Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОТ УМРЯЛ ПИСМО

Е-поща Печат PDF

Не е лесно да се работи в жанра „От умрял писмо“: газ от Туркменистан, завод на Фолксваген, завод на Тойота и пр.

Днешните медии обаче се трудят усърдно - и навремето като нищо щяха да ни убедят, че ще дочакаме и комунизма.

Тази вечер по една телевизия ни разказаха какъв разцвет на чуждите инвестиции преживяваме.

Чак ще ни задавят проклетите инвеститори.

Обаче излъчваха репортажа си от един закрит наскоро завод за автомобилна тапицерия - инвеститорът се изнизал нанякъде.

„Фолксваген“ и японците идват, ще си счупят краката от бързане - а този бяга.

Не се сетиха обаче да ни кажат, защо въпросният неблагодарник е избягал.

Добре, да решим, че не е с целия си - нека си бяга.

Важното е, че емигрантите ни се завръщат.

Медиите ни отскоро надуват фалшивата гайда, според която емигрантите ни се завръщат - 16 хиляди души се прибрали и Захариева веднага зачурулика.

И тъй, както се връщат, 41 хиляди и 500 българи са обявили - само за два месеца! - че искат да останат в Англия и след Брекзит.

Представяте ли си, какво връщане пада.

Но медиите са се зазяпали в тъпи пропагандни номера и това им стига.

Върнали се някакви 16 хиляди души - и сякаш това вече окончателно е променило представата за страната ни и за Живота в нея.

Това е глупаво и нечестно.

Тук, Животът изобщо няма да се промени от това, че някой е оставил заплата от три хиляди паунда и е дошъл тук за три хиляди лева, понеже там му било по-скъпо.

„Какво е туй паунд, бре?“ - ще си кажат в Монтанско, примерно, и ще продължат да кретат из нащърбения си животец.

Какво ли щеше да напише великият Яворов за днешните изгнаници - подгонени от ятагана на некадърни и самодоволни Властници, които не изпитват капчица срам, дори дурашки се хвалят?

Срам със сигурност изпитват самите Изгнаници - заради провала на държавата си.

Вече наблюдаваме едно ново крепостничество - милиони хора са закрепени като същински крепостни за мизерния си живот, заложени са пред него.

Нищо не може вече да се направи за тях.

Нищо, дори и Властниците да искат - до там сме я докарали за годините на Прехода.

Но не се взират в тия хора, роби на една нелепа съдба, натрапена им от некадърници, а зяпат ония, които са се върнали - 16 хиляди от два милиона.

Една хубавица от ГЕРБ веднъж изтърси следната колосална глупост, готова е направо за шеф на Парламента: двата милиона български емигранти-бегълци ни проправили пътя към ЕС!

Бягат от България - и ни приобщават към Европа.

Празните глави представят този позор като някакъв триумф.


***

Непрекъснато гърмят скрити бомби отвсякъде.

Наскоро научихме, че стотици училища са без физкултурни салони или пък, доколкото ги има, те са в окаяно състояние.

Обаче нали преди време Властта се похвали, че е отделила повече от 600 - шестстотин милиона лева - за ремонт на училищата.

Какво стана с тия пари?

Все съобщават нещо розово, но изобщо не се сещат да се отчитат, обещанията са достатъчни - не си пъхайте носа зад тях, не ни разваляйте кефа.

Можеш да обещаеш всичко, дори можеш да обещаеш да кацнеш на Марс, да обереш страхопочитанието на шараните - и да не направиш нищо.

По телевизията показаха училищен физкултурен салон: там разполагат с дюшеци, от които дори бездомниците ще се погнусят - нареждали ги един до друг и ги използвали като тепих за борба.

А бяхме първа световна сила в този спорт.

С тия вонливи дюшеци ли ще си връщаме славата?

Точат се обаче да правят стадион за световно първенство по футбол, нищо, че ще бъдем тъпаните там.

Но някои ще се напечелят от строителството на стадиона - колко, вече и самият Дявол не може да изчисли.

Стига фасони на скъсан дюшек, по-добре дайте парите за ремонта на училищните салони, тогава славата ще дойде сама.

От умрял писмо… и т.н.


 

БУДНАТА КОМА НА БЪЛГАРИТЕ

Е-поща Печат PDF

Това не е нормално! Не мога и не искам да проумея как така не реагираме на унищожението ни. 1338 години сме се борили и оцелявали, а сега вяло и апатично гледаме как българите се претопяват, а България загива. Дори не реагираме. Като болник, който е в кома и е оставен в болницата без лечение да умре.

Нима не виждаме какво става? Как полицията защитава само управляващите, а старците по селата са оставени на милостта на крадци и убийци? Нима не виждаме как всеки закон е лобистки и с една единствена цел - да ни накара да плащаме и да създава условия за корупция? Нима не виждаме как, докато родители събират с касички по магазините пари за операция на болните дечица, политиците си купуват десетки апартаменти, имения и декларират сметки за милиони с една заплата? Нима не виждаме как хора, работили 40 години, живеят от подаяние от 200 лева, докато хора, не работили и 40 дни друго освен политика, вземат милиони и се подиграват на бедните българи!

Нима не виждаме как всичко некадърно, мръсно, с психически отклонения, необразовано и невъзпитано изплува като мръсна пяна най-отгоре в управлението на държавата? Докато ние гледаме турски сериали и пляскаме с телешки възторг на престъпната мутра, която ни унищожава.

Защо няма реакция? Защо хора, които се възмущават и са против властта, не желаят и не могат да излязат на улицата и да пометат мутрите, които ни унищожават? Защо не се появява читав лидер, който да обедини народа? ЗАЩО ВСИЧКИ ГИ Е СТРАХ? ЗАЩО СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С КАКВО ЛИ НЕ, НО НЕ И С ИНТЕРЕСИТЕ НА БЪЛГАРИЯ?

Защо изчакват уж подходящ момент, докато народът ни е в агония? Защо слушаме само думи, а не виждаме действия? Защо сме разделени постоянно? Това ли остана от смелият и горд народ на българите?

Нима сме последните българи? Оскотяващи, напускащи на тълпи родината си в търсене на нормален живот? Мислещи само как да се нахранят и да си платят сметките? Какво има да губим още?

 

НЕ ГИ ИНТЕРЕСУВА

 

Очаквах коментар от Борисов за убийството на едно дете, потресло цялата страна. Както и за 116-тата-годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Нито дума, нито ред.

Все по-рядко управляващите политици се изказват по повод събития от историята ни. Все едно ги е срам от нея. Неудобно им е да си спомнят, че българите са въставали срещу поробителите, не им изнася да припомнят, че българите са се биели под знаме, на което е пишело “Свобода или смърт”. Трети март не бил национален празник, клането в Батак било руска хибридна атака, Ботев бил терорист, Левски не бил важен, не са ни освободили руснаците, а американците. Гаврите с историята ни продължават.

И при тези управляващи какво ли ще учат децата ни. За въстанията, за борбата, за свободата, за народа ни? Или само ще помнят, че трябва да сме благодарни на големия велик американски Господар, който ни е освободил и да се кълнем в раираното знаме! И без това вече България не е суверенна държава, тъй като до българското знаме винаги стои и европейското - на еднаква почит и височина. А някъде и само европейското...

Трагедиите на народа не интересуват мутрите, които са превзели управлението. Те не се интересуват от Виктория, от Криси, от убитите деца и жени, пенсионери и младежи. Притеснява ги единствено дали това няма да им наруши спокойствието.

Чужди да ни управляваха и да ни бяха господари, нямаше да бъдат такива безчувствени и алчни маскари, каквито са избраните от нас българи в политиката. Всичко човешко им е чуждо. А българското - още повече!


 

 

И ТРЪМП ЛИ БЕШЕ ИЗЛЪГАН?

Е-поща Печат PDF

В момент, когато у нас още не е стихнал спорът относно „стратегическия избор“ на още непроизведените и нелетели никъде американски многоцелеви изтребители F-16 Block 70, за което премиерът Бойко Борисов получи поздравления от Държавния департамент на САЩ, натовска Турция рискува сделка за 116 броя изтребители от пето поколение F-35, купувайки и разгръщайки на своя територия руските ПВО комплекси С-400. Въпреки че правителството на ГЕРБ и ОП купи, образно касано, котка в чувал, като предплати нещо, което България ще започне да получава чак през 2023 г., Борисов обяви факта, че светът е прочел похвалата на Държавния департамент, като доказателство за растящия международен авторитет на неговото правителство. Но ако разделите 40 млрд. долара, колкото щеше да плати Турция за F-35, на 116 – броя на поръчаните от нея изтребители, ще видите колко е оскубана България със „сделката на века“, свеждаща се до мизерните 8 самолета F-16 Block 70. Оправданията на властта за това, че 2,2 млрд.лв. ще бъдат платени накуп, вместо разсрочено, с липсата на кредитна история, са за наивници. Нима американските военни бази в България имаха кредитна история, та ги предоставихме на САЩ без пари? На САЩ, не на НАТО! През 2015 г. днешният вицепремиер и министър на отбраната на Република България, „обединеният патриот“ Красимир Каракачанов, казваше, че базите са американски и негодуваше, че са дадени за безплатно ползване от Пентагона. Днес, със същия патос, заявява: „В България няма американски военни бази!“ Кога Каракачанов казва истината? При толкова разтеглив патриотизъм, България от врагове защо да се плаши? А това че цял свят ни се смее заради изпълненията на премиера и неговите калинки, нека лежи на съвестта на онези, които им гласуват. Останалите могат да се поучат дори от Ердоган как се отстоява национален суверенитет. За тях публикуваме коментара на Ахмет Такан в турския вестник „Йеничагъ“ (31.07.2019).


Зора


„Гледката зад завесата на кризата със С-400 се променя всеки ден. Пазарлъците постоянно се актуализират! Къде ще свърши тази работа? Трудно е да се предвиди. Ясно е като ден, че истините не се представят пълно на общественото мнение. Например дискусията „поискаха и не дадоха“. Наистина ли, както казва Тръмп, Турция е поискала системите „Пейтриът“, а пък Обама не ги е дал? Не ме интересува много какво мисли американската общественост! Турската общественост трябва да знае истините. Ще продължа разговора си с един високопоставен бюрократ, който все още служи в Управлението на отбранителната индустрия. За да не се развали целостта на темата, най-напред  да повторим последния параграф, там където го оставих вчера:

"За първи път при премиерстването на Йълдъръм Акбулут през 1990 г. бе взето решение за закупуването на два броя системи „Пейтриът“. През 1993 г. (Тансу,б.р.) Чиллер отмени решението за закупуването им. Тогава сирийският ни брат „Есед“ беше Асад. А предлогът „заплаха“ за проекта беше не Сирия, а Гърция. Планираше се разполагането на системите в Егейския регион“.

Да продължим... Първият параграф след това е новина-бомба!

"Проектът беше започнат, открит беше за търг. Участваха САЩ, Русия, Китай и френско-италиански консорциум. Повтарям, САЩ се включиха в наддаването. Както някои, включително Тръмп, се крият зад гърба на другите, САЩ не казаха „не даваме“. Тръмп или съзнателно се опитва да охули управлението на Обама, или и него са го заблудили. Единствено по въпроса за трансфера на технология Америка каза „не“. По същия начин и Русия каза „не“ на трансфера на технология. Трансферът на технология беше ли условие за търга? Не! В края на наддаването се взе решение за започване на разговори с Китай и ако не се постигне резултат, да се продължи с френско-италианския консорциум. Ако и оттях не се получи резултат, да се подпише споразумение със САЩ. Тоест, офертата на САЩ беше избрана  на трето място. Заради цената Русия не можа да стигне до фазата разговор за споразумение и беше отсята. Най-скъпата оферта беше дошла от руснаците, почти двойно по-скъпа от тези на другите. Навремето тези резултати биваха помествани много пъти в заинтересованите от темата медии.

Разговорите за споразумение с китайците никога не продължиха по реални релси. Сякаш някои бяха казали: „Залъжете ги малко и ги изпратете“. Впрочем, през януари 2015 г., по странен и неразбираем начин търгът приключи и беше декларирано, че ще се произвежда местна система. Да напомним, че през ноември 2015 г., на границата ни бе свален руски боен самолет. През март 2017 г., без търг, без пазарлък, без да се направи техническо проучване, този път без да се подхване темата за „трансфера на технология“, и то с кредит от руски банки, беше поставен подпис за закупуването на С-400. Тоест, същите руснаци преди немного, а само две години по-рано, бяха загубилата страна на официалния търг.

Хармонията с НАТО ли е проблемът?

Повечето хора днес отдавна са го забравили, но след всички тези събития, през януари 2018 г., с фирмата „Евросам“, съвместно предприятие на Франция и Италия, беше подписано споразумение за развитието и производството на дългобойна система за ПВО и противоракетна защита. Съобщено беше че съвместната ПВО система ще се произведе и развие в средата на 20-те години на 21 век. Нима след С-400 дейностите в тази област бяха качени на полицата? А пък от друга страна беше заявено, че заедно с руснаците ще се разработи С-500.

От самото начало има един спор и аз искам да го засегна. Проблемът е дали С-400 ще се използват или не заедно с натовските системи? Всъщност, това е нещо повече от технически спор, то е политически спор. И нещо повече, то е част от търговските войни.  Иска се, значи, да се каже на Турция: „На чия страна ще застанеш ти в търговските войни?“

Избирайки С-400, Турция заяви, че ще бъде до Русия. Като контраход, беше заплашена с изваждане от програмата Joint Strike Fighter (JSF), наречен  F-35. При положение че в технически смисъл двете са много различни системи: едната е отбранителна, другата е нападателна система.

Имайки предвид че общата стойност на F-35 (116 броя), които Турция ще вземе, заедно с обслужващите и настройващите системи ще достигне 40 млрд.долара, а тази на 4 броя С-400, заедно със съдържанието, което не се знае твърде, ще бъде 10 млрд.долара, ясно е, че въпросът е нещо повече от технически проблем, а изцяло е част от търговските войни.

Ако лично аз трябваше да избирам, бих предпочел да купя F-35. Както казват във футбола, нападението е най-добрата отбрана. Като нападателно оръжие F-35 са по-нужни, като си помислим за F-16, които са изживели живота си. Немислима е страна без ВВС. Не можете да кажете: „Какво толкова, ще се купи руски боен самолет“. Базите на вашите ВВС, които са по четирите краища на страната, физическите устройства, експлоатационните запаси, плановете за надзор, плановете за нападение, всяка област, която може да ви дойде наум, през последните 40 години е била устроена според системите на НАТО и най-вече на САЩ. Например обучението и дори документите за надзор са на универсалния английски език, тоест - на майчиния език на производителя на системата. Обаче, за алтернативните системи тези документи ще бъдат преводни, а всички знаете, че оригиналът на една книга и нейният превод, не са едно и също.


Ето, в това време зад завесата на напрежението, което се преживява в Източното Средиземноморие, има търговски войни, свързани с природните ресурси. Вярно, за Гърция тази теза не е правилна. Освен търговията, Гърция се стреми да разшири териториалните си води. Най-накрая, разбира се, иска да контролира търговските пътища. Турция не може да стои далеч от събитията, преживявани в Източното Средиземноморие, губим териториалните си води. Да не бъдем принудени да показваме на Гърция паспорти, за да влезем в морето в Бодрум.

Да завършим накрая с едно питане: Наистина, ако предположим, че страните, от които се очаква заплаха, използват или имат руски ракети и самолети, ще могат ли да се активират С-400 против тези ракети или самолети?“


 

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

 

Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“

 

Продължение от миналия брой

 

Неудобният баща

Валтер Холщайн е третият „Баща основател на Обединена Европа“. Бил е дори председател на първата Европейска комисия. Въпреки това Филип дьо Вилие се спира на неговата биография в раздела, озаглавен „Неудобният Баща“. За Холщайн Кув дьо Мюрвил казва, че като председател на ЕК, се държал като „европейски премиер министър“. Без да има мандат, заминал на държавно посещение във Вашингтон, където президентът на САЩ Джон Кенеди му разпънал червен килим. А пък Холщайн акредитирал посланиците като истински държавен глава. Де Гол поискал кожата му за това своеволие. Обаче през 50-те години списание „Тайм“ го нарича „Мистър Европа“, а комисар Рошеро споделя пред Филип дьо Вилие, че именно Холщайн е истинският баща на Европа: понеже съставял и редактирал текстовете на всички договори и всички те били излезли изпод неговото перо. Рошеро го описва още като германски професор с висок статус, голям европеец, като Моне, страшно интелигентен, спокоен, строг до пунктуалност и дори скучен човек, който живее само за работата си. Носел едни и същи, овехтели с годините обуща и докато пътували за САЩ с кораба, Аденауер му ги скрил, той завършил своите двустранни срещи по чорапи. Същият този педант обаче позволил на белгийското правителство да срине един манастир за милосърдни сестри, за да се построи на мястото му огромната кръстовидна и цялата в стъкло сграда, седалище на Европейската комисия. При Аденауер той станал държавен секретар по външните работи и шеф на германската делегация на всички преговори за СЕСА (Европейска общност за въглища и стомана), чак до конференцията от Месина.

Но какво е правил този „Баща основател“ преди и по време на войната?

Оказва се, че през 1944 г. , заедно със своята част е бил пленен от американците в Шербург и прехвърлен в лагер за германски военнопленници на остров Род Айлънд, където още през 1900 г. е бил построен форт Гети. В края на войната, както свидетелства Филип дьо Вилие, в САЩ водели на отчет към 380 000 германски военнопленници, разпределени в 150 лагера, далеч от всичко и заобиколени с мрежи от бодлива тел. Между военнопленниците имало лекари, преподаватели, адвокати, съдии, бизнесмени и учени. През април 1943 г. помощник- секретарят за войната Джон МакКлой написал меморандум, предлагащ програма за превъзпитание на военнопленниците, които започнали да се стичат към САЩ. Целта на тази програма съвсем не била филантропична, а военна и политическа. „Не ставаше реч да се доставя удоволствие на пленниците, или да се преследва апробация на добронамерените, а единствено да се гарантира сигурността на САЩ в следвоенния свят, пише Дьо Вилие. Силите от Оста щяха да бъдат разгромени от СССР при Сталинград и занапред краят на Райха бе написан. Много германци, взети в плен, бяха разглеждани като хора от високо ниво и поправими, годни да изиграят ключова роля в германските дела в бъдеще. Трябваше, значи, от тях да се направят съюзници и те да се убедят в достойнствата на демокрацията и на американския начин на живот. В окупирана Германия, където МакКлой щеше да стане, - след едно преминаване през президентството на Световната банка, - върховен комисар на съюзните сили, той щеше да наблюдава разпределянето на 1 млрд. долара и програмата за денацификация. САЩ щяха да дебаркират във Френска Северна Африка и от Вашингтон визионерът Джон МакКлой подготвяше удара за след това. „Имах пълномощията на диктатор, но на доброжелателен диктатор“, хвалеше се в края на своя живот адвокатът, дипломатът, банкерът бизнесмен МакКлой, който беше на служба при седем американски президенти. - Денацификацията и превъзпитаването на германския народ започнаха тук, в САЩ, в лагерите за военнопленници през 1944 и 1945 г., където щеше да се формира елитът на бъдещето за Европа и да се гарантира сигурността на САЩ в следвоенния свят. Германия беше на първия ред. Но Женевската конвенция забранява индоктринирането на пленниците, следователно трябваше да се действа умело и тайно. Хора от американското разузнаване отиваха в лагерите за военнопленници, разсеяни по цялата страна, за да съставят с помощта на германци, смятани за благонадеждни, списък с кандидати, предназначени за един вид „школа“ извън общината. Избраните военнопленници трябваше да подпишат документ, в който заявяваха тържествено, че отхвърлят национал-социализма. След като го направеха, те продължаваха по една секретна програма за превъзпитание и щяха да бъдат освободени за една или две години от принудителен труд при завръщането си в Европа. Преди всичко, скоро Америка щеше да има нужда от тях. Видният професор Валтер Холщайн беше избран измежду десетината пленници, от хилядата в неговия лагер. Освен своите квалификации, кандидатите трябваше като минимум да са си отворили очите в момента на разгрома на Третия Райх. Америка е млада нация, която гледа в бъдещето. Нова Германия щеше да го направи, колкото и малко средства да й дадат за нейното възстановяване, чрез своята реинтеграция в европейския комплекс, обединен икономически и военно. Нямаше да се отварят наново досиетата от миналото, нито да се изследва подсъзнанието с детектор на лъжата. Императивът беше прост: да се затвори страницата. В Гети психологическото съвземане и преподаването на историята на Америка щяха да хвърлят малко светлина в техните души, размътени от национал социалистическата  идеология. Щяха да им покажат и как се ражда една демокрация; и, как хора, произлизащи от различни раси, могат да формират една нация. Демокрацията не беше режимът на един слаб народ и Гети трябваше да им го докаже. Пансионерите от Гети са тези, които щяха да нарекат мястото „Фабриката“. Форт Гети беше „школата по администрация“ за някои германци, грижливо подбрани, денацифицирани, превъзпитани и формирани през осемте месеца за бъдещи служители в администрацията и американското военно управление в Германия… Един професор ентусиаст от Харвард щеше да сравни съществуващия във Форт Гети порядък с Републиката на Платон, пледирайки безуспешно да бъдат отрязани телените заграждения край лагера. Професорът, както наричаха Холщайн, дистанциран и сив, беше се заровил в книгите на библиотеката, доставени на Форт Гети. Щеше да преоткрие либералното мислене на Хайек, четенето на когото в известен смисъл му беше отворило очите. „Фабриката“ щеше да денацифицира – днес биха казали „дерадикализира“, тези германци, объркани от националсоциализма, за да изфабрикува бъдещия елит, който щеше да помогне на САЩ в тяхната задача като окупатори на победена Германия и лидер на свободния свят… Никой никога не разбра дали Холщайн е бил, както много други германци, смутен от комплекса на колаборацията. За тях бяха превеждани книги, прожектираха им се филми, показващи газови камери, морги, погребални кортежи от хора, обезумели жени и деца, излизащи от концлагерите. Не се знаеше какво наистина мисли Професорът, за какво мечтаеше, дали сърцето му биеше, нито за кого или за какво… Получавайки дипломата си в Гети, в присъствието на генерал Блекшиър М. Брайън, Холщайн произнесе една реч, в която отдаваше почит на „силата, единството и неделимостта на западната култура“, които му беше разкрило пребиваването му в Америка. Преди да се върнат у дома, много дипломанти от Гети ще славословят публично своята „трансформация“ в лоното на „Фабриката“. Няколко години по-късно, силният човек, какъвто щеше да стане Холщайн в Брюксел, щеше да приветства този успех, пледирайки за „перманентна трансформация на съзнанията“ посредством супранационалната интеграция.

Професор Холщайн ще се върне от плен през ноември 1946 г. и слисан ще намери Франкфурт, изцяло сринат от бомбардировките.


Назначен на следващата година за ректор на университета на града, той ще внесе там американските методи на обучение от Гети. Поканен да преподава в университета на Джорджтаун (1948-1949), той се сприятелява с бъдещия помощник държавен-секретар Джордж Бол, и той приятел на Моне, който ще направи така, че Конрад Аденауер да разбере, че ще е добре един специалист по международно право да представлява Германия. Името му е препоръчано на канцлера от икономиста Вилхелм Рьопке, основател на ордолиберализма, чийто дух е просмукал европейските договори. Тогава Аденауер ще го представи на Жан Моне, който ще го хареса от името на Германия да води преговорите за плана Шуман. Бившият военнопленник от Германия се стреми твърде скоро да ги успокои: „Победоносните сили трябва да имат доверие в Германия. Тук, където са посети, тръгвайки от САЩ - единствената страна, която чрез школата от Форд Гети подготви работите за бъдещето, те ще дадат плод“. Професор Холщайн не е неблагодарник. Залавянето му в Шербург на 26 юни 1944 г. ставаше ретроспектативно един подарък от Провидението за бившия декан от Рощок. Наистина, от своето завръщане от Гети, той никога не е членувал политическо бреме. Никой никога не постави под съмнение неговите различия с нацисткия режим. Истина е, че неговото научно издигане беше вече осъществено до появата на Третия Райх. Кариерата на Холщайн не дължеше нищо на нацистите. В хода на процеса на денацификацията през 1946 г. той твърдеше, че няма никаква връзка с националсоциалистическата партия. И, че „още от първия ден“ осъзнал опасностите от нея… Той не беше доктринер, а техник, не беше мислител, а инженер, юрист. Освен това, Холщайн нямаше темперамента на боец. Беше един учен, над партиите и историческите случайности. Онова, в което вярваше, беше единението: на Германия, на Европа и по-късно на Запада. Това, което приветстваше, беше механичната сила на наднационалните, имперски зъбчати механизми. Към останалото човекът ще се адаптира. В неговата наднационална парадигма, режимът, законите и лозунгите можеха да варират до безкрайност: един добър юрист от ерата на Ваймар, той беше аполитичен и щеше да остане винаги такъв. Професор Холщайн имаше, така да се каже, съвършения профил, за да разработи и един ден самият той да ръководи една наднационална технокрация в една пост политическа ера“.

И ето че на 25 март 1957 г. в Рим, край масата около която са събрани шефове на правителства и министри, готвещи се да подпишат договора, който учредява Общността, не всички са белязани от войната, както Холщайн. Там е французинът Кристиан Пино, бивш участник в Съпротивата, депортиран в Бухенвалд. Там е люксембургчанинът Беш, който е бил член на полското правителство в Лондон. Там е и Конрад Аденауер, когото нацистите са хвърлили в затвора. Валтер Холщайн е друга бира.


Превод от френски Петко Петков


Продължава в следващия брой


 

 

ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Е-поща Печат PDF

Командирован бях в Либия по предложение на посланика на НРБългария в Либия Филип Ишпеков. Заминах на 19 октомври 1989 година, върнах се на 3 ноември.

До столицата Триполи пътувахме нощем с нашия „Балкан”. Градът - нищо особено: сиви сгради, кубически, се виждат от самолета, докато преди приземяването  кръжи във въздуха. Само на едно място - съвсем нова група от високи сгради. Те са около 5 и приличат на бутилки, обърнати с устието си надолу. Построени са по случай голямата годишнина от т.нар. „Зелена революция”, когато Кадафи поема властта в страната. По случай 20-годишнината от революцията всички сгради в Триполи са били измазани, за което са похарчени 1 милиард долара. Гриша Филипов довтасал на празненството с нарочен самолет.

На гарата ме посрещнаха хора от нашата легация и с тяхна помощ ни бяха спестени сложните формалности на строго охраняваната митница. В спретнати униформи, митничарите са все млади, а прическата им е „ала Кадафи”. Взират се в пътниците много внимателно, понякога - неумолимо.

Установих се в гостоприемната на „Техноекспортстрой” /ТЕС/, за което имах благосклонното съгласие на нейния имперски ръководител, генералният директор Джерманов.

Първата среща след пристигането ми беше с ръководителя на „Булгаргеомин”, чието предприятие заема широк апартамент в една от петте бутилковидни супермодерни сгради, за които стана вече дума. Вътре - телефони, магнетофони, секретарки, специален шкаф за луксозни напитки и самият ген. директор, с когото разговаряхме за това, какво интересно може да се види в Либия.

От него за пръв път чух за гигантската напоителна система през Сахара, наричана „Великата река” на Кадафи, която ще дава в денонощие 4 милиона кубически метра вода на земите, през които ще преминава, докато стигне до брега на Средиземно море. Двадесет милиарда долара имало още да се похарчат за този „строеж на века”, за да бъде завършен. Тук отиват, а според някои – пропадат, парите от нефта на Либия, която до неотдавна е произвеждала и продавала годишно от него 100 милиона тона, а сега - едва около 60. Постъпвали са в хазната 20 милиарда долара годишно, а сега - едва около 6 милиарда (след поевтиняването на „черното злато” и намаляване на продаваемото количество, съгласно споразуменията с ОПК).

Разговорът преминава към нашите медицински работници в Либия. Те са били доскоро около 2000 човека, но сега са сведени до 1600. Съсредоточени са главно в Хама, Аджидабия и Таохун. В болниците има и либийски лекари, но те са началници, малко се занимават с оперативна медицина. Медицинските сестри се наемат освен за пряката си работа, но и да обслужват заможните семейства, не малка част от тях са и метреси на жадните за любовни приключения араби. Най-много медицински персонал в Либия имат българите, следвани от поляците - 1300, а те пък - от индуси, палестинци, корейци, филипинци, египтяни и пр. Най-пренебрегнати са нашите медицински кадри, а и най-лошо заплатени. Те са нещо като бели роби, както на разбойническото предприятие „Медексим”, така и на либийските си работодатели.

А с какво се занимават самите либийци? Когато не са войници и полицаи, те най-обичат търговията и началническите постове. Учителите са им добре платени, много добре.

Много се говори и в Либия, както и в другите африкански страни, за „Зелената революция”, много програми се правят и огромни пари харчат, но доскорошните номади мъчно се хващат за земеделие - както е, междувпрочем, навсякъде по света, въпреки идеалните условия. Правят им, например, в Либия чифличета с по около 50 декара земя, включително жилища, сеновали, обори, водоеми и всички стопански сгради, обзаведени с готов инвентар. Също и трактор и други съответни съоръжения им дават на изплащане. Либийците ги заемат, но не се задържат, даже когато чифличетата са в най-плодородната област - Бенгази.

Причината? Усиленото просвещение на либийците. Отварят се училища в най-затънтените краища, учат се децата и с ученето, всеки напуска (както и у нас) селата и търси да стане мюдюр (началник). Млади хора в земеделието не се пласират, с други думи, сече си държавата клона, на който се крепи, с тази разлика от нас, че там петролът е гръбнакът на икономиката, та си могат и без земеделие.

По целия град, накъдето и да се обърнеш, се виждат огромни плакати с образа на полковник Кадафи - в бяло наметало, като че е току слязъл от небето, а край него и под него - народът. Плакатите от този род са много и най-разнообразни. Разбрах че ги има навсякъде, по всички краища, дори до последната паланка в Сахара. А позите са най-различни. Специална служба се занимава с популяризирането, да не кажа обожествяването, на държавния глава.


Изобразяват го най-често в униформа и с фуражка как командва или пък гологлав в бяло наметало, на кон, като Свети Георги, как броди сред зрелите жита. Мисля, че само Сталин е имал приживе толкова плакати и портрети, а може би и Ким Ир Сен.

За Кадафи говорят, че до 1985 година е водил ожесточена борба с корупцията, а сега се е пооставил от тази работа. Разбрал е че с нея не може да излезе на глава. Малки и големи чиновници вземат „комисиони” за най-дребната услуга, да не говорим за по-едрите сделки. Някога Кадафи е бесил „крадците” по стадионите, правил публични екзекуции, но е разбрал, че ако така я кара, половината народ трябва да избеси, а може да се е уморил. Самият той, казват, не е пряко замесен в присвояване на държавни пари, но дал на жена си някакъв монопол и тя съблича оттам милиони долари. От този вид порядки, обаче, има дори в по-големи размери в почти всички най-развити „бели” държави.

Димитър Цветков се нарича директорът на „Булгаргеомин”. Около 500 човека има неговото предприятие, което прави сондажи за кладенци. Спечелили са си българите голям авторитет като кладенчари, особено във връзка с чифличетата, където непременно се продълбава и кладенец. Поставят се на по-обширните земеделски площи специални напоителни „фрегати” за оросяване и може да се получи по 700 кг на декар жито. Видяхме после в Сахара това „зелено строителство” - зелено и занемарено. Работят фрегатите с електронните си механизми известно време, но като преминат в ръцете на либийците, за кратко  каталясват и се превръщат в стари железа. Мисля че и доставчиците на тези съоръжения не случайно ги правят толкова сложни. Те имат сметка често да се развалят и да ги викат да ги поправят.

Голямата програма в Либия започна с посещението ми на Лагера на Минковски в Тажура. (Това са нашите петролотърсачи в Либия.) Там, като пристигнахме, бе затворено, въртяхме се около 15 минути, докато отвориха. Посетихме първо клозета - един фургон. Отива се до него по сложни пътеки, но няма тоалетна хартия, а чакат уж гости. Виждат се в двора цял парк на почти нови американски машини и узнавам, че 200 милиона долара са закопани тук в това предприятие. То е дело на Стамен Стаменов, съученик на нашия държавен ръководител – Живков. Той дал идеята да се правят кооперативни предприятия с либийците за търсене на петрол като за тях бъдат 80-те процента и 15 % за нас, след организиране на експлоатацията. Цялото мероприятие щяло да струва около 1 милиард долара, но отсега се вижда, че нищо няма да излезе и се озъртат ръководителите му как да го приключат. 100-200 хиляди долара са вече похарчени за консултации с чужди специалисти. Оказало се че не можем да продадем закупените машини, защото има либийски закон, който забранява това. Нито един от документите по договора с либийците не е съставен както трябва. Либийците имат респект само от американците, на чиито специалисти плащат по 8000 динара (около 20 000 долара месечна заплата). На англичаните - по 4000 динара, а на нашите - по 400. Докато вървят препирните, скъпите нови машини ръждясват, а както вече казах - не могат да бъдат продадени. Базата за поддържане и ремонт на машините се нарича „Синауен”, директор е Христо Минковски, а главен инженер - Вачков.

Сиромашка България, как я пропиляваме на едро!...

По-късно, в разговор с директора разбирам, че преговорите по петроления бизнес не се дори ръководят от него, а идват специални пратеници от България. Те разговарят със своите либийски контрагенти, току-речи на 4 очи, плетат си личните кошници, вземат тлъсти командировки и хонорари за „консултациите” и изчезват.

Преспахме в лагера на Минковски. Посрещна ни като кумове. Той е едър, шкембелия мъж, но с бързи рефлекси и страшен гастроном. Поднесе ни риба, по особен начин приготвена. Облизахме си пръстите. Не разбрах какво е неговото отношение към търсенето на петрол, по този въпрос той не каза ни дума. Когато попитах, той лаконично ми отговори: „А бе, я да не си разваляме вечерята.”

В град Азизие са измерени най-високите температури в Либия. Там се най-много навърта Кадафи, строителят на „Великата река”. Мнозина чужденци мислят, че това ще се нарича някога „Великата катастрофа”, защото се очаква могъщата напоителна система да изпомпа подпочвените води на Сахара и да унищожи съществуващите оазиси, а също и земеделските чифлици, които се оросяват от водите в пустинята. Сложна задача е да се предвиди верни ли са тези прокоби, едно е безспорно: Кадафи харчи за земеделието огромни средства, къта парите от нефта не за себе си като Хайле Селасие и бившия ирански шах, а за бъдещето на страната си, то говори за искреното му желание да превърне Либия в една обетована страна. И това отношение трябва да му се признае. Възможно ли е , ще поговорим по-нататък.

Пътуване с посланика за Гадамес. Филип Ишпеков реши да ме заведа до някои от забележителните старини. Докато пътуваме, забелязват се край шосето овце и кози. Овцете - от известната широкоопашата порода - в една само опашка има поне 3 кг чисто, лой. Минаваме покрай няколко язовира, предназначени за оросяване на земеделските площи, но, както разбрах, не се използват. Земите са парцелирани, предназначени за раздаване на желаещи фермери, но никой не се натиска и повечето са запустели. Виждаме отстрани по едно време на шосето магазинчета, съборени с трактор, посланикът ми обясни, че това са на заловени в незаконна търговия спекуланти.

Стигнахме до град Налут, разположен при една седловина, и тук виждам нещо наистина особено: на заоблена височина построени кирпичени къщички една до друга, една в друга притиснати, също като кошер, за да не ги пече слънцето. Не забелязах нито прозорци, нито врати - същинска пчелна пита. Край този кошер личат пещери (в скалите), които също се използват за жилища. Наоколо пасат камили, до тях - стадо кози. Селището сега бързо се преизгражда в ново. Започнали са в единия му край да го разрушават и презастрояват с нови-новенички кибритени кутийки.

Няма кой да каже на Кадафи: „Недей бе, човече. Спри! Разбери че това са хвърлени пари - да рушиш хилядолетните обиталища на своите поданици, в които те са така добре свикнали, и да им повдигаш стандарта, без да си уверен, че и утре ще можеш да го поддържаш, както се случи и в България”.


Продължава в следващия брой


 


Страница 2 от 302