Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ВЪЗХОДЪТ НА ГРАБЕЖИТЕ И БЕЗНАКАЗАНОСТТА

Е-поща Печат PDF

или Основанията за идемнитет*, закрепени в чл. 69 от Конституцията на Република България

 

Този брой вече бе изпратен в печатницата, когато в събота, 25 юли,  се състоя митингът, обявен от БСП, „Буздлуджа на жълтите павета“. Както разбирате, наложи се той да бъде преформатиран. Не само заради възторжените социалисти, заявили своето единство и решимост „да защитават децата си, семействата и родителите си от грабежа“, както обяви Корнелия Нинова, под нестихващите овации и скандирания на хилядите присъстващи, но и заради отговора, който получиха „платените глашатаи на едноличната власт и разединителите в БСП“: „Ние сме единни. Ние сме заедно. Ние сме силни и сме тук да ви кажем: „Оставка!“ (Поместваме пълният текст на словото на Корнелия Нинова, стоплило с надежда и увереност сърцата и душите на социалисти и симпатизанти, както и речта на проф. Румен Гечев).

В планировката на броя за изтеклата седмица на първо място, разбира се, бе поредното пламенно и мъдро слово на президента на Републиката Румен Радев, произнесено на среща с граждани, отстояващи държавността в България. В него държавният глава открои основната задача пред българското общество: „Да отворим път за конституционни реформи, които да укрепят гражданските права и контрола на управлението, да гарантират разделението на властите и да прекършат корупцията, която ражда престъпност и бедност.“ (Пълният текст на словото на президента Румен Радев).

С това, разбира се, не свършват усилията на „Нова Зора“ да бъдат събрани на едно място най-значимите политически изявления през изминалата седмица. В петък, 24 юли, министър-председателят Борисов, разбираемо глух за призивите „Оставка!“, представи на НС предложение за кадрови промени в Министерския съвет. Сменени бяха министърът на финансите Владислав Горанов, министърът на икономиката Емил Караниколов, министърът на вътрешните работи Младен Маринов, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, както и министърът на туризма Николина Ангелкова.

При обсъжданията в НС характерни и запомнящи се със своята категоричност и експертност бяха изказванията на председателя на парламентарната група на „БСП за България“ Корнелия Нинова и на изтъкнатия икономист и непримирим критик на икономическата политика и разобличител на „далаверите“ на правителството проф. Румен Гечев. (Изказването на Корнелия Нинова).

 

Дотук, е всичко онова в броя, което по наша преценка е важното документално наследство на последната политическа седмица. Иначе тя бе характерна и с пълна мобилизация на „платените глашатаи на едноличната власт“, както и на някои „шепиловци“, присъединили се към тях, заради щедри надници.

В своя бележник телеграфно съм отбелязал: Джамбазки – подозира; Чуков е смутен!; Любо Огнянов пита... Няма обаче да коментирам опусите им. Мислех да отделя все пак Боян Чуков и да му обърна приятелски вниманието как вече месеци стремглаво се снизява авторитетът на собствената му експертност, поради необективното му и предпоставено отношение към всяка изява на президента Румен Радев. Отказах се обаче, не само защото като автор е стоял достолепно със свои текстове на страниците на „Нова Зора“, но и защото ми е неудобно да призная, че в случая неговата „креативност“ съвсем е загърбила алтруистичното начало. Сиреч, беше време, когато безсребърните идеи и цели на „Нова Зора“ бяха съзвучни и с неговите идеи. Но „Нова Зора“ ли не знае какво е недоимък и безпаричие!...

Към позициите обаче на две други имена Иван Гарелов и Огнян Минчев,  имам какво да кажа. И с двамата почти никога не съм гледал в една посока. С „Мистър Панорама“, още от времето когато той забрави за какво агитираше народонаселението по време на т.нар. „голяма екскурзия“.  А с Огнян Минчев, може би защото е най-убедителното доказателство, че характерът и ценностите са по-рядко срещано качество от таланта и неговите превъплъщения. В случая обаче и за двамата имам да кажа похвални слова.

За Иван Гарелов, заради седемте му позиции, затова кое е вярно и кое е невярно, относно протестите. Все по-друго си е, когато „стар вол“ изоре нивата. Вярна е тази мъдрост. И тезите му – ясно формулирани, и контратезите му – убедителни. И няма да е Гарелов, разбира се, ако не поднасяше на читателя и съответния извод. Човекът правилно е школуван и много добре знае, че особено важно е,  „бенефициентът“ да бъде подпомогнат, да бъде насочен. Няма значение че, и в случая не е минало и без „хлебарки в супата“. Но затова – по-нататък.

Огнян Минчев обаче разпространи позицията си „Разприятелявам“. Ще я цитирам дословно, което съвсем не значи, че се „сприятелявам“ с Огнян Минчев. В края на краищата той също е Минчев! И нему веднъж се полага да заяви позиция, с която и „краснокаричният“ Минчо Минчев, както неведнъж ме е наричал, може да се съгласи с него.

„Разприятелявам. Доста хора – и подкрепящи, и опониращи на протеста. Хора, които смятат че целта оправдава средствата.

Че „революцията“, отменя човещината. Че корупцията е извинима на фона на други придобивки. Че лумпени могат да се гаврят с жени, само защото са в политическа позиция и са отишли да я защитават в телевизионно предаване.

Разприятеляването не е обида или игнориране – то изразява моята позиция, че определени граници на публичната етика са арогантно погазени и аз не желая да се примиря с това.“

Това е текстът, написан по повод случая с Даниела Дариткова и Корнелия Нинова, които станаха обект на лумпенски планиран произвол, след участието им в „Панорама“, в петък вечерта (24 юли), което стана още един повод броят на „Нова Зора“ да бъде преформатиран и дописан.

Към позицията на Огнян Минчев относно това „демократично приключение“, нямам какво да добавя. Относно инсинуациите му обаче за „сметките“ на президента Радев ще кажа на това „старо магаре“ (изразът е негов, на Огнян Минчев), че се досещам къде му убива самара. И тъй като нататък материята не би търпяла дребни пощипвания, ще изпиша сега и възражението си към два от изводите на Иван Гарелов.

Относно това, че протестът няма платформа „Мистър Панорама“, съвсем панорамно обобщава: „Това е силата им. Останалото е работа на политиците!“ И по-нататък: „Не сочели алтернатива. Алтернатива винаги има. Ще се появи на свободните и честните избори.“

Да, ама не! И ето защо. Вярно е, че президентът Радев призовава за конституционни реформи и пр. Огнян Минчев обаче инсинуира, че нему нямало да му стигнат три месеца служебно правителство и, че едва ли не, Радев ще узурпира властта.

Определящ в случая е изразът „конституционни реформи“. И това, което плаши „старото магаре“ съвсем не са вездесъщите елементарни внушения за „президентска република“. Истинската заплаха е във  възможност едно ново Велико народно събрание да приеме основен закон, който да изключи въобще възможността за антисоциални, антидържавни и антинародни политики. Защото само това може да промени нещата, както и яслата, а и зобта за „магарето“. В сега действащата Конституция вече 30 години тези политики се осъществяваха под закрилата и привидната демократичност на чл. 69. Нека си припомним какво гласи той: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“. Което означава, че народните представители са освободени предварително за наказателна отговорност за делата си в Народното събрание. И става така, че „обобщено казано“, нашата туземна колониална администрация, „избрана демократично и законно“ предлага чрез Министерския съвет или съответните лобистки канали законопроекти, които народните представители гласуват „безстрашно“, в съответствие с охраната, която им осигурява чл. 69. И защото, както казва Достоевски „Като няма Бог, значи всичко е позволено!“, се приемат закони с такива последствия за народа и държавата, които никакъв разум и логика не може да узакони. Така чрез ненаказуемата безотговорност стават възможни и всички ония политики, които доведоха до разгром на селското стопанство, на индустрията, на здравеопазването, на образованието, на службите за сигурност и армията, и пр., и пр. Стана възможен и прикритият зад „колективната воля“ процес на  приватизация, както и тези невиждани в историята на България разруха и грабеж, осъществени в условията на ненаказуема безотговорност. Ето затова „останалото“, за което говори Иван Гарелов, съвсем не е дело само на политиците. И ако „алтернативата“ все пак се появи, реката на живота ще продължи да си тече в старото корито на безнаказаността, а политиците, макар и подменени, ще продължават да вършат пак същото!

Примерите за възход и падение в грабежа и безнаказаността, са неизброими, но аз ще посоча само един от най-големите съсипители на София Стефан Софиянски. Днес той е „бял и пухкав“, защото е оправдан по всички съдебни дела за деянията му като кмет на София. Деяния, които буквално оглозгаха столицата до кокал.

Мъдростта на живота показва, че не се ли запише в Конституцията ясно и откровено, и не се ли повтори в законите тезисът, че за резултатите от управлението на държавата се носи наказателна отговорност, от тези които упражняват властта, нищо не би могло да се промени в живота на българското общество.

Ето това би трябвало да има предвид и президентът Радев, когато инициира съответните конституционни реформи. Тази тема е дискутирана твърде често на страниците на вестник „Нова Зора“. В бр. 47 от 15 декември 2015 г., анализаторът Иван Ценов обяви защо и по какви причини за българина думата „реформа“ е равнозначна на разруха.  Тогава за пореден път бе анализирано превратното действие на институтът, обозначен с термина „идемнитет“, закрепен с № 69 в Конституцията на Република България. Казвам превратно, защото в последните 30 години именно този институт, еманация на представата за демократичност, създаден, за да гарантира „освобождаването от страха за евентуална наказателна отговорност на народните представители“, гласували съобразно свободната си воля, доведе до там, че дори за геноцида, произтичащ от приеманите закони и осъществяваните от изпълнителната власт политики, да не може да се търси отговорност!

Материята е сложна и съвсем не подлежи на трактовка от хора, за които древните са казвали: „Обущарю, не по-високо от обувките!“ И ако аз все пак си позволих да се докосна до темата, нещо, което би ужасило покойния приятел на „Нова Зора“, проф. д-р Велко Вълканов, светла му памет, то е защото и след поредните светли надежди на младите хора за промяна и просперитет на Отечеството, виждам, как може да се окажем отново пак в същото блато, само че още по-неизбродно. И още по-безнадеждно.

На всички протестиращи, в името на България, на всички непримирими със злото, с които до сетен дъх ще е сърцето ми, ще си позволя да препоръчам знаменитата книга на монсеньор Джузепе Томазо ди Лампедуза – „Гепардът“. В нея, уви, е закодирана логиката на всеки бунт против статуквото, в който определящ не е моралът на правдата: „Трябва всичко да се промени, за да си остане същото!“

Звучи безнадеждно, но не и обезкуражаващо. Нали целта е нищо, а всичко е смисълът на движението към нея!


 

ПОБЕДАТА НА МПО В САЩ И ПРОВАЛЪТ НА ПЪРВАТА МАКЕДОНИСТКА ПРОПАГАНДНА КАМПАНИЯ

Е-поща Печат PDF

След налагането на курса за „македонизация“ на българското население в ФНР Македония, комунистическата власт в Скопие осъзнава, че трудно ще постигне целта си, ако македонската българска емиграция в Новия свят продължи да защитава истината за своя национален произход. Поради това е решено през есента на 1946 г., македонистката пропаганда да се прехвърли вече и в Северна Америка, където по това време живеят най-много македонски българи. За целта, през декември 1946 г., във връзка с годишната сесия на ООН в Ню Йорк, като член на югославската правителствена делегация пристига и председателят на Народния фронт в Скопие - Димитър Влахов. Неговите началници от ръководството на МКП решават да реализират задачата си прикрито – „зад държавническа дейност“, защото разбират отлично, че македонистката пропагандна кампания не би могло да се осъществи, из територията на САЩ в „открит вид“. На първо място, защото подобен ход би поставил югославската страна в конфликт с управляващите във Вашингтон, а на второ, заради голямото обществено влияние на Македонската политическа организация (МПО) сред близо стохилядната българска емиграция в Северна Америка, отляла се след 1903 г. от старите предели на Отечеството и от Македония. МПО е основана на учредителния си конгрес проведен от 1 до 4 октомври 1922 г. в град Форт Уейн, щат Индиана. Най-важна роля за стабилизирането й като активен член на българския емигрантски патриотичен фронт в Новия свят изиграва изпратения през 1924 г. от Тодор Александров – Йордан Чкатров.

Прекрасен организатор и пламенен оратор, той изпълнява блестящо длъжността секретар на ЦК на МПО през първите, най-трудни години от нейното съществуване. Поради това, през последвалите 3 десетилетия, МПО се утвърждава като последователен защитник на историческата истина за съдбата на българите в Македония. Организацията води и непримирима борба срещу асималаторската политика на управляващите в Белград и Атина по отношение на българите във Вардарския и Егейския дял на областта. Ръководна роля в ЦК на организацията, след Втората световна война имат Петър Ацев, Любен Димитров, Христо Низамов, Лазар Киселинчев и др. А Димитър Влахов, след като пристига в Ню Йорк, вместо да работи в международната организация, тръгва да обикаля онези градове на САЩ, в които функционират все още комунистически структури на балканската емиграция. Връзката която той търси с тези българи е естествена, тъй като до 1949 г. балканските (и българската в частност) секция към Американската комунистическа партия, все още водят активна и легална обществено-политическа дейност. Целта му е чрез срещи и разговори с хората, да намали лошото впечатление, което се формира и сред българската емигрантска левица, от поведението на неговия режим в Скопие, спрямо българите в Македония.  На първото публично събрание, проведено в Ню Йорк, скопският емисар говорил дълго за "големите успехи" постигнати от НФРМ в областта на народното стопанство, просветата и културата. В македонската република се обучавали 98 000 ученици с активната подкрепа на държавата; поради това нормално функционирали училища и за "сръбските колонисти и две училища за власите"; новата „македонска азбука“ „се поглъщала жадно от всеки просветен македонец”, защото с нея най-точно се отразявали силните чувства и положителните емоции, които движели народа в хода на започналата „велика промяна“ на живота във ФНРМ  и т.н.

ЦК на Македонската политическа организация в САЩ, Канада и Австралия, обединяваща бежанците от Македония след Илинденското въстание от 1903 г., получава веднага, чрез своите представители в Ню Йорк, подробна информация за първата изява на прословутия скопски емисар. По повод на пропагандната му акция в Ню Йорк, МПО отправя до Димитър Влахов едно отворено писмо. То съдържа пет въпроса, свързани с прехвалената политика на успехи, постигнати от новия режим във ФНРМ. Питанията на ЦК на МПО са представени в следната последователност: Защо по време на своите изяви в Съединените щати, висшият функционер на МКП не казва нито дума - "има ли в югославска Македония българи"? Или няма такива хора? А ако има българи, защо само те нямат свои училища? Нима те не желаят децата им да са образовани и достойни граждани на своята Родина? Защото е добре известно, че българите навсякъде и всякога изпитват голямо преклонение пред науката и дори през епохата на османското владичество са жертвали мило и драго, за да дадат светско образование на своите чеда.  След това ЦК на МПО продължава да пита:  знае ли Димитър Влахов на какъв език е бил написан манифеста при обявяването на Илинденското въстание в 1903 г.? След като новите управници в Скопие дават видимост, че ценят заслугите на Гоце Делчев в освободителната борба, то дали те знаят "на какъв език говореше и проповядваше Гоце"? И последно - по време на турския режим, Димитър Влахов е бил в Македония. Може ли да си спомни той за "какви считаха турците македонските славяни". "Не само ние, но и целият културен свят знае, че от памтивека, в Македония са живеели българи... На този континент /Америка б.м./ има над 90 хиляди македонски българи и 90 на сто от тях никога не са били в България. Как може за една две години да изчезнат българите от Македония“, се казва в края на първото отворено писмо изпратено до Димитър Влахов. Завършвайки питанията си, ЦК на МПО отхвърля категорично и пропагандните твърдения за "културния напредък", реализиран във ФРМ, на базата на "новия македонски език". "Нов език не може да се създаде за две-три години! Езикът не може да се постави в химическа епруветка, за да излезе друга сплав. Нито пък може да се изпари, както иска да го изпарят сегашните управници на югославска Македония, декларира ЦК на МПО... Затова всички македонски българи тук, (в Новия свят б.м) трудно разбират новия "македонски език", на който се пише вестник “Нова Македония", се казва в края на документа изпратен до Влахов.

Острата критична реакция на организираната българска патриотична емиграция в Америка срещу изявите на Димитър Влахов, поставя под съмнение по-нататъшния успех на пропагандата, предприета от скопския емисар. Вестник „Македонска трибуна”, където са публикувани материалите,  се получава във всички градове на САЩ, Канада, Австралия, Аржентина, Бразилия и пр., защото там съществуват по това време български патриотични емигрантски организации. Ето защо Димитър Влахов преценява, че би трябвало по някакъв начин да заглади лошото впечатление, формирало се сред българските изселници, на базата на крайно неудобните въпроси, поставени му публично от ЦК на МПО. Затова вместо да заседава в сградата на ООН, след Ню Йорк, той отново продължава обиколката си из Щатите. Голямо пропагандно събрание му е устроено и от сръбското дружество на балканските комунистически общности в град Детройт. Там Влахов говори общо върху историята и постиженията на освободителното движение в Македония през ХIХ и ХХ век. Привежда като пример доклада на Карнегиевата анкета от 1914 г., за да илюстрира големите размери на "злодействата, извършени в Македония" в ново време. И естествено, довежда разговора до новата власт в ФРМ, наложена през есента на 1944 г. Тя трябвало да се разглежда като "връх" в борбите на "македонския народ" за свобода и всестранен напредък.

Разширяването на пропагандната кампания от страна на Димитър Влахов дава възможност и на организираната българска патриотична емиграция в Новия свят, да продължи политическото си настъпление, за разобличаване на идеологията, пропагандирана от комунистическия емисар на Скопие. Вече чрез разкриване духовния облик на самия Влахов сред изселниците, защото между тях той е известен само като деец на Коминтерна, но хората не познават онези негови действия, чрез които може да се покаже истинската същност и на режима, управляващ в Скопие. Във връзка с проявите в Детройт, ЦК на МПО изпраща ново открито писмо до Влахов. Там най-напред е направен важния извод, че МКП няма нито възможност, нито самочувствието да разгърне открита пропаганда на македонизма сред българските изселници от Македония. Поради това, под прикритието на "държавнически ангажименти" по линия на ООН, комунистическата власт в Скопие е организирала по същество първото си пропагандно-идеологическо настъпление на македонизма сред емиграцията в Новия свят. И то пряко – на територията на САЩ. Този висш представител на режима преследвал една единствена цел - да поправи накърнения имидж на властта, която представлява, заради нейните антибългарски гонения. А щом като тази истина е лъснала пред очите на емиграцията и американското обществено мнение, с цялата си яснота, то ЦК на МПО кани Влахов в бъдещите си публични изяви из Америка да бъде любезен да дава обяснения поне на още 6 важни въпроса. Първо, като какви "са описани македонските славяни" в експлоатирания от скопския пратеник доклад на Карнегиевата комисия? Там споменават ли се  „някъде македонци“ или се говори само за „българи“? Това е важно да се уточни, защото целият цивилизован свят познава съдържанието на безпристрастната международна анкета, проведена в Македония сред Балканските войни, с финансовата подкрепа на американския мецанат Ендрю Карнеги. Второ, какви обстоятелства са станали причина да "почине" в затвора бившия секретар на ЦК на МПО -  Йордан Чкатров? Защото той е любимец на българската патриотична емиграция в Новия свят.

Емиграцията, познавайки неговият характер е сигурна, че той не е бил в състояние да извърши нищо престъпно срещу своя народ? Дали лидерите на МКП не са се опасявали от авторитета и влиянието на хора като него сред народа във ФНРМ и не са ли създали те условията, поради които Чкатров е „почитал“ в затвора? Трето, по какви "висши съображения", заедно с него "народната власт" в Скопие е ликвидирала големите български патриоти от Повардарието - Спиро Китинчев и д-р Асен Татарчев? Четвърто, по каква логика същата "народна власт" в Скопие хвърли в затвора "един от първите борци - Методи Андонов - Ченто"? Нали той стоеше начело на властта в ФНРМ след септември 1944 г.? Какво от неговата дейност е породило „този обрат в отношението на властта“? Има ли там някаква роля несъгласието на Ченто с жестоката антиблългарска политика реализирана във ФНРМ? Пето, защо са станали бунтовете в района на град Ресен, през миналото лято и как са били потушени те от властта? И накрая - вярно ли е, че "народната власт" в Скопие предава православната църква във ФРМ на сръбския патриарх и Синода му в Белград?

Второто отворено писмо на ЦК на МПО до Димитър Влахов от декември 1946 г. оказва съкрушително въздействие върху скопския македонистки емисар. Поставен в положение да не може да отговори убедително на нито един от зададените му въпроси, той е принуден да спре по-нататъшния ход на пропагандната си шетня из Съединените Щати.

За да не признае все пак публично политическият си провал, с подкрепата на свои съмишленици в Детройт, Влахов подава в секретариата на ООН един специален „меморандум“. По това време, делегацията изпратена от ЦК на МПО, вече е посетила седалището на световната организация и след серия срещи с влиятелни фактори там, е депозирала свой меморандум. С този документ организираната българска патриотична емиграция в Северна Америка иска световната организация да съдейства, за да се образува една „свободна и обединена Македония“. Защото само по този начин, според ЦК на МПО, е възможно българите там да се признаят за доминираща етническа общност сред населението.

Във Влаховия контра меморандум депозиран пред ООН, спекулативно се обявява, че на МПО не бивало да се вярва нищо, тъй като тя била "фашистка организация"!? В случая скопският емисар има предвид, че през 20-те и 30-те години МПО има идейни връзки с Иван Михайлов, който не основателно е обявяван за привърженик на фашизма. Със своите действия МПО се стремяла само да "забие нож в гърба на народа" на НФРМ. Тази стъпка на Влахов вече пренася конфликта между властта в Скопие и организираната българската патриотична емиграция в Новия свят на международно равнище. Защото скопският емисар прави открит опит да злепостави българската патриотична емиграция в Северна Америка и пред правителствата на Съединените щати, Канада и Австралия. Той очевидно е бил в течение, че през периода на Втората световна война, когато САЩ и България са в състояние на война, Федералното бюро за разследване във Вашингтон се е интересувало от дейността и документацията на ЦК на МПО. Затова ръководството на българската патриотична организация веднага изпраща едно ново „отворено писмо“ до емисаря на скопското правителство. Преведен на английски език, този документ е разпространен на 23 януари 1947 г. и между правителствените делегации работещи в ООН. Копие е депозирано и в секретариата на световната организация. Сбито, там на получателите е обяснено кой всъщност е фамозния Димитър Влахов. По време на реформите в Османската империя през 1908-1910 г., когато българите се борят за права и свободи, той се стремял само към лични облаги и успял да „получи платена висша държавна длъжност от младотурците“. Така по същество Влахов изменил на народното движение за конституционни промени в Османската империя. След провала на Младотурската революция, Димитър Влахов се намирал във връзка и с канцеларията на цар Фердинанд, от където също получавал средства за своята издръжка. А от 1920 до 1944 г. преминал изцяло на платена служба при Коминтерна в Москва. Така че със своята предателска политика Димитър Влахов е сред тези комунисти, които отдавна са забили "нож в гърба" на българския народ, чрез доктрината за създаване на някаква нова „македонска нация“.

След появата на това унищожително писмо, получило световно разпространение чрез делегациите в ООН – и то на английски език, Димитър Влахов е принуден тихомълком да „свие знамената“, по израза на МПО. Неговият опит, под прикритието на държавническа дейност, да реализира първото пропагандно настъпление на македонизма в Северна Америка, се проваля напълно. Тъй като и замисълът на кампанията, и нейното осъществяване разкриват двойната игра на Й. Б. Тито в Съединените щати, ръководителят на югославската делегация при ООН решава да „скрие злополучния емисар - Димитър Влахов“, по оценка на ЦК на МПО. Той е принуден бързо да напусне Ню Йорк и се завръща безславно в Скопие. Преди още сесията на ООН да е закрита. Неговият по-нататъшен престой в Америка започва да подкопава вече престижа на официалната югославска правителствена делегация, пристигнала за работа в ООН. Пряко се излага и правителството в Белград. Българските патриоти в Новия свят, ръководен от ЦК на МПО, реализира първата си публична победа в конфликта с „македонизма“. Така най-престъпното творение на ЮКП, преживява първият си разгром – и то върху територията на САЩ! Това обстоятелство позволява от 1947 г. българският емигрантски патриотичен политически фронт в Новия свят да разгърне много по-мащабно своето настъпление срещу МКП. Преодолени са двегодишните илюзии, след края на Втората световна война, че под ръководството на Й. Б. Тито в Югославия, започва нова ера на демокрация и модернизация. Започва реализирането на поредица от успешни усилия за разобличаване на идеологията и практиката на неомакедонизма, които не престават до разпадането на Югославия през 90-те години на ХХ век. Още през втората половина на 40-те години обаче в САЩ е създаден важен прецедент, за нетърпимост към случващото се в РС Македония. И то преди още управляващите в София да се скъсали отношенията си с Й. Б. Тито през 1948 г. Следователно, няма нищо по логично тази тенденция в американския обществен живот да се продължи и днес, когато светът очаква престъпленията на македонизма, най-сетне да бъдат осъдени. Правителството на великата северноамериканска република може да даде добър пример на останалите държави, защото общественото мнение там отдавна си е казало своята дума за последното престъпно творение на сталинизма в Европа! А всеки, който иска да се запознае с тази истина от първоизточници, може да разгърне вестник „Македонска Трибуна“ – орган на ЦК на МПО - броевете от декември 1946 до февруари 1947 г. Там всичко е казано много ясно!


 

ПРОТЕСТИТЕ И СЕКТАТА

Е-поща Печат PDF

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.


Бунт без водачи - това виждаме сега.

В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?

Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.

Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?

Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.

Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.

Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.

Кеф за ваша сметка.

Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.

Българската Истина живее на пресекулки.

Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.

Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.

И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.

Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.

Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.


Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.

Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.

Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.

Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.

Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.

Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.

Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.

Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.

Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.

Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.

И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.

Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.

В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.

За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.

Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.

Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.

Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.

Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.

Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.

Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.


 

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

„НОВА ЗОРА“ И „ВОЙНАТА НА МЪРФИ“

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Драги членове и симпатизанти на ПП „Нова Зора“,

Най-важното, което имам да ви кажа, е че следващият брой на вестника ще излезе на 7 септември, вторник. Но това не е всичко. Тъкмо затова се надявам да дочетете докрая този текст. Допускам, че няма да ви бъде безинтересно, пък и аз ще имам основание да смятам, че съм с чиста съвест пред вас, хилядите интелигентни и честни хора, които и без да познавам по лице, знам че ви има, и че главно заради вас и заради Отечеството, вече дълги години, ведно с моите другари и автори, водим своята „война на Мърфи“.

За 31 пълни календарни години вестник „Зора“ до 1996 г. и вестник „Нова Зора“, до днес, издържаха, образно казано, проверката на времето. За да не бъде голословно това мое твърдение, съвсем телеграфно бих припомнил не само съдебните баталии по отнемането и връщането на търговската марка на мечтания преди и създаден от мен след 1989 г. в. „Зора“, не само заплахите от „сините талибански времена“ към разпространителските фирми, които го предлагаха; не само обръщането, за по-демократично, на сергиите, които все пак имаха смелостта да продават вестника... Както е казал поетът днес „това е минало, неважно.“ Важно е обаче друго. Вече повече от десетилетие и половина откакто вестникът, който вие обичате, не е в състояние да изпълни докрай предназначението, за което е създаден. Лично за мен като негов издател и главен редактор, е въпрос на дълг и чест да бъде все така отрезвяващия акорд в безумния хаос от антинационални политики и действия, в които е потопено Отечеството ни.

Умишлената целенасоченост и последователност на санкционната обсада на изданието „Нова Зора“ няма, обаче, нищо общо с либералните мантри за „свободната вездесъща ръка на пазара“, в която „качеството на предлагания продукт е единствено важният фактор“.

Не е така. И макар че всички го знаете, или поне се досещате за смисъла на тази либерална мантра, ще продължа още малко нататък, за да се види какво е положението към днешна дата. Всъщност, то не се е променяло, поне от десетилетие и половина, та дори и две. Промените са всъщност само структуроопределящи, което означава, че този период се характеризира с безспорния факт за все по-трудното намиране на в. „Нова Зора“ в свободна продажба. Може да обикаляте будки, сергии и магазини, може и без дъх дори да останете в неговото издирване – все едно, напоследък ако го откриеш, е равносилно да те удари гръм или да спечелиш шестица от тотото. Казано на езика на търговците на вестникарска продукция: „географията на неговото разпространение не е функция на търсенето, нито на качеството на продукта“.

Слагам цялото изречение в кавички, тъй като тези думи са на бивш собственик на разпространителска фирма, сега вече работник в частния монопол „Национална дистрибуция“, и в тях се побира цялата истина за неудобството, което изпитват хиляди патриоти и интелигентни хора в желанието си да се снабдят с поредния брой на „Нова Зора“.

Малцина са тези, които знаят или поне се замислят колко отговорно и скрупульозно е наблюдаван и охраняван този пазар. И защо бяха изкупени всички по-малки и независими разпространителски фирми? И каква е тук ролята на „Министерството на истината“, което, уви, съвсем не е само потресаващ образ от романа на Джорж Оруел „1984“.

По обясними причини по-нататък ще съм принуден да не излагам фактите в прав текст, не защото се страхувам и не, защото те не са истина, а защото могат да станат поводът, при който ситуацията с „Нова Зора“ да се промени съвсем не в наша полза.

И така, както вече споменах по-горе, фирма „Национална дистрибуция“ е днес монополист на пазара. В нейния разширен от преяждане търбух, са натъпкани стотиците фирми и фирмички, които бяха изкупени със замах и решимост, за да бъде представена и наложена на сергиите и будките „правилната“ продукция. За неправилните издания се предоставяше тесния коридор на „хем го има, хем го няма“. Заради това, надниквайки в споменатаа „география на разпространението“, човек на мое място може напълно да се отчае: не в градове и градчета, в цели общини и области отсъства не само като наличност, но вече и като спомен дори, вестник „Нова Зора“! Но това са т.нар. „превантивни санитарни мерки“. Аз пиша за „Нова Зора“, но същото се отнася и за други издания с „характер“, зад които не стоят банковият интернационал и „правющий синклит“ на топ политически олигарси и менаджери, които всъщност са рекламодателите, сиреч „кръводарителите“ на „правилните“ издания. И които внимават да не би суверенът да се досети защо му предлагат само онова, което го приспива, унася и в крайна сметка, го води до интелектуално и социално изключване!

Някой би възразил, че има закони в България; че конкуренцията е водещ принцип в пазарното общество; че за нея бдят Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) – като държавен орган, а също и Европейската комисия по конкуренцията, която отговаря за политиките на Европейската комисия в това отношение. Така е. Има ги. И отговарят. Но народът може би заради горчивия си опит, не случайно е казал: „Бог високо, Цар далеко!“

Някой да е чул КЗК да се е произнесла по такъв един казус като описания? Нещо повече – тя дори не е сезирвана, защото никой не си и помисля дори да го направи. Който се реши на това, просто изчезва от пазара и после може да се оплакваш ако искаш на арменския поп. Този израз, според поп Минчо Кънчев, е пренесен от Диарбекирските тъмници, където борците за национални правдини като него, са имали единственото право да се оплакват от турските безчинства на местния християнски свещеник, от когото нищо не зависело.

Веднъж с пламнали очи при мен пристигна човек – солиден, решителен и най-важното – честен. „Намерихме им, казва, цаката! Ще си създадем собствена разпространителска мрежа!“ Смаях се. Как да му обясня, че за това най-напред са нужни пари, много пари! Някои им казват „ресурс“. Но ако дори и да ги имаш, трябва да получиш и едно „добро“ от политическите власти, които управляват общините и областите, в чиито ръце е правото да ти отредят, ако пожелаят, място за сергии или сергийка поне. И ако по някакво чудо все пак успееш да се добереш до това „благо“, остава съмнението дали няма да те убие с камъни онази, истинската конкуренция? Защото е въпрос за хляба. А хлябът е най-главното в едно такова общество, в което още Вапцаровият Фернандес бе разбрал „че по-добре е да умреш,/ вместо да живееш скотски!“ Та, казах му аз на този мил ентусиаст, че „капиталът е помислил за всичко!“ Дали ме разбра или не, но идеята му мина и замина, и повече дума за нея не се отвори.

Не отворихме дума с него и за цената на компромиса, който „правющий синклит“ би поставил като условие. И пак опирам до Вапцаров: „Ако бъде отнетата колкото пшеничено зърно, от моята вяра. Какво ще остане от мене тогава?“ – пита поетът, а аз си мисля за ужаса, в който, не дай си Боже, „Нова Зора“ би започнала да вие редом с вълците. Дано ме пази Господ от такава съдба и дано  никой не си мисли, че един Минчо Минчев може да се съгласи на цената?

Но да си дойдем на думата.

На няколко пъти през годините, затънал до кръста в неизбродната тиня на почти неразрешимите въпроси на битието на „Нова Зора“, аз си позволявах да очертая проблема за бъдещето на вестника. Неговият тираж, някога в числа, на които завиждаха много други вестници, зад които стояха банки, централи, фирми и институции, продължаваше да намалява, поради изложените по-горе и последващи причини. Вестникът се приемаше за разпространение само при условия на пълна консингнация и споменатата „география на разпространението“ беше задължителна отговорност на фирмата.  И, внимание, тя се обявяваше за фирмена тайна. Тенденцията беше повече от очевидна и поради това, в началото на всяка абонаментна кампания аз, неочаквано за мнозина, се опитвах да вдигна високо летвата с надежда за 1000 целогодишни абоната, при цена от 1 лев. В различни варианти това се повтаряше и до 15-о число на всеки месец. Накрая всичко дотолкова ми досади, а сигурно и на читателите, че поради чувството на самоунижение, престанах да го напомням. Някои се досещаха и направиха не просто годишни абонаменти, а за година-две или три напред, като призоваваха в частни разговори и писма, и други да го направят. Трети потриваха ръце подобно на главния редактор на един строго секретен вестник, който дори въздишал: „Абе кога най-после ще спре „Нова Зора“. От години чакам да се случи!...“

Чашата преля, когато чух, че заради публикациите на Нинова и от Нинова, на нашите страници, един „връло праведний муж“ злословеше: „Малко са му парите на Минчо Минчев дето БСП му ги дава, затова иска и читателите да си платят“. Клеветникът изглежда и понятие си нямаше ни от „клетвите“ на „Дума“, по отношение на „Зора“, ни от истинността на клетвените слова на г-жа Нинова, че „тръгваме и ще вървим заедно на дълъг път“. Какви пари? Какви пет лева! За нискочелата ярост и отмъстителна злоба на другаря Кирил Добрев, да не говорим. Ако „Нова Зора“ има все пак приятели на „Позитано“ 20, то не са от онези, които обявяват, че има и друг способ за „удавяне“, който между тях е известен като „приятелска прегръдка“.

Някога старият комунист Борис Дирибеев, светла му памет, беше сметнал за необходимо да ми каже: „Минчо, нашата партия е направила и лоши, и много хубави неща за народа ни. Но тя има една важна и изначално отсъстваща черта в своята биография: признателността не е сред нейните добродетели.  Особено към хората на идеала. Забравят ги и ги захвърлят. И си създават нови кумири.“

Какво ли би казал сега старият полковник ако можеше да прегледа съдържанието на вестника само за последните две години? И дали нямаше и той да се усъмни, че лоялността на „Нова Зора“ произтича само от т.нар. коалиционни документи? И сигурно щеше да има основание, защото във времена, в които всичко е въпрос на пари, по какъв друг начин могат да се обяснят публикации на статии за Нинова и за нейната битка с вътрешнопартийната опозиция, както и автентичните й слова от парламентарната трибуна, поместени в повече от 30 броя, при това в интегрален вид. И всичко това на фона на четири поредни акта на най-грубо изключване на „Нова Зора“ и нейните членове, от активната политическа битка в името на България.

Приключвам със сагата за действителните чувства към каузата на вестника. Зная че за мнозина ние бяхме и оставаме като рибя кост, която те, свикнали да поглъщат всичко, не могат да го направят с нас. И това ги вбесява. За други, сигурно сме хора наивни, които си мислят, че едва ли не могат да стоплят сърцето на изначалното зло, до степен, че дори и като му посочат неправдите, очакват то да се засрами.  За трети сме все още необходимото доказателство, че демократичният процес в България е факт, и че се развива, щом може да съществуват издания като „Нова Зора“. Ние си знаем обаче, че ставаме все по-малко и все по-немощни в каузата на която служим.

И тъжното е, че и враговете на България го знаят.

Сега например, идват избори за президент на Републиката. Ние, в „Нова Зора“, сме изпълнени с радостното очакване, че „Генералът на надеждата“, както нарекохме навремето генерал Румен Радев, ще съумее да победи на изборите. Бяхме едни от първите, които видяхме в него качествата и на офицера, и на държавника, и на човека. И знаем, че няма по-важна задача, която да стои пред българското общество от неговото преизбиране. Същевременно четем опуси, разсъждаваме над стратегии и  тактики, които все по подозрително имат една нескрита цел: разпиляването на народния вот. „Дантеленият барон“, например, Георги Марков, предлага „единствената кандидатура, която може да го бие“ – бившият президент Петър Стоянов, авторът на господстващата в политическите среди концепция за „нов цивилизационен избор“. С тази кандидатура обаче продължава реанимирането на „синята мумия СДС“, от което едва ли нещо добро може да очаква Отечеството. Никак не е случайно, че Бойко Борисов създаде  нарочна коалиция ГЕРБ/СДС.

В същото време не са тайна все по-сложните отношения между Нинова и „Дондуков“ 1. ДПС също предстои да  предяви цената си, а най-често тя е висока и многопосочна. А нищо чудно, ако и „предводителят“ Николай Малинов, постави кандидатурата си за президент от името на „всички, които обичат Русия!“ Алф би казал простичко: „Майтап бе, Уили!“ Но в случая и Уили знае, че сандвич с котка и домат не са просто празни мечтания на главния герой на американската ситуационна комедия „Алф“, който в битноста си на „главен русофил на България“ и навярно за неудоволствие на Владимир Владимирович, се разхожда без смисъл с неговия портрет от избори в избори!

С две думи „Зора“ е необходима. Веднъж като коректив и втори път като опора. Президентът Радев е напълно възможно да мине и без нас и без нашата помощ, но защо ли ми се струва, че въобще няма да му е лесно!

Спирам дотук. Ако някои се съмняват, че главният редактор и той  „една душа носи“, ще им кажа, че не са прави, защото „Зора“ излизаше и, когато той береше душа, но диктуваше статиите си от Ковид-отделението в „Пирогов“. Днес, без предупреждение, поради съвсем основателни причини, той си дава почивка от 4 седмици и се надява, че няма да му се сърдите.

Очаквайте следващия брой, ако е решил Господ, в първия вторник на месец септември. И за да не бъдете изненадани, прибавете към „дървеното“ левче, още едно. Цената, която не е променяна от 18 години, вече ще бъде 2 лева.

Нищо на този свят не става случайно.

Както се вижда, и крушката в случая, си има опашка.


 

 


Страница 10 от 435