Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

И ПАМЕТНИКЪТ СЯКАШ ОЖИВЯ

Е-поща Печат PDF

Общинската и областната организация на ПП „Нова Зора“ в гр. Плевен, попълниха партийния календар от смислени и обществени прояви с ново издание на своята идейна съпричастност и социална отдаденост. На 2-ри и 3-ти април, група активисти и симпатизанти, се заеха с реновирането, почистването и освежаването на градинката и паметника на героите, изправили се срещу безпощадната машина на смъртта в антиконституционния преврат на 9 юни 1923 г.

Издигнат в прослава на загиналите конституционалисти в местността Табията, паметникът на жертвите от юни 1923 г., се бе превърнал в материално свидетелство на духовното опустошение и нихилизма на сменящите се една след друга градски власти.

Дело на скулптора Росица Тодорова и архитекта Атанас Петров, паметникът от бял врачански камък е издигнат в далечната вече 1973 г., за ознаменуване на 50 годишнината от Юнското анти-фашистко въстание. Вълнуващата композиция от фигура на въстаник, придържащ смъртно ранения си другар, сякаш бе попила в себе си миязмите, калта и саждите на 30-те светли години на демокрацията и отрицанието. И за да бъде забравата пълна, и в духа на безпаметството, и удобното пренаписване на историята, ни знак, ни слово бяха оставени да свидетелстуват, кой и заради какво е вдъхнал душа и сърце на каменната композиция.

Оказа се, че сведенията за този паметен знак, могат да се намерят единствено, в архива на Историческия музей в града. Така бе възстановено авторството на създателите на паметника.

 


Евгения Иванова, общински и областен председател на ПП „Нова Зора“, в тези първи априлски дни, бе разпределила прецизно задачите - според талант и умения. Така човекът, който умее да разговаря с камъка – Петър Зарков, получи поръчението да изработи паметната плоча с надпис: „На героите от юнското антифашистко въстание 1923 СЛАВА“; Тихомир Данов се зае с пароструйката и след него паметникът грейна и сякаш отново оживя.

Активно се включиха в начинанието Димитринка Велчева, Нина Тодорова, Нели Заркова, Красимир Вълчев, Илия Тодоров, Николай Шойлеков, Атанас Нанков, Севда Горанова, Васил Жилевски, Пламен Йончев, Георги Георгиев, Станислв Георгиев, както и младежи от центъра за настаняване семеен тип „Трите бора“.

Всички те боядисваха пейките в градинката на ул. Цар Самуил, почистваха и прекопаваха цветните лехи и засаждаха цветя. Минувачите се спираха, гледаха учудени и зарадвани работното множество, клатеха глави и питаха: „Какво е това?“, „По какъв европейски проект сте се сдобили със средствата?“. И когато разбираха, че са доброволни, и безвъзмездни, и трудът и материалите, отминаваха усмихнати по своя път. Една възрастна жена дори отрони: „Може пък Господ да е решил да съхрани България. Помагай, Господи!“

И се прекръсти.

 


 

 

ВРЪХ НА БЪЛГАРСКАТА ГОРДОСТ И СЛАВА

Е-поща Печат PDF

До

Президента на Р България

г-н Румен Радев


Обръщение

на Управителния съвет на Славянското дружество в България


Относно: исканията за отмяна на Указ на Президиума на Народното събрание за наименованието връх Шипка от 1977 г.


Уважаеми г-н Президент,


На 13-ти март 2019 г. В София се състоя Общо събрание на Славянското дружество по повод зачестилите публикации в печата и излъчвания по телевизията и радиото с исканията на историци от Великотърновския университет за смяна на името на връх „Шипка“. В различни градове проф. Петко Петков настойчиво се обявява против името „Шипка“, както и против 3-ти Март като национален празник, заканва се да търси подкрепа от Светия синод и от граждани на страната.

Общото събрание изслуша аргументираното изложение на о.з. Георги Георгиев, почетен гражданин на Шипка, в защита на Указа на Президиума на НС от 1977 г., като дълбоко обмислен държавен документ. С този правен акт, по повод 100 години от Шипченската епопея, се променя името на връх Свети Никола с наложилото се сред народа и в света име Шипка – символ, изписан върху паметника на свободата.

Допълнителни съображения против връщането на името на вр. „Свети Никола“ изложиха и други участници в събранието. Многократно беше повторено, че „Шипка“ е короната на славата на възстановената българска държава (Александър Морфов). Приведени бяха публикации от следосвобожденския печат и заглавия на книги, творби на писатели и поети, и на 1-во място неповторимата поема на Иван Вазов „Опълченците на Шипка“. Вазов узаконява „ново име“, величаво, „като Термопили славно“. Манипулативно е твърдението на проф. Петко Петков, че тази епична поема е писана за някакво по-малко хълмче на 1000 метра под връх „Свети Никола“. Всичко, което се предприема, е насочено срещу великия символ на Шипка, изписан с общопролятата кръв на руски войни и български опълченци,“ увенчали България с лаврови венци“.

Изследователката Гинка Хаджиева от град Шипка обори дори твърденията на проф. Петко Петков за т.нар. от него „по-малък връх Шипка“. Наличието на два върха с еднакво име създава неудобство. Посоченият от автора на „Книга за върховете Свети Никола и Шипка“ Петко Петков „хълм Шипка“ местните хора наричали Еврейски могили. Той липсва в картите на Х. Молтке, в руската Триверстова карта и картата от 1920 г. Това наименование липсва и в картата на България от Димитър хаджи Русев, издадена в 1843 г. В Страсбург. Така и в картата на Христо Г. Данов, картата на Кривошиев и пр.

Събранието изслуша обоснованите изказвания и на поетите Иван Карадачки и Лозан Такев, на о.з полк. Димитър Копривленски и инж. Никола Статков и прие решение да се изпрати до Вас настоящото Обръщение. Общо е мнението, че посягането на името на вр. Шипка, утвърдено сред целия народ и навред по света, би било посегателство към българската идентичност и символика, което вече трима президенти отхвърлиха. Противниците на името вр. Шипка търсят подкрепата на Светия синод и граждани от страната и не съзнават, че това е посегателство срещу другото име на България - нейната величава корона на възкресението и славата, „Що гордо разтупва нашите гърди“.


Уважаеми, г-н Президент,

Дълбоко сме убедени, че като български партриот и генерал и Вие на свой ред ще защитите българската гордост и слава от късогледата неразумност на мними защитници на географската автентичност на България. И тя е важна, но по-важна от всяка конюнктура е символът на славата, която „Смива срамът и на клеватата строшава зъбът“.

 

За Управителния съвет - Стоил Фердов, председател


 

РУСИЯ ПЪРВА ПОДАВА РЪКА НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

140 ГОДИНИ ОТ УСТАНОВЯВАНЕ НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ

 

Добре известен е фактът, че паралелно с военните действия на руската армия на Балканския полуостров по време на Освободителната  война 1877-1878 г., върви и процесът на полагане основите на българската държава, която близо пет века отсъстваше от политическата карта на Европа. За целта към щаба на руското командване е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от опитния администратор княз В. А. Черказки. Той обаче умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г. стар стил). На негово място като комисар на руския император Александър ІІ е изпратен княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който преобразува Гражданската канцелария в Съвет на императорския комисар, в който освен устройството на местните органи на държавната власт е създаден и специален отдел, който да се заеме с полагане основите на бъдещите дипломатически институции на Княжество България. За негов началник е назначен генерал от пехотата Михаил Алексеевич Домонтович.

 


Отделът функционира не само до края на войната, но и след нея. Според Санстефанския договор, съществуването  не само на този отдел, но и на целия Съвет е определен в рамките на две години. Свиканият през юни 1878 г. Берлински конгрес скъсява  този срок само на 9 месеца, което създава не малко затруднения и на Отдела за външншите работи, който от 25 май 1879 г. е възглавен от Трофим Павлович Юзефович (1840-1883) – дипломат от кариерата; консул на Русия в гр. Тулча (Северна Добруджа) (  1871-1875 г.), член на Славянското блоготворително общество, генерален консул в Солун (1875-1876 г.), След обявяването на Руско-турската война е губернатор в Тулча.( 1877-1878).

Трудността за изпълнението на поставените пред Отдела задачи произтичат не само от краткия срок, който му определя  Берлинския диктат, но още и от статута, който е предоставен на Българското княжество. В чл. 6 на Санстефанския договор е записано изрично: „България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Казано с други думи, новата българска държава се лишаваше от своята  независимост. Последвалият само след няколко месеца Берлински договор, който ревизира Санстефанския до неузнаваемост, не само остави непокътнато това положение, но отиде и още по-нататък. В чл. 1 той повелява „България се създава в самостоятелно трибутарно (т.е. плащащо данък) Княжество под върховната власт на Н. В. султана“. Тази именно формулировка, наложена от западните велики сили, връзва ръцете на руската дипломация, тъй като тя  е принудена да се съобразява с волята на силните „мира сего“ в Европа – Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.

Следва да се посочи, че отнемането на независимостта на Княжество България се усеща  най-болезнено в бъдещите му действия спрямо външния свят. По време и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. в международната практика функционира  сложна йерархия и субординация в дипломатическите служби. Рангът на дипломатическите представители се определя в зависимост от международното положение на всяка една от държавите. За великите сили и Османската империя то   е най-високо – посланици, а дипломатическите представителсгва се наричат посолства.

За останалите свободни дъжави дипломатическите прдставители носят ранга „пълномощен министър“ а оглавяванитне от тях предтавителства – „легации“.

Лишена от независимост, България не попада  в категориите нито на първите, нито на вторите държави. Нейните дипломатически преставители получават най-ниския ранг в дипломатическата йерархия – „агент“, равняващ се на статута на генералните консули, а оглавяваните от тях  мисии – „дипломатически агентства“.

 

 

Изтъкваме нарочно това обстоятелство, тъй като през следващите две-три десетилетия от края на ХIХ и началото на ХХ в., то ще се отрази твърде негативно във външнополитическата дейност на възобновената държава. Преди всичко Княжеството се лишава  от правото да бъде субект в международните си отношения, т. е. във всеки външнополитически акт то трябваше да се съобразява с волята на своя сюзерен – Високата порта. Че това не е празна фраза, показват последвалите събития. След края на Сръбско-българската война от 1885 г. в сключения мир между двете воювали  държави, ни в клин, ни в ръкав от българска страна наред с подписа на българския представител се мъдри и този на представителя на Високата порта, без последната да бе оказла каквато и да било роля за победата на българското оръжие над коварния сръбски агресор.

И  още нещо: докато другите европейски държави след края на Руско-турската война предоставят  на българските дипломатически представители полагащия им се макар и най-нисък дипломатически ранг, Високата порта не направи и това. За нея представителят на Българско ктняжество  е приравнен със статута на висш османски администратор, т. е. като на свой, а не на друга държава орган . Това положение се запазва до 1908 г., което предизвиква и големия скандал между България и Османската империя, довел до премахването на това унизително за България отношение  и изравняването й като равноправен субект в междунардните отношения.

Но да се върнем към въпроса, обект на нашето внимание.  С назначаванетно на първото българско правителство, възглавено от Тодор Бурмов (5 юли 1879 г.. мандатът на Временното руско управление в България е прекратен Една от първите   задачи на Княжеството е уреждане на международните си отношения – на първо място с великите сили, а след това и със съседните балкански държави. Първа от великите сили, която подава  ръка на нова България е именно Русия. Нейният пратеник е първият чуждестранен дипломат, който на 7 юли 1879 г. връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. Името му е Александър Петрович Давидов, за когото биографичните сведения са твърде оскъдни.

Знае се, че е роден   през 1838 г. в дворянско семейство. Първоначално постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но после се прехвърля в Математическия.  Като полиглот предпочита дипломатическата пред научната кариера. Назначен в Министерството на външните работи, изпратен е в Карлсруе, столица на Баденския херцог (1859). През следващите години работи като секретар в руските мисии във Вашингтон, Брюксел, Хага, Рим, Виена и Лондон. След избухването на Руско-турската война през 1877   е доброволец в Руския червен кръст, на първо време в Бесарабия, а по-късно оглавява евакуационен пункт за ранени и болни руски войници и османски военнопленници в Петрошани, после във Фратещ и накрая – в Гюргево. По време на работата си в пункта през февруари 1878 г. заболява от тиф, но успява да се възстанови. След края на войната, през август 1878 г.,   се връща на служба в Руското външно министерство, вече като дипломатически агент във формиращата се българска държава. В изпълнение на директивите на канцлера княз А. М. Горчаков оказва съществено влияние върху дейността на Учредително събрание като парира инициативата на депутатите за протест пред Великите сили заради разпокъсването на Санстефанска България на Берлинския конгрес. След като връчва акредитивните си писма на   княз Александър Батенберг, има обаче недалновидността да се намеси във вътрешнополитическия живот на Княжеството, което не влиза във функциите му на чуждестранен дипломат. Обявява се на страната на консерваторите, което се отразява крайно неблагоприятно на репутацията му и след изборната победа на на русофилски настроените либерали в Първото и Второто обикновено народно събрание (1879-1880 г.)дните на престоя му в България се оказват преброени. През 1880 г. е принуден да напусне  преждевременно София, от където е преместен на ново дипламатическо поприще в Лондон, където бе служил непосредствено преди войната с Турция. В английската столица престоява до 1882 г. През 1883 - 1885 г. е извънреден посланик и пълномощен министър на Русия в Япония. Умира през 1885 г.

Неудачният избор на първия дипломатически представител не се отразява на отношенията между Княжеството и Освободителката,  тъй като проявеният от нея жест се оценява като истински исторически факт. Той открива пътя на току-що възобновената българска държава за уреждане на международното й положение.

Представителите на останалите велики сили връчат своите акредитвни писма от 8 юли до края на декември 1879 г. През същия период  изпращат свои дипломатически представители и съседните балкански държави. Всички те носят ранг на „дипломатически агенти“. Единствено представителят на Османската империя идва като „комисар“, за да се подчертае сюзеренитета на Високата порта над Княжество България.

Край на това ненормално положение, както споменахме,  се слага с акта на провъзгласяването на независимостта на България от 22 септември 1908 г., за признаването на който от решаващо значение отново има пак застъпничество на Русия.


 

КЛАСИТЕ И КЛАСОВАТА БОРБА ДНЕС

Е-поща Печат PDF

Панко АнчевНеолибералната идеология и пропаганда само за някакви си тридесетина години почти напълно разби левите идеологии, преобърна техния смисъл и наложи на носителите им да възприемат напълно собствените идейни принципи. Левите идеологии буквално се отказаха от всичко, което им е осигурявало популярността и влиянието сред ниските социалани слоеве, поддържало е техния дух не само за отстояване на политическите и социалните им права, но и за постигане в близкото бъдеще на революционни изменения и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система. И заради което се появиха на бял свят и промениха света. Виждаме днес резултата: анемични леви партии в цяла Европа без идеология и воля за истинска промяна на общественото устройство.

И се отказаха от себе си.

Табу станаха редица категории, термини и понятия, с които левите идеологии обясняваха общественото развитие и смисъла на обществените процеси, а също и целите, към които тези слоеве трябва да се стремят. По тази причина се потулиха обективните процеси и обществено-политическата реалност се изопачи напълно. Разпадането на социалистическата система и на Съветския съюз бе границата, отвъд която според неолиберализма започвна нова епоха без класи и класови борби, без революции, социализъм, право на труд, социална справедливост. Защото всички мечти на хората са осъществени от капитализма и буржоазното общество е „краят на историята“. Левите идеологии доброволно и угоднически се съгласиха с това.

И обикновените хора (особено в държавите от разпадналия се социализъм) повярваха на сладкогласните сирени на неолиберализма. Политическите субекти, които трябваше да изразяват техните интереси и да ги бранят от насилието на властта, запяха заедно със сирените и напълно забравиха кои са и каква е ролята им в обществото. От речника им изчезна дори думата „социализъм“. Те охотно се съгласиха, че партиите не са класови, а народни. Заговориха за „европейски ценности“, „натовска солидарност“, „пазарна икономика“, а забравиха за работника, наемния труд, експлоатацията, класовата борба. От себе си се отказаха!

Така повече не може да продължава

Резултатът от това нагаждане към „новите условия“, „демократичните промени“ и към самата „демокрация“ отвори пътя към тяхното маргиназилиране. Предателството на левицата обаче освободи огромна социална енергия, която не може да бъде овладяна и насочена към съзидание без автентичен ляв политически субект. Затова енергията се изроди в насилие и тероризъм. Именно защото обективната реалност си има свои правила, норми и закони и дори някой да не иска да ги забелязва и назовава политически и идеологически, за да ги насочва във вярната посока, те не са изчезнали и продължават да вършат своята работа. И още по-аграсивно дават да се разбере, че съществуват. Една от най-важните причини за глобалния тероризъм, дори и на този, който бива наричан „фундаментален ислямизъм“, „религиозен фанатизъм“ и т. н., е в маргинализирането на левите партии и изчезването на левите идеологии. Крахът на социализма заличи една велика държава, за да утвърди САЩ като единствен световен хегемон. Но този крах остави празно огромно политическо пространство, което преди беше запълнено от социалистическата и комунистическата идеология и те създаваха необходимото противодействие на либерализма и неолиберализма. Равновесието в света бе нарушено, но структурата на буржоазно-капиталистическото общество остана същата, макар и силно гримирана, за да се създаде впечатлението, че е напълно различна от предишната.

И ето, измина известно време и се видя, че недоволствата не са изчезнали, че онеправданите още ги има; че бедните стават все по-бедни; че се живее все по-трудно и по-трудно. И най-сетне: че така повече не може да продължава. Протестите зачестиха и преминават в неуправляеми бунтове. Остана само да се признае, че класите не са изчезнали и че мирът между тях не е възможен. Защото класовата борба не е прекратена и ще продължи до изчезването на антагонистичните класи. Т.е. до смяната на обществено-политическата и икономическата система.

Пустословията, на които кълвяха левите в България и Европа

2.

Неолибералната пропаганда побърза да внуши на хората у нас, че днес капитализмът е съвсем различен от този, който Маркс и Ленин описаха и изучиха и въз основа на който изградиха идеологията и политическата практика на пролетариата. С тях в Русия бе извършена социалистическата революция от 1917 г., а по-късно бе създадена световната социалистическа система. Неолиберализмът признава, че това е станало, понеже тогава действително е имало антагонистични противоречия между работниците и селяните от една страна и буржоазията – от другата. Капитализмът тогава бил груб и нечовечен. Но след Втората световна война променил характера си и от 60-те години на ХХ век придобил човешко лице и вече се грижел за човека и неговото добруване. Именно благодарение на новия си характер той е успял да постигне такова висока жизнено равнище и благополучие на огромна част от западните общества – за разлика на социализма, който се бил провалил поради органичната си неспособност да гарантира високо жизнено равнище, понеже по природа бил порочен. Новият капитализъм преобразил труда и заличил различията между хората, изравнил жизнените стандарти и направил от работника собственик на средствата за производства. Пролетариатът, който според марксизма е движещата сила и осъществителят на социалистическата революция, към края на ХХ век изчезнал. Заедно с него изчезнали и класовите противоречия и борби. Различията в обществото днес вече са на друг принцип и нямат социално-класов и имуществен знак.

Цялата европейска левица, в това число и българската, повярва на тази глупава и пошла басня. Нейните водачи и пропагандисти протръбиха, че  понеже индустриалният труд сега бил почти напълно механизиран, работникът не е с омаслени ръце, а облечен в чисти престилки. Най-големият им аргумент е, че щом са се появили мениджърите, които управляват производството и потреблението, без да са техни собственици, капитализмът станал хуманен, интелектуален и благороден. Различията между собствениците на средствата за производство, наетия труд и мениджърите, които са наемни работници, се заличили и трите класи нямало за какво да се карат и борят едни срещу други. На тези и на още други пустословия левите в България и Европа кълвяха като риби и дори убедиха и себе си, че марксизмът днес не е приложим към социалната действителност и е безсилен да я обясни и промени. Чудно ли е тогава, в никоя съвременна политическа идеология или в политическа програма на лява партия не се говори за класи и класова борба? Още по-малко пък за социализъм. Никой не споменава и даже не намеква за революция и възможност за радикална смяна на системата. За смяна на системата се говори като за промяна на начина на управление на държавата и икономиката, но при запазване напълно на икономическите отношения и характера на производството. Риториката е посветена единствено на подобряване на живота и даване на повече синдикални права. Най-радикалния лозунг е „за повече демокрация“.

Лишаване на класите от памет

Не само левицата като политически субект повярва и прие безрезервно твърденията на неолиберализма за изчезването на класите, но и самите класи (и преди всичко пролетариатът) се съгласиха доброволно да изчезнат и да оставят претенциите си към системата. Те напълно се лишиха от съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Всъщност класите не изчезнаха, а само изгубиха съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Класите се лишиха от памет и започнаха социалното си битие от 90-те години на ХХ век нататък от начало, отказвайки се своите традиции и история – истинско политическо генно инженерство.

 

В неолибералното общество се е осъществи гигантска трансформация,която не промени структурата на капиталистиеското общество, не преобразува системата, не я подобри и усъвършенства. Просто класите заболяха от тумор в мозъка или от политическа деменция и изтриха съзнанието й и я лишиха от представата за собственото си съществуване. Никога преди в обществената история не е била постигана такава манипулация. Това действително е революция.

Аз подчертавам, че този процес, който придоби особена активност през 70-те и 80-те години на ХХ век и в резултат на който бе практически ликвидирана левицата в Европа, а в социалистическия блок комунистическата идеология напълно изгуби смисъл, значение и влияние, защото „пролетарското съзнание“ у членовете на комунистическите партии се разпадна и изчезна, е една от най-главните причини за краха на социализма, социалистическия блок и СССР.

За всичко това има множество обективни причини, които умело бяха използвани и направлявано от неолибералната идеология и пропаганда, от цялата огромна идеологическа машина на буржоазния Запад. Тази машина правилно отчете какво крепи социализма и как трбява да води борбата срещу него. Тя успя да обезмисли социалистическата идеология, като я лиши от нейния класов характер и от учението за клосавата борба, но и да убеди изповядващите я, че тя е причината за неспособността на социализма да произвежда достатъчно и предоставя на хората необходимите им блага.

Мимикрията на капитализма

3.

Наистина ли капитализмът толкова се е променил от времето, в което са  го описали и анализирали Маркс и Енгелс, а малко по-късно и Ленин, че вече е напълно различен и не съответства на теорията на марксизма? Отговорът на този въпрос отговаря по същество и на въпроса дали е необходима смяна на цялата обществено-политическа и икономическа система или е достатъчно тя да се подобрява и усъвършенства, да се преодоляват нейните недостатъци и слабости. Както смятат неолибералите и социалдемократите. От тук ще дойде и отговорът и на въпроса каква е функцията на левицата: да бъде революционер или просто реформатор.

Неолибералната идеология отрече класите, но възвеличи т. нар. „средна класа“ и я определи като най-важната опора на днешната икономика. Това е класата на дребния собственик, на еднофамилните производители и търговци, на тези, които сами работят в производството. По-рано ня се наричаше „дребна буржоазия“. Все едно е обаче как ще я наречем – важното е, че все пак неолибералната идеология признава съществуването на някаква класа. На „някаква“, но не и на пролетариата и буржоазията. И то само защото капитализмът бил днес съвсем друг.

Но с какво  толкова днешният капитализъм е различен от т. нар. „индустриална“ епоха или от онзи капитализъм, който Ленин определи като висш и последен негов стадий и го нарече „империализъм“?

Днешният капитализъм е различен единствено по външния вид, в подробностите, риториката, терминологията, бита на хората и в условията на труда, а не по същността си, както е описан от Маркс, Енгелс и Ленин. Вярно е, че в някои държави (но само в някои, които са най-богати и които държат в подчинение всички останали) стандартът на живот на голяма част от общество е доста висок, хората са задоволени с материални блага, получили са социални придобивки. Но именно там през последните години социалното напрежение достига висока точка, избухват бунтове, протестите нарушават реда и спокойствието, недоволството е трудно удържимо. Зачестиха стачките във възлови за европейската икономика отрасли. Очевидно е, че това не са карнавални шествия на „умни и красиви“, не са забавления, а сериозни политически акции, предизвикани от сериозни причини. Това са акции срещу властта и системата. Т. е. политически. И без съмнение характерът им е класов!

Разделителната линия

И днешният капитализъм разделя обществото на двеосновни класи, които най-общо могат да бъдат определени като собственици на средствата за производство, и тези, които им продават своя труд. Това са наемните работници. Първите владеят собствеността и наемат труда на вторите. Наемният труд определя смисъла на системата. „Наемният труд, пише Карл Маркс в книгата си „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ (Карл Маркс, Фридрих Енгелс. „Избрани произведения в десет тома“, т. 3, С., 1977, стр. 39). Без значение е дали хората на наемния труд са облечени в костюми, бели ризи и ръцете им са чисти, защото не са потопени в машинно масло; няма значение дали са заети пряко в производството или го управляват, наблюдават го и изработват правила и закони; все едно е дали са пред компютъра и измислят програми или копаят канавки по пътищата. Онова, което ги обединява и ги събира в една класа, е, че те продават своя труд и с получените от тази продажба средства живеят. Някъде този труд се цени високо и се заплаща скъпо; другаде го продават на безценица. Ала не цената на труда е обединителният принцип.

Тези, които купуват труда, обикновено се жалват, че „работниците им не работят“. А тези, които го продават, се оплакват, че „собствениците не плащат добре“. Тук е разделителната линия между тях, дори и тогава, когато тя още не е формирала класово съзнание. Но то съществува и се проявява в тези именно „жалби“, които вече са проявление на „класовата борба“. Едните експлоатират труда на другите, за да получат „принадена стойност“, а другите продават труда си на капиталистите, за да си осигурят някакъв „екзистенц минимум“. Уточнявам още веднъж, че този „екзистенц минимум“ не означава непременно коричка хляб, подхвърлена на работника, за да не умре от глад. Сумата пари, с които капиталистът купува чуждия труд, винаги е по-малка от необходимата на работника. Тази сума винаги може да бъде изгубена по волята и съображенията на капиталиста.

Определящият белег и примамката

Затова и В. И. Ленин дава следното определение на класа: „голяма група от хора, различаваща се по мястото им в исторически определена система на общественото производство, по отношението им (в преобладаваща си част закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по ролята им в обществената организация на труда, а, следователно, по начина на получаване и размера на дела на общественото богатство, с който те разполагат. Класите са такива групи от хора, които могат да присвояват труда на друга, благодарение различното им място в определен сектор на общественото стопанство“ (цитат по Ленин В. И. Полное собрание сочинений. 5 изд., т. 39,с. 15) Определещият белег е отношението към собствеността върху средствата за производство и по ролята спрямо обществения труд и разпределението на общественото богатство. Никакво значение (още веднъж повтарям) няма кой как е облечен, колко получава, дали са изцапани ръцете му с масло или са чисти и добре обгрижвани, дали живее в бордей или в огромен апартамент. Някой може да напомни, че не са малко работниците, които са акционери в компаниите, в които работят. Може и да не са малко, но по правило тези техни акции са анонимни и никой от тях не притежава толкова, че да влияе при взимане на решения. Те му носят малко по-голям доход и повече илюзии, но нищо повече. Вярно е, че го карат да бъде по-старателен и да не му е безразлична съдбата на предприятието, но това не определя мястото му в обществената система и не го прави буржоа и капиталист, а още по-малко собственик на средствата за производство, което пък да му позволява да наема работна ръка. На него са му подхвърлили примамката, че е нещо повече от това, което е. Но едва ли някой се хваща вече на подобна примамка.

И най-сетне: за обективно съществуващите класи няма никакво значение дали принадлежащите към тях хора се осъзнават като класа – поотделно и заедно. Но въпросът защо те не се осъзнават като такива, е изключително важен и актуален. Причините са много и различни. В случая по-важното е, че субективното отношение не променя и не изключва обективния факт. Идва време, когато класовото съзнание се възвръща и се проявява. Сега то се проявява спонтанно и по силата на обективно съществуващите връзки между хората от една класа.

Не е от значение още и това дали пролетарият е богат или пък буржоата беден. Тези две условия влияят върху политическия и идеологическия им избор и в някаква степен определят на кой политически субект да отдадат предпочитанията си в евентуалните избори. Богатият пролетарий може да се окаже в един момент с буржоазията срещу собствената си класа; както и обратното – бедният, а защо не и богатият, буржоа да се бори за правата и дори за властта на пролетарската класа. Но това са, така да се каже, частни случаи, които не отричат, а потвърждават правилото.

 

Следва


 

 

ПОЧТИ БАЛАДИЧНО

Е-поща Печат PDF

Докато вие суетите си насищате,

погледайте как начумерен е Балкана.

Дали че го боли за слабите и нищите

или го мъчи древна, незарасла рана?


Балкана, като лъв, нехае за хиените,

които долу в долини безплодни бродят,

но се тревожи той за още неродените,

докато блее във кошарите народът.


Не стряска се Балкана от гърма на мълнии

и не помръдва, не слухти, не остарява.

Със сенки на войводи паметта му пълна е,

тъй както бръчките му с хубост, вместо слава.


Бди цяла нощ Балкана над вълшебни извори

и легендарен шепот на гори елхови

и чак щом се изплези слънцето, чак призори

задрямва...да не гледа съсипните нови.


 


Страница 2 от 262