„Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!“
Елин Пелин, „Напаст божия“
Много бедствия е виждал българският народ, но воден режим посред зима му се случва за пръв път. И то предизвикан не от природен катаклизъм, а от престъпни действия и бездействия на една неидентифицирана ОПГ, проспала няколко десетилетия „в очакване на Годо“. Сиреч, да се случи неизбежното и пет областни центъра, начело с Перник плюс десетки по-малки градчета и села, да останат на сухо и с молебени за дъжд и сняг да просят Господ да ги отърве от „калинките“, налазили снагата народна.
йка“, както я нарече „политологът“ Антон Тодоров, преди да се присъедини към нейната парламентарна група, няма намерение да си ходи от властта. Премиерът трети мандат Бойко Борисов хвърли на разярената тълпа шести министър – този на околната среда и водите, за да не поискат хората неговата глава. Преди една седмица се случи нещо невиждано през целия преход: прокуратурата привика на разпит и задържа за 24 часа министъра на екологията и водите Нено Димов, който преди това подаде оставка и премиерът я прие „с благодарност“. Последва искане за постоянно задържане на злополучния еколог, а в ръководеното от него министерство и в двете му жилища, бяха извършени претърсвания и обиски. Обискирани бяха също така офисът на държавното дружество ВиК Перник и домовете на бившата кметица и бившия областен управител на Перник Ирена Соколова. Така главният прокурор Иван Гешев се направи на българска Лаура Кьовеши, а вицепремиерът Каракачанов квалифицира неговите действия като „излишна показност“ и „политическо убийство“. Понеже министър Нено Димов беше предложен за поста от ВМРО, както и шефът на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), отстранен по-рано заради търговия с удостоверения за български произход.
Ураганът „Ел Нено“,
както шеговито бяха нарекли министъра по повод на скандалите с втория лифт на Банско, освен върху кризата с водата, остави своя пръстов отпечатък и върху аферата с италианския боклук, приеман щедро за унищожаване в България. Трябваше италианската полиция да задържи цяла влакова композиция с боклук, за да разберем, че италианската Ндрангета изнася опасния товар у нас. И че италиански боклук влиза у нас с подписа на министъра на околната среда и водите Нено Димов. Изобщо този човек е бил много щедър на подписи, независимо дали става дума за искания за употреба на питейна вода от язовир „Студена“ за промишлени нужди, или за депониране и унищожаване на боклуци, в това число и болнични отпадъци. Но „съдружниците в престъплението“, ръководителите на ВМРО, ореваха орталъка заради „безспорния професионалист“, чието отстраняване от поста и задържане от прокуратурата поставяло под въпрос стабилността на коалиционното управление. Това управленска коалиция ли е, или организирана престъпна група?
Всичко се оказа обаче
буря в чаша вода.
Защото на „изключително неприятния“, според Валери Симеонов, коалиционен съвет, миналия вторник „обединените патриоти“ кандисаха да излъчат друг министър на околната среда и водите. Те предложиха за този пост Емил Димитров Ревизоро, бивш шеф на митниците по времето на Симеон Сакскобургготски, а в 44-то Народно събрание депутат от ВМРО и председател на парламентарна комисия, нямаща нищо общо с екологията. Въпреки предстоящия вот на недоверие, още на следващия ден (сряда, 15.01.2020) той беше одобрен от управляващото и подкрепящото властта парламентарно мнозинство със 111 гласа „за“, срещу 96 „против“, без нито един „въздържал се“. ПГ на „опозиционната“ партия „Воля“ предварително напусна парламентарната зала, за да не обърка случайно сметките на ГЕРБ и ОП. Преди това пък атакисти се биха в един столичен ресторант със собствения си областен управител Илиян Тодоров и той обяви, че ще напусне партията. Ясно беше, че при тази ситуация до развод в управляващата коалиция ГЕРБ-ОП няма да се стигне. Не и докато „Воля“ и ДПС са готови „да споделят (без)отговорността“ на управлението. Било като участват в правителството, било като подкрепят до края на мандата евентуално правителство на малцинството, освободено от рекета на „патриотите“. Естествено и това правителство ще се ръководи от Бойко Борисов, който в деня, когато НС гласуваше за новия министър на екологията, присъстваше на откриването на база на Военоморските сили на Червено море, в Египет. Вотът на недоверие, който Нинова внесе в НС, а на 20 януари парламентът щеше да разгледа и гласува, бе обречен на неуспех. Защото за „съдружниците в престъплението“ - управляващи и подкрепящи властта, няма по-здрава спойка от страха, че при извънредни парламентарни избори ще бъдат изхвърлени задълго или завинаги от Народното събрание. Тоест, въпреки безводието, предизвикано от „най-успешното управление“, избирателите ще пият една студена вода - пречистена или идваща от мъртвия обем на пресъхващите язовири. Независимо от това как се казва новата „калинка“, седнала в стола на Нено Димов, хаосът в управлението на водните ресурси ще продължи. Защото новият министър пое поста на Нено Димов с нагласата да ревизира, а не да оправя заварените батаци. Какво има за ревизиране в един управленски провал? Очевидно е, че задачата му е само да предотврати предсрочни парламентарни избори, а не да решава водната криза.
Ако е истина казаното от Юлий Москов в предаването „Фронтално“ на телевизия СКАТ на 11.01.2020, нито в МОСВ, нито в МРРБ има поне един експерт по водите. Воден режим заплашва и Ботевград, Шумен, Търговище, Добрич, Варна и Сливен. Защото едно министерство отговаря за водоползването, друго за язовирните стени и ВиК, а на последните е вменено задължението да подменят остарялата водопроводна и канализационна инфраструктура. Що се отнася до язовирите, една част от тях са държавни, други – общински, отдадени на концесия, трети са ничии. За последните три години кабинетът „Борисов“ не успя да уточни дори броя и собствеността на язовирите, а премиерът говори за обединяване на всички ВиК дружества под шапката на национална агенция.
Досегашната „споделена“ отговорност се оказа пълна безотговорност!
Но, докато министър Нено Димов беше задържан и уволнен, министърът на регионалното развитие и благоустройството Петя Аврамова е на свобода. И най-нагло твърди, че само един човек може да й поиска оставката: премиерът Борисов. Тя пред Борисов ли е положила клетва или пред Народното събрание? При направените досега шест министерски смени, Аврамова е като кукла неваляжка. Да не говорим, че и министърът на земеделието, храните и горите Десислава Танева отдавна плаче за изпъдица. Къщите за гости и продължаващите скандални заменки на горски, селскостопански, или крайбрежни терени не са ли достатъчно основание за това? Докога Борисов ще се оправдава с управлението на БКП и БСП? Така може да стигне и до хан Аспарух.
Докато нашите медии оплакват коалите в обхванатата от пожари Австралия или разтърсвания от семейни скандали британски кралски двор, тук гърмят бомби, изнасилват и колят девойки, процъфтяват нови видове ало измами и няма вода за пиене, камо ли за гасене на евентуални пожари. Както е тръгнало и „Балкански поток“ може да няма, щом помощник-държавният секретар на САЩ Дейвид Хейл обяви по БНР, че САЩ не одобряват продължението на „Турски поток“ през България. Понеже проектът бил руски, а руснаците използвали природния газ като средство за влияние и натиск върху Европа, което застрашавало нейната сигурност. А САЩ не използват ли натиск, за да пробутат на Европа и България, в частност, скъпия си втечнен шистов газ? Не наложи ли Вашингтон санкции върху фирмите, участващи в изграждането на „Северен поток-2“ и „Турски поток“? Как ли оценяват в Белия дом факта, че нашият премиер Борисов присъства на откриването на „Турски поток“ в Истанбул редом с президентите на Русия, Турция и Сърбия? Приказките че България не достроявала „Турски поток“, а разширявала газопреносната си мрежа, могат да минат пред наивните гербофили, не и пред Вашингтон. Те ще хванат дикиш точно толкова, колкото и видеокадрите заснети от въртолет, с които Борисов обеща да убеди Путин, че строим на ден по 5 км. от газопровода „Балкански поток“. Ако това беше вярно, още през януари щяхме да сме завършили строителството. Дори сценаристите на Слави са пресметнали, че с изтъкнатия от Борисов темп на строителството, би трябвало да се изградят 3000 км. газопровод, при необходими само 483 км. Москва не вярва на сълзи, а във Вашингтон, Лондон и Отава, са много по-изпечени в лъжите от нас, за да повярват на уверенията на Борисов, че само разширяваме своята газопреносна мрежа. Така я разширяваме, че в единия край я свързваме с „Турски поток“, а в другия – с газопровода на сръбска територия. Нищо че с призивите си за дипломатическо уреждане на американско иранската криза, София на практика одобри терористичния акт, при който американски дрон уби иранския генерал Касем Сюлеймани при излизането на неговия кортеж от международното летище в Багдад. Нещо повече, правителствени и неправителствени „експерти“ развиват „обоснованото предположение“ на Цветан Цветанов, че генералът лично е ръководил атентата на летище „Сарафово“, приписан на „Хисбуллах“. (Без)мозъчният център, основан и ръководен от бившия вътрешен министър на Борисов, гордият собственик на персонален асансьор в блока, построен от „Артекс“ и разпродаден евтино на хора от властта, сигурно е достигнал до същото заключение. За щастие премиерът Борисов не се хвана за тази уйдурма и отрече генерал Сюлеймани да има връзка с атентата срещу израелските туристи. В противен случай щяхме да се конфронтираме с държавата Иран, чийто служител беше Касем Сюлеймани. Дори премиерът на Канада Джъстин Трюдо се осмели да разкритикува Тръмп, заради поддържаното от САЩ напрежение в района на Средния Изток допринесло за свалянето на украинския пътнически самолет в Иран. Това, разбира се, няма да сложи край на спекулациите по темата „тероризъм“. Защото, както каза преди години шефът на „паблик рилейшънс“ на южното крило на НАТО: „Тероризмът е въпрос на гледна точка. От гледна точка на Британската империя Джордж Вашингтон е бил терорист!“
Кошаревски свидетели
Щом англичаните можаха да оправдаят американско-британското нахлуване в Ирак през март 2003 г. с измислиците за оръжията за масово поразяване на Саддам Хюсеин, а миналата година да вдигнат антируска истерия с уж отравянето по заповед на Путин на Сергей и Юлия Скрипал в Солсбъри, колко му е да обвинят Русия и за катастрофата с украинския пътнически самолет, излетял от международното летище „Аятолах Хомейни“ в Техеран?! Особено, щом първо Тръмп изказа „обосновано предположение“, че Иран по погрешка е свалил самолета с руска ракета. Нещо, което канадският премиер Джъстин Трюдо и британският му колега Борис Джонсън, повториха като папагали. Но, докато Тръмп допусна, че самолетът може да е бил свален по погрешка със зенитна ракета, другият измамник Джонсън е готов да твърди, че свалянето е умишлено. И дори да стовари вината върху Владимир Путин, само защото самолетът беше украински. Политическите измамници се позоваха на любителски кадри и на твърденията на анонимни местни жители, които били намерили сред останките на самолета парчета от руска ракета ТОР-М1. Как са разбрали, че е руска? Същински „кошаревски свидетели“!
Обикновено критичният към Доналд Тръмп вестник „Ню Йорк Таймс“ публикува любителски видеокадри от момента на удара на ракетата по украинския „Боинг-737“. А според Белия дом американски спътник бил заснел „следата“ от ракетата. Как той се е оказал точно в този момент над местопроизшествието? Да не би да е висял там на геостационарна орбита в очакване някой американски дрон или иранска ракета, да свали самолета? Очевидно и наземната американска агентура в Ирак и Иран не спи, щом при погребението на Касем Сюлеймани в Керман бяха стъпкани 56 и ранени 213 души, а при ракетния обстрел на американските бази в Ирак войниците се оказаха в укритията и нямаше дори един одраскан. При атаката на американския дрон срещу генерал Сюлеймани в Багдад пък загинаха 10 души. Казват че иракското ръководство било предупредило американците за иранското ракетно нападение срещу техните военни бази в Ирак, въпреки решението на парламента в Багдад всички чужди войски да напуснат страната.
В крайна сметка Техеран призна вината си като изтъкна, че иранската ПВО е взела самолета за американска крилата ракета, понеже се насочил към обект на Иранската Революционна гвардия. Дежурният офицер не могъл да се свърже с щаба и тъй като разполагал само с 10 секунди да вземе решение, разпоредил летящият обект да бъде свален. Дали ще бъде осъден за действие или за бездействие – все едно. Щеше ли обаче това да се случи, ако дни по-рано американски дрон не беше убил иранския генерал Касем Сюлеймани? Може би не. Така или иначе Иран е последният, който има интерес от свалянето на един пътнически самолет в собственото си въздушно пространство. Още повече, че с изключение на деветчленния украински екипаж и на две пътнички, болшинството от останалите пасажери в самолета са били канадски граждани от ирански произход. Техеран се извини на Украйна и обеща да изплати компенсации, но оплаквачите на живите Сергей и Юлия Скрипал не само че не осъдиха убийството на Сюлеймани, а направо го оправдаха. Борис Джонсън дори заяви, че британците нямало да плачат след ковчега на генерала!
За чия ли чужда смърт изобщо са заплакали в Лондон?!
Техеран с право нарече Пентагона „терористична организация“, а Тръмп – терорист и заплаха дори за сигурността на САЩ.
В момента тримата международни измамници – Доналд Тръмп, Джъстин Трюдо и Борис Джонсън, крещят: „Дръжте крадеца!“ Вероятността техническа повреда да е станала причина за катастрофата с украинския пътнически самолет бе изключена от тях априори. Може би, защото след изтеглянето от пазара на един друг модел на „Боинг“ това би компрометирало съвсем прехвалената американска авиационна технология. А правителството на Борисов, в което министър на отбраната и вицепремиер е „патриотът“ Каракачанов, вече предплати 2,2 милиарда лева за още несъществуващите изтребители „F-16 Block 70“. Купи ни, дето се вика, котка в чувал.
Трябва ли да погребем български пилоти с тези летящи ковчези, за да кажем „не!“ на американския диктат? Когато най-лошото стане, дали Прокуратурата ще подгони съучастниците в поредното антибългарско престъпление? Възможно е, но то ще е като „след дъжд качулка“. На нас ни трябва превантивно санкциониране на престъпниците, а не такова, което следва причинените от тяхното нехайство, некадърност и подкупност катастрофи. Иначе вода ще газим, жадни ще ходим. Или, подобно на героите на Елин Пелин, ще направим като жабите, кога им пресъхне блатото: ще прокълнем и ще умрем!
Или отново и отново за правото ни на избор
Това е един от най-тревожните и екзестенциални въпроси на всички времена. Въпросът за правото на посока и избор. „Quo vadis: Къде отиваш?” е фраза от житието на Симон Петър към Исус Христос, както и заглавие на много популярния някога роман на Хенри Сенкевич, спечелил му Нобелова награда за литература през 1905 г., който бе една от любимите книги на хората от моето поколение. В годините на масови гонения и ужасяващи посегателства срещу живота на християните - времето на Нерон, абсолютният диктатор, който със смъртта на хиляди създава декори за театрални постановки и зрелищни шоу програми, Петър бяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. По пътя му се явява като видение – неговият учител Исус Христос. Тогава той импулсивно и ужасено му задава този въпрос „Къде отиваш, Господи?!, нима при гонителите и палачите?!“ Отговорът на Исус е, че отива в Рим при вярващите, да им даде сила и подкрепа, дори и да бъде разпнат отново. Смутеният и объркан Петър, се окопитва, възвръща твърдостта на вярата си, и се връща в Рим, където приема мъченическа смърт, която го обезсмъртява.
В български вариант, този въпрос е задаван рядко на висок глас, най-често с недоумение и горест, и предимно, в тесен приятелски кръг. Но има и изключения. Едно от тях е публистичната брошура "Quo vadis, Bulgaria?" на големия българин и точно толкова оспорвания революционер и политик между двете световни войни Иван Михайлов, лидер на ВМРО, който задава този въпрос на българското правителство през 1937 г. Неговото остро перо разобличава и критикува правителството на звенарите след извършения Деветнадесетомайски преврат (19 май 1934 г.) и последвалата политика на сближаване на България с Югославия за сметка на интересите и борбата за свобода на македонските българи. Ето един кратък пасаж, който звучи и днес до болка познато:
„Къде отиваш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди твои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене на робски чела в конски копита, която те е довела до вътрешна разпокъсаност, външно обезличаване, и която те е изправила пред пропаст? Докога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? Докога ще поддържаш конспирация на мълчанието и примирението... Цялото наше минало е борба и жертви. И може ли този кошмарен [исторически] момент да прекъсне връзката с тая славна борба, както и да затъмни образите на хилядите мъченици, които загинаха с готоввност, за да може Македония да бъде свободна и нейните бъдещи поколения да се развиват в мир и благополучие?”
Днес всички знаем къде е България, къде и каква е Македония, и до каква степен е обезбългарена; как се стигна до преобразуването й в „отделна и самостойна“ нация и държава, с кодифициран „македонски jазик“ и с хлевоусти „историчари“, дето все от миналото на България ръфат, все „бугарите“ са им виновни, и няма надежда това майкопродавство да спре. И всичкото това отродителство, заради чужди геополитически и користни цели, заради тамошни и тукашни политически недоразумения.
Днес, макар и загърбили Бога, пак сме изправени лице в лице пред преизпълнения с мрачна обърканост и униние въпрос: „Къде си и къде отиваш, Господи? Къде отиваш, Българийо?!“ Защото продължава да бъде сечен издъно българският корен и прекършвани българските криле?! Къде отиде и докъде стигна, Българийо, с всичките си научни и културни достижения, които те бяха направили космическа и ядрена сила, и втората в света държава след Япония; която произвеждаше компютри; с материално-проиводствен капацитет в тежката и леката промишленост; в селскостопанското производство, които даваха сигурен поминък и спокойствие за утрешния ден на всеки български гражданин?! Къде отидоха, та се невидяха, повече от два милиона от чедата ти, пръснати по света?! Как се стигна до тази мизерия, когато само преди три десетилетия беше сред най-проспериращите държави в Еврова и в света? Защо днес си най-бедната, най-разграбената и хулената от свои и чужди? Защо децата ти растат неграмотни и груби, изоставени на произвола и пороците, когато имат нужда от грижа и здраве?
Защо учениците ти не разбират това, което четат, и защо нямаш нито своя защита, нито своя войска? Защо стана така, че систематично и безмилостно три десетилетия се унищожава поминъкът и се избиват милиони здрави животни; защо се изпразват до дъно никога не пресъхвали язовири и защо дишаме най-мръсния и отровен въздух в Европа? Защо и как успяха да те превърнат в бунище за отровни отпадъци? И има ли те още или не, щом посегнаха с грабливи ръце на свещената ти земя, на твоята традиция и душа, на твоите деца?!
Емоционални или аналитични, отговорите на тези въпроси не са оптимистични. Да се демонстрира бодрячество би било истински и неприкрит фалш, който не може да заблуди никого и предизвиква само омерзение. Чиста проба политическо лицемерие и цинизъм или, както обичат да казват днес журналисти и политици – популизъм. България на неолибералния модел възпроизвежда само бедност, унес и вцепенение. Нацията ни вегетира без мечта, цел и вдъхновение, със заличена и манипулирана история, с изтръгнат възрожденски дух. Мнозина са с усещането на живот в коматозно състояние с предрешен изход.
Обективно, глобализацията на капитала и преходът от либерална към неолиберална демокрация, обезсили националите държави и политиците в тях. България стана жертва на този глобален цикличен преход на капитализма към глобализация, при който нейната индустрия беше унищожена, а страната претърпя небивал грабеж от страна на глобализирания капитал, който за четвърт век извлече от нея всички възможни материални, финансови и човешки ресурси.
Какво очаква България през 21 век? Накъде отива тя? И как процесът на глобализацията променя нейните национални цели, перспективи и интереси? Ще оцелеем ли като единна нация или сме заплашени от етнически конфликти, икономически кризи и природни катаклизми?
През 2018 г., 82 години след тревожния въпрос на Иван Михайлов, излезе книгата на известния дипломат, политически и икономически коментатор и анализатор, Илиян Василев, към когото „Нова Зора“ никога не е имала еднозначно отношение. Книгата му се нарича „Quo vadis Bulgaria: Втората вълна на прехода". Авторът сам я определя като покана за разговор, който все отлагаме. И този разговор и изводите, които се налагат от него, засягат всички българи, независимо от политическите им пристрастия и окраски. Това ни кара да дадем гласност и на тревогата на хора като господин Василев, с които досега не сме споделяли обща позиция. „Увлечени в текущото, забравихме да ориентираме оценките и плановете за бъдещето в България спрямо най-добрите световни практики в публичното управление. Разговор, който ще се състои, и който не трябва да спира. Всъщност, знаете ли къде отиваме като страна или просто сме на дрейф? Дали целта е достойно продължение на завещаното от великите ни възрожденци? Отговорите са в нас.”
Фокусът на този въпрос „На къде отива България?” и дискусията около него, авторът позиционира не само в диагностиката на случващото се и в очертаващите се закономерности и тенденции, а в умението да намерим контекст, координати на оценката, в които да поставим възприятията и собствените си действията, както и тези на опоненти и съмишленици. Това включва и изкуството на възможното, което варира от границата на отчаянието до възторга. Поставен в пресата на избора, българинът вижда пред себе си два пътя, които авторът изяснява по следния начин: ”Има две посоки при житейския избор – едната е фиксацията върху оптимизация на личностно развитие, – което предполага готовност за смяна на географии, на правителства в търсене на най-доброто, което светът ви предлага. Този път е изключително рационален, аз го наричам „копривщенски“, по аналогия с реакцията на богатите копривщенци по време на Априлското въстание. Те оценяват, че въстанието няма шанс, предават Каблешков и другарите му, плащат откуп и остават къщите, семействата и богатството цяло. Така и днешните български емигранти – виждат, че промяната няма да настъпи и поемат към терминал 1 или 2. Другият път – на панагюрци, които не по-малко добре знаят, че шансовете на въстаниците са нищожни, избират лудостта да мечтаят отвъд собствената си сигурност и келепир – правят чети, борят се, загиват и... придвижват историята на България в друго измерение. Този е пътят, в който си мислиш, че трябва да останеш тук напук, защото има нещо по-ценно от личното ти благоденствие, за да промениш средата, системата, за да оставиш след себе си по-добра от наследената версия на „Родина“, за да могат идващите след теб да я намерят по-привлекателна и още по-„обетована“, за да останат, за да родят следващите поколения български граждани. Третата утъпкана пътечка е тази на глобалистите–номади: отиват–връщат се...”. Спорно е, доколко възприемаме за уместни определенията му „наследена версия на „Родина”, както и „по-обетована и по-привлекателна версия” отнесени към днешна България, но смисълът е ясен. По думите му "голямата ни беда е, че нямаме непримиримост, започваме да свикваме с полуистини, с полусвят, в който много удобно разполагаме собствената си липса на отговорност и желание да свършим работата си. Нито икономиката ни е окончателно пазарна, нито институциите достатъчно демократични, нито съдебната ни система е достатъчно функционираща и със демократични корени”, констатира И. Василев.
Европейските ценности, членството ни в НАТО и ЕС без всякъкъв референдум или някаква форма на допитване до народа, бяха ни наложени по най-макиавелски начин и не оставиха у българина здраво място и нищо свято.
В края на живота си, големият български възрожденец, писател и учител Григор Пърличев, болезнено изстенва: „Ах, лековерието унищожи България!”. Това канстатират с мрачна горест хората и днес.
Някога Атанас Буров - финансист и министър на външните работи и изповеданията, който в никакъв случай не може да се определи като русофил и е наричан заради въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва „идеолог на българската буржоазия”, е споделял, че за българина четири са светите неща: МАЙКАТА, РОДИНАТА, АРМИЯТА и РУСИЯ. „И ако видиш някой, че ги засяга, че ги обижда, убий го – грях няма. Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Ето защо казвам – който не обича Русия - независимо какво управление има тя - той е враг на България. А който говори лошо за войската ни – заслужава удар в тила и смърт...”.
Днес този въпрос звучи повече от объркващо и депресиращо: КЬДЕ ОТИВАШ, БЪЛГАРИЙО? И остана ли нещо свято за българите днес?
Може би МАЙКАТА? – която си бил принуден да изоставиш сама и в нищета, без да има кой да я утеши в страданието, да й достави скъпите и прескъпи лекарства; да й нареже дърва; да й подаде чаша вода; защото е трябвало панически да бягаш сам или със семейството си, да се спасяваш някъде по света?! Това бяха принудени да сторят над 2 милиона българи, след като от ръцете им бе изтръгнат всякакъв шанс за работа и препитание. Хората, които издигнаха от руините на Втората световна война и изградиха богатствата на социалистическа България, тези около 20% от населението ни, си отидоха от този свят с отворени очи, унизени и забравени, с пенсии под екзистенц минимума, с храна от контейнерите за боклук, недочакали внимание и подкрепа от никого! Колко ли други ги чака същото?...
А майките на невръстните деца, които дочакаха закон, който предвижда задължителни социални услуги и принудително отнемане на децата им, тях какво ги очаква?! Какъв социален хуманизъм, каква „държавническа“ задълбоченост и отговорност трябва, за да транспорираш или пишеш закони, според които като социално подпомагане на бедната, родна майка се дават 300 лева, а за приемната мащеха на отнетото й дете, се дават 700! Често и все по-често ще се случва това, което само в песните за черното ни иго може да се намери: деца да бъдат брутално отнемани от българските им родители, с активното съдействие на българската държава и нейните социални служби! И причините все ще са от такъв порядък: ако например не си платиш сметките за ток или ако анонимен сигнал те нарочи за „некомпетентна” майка, или ако детето ти случайно падне при игра и си обели коляното. Тогава щеш-не щеш следва високата „хуманната грижа“ да отнемат детето ти докато не забогатееш или докато не те одобри частният доставчик на социални услуги – най-често чуждестранно НПО. Понякога медиите споменават за това, но само с половин уста. Иначе мълчат за приетите вече закони, които потъпкват свещеното право на майката и бащата да отглеждат и възпитават децата си, закони, които разкъсват семейства, и унизяват и принизяват извечните човешки чувства за всеотдайност и жертвоготовност, които Божествената уредба на света е закодирала в родителските отговорности. И няма кой да се замисли, че законотворците по същество създават инструменти за новата форма на кръвен данък – съдба, от която изглежда българската участ не може да се избави. Родителските и синовните чувства са свещени и по-силни дори от инстинкта за самосъхранение. И мисля че, за да оцелеем като народ и общество, трябва по-често да се допитваме до мъдростта на вековете, до традицията, която ни е съхранила, до дълбокото чувство на синовна признателност и преклонение към Майката. Иначе, мястото в червото адово ни е гарантирано! Неолибералните ценности и джендър идеологията, са на космически разстояния от прозренията на великия Овидий, който пише: „Има на света един човек, на който всички сме длъжници – Майката”. „Последиците от отсъствието на майката се проявяват постепенно, както от седенето върху камък”.
А една стара еврейска поговорка гласи: „Господ не може да бъде навсякъде, затова е създал Майката”. "Майката е името на Господ в устата и в сърцата на децата", казва Уилям Мейкпийс Текери; "Единствено майките могат да мислят за бъдещето, защото го създават чрез децата си" – утвърждава авторът на романа „Майка“ – големият писател Максим Горки. А Кардинал Мърмилод заключава: "Майката е тази, която може да заеме мястото на всеки, но нейното място не може да заеме никой."
Ако знаеха и помнеха това, ако имаха душа и сърце, и подобно отношение към Майката, нашите народни избранници не биха гласували и приемали чудовищни в същността си и омерзителни закони, които нормалният и здравомислещ човек не може да определи по друг начен освен като дяволско творение!
За съжаление в света, в който живеем, отдавна са подменени светостта на Майката, светостта на Родината, светостта към земята-кърмилница! Преклонението пред отговорностите и саможертвата на бащи и синове, на войните, на традициите и принципите...
Но за това в следващия брой.
|
Продажбата на земя ще е последният пирон в ковчега на Отечеството ни!
Проф. Иво Христов в разговор с Васил Василев в предаването „Не се страхувай!“ на Българска Свободна Телевизия
Васил Василев: Както Ви обещах, тази вечер поканих Иво Христов, който винаги дава много интересни прогнози. В България правителството си прави каквото иска, а парламентът го подкрепя. Съдебната власт - и тя е солидарна с това. Всеки ден ни се струпват на главата какви ли не истории и народът мълчи. Виждаме какво става по света – вижте какво става във Франция. Вижте какво правят италианците, германците. Имате ли обяснение защо народът търпи това положение?
Иво Христов: Ще започна с думите на Апостола. С разпита му в Конака в София, по време на процеса, когато е казал следното: „Нашите българи много обичат свободата, но да има някой който да им я занесе по къщите“. Това, което всъщност е основният проблем на голяма част от съвременното българско общество, това е културата на не съпротивата. Тя има дълбоки исторически корени и бива замазвана по два начина: или с патриотарски изхвърляния, че първият динозавър е българин, или пък обратното: българите за нищо не стават. Т.е. няма една уравновесена, но в същото време критична и пазеща достойнството на нацията, гледна точка, която да се съобразява с фактите и разбира се, - да не изпада в национален нихилизъм. Разбира се, нашето население е уморено, объркано, пасивно, а бих казал и безразлично. Около 2,5 – 3 милиона българи напуснаха страната. Напусна я активната част от населението. Хора, които имаха смелостта да скъсат с досегашния си начин на живот и да отидат да живеят и работят на съвършено друго място при нови условия. Това е безвъзвратно изтекъл зад граница български национален капитал, въпреки приказките за обратното. Т.е., за да имате каквато и да била форма на съпротива, тук трябва да има субект на социална активност, субект на национална промяна. Такъв липсва в България. Аз бях част от тези наивници, които си мислеха, че след като България влезе в Евросъюза, външният фактор ще наложи своеобразен политически борд на вътрешните български безобразия. Не само, че не наложиха борд, но взеха, че плеснаха с ръце и се прегърнаха…
Нашите български разбойници откриха себеподобни, макар и в по-европеидна форма в Брюксел и нещата потекоха по прословутия механизъм „ти на мене, аз – на тебе“. Всъщност това, което имаме в момента в България, е периферна територия със затихващи функции и един относително малоброен елит. Под това разбирам не само формално управляващите, но и икономическите интереси, които стоят зад тях – около 250-300 семейства, на които територията на страната е дадена под аренда, и срещу съответния данък „аренда“, те могат да я експлоатират. Разбира се, това няма да продължи още дълго, тъй като обективно ресурсът намалява. Т.е. намаляват източниците за крадене. Взимам повод от проектите за газопроводи и скоро ще започнат да търгуват със самата територия като такава, тъй като ние вече друго нямаме.
Тази сутрин прочетох едни бравурни доклади, че България била много развита – съгласно индекса на човешко развитие била на 52-ро място в света и това се представя като невероятен, потресаващ успех.
Само да напомня, че при лошия комунизъм, през 1989 г., която беше не най-добрата година на българския социализъм, по този показател България беше на 28 място. Тя беше сред най-развитите страни в света. И на онези либералстващи среди, които пишат подобни доклади и за икономическото развитие на страната, да напомня, че по съпоставими цени, България е достигнала нивото от 1989 г. чак през 2016 г. 28 години пълна разруха! Докато през това време светът замина напред. Има един процес на акселерация на историята, от който България безнадеждно отпадна. А ние бяхме в челото на този процес.
Това не е драмата на едно примитивно общество, което е колонизирано наскоро. Имаме съвършенно друга драма – едно насила върнато в архаиката модерно общество, каквото бяхме допреди това. С цялата драма на този живот, който ние живеем.
В. В.: Къде бихте сложили България, ако имахте класация – говорите за класация на Юнеско. Ако има класация на националното богатство и националния интерес – къде сме ние?
И. Х.: Някъде до африкански и южноазиатски режими. В нашия регион няма такъв случай. Може би единствените, с които сме съотносими това е Украйна. Но първо, трябва да имаме предвид, че Украйна е несъстояла се държавност. При Янукович, населението беше около 42 милиона, а сега е спаднало под 35 милиона. Да не говоря, че и там вървят аналогични процеси като в България. В Украйна имаме буквално физическа продажба на земя. Буквално рязане и продажба на уникалния чернозем в Запорожието, който се изнася с влакове и камиони към Европа. Може би само тази несъстояла се държава ни гони по всички точки на деградацията, съчетано и с „прелестите“ на една война.
В. В.: Къде отиват толкова много крадени пари? Тук се краде колосално много. Те не може да бъдат прехвърлени, защото ще ни трябва една влакова композиция. Ако минат през банка е абсурд, защото всичко се следи.
И. Х.: Парите всъщност не са излезли физически. Т.е. нямаме местене във въздуха от точка А до точка Б. Те отиват при нашите партньори, както иронично ги нарича Путин. Всъщност компрадорск-корумпирания тип режими, като този в България, са възможни само защото командният център, условно наречен Западът, има интерес от това. Никакъв голям приватизационен договор или банкова транзакция в нарушение на закона и правилата, не може да не се знае там. Истината е, че Източна Европа, както бившия СССР, както и Балканите, захраниха икономиката на Запада за поне едно 30 години. За този период, който ние наричаме с нищо не значещото „Преход“, беше разрушена тяхната алтернатива – икономическа, военна, изобщо – единствената възможна алтернатива на западното ядро. На цената на джобни пари, защото цени от милиард, два, три – дори десет милиарда евро, са нищо. Всъщност това са комисионните, които са подхвърлени като кости на местните компрадори. Срещу тази цена те получиха на безценица близка колониална периферия. От друга страна това е експлоатация на новооткрити пазари и работна ръка, която сама отиде при тях. Те разбира се, са заели една гнуслива естетска позиция, възмутени от всички тези безобразия, за които вече говорихме - корупцията, нарушаване на законите и унищожаване на икономиката. Но лицемерието не е от вчера. Колонизацията на Индия през 18-19 век е минала по същия начин, само средствата са били по-груби. Това, за което нашето поколение четеше - плюс-минус пет години, се случи с нашия живот. В момента имаме една опустошена страна. Разбира се, днешната пропаганда ще Ви обяснява, че живеем в най-добрия от всички възможни светове.
В. В.: В Индия идеологията е на Ганди – несъпротивление на злото. У нас е същото, но това няма да ни помогне. Това ни води към по-голямо зло.
И. Х.: Никаква идеология няма в България. Българското общество е дълбоко антиидеологично. Не говоря въобще за качеството на идеологията. Големи идейни проекти никога не са хващали дълбока почва в тези географски ширини. Това е малка котловинна страна, с регионална култура, с относително малки претенции като начин на мислене, с малки мащаби. Хиперакцент на живота е оцеляването като свръхцел. Никакви амбициозни проекти за каквото и да било. Големите и малките нации не са големи и малки като количество. Всеки е продукт на своите мечти. Финландия, например, е 5 милиона, няма и толкова. Швеция е 6 милиона. Норвегия е 4,5 милиона. А българите бяхме двойно повече. Ние се свихме за тези 30 години на половина и основната причина е, че ние никога не сме вярвали, че можем да бъдем субекти на собствената си съдба. Огромна част от нашето население не гледа на собствената си страна като на своя. Спасението минава през спасението на колектива, а не през спасението на индивида. Тука има мощна и устойчива култура за спасяване поединично. Метафорично ще се изразя – движението на България е от обора към мола.
И към министъра на образованието ще отправя един въпрос. Голяма част от децата не са просто функционално неграмотни, те са изобщо неграмотни. И това съчетано с подмяната на цивилизационния код на България – това престава да бъде страната на българите. Това е нашата страна, а ние я губим буквално пред очите си. Заради нашия мързел, търпения и пасивност, съчетано с робския ни страх.
В. В.: Вие споменахте в началото Апостола. Времената са същите, както по време на турското робство, същата безпросветност. Същия робски страх, същото робско принуждение. И винаги се намира някой, който да запали искрата. Това, което е останало от Левски е идеология към свободата, вечната българска идеология. Може ли тя да подпали малкото огънче към свободата, което тлее във всеки един българин?
И. Х.: За да харесам на вашите зрители, ще кажа – да, така е. Той е част от погрешното разбиране за публичните политически фигури – хората искат да чуват, това, което искат да чуят. И когато ти им кажеш неща, които не им изнасят, веднага те нарочват като Враг № 1 на Тутраканската селищна система.
Аз обаче смятам, че най-добра услуга на народа си прави този, който казва истината в очите му. От това има по-голяма полза.
Честно ще ви кажа – ще ми се да е така, както вие казахте. От друга страна историята показва, че през последните 120 години нито един голям преврат у нас не е продукт на българите. Така беше и с руско-турската война, така беше и на 9 септември 1944 г., за съжаление – така беше и на 10 ноември 1989 г.
От друга страна тук трябва да има годен адресат, който да поеме щафетата от геополитическите събития. Смятам, че доколкото има някакъв живец, то той е в чужбина. Част от младите хора, които се изнесоха в чужбина. Те се срамуват от собствената си страна, бидейки в Отава, Прага и на други места. Срамуват се, защото виждат, че тази страна е потънала в блатото на политическата и обществената посредственост и те искат да направят нещо за страната си. Пътят преминава през драматизма на разбирането на проблема. Ние сме в голяма беда. Най-голямата битка днес е битката за интерпретацията на съвремието. Когато управляващата върхушка ви казва, че живеете във възможно най-добрия свят, а вие твърдите, че сме като умиращ човек. И в тази ситуация битката за интерпретацията на проблема, е началото на битката на давещия се.
В. В.: Значи ние сме давещи се…
И.Х.: Да.
В. В.: Как гледате на продажбата на земята? За колко време, според вас, ще ни ликвидират като държава?
И Х.: Тя, държавата, е приключила като конструкция. Ние имаме формална държавност. Приличаме на страшните кухи рицарски брони – изпразнени от съдържание. Ние сме приключили и като геополитическа активност. Ние сме приключили и индустриално, и икономически...
Истината е, че продажбата на земя, ще е последният пирон в ковчега на България. Физическата продажба на тази земя. Те вървят разбира се с дежурните приказки за свободна търговия. С прочутата мантра, че чужденецът нямало да навие земята на руло и да си я занесе вкъщи. Не, той ще си я вземе и ще се случи обратния процес: ти ще си вземеш торбичката и ще се изнесеш оттук. Ти, който смяташ, че си неин собственик или гражданин. Другият вариант е да слугуваш на новите чорбаджии. Това ще се случи тихо и без пушка да пукне. Защото големите промени в България винаги се случват в мъртвешка тишина. Как беше – той беше единственият луд, който си позволи да протестира. Това са думите на Вазов, когото преведоха наскоро. Аз предполагам, че следващият превод на нашето литературно наследство, ще бъде само с емотикони, за да отговорят на все по-нарастващите потребности, на все по-затъпяващата публика.
В. В. Чудех се как могат да преведат Алеко, например – и се опитвах да си представя, как ще преведеш „ха бакалъм“?
И. Х. Същият този Алеко е написал нещо прекрасно, което на мен много ми хареса по повод на последните гърчения на нашия управленски фактор: помните какво беше написал Бай Ганьо накрая в прочутата си чернова: „и да се прегърнем братски, хем с русите, хем с немците, тю да ги порази Господ, на маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари!“
В. В. Смятате ли, че едно равновесие на властите би могло да доведе до подобряване на конструкцията на държавата? Или това нещо е неосъществимо при сегашното състояние на обществото и на политическата система?
И. Х. Аз съм юрист с 20 - годишна практика, когато в България се учеше сериозно (завърших 1992 г.) и нямам никакви илюзии, че в тази географска ширина законът на струва и пет пари – той няма дори стойността на хартията, на която е написан! Разделението на властите има значение само и единствено, когато отзад стои такъв тип социален субект, който да отстои разделението на властите. Хартията, ако ще да е с гербови марки, няма да създаде нова реалност. Както казваше един много известен учен: с думи не се създава реалност, реалността се описва с думи. Така че когато не искате да промените нещо – искате да пишете нова Конституция. Тука влизам в рязко противоречие с моя адаш – Иво Христов. Смятам, че съвършено на друго място е „заровено кучето“ в България. Нашето дередже е продукт на онова, наречено „български преход“. „Кучето е заровено“ още 90-те години с т.нар. приватизация, с която бяха отнети икономическите, социалните и голяма част други шансове на българското население. И забележете, след всяка вълна на приватизация има вълна на емиграция. Като лишите хората от хляба им, от възможности за развитие – те естествено се махат оттук. И тука приказките за демографията – българите не раждат, не защото това е функция на много или малко пари – не им се живее тук! Живеенето не е само просто въпрос на 5 лв. отгоре или 5 лв. отдолу – а на цялостна перспектива, на цялостно себеусещане, цялостно съотнасяне към бъдещето на тази страна и на тази общност. Когато ти нямаш такова отношение, няма това, което наричаш социална солидарност, най-малкото, което ще направиш е да спреш да раждаш, да се възпроизвеждаш. А най-многото, което ще направиш е да се махнеш оттук – ние нямаме емиграция, ние имаме евакуация от територията – буквално.
И другото, което е – тези процеси на приватизация доведоха и до невиждано социално неравенство, каквото не е имало дори по турско. Това съотношение при нас е по-скоро характерно за африканска държава, нищо че формално сме в Европейския съюз.
Ясно е че този олигархически модел, – когато малцина държат икономическите шансове на мнозина – може да се запази само по един-единствен начин и той се нарича диктатура. Така че ние живеем в „най-хубавия от всички светове“.
В. В. Миналата седмица в „Не се страхувай“ говори политическия анализатор Михаил Хазин и според него, след като бъде преизбран Тръмп, ще последва една тристранна среща – Тръмп, Путин и Си Дзинпин и това ще е „новата Ялта“… и по новата Ялта, България ще попадне в Евразийския сектор, но…и тука е голямото „но“ – заедно с Турция.
И. Х. Ако това се случи, няма да можем да се уредим на „Орлов мост“ от евроатлантици, които посрещат руско-турската армия. Безгръбначността е основна черта на, пази Боже, българския елит. За съжаление голяма част от българското население има същите характеристики. Иначе са много ербап на две места – пред ракията вкъщи и във Фейсбук – там са революционери!
В. В. И накрая – смятате ли, че някой от нашите политици, да речем – президентът – ще посмее да отиде на 9 май в Москва? И българска военна част да марширува на парада на победата, защото ние, за разлика от много други народи, ето сега Путин покани Ердоган… а ние сме се били заедно с руснаците в тази война и победата над фашизма, рамо до рамо, и български генерал е единственият чужд военно-началник, марширувал на 9 май 1945 г. на Червения площад. Смятате ли, че това е възможно и дали ще стане?
И. Х. В паметта на моя дядо, който е атакувал Нишката крепост в Отечествената война 45-та година, това трябва да е така. Ние дадохме 30 хиляди жертви в Отечествената война. Така, че имаме пълното право. Нещо повече, с тази кръв, която е пролята, ние реално защитихме българските граници, които след това бяха устроени от Съветския съюз на Парижката конференция.
Силно се надявам, че българският президент, освен всичко друго, е достоен мъж, който би трябвало да поеме това бреме, но и тая гордост и да „умие лицето ни пред света“. Защото ние имаме с какво да се гордеем. И аз мисля, че настоящият период е един от многото унизителни периоди в българската история, които трябва да забравим, но това иска борба, това не иска чакане.
Европа не се самоубива за първи път. Веднага след Първата световна война (ПСВ) немският философ Освалд Шпенглер (1880-1936) написва книгата „Залезът на Европа“, в която предсказва смъртта на европейската цивилизация. „Културата се намира в душите на хората. Скъса ли се нишката между ценностите и хората, цивилизацията е обречена и загива. Когато техниката заменя Човека, в него не остават духовни сили за култура. Тя умира, преминавайки в технокрация, безсмисленост и безплодие“ – пише преди 100 години той.
Този песимизъм на мислителя Шпенглер е породен от 17 милиона жертви и 20 милиона инвалиди в резултат на Световната война. Християнството е в криза. Католическите църкви започват да се изпразват. В Русия след революцията болшевиките налагат атеизъм. След ПСВ Европа загубва моралното право да бъде световен лидер. Новият лидер е Америка. Мястото на световната религия – християнството се заема от нови „религии“: социализъм, националсоциализъм, национализъм… Марксизмът става привлекателен за образованите младежи. Фашизмът и национализмът обединяват гражданите на една страна, но разделят народите на Европа. А богът на парите обрича света на бъдещи катастрофи.
Второто самоубийство на Европа е още по кърваво. Втора световна война (1939-1945) със 71 милиона жертви, от които 26 милиона в Русия, 6.2 милиона в Полша и 12 милиона в Германия. Секретните документи от това време показват, че и в двете световни войни народите на Европа са станали жертва на британските интриги и безразличие към съдбата на славяните.
Последва един мирен период на т.нар. Студена война.Той завърши с налагане на неолибералния модел, разпадане на Съветския съюз и разширяване на Европейския съюз. Постъпките на западния човек започнаха да се обуславят от индивидуализъм, хедонизъм и материализъм. Европейското християнство продължи да запада. Абстрактните идеали, залегнали в програмите на политическите партии, отстъпиха място на лидерска политика и неудържим стремеж за властване на едно малцинство. Едни го наричат корпоратокрация, други „дълбока държава“ (deep state). Това малцинство налага безцеремонно глобализма на европейските държави, спекулира с демокрацията и използва парите за обработка на медии, политици и демократични сили. Далечната му цел остава изчезване на националната държава.
В стара Европа преклонението пред бога на хедонизма и сексуалните наслади доведе до разпадащи се бракове, разпадане на семейството като институция, функционална неграмотност, СПИН, епидемия от бременност на малолетни, социална изолация на хиляди… “Знанието - казва руският философ Александър Дугин, - се смесва с материални елементи и става симбиоза между разбираемо и неразбираемо. Нашият свят стремително се дебилизира“. Необразованите хора вече нямат принадлежност към нацията. Те могат да бъдат поведени като стадо както за патриотични, така и за разрушителни дела. За такива хора има и нов термин „Шипълс“ (Sheeples) – от „овца“ и „хора“. Украинците отново се тълпят на Майдана. Дали всички са наясно, че този път, благодарение на Сорос и компания, те са на път да загубят най-плодородния чернозем на света като го препродадат на ТНК за добив на шистов газ само и само да не зависят от руския Газпром?
Европа има други проблеми. В Европейския съюз се е възцарило нещо, което може да се нарече „екопсихоза“, „еколудост“ и дори „еко-бесие“. Учените-климатолози са на мнение, че „глобалното затопляне“, на което ние сме свидетели през последните години има малко общо с човешката дейност.
Но политиците в Европейската комисия и Европарламента са приели „зелената религия“ и продължават да пренебрегват доказателствата, че промените в климата се дължат на съвсем други фактори като активността на процесите в Слънцето, наклона на оста на Земята, вулканичната дейност и др. Смяната на затопляне със застудяване е циклична и даже има обратна връзка. А въглеродният диоксид се отделя и поглъща предимно от океана и е полезен за всички зелени растения.
Но „климатичните вещици“ не мирясват. На 28 ноември т.г. едната, г-жа Урсула фон дер Лайен, заяви високопарно в Стасбург, че „ЕС има амбицията да бъде първият голям икономически блок, който да достигне до нулеви въглеродни емисии в 2050 г.“ И прокара резолюция, подготвена преди месец на Мадридската среща по климата: „За извънредното състояние в областта на климата и околната среда в Европа и на планетата“.
Ако едната „вещица“ определи този план като „дълъг и неравен път“, като този на програмата „Аполо“ за полета до Луната, то другата, г-жа Кристин Лагард, преминала от МВФ в Европейската централна банка (ЕЦБ), подсказа, че ще става въпрос за много пари. „ЕЦБ от днес ще се бори не само с инфлацията, но и с глобалното затопляне. Ние сме обречени да успеем!“- въодушеви евродепутатите тя.
Резолюцията беше приета с 429:225 гласа. Ако това беше само рамково и пожелателно решение на Европейския парламент, нямаше защо да оспорваме хипотезата за „глобалното затопляне“. Но вече се подготвя „климатичен закон“ на ЕС, който ще бъде приет през март 2020 г. и, който „ще направи прехода към неутрален климат необратим“. И тогава за страните от ЕС, ратифицирали, но неспазващи Парижкото споразумение, ще започнат санкции. Междинната контролна цел е намаляване на емисиите на ВД с 50-55% до 2030 г. (Green Deal).
Прочетох проекта за текст на въпросната резолюция (Draft Resolution СОР 25) на ЕП. Реакцията на всеки просветен европеец би била смесена: смях и гняв. Убедете се сами!
Прекратяване директното и индиректното субсидиране от държавата на изкопаеми горива;
Затваряне на въглищните електроцентрали до 2030 г.;
Спиране на продажбата на автомобили с двигатели с вътрешно горене до 2035 г.;
Стратегически план за намаляване на емисиите от метан, които са 10 % от парниковите газове в ЕС, чрез рязко намаляване броя на кравите (всяка крава отделя по 500 л метан дневно);
Въвеждане на въглероден данък (по 75 евро/тон ВД) за напълване на „зеления“ фонд на ЕЦБ, който ще възлиза в началото на 100 млрд. евро и ще подпомага по-бедните източноевропейски страни вкл. България, за да намалят емисиите на ПГ.
Тези мерки са не само самоубийствени за ЕС, но и безумни. Австралийският опит показа само за две години (2012-2014), че с подобни радикални мерки токът поскъпва двойно, а стоките стават неконкурентноспособни. Австралия отмени всички ограничения и си запази азиатските пазари. Преди години, по време на културната революция, китайците изтребиха врабчетата, но се оказа че с безумната програма са разбили цяла хранителна верига и се наложи да ги развъждат отново. И сега не липсват безумни предложения за запазване на климата като складиране на ВД под земята като сух лед или добавяне в храната на кравите ферменти, които да блокират отделянето на парниковия газ метан?!
Естествено съпротива срещу това климатично самоубийство на Европа ще има. Нито скандинавците и швейцарците ще си изколят кравите, нито германците ще престанат да произвеждат автомобили, нито Полша ще си затвори каменовъглените мини и централи (80% от икономиката е на въглища). Впрочем Полша е единствената страна, която отхвърли категорично определението, че „икономическият ръст основан на изкопаеми горива е остарял (out of date)“. И така Резолюцията на ЕС за „извънредното положение с климата“ подписаха 28 страни. Засега Полша беше оставена на мира и за друго, тя трябваше да бъде успокоена, за да остане флагман на русофобията.
А защо целият план на ЕК е безумен? Населението на Европейския съюз е само 7% от световното население (511 млн) и с коефициент на раждаемост 1.5 вместо 2.1 в 2050 г. ще бъде с 50 млн по-малко. Европейската икономика е отговорна само за 9% от световните емисии на парникови газове. Дори и да се изпълни амбициозният план на Урсула и Кристин, европейският пример няма как да стане заразителен за големите производители: Китай, Индия, Япония, САЩ, Русия. Климатът на планетата и след 2050 г. ще остане без видима промяна. Само Газпром би загубил от въглероден данък за метана 3.8 млрд. долара до 2030 г. Но има и една подробност. С радикалните мерки енергийният внос на ЕС от 55% се очаква да спадне на 22%, т.е. руските тръби с природен газ на Северен и Турски поток няма да бъдат пълни и без да се подновяват санкциите.
А освен това климатолозите предвиждат започване на захлаждане, което ще бъде в „разгара“ си към 2050 г. Съответно съдържанието на ВД в атмосферата ще намалява, защото равновесието ще го насочва към повърхността на океана. Но бъдете сигурни: „климатичните вещици“ ще кажат веднага, че това е резултат от техния стратегически план за чиста от въглеродни емисии планета.
Къде сме ние? България разбира се подписа (но не е ратифицирала още) Парижкото споразумение. Учудващо е гласуването на българските евродепутати. Левите (С. Станишев, Ел. Йончева, Иво Христов) подкрепят резолюцията за „извънредно положение с климата“, а десните (Ал. Йорданов, Р. Кънев, А. Джамбазки) са против. Кои защитават националните интереси? Премиерът Б.Б. е много доволен, че т.нар. „енергиен микс“ ще си определяме сами. Но вижте как изглежда енергийният микс на ЧЕЗ през 2019 г., например: 55% от Мариците, 15% от АЕЦ „Козлодуй“ и по 5% от водните, вятърните и фотоволтаичните централи. Познайте какво ще се случи, ако затворим централите на лигнитни въглища? Токът ще поскъпне най-малко 2 пъти. Да не говорим за служителите в ТЕЦ-овете, които този път могат да пристигнат в София с кирките, за да попитат министър-председателя, защо евентуално купуване на втечнен шистов газ от САЩ или Украйна (ако започне добив) ще бъде по-изгодно от това да получаваме енергия с наши въглища (подобно на поляците), запазвайки десетки хиляди работни места. И късно ли е някой да понесе наказателна отговорност за спирането на 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй“ и за протакането на проекта АЕЦ „Белене“, след като атомната енергия ще продължава да бъде спасителна за България?
|
