Нова Зора

Тази година се навършват 40 години от смъртта на талантливия български писател Георги Марков, починал в болницата „Сейнт Джеймс”, в Лондон, на 11 септември 1978 г.

Вече 40 години случаят „Георги Марков” не спира да вълнува българската, а и европейската общественост. Веднага след смъртта му в Англия започва антибългарска кампания с обвинението, че писателят е убит от Държавна сигурност по нареждане на Тодор Живков. В пресата, в публикации и изследвания се развихри пропаганден шум и истерия срещу страната ни и нейните органи за сигурност. Това бяха годините на т. нар. студена война.

След няколко години тази антибългарска кампания продължи с чудовищното обвинение срещу България, че властите у нас са организирали пощушението срещу папа Йоан Павел Втори през май 1981 г. Впоследствие папа Йоан Павел публично опроверга твърденията, и не само той.

Миналата година проф. Джузепе Консоло, адвокатът на Сергей Антонов, представи своята книга „Атентатът срещу Папата. Ето истината”. Българската следа” в атентата срещу папата е плод само и единствено на лъжливите показания на Мехмед Али Агджа, е категоричното мнение на италианския адвокат, защитавал Сергей Антонов в процеса. В книгата си проф Консоло връща историята назад и дава нов живот на случилото се преди 36 години на площад „Свети Петър” в Рим. Разказът му, изпълнен с факти, анализира действията на разузнавателните служби от Западния и от Източния блок в последния етап на „студената война”. „При всяко ново изслушване Мехмед Али Агджа сменяше версията”, разказва проф. Консоло. „През всички тези години на процеса срещу Антонов не бе намерено нито едно доказателство, което да потвърди показанията на Агджа”. От дистанцията на времето проф. Консоло определя процеса като мисията на живота си – да докаже невинността не само на един човек, но и да разсее сянката на съмненията, надвиснала над цяла една нация.

В този смисъл и новата книга на проф. Бончо Асенов – „Случаят „Георги Марков”, цели още веднъж да разкаже на българския читател тази история с надеждата, че „ще стигнем до истината относно неговия живот и кончина”.

„Изгледайте филма на Росен Елезов „Под сянката на Георги Марков”, пуснат по телевизията през май 2017 г., за да видите как познати ни вече български антикомунисти, наобиколили паметника на Георги Марков, хулят България, повтаряйки онова, което западната антикомунистическа пропаганда сътвори преди 40 години” – призовава авторът проф. Б. Асенов.

„Георги Марков е талантлив писател със силно изразена гражданска позиция и произведенията му говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. И не лъжата за „българския чадър”, а неговите произведения трябва да бъдат легитимацията му пред следващите поколения” – обяснява проф. Асенов в предговора към книгата.

Редакцията на в. „Нова Зора” предлага фрагмент от „Случаят „Георги Марков”, новата книга на Бончо Асенов, за да могат читателите сами за себе си да направят своите изводи и оценки.

РАВНОСМЕТКАТА – За действителните промени в тридесет години

В раздел „Равносметката“ на „Литературни есета“ на Георги Марков е поместено неговото есе „За действителните промени в тридесет години“. Повод за написването на това есе е 30-годишнината от 9 септември 1944 г. В него, както вече се каза, Марков, след като признава, че в България е извършена положителна промяна в живота на българския народ, че в резултат на  развитието на индустрията, на селското стопанство, на образованието и културата, „жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен“, изказва мнение, че е настъпила „фатална промяна в българския национален характер“. Тази промяна в живота на българския народ Марков я вижда в „страха от всичко и за всичко“, „страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си сигурност, страх от това, че всеки около теб е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого“. Той я вижда в лъжата, обхванала обществено-политическия и личен живот в страната. Вижда я в „нарастването на престъпността в частност на кражбата“ – „краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо“. Вижда го и в отрицателния прираст на българското население, което не иска „да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи“. Това води, според него, до липсата на национално самочувствие, до „липсата на личности, на народни водачи“, които са заменени с “безличното лице на чиновника“. А всичко това води до посредствеността, която ражда “мижитурщината, преклонението, угодничеството“, до „сива литература и сиво изкуство“. И води до „края на идеалите“. „Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимо стадо от борците кариеристи. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедливост и прогрес ние имаме равнодушно примирение с феодални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа“.

Питам се, ако Георги Марков бе жив днес и трябва да направи отчет за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г., която идва следващата година, какво би написал. Че хиляди заводи и предприятия бяха ликвидирани и от индустрията, изградена по времето на социализма не е останало нищо. Че добре развитото ни селско стопанство беше ликвидирано и внасяме в България и най-обикновената селскостопанска продукция. Че едно от най-ценните постижения на българския народ – образованието, се срина и вече говорим за неграмотни, полуграмотни и ниско качество на образователната ни система. Че се посегна на българщината, започнахме да се отказваме от родовата си памет, от историята си, от завещаното ни от българските възрожденци, от Ботев и Левски, от Вазов и Вапцаров, дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. Онзи страх, за който той говори в есето си, не е нищо в сравнение със сегашния страх. Защото тогава нямаше безработица, а сега тя е реалност и повече от половината хора в страната живеят на прага на бедността, пенсионерите мизерстват с най-ниските пенсии в Европа, а висшисти  се ровят в кофите за боклук. Тогава бяхме на едно от първите места в света по притежание на жилища на глава от населението, нямаше клошари и бездомни, с каквито са пълни днес българските улици. Сега страхът от неясното бъдеще кара децата ни да бягат масово на Запад. А страхът от несигурността е много по-голям при тази нараснала битова престъпност, когато милиони хора не са сигурни за живота и здравето си, за дома си. И да напише за сегашните кражби, които минават през масовите приватизации, през обществените поръчки, през усвояването на европейските фондове, за да опрат до ежедневните хиляди кражби на банки, офиси и магазини, на къщи и апартаменти, на коли и битови вещи. Кражби в размери, каквито социалистическата действителност не познаваше. Лъжата, която според него е обхванала живота тогава, сега е на много по-голяма почит в обществено-политическия живот и се използва най-много от политическите лидери – от министри, депутати, от кметове. Нека ни посочи кои са тези личности и народни водачи, които водят българския народ през последните години към просперитета и благоденствието. Да напише нещо за посредствеността, която залива нашето общество и която стига до масово опростяване и оглупяване. Да сравни сивата литература и изкуство от неговото време със сегашното ниво на литературата и изкуството, изпълнено с посредственост, пошлост, вулгарност, порнография, кичозност, чалгаджийство, кървища, до голяма степен резултат на подражанието на западната литература и изкуство. Да посочи кои са тези идеали на съвременното общество, които карат хората да се борят за свобода, справедливост и прогрес и да не се примиряват с феодални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа.

Но да погледнем и на другите негови твърдения от това време, изразени в „Задочните репортажи“. Не на всички, защото някои от тях са силно преувеличени, неверни и неточни, и не си заслужава да се занимаваме с тях. Някои от разсъжденията му имат общочовешки смисъл и могат да се отнесат за всяко време от древността до наши дни, а не само за социализма. Няма да се спираме и на онези отрицателни явления и факти, които са без съмнение слабости, недостатъци и, както щете ги наречете, на тоталитарната държава. Защото го е имало насилието – и веднага след 9 септември, а и след това, изразявано в различни форми – икономически, политически, идеологически. В което особена роля е играела Държавна сигурност с нейното преследване на „бившите хора“, на опозицията, на „врага с партиен билет“, на дисидентите и инакомислещите, на тези, които са дръзвали да агитират и пропагандират срещу властта. Защото го е имало кула към личността, стигащ до най-големи извращения в тази насока. Защото комунистическата партия е налагала своята идеология в живота на хората и те е трябвало да се съобразяват с нея. А това означава да им бъдат ограничени правата и свободите в определени рамки, наложени от партията. Да бъде силно ограничена свободата на словото и всички средства за масова информация да се съобразяват с идеологическите изисквания на БКП. Да се ограничава свободата на съвестта и намалява влиянието на религията и църквата в страната. Защото е имало по партийна, комсомолска и отечественофронтовска линия т.нар. политическа просвета, която действително е била формална и излишна. Защото е имало и кражби, и корупция, и демагогия, и подмазвачество, и подлизурство, и кариеризъм, и връзкарство и какви ли не отрицателни черти, характерни обаче за всяка обществено-политическа система – от най-дълбока древност до наши дни.

Но да надникнем отново в неговите репортажи, така, както последователно ги е дал, и да се опитаме да направим сравнение със сегашната действителност.

• Георги Марков отхвърля като вреден класово-партийния  подход и деленето на „наши” и „врагове”.

Да, това бе един от греховете на комунистическата партия -  че тя заемаше репресивно отношение към граждани само заради тяхното политическо минало и убеждения. И фактически разделяше хората на две групи - подкрепят или не подкрепят политиката и практиката на партията. И на т.нар. бивши хора не се позволяваше да растат в служебната йерархия (още повече да стават номенклатурни кадри), да излизат в чужбина, да упражняват определени професии и дори до 60-те години да учат в определени висши училища. Те биваха наблюдавани със специфичните сили и средства на Държавна сигурност. Практически тези хора бяха подложени на репресия и се нарушаваха техните права и свободи.

След 10 ноември 1989 г. се правят непрекъснато опити за същия подход към гражданите на България. Само че сега те се делят на “поддръжници на реформата” и “противници на реформата”, или още – на привърженици и противници на демокрацията. И докато БКП не узакони това деление,  новите демократи се опитват да го въведат в рамките на закона – чрез Закон за администрацията, Закон за досиетата и други.

• Георги Марков твърди, че българския народ не обича Русия и още повече  Съветския съюз, който за него е синоним на всичко най-лошо.

Дори и при тази бясна русофобска агитация и пропаганда, която определени среди в страната водят с подкрепата на американски и други западноевропейски посолства, фондации, централи изследванията показват, че близо 80 процента от българското население е запазило своите традиционни чувства на обич и признателност към Русия.

• Марков представя в негативна светлина трудовата обстановка във фабрика „Победа“, където и той е работил, поведението на нейни ръководители и работници, отношенията между хората.

Да оставим това, че за същата фабрика „Победа“ пише силно хвалебствен репортаж в книгата си „Между деня и нощта“. По-важното е друго – че този завод отдавна вече го няма и го постигна участта на хилядите заводи в страната.

• Марков пише с уважение и признателност за обстановката и лекарите  в санаториума за туберкулозно болни във Владая, където е пребивавал дълги години в упорито лечение.

Да беше жив да види, че този санаториум отдавна не съществува и на негово място има една запусната и рушаща се сграда. И че от изчезването на туберкулозата като заболяване по време на социалистическото здравеопазване, тя отново се появи след 1989 г.

следва

Да обсъждаш събития като Гергьовския военен парад и празника на Българската армия, след като си гледал само три дни след това Парада на победата в Москва послучай 73-годишнината от разгрома на нацистка Германия, е работа отвсякъде неблагодарна и угнетяваща. Не че са ме оставили нетръпнещ фанфарните звуци на “Велик е нашият войник”, отривистите команди на офицерите, рапортите пред Върховния главнокомандващ, маршовия разкрач на българските гвардейци... Погледът на всеки мъж, полагал клетва пред родината и целувал знамето, издайнически се замъглява пред вида на знамената светини, пред тежката тържествена стъпка на знаменната група.

• Видения за младост и сила

Забелязал съм, че словата на диктора на този ден звучат всеки път поновому. И не че нещо ново прибавят към вече известното и за 23-ти Шипченски пехотен полк, и за 15-и Ломски, и за 8-ми Приморски или 4-ти Плевенски, но нали е реч за храброст, себеотрицание, мъжка чест, слава и воля българска, с изненада усещам как внезапно се сгъстява кръвта ми, как блъска по вените, размътена и настръхнала, и всеки път, когато гръмнат страховитите трели на “бдинци, лъвове, титани”, сърцето превключва на някакви особени тайни турбини и отвътре светва един неочакван екран на душата ми:

Някакъв далечен тътен се надига от дълбините на паметта, приближава, расте и ме залива, оглушава ме с гръмотевичния приоблачен грохот на една страшно българско ура - хем познато, хем далечно и позабравено, което поизправя плещите ми, додето пред очите ми бляскат цеви на дълги манлихери с натъкнати ножове и мустакати мъже в навуща и цървули с лъвски скокове прелитат над окопи и траншеи, а пред тях офицери с извадени саби командват “След мен!”. Доблест и чест, саможертва и пример за мъжество ще е всичко това, си казвам. И въпреки че знам, че е само видение на въображението, всеки път се питам: Господи, само мен ли спохождат тези мъжки видения за младост и сила?!..

От много години София не беше виждала нещо, което да наподобява поне на представите ни за българско военно присъствие. Но тази година 1800 военнослужещи от различните родове войски, 55 верижни и колесни бойни машини на сухопътните и зенитно-ракетните войски, 14 хеликоптера и самолета на ВВС някак ни повъзвърнаха самочувствието. Но преди всички те да преминат в параден марш пред гражданството и държавните мъже, микрофоните огласиха едно прекрасно слово на президента на Р България - честно, вдъхновяващо и правдиво, което, да си призная, не ми се искаше да свършва. Както и друг път, ген. Румен Радев не прочете, а произнесе словото. Направи го в духа на най-добрите воински и командирски традиции в българската войска от времената, когато думите на офицера, на генерала, са били онази необходима искра, която е възпламенявала сухия барут на войнишките сърца и те са осветявали с кръвта си великия път на идеала. На онзи идеал, който единствено заслужава воинската, пък и чисто човешката самопожертвувателност. И който винаги е бил изразяван с три свещени думи:

• България, Родина, Отечество!

И аз не се страхувам да кажа, че от първия брой на в. “Зора”, който излезе преди цели 28 години, на вчерашния ден - 14 май 1990 г., тази триада, тези три думи, са очертавали винаги ненарушимите морални граници на каузата, на която се самообрекоха десетки, дори стотици имена на български интелекуталци, писатели, учени, патриоти... Храбростта да изричат истината на нашите страници, да въстават срещу несправедливостта, беззаконието, грабежа и произвола, за които така вдъхновено говори президентът Радев, имаха такива достойни мъже като писателя Николай Хайтов, акад. Георги Близнаков, акад. Илчо Димитров, проф. Николай Генчев, писателя Венцеслав Начев, дипломатите Христо Малеев, Венелин Мечков и Стоян Радев, художника Тодор Цонев и други. Споменавам имената им като на вечерна проверка, съвсем съзнателно, пък и за да уверя и читателите, а и себе си дори, че те неизменно и несменяемо остават със своя пример в строя на храбрите, подобно на всички други наши автори родолюбци, които не се страхуват да застанат с името си зад думите на правдата в една действителност, която отрежда на милото ни отечество 111-о място по свобода на словото и уви, първо място по бедност, по смъртност и по темпове на изтребление на народа ни.

Денят на храбростта и празникът на Българската армия ми дават и основанието

• в традицията на “Зора”

да не отмина с мълчание и някои моменти, които вгорчаваха празничното чувство и сами по себе си принизяваха значимостта на празничния ден. И тъй като телевизията е не само концентриран израз на пропагандния замисъл, се откроиха и някои нелицеприятни моменти в отразяваното събитие. Най-напред се забеляза, че сред държавните мъже отсъства министър-председателят Борисов, който, както се разбра по-късно, предпочел да участва в литургията и литийното шествие в манастира “Св. вмчк Георги Зограф”, в Атон. И не че е лошо и осъдително човек да пречисти душата си пред изпитателния поглед на светии и свети икони в светата обител, и като добър християнин да измоли опрощение от вседържеца нашего бога Исуса Христа, но нали е казано - “смирение паче гордости”, щото грях сътворивших е едно да говориш, а друго да вършиш. И ако си твърдял, че армията и грижите за нея са еднозначни с отговорността ти за сигурността на Отечеството, би било богоугодно и народополезно да почетеш и нейния празник, с което да обезсилиш подозренията, че поставяш институционалния, личностен, и както се твърди, политически конфликт с президента Радев над интересите на войската и отбраната.

• Жанрът има памет

Нейсе, има и други хлебарки в супата, пардон, войнишката чорба, която телевизията някак несъзнателно открои. Но затова най-професионално, надявам се, ще напише неподражаемият публицист и истински маг на непонятните за мен телевизионни мистерии Кеворк Кеворкян, автор, който често украсява със своите текстове страниците на “Нова Зора”. За себе си обаче оставям длъжността да изправя една несправедливост, свързана с Деня на храбростта и празника на Българската армия 6 май. Заемам се с тази задача не само защото е против естеството на духа на “Зора” да се примирява с неправдата, а и защото пред очите ни една грешка, къде от незнание, къде от инерция или преднамереност, започва да се превръща едва ли не в канон.

Средствата за масова информация невярно, да не кажа манипулативно, представиха и тази година Деня на храбростта и празника на Българската армия като възстановяване през 90-те години на една стара традиция и ритуал по иницатива единствено на Съюза на възпитаниците на военните на Негово Величество училища (СВ ВНВУ) и Школата за запасни офицери, свеждайки едва ли не историята на българската войска до последните 140 години. Всеки обаче, който е свидетел на събитията в Българската армия, последвали 10 ноември 1989 г., веднага би забелязал един съществен пропуск: никъде не се споменава за едно знаменателно явление, твърде отличително дори на фона на бурния обществен кипеж тогава - създаването на българската офицерска легия “Раковски”.

“Нова Зора” и този път е призвана да уточни фактите и единствено в интерес на истината да посочи, че жанрът има памет. Още повече че главните участници в битката за утвърждаването на Деня на храбростта и празник на Българската армия са доказани български патриоти и от години неизменни наши автори. Това са първият председател на легията подполковник Петко Неделчев Петков, дългогодишният секретар на координационния съвет на легията подполковник Митко Георгиев Шопов, и членът на управителния съвет подполковник Румен Петков Монев. Останалото ще разкаже о.р. полк. Митко Шопов, а аз само ще добавя това, с което започнах.  По-велик от Парада на победата бе може само походът на Безсмъртния полк. Това бе най-съкрушаващото с мощта на руския дух явление. Сякаш цял един народ, цяла Русия се беше преселила в него. Всъщност тя и там си е била винаги: велика, сюблимна, незабравяща и непобедима!

Колко тъжно е, че все повече се отдалечава брат от брата.