълчаване и изваждане от учебните програми в училище на неудобните на соросидните неолиберали лирични произведения със социална тематика, както и статии, фейлетони. По такъв начин в обществото и най-вече сред младежта се формира изкривен и непълен образ на Ботев.

Историческата и обществената оценка за Ботев като патриот, поет, революционер, социалист, за неговия характер и личност, са твърде разнолики. Те най-често са подплатени от невидими на преден план идеологически мотиви и преценки.

Като цяло никой или почти никой, а може би и малцина смеят публично изцяло да отрекат Ботев. Повечето политически партии и движения се стремят да използват славата на Ботев. И много от тях го обявяват „за свой“. Какво ли не е изписано за личността на Ботев. Определяли са го с епитети от „гений“ до „вагабонтин“. Но има и определени политически направления, които го отхвърлят почти изцяло. Това са предимно двете основни политически партии, формирани в страната след Освобождението – новопръкналите се „консерватори“ и „либерали“.

Консерваторите са наследниците на чорбаджиите и изразяват техните виждания. Няма как те да харесват и да одобряват техния „душманин“ Ботев. Известна е отрицателната позиция на Григор Начович за Ботев. Повсеместното отричане на Ботев продължава чак до Втората световна война. През 1939 г. се повява книга на някой си Макдъф: „Чий е Ботев? Нравственият лик на тая зловеща личност. Ботев или Левски е героят на България?“ Макдъфовото отрицание достига до това, че обявява физиката на Ботев като носител на: „тъмни и необуздани животински страсти“; че у Ботев имало „страхливост, лицемерие и дезертьорство“; посещавал кръчмите, „където се събира калта на човечеството“; Ботев имал за цел „затриване“ на четата и т.н.

Либералите, които в по-голямата си част са бивши поборници за свобода (т.е., хъшове), с умерен тон отчитат достиженията на Ботев като поет и патриот-революционер, но поставят явен акцент върху редица „отрицателни“ страни и характеристики на Ботев. Значими в това отношение са негативните оценки на бившите хъшове и интелигенти, превърнали се след Освобождението в порядъчни и „солидни граждани“ на България.

Захари Стоянов, в биография на поета, твърди за Ботев, че: “ние нямаме работа с човек, който да е живял живот човешки, който да е бил поне един ден нормален, който да се огрижил, варил и калил в обществения процес“; че в Бесарабия Ботев „никаква книга не е взимал в ръцете си за прочитане“; че той е авантюристична натура, неспособна за уседнал живот и др.

Особено характерна е оценката на криещият се от турците в женски дрехи апостол (Стоян Заимов), когато Ботев върви напред срещу турците с униформа и сабя в ръка. Заимов определя Ботев като „един опасен авантюрист, от типа на обикновените букурещки вагабонти“.

В тази либерално-консервативна група се нарежда и Иван Вазов, за който Ботев „е една типична самобитна личност. Смес от ярки контрасти, светлини и сенки, у него крайностите в хубавото и грозното се прекосват, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила“. Той (1892 г.) определя написаното в стихотворението „Моята молитва“ като „дебелашко и ненужно богохулство“. Явно Иван Вазов, осмян навремето от Ботев като поет, не може да му прости.

За българските анархисти Ботев е последовател на Бакунин и Прудон, отрицател на съществуващия обществен ред. Те „отлюспват“ голяма част от идеологията на Ботев и поставят само акцент върху образа му на противник на частната собственост и противник на държавата и властта, на „царе, папи и патриарси“ (И. Правдолюбов. Христо Ботев не е марксист, 1933 г.)

Противоречиво е отношението на фашистките организации и политици към делото на Ботев. Те вземат на всеоръжие неговият патриотизъм, като го представят за основа на своя национализъм, фашизъм и национал-социализъм. Тези профашистки и фашистки организации, и предимно техните лидери, представят Ботев в българското общество като фашист, ратник и легионер. Фашисткият министър на народното просвещение във Второто правителство на Богдан Филов и в правителството на Добри Божилов (завеждащ катедрата  по българска и славянска литература) проф. Борис Йоцов забранява честването на Христо Ботев. А той като учен е специалист по Българското възраждане и новата и най-новата българска литература!

Съвременните български неолиберали и евроатлантици (съвкупни соросоиди) деидеологизират Ботев, като премълчават част от поезията и почти изцяло публицистиката на Ботев. Съвсем тенденциозно съвременните български „евроатлантици“ се стремят от образованието на децата, от народната памет да изчезнат социалните и политическите мотиви в творчеството на Ботев, развити не само в поезията, но и в неговите фейлетони и статии. Ботев е критик на западноевропейския модел на обществото. Е, как българските „евроатлантици“ да обичат Ботев, след като в неговото творчество той ясно разкрива дълбоката нелицеприятна същност на западните либерални общества.

На 3 май 1876 г. във в. „Нова България“ Ботев пише: „Ние знаемъ твърде добре, че въ Европа, която се гордее съ всекакви „богоугодни” и „человеколюбиви” учреждения и въ която има съставени общества даже за състрадание къмъ животните, - въ тая съща Европа е съществувалъ и съществува заговоръ противъ освобождението на южните славяни и въобще противъ свободата на всичкото човечество;...“ (к.м. – А.И.)

Много често в съвременната действителност Ботев го игнорират, премълчават (т.е. „отлюспват“), изтриват от националната памет заради „Символ-верую на Българската комуна!“.

Това е характерна черта на съвременните комунистофоби и русофоби.

Ботев не е бил марксист, но той застава решително в защита на борбата на парижките комунари. Парижката комуна е имала значим оттенък в средите на българската интелигенция от Възраждането. Доминирало е отрицанието. Дори Екзарх Йосиф (т.е. Лазар Йовчев) в сп. „Читалище“ пише: „Господ да запази земите ни и отечеството ни от подобни човеколюбци (т.е. парижките комунари – б.м.)“. А в списание на Христо Г. Данов парижките комунари са наречени „парижки багабонти“. И съвсем естествена е обратната реакция на Ботев, в защита на комунарите и техните идеи.

Има и нещо повече, не само символ-верую, нещо, което се премълчава и подценява от изследователи и публицисти. Това нещо е, че Ботев подкрепя Интернационала: „цельта на който е да съедини всичките онеправдани работници въ едно разумно и съзнателно цело, за да могатъ съ общи сили да се отърватъ отъ своите изедници и мъчители - царе и капиталисти - и да си добиятъ неотемлимите права на всеки човекъ да живее свободно и да се храни съ собствения си трудъ (к.м. – А.И.), безъ да бъде принуденъ да храни разни паразити, които си си присвоили правото да бъдатъ господари, и като такива - да живеятъ на готово безъ да работятъ.“

А нима тази мисъл на Ботев не е актуална и сега, в съвременни условия? Нима и сега няма „разни паразити, които „са си присвоили правото да бъдат господари“?

Интересно и валидно и за сега е разбирането на Ботев за политическата пропаганда. Той посочва, че духовната дейност на водачите е да правят „политическата пропаганда, т. е. да се съобразяватъ съ живота, съ стремленията и съ потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство ...“ Главното е равнището на живота, на потребностите и интересите на народа. Именно това сега съвременните български политици пренебрегват. В тяхната политика не прозират действителните интереси на народа, а предимно личностните им егоистични интереси, интересите на мутроолигархичния бизнес. И това е главната причина да го деидеологизират.

Главният белег на съвременното отказване от Ботев е в сферата на образованието.

В учебните програми по българска литература изчезнаха повечето публицистични произведения на Ботев, редица от неговите фейлетони, писма. В обучението по история вече има акцент само на дейността на Ботев като патриот и участник в политическите събития преди Освобождението.

 

Появиха се дори измислени публикации, че Ботев не бил писал „Символ-верую на българската комуна!“, че Ботев не бил убит от турците и т.н.

По същество върви бавен, почти незабележим процес на отлъчване на Ботев от българската история и литература. И разбира се, това не се прави пряко и лично от Сорос, а от добре платените „колониални“ чиновници, т.нар. „експерти“ от образователното министерство, отделни историци и литератори от СУ „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, Югозападния университет и редица журналисти.

В съвременната епоха, бавно и постепенно в полето на забравата са оставени идейните, политически и социални основи на дейността на Ботев. Бавно и постепенно се премълчават и изличават от народната памет идеите на Ботев. Съхранява се само представата за значимостта на неговата поезия и неговата позиция на български патриот. Вярно е, че конкретната историческа задача на българите по времето на Ботев и Левски е развитие на патриотизма и националното освобождение чрез революционна борба. Но това не значи, че не имало класи (чорбаджии и сиромаси) и че не е имало нужда от социална свобода.

В заключение, в съвременни условия е актуална не само поезията на Ботев, но и неговата публицистика, а тя е национално и социално ориентирана.

Нека съвременните съдници на Ботев да се огледат първо в себе си. Да проверят дали те самите са безгрешни и тогава да изваждат на преден план отделни незначителни случки и факти от живота и дейността на Ботев. И то извън контекста на историческата епоха.

Ботев загива само на 28 години.

И най-после трябва да си припомним какво е казал за него един друг пренебрегван днес български великан – Любен Каравелов. Той е казал за Ботев: „млад е, неопитен е, но той човек е гений, а на такива хора и историята, и човечеството прощават“.

Младежките му буйства и прищевки отдавна са простени. Остава величието на цялостната Ботева личност. И на нас, простосмъртните, ни остава не само да се възхищаваме от неговата гениална поезия, но и да вникнем в неговите идеи и дело и да се стремим в съвременните нови условия да отстояваме определени, заложени от него принципи. Ботев е знаме на българския народ и това знаме трябва да го пазим.

Времето се променя, променят се и обществата.

Сега обществените потребности в България са различни от Ботевата епоха. Но идеалът на Ботев остава. И от него няма да ни откажат и няма самите ние да се откажем.

Той е трън в очите на съвременните неолиберали-глобалисти и евроатлантици. Днес са променени методите, средствата и хората, които работят за постигането на идеала. Сега в обществото борбата е не толкова за политическо и национално освобождение, а за политическа свобода, т.е. демокрация без олигархия и мутри. Но остава и Ботевият идеал за социална свобода, за по-добър живот на обикновените хора (сегашните сиромаси, т.е. работещи бедни и безработни).

2 юни 2018 г.


 

 


Страница 10 от 222