Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

 

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 

ТАЯНИ В СТРАНАТА НА ТИКВИТЕ И КРАТУНИТЕ

Е-поща Печат PDF

• Морал в повече

“Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под „предпоставките за съществуване”.

Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”

 

В навечерието на визитата в България на председателя на Европейския парламент (ЕП) у нас буквално от нищото се разрази скандал. Председателят на 44-тото НС Димитър Главчев подаде оставка, оценена от Бойко Борисов и колегите му от ГЕРБ и ОП като „морален жест”. Нека напомним, че от май до ноември 2017 г. този израз многократно беше използван за обяснение на „доброволните” оставки на министри и депутати, при това неизменно изпращани „с благодарност”, ако и да са злоупотребили със своето служебно и партийно положение за лично, партийно или шуро-баджанашко облагодетелстване... Всеки от тези скандали, и особено съдбата на предизвикалите го „народни избраници”, само потвърждава наблюдението на Стефан Цвайг отпреди 80 години: „Тя (политиката, б.р.) има толкова малко отношение към етиката, колкото астрономията и геометрията”.

За почти идентични по обществения си отзвук, доказани или предполагаеми прегрешения, едни депутати бяха принудени да напуснат 44-тото НС, докато други, като Делян Добрев и Димитър Главчев, бяха „закрепостени” против волята си да стоят в парламента. Единият, от депутатите на ГЕРБ и ОП; другият, от председателя на партията и министър-председател на Р България Б. Борисов.

Бившият вече председател на 44-тото НС Димитър Главчев стана жертва на неистовото си желание да брани „вожда” от настояването на опозицията да се яви в парламента, за да персонифицира твърденията си, че има депутати, замесени в наркотрафик и купуване на гласове, включително затворнически.

 

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ТЪРГОВСКАТА ВОЙНА МЕЖДУ САЩ И КИТАЙ

Е-поща Печат PDF

Икономическата конфронтация между САЩ и Китай, икономики номер едно и номер две в света, достигна нов и още по-опасен етап с предприетата от Вашингтон ескалация на търговската война между двете страни и налагането на тежки антикитайски протекционистки мерки, на които Пекин отговори в подобен дух. Когато през май м.г. САЩ за първи път поставиха пред Китай своите искания, свързани с китайската търговска и икономическа политика, американските управляващи кръгове сметнаха, че колкото и да се изострят американско-китайските отношения, каквито и войнствени изказвания да прави президентът Тръмп, накрая двете страни ще постигнат някаква търговска сделка. Но както всички повърхностни анализи, и този щастлив сценарий пренебрегваше ролята на обективните противоречия на капиталистическата система.

Веднага след глобалната финансова криза от 2008г. ръководителите на големите капиталистически държави се събраха в Лондон на среща на високо равнище на Г-20. Там те се зарекоха, че в отговор на кризата никога няма да прибягнат помежду си към търговска война, подобна на търговската война от 30-те години, която трасира пътя към Втората световна война. В действителност, обаче, на срещата в Лондон се проявиха междуимпериалистическите противоречия, както и това, че лидерите на големите капиталистически сили не са в състояние да изработят координиран план за спасяване на световния капитализъм. Това е така поради обективното и неразрешимо противоречие между глобално интегрираната икономика и системата на отделни капиталистически национални държави, между които съществува остро икономическо и политическо съперничество. Именно това непримиримо съперничество, коренящо се в самата структура на глобалната капиталистическа икономика, сега изригна във формата на търговска война, предприета от САЩ против Китай.

От времето на Първата световна война до сега противоречието между световната икономика и системата на национални държави се проявява в стремежа на всяка от големите капиталистически държави да се превърне в сила, господстваща над света, в резултат от което неизбежно възникват военни конфликти. След Втората световна война САЩ се издигнаха до положението на господстващата империалистическа сила в света. Те използваха своята икономическа мощ военно превъзходство над съперниците си, за да установят изгоден за себе си нов икономически и политически ред в света. Междуимпериалистическитепротиворечия, които бяха предизвикали две световни войни, бяха приглушени  макар, че продължиха да тлеят. Под претекст, че се води Студена война срещу Съветския съюз, Вашингтон успяваше да укроти амбициите и стремежите на своите империалистически съюзници, срещу някои от които САЩ бяха воювали в две световни войни.

В края на 1991г. СССР се разпадна. Това събитие беше възхвалено като тримф на капитализма, но всъщност отпадна и претекстът за поддържане на единството на империалистическите държави под американска егида. От друга страна самото следвоенно икономическо съживяване и икономическият растеж, който това съживяване предизвика, започнаха постепенно да подкопават икономическата хегемония на САЩ, защото се оформяха нови и стари икономически съперници на американската свръхсила.

Вашингтон веднага осъзна, че нещата вървят в насока, която е неблагоприятна за неговите господстващи позиции в света. Ето защо в началото на 1992гПентагонът излезе със своя нова стратегия, според която в постсъветския период задача на американската политика е да не допуска някоя държава или група държави да застрашат американското господство в глобален мащаб или в който и да е регион на света.

Въпреки това през следващите десетилетия не спираше икономическият упадък на САЩ. Америанската икономика все повече ставаше зависима от финансовите спекулации и паразитизъм на мястото на доминиращата позиция на промишлеността от годините непосредствено след Втората световна война. Този процес и доведе до финансовия срив през 2008г. Губейки своята относителна икономическа хегемония, САЩ все повече прибягваха към военните средства, за да поддържат своето глобално господство. Ето защо през последните десетилетия Вашингтон води нескончаеми завоевателни разрушителни и кръвопролитни войни на различни места на света.

Задълбочащият се конфликт с Китай се корени в горепосочените обективни обстоятелства и макар да се изразява в стълкновение по въпросите на търговията, този конфликт има много по-дълбоки корени. Положението на САЩ спрямо старите съперници вече е разклатено и той категорично не желае да допусне издигането и на нов силен съперник в лицето на Китай. Затова исканията на Вашингтон към Пекин не означават само настояване за баланс в търговията между двете страни. Те целят да попречат на икономическия напредък на Китай, преди всичко в сферата на високите технологии и промишлеността, защото САЩ считат този напредък за пагубен за своите имперски интереси. Това е позицията не само на Тръмп и на антикитайските ястреби в администрацията му, но и на преобладаващата част от американския корпоративен капитал, на целия разузнавателен и военен апарат, на голямата част от политическата класав САЩ. Така, например, върхушката на Демократическата партия, която иначе е крайно враждебна към своя противник Републиканеца Тръмп, настоява президентът да продължи да бъде „твърд“ спрямо Китай. Подкрепа за антикитайските мерки на Тръмп изразяват и уж левите Демократи като сенатора Бърни Сандърс.

Единствената икономическа роля на Китай, която САЩ биха допуснали , е да бъде американска полуколония. Обаче китайският режим оглавяван от президента Си, не може да приеме такова подчинение. Създавайки 400 милионна работническа класа посредством реставрацията на капиталистическата собственост и посредством интеграцията на Китай в световния капиталистически пазар, този режим трябва в интерес на собственото си оцеляване да продължава да поддържа добри темпове на икономически растеж на страната си. Обективната логика на възникналото американо-китайскопротиворечие заплашва с възникване на военен конфликт между двете страни. Това е задачата на капиталистическия олигархат срамежливо наричан „Социализъм с китайска специфика“.

Управляващите кръгове в САЩ са разбрали, че базиращият се на свободната търговия следвоенен световен ред, който по-рано е облагодетелствал американския капитализъм, сега вече работи против неговите интереси. На дневен ред е протекционизмът, упражняван от държавата в интерес на големите капиталистически корпорации. И макар конфликтът с Китай да е на преден план,подготвят се протекционистки мерки и спрямо други американски икономическисъперници . Тръмп заплашва да наложи високи мита на вноса на автомобили от страни като Япония, Южна Корея и преди всичко от Германия – внос, обявен за заплаха за „националната сигурност“ на САЩ, оказва се и силен натиск върхуЕвропейския съюз.

Смисълът на американо-китайския търговски конфликт може да бъде разбран единствено в един по-широк исторически и политически контекст. Защото също както се възраждат хищническите методи на търговските войни от 30-те години, така на повърхността отново изплуват и всички уродливи политически явления, характерни за онова драматично десетилетие. Опасността от световна война все повече нараства, а в подкрепа на имперските си цели и интереси САЩ разполагат свои войски по света – от Венецуела до Персийския залив и Южнокитайско море.Пак подобно на 30-те години в САЩ, а и в други капиталистически страни, активно се насърчават местните фашистки сили, за да бъдат хвърлени против трудещите се за смазването на тяхното недоволство, ако това се наложи. Наблюдава се и тенденция към по-авторитарни форми на управление. Това става на фона на сътресенията на борсовите пазари, което вещае, нова финансова криза, която ще бъде по-сериозна от срива през 2008г.

И днес, както някога, войната, фашизмът и авторитаризмът представляват инструменти на едрия капитал в защита на неговите интереси, включително и за смазване на класовата борба против господството му. Те са пътят, по който ако се тръгне, народите могат да бъдат хвърлени в безумието на варварство, насилие и братоубийство. Това трагично стечение на събитията може да бъде предотвратено единствено чрез издигането на принципна програма за социалистическо преустройство на световната капиталистическа система.

 

Бистра Стайкова по материали от чуждестранния печат


 

 

СДРУЖЕНИЕ НА ДУХА НА СЛОВОТО И ЛЮБОВТА КЪМ БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Патрон на тържеството бе държавният глава Румен Радев

 

Силната и здрава духовна среда е нужна, за да бъде подкрепян и оценяван българският талант. Това заяви президентът Румен Радев при отбелязването на 105-годишнината от основаването на Съюза на българските писатели. Тържественото честване, което събра редица творци от България и чужбина, се състоя в зала 6 на НДК и се проведе под патронажа на държавния глава.

Президента на Република България Румен Радев удостои Съюза на българските писатели с плакет „Св. св. Кирил и Методий“. Отличието се връчва за значимия принос към българската литература, култура и духовно развитие и по повод 105-годишнината от създаването на творческата организация.

По думите на държавния глава съюзяването и обединението на блестящи индивидуалисти и преди 105 години, и сега е продиктувано от необходимостта от здрава и силна културна и духовна среда, която да бъде отворена за знаещия, за твореца и непримирима към войнстващата посредственост и безпросветност. Съюзът на българските писатели последователно отстоява духовната мяра като бариера за налаганата посредственост, заяви Румен Радев и се обърна към присъстващите творци с думите: „Нека българският език с неговата „хубост и мощ“, както е написал Вазов, който вие цените и владеете, да продължава да блести в бъдещето и да бъде най-силният културен и духовен български код“.

„Историята на съюза е внушителен летопис, в който се пресичат творческите пътища и наследството на гениални и обичани автори, над които се извисява задължаващата и покровителстваща духовна осанка на първия почетен председател на сдружението — патриарха на българската литература Иван Вазов“, посочи държавният глава. Президентът заяви, че за 105-те години от създаването му съюзът се е доказал като средище за творчески спорове, но и за творческо обединение. В него членуват поети, писатели, публицисти, имената на които много често са се превръщали в културни и духовни институции, отбеляза Румен Радев.

 

Словото на председателя на съюза Боян Ангелов поместваме отделно. Също и приветствията от името на НС на БСП поднесено от Корнелия Нинова, както и поздравлението от името на градския съвет на БСП, на председателя на Софийската градска организация, Калоян Паргов.

 

Президентът на Република България Румен Радев връчва плакет „Св. св. Кирил и Методий“ на Боян Ангелов председател на Съюза на българските писатели.

Президентът на Република България Румен Радев връчва плакет „Св. св. Кирил и Методий“ на Боян Ангелов председател на Съюза на българските писатели.


 


Страница 10 от 288