Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЪМ ИСТОРИЯТА НА ДЯВОЛА

Е-поща Печат PDF

Дяволското начало има в живота на човешкия род своята история. По този въпрос съществува сериозна научна литература, не засягаща, впрочем, последните десетилетия. Обаче, именно последните десетилетия хвърлят нова светлина върху двата предишни века.

Епохата на европейското “просвещение” (започвайки с френските енциклопедисти от ХVІІІ век) подронва в хората вярата в съществуването на дявола. Образованият човек не вярва в съществуването на такова отвратително човекообразно същество “с опашка, с копита, с рога” (по Жуковски), от никого невиждано, а изобразявано само в балади и картини. Лутер още вярвал в него и даже го замерил с мастилницата; но последните векове отхвърлят “дявола” и той постепенно “изчезва”, угасва , като “отживял предразсъдък”.

 

Но именно тогава от него се заинтересували изкуството и философията. У просветеният европеец останал само “плащът” на сатаната и той започнал с увлечение да се драпира в него. Пламнало желание да научат за дявола повече, да разгледат неговия “истински облик”, да отгатнат неговите мисли и желания, да се “превъплътят” в него или така да се каже, да се “поразходят” пред хората в дяволски образ…

И ето, че изкуство започва да го представя и изобразява, а философията се заела с неговото теоретическо оправдание. Дяволът, разбира се, “не се оттеглил”, защото човешкото въображение не е способно да го побере, но в литературата, в музиката, в живописта започва културата на “демонизма”. От началото на ХІХ век Европа се увлича по неговия противобожествен облик: появяват се демоничнитесъмнения, отрицанието, гордостта, бунта, разочарованието, горчивината, тъгата, презрението, егоизма и даже скуката.

Поетите изобразяват Прометей, Деница (Луцифер), Каин, Дон Жуан, Мефистофел. Байрон, Гьоте, Шилер, Шамисо, Хофман, Ференц Лист, а по-късно Штук, Бодлер и други, разгръщат цяла галерия “демони” - “умни”, “остроумни”, “образовани”, “гениални”, “темпераментни”, с една дума “обаятелни” и предизвикващи съчувствие, а “демоничните хора” са представяни като въплъщение на “мировата скръб”, на “благороден протест” и някаква си “висша революционност”.

Заедно с това се възражда и “мистическото” учение за това, че “тъмното начало” съществува даже и в Бог. Немските романтици намират поетически слова в полза  на “невинното безсрамие”, а левият хегелианец Макс Щирнер излиза с открита проповед за човешкото самообожествяване и демоническия егоизъм. Отхвърлянето на личния “дявол” постепенно се заменя с оправдаване на дяволското начало…

Скритата зад това пропаст е видял Достоевски. Той я посочил с пророческа тревога и цял живот е търсил пътища за преодоляването й. Фридрих Ницше също стига до тази пропаст, бил запленен от нея и я възвеличил. Неговите последни произведения “Воля за власт”, “Антихрист” и “Ето човекът” съдържат пряка и откровена проповед на злото…

Цялата съвкупност от религиозни предмети (Бог, душа, добродетел, грях, отвъден свят, истина, вечен живот) Ницше обозначава като “куп лъжи, родени от лошите инстинкти на природно болни и в най-дълбок смисъл вредни”. “Християнското понятие Бог” е за него “едно от развращаващите понятия, създадени на земята”. Цялото християнство в неговите очи е само “груба басня за чудотвореца и спасителя”, а християните - “група бракувани нищожества и идиоти.”

Това, което той превъзнася е “цинизмът”, безсрамието, “най-висшето, което може да бъде постигнато на земята”. Той призовава звярът в човека, към “върховното животно”, което трябвада доведе до разюзданост. Той търси “дивото в човека”, “злият човек”, “с радостен търбух”. Пленява го всичко “жестоко, неприкрито животинско”, престъпно. “Величието е само там, където има велико престъпление”. “Във всеки от нас се съществува варварина и дивия звяр.” Всичко, което се гради в живота на братството от хора - идеята за “вината, наказанието, справедливостта, честността, свободата, любовта и т.н.”, - “трябва да бъде въобще иззето от живота”. “Напред - възклицава той, - богохулници, противници на морала, всевъзможни безпочвени артисти, евреи, комарджии, -  всички отхвърлени слоеве на обществото!”…

И няма за него по-голяма радост от това да види “унищожаването на най-добрите хора и да следи как те, крачка по крачка, отиват към погибел”… “Аз знам своя жребий - пише той, - някога с моето име ще бъдат свързвани спомените за нещо чудовищно, за криза, каквато още никога не е имало на земята, за дълбок конфликт на съвестта, за присъда, излязла против всичко, в което до този момент са вярвали, което са търсили и свято тачили.Аз не съм човек, а - динамит”…

Така оправдаването на злото е намерило своята същност - дяволските, теоретически формули, - и остава само да се чака тяхното осъществяване. Ницше намери свои читатели, ученици и поклонници; те приеха неговата доктрина, съчетаха я с доктрината на Карл Маркс и се захванаха с осъществяването на този план преди 30 години.

“Демонизъм” и “сатанизъм” не е едно и също. Демонизмът е човешко дело, сатанизмът е дело на духовната бездна. Демоничният човек се предава на своите глупави страсти и все още може да се покае и да се преобърне; но човек, в който, според словото на Евангелието, се е “вселил сатаната” - е обхванат от чужди, нечовешки сили и сам става човекообразен дявол. Демонизмът е преходно духовно помрачение, неговата формула е: “сваляне на Бог”. В демоничния човек  се бунтува необуздан инстинкт, поддържан от студени размишления; а сатанинският човек действа като чуждо оръдие, служещо на злото, но способно да се наслаждава на своето отвратително служене. Демоничният човек е привлечен от сатаната: играейки, наслаждавайки се, измъчвайки се, встъпвайки с него (според народното поверие) в договор, той постепенно става негово удобно жилище; сатанинският човек е изгубил себе си и е станал земен инструмент на дяволската воля. Който не е виждал такива хора или, виждайки ги, не ги е познал, той не познава изконно-завършеното зло и няма представа за действителната дяволска стихия.

Нашите поколения са поставени пред ужасни, тайнствени появления на тази стихия и досега не се решават да изговорят своя жизнен опит в правилни думи.

Ние можем да опишем тази стихия като “черен огън”; или да я определим като вечна завист, като неутолима ненавист, като войнстваща пошлост, като безсрамна лъжа, като абсолютно безсрамие и абсолютно властолюбие, като потъпкване на духовната свобода, като жажда за всеобщо унижение, като радост от погубването на най-добрите хора, като антихристиянство.

Човекът, поддал се на тази стихия, губи духовността си, любовта и съвестта: в него започва разложение и разюзданост, той се предава на съзнателната порочност и жажда за разрушение; той завършва с изливащо се кощунство и измъчване на хора.

Простото възприемане на тази дяволска стихия предизвиква в здравата душа отвращение и ужас, които могат да преминат в истинско физическо неразположение, в своеобразно “прилошаване” (спазъм на симпатичната нервна система), в нервна аритмия и в психическо заболяване, а може да доведе и до самоубийство.

Сатанинските хора се познават по очите, по усмивката, по гласа, по думите и по делата. Ние, русите, сме ги виждали наяве и на живо; ние знаем кои са те и откъде са. Но чужденците и досега не разбират това явление и не искат да го разберат, защото то им носи съд и присъда. А някои реформаторски богослови продължават и досега да пишат за “ползата от дявола” и да съчувстват на неговото съвременно въставане.

 

20 октомври 1948 г.

 

Превод от руски: Татяна Любенова

 

БЕЛЕЖКИ


Денница -  първоначалното име на Луцифер, началник на падналите ангели, наречен така за блестящите съвършенства, с които е бил надарен от Бога.

Мефистофел (Мефисто) - образ на дявола, злият дух във фолклора и художественото творчество на народите на Европа.

Алберт фон Шамисо (1781-1838) - немски учен и писател. В повестта-приказка “Историята на Петер Шлемил” извежда образа на човека, продал своята сянка на дявола.

Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822) - немски писател-романтик, композитор, художник. В своите произведения съчетал критическото възприятие на реалностите и неудържимата фантазия, достигаща до мистическата гротеска.

Шарл Бодлер (1821-1867) - френски поет, в стиховете на който се засяга темата за злото (сборникът  “Цветя на злото” и др.).

Фридрих Ницше (1844-1900) - немски философ, представител на ирационализма и волунтаризма, поет.



 

 

ОБЯСНЕНИЯТА НА ПРОФ. ПЕТЪР ИВАНОВ

Е-поща Печат PDF

По мое мнение едно от тях са незаконните вотове - купени вотове, принудени корпоративни вотове, включително на гербаджийската държавна и местна администрация със семействата на чиновниците, и вотове на “мъртви души”.

Тези вотове са общо 37,2%, които се разпределят така:

купени вотове (на циганите) - общо 9,5%;

принудени корпоративни вотове - общо 17,4%;

гласове на “мъртви души” - 10,3%.

Формирането, например, на последното число 10,3%, (за другите не ми се обяснява), става така: Ако от броя на цялото българско население 7 000 000 извадим 1 240 000 (толкова са според НСИ непълнолетните български граждани) получаваме около 5 760 000 души над 18 години. От тях гладоподаватели са около 5 700 000; има невменяеми, под запрещение и др. Но според ЦИК гласоподавателите не са тези 5 700 000, а в списъците на ЦИК са включени 6 355 633 души. Разликата е 655 633. Следователно, “мъртвите души”, които могат да “гласуват” за евродепутати, естествено, за гербаджийските кандидати и за хората на Доган и на агент Иван, са 655 633 на брой. “Мъртвите души” са 10,3% от всички гласоподаватели.

Ако имаме предвид, че на тези избори участват около 30% от избирателите, излиза че “мъртвите души” в списъците на гласувалите ще са около три пъти повече в относителен план - значи около 32,0%.

Тогава в общия обем на подадените гласове имаме 58,9% (9,5+17,4+32,0) нереални вота. Това са цели 60%!

Реалните гласове на неподкупени, незаставени, съществуващи живи избиратели са около 40% от представените на обществото резултати от евроизборите.

Тогава истинските резултати на сега управляващите три партии всъщност изглеждат така:

ГЕРБ 13%

ДПС 7%

ВМРО 3%.

Другите проценти до обявените от ЦИК резултати фактически са откраднати от останалите партии, участващи в изборите - БСП, ДБ, Воля, Иванчева, Атака, Възраждане, КБ и др.

Обяснение 2.) Глухото, мрачно и безумно обществено отчаяние. Народът ни е загубил вярата в себе си, изпаднал е в безизходица, не вижда спасение. Мъчителният безкраен преход уби всяка надежда. Налице са социален деклинизъм (упадък) и социална анхедония (безразличие, апатия), които водят до примирение, леност, отказ от всякаква активност, униние, което си е, както знаем от Св. Библия, един от седемте смъртни гряха при нас, християните.

Обяснение  3.) Безмерната алчност на всички, докопали се до властта; алчността (щението) също е смъртен грях, втори поред тук. Кражбите и измамите подкопаха цялата обществена система у нас, което пряко се отразява на социалната активност на нацията, включително и в сферата на политиката (само 30% активност, най-ниска в цяла Европа).

Обяснение 4.) Липсата на справедливост, корупцията, наглостта, цинизма и гордостта (трети смъртен грях) на властващите.

Обяснение  5.) Масирана фалшификация на изборите чрез почти пълно игнориране резултатите от машинното гласуване.

Обяснение  6.) Крайно влошеното душевно (психично) здраве на народа, ставащ все по-прост, глупав и тъп. Виждаме още и твърде ясни отчайващи симптоми на шизофренизиране както на огромни частични пластове от населението, пребиваващи в паралелна реалност (“грандиозни успехи”, “видими резултати”, пристанища в Делиормана, “завод след завод”, хъбове, конектори и др.), така и на цялото общество.

Обяснение  7.) Намеса на външни чужди фактори и интереси от геополитически и конфесионален порядък и др.

Така че всичко си има обяснение, мили братя! Нищо не е случайно, както и нищо не е такова, каквото е.

Въпросът е, какво правим оттук нататък?


27 май 2019 г.


 

ИЗЯВЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

ДО

ВИТАЛИЙ МОСКАЛЕНКО,

ПОСЛАНИК НА УКРАЙНА

В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Копие:

ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

НА УКРАЙНА

ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО КОМИСИЯТА ПО КУЛТУРАТА И МЕДИИТЕ

В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

НА Р БЪЛГАРИЯ

ДО КОМИСИЯТА ПО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА

И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

НА Р БЪЛГАРИЯ


Господин Москаленко,


Ще пренебрегнем протоколните обръщения, предвид Вашето крайно неуважително и тенденциозно спрямо СБП писмо-обръщение, което сте отправили до министъра на културата, Комисията по културата и медиите и Комисията по вероизповеданията и правата на човека в Народното събрание на Република България с молба за „защита правото на свобода на словото и творчеството на българските писатели“, които уж нарушавал Съюза на българските писатели.

Ето как ги „нарушава“: като „нарушение“ Вие визирате декларацията на УС на СБП, публикувана в бр. 15-16 /18-25.04.2019 г. (грешно посочено от Вас като бр. 115 / 18.04.2019 г.) на в. „Словото днес“ и на сайта на СБП. Там се заявява, че СБП не е организатор на премиерата на книгата на Светослав Нахум „Бягство от Крим“, състояла се на 17.04.2019 г. в галерия-книжарница „София-прес“ и не е съпричастен към политическите изявления срещу други държави, направени по време на нейното провеждане. СБП е посочен като организатор в разпространена от самия автор дезинформация. Това не е първото подобно възползване от „свободата на словото“ – дни преди злополучната премиера С. Нахум прави и друг опит да  институционализира личните си намерения, като в отсъствието от страната на председателя на българския ПЕН Здравка Евтимова излезе с обръщение към членовете му. В него той приканваше да осъдят руската страна, като ги беше подвел, че обръщението е съгласувано. Евтимова обаче категорично отрече това и идеята му се провали.

На всички езици такова действие се нарича манипулация.

Какво всъщност се случи в галерия-книжарница „София-прес“ на 17 април т.г., та се възползвахте да предизвикате верижна реакция, обръщайки се към официални институции, които нито имат малейшо административно влияние, нито някаква юрисдикция над Съюза на българските писатели!

Премиерата се състоя на територия, собственост на СБХ, СБЖ и СБП, в полагащото се по график на Съюза на българските писатели време – тоест, с благословията на ръководството на Съюза и без да се плаща наем, макар че това е частна изява. Премиерата е  водена от поета Димитър Христов, а книгата е представена от поета Иван Есенски – и двамата членове на Управителния съвет на СБП (!!). Никой не е прекъснат, никому не е отнето правото свободно да се изразява, премиерата свърши дори без изказвания от публиката (8-9 души, също предимно членове на СБП).

Думата беше предоставена първо на Вас, г-н Москаленко. И именно Вие – след като така компетентно приравнихте нашия автор с Хемингуей и „Бягство от Крим“ със „Сбогом на оръжията“, Вие в прав текст политизирахте вечерта и във втората част на длъжкото си изказване заговорихте с термини като „окупация“, „геноцид“, „страна-агресор“ и вмъкнахте квалификации, характеризиращи отношенията между вашите две държави, което обаче нямаше никакво отношение към литературното събитие. Почти същото изрекохте и в интервюто си пред телевизия „Скат“. Ваше право е да говорите свободно в свободна страна като България. Но именно това Ваше изказване при невярното оповестяване на СБП като организатор на тази частна инициатива, се разчита като солидаризиране на Съюза с изявленията Ви, което е в разрез с Устава на организацията ни. Тук ще си позволим да се учудим дали Вашето присъствие е било случайно: след като освен „Бягство от Крим“ (да не забравяме, че това е само литературна творба) в сборника на С. Нахум са публикувани и разкази, чието действие се развива в Прага, Босна и Херцеговина, Америка и други чужбини, защо в залата нямаше нито един техен дипломатически представител? Евтиният скандал, който разразихте, набърквайки СБП, е достатъчно обяснение.

Това не е първият некоректен опит СБП да бъде привлечен като страна в интриги от местен или международен характер, но определено е първият прецедент, когато чужд дипломатически чиновник у нас си позволява да използва инсинуации и грубо вмешателство в живота и дейността на една от най-уважаваните и стари писателски организации в Европа – 105-годишния Съюз на българските писатели.

Нека Ви напомним, че СБП е независима политически, административно и финансово организация, с избрано от Общото събрание ръководство и столетни уставни правила! Че със СБП са свързани имена, творби и събития, които са нарицателни в нашата национална история! Че наричат България „Страната на убитите поети“, защото в борбата срещу потисничеството и мракобесието, в името на свободата и хуманизма паднаха жертви едни от най-свидните ни творци!

Вашият поплак, г-н Москаленко, е непохватно преиграване. Оскърбителни са нравоученията Ви и са нелепи клишетата от речника на политическата демагогия, с които заклеймявате нашето право на свободно слово и свободна съвест. Защото декларацията, която Ви е възбудила, е именно такова право, срещу което Вие въставате. Нататък действието става достойно за сериала „Шпионски игри“. Следват похвати от арсенала на Студената война: именуват се врагове на „свободата на словото”, намеква се за СБП като заплаха за световната демокрация, отправят се призиви към властта да укроти непослушните български писатели. Известно Ви е, че властта у нас има дълъг и печален опит в такова „укротяване“.

А как да оценяваме фриволните Ви упражнения от рода на „…декларацията на УС на СБП е израз на репресивен подход против българските писатели“ или „…опасния опит на СБП да застане в защита на политиката на държава-агресор“?

Такива невъздържани квалификации са израз на невъзпитание, незачитане на националните ни традиции и нахалство, което за представителен чиновник на чужда държава у нас е недопустимо.

Ние ще направим необходимите постъпки за Вашето спешно отзоваване от страната ни, защото с поведението си доказвате, че присъствието Ви в България предизвиква негативни реакции сред нашите интелектуалци и е вредно за приятелските отношения между българския и украинския народ.


Александър Гочев

Андрей Андреев

Анелия Гешева

Анжел Вагенщайн

Атанас Звездинов

Благовеста Касабова

Бойко Беленски

Бойко Ламбовски

Борис Данков

Боян Ангелов

Боян Бойчев

Виолета Станиславова

Акад. Георги Марков

Драгомир Шопов

Елка Няголова

Иван Гранитски

Иван Есенски

Иван Странджев

Илко Капелев

Кольо Георгиев

Лалка Павлова

Лъчезар Еленков

Матей Шопкин

Минчо М. Минчев

Надя Попова

Найден Вълчев

Ники Комедвенска

Николай Шопов

Нико Стоянов

Никола Инджов

Петър  Велчев

Петър Динчев

Пенка Чернева

Петя Цолова

Станислав Пенев

Таньо Клисуров

Тодор Коруев

Трендафил Василев

Панко Анчев

Петър Андасаров


Списъкът е отворен.


 

ОТНОВО ПОДАДЕНА БРАТСКА РЪКА

Е-поща Печат PDF

140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Русия


Русия и признаването на българската независимост (1908-1909 г.)


На 22 септември (стар стил) 1908 г. в старопрестолния град Търново (дн.Велико Търново)  княз Фердинанд провъзгласява независимостта на България. Събитието е наистина епохално, защото слага край на унизителното положение на страната ни като васал на Османската империя., наложено от Великите сили на Берлинския договор от 1878 г.

Търновският акт се посреща с възторг от всички слоеве на българската общественост, независимо от политическата им окраска. Малцина обаче си дават сметка за новите препятствия, пред които се изправя българската дипломация за да уреди юридическо признаване на независимостта, без което нейното обявяване би било нищожен акт.  На първо място това е отрицателното отношение на западните велики сили към станалото събитие. Особено непонятна е позицията на Австро-Унгария, която след като се бе възползвала от волята на България като мюре, което отклонява вниманието на европейската общественост от заграбените от нея две балканскщи територи Босна и Херцеговина, предприема незабавни действия да стовари вината за  нарушението на Берлинския договор единствено върху българската страна.

Останалите  западни велики сили се опитват  да действат „по-дипломатчно“, т. е. по-прикрито.  Нито една от тях не си позволява да се обяви открито против прокламираната независимост на Българското княжество. Този факт е достатъчен сигнал за Високата порта, за  да се откаже тя окончателно от своите намерения за военна инвазия срещу София. Разбира се, не малко за това допринасят съветите и на посланиците на Великобритания и Франция в Цариград в началото  на октомври 1908 г.

По-друга  е позицията, заета от Русия Тя също не се обявява  открито праотив българската независимост, но решава да се възползва от  акта във Велико Търново и особено от извършената от Австро-Унгария анексия над Боснна и Херцеговина. Русия направо иска прекратяването на Берлинския договор, тъй като според нея той е нарушен в такава степен, че е изпразнен от съдържание. От руската страна е  предявено и искане да бъдат премахнати наложените й още от Парижкия мирен дотговор от 1856 г., санкции, някои от тях препотвърдени и от Берлинския конгрес от 1878 г.

В последна сметка сред европейската дипломация се налога гледището на Великобритания, която излиза  с предложение извършените промени на Балканите през есента на 1908 г. да бъдат разгледани от една нова международна конференция.  Австро-Унория и стоящата зад нея Германия ведна заявяват, че биха се съгласили на такава конференция „само при условие, че на нея няма да се обсъжда проблема за анексията на Босна и Херцеговина“.  При това положение въпросът за свикването на проектирания международен форум става безпредметен и Великобритания се отказа от своето предложение.

Въпросът за международното признаване на акта на българската независимост обаче продължава  да тегне на правителство на демократите, възглавявано от Александър Малинов. То трябваше да намери начин за неговото разрешаване, а  задачата ставаше почти нерешима, тъй като Османската империя, след като бе лишена от възможността за военна инвазия, решава да съботира  новото положение на Българското княжество чрез други средства. За да се съгласи да признае българската независимост Високата порта предявява  пред България една финансова компенсация, възлизаща на астрономическата сума от 500 милиона лева, която при тогавашното финансово състояние на Княжеството  надхвърляше в пъти обема на целия му вътрешен продукт. Този факт идваше да покаже, че Цариград не иска да се откаже по никакъв начин от откъснатите територи в Европейските предели на империята. Правителството на Ал. Малинов отговоря, че това което може да предостави на Високата порта е една сума от 82 милн. лв. Излишно е да се изтъква, че в османската столица  не искат дори и да чуят за подобно предложение. Интересното в случая е, че западните велики сили също преценяват предложения от българската страна размер за недостатъчен и, въпреки че съзвават ограничените финансови възможности на България, отправят съвет на правителството на Ал. Малинов да увеличи сумата.

Единствено Русия не се включва  в общия хор на европейските сили  за притискане на българското правителство. Обратно, тя предприема  свои постъпки за въздействие в Цариград и в крайна сметка заставя Високата порта да намали предявения иск към Българското княжество на 125 млн. лв. Османската империя обаче настоява и за териториални отстъпки.

Разбира се, и тази сума не е по възможностите на българската държава. Тя продължава  да настоява за заявените 82 млн. лв., въпреки че и посочената сума не е по силите. Този факт  е повече от очевиден за западните велики сили, но вместо да реагират на него, те предпочитат да  се скрият зад удобната уж неутрална позиция по отношение на възникналия българо-турския спор.

Отново Русия  е тази, която не стои със скръстени ръце и не гледа сеир...  По своя инициатива тя влиза в двустранни преговори с Османската империя. Преговорите приключват  през март 1909 г. с подписването на съвместен протокол (спораземение), по силата на който е постигнато съгласие за удовлетворяване на исканата от Цариград сума от 125 млн. лв. при положение, че Високата порта се откаже от искането си за териториални отстъпки от българска страна.  Русия дава съгласието си тази сума да се приспадне от военна контрибуция, наложена на Османската империя след поражението в Освободителната война от 1877-1878 г. Султанското правителство приема това предложение и на 6 април 1909 г. е подписан съответен българо-турски протокол,  с който Османската империя признава „новото политическо положение на България“, т. е. нейната независимост.

Същия ден  в Цариград е подписан и българо-руски потокол, по силата на който  на България се предоставя заем в размер на 82 млн. лв, който тя трябваше да изплаща на Русия в продължение на 75 години с лихва от 4,75 % .

Така на  тази мъчителна дипломатическа конвулсия, продължила  от октомври 1908 до началото на април 1909 г. най-сетне е сложен край. Пръв руският император Николай ІІ изпраща  поздравителна телеграма до княз Фердинанд, вече в качеството му на владетел на независима държава. След него последват поздравителни телеграми от  държавни и правителствени лица на останалите на Велики сили и съседните балкански държави.

В съответствие с новото положение на Бълорското княжество, на 21 май 1909 г.  е променен и сатутът на неговите дипломатически представители от дипломатически агенти на пълномощни министри.  Същия дипломатически ранг получават и чуждестранните дипломатически представители в страната. Пръв който вречва  новите си акредитивни пълномощия е руският дипломат Дмитрий Константинович Сементовски-Курило.

Зад парадната страна на тези събития от най-съществено значение  е фактът, че от пролетта на 1909 г. България се превръща в равноправен субект в межуднародните отношения. И това отново, както и нейното освобождение, се дължеше на помощта на  Русия.


 

ДЪЛБОКИЯ СМИСЪЛ НА ЧОВЕШКОТО БЕЗСМЪРТИЕ

Е-поща Печат PDF

Талант, посветен на подвига за идеала


Избрал перото за оръжие, Гале Христов зае своето място в редиците на десетките интелектуалци, които остават в бойното поле на съдбата. С това оръжие и в тези редици той се бори срещу опитите на нечестивците да представят величието на саможертвата на хиляди българи в името на свободата и градежа на нова България, използвайки непристойни скверни и цинични изопачавания на историята против фашизма и капитализма.  Убийците на стотици антифашисти, партизани, ятаци и покровители на невинните жертви на терора и варварските пристъпи на фашистите бяха наричани невинни жертви и ги обявиха за герои. Те и сега продължават да внушават на младите поколения, че в България никога не е имало фашизъм и фашисти, не е имало партизанско движение и народна съпротива срещу капитализма и монархофашизма. От тези позиции клакьорите на тази продажна кампания представят Народния съд за противозаконен и антинароден. Авторите на тези лъжи не се спират пред нищо и денонощно задръстват телевизионния екран и страниците на жълтата преса. Чужди и местни мафиоти, натрупали несметните си богатства чрез кражба, корупция и престъпни схеми, ги финансират щедро.

Мотивът да напиша тези редове е възхищението ми от преклонението, което излъчват публикациите на Гале Христов, когато описва величието на саможертвата на онези, които дават живота си, за да се освободи България от оковите на монархо – фашистката диктатура и жестоките капиталистически порядки. Със същото преклонение той описва и величието на героите на строителството на социалистическото общество. Тяхната всеотдайност в това национално движение, чрез което са създадени три Българии по икономическа мощ и благосъстояние за цялото население на страната, също носи всички белези на истински подвиг.

В съзнанието на широк кръг читатели Гале Христов се утвърждава като талантлив творец, който е съсредоточил своето внимание и творчески потенциал върху светли образи на хора с воля за саможертва в името на свободата и съзидателния труд. Той не само описва с изключителна прецизност техния героичен подвиг пред лицето на палачите и платените убийци на монархофашистката власт, но и умело разкрива величествения смисъл на тяхното мъжество и безстрашие. Ярко потвърждение на този похват е поредното задълбочено изследване за живота и подвига на най – ярките революционери от Кюстендилския край. С това той по достоен начин изпълнява посланието да предадем на следващите поколения дълбокия смисъл на човешкото безсмъртие.

Вдъхновен от тези примери на героизъм и саможертва, Гале Христов наред с множество талантливи творци, оставя своя печат върху величествения пантеон на българската слава.

Новата книга на доц. д-р Гале Христов „По талвега на живота“ идва да ни напомни, че това е труден морален казус, на чиито изпитания мнозина не успяват да устоят. Чрез книгата мислещият читател се докосва до образи с противоположни съдби. Впрочем в нея не е отделено специално място за такива, които за броени дни се превъплътиха от „апостоли” на социалистическата идея в нейни дисиденти, от герои на социализма в негови жертви, от апологети на марксизма в негови отявлени критици. Знаем, че целта им бе да се сдобият с индулгенция за оправдание на своето предателство с едничката мечта отново да бъдат във властта, която за тях никога не е била нищо повече от възможност за разграбване, за безнаказаност и щедри благодетели, които от своя страна имат нужда от безгръбначни същества, за да им проправят път към богатства, трупани по престъпен начин за сметка на сигурността на държавата и щастието на милиони онеправдани.

Изправяйки срещу тях антиподите им, авторът всъщност изразява своята безпощадна ирония и болезнена непоносимост към подобни превъплъщения на духовната неустойчивост, подвластна на маргиналността, чийто бог са привилегиите и финикийските знаци, жаждата за власт и корупцията. Неговото внимание е съсредоточено върху светлите образи на истинските апостоли на социалистическата идея, чийто живот е наситен с прояви на неподкупна преданост към идеали, превърнати в съвест на разума.  Те имат за единствен кумир всеотдайността, готовността за саможертва и искрената преданост към идеята, която черпи своята сила и вдъхновение от хуманистичните идеали на културата и святото верую, насочено към социалната справедливост и благоденствие за мнозинството от обществото.

Доколкото верността към социалистическия идеал за автора е достойна за възхищение и подражание добродетел, смелата й защита в дълбоко поучителната му книга е едно от нейните безспорни достойнства. Целта му е да предпази младите хора от погрома на духа под натиска на мащабната ерозия и лумпенизация, за чието извършване противниците на идеята за справедливо общество щедро деморализират части от интелигенцията, която страда от недостатъчност на духовна устойчивост.

Авторът не скрива гордостта си, че е един от поколението, което носи в себе си духа на съзидателния патос. В този смисъл в новата си книга предлага една изключително богата и достойна за възхищение галерия от образи, които намират своята професионална, нравствена и духовна реализация в различните области на обществения живот.

Заедно с това, той предупреждава искрените последователи на социалистическата идея решително да се противопоставят на нечестивите маньоври на вчерашните ренегати отново да омърсят редиците на левите сили, стремейки се да бъдат приети в лоното на идеала, който те така цинично оскверняваха в продължение на три десетилетия. Историческият опит недвусмислено води до извода, че дори и най - светлите и най - великите идеи са обречени, когато недостойни и недорасли до тяхната извисеност хора се опитват да приватизират правото да ги символизират.

Книгата, която е обект на моите размишления, не е предназначена за „убиване на времето“, не е разказ за сладникави изживявания на опустошените души, нито пък източник на мистично опиянение на изтощените им сетива. Това е отговорно интелектуално произведение, което предполага трезвомислие и прозорливо вглеждане в смисъла на утрешния ден, въз основа на което сме призовани да изработим и своята устойчива жизнена позиция.

Аз възприемам тази книга като творение на истински талант, посветен на подвига за идеала. Величието на този идеал зове всеки от нас, който се чувства съпричастен към него, да следва примера на Гале Христов, пресъздавайки светлите образи от своя край, посветили живота си и смисъла на своето верую на идеала, за да се включи в шествието за слава на чистия патриотизъм под надслов „Безсмъртният подвиг“.

В заключение бих искал специално да отбележа, че книгата „По талвега на живота“  от Гале Христов е прекрасно четиво за изкуството да останем верни на себе си въпреки превратностите на съдбата. В това авторът вижда залога да опазим неподправена адекватността на нашата духовна идентичност.


 


Страница 2 от 282