Нова Зора

140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Русия

Русия и признаването на българската независимост (1908-1909 г.)

На 22 септември (стар стил) 1908 г. в старопрестолния град Търново (дн.Велико Търново)  княз Фердинанд провъзгласява независимостта на България. Събитието е наистина епохално, защото слага край на унизителното положение на страната ни като васал на Османската империя., наложено от Великите сили на Берлинския договор от 1878 г.

Търновският акт се посреща с възторг от всички слоеве на българската общественост, независимо от политическата им окраска. Малцина обаче си дават сметка за новите препятствия, пред които се изправя българската дипломация за да уреди юридическо признаване на независимостта, без което нейното обявяване би било нищожен акт.  На първо място това е отрицателното отношение на западните велики сили към станалото събитие. Особено непонятна е позицията на Австро-Унгария, която след като се бе възползвала от волята на България като мюре, което отклонява вниманието на европейската общественост от заграбените от нея две балканскщи територи Босна и Херцеговина, предприема незабавни действия да стовари вината за  нарушението на Берлинския договор единствено върху българската страна.

Останалите  западни велики сили се опитват  да действат „по-дипломатчно“, т. е. по-прикрито.  Нито една от тях не си позволява да се обяви открито против прокламираната независимост на Българското княжество. Този факт е достатъчен сигнал за Високата порта, за  да се откаже тя окончателно от своите намерения за военна инвазия срещу София. Разбира се, не малко за това допринасят съветите и на посланиците на Великобритания и Франция в Цариград в началото  на октомври 1908 г.

По-друга  е позицията, заета от Русия Тя също не се обявява  открито праотив българската независимост, но решава да се възползва от  акта във Велико Търново и особено от извършената от Австро-Унгария анексия над Боснна и Херцеговина. Русия направо иска прекратяването на Берлинския договор, тъй като според нея той е нарушен в такава степен, че е изпразнен от съдържание. От руската страна е  предявено и искане да бъдат премахнати наложените й още от Парижкия мирен дотговор от 1856 г., санкции, някои от тях препотвърдени и от Берлинския конгрес от 1878 г.

В последна сметка сред европейската дипломация се налога гледището на Великобритания, която излиза  с предложение извършените промени на Балканите през есента на 1908 г. да бъдат разгледани от една нова международна конференция.  Австро-Унория и стоящата зад нея Германия ведна заявяват, че биха се съгласили на такава конференция „само при условие, че на нея няма да се обсъжда проблема за анексията на Босна и Херцеговина“.  При това положение въпросът за свикването на проектирания международен форум става безпредметен и Великобритания се отказа от своето предложение.

Въпросът за международното признаване на акта на българската независимост обаче продължава  да тегне на правителство на демократите, възглавявано от Александър Малинов. То трябваше да намери начин за неговото разрешаване, а  задачата ставаше почти нерешима, тъй като Османската империя, след като бе лишена от възможността за военна инвазия, решава да съботира  новото положение на Българското княжество чрез други средства. За да се съгласи да признае българската независимост Високата порта предявява  пред България една финансова компенсация, възлизаща на астрономическата сума от 500 милиона лева, която при тогавашното финансово състояние на Княжеството  надхвърляше в пъти обема на целия му вътрешен продукт. Този факт идваше да покаже, че Цариград не иска да се откаже по никакъв начин от откъснатите територи в Европейските предели на империята. Правителството на Ал. Малинов отговоря, че това което може да предостави на Високата порта е една сума от 82 милн. лв. Излишно е да се изтъква, че в османската столица  не искат дори и да чуят за подобно предложение. Интересното в случая е, че западните велики сили също преценяват предложения от българската страна размер за недостатъчен и, въпреки че съзвават ограничените финансови възможности на България, отправят съвет на правителството на Ал. Малинов да увеличи сумата.

Единствено Русия не се включва  в общия хор на европейските сили  за притискане на българското правителство. Обратно, тя предприема  свои постъпки за въздействие в Цариград и в крайна сметка заставя Високата порта да намали предявения иск към Българското княжество на 125 млн. лв. Османската империя обаче настоява и за териториални отстъпки.

Разбира се, и тази сума не е по възможностите на българската държава. Тя продължава  да настоява за заявените 82 млн. лв., въпреки че и посочената сума не е по силите. Този факт  е повече от очевиден за западните велики сили, но вместо да реагират на него, те предпочитат да  се скрият зад удобната уж неутрална позиция по отношение на възникналия българо-турския спор.

Отново Русия  е тази, която не стои със скръстени ръце и не гледа сеир...  По своя инициатива тя влиза в двустранни преговори с Османската империя. Преговорите приключват  през март 1909 г. с подписването на съвместен протокол (спораземение), по силата на който е постигнато съгласие за удовлетворяване на исканата от Цариград сума от 125 млн. лв. при положение, че Високата порта се откаже от искането си за териториални отстъпки от българска страна.  Русия дава съгласието си тази сума да се приспадне от военна контрибуция, наложена на Османската империя след поражението в Освободителната война от 1877-1878 г. Султанското правителство приема това предложение и на 6 април 1909 г. е подписан съответен българо-турски протокол,  с който Османската империя признава „новото политическо положение на България“, т. е. нейната независимост.

Същия ден  в Цариград е подписан и българо-руски потокол, по силата на който  на България се предоставя заем в размер на 82 млн. лв, който тя трябваше да изплаща на Русия в продължение на 75 години с лихва от 4,75 % .

Така на  тази мъчителна дипломатическа конвулсия, продължила  от октомври 1908 до началото на април 1909 г. най-сетне е сложен край. Пръв руският император Николай ІІ изпраща  поздравителна телеграма до княз Фердинанд, вече в качеството му на владетел на независима държава. След него последват поздравителни телеграми от  държавни и правителствени лица на останалите на Велики сили и съседните балкански държави.

В съответствие с новото положение на Бълорското княжество, на 21 май 1909 г.  е променен и сатутът на неговите дипломатически представители от дипломатически агенти на пълномощни министри.  Същия дипломатически ранг получават и чуждестранните дипломатически представители в страната. Пръв който вречва  новите си акредитивни пълномощия е руският дипломат Дмитрий Константинович Сементовски-Курило.

Зад парадната страна на тези събития от най-съществено значение  е фактът, че от пролетта на 1909 г. България се превръща в равноправен субект в межуднародните отношения. И това отново, както и нейното освобождение, се дължеше на помощта на  Русия.

Талант, посветен на подвига за идеала

Избрал перото за оръжие, Гале Христов зае своето място в редиците на десетките интелектуалци, които остават в бойното поле на съдбата. С това оръжие и в тези редици той се бори срещу опитите на нечестивците да представят величието на саможертвата на хиляди българи в името на свободата и градежа на нова България, използвайки непристойни скверни и цинични изопачавания на историята против фашизма и капитализма.  Убийците на стотици антифашисти, партизани, ятаци и покровители на невинните жертви на терора и варварските пристъпи на фашистите бяха наричани невинни жертви и ги обявиха за герои. Те и сега продължават да внушават на младите поколения, че в България никога не е имало фашизъм и фашисти, не е имало партизанско движение и народна съпротива срещу капитализма и монархофашизма. От тези позиции клакьорите на тази продажна кампания представят Народния съд за противозаконен и антинароден. Авторите на тези лъжи не се спират пред нищо и денонощно задръстват телевизионния екран и страниците на жълтата преса. Чужди и местни мафиоти, натрупали несметните си богатства чрез кражба, корупция и престъпни схеми, ги финансират щедро.

Мотивът да напиша тези редове е възхищението ми от преклонението, което излъчват публикациите на Гале Христов, когато описва величието на саможертвата на онези, които дават живота си, за да се освободи България от оковите на монархо – фашистката диктатура и жестоките капиталистически порядки. Със същото преклонение той описва и величието на героите на строителството на социалистическото общество. Тяхната всеотдайност в това национално движение, чрез което са създадени три Българии по икономическа мощ и благосъстояние за цялото население на страната, също носи всички белези на истински подвиг.

В съзнанието на широк кръг читатели Гале Христов се утвърждава като талантлив творец, който е съсредоточил своето внимание и творчески потенциал върху светли образи на хора с воля за саможертва в името на свободата и съзидателния труд. Той не само описва с изключителна прецизност техния героичен подвиг пред лицето на палачите и платените убийци на монархофашистката власт, но и умело разкрива величествения смисъл на тяхното мъжество и безстрашие. Ярко потвърждение на този похват е поредното задълбочено изследване за живота и подвига на най – ярките революционери от Кюстендилския край. С това той по достоен начин изпълнява посланието да предадем на следващите поколения дълбокия смисъл на човешкото безсмъртие.

Вдъхновен от тези примери на героизъм и саможертва, Гале Христов наред с множество талантливи творци, оставя своя печат върху величествения пантеон на българската слава.

Новата книга на доц. д-р Гале Христов „По талвега на живота“ идва да ни напомни, че това е труден морален казус, на чиито изпитания мнозина не успяват да устоят. Чрез книгата мислещият читател се докосва до образи с противоположни съдби. Впрочем в нея не е отделено специално място за такива, които за броени дни се превъплътиха от „апостоли” на социалистическата идея в нейни дисиденти, от герои на социализма в негови жертви, от апологети на марксизма в негови отявлени критици. Знаем, че целта им бе да се сдобият с индулгенция за оправдание на своето предателство с едничката мечта отново да бъдат във властта, която за тях никога не е била нищо повече от възможност за разграбване, за безнаказаност и щедри благодетели, които от своя страна имат нужда от безгръбначни същества, за да им проправят път към богатства, трупани по престъпен начин за сметка на сигурността на държавата и щастието на милиони онеправдани.

Изправяйки срещу тях антиподите им, авторът всъщност изразява своята безпощадна ирония и болезнена непоносимост към подобни превъплъщения на духовната неустойчивост, подвластна на маргиналността, чийто бог са привилегиите и финикийските знаци, жаждата за власт и корупцията. Неговото внимание е съсредоточено върху светлите образи на истинските апостоли на социалистическата идея, чийто живот е наситен с прояви на неподкупна преданост към идеали, превърнати в съвест на разума.  Те имат за единствен кумир всеотдайността, готовността за саможертва и искрената преданост към идеята, която черпи своята сила и вдъхновение от хуманистичните идеали на културата и святото верую, насочено към социалната справедливост и благоденствие за мнозинството от обществото.

Доколкото верността към социалистическия идеал за автора е достойна за възхищение и подражание добродетел, смелата й защита в дълбоко поучителната му книга е едно от нейните безспорни достойнства. Целта му е да предпази младите хора от погрома на духа под натиска на мащабната ерозия и лумпенизация, за чието извършване противниците на идеята за справедливо общество щедро деморализират части от интелигенцията, която страда от недостатъчност на духовна устойчивост.

Авторът не скрива гордостта си, че е един от поколението, което носи в себе си духа на съзидателния патос. В този смисъл в новата си книга предлага една изключително богата и достойна за възхищение галерия от образи, които намират своята професионална, нравствена и духовна реализация в различните области на обществения живот.

Заедно с това, той предупреждава искрените последователи на социалистическата идея решително да се противопоставят на нечестивите маньоври на вчерашните ренегати отново да омърсят редиците на левите сили, стремейки се да бъдат приети в лоното на идеала, който те така цинично оскверняваха в продължение на три десетилетия. Историческият опит недвусмислено води до извода, че дори и най - светлите и най - великите идеи са обречени, когато недостойни и недорасли до тяхната извисеност хора се опитват да приватизират правото да ги символизират.

Книгата, която е обект на моите размишления, не е предназначена за „убиване на времето“, не е разказ за сладникави изживявания на опустошените души, нито пък източник на мистично опиянение на изтощените им сетива. Това е отговорно интелектуално произведение, което предполага трезвомислие и прозорливо вглеждане в смисъла на утрешния ден, въз основа на което сме призовани да изработим и своята устойчива жизнена позиция.

Аз възприемам тази книга като творение на истински талант, посветен на подвига за идеала. Величието на този идеал зове всеки от нас, който се чувства съпричастен към него, да следва примера на Гале Христов, пресъздавайки светлите образи от своя край, посветили живота си и смисъла на своето верую на идеала, за да се включи в шествието за слава на чистия патриотизъм под надслов „Безсмъртният подвиг“.

В заключение бих искал специално да отбележа, че книгата „По талвега на живота“  от Гале Христов е прекрасно четиво за изкуството да останем верни на себе си въпреки превратностите на съдбата. В това авторът вижда залога да опазим неподправена адекватността на нашата духовна идентичност.