Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПОРЪЧКОВИТЕ РЕАКЦИОНЕРИ НЕ СА НОВИНА

Е-поща Печат PDF

• Проф. Минчо П. МИНЧЕВ, секретар на ЦК на Партия на българските комунисти, в разговор с Минчо МИНЧЕВ, гл. редактор на в. “Нова Зора”

На 7 и 8 октомври в парк-хотел “Москва”, в София, се проведе конференция на комунистически и работнически партии от балканските страни на тема „100 години от Великата октомврийска социалистическа революция и съдбата на Червения проект на Балканите: вчера, днес и утре”. Участваха представители на партии от България, Македония, Румъния, Сърбия, Гърция, Кипър и Турция. Бяха изнесени десет доклада и след оживени дискусии бе съгласуван общ документ, който публикуваме.

В. „Нова Зора” публикува в бр. 37 (17 октомври 2017 г.) заключителния политически документ от срещата.

Минчо Минчев (“Нова Зора”): - Проф. Минчев, съименници сме и често стават грешки. Ту мен ме титулуват професор, ту Вас Ви припознават за главен редактор на вестник „Нова Зора”. Налага се обаче да Ви попитам защо, някак без много шум, в София се състоя едно според мен важно и интересно събитие – среща на комунистическите и работническите партии от балканските страни. Какво наложи  провеждането на подобно мероприятие?

Проф. Минчев: - Първо, искам да отбележа, че срещата имаше високия статут на конференция. На една обичайна среща само се обменят мнения на участниците в нея по определени проблеми и толкова, а сега ние приехме заключителен документ – Меморандум,  който освен оценка  на миналото и настоящето дава и препоръки за предстоящата дейност на партиите, приели меморандума.

Второ. Това, което придава особено значение на конференцията, е единодушието, с което бе приет заключителният документ.

Ще си позволя една историческа справка: за последно до Втората световна война балканските комунистически партии се събират в Москва през 1939 г. Тогава те са обединени в Балканска комунистическа федерация, която е подразделение на Комунистическия интернационал. Десетилетия след това подобни срещи не е имало. И чак от началото на този век Гръцката комунистическа партия ги поднови, като те се провеждаха в Солун. Донеотдавна други комунистически партии от региона не бяха в състояние да организират. Може би с изключение на Турската комунистическа партия. Сега вече и София стана домакин на такава среща.

- Кои партии участваха сега в конференцията?

- Участваха десет партии от осем страни  - от Турция, Гърция, Кипър, Сърбия, Хърватия и Македония по - една, и България и Румъния – по две.

- Кои са партиите от България?

 

НА ЧИЯ СТРАНА СЕ ОКАЗА ПРАВДАТА?

Е-поща Печат PDF

Иван БоевСякаш това беше вчера. А всъщност – става дума за събитие от преди 32 години! По онова време завеждах сектор „СССР“ и заемах длъжността зам.-завеждащ отдел „Международен“ на ЦК на БКП. В течение на десетилетие изпълнявах – по съвместителство, и ролята на официален преводач на Тодор Живков с руски език.

Като сега си спомням краткото пребиваване в Новосибирск, където бях пристигнал предварително. Водената от Т. Живков делегация, която се завръщаше от посещения в Япония, КНДР и МНР, направи там кратък междинен престой. Съгласно предварителна договорка за „приятелско работно посещение“ в Москва, на 7-ми юни 1985 г. се състоя въпросната среща Живков – Горбачов в Кремъл. Преводач на нея беше Виктор Гребенников. Българският лидер пое ангажимент пред съветския си домакин да му представи в писмен вид свои Съображения (тезис) по някои въпроси на развитието на реалния социализъм.

По всичко личи, че публикуваният тук – със собственоръчния подпис на Тодор Живков и с дата 18 юни 1985г., материал е автентичен документ с несъмнена висока историческа стойност. Живков буквално сън не го хващаше от несъвършенствата на системата и тази разработка, наистина бе възложена, като задача от самия него, много пред 7 юни 1985г. И тя се яви градивен плод от колективния труд на най-светлите умове, с които тогава разполагаше партията и държавата. Съвместните усилия бяха положени в течение на много месеца. В разработката й участваха стотици български интелектуалци, политици и изявени специалисти в областта на теорията и практиката на изграждането на реалния социализъм в НРБ и в братската социалистическа общност, като цяло. Живков бе в постоянен диалог с авторите, дори в спор. И най-драстичните формулировки и откровения по отношение на реалните факти, в този документ бяха лично негови. Мислил съм си много пъти, че ако да бе зависело от него, истинското преустройство, можеше да бъде извършено само чрез неговия опит, решителност и грижа, за бъдещето на България и на народа.

По молба на видния български икономист (от кабинета на Т. Живков) проф. Иван Илиев, който в случая бе главен координатор на общите творчески усилия, представих и аз, мои лични бележки, по окончателния вариант на документа. След това незабавно пристъпих към превода му на руски език. Собствено в това се състоеше и скромната ми лепта в общото дело. Преводът бе осъществен в краткия период от 14 до 17 юни. Ходът на развитието на събитията в света, в Европа, в бившия СССР, на Балканите и в България през последните 3 десетилетия потвърди правотата на изразените в колективно изработения документ констатации, оценки и прогнози. Особено актуално звучат те в светлината, която струи от делото на Великия Октомври – 1917 в годината на неговия столетен юбилей.

 


Доколкото ми е известно, бившият съветски ръководител дори не благоволи да даде писмен отговор на изпратената му разработка. И по късно, по време на неговото посещение в България, той въобще на отвори и дума по този въпрос. Мисля, че това бяха, най-неутешителните и тревожни дни за дългогодишния ръководител на България. Валякът на перестройката мачкаше всичко по пътя си, а ръцете на Живков бяха вързани. Убеден съм, че най-безкомпромисните и ревниви години на Доктрината на ограничения суверенитет, по моя преценка, бяха по времето на Горбачов.

Времето, изтекло оттогава, даде убедителен отговор на въпроса на чия страна се оказа правдата в състоялия се, макар и необявен официално теоретичен двубой. Моралната осъдителна присъда на Историята по адрес на Михаил Горбачов, е повече от очевидна. Темата за предателската и престъпна роля – неговата и на най-близкото му обкръжение, е била предмет на множество изследвания. В това число, нека да не звучи нескромно, и на моя обемист труд „На крачка зад държавния глава. Записки на преводача (1979 – 1990г.)“, София, 2002г и 2011г.

Сега тази роля, аз няма да коментирам. Но като тема за размисъл на читателите на „Нова Зора“, оставям съдбата на България в сложното съвремие и в неразгадаемия ребус на националния и междудържавен живот. Дълбоко съм убеден, че тази съдба можеше да бъде по-благосклонна, ако с крадливите ръце на предателите, не бе похитено бъдещето на света.

 

 

София, 30 юни 2017 г.


 

Турция – България: ЕДНИ ТИЧАТ КЪМ КРИЗА, ДРУГИ - КЪМ КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Към добро ли отиваме, или тичаме към кризата?”, запита турският журналист Мехмет Тезкан в коментар за икономическото положение и правораздаването в югоизточната ни съседка. Ден по-късно той охарактеризира реформата на Ердоган в националното образование с две изречения: „Хаосът е на вратата. Жалко за децата!”. Коментарите му бяха публикувани не в някое незначително регионално вестниче, а в тиражния всекидневник „Миллиет” (05-06.11.2017). За разлика от далечното минало, изданието рядко си позволява да критикува политиката на управляващите в Анкара обаче. Някога вестникът се опълчваше дори срещу военните преврати и наложените от тях режими, но днес изглежда „опитомен”. Благодарение на това негови журналисти не пълнят турските зандани с измислени обвинения в членуване, подкрепа и пропаганда на терористични организации, като Кюрдската работническа партия (РКК) и движението „Хизмет” на укриващия се в Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен, главен обвиняем за опита за преврат от 15 юли 2016 г.

Ето защо написаното от Мехмет Тезкан за състоянието на икономиката и демокрацията в днешна Турция трябва да се види от трубадурите на Ердоган в България, в лицето на трите турски партии: ДПС, НПСД и ДОСТ. А така също от управляващите и техните „присъдружни”, които рекламират икономическата, финансовата и политическата стабилност в България. Стабилност, която един вот на недоверие към правителството щял да подкопае непоправимо, особено, на фона на наближаващото българско европредседателство. А то на свой ред е смокиновият лист, зад който се опитват да скрият корупционния зетьо-шуро-баджанашки модел...

 

ИЗМЪЧВА МЕ ПРИСЪСТВИЕТО НА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Тодор КОРУЕВ в разговор с Наташа МАНОЛОВА

- Наташа, нека започнем така - какво е това село Мошино, където си родена?

- Няма го вече на картата на България това някогашно патриархално селце, в което е роден баща ми Иван Манолов. Сега то е квартал в Перник, обикновен квартал на име Мошино. Толкоз! И никаква минала романтика, уви!

А съм се родила в него съвсем случайно. Запътени от Враца за “Майчин дом” в София, родителите ми се отбили до село да навестят баба Рума и дядо Зашо и заплануваното “софиянче” избързало. Родило се селянче. Сиреч моя милост. Нямам никакво основание да съжалявам за това. Селото, както е известно, ражда характери, а моят характер е доказано корав, макар и подквасен с доста сантименти.

Бедата е там, че поради краткото ми тридневно бебешко пребиваване там аз никога не се почувствах коренячка “мошинка”. И съм може би единственият български писател, невъзпял родното си място, бащината незабравена къща. А това не е най-добрият атестат, нали?

Има и друга една беда, която те застига, когато се понатрупат годините. Зададе се някакъв юбилей, пренеприятен за дамите със самочувствие, както можете да се досетите, и любезните ти земляци те канят, приветстват, честват. А мен къде да ме честват, питам? Отговорът е кратък и жесток. Никъде.

- Знам, че харесваш името си, но не винаги харесваш жената, която го носи. Впрочем откъде е това име Наташа?

- Името си харесвам, защото звучи красиво. Не всякога харевсвам жената, която го носи, защото тя е носителка и на ред кусури. А идва това красно име от великата руска литература, на която родителите ми, високообразовани люди, бяха страстни поклонници.

 

ПОЛИТИКАТА Е ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Минчо МинчевТази публикация закъсня с цяла година, причини, които не си струва да бъдат изяснявани, още повече, че обстоятелствата в милото ни Отечество, не са се променили, от тогава до сега.

От много години вече в дните, предхождащи всяка дата, свързана с името на Тодор Живков, пропагандните добермани на следдесетоноемврийска България облайват и преиначават всяко дело и всеки факт, свързан с възхода през 45-те години социалистическо съзидание, на спокойния и уреден живот, на народа ни. Целта е прозрачна: да бъдат скрити от младите хора на България, успехите на нейната икономика, Златният век на българската култура, образование, здравеопазване, военно дело, национална сигурност и пр. И това е разбираемо, защото на този фон деиндустриализирана и обезкървена от гурбетчийства България, все по-убедително прилича на осъществен план за целенасочено опразване на територията. А тогава лъсва със страшна, изобличителна сила зловещата същност на преврата на перестройчиците, от 10-ти ноември 1989 г. Тогава с пълното безхаберие и незаинтересованост за съдбата на народа и на държавата, лукановистите от „горбачовскакого толка“, отпушиха бутилката на историческата безпътица и разрушителния демон на нихилизма срина България в пропастта на Третата национална катастрофа.

Ако са верни данните на Агенцията за българите в чужбина, чиято дейност днес е притча во языцех, между 2,7 и 3,5 милиона души са напуснали България след 1989 г. Много от тях – завинаги!

България загуби чрез узаконени кражби, фондове и активи за 150 милиарда долара! Днес родината ни няма нито надеждни съюзници, нито верни приятели, нито ефективи, с които да се противопостави на стихиите на времето. Народът ни измира с невиждани и нечувани и през най-черните робства темпове. Но вместо тези съкрушаващи факти да станат средоточие на политическата тревога и държавническите мерки за българското бъдеще, пропагандните центрове поръчват единствено платената ария на клеветата за вчерашния български ден.

А нали е казано: Който стреля в миналото, улучва бъдещето!

Тъкмо затова е и публикацията в днешния брой - едно поверително писмо на Тодор Живков – човекът, който изведе България до немислими, от днешна гледна точка висини на развитие, изпълнено с мъдрост, загриженост и воля за промяна и изпратено до Михаил Горбачов – генерален секретар на ЦК на КПСС – човекът, който с глупост, подлост и коварство, погреба алтернативата за бъдещето на човечеството и който сътвори, по думите на Владимир Владимирович Путин, най–грандиозната геополитическа катастрофа. Оповестяването на този документ, дължим на големия учен и авторите, д-р на философските науки Елит Николов. Главен редактор на списание „Проблеми на културата“. В бр.74 за първи път бе публикуван текста на този забележителен документ и сега „Нова Зора“ присъединява усилията за преодоляване на неговата почти апокрифна известност.

В публикацията, сме прикрепили и три свидетелства на помощници от “кабинета“ на Тодор Живков: на самия Елит Николов, на д-ра на историческите науки Иван Боев и на проф. д-р Милан Миланов, които открояват ролята и делото на големия български държавник, който в края на живота си, посветен на възхода на Отечеството ни, написа, за да се помни: „Аз, Тодор Живков, роден в село Правец през 1911 г., държавен глава на България до края на 1989 г., използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ“.

Политиката е отговорност пред народа, пред историята и пред собствената съвест.

 

Минчо МИНЧЕВ

 

Тодор Живков

 

СЪОБРАЖЕНИЯ

/Тезис/


I. ЗА НЯКОИ ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ В РАЗВИТИЕТО НА РЕАЛНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

 

През последните години в комунистическото движение възникнаха остри дискусии по редица икономически, политически и идеологически проблеми на социализма и неговата международна роля.

Тези дискусии са предизвикани от множество обективни и субективни причини, но една от тях, и то не маловажна, е състоянието и развитието на социалистическата общност.

В развитието на социалистическата общност сме свидетели на явления, които можем да наречем тревожни.

Особена загриженост предизвиква изоставането в сферата на икономиката. Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно-техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни.

Това не са второстепенни, а основни параметри за развитието на всяка социална система. От тях зависят нашите възможности за натрупване, за разширено възпроизводство, за отбрана, жизнено равнище и т.н.

Възниква въпросът –

кои са причините за това?

Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него, особено през последните години, когато той завоюва нови позиции в научно-техническия прогрес?

Въпросът може да се постави и обратно - защо социалистическият строй, който е прогресивен, дава простор в развитието на производителните сили, в творчеството на народните маси и в развитието на отделния човек, десетилетия вече не може да излезе начело на техническото, технологическото и икономическото развитие в света?

 

Тодор Живков на 26-я конгрес на КПСС


Разбира се, една трезва оценка на положението изисква да се отбележи, че ние - СССР и другите социалистически страни, за кратък исторически период постигнахме огромни успехи. Социализмът показа своето явно превъзходство в социалната област. Благодарение на развитието на редица научни и промишлени отрасли СССР постигна паритет във военната област, а това е историческо завоевание.

Но истината е, че общо в икономиката, в производството и в развитието на технологиите ние вървим след капиталистическата система и в тези области тя продължава да ни превъзхожда.

Разполагаме ли с необходимите обективни материални предпоставки за изпреварващо развитие? Да!

Какво имам предвид?

1. Развитите капиталистически страни, с изключение на САЩ, нямат собствена суровинна и енергийна база в „метрополията“, докато ние, социалистическите страни, имаме всичко и то именно в „метрополията“, т.е. в нашата общност.

2. Изградихме мощна материално-техническа база в основните отрасли - енергетика, машиностроене, химия и т.н. Нещо повече, по основни продукти - нефт, газ, метал, цимент и т.н. на глава от населението, ние достигнахме или сме близо до най-развитите капиталистически държави.

3. Разполагаме с голям и добре подготвен кадрови потенциал - работническа класа, селскостопански труженици, технически специалисти и други. Вярно е, че в някои отношения ни липсват достатъчно опит и традиции, но като цяло нашите народи в образователно, професионално и културно отношение са отишли много напред, особено младото поколение.

4. Разполагаме с почти два пъти по-многоброен кадрови научен потенциал. В Съветския съюз има академии с мощен потенциал. Такава е карартината и в другите социалистически страни.

5. Обществената собственост върху средствата за производство и централизираното стратегическо планиране на икономиката ни дават предимства; за които капиталистическите страни не могат и да мечтаят.

 

Тодор Живков


Защо тогава не можем да се възползуваме от тези и други обективни предимства на социалистическата система?

Главното е, че ние пренебрегваме основни обективни закономерности в развитието на социализма. Тук именно се крие най-съществената причина за настъпилите деформации в икономиката и нейното управление, в развитието и в прилагането на техническия прогрес.

Вместо да се опираме напълно на обективните закономерности, да ги превърнем в наши съюзници, ние се борим срещу тях с цялата сила на нашия административен и партиен апарат. Но в тази борба те ни победиха. Защото обективните закономерности съществуват независимо от нашата воля и желание, както е казал Ленин, „те действуват без да искат разрешение от началството“.

Освен това ние недостатъчно познаваме и изучаваме обективното действие на тези закономерности.

Да вземем

проблема с научно-техническата революция –

една основна закономерност в развитието на съвременното общество.

Качествените промени в развитието на производителните сили, за които в миналото са били необходими столетия, сега се извършват за години, а в бъдеще - вероятно и за по-кратки срокове. Ускореният научно-технически прогрес не е само приказки, определения и концепции, а закономерност в развитието на производителните сили на съвременното общество.

Можем ли да кажем, че сега ние управляваме нашето обществено развитие в съответствие с изискванията на тази закономерност?

 

Тодор Живков и Михаил Горбачов в София

Не, защото:

научно-техническият прогрес не е, залегнал в основата на нашето планиране, ценообразуване, кредитиране и финансова политика, не е в основата на инвестиционния процес и на материалното стимулиране;

научно-техническият прогрес не лежи в основата на подходите, методите и технологиите на управлението, нито в основата на действие на целия ни икономически механизъм;

организацията и управлението на науката не са насочени в достатъчна степен към технически и технологически пробиви;

носителите на научно-техническия прогрес при социализма не са сред хората с най-високи доходи.

Не е ли парадоксално, че резултатите от наши научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми?

От изискванията на научно-техническия прогрес изостават организацията и приложната насоченост на информационната система.

За да постигнем научно-технически прогрес, ние си служим най-вече със силата на партийния и държавния апарат, упражняваме административен и политически натиск върху стопанските ръководители и трудовите колективи, върху научните институти и развойните звена. Ние сме ги превърнали в обект на натиск, а не в субекти на активно и самоинициативно развитие със собствено настървение към техническия прогрес.

Сега въпросът е на дело да превърнем научно-техническата революция в основа на цялостното ни социално-икономическо развитие.

Очевидно за това са необходими дълбоки преустройства в организацията, в управлението и в стимулирането на научно-техническия прогрес, но главно и преди всичко - в системата на планирането. Плановото начало, което е, наша сила, на практика се е превърнало в задържащ фактор на научно-техническия прогрес.

Остро стои и въпросът за изучаването на вътрешните закономерности и тенденции на научно-техническата революция.

Всички ние, в това число и България, се стараем нещо да направим, но това е само един опит. Основните решения би трябвало да изведем с общи усилия, с усилията на целия наш теоретически фронт.

Или да вземем друга закономерност. Става дума за

усъвършенствуването на производствените отношения

с оглед да дадем простор за развитие на съвременните производителни сили.

През последните години в нашите страни настъпиха съществени изменения във формите на социалистическата собственост и в техните взаимоотношения. Тези изменения би трябвало да се съпровождат от съответни промени в начина на тяхната организация и управление, в отношението на хората към средствата за производство и т.н.

Или да вземем закона за стойността и свързаните с него стоково-парични отношения, с които продължаваме да не се съобразяваме напълно. Правим опити за разработване на съответни икономически механизми, но те се оказват недостатъчно ефективни. Половинчатите резултати, които получаваме, се дължат на факта, че не преустройваме цялостно организацията и управлението на икономическите взаимоотношения и особено планирането.

Допускат се груби нарушения при прилагането на социалистическите принципи и норми на разпределение според количеството и качеството на труда. Това подкопава усилията ни за повишаване на качеството и производителността на труда, за увеличаване ефективността на производството и за укрепване на трудовата дисциплина.

Или да вземем

развитието на политическата система.

Нашата система е закостеняла по отношение на демократическия централизъм. Ние не бива повече да разглеждаме Лениновия принцип на демократическия централизъм само като организационен въпрос, като въпрос, засягащ единствено управленски и организационни структури. Не бива да подценяваме неговата роля в развитието на производствените и на политическите отношения при социализма на всички равнища.

В нашите страни в течение на няколко десетилетия станаха гигантски промени в производителните сили. Подобни промени настъпиха в социално-класовата структура, в начина на живот, в политическото и културно развитие на трудещите се. Всичко това изисква друго съотношение между централизъм и демократизъм, между централизъм и децентрализъм, а ние тъпчем на едно и също място по този въпрос.

Животът обаче се оказва по-силен от нас и ни заставя да реагираме, макар и със закъснение и с полумерки.

Всички ние, в това число и нашата партия, правим известни усилия да излезем от тази закостенялост.

Както се вижда, отново става дума за въпроси, които изискват общи теоретически и практически решения.

Друг проблем, свързан със

състоянието и Функционирането на нашата политическа система,

е възникването на чужди на социализма взаимоотношения и социални групи, които съществено деформират общественото ни развитие.

Понастоящем комплексът от партийни и държавни институции и техният апарат е толкова огромен и централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи. Вместо всестранно да подпомага развитието ни, той има силна бюрократична нагласа.

Около този комплекс се формира цяла прослойка, самовъзпроизвеждаща се социална група, чиито лични интереси и привилегии се засягат от всяка програма за структурни промени. Тази група се изправя срещу всяка промяна, в това число срещу науката и техническия прогрес. Със своята работа и поведение именно тя изпразва от съдържание взетите решения, като ги превръща в кухи лозунги, в тонове бюрократични документи, които само имитират промяна и действие.

Нашата политическа теория и практика не е намерила противовес на това опасно явление. Една от причините за неговото развитие очевидно е неоснователно дългото задържане на преустройството и усъвършенствуването на политическата система на социализма в съответствие с новата обстановка и новите задачи.

Проблем, който не може да не ни тревожи, е натрупаното през последното десетилетие

социално напрежение

Това все повече поставя на изпитание осъществяването на ръководната роля на комунистическите партии.

Това напрежение намира различен израз в социалното и политическото поведение на някои слоеве на работническата класа, на младежта и интелигенцията в социалистическите страни - от апатия или груба потребителска ориентация до стачки и открити контра революционни действия.

 

Поверително писмо на Тодор Живков до Михаил Горбачов


Особеното в тези явления е, че протестът е насочен не толкова против социализма, колкото против нарушаването на неговите принципи, не толкова срещу социалистическата власт, колкото срещу лошите, порочни методи на управление. Той не е насочен срещу комунистическите партии, а срещу грешките в тяхната политика.

Въпреки нашите многократни постановки досега не сме решили въпроса за премахване на грубото вмешателство на партийните органи в работата на стопанските и държавните звена. Това намалява отговорността на тези звена и неизбежно принизява ръководната роля на партията като политически авангард на общественото ни развитие.

Задача и задължение на нашите партии е да гарантират функционирането на социализма без деформации и извращения, като укрепват доверието в законите на социалистическата държава, в социалната справедливост и ефективността на обществения контрол, в изборността и сменяемостта на кадрите, в откровения и честен разговор с масите.

Или да вземем

развитието на интеграционните процеси.

Това е също една закономерност в развитието на обществото. Интеграционни процеси се развиват и при капитализма, и при социализма, защото са свързани със задълбочаването на общественото разделение на труда в съвременния свят и с научно-техническата революция.

Социалистическата система има многократно по-големи възможности за развитие на тези процеси поради характера на собствеността, на политическата и идеологическата надстройка в нашите страни.

Значителна част от тези предимства ние реализирахме чрез досегашната дейност на Съвета за икономическа взаимопомощ. Това също така е наше голямо завоевание. Не може обаче да не се: види, че сега СИВ, с действията и стила си на работа, изчерпва до голяма степен своите възможности като един от решаващите фактори на развитието и укрепването на социалистическата общност.

В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. Този извод може да се стори някому пресилен, но и последното съвещание на най-високо равнище, не отговори на новите потребности на общественото развитие. Явно е - козметичните мерки вече не са достатъчни.

Не е ли парадокс това, че всяка от нашите страни може да създаде по-лесно съвместно предприятие или да организира развойна дейност с фирма от капиталистическа страна, отколкото ние можем да направим това помежду си? По-лесно е изграждането на предприятие с обща собственост с капиталистическа фирма, отколкото създаването на предприятие с обща собственост в рамките на СИВ.

Поради прекомерната централизация трудно се създават преки връзки между предприятия и стопански организации от социалистическите страни. Силно са затруднени контактите между научните организации и самите учени, между стопанските ръководители, дори и между тези от министерско равнище.

Ние нямаме истински съвместни научно изследователски и развойни колективи, не сме решили въпроса за тяхното заплащане, стимулиране и съвместно използуване на техните резултати. Вместо това се развива дребнав „комерсиализъм“ при продажбата на научни и технически постижения.

И досега в СИВ не са решени такива съществени въпроси като превръщането на преводната рубла в действителна международна валута за обмен между социалистическите страни, изграждането на гъвкава ценова система, на стабилна политика на специализация и коопериране.

Ние нямаме обща икономическа стратегия за различните райони на света. Често пъти не знаем какво искаме да постигнем - в момента, след десет, след двадесет години. Всеки от нас действува откъснато от другите, често се конкурираме помежду си или си пречим.

Липсва ни дългосрочна стратегия за постигане на определена цел в даден район или отделна страна.

Налага се общият извод: ние не управляваме в съответствие с изискванията на обективните закономерности, не управляваме с помощта на науката.

Управлението се осъществява преди всичко

на базата на самочувствието за вярна интуиция,

на самочувствието, породено от концентрацията на властта, чрез която при социализма всичко може да се направи, а след като е направено, всичко може да се оправдае и „теоретически“ да се обоснове.

В съвременната обстановка обаче да се опитваме да управляваме без прякото участие на науката, е бедствие.

Икономиката и обществените отношения в страните на реалния социализъм стават все по-сложни, все по-динамични, а управляваните субекти - все по-интелигентни. Да се управлява в такава обстановка без прякото участие на науката и на научния потенциал става абсурдно.

Ние все още не можем да се освободим от схващанията, че е достатъчно да се овладеят основите на марксизма-ленинизма, за да може правилно да се управлява на всички равнища; че едва ли ни е необходимо да развиваме науките, свързани с управлението, щом разполагаме с общите истини на научния комунизъм.

Това ни пречи да използуваме потенциала от мислещи, високоинтелигентни и високо квалифицирани икономисти, социолози, инженери психолози и други, с които разполага нашата система.

 

Съвещание на политическия консултативен комитет на държавите – участнички във Вършавския договор, София, 2 октомври 1985 г.

 

Няма съмнение, че ако на нашия научен потенциал се даде възможност да анализира всички явления в социалистическото общество, той може да ни предложи добри решения и рационални подходи. Ние обаче не му предоставяме тази възможност. Плашим се от евентуални грешки. Може някои хора на науката наистина да сгрешат. Но много от научните резултати, които ще получим, ще ни бъдат от полза.

Поставените въпроси имат и важен международен аспект.

Бавното преустройство на политическата и стопанската система като цяло, изоставането в областта на теорията, мудното развитие и решаване на елементарни проблеми на жизненото равнище, изоставането и примитивността в сферата на услугите, увеличаващият се бюрократизъм в действието на държавните органи и т.н. - всичко това се отразява отрицателно и в международното комунистическо движение.

Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически“, „демократически“, „плуралистичен“, „пазарен“ и т.н. модел на социализма, а по същество се свличат на социалдемократически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече - сред революционно настроената младеж. Възникват и сериозни трудности в единомислието и единодействието в между народното комунистическо и работническо движение.

Като не вижда революционна алтернатива в комунистическите партии, радикално настроената част от младото поколение в капиталистическите страни попада под влиянието на леви и ултралеви групировки, част от които имат желание за революционна промяна, но не приемат марксизма-ленинизма като революционна теория.

Всичко това очевидно налага сериозни промени не само в нашето вътрешно развитие, но и в отношението ни към братските комунистически партии извън света на социализма.

Сега е важно да се проявява по-голямо разбиране към техните проблеми и трудности, да полагаме усилия за възстановяване и укрепване на доверието помежду ни. Самите ние следва да се отнасяме

с по-високо чувство на отговорност

за съществуващите у нас слабости и нерешени проблеми, със съзнание, че тяхното премахване е едно от решаващите условия за засилване влиянието на комуни- стическото движение.

Разбира се, могат да се поставят и други проблеми, но дори и тези са достатъчни, за да се разбере, че ако се запазят неблагоприятните тенденции и явления в нашето собствено развитие, ние самите ще предоставим на капитализма обективна възможност в кратък исторически срок:

да извлече максимално едностранни политически изгоди;

да отслаби единството на социалистическите страни чрез икономическо изтощаване и изостряне на нашите вътрешни проблеми;

да ограничи и дори да ликвидира нашите позиции сред развиващите се страни;

да дискредитира социализма като теория и практика.

Ето защо целият този кръг от въпроси трябва да стане предмет на обстоен марксистко-ленински анализ както на предстоящите конгреси на нашите партии, така и при изработването на една нова, научнообоснована стратегия на страните от социалистическата общност.

За разлика от предишни етапи, в които при повратни моменти се променяха само тактически подходи, отделни структури, отделни ръководни органи и лица, сега обсъждането на основните тенденции и потребности на нашето развитие като социа- листическо общество трябва да доведе до Формирането на нова стратегическа платформа. Без да изпадаме в песимизъм, можем да кажем: ако нашите партии закъснеят с изработването на такава глобална платформа, изоставането ни до края на века ще бъде непреодолимо.

 

II. ЗА УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕ МЕХАНИЗМА НА ПОЛИТИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ И ЕДИНОДЕЙСТВИЕ

 

Българската комунистическа партия никога не е претендирала за някаква национална изключителност. Тя има свой собствен опит - и положителен, и горчив. В ръководната си дейност тя е отчитала и своя опит, и опита на другите партии от една единствена позиция - общите интереси на социализма.

Нашата партия цени високо практиката на колективните срещи и взаимните консултации за обмяна на опит и за уточняване на съгласувани действия и решения.

Време е да помислим: задоволява ли ни сегашният механизъм на политическа координация, не трябва ли и тук решително да се отиде напред?

Да вземем например нашата съвместна работа по кардинални проблеми на развитието на реалния социализъм.

Ние фактически не работим заедно.

Естествено, всяка страна прави свои програми и решения, които се разработват от различни партийни, държавни или стопански органи и дейци от различен ранг. Но при тяхното разработване често пъти допускаме едни и същи грешки, защото не използуваме опита и потенциала, които имат всяка партия и страна за ускоряване на нашето общо движение напред.

Ние не си разменяме системна информация за товa какво се върши в една или друга братска партия или страна. Освен това информационният обмен носи често пъти характер на протокол и на взаимна учтивост. Или -което е съвсем неприемливо - такава информация понякога се дава от некомпетентни, а дори и от недобросъвестни информатори.

На тази разпокъсаност в координацията между братските партии по остри и парливи въпроси се дължи често възникването на необоснована ревност, на подозрения и обиди. Заедно с негативните се отхвърлят и положителните елементи в развитието и опита на дадена страна.

Друг пример - ежегодните срещи на секретари на централните комитети на братските партии, които координират различни аспекти от дейността на нашите страни.

Такава практика сама по себе си е положителна. Но ефективността на тези срещи сега не е голяма. Предварително може да се каже как ще протече една такава среща -уточнен дневен ред, подготвени изказвания, построени по позната схема: имаме успехи, имаме и неуспехи, смятаме да предприемем едни или други мероприятия. След това се подписва предварително подготвен документ или съобщение за печата.

Този начин на политическо координиране и консултиране не може вече да ни задоволява. Новата обстановка и новите исторически задачи, пред които са изправени нашите партии, изискват колективните срещи да станат нещо повече от представителни мероприятия и от поводи за уреждане на искания.

Трети пример. Назрява необходимостта от фундаментален анализ на съвременния капитализъм и от изграждането на нов модел на взаимоотношенията ни с развиващите се страни.

Нашата наука стои на правилна позиция при анализа на развитието на капиталистическата система. Независимо от това някои нейни заключения за развитието на капитализма в сегашната му фаза са неточни.

Не е вярно например заключението,

че капитализмът сега преживява криза,

че не може да се приспособи към научно-техническата революция. Напротив, капиталистическата система сега, макар и временно, е стабилизирана повече от всякога.

Политическата власт в напредналите капиталистически страни не е заплашена от работническото движение, от силата на комунистическите и работническите партии. Много са причините, поради които тези партии сега са слаби.

Ние не бива да се самозаблуждаваме и да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия.

 

Тодор Живков с делегацията на СССР за 40-годишнината на социалистическата революция в България, на посещение в НПК „Георги Димитров“, Пловдив, 10 септември 1984 г. Отляво надясно: Никой Рижков, Леонид Греков, Тодор Живков, Иван Боев и Михаил Горбачов.


Не можем да не отчетем, че в „третия свят“ вълната от революционни промени премина. Разбира се, някои страни възприеха социалистическа ориентация. Но повечето от тях поеха пътя на създаване на политическа надстройка, която ще обслужва изграждането на капиталистическото общество. Поради това повечето от тези страни не могат да бъдат за нас онзи резерв, който бяха вчера.

Капитализмът не е застрашен и от такова тежко икономическо явление като огромната задлъжнялост на „третия свят“ към развитите капиталистически държави. Главното, в което се провалиха страните от „третия свят“, е, че те не намериха общо политическо решение за защита на своите интереси. Ако бяха атакували съвместно напредналите капиталистически държави, обстановката сигурно щеше да бъде съвсем друга. Но до такова политическо решение те не можаха да достигнат.

Всичко това налага редица преоценки на нашата тактика и стратегия. Но това не бива да го прави всеки сам поотделно и за себе си. Трябва да го направим заедно, с общи усилия.

Приведените примери показват,

че е необходим решителен обрат в стила на нашата съвместна работа,

стил, който да отговаря на новите конкретно исторически условия и задачи.

Какво би могло да се направи в най-близко време?

Ние бихме могли да организираме предварителна среща на първите ръководители на нашите партии, на която да обсъдим някои от фундаменталните проблеми на развитието на сегашния етап на социализма, проблеми, които вероятно ще бъдат поставени и на предстоящи конгреси.

Може да се помисли дали участието в такава среща следва да е непременно с делегация и протоколен ред на разговорите или да бъде свободен „семинар“ на високо равнище.

Срещи от такъв характер би следвало да се предшествуват от съвместни обсъждания на дейци на науката по възлови проблеми на общественото ни развитие, на които в творческа обстановка да се правят анализи, да се излагат виждания и заключения по разглежданите проблеми.

Нашата партия ще приветствува такива периодични делови, аналитични и дискусионни срещи на високо равнище. На тях ще може да се сумира колективният опит, да се достига до фундаментални теоретически и политически обобщения, да се набелязват главните направления и подходи за решаването на съдбоносните за делото на социализма въпроси. Тези срещи несъмнено ще бъдат висша академия за самите нас, ще обогатяват и укрепват нашата комунистическа солидарност.

Без ни най-малко да подценяваме постигнатите исторически успехи от нашите братски партии, наш дълг и наша историческа отговорност сега е

да поставяме и решаваме по нов начин и с нови средства проблемите на реалния социализъм,

проблемите на разкрепостяване духа и енергията на нашите народи, проблемите на развитието на човека, на неговия материален и духовен напредък, на нашата обща стратегия в съвременния свят.

 

В заключение. Очевидно е, че при анализа и решаването на назрелите проблеми на по-нататъшното ни развитие трябва да проявим необходимата мъдрост и такт, да намерим верния политически подход с оглед на нашето вътрешно развитие и на международното комунистическо движение. Ще бъде грешка, ако се заровим в слабостите си, ако дадем материал и повод на нашия класов противник да ни атакува. Не бива никому да позволим да бъдат поставени под съмнение огромните исторически постижения, които завоюва светът на социализма, и особено историческият принос на Съветския съюз и неговата решаваща роля за укрепване единството и мощта на социалистическата общност, за запазването на световния мир.

Всичко това обаче не означава, че не трябва да видим действителността такава, каквато е. Историята няма да ни прости, ако отлагаме решаването на назрелите проблеми. Всяко колебание и забавяне може да нанесе непоправима вреда на нашето велико дело.“


 


Страница 10 от 235