1. Националната държава и условия за нейното съществуване
 Националната държава е държава, чиято политика е насочена преди всичко към добруването на собствените й граждани, а не в интерес на други държави или междудържавни съюзи. С други думи, националната държава е принципиален и най-голям враг на неолибералната глобализационна доктрина, нещо което e заявявано нееднократно и от най-високите трибуни.
Абсолютно необходимите условия за просъществуване на националната държава са следните: самосъхранение на общността като уникален цивилизационен феномен (територия, език, култура) и осигуряване на нейната безопасност (защита на граници, суверенитет). Ако тези условия не се реализират от националната държава, тя престава да бъде даже държава. Следователно, най-важната задача, която стои пред всяко правителство, е да следи за осъществяването на тези условия. Те би трябвало да се впишат в конституцията на страната като най-основни закони и неспазването им от дадено правителство да води автоматично до неговата смяна.
Какво следва от изискването да се запази националната държава като уникален цивилизационен феномен: запазване на езика, историческата памет, обичаи, легенди, народни песни, житейски опит, мъдрост, научни открития, спецификата на културата му. Това са и съставните части на уникалната национална "генетична" матрица, която е необходимо да се предава от поколение на поколение. Чрез образованието. Задачата на образованието е да направи от детето гражданин, т.е. личност, която, при необходимост, може да възпроизведе цивилизацията, към която принадлежи. Гражданинът в този смисъл трябва да е наясно с главните цивилизационни теми и проблеми, с развитието на науката, с най-важните художествени произведения. Той може да не знае квантова механика, но трябва да знае, че тя съществува и, най-общо, с какво се занимава.
Университетите не трябва да стават роден дом за политически, социални и артистични дисиденти, за авангарда и бохемата. Тяхната най-важна задача е да са трансмисии на безценното културно и научно наследство.
Най-общо: образованието трябва да бъде максимално консервативно и да отговаря за абсолютно необходимото самовъзпроизвеждане на националния културен елит, от който се набират кадрите за експертно управление на всички държавни дейности: политика, икономика, образование, култура, армия и т.н. Това са и хората, които на практика създават и реализират проекти за дългосрочно развитие на държавата с цел нейното запазване и за добруването на нейните граждани. Тази задача не може да се изпълнява от чужди поданици, както и от интелектуалци, специализирали в рамките на чужди програми. Такива могат да бъдат наемани, разбира се, като консултанти при нужда.
В никакъв случай, например, активисти от НПО-та от всякакъв вид, финансирани от чужди държави или чужди граждани, не могат да се допускат да имат каквото и да е влияние и да заемат каквито и да било позиции в образователната система на държавата.
Нещо повече, НПО-та, които са активни в областта на правото, икономиката, военното дело, културата и хуманитаристиката, не могат да бъдат финансирани отвън! Те могат да се опитват да осъществяват специфичните си програми без ограничения на тематиката, освен тези на свободния пазар - приходи има ако има клиенти.
Нарушаването на горните ограничения за работата на всякакви НПО-та е еквивалентно на създаване на интелектуална пета колона в националната държава, която превзема нейното управление на експертно ниво и я превръща на практика в протекторат. За създаването и поддържането на такава една интелектуална пета колона не се искат особено големи пари. Големите пари отиват само при големи пари, а за тази колона са достатъчни и 30 сребърника. Не е лошо да се напомни, обаче, че парите идват и си отиват, а позорът остава!
Пример от практиката -
България в момента.
Пример за абсолютно катастрофален резултат от такава дейност - образованието у нас.
От гледна точка на казаното по-горе европейският глобализационен призив на Ван Ромпой, предишният председател на Европейския съюз, за отказ от националната идентичност, "Няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом", е максимално антинационален.
Следователно, българинът, ако иска да живее в националната държава България, не е необходимо да се учи да живее по американски, по английски, по френски, по европейски, "цивилизовано", политически коректно, джендър ориентирано, и др. Българинът трябва преди всичко да живее по български. И не само това - всички получили българско гражданство е необходимо да се научат да живеят по български. Оформя се такова едно "ретроградно" правило: "В България се живее по български". Ако не искаме да се постави под въпрос самото съществуване на България.
Пример за нас може да бъде Франция, където, поради днешните европейски бежански проблеми, е доста вероятно да се приеме следното и вече много популярно изискване за получаване на френско гражданство: Във Франция се живее по френски.
2. Монетарна неолиберална икономическа идеология
Неолибералната идеология се противопоставя най-безкомпромисно и на най-малкото съмнение в чудесата на свободния пазар за решаването на всякакви икономически проблеми на държавата и то без каквато и да е намеса от нейна страна. Разбира се, подобна намеса в работата на глобалния пазар е още по-немислима. И двете партии на Големия глобален играч зад океана имат за главна задача да направят света напълно безопасно място за банкови операции, което съвсем не изключва воденето на войни на чужда територия, в които войни националните държави участват с предимство.
Какво лице има демокрацията, човешко или не, може веднага да се определи по критерия “Човек за икономиката или икономика за човека”. За икономика, успехът на която еднозначно се определя само от печалбата, човекът е “гориво”: Ако не ставаш - довиждане. За никакво човешко лице не може и дума да става. Това по същество си е икономически фашизъм.
Остава икономика за човека, чийто широк спектър включва изискването да се поеме грижа за граждани, които, поради ограничени интелектуални или физиологически възможности, не могат да се справят сами с житейските си проблеми т.е. тези, които са непригодни за “гориво” за икономиката. А това вече е задача на държавата и на т. нар. цивилизовано общество, което не изхвърля тези, които по една или друга причина не са намерили мястото си в него. Изводът от такава една постановка е, че цивилизована държава не може да се изгражда като бизнес проект.
Най-важният фактор за добруването на народа е икономическият.
В следния смисъл: има един минимум на средствата за физиологично съществуване, под който човек не може да мисли за нищо друго. Мярка за този минимум е т. нар. екзистенц минимум или праг на бедността. В една държава, която има минимални претенции да минава за нормална, не може да има пенсия и минимална заплата под тази линия. Това е личностният икономически фактор, който служи за лакмусова хартийка за състоянието на държавната икономика като цяло и, съответно, за адекватността на нейното управление.
Икономиката на държавата е сложна система с много променливи и като такава, от най-елементарна научна гледна точка, се характеризира и описва с много параметри. В царстващата в момента монетарна теория управлението на икономиката се свежда до един параметър, парите, което е научна безсмислица; съответно, изводите от тази теория нямат никакво отношение към реалните икономически проблеми. В нея цялата икономика се свежда до една примитивна търговия, в която всичко може да се обменя за пари, няма кредит, приема се, че всеки икономически агент притежава абсолютно знание (включително относно всякакви технологически решения), числеността на населението се счита за константа, липсват изисквания за технически прогрес - изобщо нищо не се мени и цялата система се намира в едно равновесно състояние, близко до клинична смърт. Това е и доктрината на монетаристите за света, която, за компенсация, е идеологизирана до най-голяма степен, проповядвайки, че държавата не трябва да прави каквото и да е, че трябва да предаде управлението на икономиката в ръцете на най-богатите, които ще режисират всичко най-правилно в такъв един театър на абсурда, в който на всички ще е добре и всички природни ресурси ще се използват най-ефективно. По същество монетарната икономическа теория не е никаква теория, а вид квази религия, в която мястото на Бога се заема от парите и нейните жреци, монетаристите, използват най-примитивен математически инструментариум, който й придава необходимия науко- образен вид. Съответно, представата им за бъдещето е образът, предложен от Фукуяма в “Краят на историята” - установяване на пълно равновесие, в което всичко ще се управлява от световните пари (в първо приближение - долари), като индивидуалността на всяка държава ще се сведе до площадка за тяхното опериране. Картината резонира директно с тази на теорията за Края на света и Второто пришествие, когато всеки ще получи каквото е заслужил. Няма съмнение, че най-заслужилите ще се окажат банкерите и монетарните жреци, което следва директно от тяхната еднопараметрична “теория”, чийто краен резултат е разгадан отдавна от простия народ формулирал сентенцията “Пари при пари отиват”.
Резултатът от действията на неолибералните монетаристи е една най-радикална и непрекъсната поляризация на световното богатство. Неправителствената организация “Оксфам” публикува данни за тази година, според които 26-те най-богати милиардери притежават толкова пари, колкото 4-те милиарда най-бедни жители на земята! През 2017 година за същото съотношение са били необходими 43-те най-богати милиардери.
Ето и друг един пример за действието на монетарния механизъм по координатата богат-беден. Неолибералният подход за справяне с икономическата криза в Гърция предлагаше разпродажба на фалирали предприятия, за да се съберат пари за изплащане на държавния дълг. В резултат на последвалите банкови операции Германия, като посредник, автоматично се оказа с печалба от около 10 милиарда евро, които беше решено да се върнат на Гърция. Алтернативният план на тогавашния финансов министър Варуфакис предлагаше най-напред да се финансират предприятията, докато се възстановят и след това да се продадат за нормална цена, а не на безценица. Планът му не беше приет и той подаде оставка.
Съвсем очевидно е, че пропагандата на монетаризма не се различава по нищо съществено от пропагандата за предимствата на комунизма пред капитализма, което се приемаше за аксиома. Няма наука, съответно, не може да има никаква научна школа - само чиста пропаганда. Резултатите от прилагането й в практиката най-добре могат да се илюстрират с периодичните финансово-икономически катастрофи през 1990-те години в Русия под ръководството на едни от най-примитивните монетаристи без икономическо образование, спазвайки най-ревностно всички мантри на Международния валутен фонд, Световната банка и нарежданията от Вашингтон. За повече подробности - академик Сергей Глазев.
Едно алтернативно управление на икономиката с контролно участие на държавата и с използване на пазарни принципи доведе до появата на нов световен икономически гигант, Китай, вече обявен за враг номер едно на САЩ. Иронията на този резултат на фона на провалите от 1990-те години за икономиката на Русия под ръководството на нейните собствени ново-изпечени монетаристи, се състои в това, че китайците днес използват стара програма, предназначена за икономическото развитие на СССР, разработена, предложена и радикално отхвърлена още по времето на Брежнев. Тъй като прилагането й в Китай започна от икономическо ниво, катастрофално по-ниско от съветското по онова време, днес можем само да теоретизираме какво би било икономическото положение на Русия, ако бяха приели още тогава на въоръжение собствената си хибридна държавно-пазарна програма за икономическо развитие.
Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът
Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.
За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.
Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен
бунт срещу цените на горивата..
Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа, които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.
Слушах езика на френската провинция.
Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.
Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и, както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.
Насилието дойде от страна на полицията.
Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.
На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.
Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.
Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.
На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.
Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.
@Контраст между историята и нейният медиен образ
Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.
Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!
Така в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:
„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“
И още:
Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!
Да свалим Макрон, правителството и системата!
Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.
Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.
Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.
Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.
@Никой не говори открито с езика на десницата.
В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.
Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.
@Какво прави в това време левицата?
Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…
Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.
В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да поеме риска на последствията от своите решения.
@Крайнодесните също се реконструират.
Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…
Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години – съзнанието се базира на производствените отношения.
Протестите продължават.
 Историк и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org
Превод: БИСТРА СТАЙКОВА
|
ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ, СОЛИДАРНОСТ И СВОБОДА!
“Визия за България” на БСП – критически прочит и допълнение
 В миналото десетилетие България постигна своята национална цел и стана член на НАТО и ЕС. И в двата „съюза“ сме позиционирани като периферия , третирани сме като държава с ограничен суверенитет и изпълняваме с усърдие решенията на „началниците“, но вместо задоволство, че сме част от света на богатите държави, разочарованието на българските граждани от страната, в която живеем, расте с всяка изминала година.
България през последните две-три десетилетия стана жертва на политиките на глобализирания неолиберален капитализъм и в резултат индустрията беше унищожена и разграбена (с решителното участие и на самите българи), развитото аграрно земеделие разбито и земята приватизирана по латифундистки модел. Осъществи се гигантска кражба на интелектуален капитал на нацията ( младите, образованите , стотици хиляди специалисти бяха засмукани от капиталистическия център) и направляван отвън разгром на науката, образованието и културата, което доведе до интелектуална деградация , демографска катастрофа и институционален разпад. Социалните системи изпаднаха в дълбока перманентна криза.
Социалистическият период, при който се осъществи модернизацията на изостанала селска България , която за 45 години се превърна в развита индустриална държава с високо образовани граждани , безплатно и качествено здравеопазване, развита наука ,култура и спорт, е подложен на тотално обругаване и едностранчиво представяне само в негативен план с единствена цел да се създаде и наложи превратна представа сред по-младото поколение за миналото и да няма условия за сравнение с днешната мизерна държава.
В епохата на знанието и дигиталния свят
българите са все по-слабо образовани и неподготвени да се ориентират в сложните глобални процеси и все по-неконкурентноспособни на гражданите от центъра на ЕС в битката за висококвалифицирани работни места и съответно за по-висок стандарт на живот.
Структурните фондове на ЕС и субсидиите по линия на ОСП определено подпомогнаха инвестициите в инфраструктура, спомогнаха за финансовото укрепване на селскостопанските производители и за подкрепа на секторни и регионални политики , но, от друга страна, създадоха условия за процъфтяване на рентиерски тип капитализъм и огромна по мащаб корупция.
Стремежът към завоюване на политическата власт е с цел достъп и контрол на паричните потоци, а не кауза в служба на обществото. Бенефициенти на европейско финансиране използват европейски пари за да корумпират политици, държавни чиновници и съдебната система и създават олигархични модели на зависимости.
Надеждите, че с подкрепата на ЕС в България ще се установи правов ред, демократични институции, равенство пред закона и стандартът на живот ускорено ще се доближи до средноевропейския не се оправдаха. България се лиши от своя суверенитет, но вместо равни шансове в Европа и просперитет бяхме натикани в периферията на съюза не само географски, но и по същество и българските граждани са третирани
като втора ръка европейци.
България се държи като победена и разгромена държава, народът е обезверен и покварен от фалшиви идоли, вече не вярва на никого и на нищо, а обществото е в тотална безпътица.
В последните години светът навлиза в нов цикъл, който се характеризира с нарастващи геополитически противоречия и конфликти и преход към деглобализация, при който капиталът търси спасение в националната държава и в политики на икономически протекционизъм. Вече е ясно, че деглобализацията ще бъде съпроводена с търговски войни и ожесточена битка за пазари и ресурси, в някои случаи може да станем свидетели и на горещи конфликти и локални войни.
В ЕС също протичат процеси на трансформация с неясен за момента изход. В страните от централна Европа се засилват евроскептицизма , национализма и протекционизма, в резултат на което все по- вероятно е да отслабнат общоевропейските институции и общоевропейските политики, да се редуцират европейските фондове, да се задълбочи разделението между „център“ и „периферия“, да се предизика частичен разпад на общността и периферните държави като България дефакто да бъдат изхвърлени или по-скоро оставени да се оправят както могат.
Срещу бурите, които се задават
При възможно негативно развитие в ЕС , България ще се изправи пред предизвикателството да се развива самостоятелно без да разчита на европейските фондове и може би с ограничен достъп до общия европейски пазар. Страната ни ще бъде изложена на свирепа конкуренция , но с отслабени собствени финансови и човешки ресурси, почти без промишленост, с монокултурно земеделие и свръхконцентрирана собственост на земята , с недостатъчно работни места, с потребление и пазар, разчитащ предимно на внос и износ, със задълбочаваща се криза в социалните системи , с невъзможност да поддържа инфраструктурата и без възможност да гарантира сама своята сигурност, с компрадорски по същността си капитал, свикнал да разчита на „усвояване на обществен ресурс“ в условия на политически протекции и неподготвен да устои на същинска конкуренция за пазари и ресурси.
България има необходимост от нова политика въобще, която да ни подготви да посрещнем новите предизвикателства и да устоим като нация и общество на бурите, които се задават.
12 въпроса от катехизиса на правдата
Идващата мощна антиглобалистична вълна открива шанс за самоопределение , шанс за провеждане на истинска национална политика , шанс за левицата да се прояви като прогресивна сила, способна да осъществи нова модернизация на страната.
Днес преди всичко партиите са призвани и трябва да дадат смислени отговори на простите въпроси, които вече всеки отговорен гражданин си задава :
Защо обществото е гладно за справедливост?
Защо корупцията е въздигната в ранг на държавна политика?
Защо демокрацията е само фасада, зад която прозира озъбената мутра на олигархията?
Защо в избирателните списъци фигурират повече избиратели, отколкото са гражданите на страната, което създава условия за манипулация и опрочаване на изборният процес?
Защо партиите пренебрегнаха волята на народа, изразена на референдум за мажоритарни избори?
Защо презумцията за невинност се заменя с призумцията за виновност и защо в законите се въвеждат абсурдни регламенти и забрани, които на практика е невъзможно да се спазват и властта получава и разполага с механизъм да обвинява и преследва своите икономически конкуренти и политически противници?
Защо малките населени места са превърнати във феодални владения на местни клики, които пред безучастния поглед на централната власт се разпореждат безпардонно със съдбите, а понякога и с живота на хората там?
Защо държавата е свръхцентрализирана и всички финансови ресурси и всички решения са концентрирани в София?
Защо и местното самоуправление, изчезна дори като израз в политическата употреба? В резултат на тази политика, София и няколко големи градове получават свръхфинансиране и се развиват изпреварващо в ущърб на малките области и общини, за които центърът не разпределя необходимите финанси и ресурси за да поддържат своята инфраструктура и социални системи на добро равнище и да има добре платени работни места?
Защо продължава тази политика, след като е ясно че е една от главните причини за обезлюдяването на провинцията и за свръхнаселението в София. Свръхнаселване, което поставя на изпитание и инфраструктурата на столицата?
Защо държавата, чрез лобистко и целево законодатество, ограничава конкуренцията и оказва институционална подкрепа на приближени фирми да монополизират определени сектори, в които пазарът е гарантиран с милиони потребители, лишени от право на избор , а за монополистите се гарантират свръх печалбите? Създава се опасна симбиоза на политическа и икономическа власт, която ражда олигополи и олигархия.
Защо и кои са причините неравенството да е достигнало невиждани за историята на новата 140-годишна българска държавност висоти? Защо по стандарт на живот и по жители в бедност България е на последно място в ЕС?
Три извода, като критика на надеждата за промяна
1. Трябва да сме наясно, че България не може да се равива, ако не се предприемат радикални мерки за справяне с неграмотността, за повишаване на образователното равнище на нацията и особено на поколението до 40 г. възраст.
3. Загубата на историческа памет и липсата на държавно структуриращи символи ни превръща в територия и лишава обществото от ориентири и опори в период на кризи и глобални предизвикателства.
3. България е пред риск да стане част от военен съюз и фронтова зона, насочена срещу Русия, без съгласието на българския народ. Защо политическата класа не помни горчивите уроци за България от последните две световни войни и е на път да повтори грешките от миналото и да обрече българския народ на нови страдания?
Това са 12-те големи въпроса и проблеми, които същевременно пораждат големите деформации в живота в България. И те трябва да са в основата на документа, наречен Визия за България. Те обаче отстъпват в него. Така Визията насочва вниманието към повърхностни теми, в опит да ги формулира като политики. И това е съществен недостатък. Без радикална промяна на средата, няма шанс да бъдат осъществени дори и добри по замисъл идеи и политики.
Освен това следва да подчератаем, че в тази деформирана среда съществува огромен риск засилената роля на държавата,( която се прокламира във Визията) да бъде използвана от олигархичните и клиентелистки кръгове отново, само в техен личен интерес, в ущърб на гражданите и почтения бизнес. В този смисъл Визията, като не търси решение на главните въпроси, по същество закрепва съществуващите деформации и създава илюзорни надежди за промяна.
И 8 приеоритетни политически цели и задачи пред БСП
Които партията следва да осъществи:
1. Да се разчисти криминалната среда и клептокрацията от еврорентиерски тип. Да се отрежат корените на олигархията.
2. Да се отвоюва обратно националният суверенитет от Брюксел.
3. Да се наложи върховенството на закона и равенството на всички без изключение пред закона като основа на регулиране на обществените отношения.
4. Да се наложи морала и уповаването на личните качества и професионалните умения, като модел за успех на всеки член в обществото.
5. Да се поведе борба за преодоляване на бедността и привеждане на неравенството между бедни и богати в разумни и съпоставими със социално-организираните държави равнища.
6. Да се открие простор за конкуренцията във всички сектори. Държавата да „разчисти терена“ за предприемчивия и социално отговорен национален капитал, който не рентиерства с европейските фондове, а разчита на квалификацията и уменията на своите мениджъри и работници за да създава блага и работни места.
7. Да не се допусне страната да бъде въвлечена във военен конфликт въобще и в частност военен конфликт срещу Русия.
8. След приемането на страната за член на ЕС, пред обществото не е формулирана нова обединяваща национална идея и цел . Завладяваща идея не можем да открием и във Визията. Социалистическата партия винаги е била идейна партия , идеите са били главното политическо оръжие на българските социалисти, но днес безидейността е пронизала основната тъкан на партията и я прави слаба, а партийните членове без мотивация. Образно казано, по кръвоносната система на БСП не протича идеен и политически ток. В момент на криза и идейна безпътица, Партията трябва да се обърне към своите корени, да се опре на основните принципи за справедливост, солидарност и свобода и да се опита да изведе нова обединяваща национална цел, която би могла да се формулира като „да върнем достойнството на българските граждани и България да се нареди равноправна и равна на проспериращите европейски народи“.
Споменатите политически задачи не са тясно политически. Те са общонационални и поради това изискват общонационално усилие, за да се направи необходимия прелом по пътя на разрухата и да се тръгне с един нов мобилизационен проект на концентрация на националната енергия за развитие на България..
Когато тези политически задачи бъдат осъществени, ще се открие широк простор за социална и икономическа промяна , за реализиране на много от добрите технократски решения, които се съдържат във „Визия за България“.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ ДНЕС, КАТО ДЪРЖАВА И ОБЩЕСТВО?
 Кои са най-тежките проблеми пред страната и нацията? - както и 12 въпроса от катехизиса на правдата; 3 извода, като критика на надеждата; и 8 приоритетни цели и задачи, които стоят пред БСП и левите сили в България.
Това предлага на читателите, в своята забележителна статия, авторът Иван Атанасов.
България има необходимост от нова политика, утвърждава авторът – и няма как единогласно да не се съгласим с него. Идващата мощна антиглобалистична вълна открива възможност за истинска национала политика и това дава шанс на левицата да се прояви, като мощна национала сила, способна да осъществи новата модернизация на страната.
Статията на Иван Атанасов е критичен прочит на „Визия на България“, в смисъл, че „без радикална промяна, не съществува възможност да бъдат осъществени никакви, дори и добри по замисъл политики“.
„Нова Зора“ публикува този задълбочен авторски прочит в момент на широко, не само партийно и коалиционно обсъждане на „ Визия за България“. За нас е особена чест, че една от големите надежди на БСП, едно от знаковите имена от преди 20г - Иван Атанасов, показва на дело, че когато е реч за Отечеството, всяка горчивина си струва да бъде занулявана; че само със събирането на разпилените сили на нацията и партията, може да се съгради крепостта срещу мощните вълни на националното безхаберие, безумие и гибел.
Като всяко човешко дело „Визия за България“ може да бъде доправена и дописвана, с оглед да бъде постигната главната цел: да бъдат открити пътища и възможности за нейните послания и цели и тяхната по-голяма ефективност и рационалност.
Иван Атанасов утвърждава, че за да изпълни своята историческа задача БСП трябва да се опре на основните принципи за справедливост, солидарност и свобода. И че това не е просто партийна, а национална задача. Ние в „Нова Зора“ и като национална трибуна и като партия, сме дълбоко удовлетворение от този извод. И намираме, че има нещо ново и обнадеждаващо в обстоятелството, че тревогата за утрешния ден на България, и вълненията пред изпитанията за съдбата на народа ни, слагат едно радващо начало: събират, като във фокус разпилените сили на лява България! Това все още не е единният народен фронт, за който ратуваме, вече 29 години, но е светъл и обнадеждаващ знак, че България ще пребъде!
Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.
Уважаеми другарки и другари,
делегати на XIII-ата Конференция
на Софийската градска организация на БСП,
Уважаеми гости и журналисти,
Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.
Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.
От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.
Очевадно е, че
съществуващите модели
и инструменти са изчерпани.
Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?
Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому. Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.
Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство
растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...
Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.
Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.
Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня Иван Костов в края на мандата му.
Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата, загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.
Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.
Картината на управлението в София
не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.
Другарки и другари,
Госпожи и господа,
Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.
Изследванията на обществените нагласи
регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.
На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.
Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме
основното притовиречие между труда и капитала.
Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.
Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.
Какво искаме ние?
БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.
Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.
Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.
Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.
Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".
Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.
Навлизаме в ново време.
Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.
Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.
Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.
Европейските избори не бива да бъдат подценявани!
Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.
Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.
Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.
ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,
Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.
Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта. Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?
Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?
Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.
Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.
Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.
От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за БСП като партия на миналото.
С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.
И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:
Трябва да сме умни, казвам, умни!
Трябва умно да горим, да спорим,
Умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим,
трябва умно път да си избираме
и по пътя умно да вървим.
Благодаря Ви за вниманието!
София, 1 декември 2018 г.
|
