Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

ГОЛЯМОТО ПРЕЦАКВАНЕ

Е-поща Печат PDF

Отново ще избираме европейски депутати и се замислих какво ли беше, преди и след и защо в голяма част от населението остава усещането за голямо прецакване.

Малко като голяма любов по снимка, а след това булката се оказва Мара общата, за която всички освен нас знаят.

Още от деветдесетте години психодесните ни размахват като бонбон намеренията на България да влезе в ЕС и НАТО.

На народ, който доскоро е мечтал за западния начин на живот, за истински „Тоблерон” и да си купува свободно дънките, които ги имаше само в „Кореком”. А след това наивно се надявахме, че дивият капитализъм, който настъпи в България, може да бъде озаптен от строгите и справедливи правила на Европейския съюз. И ето, повече от десетилетие след това, установяваме, че много, ама много сме се минали, и ЕС не е това, което искахме.

 

 

– Ние искахме да няма режим на тока, а получихме затваряне на блокове в АЕЦ „Козлодуй” и цена на тока, която направи всеки втори българин енергийно беден. Искахме евтино производство на ток, а получихме „зелена” енергия, от фотоволтаичните паркове на тези, които използваха наивността ни и сега им плащаме.

– Ние искахме свобода на словото, а получихме новговор и политкоректно говорене, което не ни разрешава да казваме това, което мислим. Вече нямаме право да назоваваме проблемите с истинските им имена. Нямаме право да казваме кои ни убиват, изнасилват, ограбват, кои са заплаха за нас. Имаме право само да ги издържаме и да им угаждаме на претенциите.

– Искахме равноправие за всички, а се оказа, че доскорошните уж неравноправни, станаха по-пълноправни от нас. Равноправието се оказа розова илюзия, която в реалността се оказа задължение да мълчиш и да спазваш нечии други права, докато ти нямаш дори правото да възразиш.

– Искахме да се опази природата, а получихме бетон навсякъде. Искахме зелени гори, а получихме европейски програми за броене на комарите за по 1,6 милиона лева. Вместо защита на хората, получихме защита на мечките. Вместо разходки в гората, получихме частни гори, частни плажове, частни имоти, изсечени безмилостно дървета.

– Искахме правосъдие, а получихме корупция. Надявахме се ЕС да контролира тогава малкото подкупни съдии и прокурори, а получихме 90 % такива. Вместо да осъществява контрол и да помогне за правосъдната ни система, ЕС си пише едни доклади, а българинът се съди по 30 години и губи имоти, пари и какво ли още не, заради несправедливата и корумпирана съдебна система. Вместо справедливост, получаваме политически арести, тайни арести на възрастни и деца и всичко това под благия поглед на Европа.

– Искахме пазари, а получихме катастрофа с икономиката ни. Защото някой някъде беше договорил квоти. Защото ЕС има изисквания, които поставят българските производители в невъзможност да бъдат конкурентоспособни. Защото в същността си ЕС си остана ИКОНОМИЧЕСКИ СЪЮЗ на най-силните европейски държави, а те защитават своите производители, а нашата икономика я убиха. Забраниха ни да търгуваме с традиционни пазари като Русия, заради политическите борби на Брюксел и Москва. Загубихме и арабските пазари, заради безумната политика на европейските държави.

– Искахме развитие на селското стопанство, а получихме избиване на животните и убиване на земеделието. Вместо прочутите български домати, праскови, ябълки, получихме пластмасовият вкус на европейските ГМО продукти.

– Искахме мир, а получихме разруха в армията, унищожаване на цялото ни въоръжение и след това покупка на второ качество оръжие от стратегическите ни съюзници.

– Искахме децата ни да растат спокойно и да са сигурни в бъдещето, а получихме Истанбулска конвенция, джендърпаради, отнемане на деца от родителите и Стратегия за детето.

– Искахме свобода, получихме Големият брат.

– Искахме инвеститори, а дойдоха колонизатори, които ни ограбват златото и другите метали, които изсякоха горите ни и отровиха реките. Които вместо европейски заплати, превърнаха работниците си в азиатски роби.

– Искахме да станем богати и доволни като западните капиталисти, а се превърнахме в роби на труда в България и берачи на ягоди в техните уредени държави. Интелигентните, образовани и кадърни избягаха да работят за повече пари в стратегическите ни партньорски държави, а тук затваряме болници и хората умират от липса на лекарска помощ. В университетите ни се учат специалисти, които след това работят в други държави, а не тук.

– Искахме европейски пътища, а получихме най-скъпите в света и най-некачествените магистрали.

– Искахме европейски доходи, а получихме 200 лева пенсия и хора, умрели от глад и други, самоубили се от мизерия.

– Искахме свободен бизнес, а получихме капиталистически акули, близки до управляващите, които удушиха малкият и среден бизнес.

– Искахме ЕС да контролира продажните ни политици, а се оказа, че всички са такива, а ЕС има нужда от политици, които да са послушни и манипулируеми и за едно конгречулейшънс готови да продадат народа си. Българинът наивно вярваше, че ЕС няма да позволи мафията да управлява България, а се оказа, че именно това е най-удобно на Брюксел, защото не искат втори Орбан и Салвини.

– Искахме свободно движение на хора, а получихме 3 милиона избягали от България и различни на границата.

– Искахме ЕС да ни помага с пари от еврофондовете, а се оказа, че тези пари се разпределят само между управляващите. Вместо за нови стада, за опазване на горите на Черноморието, за приюти за бедни, болници и училища, парите отиват за къщи за гости и апартаменти на политиците.

И….тогава за какво? За да имаме честта да сме „европейска” държава. За да могат политиците да получават огромни заплати и да крадат от еврофондовете!? За да отнемат децата ни? За да гледаме София-прайд?

ЗА КАКВО???

Време е да си отговорим какво точно очакваме от Европейския съюз, време е да поставим НАШИТЕ ИЗИСКВАНИЯ НА ДНЕВЕН РЕД, и ако се окаже, че ЕС не може да ги даде – развод! Ако ни пуснат, разбира се, защото, както се говори, са ни договорили за буферна зона на гостите на танте Меркел. И никой не се интересува от нас…


 

 

ПАПА И ПАПИЩАШИ

Е-поща Печат PDF

Според Хегел, всички събития в историята се случват по два пъти. Маркс отбелязва: „Оставаше да добави: първия път, като трагедия; втория – като фарс.“ Съдейки по медийната и политическа гълчава около визитата у нас на папа Франциск, няма как да не се съгласим с автора на „Немска идеология“ Карл Маркс. Но трябва да признаем, че българските политици – преди и след Освобождението, са превърнали във фарс всичките си пазарлъци с Ватикана. От времето на Драган Цанков и Йосиф Соколски, до това на Бойко Борисов.

В знаменитата творба на покойния Тончо Жечев „Българският Великден, или страстите български“ е описан първият опит за експлоатиране на Светия престол за целите на българското политическо освобождение. Драган Цанков завел в Рим бившия хайдутин Йосиф Соколски, като предложил на Папата той да го ръкоположи за български църковен глава. В замяна, обещал българите да станат католици. Обаче старият хайдутин, като си пийнал, се загледал с мерак в тънкото кръстче на принцесата и започнал да разказва хайдушките си подвизи. Когато групата на „папищашите“ се завърнала в Цариград, Петко Рачов Славейков натоварил Йосиф Соколски на един кораб и го изпратил за Одеса. Старецът, впрочем, бил започнал да се разкайва за стореното в Рим и инициативата на Драган Цанков се провалила. Оказало се, че самият Цанков наистина е приел католицизма. Свободата иска жертви! А според Любен Каравелов „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!“

 


Близо един век по-късно, евреинът атлантик Соломон Паси ще каже: „Майната му на православието!“. И ще докара у нас папа Йоан Павел II, уж за да ни „амнистира“ за опита за покушение срещу него на 13 май 1981 г.. Немъдрий Соломон беше забравил, че тъкмо западните благодетели на неговия „Атлантически клуб“ ни бяха натопили за нещо, за което кардиналите във Ватикана са имали много по-големи основания: атентата срещу главата на Римокатолическата църква. Понеже Йоан Павел II беше започнал да разравя финансовите и други далавери на Ватикана. Атентатът бе извършен от един турски „сив вълк“, Мехмет Али Агджа, но ЦРУ и италианските тайни служби забъркаха в него България чрез българина Сергей Антонов, служител в бюрото на БГА „Балкан“ в Рим. След като престоя известно време в италиански затвор, Агджа беше върнат в Турция, където го освободиха. А още докато беше в Италия, папата го опрости. Докато Сергей Антонов беше освободен с аргумента „недостатъчни доказателства за вина“, но излезе от затвора с разбита психика. По-късно почина в самота и нищета в София, без хора, като папа Йоан Павел II, Клеър Стърлинг, Дими Паница, Алекс Алексиев и други да изпитат някакво чувство за вина и срам. Това не попречи на нашите политици, водени от Дедо Цар, да славословят и посрещнат с почести точно този папа.

И ето че преди седмица пак посрещнахме и изпратихме един папа: Франциск I - първият не европеец на престола във  Ватикана. Човекът сигурно е свестен и народен, щом без страх нарушава протокола и слиза от „папомобила“, за да се ръкува с обикновените миряни и да гали детски, вместо премиерски глави. Само възпитанието изглежда не му позволи да отблъсне напъните на политици безбожници да се огреят на неговата светлина. През 80-те години у нас беше издадена книгата „Свещеният вертеп“ на Антоан Жоган Пажес - Лео Таксил. След като прекарал години във Ватикана, той споделил публично мръсните тайни на Светия престол, оборвайки тезата за непогрешимостта па папата. За един от папите, който по своята скромност напомня за папа Франциск, Лео Таксил пише: „Той бил човек честен, следователно абсолютно негоден да бъде папа!“ А за друг ще отбележи: „Той живял кратко и това било единственото добро дело в живота му!“. Така че сърдитните на Бойко Борисов по повод на критиките за посещението на папата у нас са неоснователни. Факт е, че лично премиерът нарече посещението политическо. Наистина, Франциск I дойде у нас не по покана на Светия синод на БПЦ, а по настояване на Бойко Борисов. Сиреч, дойде като държавен глава, а не толкова като католически духовен глава. А това, че вечерта на Гергьовден събра на площад „Александър I“ представители на всички вероизповедания в България, с изключение на православното, намирисва на икуменизъм и прозелитизъм. Отказът на Светия синод на БПЦ да участва в този политически цирк беше съвсем предвидим. Резилът остана за политиците ни, които се въртяха край папата, като пеперуди край пламъка на свещ. С едничката мисъл, как това ще им помогне да отклонят вниманието от поредицата гейтове и да изпратят достатъчно депутати в ЕП, за да обявят поредния си „успех“.

Ден по-рано, на летище София папата беше посрещнат от премиера Бойко Борисов, облечен както рядко се случва, в официален костюм, който май му е отеснял. По този повод се появи анекдот, според който едно детенце, гледайки предаването на телевизията, казало на баба си, че вижда двама папи: единият в бяло, другият-в черно. А баба му обяснила ситуацията така: „Само белият е папа, другият е Господ!“

Когато гръмнаха скандалите „Апартамент гейт“ и „Къщи за гости“, герберите обясняваха атаките срещу управляващите с Евроизбори 2019. А визитата на папа Франциск, изпросена от Бойко Борисов и започнала в навечерието на Гергьовден, няма ли връзка с изборите за ЕП? Има и още как! Да оставим настрана срещите му с премиера, президента и Светия синод на БПЦ. Да забравим и това, че тренировката за парада по случай Деня на храбростта и Българската армия бе отложена, заради спомената височайша визита. Но не можем да пропуснем думите на Борисов, че папата го похвалил за евроатлантическата интеграция на Западните Балкани. Когато Меркел и Макрон се срещнаха в Берлин, за да обсъдят въпроса за Западните Балкани и тяхното евроатлантическо бъдеще, защо не поканиха балканския „евроинтегратор“, който внесе тази тема в дневния ред на българското европредседателство? Да не би скандалите с къщите за гости, построени с европейски пари, да са разколебали доверието им в Бойко Борисов? Случайно ли Макрон заяви, че Шенген може би трябва да се редуцира, вместо да се разширява? Кого упрекна папа Франциск, като прикани нашите политици да осигурят препитание на младежите, за да не бягат? Ами призива му християните да отворят сърцата си за нуждаещите се от подслон? В това ние разчитаме призив за промяна на отношението ни към бежанците и мигрантите, които напират към портите на Европа? И само приятелството на Борисов с Ердоган все още задържа мигрантския потоп. Защо никой не навря в носа на Светия Отец „Великата българска ограда“, с която Борисов се хвали навсякъде, въпреки че я издигнаха партньорите му от ОП?

Що се отнася до мира, за който се помоли папата, как нашите „божи помазаници“ обясниха на Ватиканския гълъб на мира, че отиват да преговарят в САЩ за закупуването на изтребители F-16, които още не се произвеждат? Явно и с миролюбието ще парадираме, както с апартаментите: докато ни хванат в лъжа и измама. Засега все още, поне за парадите, имаме самолети и хеликоптери, които летят и при облачни небеса. Както и зенитно ракетни комплекси, самоходна артилерия, танкове и бронетранспортьори, които вървят на собствен ход. Засега! Но е лоша поличба фактът, че на този парад нямаше вертолет с националния трибагреник: Ми-17 падна преди година, убивайки своя екипаж!

Докога отлаганата неколкократно модернизация на Българската армия  ще бъде предизборна дъвка на управляващите? Не е ли време генералите да се вслушат в съвета на президента Радев и да скъсат с мълчаливото си съучастничество в престъпленията на политиците към националната сигурност!?

Папата дойде, видя и си отиде: с иконите и купичката кисело мляко, подарени му от премиера. От това, естествено, Господ не стана българин. Но употребата на височайшата визита за реклама, не на България, а на Бойко Борисов и неговата скапана коалиция оставя горчив вкус в устата ни. И някак си ни напомня въпроса, който Бащата на народите Йосиф Сталин задал, след като го предупредили за влиянието на папата: „А той колко дивизии има?“ Далеч преди това Ботев пише в стихотворението „Борба“:

„Светът навикнал хомот да влачи,

Тиранство и зло и до днес тачи;

Тежка желязна ръка целува,

Лъжливи уста слуша със вяра:

Мълчи, моли се, кога те бият,

Кожата да ти одере звярът

И кръвта да ти змии изпият,

На бога само ти се надявай:

Думай, моли се и твърдо вярвай-

Бог не наказва, когато мрази .

Тъй върви светът! Лъжа и робство

На тая пуста земя царува!

Кое от написаното не е истина и днес? Но, нито папата, нито Макрон, Меркел или Рюте могат да обяснят как християнските ценности ще бъдат основа на човешкия морал на фона на развихрената джендър пропаганда. А тя е стигнала до ЕП и ООН. С неимоверни усилия нашите управници бяха заставени да отхвърлят Истанбулската конвенция на Съвета на Европа и Глобалния пакт за миграцията на ООН. Но, ето че отново ни се пробутва една стратегия за детето, която заплашва с нов кръвен данък родители, вразумяващи своите палавници с шамари.

Боже, пази България!

 

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 


Страница 10 от 282