• Нашите фейк-нюз са истини, вашите истини са фейк-нюз
1. Медиите, и особено когато са глобални,
се обитават от истината, непременно заедно с нейната тъмна сянка неистината, нерядко в нейната целенасочена и злонамерена форма – лъжата. В която и точка назад в миналото да решим, че виждаме началото на медиите, там истината е в своя неизбежен съпровод.
Затова днес всички изненади, че с медиите можело да се лъже, звучат нетърпимо лицемерно. Да, в медиите се казва истината и там също се лъже и така е много отдавна. Като начало – разбира се, много условно – си спомням за неотдавнашните признания на британското военно министерство за това как Бюрото за информация и пропаганда към това министерство е творяло отвратителни, ужасяващи лъжи: за това как след нахлуването си в Белгия германците са изтръгвали от ръцете на белгийските майки техните кърмачета, подхвърляли са си ги във въздуха и са ги набучвали на щиковете си, и всичко това е ставало за забавление, „защото именно това е чувството за хумор на германците”. Едно от нещата, които ми харесват в английската култура е, че те не се унижават да лъжат – достатъчно е да минат предвидените от закона 50 години, за да дойде моментът, когато те гордо ще си признаят:
Да, лъгахме ви, но ако да бяхте чели Сун Дзъ, щяхте да знаете, че пътят на войната е пътят на измамата. Затова, впрочем, си мисля, че е правилно да гледаме оптимистично към чудовищната бъркотия, която британското правителства забърка чрез „случая Скрипал”. Днес истина не ни се полага, но трябва просто да почакаме до 2068 г. И истината ще ни осени при поредното разсекретяване на британските военни архиви.
Чудесен пример за това как истината и лъжата в медиите могат да се разхождат хванати ръка за ръка, е и забавната история, при която един известен перестроечен авторитет, заемащ двугърбия държавен пост „председател-президент” покани „да дойдат танковете”. Разбира се, никакви танкове не дойдоха, сценарият не ги предвиждаше. Вместо танковете, обаче, по сценарий дойде в целия си интелектуален и политически блясък патриархът на българската демокрация Желю Желев.
И в двата споменати случая истината живее в греховен съюз с неистината и само времето може да помогне те да бъдат разделени. А може и да не помогне – защото евангелската вяра, че всичко тайно все някога ще стане явно, се отнася до края на света, а не за обстоятелства, преди той да настъпи. Но, разбира се, и тук има място за оптимизъм - този принцип дава основание да се надяваме, че в бъркотията, настъпила около края на света, може да изскочи отнякъде и прословутата танкова касета.
2. Наистина не е голямо откритие, че истината и неистината са вечни спътници
навсякъде, включително и в медиите.
Онтологическата драма на техния сблъсък всъщност е един вечно интересен и вечно обсъждан проблем в цялата европейска философия още от епохата на пресократиците.
Днешният проблем обаче, който ни интересува и засяга, не се състои в това, че между истина и неистина има разлика, нито пък в това, че тази разлика понякога е изключително трудно да се долови и опише.
Същинският проблем е във видимия дефицит на чувство за историзъм в днешния ден. Именно този дефицит става причина да се опитваме да съдим чрез реалиите на постмодерната епоха за началото на Модерността.
В утрото на Модерността медиите не толкова са я отразявали, колкото са я конструирали чрез силата да именуват (страховита сила, наследена от Създателя), и чрез силата да идентифицират – т.е. да назовават нещата такива, каквито те са, а не други. Те са охранявали бариерата, сиреч охраняваната разлика между публично и частно. Но охранявайки с извоювания си авторитет (и разбира се, това е авторитетът на Истината) те са охранявали една базова, фундаментална структура на Модерността изобщо. Защото, както е известно, модерността може да съществува само там, където разликата публично-частно е безспорна, непоклатима и охранявана. Публичното, т.е. това, което е достояние на res publica, е ярко осветено, видимо, обозримо и обсъдимо – благодарение на медиите, които играят ролята на “слънцето на гражданското общество”. И обратно, частното може и да остане в сянка, то може да бъде не аподиктично, а стохастично, незадължително, невидимо и неподдаващо се на задължително обсъждане. Частното е съхранено от притегателната сила на общото, колективната воля може да се спре пред частните особености.
Цялата тази грандиозна механика е невъзможна без фундаменталната роля на медиите и без медийното рицарство – журналистиката. В този смисъл истинските журналисти са паладините на Новото време – защото те са се занимавали не с „fun and amusement”, напротив, с перото си те са произвеждали и охранявали основанията на Модерността.
Днес всичко е обратно.
И това е понятно, защото се е случило да живеем не в утрото на Модерността (героично, бляскаво и жестоко), а в нейния здрач (мизерeн, отвратителeн и още по-жесток). Както героите в епохалната сага на Толкин знаят, че нещо много важно се е променило и чувстват тази промяна „в земята, във водата и във въздуха”, ние, без да сме герои (постмодерността на търпи никакъв героизъм) чувстваме все пак ясно настъпилата промяна.
Разликата между публично и частно е ерозирала, старата вещица - диалектиката непрекъснато подменя местата им, стената между частното и публичното е вече пропукана. Частното е на път да победи в битката и да заеме мястото на публичността, публичното непрекъснато се самоосъзнава като все по-частно, частните аспекти от живота на индивида се възприемат като достойни за публично обсъждане, затова пък публичността сама себе си възприема като частен случай. И този мезалианс се разиграва повсеместно, в дълбините на общественото битие, като е особено видим, тържествуващо нормативно видим в сферите на глобалната медиа и преди всичко в медиата на медиите – интернет.
Именно стремежът Публичното и Частното да разменят местата си, който е така характерен за нашето време, е обяснението, например, за стремежа на човека в неговата публична фаза да се облече като за в спалнята си, т.е. частната дреха пижама или нощница да бъде публично одеяние, а от друга страна, публични лица да занимават публиката със своите частни радости и удоволствия, например колко са щастливи да водят за ръка любимото същество в търговските молове.
Поради всичко това героят на нашето време е именно тролът (може би тук ще бъде уместно да се оплача как не ми върви на тролове – мои колеги имат умни тролове, тролове като слънце, а моите тролове все се оказва, че са мизерни идиоти, от цялото богатство на съвременната тролска култура на мен се паднаха само двама полудементни политически офицери от Българската народна армия – днес, разбира се, „атлантици”).
Тролът живее в процепа на стената, разделяла някога публичното от частното. И затова е възможно той да бъде едновременно публичен (защото населява публичността и я задръства със становищата си – агресивни, манипулативни, примитивни). Но от друга страна той е par excellence частен, сенчест, невидим. Той е анонимен и неидентифициран - една абстрактна персона (лишена, разбира, се от персоналност), снабдена с множество синхронни различни мнения. Това е недореализираният социопат от късния социализъм – тогава бе лишен от клавиатура (тоталитаризъм!), но затова пък имащ на свое разположение стените на всички градски тоалетни. Това има предвид един известен реакционер, чието име, обаче не бива да се споменава, тъй като споменаването му би било равносилно на хибридна война, твърдейки, че интернетската форумна култура и блогосфера плодят негодници – анонимни сенки, ползващи се от свободата на словото, но априорно освободени от отговорността за тази свобода.
В задушаващите изпарения на глобалната медиа, т.е. интернет, вехне и умира журналистиката като сила, конституираща Модерността. Днес журналистът е свободен не да черпи истини от живота, да ги добива, поемайки всички необходими за това рискове, а „да събира мнения от блогосферата”. Така в съзнанието на днешната журналистика, след ерозията на разликата между публично и частно, се разгръща другата още по-страшна ерозия – между алетея и докса.
3. И затова е прав оня известен руски реакционер –
защото върху неспособността да се разграничава докса от алетея, върху липсата за сетивност, която да свидетелства за различието между мнение и истина, живее негодникът, върху неспособността да се различават мненията от истините се надстрояват всички възможни тирании, защото именно от гледна точка на тиранията, на безконтролната власт, вашата истина е мнение, а нашето мнение е истина.
Така властта огъва истината към мнение и мнението към истината. Именно за нея истината и мнението се различават само дотолкова, доколкото я обслужват.
В много нашумялата преди 20-ина години книга на американския професор Франкфурт от Принстън, назована със скандалното и непреводимо на български заглавие “On Bulshit” се описва настъпването на този свят, в който медиите, работещи против собствената си природа и същина, запълват света с лавина от симулакри, които са всъщност „фикти”, а не факти, с реалии, които са „отвъд истината и неистината”. Франкфурт описва всъщност етапа на окончателното гниене на Модерността, когато журналистиката иска не да казва истината, но и да не казва неистината, не и да лъже. Според Франклин, особеността на този етап се състои в това, че за журналистиката разликата между истина и неистина просто не е интересна. Всъщност, това е точката, в която тя, заедно със своята тъмна сянка е минала вече през всичките си фази, етапи и превъплъщения и се е превърнала просто в идеология, т.е. в инструмент, който обслужва някакви властни отношения. При това за журналистиката в това състояние даже не е важно коя е тази власт, важното е да е платежоспособна.
Така журналистиката е изминала целия свой път през епохата на модерността.
В началото на модерната епоха медиите не просто и не толкова отразяват, колкото конституират, като орган за производство на един фундаментален онтологичен, битиен принцип – принципът на Реалността. Чрез битката си за истината, чрез своето съпричастие към съдбата на истината медиите в зората на модерността охраняват не просто някакви морални стандарти, а чрез дейността си свидетелстват за това, че не всичко е реално, като по този начин гарантират фундаменталния факт, че срещу Реалността стои не неистината, а Митът. Ерозията на принципа на Реалността, която започва, когато той вече не е охраняван от медиите, отпраща човека, населяващ здрача на постмодерността, не в света на митологията, а в невъзможността да се различи реалното от митологичното, да се отграничи бодърстването от съня.
Реализирани митове и митологични реалности съставляват континиума на всекидневния живот на homo postmodernus. В този здрач господства „пост-истината”, а истината вече не е силата, чрез която светът тържествува в своя аутопоезис, а е просто конвенция, просто договор – днес договорите се подписват, а утре се анулират, всичко може да е истина, ако е налице готовност за конвенция, но точно затова истината е просто нищо.
Затова героите на Уди Алън заедно със своя създател, впрочем (подозирам, че те са прости аспекти на личността му) непрекъснато повтарят, че „не мога да повярвам, че това се случва с мен”. Оттук е и клиповото ни съзнание, специфичната безпаметност на съвременника, който вече е повярвал, че миналото е „това, което е било, но което вече не е”, оттук произтича безразделно господстващата днес „забрава на забравата”.
4. В последния си текст Жил Дельоз
(странен, гениален и не съвсем понятен – което е добре, всъщност, защото не може да се открадне) описва бурните насрещни преходи между реалност и виртуалност, в които има обширни зони на неразличимост между тях. По причина на тази виртуална реалност, непрекъснато покриваща се с реалната виртуалност, в САЩ например вярват, че техният президент Тръмп е не нещо друго, а действителен руски агент, и че президентът Путин свободно и непрекъснато чете мислите на ръководството на Пентагона.
Пак поради това, в България все още има хора, които вярват, че в страната съществуват и действат комунисти, точно както в епохата на доминиканските инквизитори Шпренгер и Инститорис (Malleus Maleficarum, Hexenhammer, 1486 г.) са вярвали безпроблемно в реалността на сукуби и инкуби.
5. Населявянето едновременно на няколко реалности
(в пълно съгласие с принципа на Еверет), като всяка от тези реалности си има своя истина, обаче само на пръв поглед изглежда преминаване от логиката на Декарт към логиката на Лайбниц. На пръв поглед множествеността на световете, заселени със свои собствени истини, наистина напомня Лайбницовата монaдология. Но това е илюзия – при Лайбниц Божията воля все пак е крайният гарант на истината и неистината, пак същият авторитет е достатъчен, за да ни увери, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. Но след смъртта на Бога (т.е. убийството Му), няма никаква съ-възможност между виртуалните светове, а най-добрият от всички възможни светове се познава по най-простия начин – в него се говори на английски.
Истинският проблем всъщност има две лица (но те характеризират един и същ проблем наистина):
a. първо, наистина е налице светът, предугаден от един умен американец още в края на 19-и век. Още тогава той заявява загадъчно, че „ще дойде време, когато единствената разлика между Истината и Неистината ще се състои в това, че истината е истина, а неистината е неистина”.
Разбира се, това звучи банално, но заедно с това е и особено страшно, защото, когато е така, разликата между истината и неистината остава недоловима, не-същностна, нищожна. В свят, в който е невъзможна истината като „нескритост”, е невъзможно също така този свят да се възпроизвежда чрез своя собствен аутопоезис. Така светът се превръща в омагьосан хаос от сами себе си повтарящи до безкрайност самоподобия.
Там, където Бог е умрял и вследствие на което Сътворението е заменено от самонаподобяване, е влязъл в своята божествена роля универсалният глобализиран Пазар.
б. второ – без достоверно действащ принцип на Реалността социалният свят е неспособен да въ-образява, да из-образява и да превръща в образи безобразното – т.е. себе си. Лишен от принцип на Реалността, социалният свят е неспособен на каквато и да е било репрезентация, и разбира се, неспособен е и на естетическа и политическа репрезентация. В отсъствието на този принцип естетическото и политическото се свиват в една обща точка и след това изчезват заедно и едновременно.
Такъв свят не може да бъде видян нито „отвън”, нито „отвътре”, той може да бъде пасивно преживяван, но в него няма място нито за авторство, нито за „автори”, нито за субектност изобщо – това е свят на овеществени сънища, от които не може да се излезе никога, защото са безкрайни, а пробуждане не се предвижда.
Това е светът на братя Уашовски, но без червени и сини хапчета, и малко преди те да станат сестри Уашовски.
В този свят, в който всичко е реално и затова няма реалност, в който сънищата никога не свършват, защото в него е невъзможно бодърстване, Значението окончателно е победило Смисъла, а Знанието необратимо е изтласкало Разбирането, като в резултат за този свят знаеш всичко, но е напълно невъзможно да го разбереш.
6. Свят, в който медиите не изпълняват своите изначални функции,
т.е. да стоят на стража, охранявайки разликата между истина и неистина, не просто се запълва с т.нар. новини с невярно съдържание. Самият този свят става действителност с невярно съдържание. Той е окончателно заселен с битийстващи фантоми и с предметни, сетивно-достоверни илюзии. Днес това се нарича „гламур”, по повод който един известен руски философ отбелязва уместно, че „именно това е светът в който е завършила с успех битката за правото на покойника да влезе красив в крематориума” (Яна Бражникова). А това, което днес се нарича „свят на гламура” – нека напомним, това е светът не само без страдание, но и задръстен с удоволствия, благодарение на преодоляването на разликата между истина и неистина – преди 2000 години, вероятно поради отсъствие на думата „гламур” се наричал „прелестен свят”, като тук „прелест” е дериват на „прелъстяване”, в смисъл, че Врагът на човешкия род непрекъснато прелъстява човека с красивости. Усещането, че всеки момент ще те прелъстят с „красивости” се засилва отвъд всяка граница в храмовете на победилата днес Религия на Консумацията – в моловете.
Преходът от Красота към красивост е закономерен в един свят, който опитва да възпроизведе себе си не с истини, даже не и с неистини, не чрез поезис, а чрез мимезис. Но това е свят, който е безблагодатен, и в който няма да срещнеш ангели, а извънземните, които, разбира се, не спират да отвличат стари моми, по никакъв начин не могат да заместят ангелите. В този свят човекът е радикално самотен, защото ако изобщо Христос се е раждал и умирал, то това е било толкова отдавна, че скоро няма да е истина.
Колкото до медиите – веднага щом спрат да изпълняват дължимите си функции (да съхраняват разликата между истина и неистина), те се превръщат в своята собствена противоположност – превръщат се в Дух на безблагодатността, стават органи на прелестта, задачата им е да ни прелъстяват перманентно.
7. Но в такъв свят почти не може да се живее.
Там, където истината и неистината не се различават, а медиите нямат сетиво за тази разлика (затова пък са удивително компетентни по въпроса какво върви на пазара най-добре това тримесечие), там е разрешено на Външния министър на една велика страна да лъже нагло и брутално (и то не жена си, а Съвета за Сигурност на ООН), размахвайки епруветка с някакъв бял прах, която за него и за всички останали е окончателно доказателство, че трябва да се унищожи една суверенна държава.
Съвсем скоро след това стана ясно, че уважаемият генерал Колин Пауъл просто е лъгал безсрамно. Великата държава обаче, не се заинтересува от това просто защото за същата държава истината и неистината са еднакво полезни или еднакво безполезни.
Тогава медиите не организираха буря от негодувание, нямаше експлозии на благороден гняв, нямаше промени в персоналния състав на ръководството на държавата (да, самият Колин Пауъл се скри някъде, може би като последен гърч на умиращата му съвест). Напротив на всички очаквания, откъм медиите на САЩ (а те са на общо основание световни медии, дори когато се издават в никому незнайното американско село Калнодупково), се чу само деликатно хихикане – „Да, какво пък, стават и такива неща”.
Американската политика спрямо Ирак не беше преразгледана, инвазията, разбира се, е необратима, и дори същите услужливи медии успяха да открият цял ред ползи от тази грешка (което си беше не грешка, а съзнателна лъжа).
Това, че тези медии действаха така, беше поредното доказателство, че те са не просто ненужни (освен, разбира се, на могъщия маркетингов процес), а са директно опасни.
И затова медиа, която изначално е безразлична към разликата между истина и неистина, престава да бъде страж на модерността и се превръща във вулгарен инструмент на търговски и политически маркетинг. Но с това тя става и убиец на общественото съзнание, чрез нея настъпва мракът.
8. Ужасът, обаче, се състои в това, че постмодерните медии,
с които се срещаме всеки ден (включително и в България, разбира се), предлагат не истини, а т.нар. пост-истини – т.е. твърдения, които биха могли и да бъдат истини, макар и не в този, а в някои от безбройните други паралелни светове. Тогава проблемът с ориентацията се свежда до това да узнаеш кой точно свят обитаваш. (Пример: „цялото прогресивно човечество с изключение на Саудитска Арабия и Русия приема Истанбулската конвенция”. Това би могло да бъде и истина – но в някаква друга паралелна вселена. Но в тази, в която ние обитаваме, това просто не е вярно, значителна част от страните членки на ЕС не приемат тази конвенция, нямат дори и такова намерение. Този, който би открил тук вулгарно лъготене, недооценява разликите между модалностите: вместо действителна истина, - която се очаква, - на обществото се предлага някаква възможна истина, която може би се е състояла в някаква друга, паралелна на нашата вселена.)
Още един пример – на обществото се предлага като истина твърдението, че „В цяла Скандинавия в началните класове на основното училище трансгендерството и кръвосмешението се въвеждат като учебни предмети”. Всъщност, това не е вярно, и то не само в нашата вселена, а и във всяка друга паралелна вселена, освен ако не приемем, разбира се, за вселена съзнанието на наплодилите се напоследък до невъзможност извращенци.
Така този втори пример илюстрира възможността не за пост-истина, а за пост-неистина.
Разбира се, в медиите на постмодерността разликата е недоловима.
9. Състоянието на постмодерните медии
(включително и в България, защото и ние сме постмодерни, друг е въпросът, че нашата постмодерност удивително напомня феодализъм), влияе пряко и върху процесите с властта и във властта.
Причината е ясна – тъй като без истина, или в състояние на безразличие към нея, не е възможно да се различи Реалността от Мита, и тъй като от своя страна, принципът на Реалността непосредствено съвпада с принципа на Властта, затова общество, което е безразлично за разликата между истина и неистина доживява до (или е възнаградено с) една “много особена власт”. И в двата нейни варианта – и в лакейско-колониалния й вариант (какъвто е българският), и в глобалистко-централния й вариант (от Вашингтонски тип), Истината вече не е равноправен събеседник на Властта и не е гаранция за нейната Праведност. Светът на неправедната власт живее именно чрез безразличието на медиите към истината. Мястото на истината отдавна е заето от пост-истината.
Малката, но съществена разлика тук е, че пост-истината може да бъде ценност, ако не за друго, поне като съставка в създаването на някакви ценности. А истинската истина не може да е ценност, защото тя е Благо. Разликата между благото и ценността е известна най-малко от Кант насам – благото има sein, ценноста има sollen.
10. И защо, всъщност, всичко това стана актуално точно сега?
1. Далеч не e отсега – това са стари проблеми. Те са описвани и обсъждани многократно още във втората половина на миналия век в съответната литература и в съответните научни кръгове.
2. Тази актуалност днес наистина се изостри „до нетърпимост” във връзка с назряващите пред очите ни промени в глобалната политическа конюнктура.
Стана необходимо изграждането на една цяла международна медийна структура, която да се занимава само с това, да интерпретира всяко изказване на президента Путин като отворена врата към ГУЛаг. Разбира се, много нещо е направено и досега. Но все още предстои да се направи най-важното – да се интерпретират по същия начин не изказванията на Путин, а липсата на негови изказвания.
Истината (а по-добре нейният комерсиален вариант – пост-истината), наистина може да бъде участник в тайнството на всяка власт. Затова ако не истината, то поне пост-истината трябва да бъде задължена да носи политически ползи.Така актуалният лозунг днес е „Вашите истини са фейк-нюз, а нашите фейк-нюз са истини”.
Опитът да се обсъжда тази проблематика с американски специалисти, може да опре на камък, защото в САЩ е прието да се вярва, че когато вие казвате истината - лъжете, а когато ние лъжем, казваме истината. Но всеки умен английски специалист (имперски опит, все пак), ще ви цитира бащата на военната теория Сун Дзъ: „Пътят на войната е пътят на измамата”.
Западът е в студена война с Русия, готвейки се за гореща – и затова си позволява да лъже, но това е благородна лъжа.
И наистина от гледна точка на войната – настояща или предстояща – истината и неистината са еднакво добри. И затова е абсолютно редно, и е абсолютно естествено, към сега съществуващото НАТО да се изгради още едно – но информационно. За него се очаква да покаже върхова ефективност, посочвайки авторитетно кое е истина и кое – фейк-нюз (по начина, по който посочихме по-горе).
11. Разбира се, на целия военен съюз НАТО, включително и на неговата информационна притурка
следва да се гледа в духа на Шекспировата пиеса „Много шум за нищо”.
На практика предстои да станем свидетели на това как сектата на американските сикофанти в България, харчейки грешните пари на американския данъкоплатец (срещу което, впрочем, президентът Тръмп не е престанал да възразява), и спекулативните пари на глобалния внук на Троцки – Дьорд Шорош, ще пишат измъчени многостранични опуси на една перманентна тема – „Вечните козни на злодея Путин срещу глобалното щастие”. Тези трудове ще имат и достойнството на поименни публични доноси, в които ще бъдат изброявани съмняващите се, сиреч претендентите за високото звание Национален Политически Еретик. В най-добрите традиции на Инквизицията, колкото повече еретици успееш да разобличиш, толкова по-често ти е разрешено да целуваш кардиналския пръстен. Тези трудове, разбира се, са нечетивни дори за авторите им, те издават тежка смрад - на смесица от социопатия, графомания и идейно-политическа нечистоплътност. Разбира се, тази продукция на българското информационно НАТО предстои да се раздава безплатно, и нечетена, да се утаява в електронните архиви. По този начин отново ще стане актуално непреходната истина на Бай Ганю – „Имал си бол пари, дал си”.
Всичко това би могло да бъде и забавно и дори смехотворно, както са винаги смехотворни щедро заплатените усилия на откровени продажници и некадърници. Подозирам, че такава ще бъде съдбата не само на българското информационно НАТО, а и на всички негови аналози в останалите страни от военния съюз.
Лошото е, че отвъд смехотворното има и нещо ужасяващо сериозно. И то е, че НАТО се готви за война. Просто защото войната е единственият raison d’tre на НАТО.
Всъщност, без война НАТО загива.
Предстои да се провери дали може да оцелее в условия на война.
Изследване на учени от Масачузетския технологичен институт показва, че 1 % най-богати американци живеят средно около 15 години повече, отколкото най-бедните 1 %. При това през последните години тази пропаст нараства. (Gylfason, 2017) 
Може би това, което предстои да прочетат, няма да се хареса на много хора. Но нека някой пробва да каже и покаже, че не е вярно, и кое не е така. И ако не е така, то как е?
