Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 

ПРИПИСКА КЪМ „МИСИЯТА“ НА „ИСТОРИЯ БГ“

Е-поща Печат PDF

Няма да бъде пресилено ако кажа, че за огромна част от просветената телевизионна аудитория, предаването на БНТ „История. BG“ отдавна се гледа повече с омерзение, отколкото с интерес по темата. Ръководството на Обществената телевизия не може да не се интересува от това, но съвсем разбираемо е, че политическия вектор е ясно определен, задачата е категорично недвусмислена, а отклонения, колкото за пред очи, са допустими главно по отношение на недотам решителни и ерудирани участници.

Няма смисъл да казвам, че главният дразнител, човекът, който се изживява едва ли не като демиург на историческата наука и значи като незаменим водещ, е „недоучката“ Георги Ангелов. Съзнавам, че изразът не звучи ласкателно, но може би поради контрапродуктивността на антиисторичния стил и метод на водещия, мастити и уважавани авторитети на историческата наука, го именуват така. После извръщат глави или снисходително обобщават: „Не си струва заради Илия да намразваме и Свети Илия!“. С което дават да се разбере, че за Георги Ангелов, отдавна няма място на тяхната маса и темата е затворена.

 

На 11 март и аз попретупах несвършващите си задачи и срокове, и в 21 часа застанах пред телевизора. Темата за мястото, ролята, живота и смъртта, както и творчеството на писателя Георги Марков, са шествали твърде много през годините на страниците на „Зора“ и „Нова Зора“, където непримиримо сме се борили с прозрачните фалшификации и манипулации на тема „българския чадър“, така че нямах особени съмнения в каква посока ще бъде използвана, като повод неговата 90 годишнина. Така или иначе устисках, не загасих телевизора, както е бивало друг път.

В интерес на истината бях леко изненадан, че този път участниците в дискусията проф. Ивайло Знеполски, проф. Инна Пелева и доц. Пламен Дойнов, както и крайно предпоставеният Тони Николов, не си позволиха, както е ставало в това предаване, грубо да политизират тези 60 минути отредени за „дискусия“. Поставям думата в кавички, защото каквато е практиката на „История. BG“, дискусия и този път нямаше. По простата причина, че поканените за участие са все хора правилни и поради това сблъсък на мнения не може да има. Пък и какво да си говорим, не се и полагат!

И този път всички единосъщно гледаха в една посока, говореха в едни и същи оценъчни категории и извън опита на режисьора Асен Шопов да обобщи, че „всичко е много по-сложно и поради това са невъзможни, нито покаянието, нито прошката“, „дискусията“ приличаше досущ на събрание от онази действителност, която участниците се надпреварваха да клеймят, иронизират и чернят.

Темата разбира се бе споминалият се социализъм, с тази разлика, че за мъртвия и една добра дума в „История. BG“ не се полага. Неизменната генерална линия на водещия е публично известна или както би се изразил Георги Марков, тя е успоредна на генералната линия на „нарежданията на чуждото министерство“. Но кой ли ти разбира от драматургия на живота!

Режисьорът Асен Шопов, изглежда бе разгадал отредената му роля да изобразява случайно оцелелият от комунистическите репресии интелектуалец и почти не взе участие в „спектакъла“. И, макар че, както вече споменах, и останалите участници да пазеха известно приличие - не се прекъсваха да доказват, че Георги Макров е дисидент, че е антикомунист и че е убит от ДС, за да бъде смъртта му „специален подарък за рождения ден на Тодор Живков“, те за удоволствие на „недоучката“, някак си удобно забравиха за какво са се събрали. И не направиха, нито анализ на творчеството на писателя, през т.нар български, нито през „лондонският“ му период. Интересуваха ги само „Задочните репортажи за България“, които сега вече по настояване на Димитър Славов, бяха представени с уточнението, че са от „Задочна България“. И с това  може би, се изчерпи приноса на въпросното издание на „История. BG“ от 11 март тази година.

Впрочем, не се мина без уподобяването на „Задочни репортажи за Задочна България“, на „Записки по българските въстания“, щото нали „неизброими са жертвите на социализма“ и как турския ярем да не го сравниш с болшевишкия?!

Малко е да се каже, че са кощунствени твърденията, с които „Репортажите“ на Георги Марков се обявят за „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век“. Подобни оценки показват не само ниския таван на информираност, но издават и пълната инвалидност на един убог естетически критерий. Те обаче са и недвусмисленото доказателството за разсъблечената до голо политическа предпоставеност на налаганата, главно чрез телевизионния екран оценка.

На това място Георги Ангелов изрази съжаление, че „репортажите“ все още не се изучавали в българското училище, но след това предаване, не само несъгласните във фейсбук страницата на предаването щели да си поправят мнението за тях, но и в учебната програма вече щяло да ги има. Вярно, не каза на мястото на Ботев, на Любен Каравелов, на Вазов или на Св. Софроний Врачански, но то се подразбира. Видът му издаваше такава увереност, за смисъла на епохалната битка, която води, че не оставяше и съмнения за пълната му обсебеност от мисията, с която са го натоварили.

И се чух да казвам: „Такъв умора няма!“. А ехото на известния рефрен - „Ний че станем милиони!“ се блъскаше в стените около мен, пред очите ми тъмнееше, аз стисках зъби и бавно осъзнавах, че тази отровна злъч от екрана мен не можеше да убие. И може би защото съм грешен, и много пъти съм се улавял, че нямам сърце да следвам думите, на Всеопрощаващия и Всеблагия Господ наш – и този път не казах: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат“. Останалото, както би казал Шекспир, е мълчание!

И писа ръката ми, а на сърцето ми олекна.

 

Другото предоставям на проф. Бончо Асенов

 

 

МИТОЛОЗИ, МИТОУБИЙЦИ, МИТОТВОРЦИ…

Е-поща Печат PDF

„Фалшивият в едно е фалшив във всичко“

Латинска поговорка


„Познавам двама глупави императори – Ян Собиески и себе си - те помогнаха на Австрия, без да видят благодарността й“, казал руският император Николай Първи (1825-1855), когато към западната коалиция срещу Русия се присъединила и Австро-Унгария, на която той помогнал през 1848 г. да потуши унгарското въстание. Ако император Александър Втори, наречен Цар Освободител, знаеше, че 141 години след Руско-турската война от 1877-1878 г., в свободна България ще се вихрят „изследователи“, като Иво Инджев, които ще нарекат тази война „поробителна“, нямаше да си мръдне и малкия пръст да спасява братята славяни на юг от Дунава. Следователно, нямаше да има храна и за втората мракобесна творба на Инджев, озаглавена: „Митът Сан Стефано“. Ерго, нямаше да ги има и паметниците на загиналите за България руски войници и български опълченци при Стара Загора, на Шипка, при Шейново и къде ли още не. Историята, обаче, не търпи условно наклонение: случило се е това, което е трябвало и е било възможно при дадените политически и исторически обстоятелства. Стока се продава там, където се харчи. Така е и със свободата. Ако един народ не иска да бъде свободен, никой не може да го освободи насила.

За съжаление на днешните

закъснели „митоубийци“,

България се върна на политическата сцена не благодарение на НАТО, САЩ, Великобритания, Австроунгария, Франция и Германия, а въпреки тях. Истина е, че Уйлям Гладстон написа „Уроци по клане“ за турските зверства в Батак, но тогава не той, а Бенджамин Дизраели (Лорд Биконсфийлд), като премиер на Великобритания, определяше британската политика и пазеше яростно британските интереси в „болния човек на Европа“ - Османска Турция. Да не говорим, че на Острова се разпространяваха и брошури, представящи българите като терористи, които заслужават да бъдат изклани до крак. Докато в имперска Русия един поет и писател, Иван Сергеевич Тургенев, написа в „Крикет в Уиндзор“: написа: „Не, Ваше Величество, детската кръв не ще измиете никога!“

А в Германия, където на Берлинския конгрес през 1878 г. се разпокъса нашето Отечество, железният канцлер Бисмарк беше заявил: „Ние не сме се събрали тук за да осигурим щастието на българите, а мира в Европа“. По друг повод той ще каже, че българите са „овцекрадците от Долния Дунав, които не заслужават костите и на един померански гренадир“.

Политика на възможното

Във Франция Виктор Юго ще алармира, „че пред очите на целия свят се избива цял един народ“, но ще прати Батак в Босна и Херцеговина: европейците тогава не знаят дори къде се намира България.. Така че ако нашите прадеди, чакайки сами да се освободим от игото, бяха отхвърлили помощта на Русия, заради нейните имперски интереси, нямаше да има какво да съединяват през 1885 г., нито на какво да обявяват  независимост през 1908 г.


Без Освобождението на България „съюзниците разбойници“ нямаше да посмеят да обявят война на Високата порта през 1912 г. , и останалите под игото българи щяха да споделят съдбата на арменците в Османска Турция през 1897 и 1915 г.. Или на кюрдите, които още нямат своя държава, въпреки че са над 40 млн. души, разпилени в няколко държави. Каквито и имперски интереси да е имала Русия, факт е, че те частично съвпадаха с българските. Ако не ни бяха освободили руснаците, можеше да ни разпокъсат и поделят помежду си съседните нам държави, както направиха с Македония след Междусъюзническата война от 1913 г. Можеше пак да влезем в НАТО и ЕС, но като части от Гърция, Турция, Румъния, или Сърбия. Не като държава с името България. Впрочем, според „История на османската държава“ на австриеца Йозеф Хамер, през 1444 г. маджаринът Янош Хунияди се съгласил да участва в похода на Владислав Ягелон, Варненчик, срещу обещанието да го направят крал на България.  Защо ли тогава Русия е трябвало само да ни освободи, без да преследва и свои някакви интереси? Истина е, че тя е желаела да има влияние на Балканите и в частност у нас, но нали не ни е отнела и един квадратен километър от територията? Що се отнася до Северна Добруджа, дадена на Румъния, защо не сме си я взели по-късно? Нали през 1916 г. българската армия е влязла в Букурещ? Защото толкова са ни били силите. В противен случай нямаше да оставим Македония на сърбите и гърците..

Политиката е реализация на осъществимото.

А какво твърди Иво Инджев в последния си пасквил? Че Санстефанският мирен договор е най-големият провал на руската дипломация в лицето на граф Игнатиев. Понеже Берлинският договор заличил неговите фантазии. И кой дипломат би могъл да постигне повече, имайки зад гърба си една изтощена от войната страна, срещу която се е опълчила цяла Западна Европа? Да, ама Игнатиев не бил никакъв граф, понеже в Русия няма такава титла, а съществува титлата княз. И какво променя този факт? Прави ли той Лорд Биконсфийлд българофил? Не! Британското отношение към България се определя от един принцип: което е добро за Русия, е неприемливо за Великобритания. Ако България и Русия са скарани, Лондон ще подкрепя София. Прави го по време на Съединението на Княжество България с Източна Румелия, понеже руският император не го подкрепя заради опасността от избухване на нова война в Европа. Война, за която страната му не е готова. И, разбира се, Александър Трети е вбесен от мисълта, че освободената „с руска сила, руска кръв и руска пот“ страна ще служи на враговете на Русия. Оказва се прав, защото в две световни войни България е срещу Освободителката си и по чудо избягва третата национална катастрофа, преминавайки в последния момент на страната на антихитлеристката коалиция Преди това, обаче, понася последиците от „символичната“ война, обявена от нея на САЩ и Великобритания. Вбесен от този самоубийствен акт, Чърчил ще нареди София да бъде превърната от съюзническата авиация в картофена нива. Ако това го беше казал Сталин, Иво Инджев щеше да напише трилогия за руските зверства. Но, нямайки такъв повод, той се фокусира върху граф Игнатиев, обявявайки го за автор на първото антиеврейско законодателство в Русия и за учител на Хитлер..Докато някакъв османски падишах, Махмуд Втори (1808-1839), на когото император Николай Първи помогнал да потуши бунта на управителя на Египет, Али, бил казал, че е готов да приеме православната вяра. Османски султан – православен християнин? Каква развинтена фантазия има този Инджев! „Тази лъжа надмина нашата лъжа!“, казват турците. Казват и друго: „На разбрания роб стани, на неразбрания и господар не ставай!“

Инджев и други наши русофоби обвиняват граф Игнатиев и за това, че не направил опит да спаси от бесилото Васил Левски. Но поради каква причина един представител на монарха в Санкт Петербург трябва да харесва и спасява един републиканец и революционер като Дякона? Колко от самите българи тогава са познавали възгледите на водача на нелегалната революционна организация, та само шепа съзаклятници от Южна България са се организирали да го освободят, ако бъде превозен с влака от София за Одрин? На практика Захари Стоянов, първият биограф на Апостола, го изважда от забравата след Освобождението. Той, обаче, ако и да заявява „Святата истина ми беше знамето“, е достоверен само при описанието на събития, в които лично е участвал. И ако, както твърди Инджев, Захари е цитирал като принадлежаща на Левски фразата „Който ни освободи, той и ще да ни пороби“, редно е да посрещнем това със съмнение. Защото летописецът на Априлското въстание никога не се е срещал с Левски. Пък и с времето оценките на Захари Стоянов за някои личности са се променяли. Първо пише фейлетона Скендербег, после ще каже: „Има Батенберг, има България; няма Батенберг, няма България!“ Русофоб той казва, че никога не е бил, а само тиранофоб, който едва ли е одобрявал разстрела на участниците в русофилските бунтове. Дяволът е в детайлите, а тях хора като Инджев не обичат, или ги ползват селективно, като доказателства на тезите, за които им е платено да отстояват. Битието, поминъкът, определят мисленето дори на хора, като Антон Тодоров и Иво Инджев.

А ние ще припомним, че в архивите на БНТ сигурно се пазят записи на яростните антиимпериалистически репортажи на Инджев от Бейрут. Въпреки връзките си с ДС, след победата на СДС той стана директор на БТА и дори се барикадира в кабинета си, когато решиха да го сменят. От тогава ходи и предлага своите услуги на всеки русофоб, който му плати. Гладно стои ли се?! Накрая се направи на амбулантен търговец, предлагащ собствената си книга. Но в едно читалище в Добрич пропагандата му удари на камък и трябваше полицията да го спасява от „народната любов“. Единствено телевизия „Алфа“ излъчи кадри от този позор. Що се отнася до първата му книга, тя стоя месеци наред в кварталния магазин „Фантастико“ на щанда за вестници, срещу картофите, зелето, доматите и други зеленчуци. Не видяхме някой да я купува.

Другият „убиец на митове“,

който всъщност е създател на нови митове, Антон Тодоров, написа „Шайка! Бойко, Цецо, Росен и други негодници“, след което прие правата герберска вяра, стана депутат от гражданската квота на ГЕРБ и се провъзгласи за мумийоподобен, който не спи, не яде и винаги се завръща. Накрая, като потвърждение на факта, че преди да мумифицират някого, египетските жреци са изваждали вътрешностите и мозъка на трупа, Тони Мършата, както го зовът по форумите, се „оля“ по Нова ТВ, намеквайки на Виктор Николаев, че може да бъде уволнен. Поради което беше принуден да напусне Народното събрание и да премине като „свободен анализатор“ в „Канал-3“, откъдето скоро го натириха с мотива „нисък зрителски интерес“. Сега громи мита за ДС и Военното разузнаване в „ТВ Европа“, където си разменят гостувания с друг „митоборец“ - Георги Коритаров, агент на същата ДС с псевдонима „Алберт“.  Един ден преди националния празник 3-ти март, Антон Тодоров обяви членовете на БРЦК, подготвили Априлското въстание от 1876 г., за сътрудници на руското военно разузнаване и „рубладжии“. Намекна, че са били финансирани от Русия, което, разбира се, е голям грях. Друго щеше да е ако ги беше финансирала някоя „правилна“ фондация, ръководена от ЦРУ и Държавния департамент на САЩ. Например „Америка за България“.

Когато едно куче не знае да лае

Агент „Алберт“ пък се е захванал да разобличава мита за спасяването на българските евреи. На 11.03.2019 г., с помощта на своя гост, български евреин, той стигна до заключението, че евреите не са били спасени, а тяхната депортация била само отложена. Но как самовлюбеният в своята изключителсност Коритаров да се сети, че с това налива вода в чужда мелница и направо си рита трудовата книжка, защото излиза, че говорителката на руското МВнР Мария Захарова е била права, че всъщност Червената армия е спасила евреите. Къде са Инджев и Тодоров да разобличат тази „фалшива“ новина, този зловреден за евроатлантизма „мит“? Или да ни обяснят, защо ако не е имало спасяване на българските евреи, на 10 март, наред с председателя на Световния еврейски конгрес и потомците на „отложените“ за депортиране български евреи крачеха председателят на НС Цвета Караянчева и заместник председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов. Това ще заличи ли срама от скандалната данъчна „амнистия“ на Главното Мюфтийство, гласувана от ПГ на ГЕРБ и ДПС? Някои я нарекоха сделка, други „данък спокойствие“, докато самият Цветанов обоснова опрощаването на 8,2 млн. лева на мюсюлманското вероизповедание с грижа за националната сигурност. Демек, ако не била тази амнистия, мюсюлманите у нас щели да се радикализират и да попаднат под чуждо религиозно влияние. Финансовият министър Владислав Горанов, този „Издислав“ на бюджетната строгост, каза, че 8,2 милиона били нищо в сравнение с 42 милиардния бюджет. Един вид, ако дълговете на Главно Мюфтийство не бяха опростени, мюсюлманите щяха да се изнесат в Германия, подобно на циганите от пловдивския квартал „Столипиново“. „От кога етническият мир се крепи на дълговете на мюфтийството?“, запита Велислава Дърева. Според нас така е, откакто Доган и Борисов започнаха да се договарят на четири очи (според Валери Симеонов), вместо да се „поръчват“ един друг. Но, както му стана навик, Борисов оцени негативната обществена реакция срещу тази данъчна амнистия и нареди на депутатите си да се откажат от нея. На нарочна пресконференция на 13 март, съавторите на поредното безумие – заместник председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов (Цветан Граматик или Златоуст) и министърът на финансите Владислав Горанов („Издислав“), обявиха поредния обратен завой: ГЕРБ щели да внесат проектозакон за разсрочване, а не за опрощаване на задълженията на Главно Мюфтийство. Така че с привежданите от държавата субсидии за мюсюлманското вероизповедание хем да се плащат заплатите на 600-те имами, хем постепенно да се изчистят дълговете на Главното Мюфтийство. Разяснявайки новия курс, представителят на ПГ Цветанов изглеждаше толкова притеснен, заяви Владислав Горанов, може би не защото етническият мир остана под „заплаха“…И безсрамието си има граници!

Само глупостта е без оръжие

„Всяко идиотско деяние има философско оправдание!“, казваше взводният ми командир във Висшето военно училище за артилерия и ПВО. Идиотщините на русофобите също имат, ако не оправдание, то поне логично обяснение. И то има толкова отношение към морала, законността, справедливостта, толерантността и националните интереси, колкото и фалшивите „евроатлантически ценности“, с които политиците ни омайват всекидневно. Обяснението е съвсем материалистическо: просто някои партии, партийни лидери, наемни политолози, журналисти, писатели и социолози трябва „да се понахранят“. Затова Иво Инджев ще пише за „Мита Сан Стефано“, Светослава Рудолф – за годениците на Левски, а Борислав Зюмбюлев ще пита от страниците на вестник „24 часа“: „Мина ли ни Трети март?“...

Парите не миришат, за разлика от някои дела..Но, когато „патриотите“ оправдават приемането на скандалната данъчна амнистия за Главното Мюфтийство с отсъствието на БСП от Народното събрание, някой трябва да им припомни, че можеха и сами да предотвратят това „хамкане“ на народна пара. Просто трябваше да кажат на Бойко Борисов, че излизат от правителството и спират да го подкрепят. Като не направиха това, показаха на всички, че и за тях властта е хранилка, по-важна от правото и националните интереси. После изразиха задоволство от обрата на ГЕРБ, но съмненията за тяхното съучастие в престъплението „данъчна амнистия по целесъобразност“ останаха.

Що се отнася до подкрепата на управляващите за „законно назначения“ от Тръмп за президент на Венецуела Хуан Гуайдо, предлагаме им да прочетат написаното в „Ню Йорк Таймс“. А именно, че камионите с хуманитарна помощ, опитващи се да влязат във Венецуела в края на февруари т.г., не са били опожарени от силите, подчинени на легалния президент Николас Мадуро както разтръбиха „правилните“ медии и политици.. Тоест, не Москва, а Вашингтон е автор на фалшивите новини за Венецуела.

Както и на тези за руската „хибридна намеса“ в американските и европейските изборни и други процеси. На разбрания и толкова му стига!


 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

Около 19 часа правителството получило ултиматум от ВРК. На министрите, служещи и защитаващи Зимния дворец, било предложено до 19,10 ч да предадат оръжието и да приключат с евакуацията на лазарета. Правителството не отговорило на ултиматума. Размишлявайки за последните си часове в Зимния дворец, Малянтович пише: “В огромната мишеловка се лутаха обречени хора, рядко се събираха на едно място или на отделни групи за кратки разговори, хора самотни, изоставени от всички. ... Наоколо беше пустош, вътре в нас - пустота, и в нея растеше безумната решимост на равнодушното безразличие. ... Ако тези, които организираха властта, не я защитават, дали тя изобщо е нужна? Ако не е нужна, ако е отлетяла, на кого и как да бъде предадена и по чия заповед?..”

В 19,40 ч войските на ВРК завзели Главния щаб, с което се затворил кръгът на обсадата на Зимния дворец.

В 21,40 ч крайцерът “Аврора” дал халосен залп, сигнал за началото на щурма на двореца. Матросът болшевик Иван Флеровски свидетелства: “По бреговете на Нева се стичаха тълпи от зяпачи. Явно смисълът на случващото се не можеше да достигне до разума на жителите на Питер, не си представяха, че е опасно, по-привлекателно беше да видят какво се случва. Затова и ефектът бе поразителен, когато “Аврора” гръмна след сигналния изстрел от крепостта. Грохотът и пламтящият сноп при халосния изстрел са много по-големи, отколкото по време на истински бой, - затова и тълпата се олюля край гранитния парапет на брега, хората изпопадаха, разпълзяха се. Нашите матроси гръмко се смееха на комичната картина”.

В същото време няколко групи въстаници вече си пробиват път към Зимния. По думите на Владимир Антонов-Овсеенко, “атаката на двореца бе абсолютно хаотична”.

Комисарят на ВРК в Павловския полк Освалд Дзенис си спомня:Първи нахлуха в двореца през прозорците, откъм страната на Ермитажа, матроси и павловци. В помещенията вътре имаше кратки схватки с юнкерите, но атакуващите освобождаваха стаите една след друга. Юнкерите бяха изтласкани към главния вход. Понякога това се постигаше просто с натиск, понякога и чрез хвърляне на ръчна граната от стая в стая, или с изстрели”. Членът на ВРК, анархистът Федор Другов, който си пробива път с група кронщадци в залите на двореца, бил удивен: “Пред всяка врата стоеше лакей с ливрея и с неизменните бакенбарди. Беше странно да видиш такива хора, изпълняващи задълженията си дори в най-напечения бой. Хората с ливреи стояха невъзмутимо на поста си и с обиграни движения отваряха вратите пред всеки.”

 


Страница 10 от 262