В големия салон на БАН, на 22.10.2019 г., бе представена най-новата книга с публицистика на Елена Алекова „Родопа е предел“. В нея писателката, съчетала силата на конкретни факти с пламтящото слово на поезията, разобличава и доказва историческите фалшификации за българите-мохамедани, които мнозина заинтересовани „учени“, чужди институции и централи, се стремят да представят като родопски турци. Книгата е издание по инициатива и личното предложение на председателя на Съюза на тракийските дружества в България Красимир Премянов и на акад. Георги Марков – почетен председател на Дружба „Родина“. В своите встъпителни думи големият български историк акад. Георги Марков, посочи книгата „Родопа е предел“ като явление и пример на отпор срещу системната пропаганда на отродителите, която не спира да бърка с мръсни ръце в душата на родопчани, и която се опитва да ги разделя и противопоставя в интерес на чужди сили. "Публицистиката на Елена Алекова, заяви той, съчетава силата на фактите с плама на поезията, което я прави истинска и четивна. Авторката е толкова убедителна в правотата си, и я предава така убедено на неизкушения от тематиката читател, че той чувства и разбира премеждията в съдбата на родопските българи. Аз се надявам, че всеки, прочел тази народополезна книга, когато се озове във вълшебните Родопи, ще погледне с други очи и на природата, и на историческите паметници, и на своите сънародници в планината на Орфей. Придобитите знания ще спомогнат за усилването на българщината, от която толкова много се нуждаем в епохата на всеядната глобализация, за да можем успешно да римуваме Отечество с Човечество."
За книгата на д-р Елена Алекова проникновени и задълбочени изказвания направиха: конституционният съдия Атанас Семов, съпредседателят на фондация „Тангра-Танак Ра“ Димитър Димитров, изявеният експерт по етническата проблематика, юристът Мирослав Попов, радио-журналистката Росица Василева от програма „Хоризонт“ на БНР, историкът Петър Петров-Дочев.
Препълнената зала на БАН посрещна и изпрати с аплодисменти писателката Елена Огнянова – изтъкнат народовед и фолклорист, която от висотата на своите 91 години произнесе пламенни слова за родолюбието, за народния епос и планината Родопа – пазителка на българщината.
Водещият на това знаменателно събитие Красимир Премянов, открои родолюбивото дело на Съюза на тракийските дружества и подчерта плодотворната им съвместна дейност с Дружба „Родина“. Той определи каменната твърд на Родопа като крепост на българщината и предел отвъд чертата на който минават фронтовите линии на подвига и непоколебимостта на такива изтъкнати герои като Капитан Петко Войвода, чийто образ не изтлява в паметта на народа. Г-н Премянов съобщи, че по инициатива на Тракийските дружества, предстои да бъдат открити два паметника на Капитан Петко Войвода. Първият - на 16 ноември – дело на скулптора Стойо Тодоров, на контролен граничен пункт „Капитан Петко Войвода“, а на 18 декември – в София, в Борисовата градина, в алеята на бележитите българи ще бъде издигнат бюст-паметник на Капитан Петко Войвода – дело на скулптора Валентин Старчев.
В своето прочувствено слово, което поместваме отделно, д-р Елена Алекова очерта основните будителски идеи в своята книга „Родопа е предел“ и сърдечно, и поименно благодари на всички, които са я окуражили в това начинание и са спомогнали книгата да бъде отпечатана.
В залата, сред множеството почитатели и приятели на д-р Алекова, бяха писатели и поети, офицери и държавници като ген. Ангел Марин – бивш вицепрезидент на Република България, генералите Тодор Бояджиев, Стоян Топалов и др.
Вълнуващ акцент в това тържество, състояло се в навечерието на Деня на народните будители, бе участието на прославения изпълнител на народни и авторски песни Илия Луков, който изпълни от трибуната на голямата зала на БАН, покъртителните със своя драматизъм песни за Апостола на Свободата Васил Левски и за Кара Али – българо-мохамеданинът – комита, чиято последна воля преди смъртта е била да бъде погребан с комитските му одежди. „И двете песни, подчерта Илия Луков, са по текст на д-р Елена Алекова“.
На 10 октомври 2019 година завърши четвъртото поред изложение на Младежкото техническо творчество в град Горна Оряховица. Явиха се 246 младежи от цялата страна от професионални гимназии, технически университети и иновационни фирми. Представиха разработки в областта на електрониката, електротехниката, мехатроника и софтуера. Оценката на специалистите бе, че тази година нивото на разработките е по-високо.
Комисията по класирането бе ръководена от доц. д-р инж. Александър Иванов от Технически университет – Русе и членове: доц. д-р Стефан Иванов от ТУ – Габрово и инж. Кирил Иванов, специалист във фирма „Пасат електроникс“. Те разпределиха 25 парични и предметни награди.
Извънредната награда от 1000 (хиляда) лева и плакет от Община Горна Оряховица бе присъдена на Професионална гимназия „Ген. Владимир Заимов“, град Сопот за автоматизирана система за измерване параметрите на околната среда и автоматизиран училищен звънец. Наградата бе връчена от г-н Попдончев – представител на Българската стопанска камара.
Първите награди връчи заместник-министъра на образованието и науката – инж. Таня Михайлова.
Наградният фонд бе осигурен с помощта на Асоциацията на индустриалния капитал в България; Федерация на научно-техническите съюзи в България; Министерство на образованието и науката и фирми от града и региона.
Тази година изложението даде възможност на новосъздадени фирми и клубове, занимаващи се с обучение на деца и ученици чрез конструираните от тях роботизирани устройства и методики, да демонстрират постиженията си. Такива са: Клуб на програмиста – Велико Търново, с ръководител Невен Боянов; Сдружение ДЕМО, университет за деца, с ръководител Явор Киряков, Клуб БИТ РОБОТС – Русе, с ръководител Симеон Симеонов и Клуб РОКБОТИКС – Горна Оряховица, с ръководител Николета Петкова. Г-жа Николета Петкова събра със своя показен урок вниманието и възторга на децата през дните на изложението.
Тази година изложението беше посетено от над 1500 деца и ученици от Горна Оряховица и региона.
На традиционният ретропоказ се демонстрира работеща линия с първите компютри „Правец 8“ и печатащи устройства.
Инж. Николай Стефанов от Белоградчик през цялото време бе обкръжен от любознателни деца и граждани, като им демонстрира действащ фонограф на Едисон от 1902 година, Стърлингови двигатели, модел на първия радиопредавател и други.
Изложението завърши с музикална програма. То се утвърди като мястото, където се демонстрират знанията и уменията на най-добрите. Особено окуражаващо е, че през годината чрез координацията на Фондация „Милен Григоров“, учители интусиасти и фирми от региона вършат сериозна работа по обучение на учители от над 40 професионални гимназии. Разширява се клубната дейност. Участват все повече фирми, които на местно ниво сътворяват онази необходима сплав между училище-университети и фирми за насочване на младежите към техниката и българската индустрия.
„МОН не ни пречи, помага ни – заяви инж. Владимир Григоров, главен инициатор и организатор на Изложението и сподели своята тревога, че държавата трябва да вземе мерки за ограничаване на целогодишната агресивна практика на рекламни агенти от знайни и незнайни Европейски университети, чиято политика е да прилъгват и засмукват най-добрите и най-талантливите от децата на България.
Статистиката за 2019 година сочи, че в България са приети около 44 000 студенти, а в Европа те са 37 000 – съотношение, което не се нуждае от коментар.
|
Слово на д-р Елена Алекова, произнесено на премиерата на книгата й „Родопа е предел”, състояла се в София на 22 октомври 2019, Големият салон на БАН
Защо названието „българи мохамедани” е най-удачно
сред всички прозвища – локални или по-общи, за българите, изповядващи ислям?
Защото всички лъжи за тези българи, които се носят в публичното пространство от Освобождението до наши дни, са свързани с размиването и отнемането на народността им, а то запазва истината, че са именно помохамеданчени българи, а не някаква друга народностна група или, както днес е модерно да се казва, „етнос”.
„Помаци” преди Освобождението е било локално прозвище за българите в Тетевенско, а не етноним. И за първи път се споменава в османските архиви през 1873 г. По всички граматически закони за изграждането на българския език, и по-специално първа и втора палатализация, то произлиза от думата „мъка” (диал. „мака”) и нейните производни „мъчен”, „помъчен”. „Помаци”, ще рече – „хора след мъката”, а не „помагачи”, както се мъчат да изтъкнат някои пишман „езиковеди”. Ще попитате: А защо „след мъката”? Ами защото приставката „по-” образува и думи със значение на нещо, което е „след”: след „неделя” например идва „по-неделник”, т.е денят след неделята...
Названието „българи мюсюлмани” започна да се употребява след промяната през 1989 г. у нас, но не стана популярно. Казват, че било по-„коректно” като название? Спрямо какво по-„коректно”? „Мюсюлманин” ще рече – всеки човек, отдаден на Аллах и изпълняващ неговите повели, а „мохамеданин“ значи последовател на пророка Мохамед. Спрямо какво „мохамеданин” е некоректно? Названието „българи мохамедани” е историческо, нещо като работен термин, свързан именно с българите, изповядващи ислям, а не с всички поданици на държавата, вярващи в Аллах, сред които се срещат турци, татари, цигани и т.н. В този смисъл то е най-коректно, защото тушира всички тенденции за белязването на тези българи с дамгата р а з л и ч н и или д р у г и като народност по силата на формули от рода на „щом си мюсюлманин, си турчин“ или „щом си „помак“, си от друг етнос, макар и несъществуващ“.
Впрочем, мюсюлманите някога са били наричани и „агаряни”, и „измаилтяни”, което идва от факта, че са потомци на робинята Агар или на Измаил, сина й от Авраам. Това не ги е направило по-малко вярващи или р а з л и ч н и, нито пък д р у г и.
Да не говорим, че и трите названия „помаци”, „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани” са некоректни спрямо някои от потомците на насила или по принуда помохамеданчени българи – онези потомци, които са атеисти или признават съществуването на „нещо”, на „някаква висша сила”, без непременно да я обозначават с име.
Защо всички тези названия са ненужни в ежедневното ни и политическото ни говорене?
„По принцип всички названия, обозначаващи потомците на насила или по принуда ислямизираните българи, в наше време са анахронизъм, нонсенс и нямат място нито в ежедневието ни, нито в политическото, нито в каквото и да е друго говорене. Защото са неоправдани. Защото са обидни. Защото разделят и отделят. Да не говорим, че повечето от българите в Родопите са атеисти и, главно, че днешната ни държава е светска и няма нищо общо с някогашната Османска империя, изградена върху принципите на исляма и деляща поданиците си на мюсюлмани (правоверни) и всички останали (неправоверни). Да разделяме гражданите на една светска държава, каквато е съвременна Република България, на мохамедани и всички останали е остатък от робските времена, който най-сетне трябва да бъде преодолян и забравен. Днешните нрави не са някогашните нрави.
И човекът е свободен. Никой не обозначава християните като „българи православни“, „българи католици“, „българи протестанти“, нито пък назовава, да речем, „българи индуисти“, „българи будисти“, „българи кришнаити“, „българи атеисти“ поклонниците на индуизма, будизма, Кришна съзнание и невярващите. Въпросът за вярата е съкровен, неприкосновен, дълбоко личен. Не за показ. Не касае политиката, нито държавата. Вярата не е от човека – към тоя свят. Вярата е от човека – към оня свят.
Надявам се в скоро време проблемът с българите мохамедани (в частност „помашкият синдром“, който тресе някои вятърничави представители на „научните“ и „артистичните“ среди у нас и на юг от нас) да отпадне от дневния ред на българското общество. Време е той да стане история и да остане в историята, както му се полага. А човекът – да се обърне към Бога не за да го видят и да му мерят капата, но с чисто сърце и с чиста душа, ако има потребност от Него, независимо какво е името Му (и неговото собствено име)”.
В сборника са разобличени много лъжи, спекулации, фалшификации
и въобще шменти-капели: някои – смешни до сълзи, други – нелепи и абсурдни, трети – чудовищни.
Една от тях е на турския „учен”, учен-недоучен, проф. д-р Илкер Алп. Роден е в Скопие през 1953 г. „Научната” му кариера започва в Анкарския университет, а докторска степен получава с изследването си „Българските зверства през Балканските войни (1912-1913)“. През 1990 г. в Анкара излиза книгата му (на турски език) „Българските издевателства c документи и снимки (1878 – 1989 г.). Лъжата му за с. Мугла е публикувана в неговата книга (на английски език) „Българските зверства. Документи и фотографии“ (London, 1988; същата година е публикувана и в Никозия и Истанбул). В надпис под снимка на жителите на селото той твърди:
„Първенците на село Мугла са събрани в град Пашмакли по заповед на д-р Димитър Димитров, провинциален секретар на Комунистическата партия в Пашмакли; на Христо Гиневски и Иван Гавазов, провинциални секретари на партийните секции; на Костандин Лалчев, началникът на Държавна сигурност; и на Кесеров, началник на отдел „Тайни служби“. На тях (т.е. на мугленските първенци – бел. Е. А.) им е официално предложено да бъдат БЪЛГАРИЗИРАНИ. След като те не приемат предложението, 21-и пехотен полк в Пашмакли атакува селото на 14 март 1972 г., разрушава го и избива жителите му, жени и мъже, до 18 март 1972 г. Оцелелите се скриват в планината Родопите (Националната библиотека Microfilm Archives, NA-4951)“.
Това означава, че аз не би следвало да съм жива или поне че би трябвало да запомня такава изключителна проява на жестокост („зверства“) – в случай че съм оцеляла случайно, скривайки се някъде из планинските шубраци. Как се забравя подобен ужас, ако наистина е преживян? Такова събитие променя изцяло съдбата. Такова събитие преобръща всичко – мислене, чувствителност, психика... Ако човек наистина е преживял подобно нещо, нима би написал и една дума от това, което тук, в тази книга, е написано?
И ако жителите на с. Мугла, без разлика на пол и възраст, са били избити, а къщите им разрушени през март 1972 г., то кой през март 1995 г. протестираше срещу оня злополучен четирисериен филм „Гори, гори, огънче“ по сценарий на Малина Томова, който изопачаваше истината за тяхното делнично житие-битие? И ако протестиращите са били оцелели от това избиване хора и техни близки, защо те, когато са им предложили филмът да се снима в селото, не са искали и да чуят за това, та той впоследствие е заснет в с. Рибново? Нали филмът беше чудесна възможност във времето на демокрация, на свобода на словото и на „всичкопозволеност“ да се покажат и те на видело, да уведомят света за своята злочестина, да споделят сърцераздирателни спомени? И защо вместо да аплодират „Гори, гори, огънче“ след неговото излъчване, както вероятно са очаквали създателите, а и защитниците му, облъчени от лъжите за процесите от 70-те години, защо мугленци се обявиха против филма? Въпросите са риторични.
За капак на всичко „интелектуалците“ во главе с тогавашния президент Желю Желев ги нарочиха за маша на службите – същите ония служби, които само преди двайсетина години според турския професор, роден в Скопие, „са ги избивали с нечувана жестокост...”.
(Тази лъжа – за „машата” – например се котира и до днес от Силвия Чолева.)
Защо публичните лъжи трябва да бъдат опровергвани публично още докато се раждат?
Гьобелс е казал: „Една лъжа, повторена сто пъти става истина”. Да... „Една лъжа, повторена сто пъти, става истина – освен ако не я разобличиш поне веднъж. Но и лъжа, казана веднъж, след 100 години ще се приема за истина, ако не я опровергаеш, защото – колкото и да е смешна, нелепа и абсурдна или чудовищна –ще е останала само тя”.
Някой умник ще каже откъде знам, че това което пиша, е истината? Нямам такава претенция. Просто смятам, че пътят към истината трябва да бъде прочистван – от лъжите, които я скриват за нас, които я затлачват, и доколкото това е по силите ми – го правя. Може да има и по-добри, и по-талантливи от мен в това отношение – но си траят или не им стиска. Единственото ми „оръжие” са фактите, документите, личните наблюдения и знанието. Невежият лесно става плячка на измамници и лъжци.
Истината обаче е крайно необходима, ако искаме да живеем в мир и разбирателство в нашето бурно време. Няма мир, построен върху лъжи, т.е. върху нещо, което не съществува. Народът ни казва: „тежи му думата”. Думата тежи само когато зад нея има съществуване, битие, живот. Тоест, когато е истинна. Лъжовните думи са леки, хвъркати, празни.
Всеки човек сам върви към истината и сам я намира. Тя не е думи и не се побира в думи. Лъжата се вмества в думите и ще отпадне от истината, когато истината дойде. С отпадането на лъжата от истината, ще отпадне от истината и самият човек ведно с лъжите, които е говорел. Ще се намери там, където е мястото му.
В сборника има отделна глава „Новото битие на Николай Хайтов”. Защо пак и пак – Николай Хайтов?
Първо, за да си спомним за неговите великолепни полемични творби при отстояването на българщината в Родопите. Второ, за да му се поклоня отново и отново – като на Учител по родолюбие, както и по изкуството да се води спор, да се уважава и щади противника, да се вразумява човека. Трето, за да го защитаваме от клеветници и злонамерници, които с късна дата острят пера срещу него.
На 15 септември 2019 г., в деня, когато се навършиха 100 години от рождението му, в предаването „Библиотеката” например Силвия Чолева, която води рубриката „Без покритие”, го нападна за кой ли вече път, като наговори куп нелепости за него. И неизвестно защо го свърза пак и пак с филма по сценарий на Малина Томова „Гори, гори, огънче” от 1995 г. Бил рекъл: „Огън трябва да изгори „Гори, гори, огънче”...”. За всеки човек на словото е ясно, че това е просто фраза заради самата фраза, игра с думите, но която недвусмислено показва позицията на Николай Хайтов, че филмът е зловреден и лъжовен, защото... свидетел съм, „Гори, гори, огънче” отразяваше недостоверно живота на хората от Мугла, които възроптаха срещу неистините във филма. Както вече стана дума, аз съм от Мугла и със сигурност знам, че всичко във филма, което се отнасяше до селото, бе лъжа. Освен това лентата служеше на сили, дестабилизиращи през 90-те години обстановката у нас, и в частност в Родопите. А на фона на конфликта в Босна, който тогава се разразяваше с пълна сила, подобна дестабилизация бе фатално опасна за България и региона” (из „Отворено писмо до г-н Емил Кошлуков...”, 21 септември 2019 г.).
Впрочем самата Силвия Чолева е една от онези, които озвучават лъжи за българите мохамедани в публичното пространство. В студията „За истината, „художествената измислица” и цената на живота” от сборника „Родопа е предел” ще се запознаете и с други нейни „подвизи” в тая посока. На 15 септември 2019 г. от екрана на БНТ тя призова да не четем Николай Хайтов, защото важно било какво мислим. За никого, освен за самата Силвия Чолева, не е важно какво мисли Силвия Чолева. А ето, когато четеш Николай Хайтов, лъжите се раздробяват на парчета и си разпиляват. Затова лъжците и фалшификаторите се страхуват да го четат.
Така че е важно не просто да четем Николай Хайтов, но и да помним и припомняме неговото слово непрекъснато.
Планината...
Родопа е планина жива. Тя не само влиза в делника на родопчанина, не само определя съдбата му, не само къта паметта за предците му – в легенди и предания за местности, селища, събития, хора (Николай Хайтов например пише есе за запустялата нива Мустафа-Гоговото, което е вечен спомен за Гого, станал по принуда Мустафа). Но тя дори вае в камък паметта и своите послания.
На корицата на сборника ще видите снимка с образа на Богородица с младенеца, изваяна в камък насред пустошта. Неръкотворна скулптура. Нарекох я „Родопската Богородица”...
„планината пази истината и няма да я предаде на забрава. Въпреки алчността и зломислието на едни или нехайството на други, въпреки всички лъжи, измамничества и словесни еквилибристики Родопа пази паметта за това, което е било, и рано или късно – след ден, след години, след векове – я открива на хората, за които тя е насъщна и необходима. Нищо няма да изтрие паметта, щом самата природа я съхранява. Нито лъжовни тези. Нито хитроумни „нови прочити“ и фалшификации на историята. Нито политически трикове. Нито дипломатически пируети. Нито „художнически“ хулиганства и посегателства. Нито зла воля. НИЩО! Някой ще разруши камъка с Родопската Богородица – планината ще я извае отново в нов камък, по-як от предишния. Друг ще заличи друго свидетелство – планината ще ги издълбае в нова скала, по-здрава от първата. Човек може да спечели битка с човека. Народ може да спечели битка с друг народ. Но никой не е спечелил и няма как да спечели битката с Бога”.
И най-сетне: защо – „Родопа е предел”?
Преди да отговоря на този въпрос, ще посоча тема за размисъл...
„Защо не помислим и над това, че хората, обръщани в исляма с насилие, не са били обучавани като самоотвержени и непреклонни воини на Христа подобно на рицарите, нито са били смирени аскети, посветили се на Бога и готови на подвиг в Негово име. Не са били нито военни, нито хайдути, нито монаси. Били са деца и старци, мъже и жени, родени не за бран, а за мирен труд – орачи, копачи и занаятчии... Те не са възприемали себе си като избрани. Идеята за някакво богоизбраничество им е била непозната и чужда. Вярата им е била вяра на най-обикновени миряни – безискусна и проста. А срещу себе си са имали елитна пехотна войска – еничарите, обучавани да сеят смърт, безмилостни и незнаещи жалост бойци, непобедими в битка. И въпреки това легендите и преданията са донесли до нас сведения за изключителен героизъм на мнозина изсред планинците, предпочели смъртта пред исляма. (...)
Пишейки всичко това, се опитвам да постигна вътрешните основания, доводи, причини, принудили родопеца да сложи фес на главата си, макар и със затворено за Аллаха сърце. Доколкото е имал избор, разбира се. Избор имаме ние сега. И имаме право на избор, права на човека. Имаме и време, и спокойствие, т.е. всички необходими условия за размисъл. А той е трябвало да взема решение мълниеносно, връхлетян ненадейно от напастта и смъртта.
Да оставим това, че българите мохамедани са съхранили езика си и родопският говор и досега си остава ненадминат по чистота и благозвучие сред българските говори. Да оставим и това, че са съхранили спомена за страшното време в легенди и предания, за бастисаните църкви и опожарените непокорни села, за юначествата и мъченичеството. Да оставим, че не са забравили християнските празници. Да оставим, че са втъкавали жаждата си по красота в най-невероятни шевици и багри – на китениците, халищата, постелките, чемберите и гуглите, елеците и ризите, престилките и поясите, фустаните и потурите, чорапите, цървулите и терлиците си. Че са изливали болката и любовта си в невероятни по звучина и дълбочина на прозренията песни, та би могло с право да се твърди, че който не е слушал родопски песни, ставайки завинаги техен пленник, той е пропуснал едно от чудесата на света. Родопските песни сякаш извират от сърцето на планината тъкмо затова, защото родопци не просто обичат планината, а са се сраснали с нея. А то е нещо неизмеримо по-обречено и съдбовно от това да се вричаш в любов към нея – майката и закрилницата, родната стряха и родината. То е отдаденост докрай и завинаги. Вярност завинаги. Непреклоненост.
Песента е свидетелство за проживения ужас, за незатихващата болка. В никой друг български край не са създадени такива песенни шедьоври. Защото там, където има насилие, винаги се ражда съответстващо на силата му противодействие. Срещу ятагана се е вдигнала песента. И ето – ятаганът го няма, а песента е останала. И ще пребъде”.
В този именно смисъл Родопа е предел! И още...
„Българите мохамедани заявяват принадлежността си към България. Ако българите християни не ги искат, това си е техен проблем. Но не общ, не колективен проблем. А проблем индивидуален и личен. На всеки, който отрича. На всеки, който презира. На всеки, който обижда. На всеки, който мрази.
В този смисъл Родопа е планина, която разделя. Но и събира. Брат с брата. Кръв с кръвта. Родопа е предел, който всеки българин, бил той християнин, мохамеданин, езичник или атеист, трябва да премине, за да намери себе си и другите. Не го ли премине, остава при заблудата и греха, при невежеството и мрака”.
Да бъдем със светлината, приятели!
Благодаря на всички мои съмишленици, познати и непознати, писмовни и неписмовни (в смисъл пишещи и непишещи), които не се плашат да опровергават лъжите и фалшификациите на българската история на висок глас!
Историята не всичко знае и не всичко може.
И не винаги е готова да посрещне онова, което предстои и ще се случи с нея. Много често събитията я сварват неподготвена, без опит, знания и умения. Тогава тя е безпомощна, не е в състояние да даде на обществото съвет, да му помогне, като го настрои към обстоятелствата и му покаже какво да прави, за да не бъде смазано и погубено от самата нея. Това са изпитанията, които Бог дава на историята. Впрочем, тя никога не е подготвена за тях и не знае как да се справя, какво да измисли и как да ги преодолее, за да няма сътресения и животът бързо да навлезе в обичайния си ритъм.
Обикновено всички радикални събития, след които се извършва някакъв важен обществено-икономически поврат, и които засягат голям брой хора – например войните или революциите, са предшествани от редица други по-малки събития, политико-пропагандна работа, политически консултации, геополитически конференции и т.н. Човечеството, континентът или отделната държава и нация, се настройват за предстоящото, подготвят се малко или много, свикват с мисълта, че идва нещо важно и то трябва да бъде посрещнато адекватно, за да се намалят отрицателните му последици. Всичките не могат да се предвидят, но когато общественото съзнание вече се е настроило за тях, а обществото вече е готово да ги отстранява, те рязко ще намалят въздействието си върху него и то бързо ще влезе в новите си задачи и задължения.
Когато историята е подготвена и е в състояние да предвиди идващото, тя прехвърля, така да се каже, изпитанията върху хората и по-точно - върху обществото, (каквото и да било то – национално или глобално) и то, съобразно своята зрялост и общо моментно състояние, решава как да действа. Не е непременно задължително, че при най-добро стечение на обстоятелствата изходът от трудностите ще бъде благоприятен. Но в голяма степен все пак ще е предвидим. Защото е неизбежен.
Резкият обрат в хода на историята, промяната в начина на живот, организация на общественото устройство, на икономическите и обществените отношения и характера на обществото и държавата, винаги са болезнени и дори трагични за хората. Социалното напрежение в такива моменти е изключително високо и е непоносимо за мнозина. Защото всички в този конкретен момент са губещи, или поне се чувстват такива, заради напрежението и несигурността за бъдещето. Затова и размирните времена са най-нежелани и неприятни. Те предвещават гибел – дори и за тези, които се възползват от тях лично или като част от социална класа.
Историята никога не е губеща
и винаги излиза и от най-сложната ситуация. Защото е миналото, а в него всичко е подредено и означено като причина и следствие, и е невъзможно те да бъдат разместени. Но тя често създадва у хората усещането за ускоряване или забавяне на времето и така активизира или притъпява градивните сили в обществото. Такива случаи са много, но много са и стъписаните отделни народи пред необяснимите явления, случващи се именно в моменти на ускоряване или забавяне на историята. Тогава точно общественото съзнание още не се е настроило и не е разбрало какво се случва и как трябва да се постъпва.
Най-страшни в историята са непредвидените трагични събития или просто събития и явления, които рязко променят съдбите на хората, разместват социалните пластове и обръщат йерархията на ценностите, а и на хората във властта.
Опитът на хората е в историята. Ако те са в състояние да я четат адекватно и внимателно и от умните, и разумните сред тях, тя ще им покаже верния път и ще ги насърчи да тръгнат по него. Защото въпреки всичко е добронамерено настроена към тях и се опитва да ги вразумява и предпазва от злополучия. Но те рядко се вслушват в нея - по-скоро не я разбират и не й вярват, че е способна да ги спаси. Защото си вярват, че тя зависи само от тях, а не от Господа и Неговия промисъл.
Историята няма готови отговори на големите въпроси, които очакват отговор. Затова й се случва да понася изпитания, да се обърква и лута, докато разбере какво става и как би могло да се преодолеят трудностите.
Така се получава обикновено при революциите, които реставритат отхвърлена от предходна революция обществена формационна система. Или казано по-просто – при контрареволюциите и реставрациите.
Но реставрацията е възвръщане на старото обществено устройство и установяване на отхвърлената преди система на обществено и икономическо устройство.
Няма значение кога става това – дали непосредствено след революцията или е изминало достатъчно време от нея. Реставрацията е големият успех на контрареволюцията.
В края на 80-те и началото на 90-те години
бе извършена такава успешна контрареволюция, в резултат на която настъпи реставрация на отхвърлената и напълно разрушена буржоазно-капиталистическа система през 1917 г. в Русия и през 1944-45 година в редица държави от Европа и Азия – в това число и в България. Социалистическите революции установиха социалистическа форма на общественото и икономическото устройство. Собствеността върху средствата за производство бе отнета от буржоазията и превърната в държавна, за да се изгради нова икономическа база съобразно теорията на Карл Маркс. В Русия тази система просъществува цели 70 години, а в останалите страни – 45 години. За историята това е кратък период, но в човешкия живот се смениха няколко поколения хора, някои от които са родени и живели изцяло при социализма.
Реставрации е имало в историята и преди. Но тогава класата, която е била свалена от революцията, е все още жива, дееспособна и самата тя извършва съответната реставрация, за да се върне в политическата и икономическата власт. Живият субект възвръща изгубеното и възстановява разрушеното. И винаги си отмъщава за преживените унижения, загуби, жертви. Реставрацията обикновено е по-кървава и страшна от революцията.
Ако установената от революцията система е по принцип слаба, защото е незряла и все още непригодна да се утвърди окончателно, реставрацията възвръща предишната и я запазва достатъчно дълго време – докато не се създаде истинска революционна ситуация и се извърши реалната революция. Но обикновено нейният живот не е дълъг и скоро бива пометена, за да се сложи краят на исторически отживялата система. Тази цикличност в подобни случаи прави историята предвидима, понеже старото никога не се примирява лесно и е упорито в желанието си да устои на закономерностите, да спре дори историята или поне да я подчини на себе си. А пък новото в крайна сметка винаги е по-силно от старото. Победената първоначално класа упорства и крои реални планове, за да възкръсне отново като господстваща. Така става и в Англия, и във Франция, и в Холандия. Революцията не ликвидира физически тази класа, а само я изтласква от водещото й място в икономиката и постопенно я обезсилва и маргинализира. Така й отнема желанието за възмездие и реставрация. Но го прави постепенно, като я обуржоазява, променяйки нейното съзнание и политическите й нагласи.
Съпротивата на свалената аристокрация
не спира разбира се, но тя не застрашава в никакъв случай икономическата власт, не оспорва собствеността върху средствата за производство, но дълго не е безразлична към политическата. Капитализмът, особено след преодоляването на опитите за реставрация в Западна Европа, се развива изключително бързо, бързо преодолява икономическата съпротива на аристокрацията и се превръща в индустриален, а малко след това и в империалистически. В началото на ХIХ век цяла Европа е буржоазно-капиталистическа и всякаква опасност от връщане назад е немислима.
Буржоазно-капиталистическата икономическа и политическа система, произведе нови социални конфликти и нов тип политическа борба за власт. Марксизмът възложи на пролетариата мисията на „гробокопач на капитализма“.
Пролетариатът е класата на наемния труд. Той продава своя труд на капитала на мизерна цена, защото общественото устройство е несправедливо. Системата го експлоатира жестоко като заплаща труда му колкото да поддържа съществуването си и да бъде годен да влага работната си сила в интерес на собствениците на средствата за производство. Но той започва все повече да се осъзнава „в себе си“ и „за себе си“ и поема мисията да разруши буржоазно-капиталистическата система и да установи нов обществен и икономически ред. Оттук насетне започна да тече
времето на социалистическата революция.
За да се осъществи буржоазната (а и не само буржоазната) революция, е необходимо преди всичко да се появи в средновековната феодално-аристократична социална действителност т.нар. „трето съсловие“ Т.е. буржоазията да е укрепнала икономически, да е натрупала капитал и практически да е завзела икономическата власт. Икономическата власт е нейната най-голяма сила и най-важното основание да претендира за политическата. Политическата революция завършва процесите на обуржоазяване и капитализиране на обществото.
В капиталистическата система пролетариатът няма никаква възможност да овладее икономическата власт. Той не е трето съсловие, а второ – при това потиснато, безправно и онеправдано. Но според Маркс е призван да се осъзнае класово, да се идеологизира и политизира до крайност, за да преценява обективно политическата обстановка, да приеме възложената му мисия и да я изпълни. В тази обстановка най-важна за него и социалистическата революция, която той ще осъществи, е революционната ситуация. Тя ще му създаде условията, които ще направят революцията възможна и успешна. Тогава именно класовите противоречия ще бъдат най-остри и непримирими, но и самият пролетариат ще е достатъчно силен, за да сломи буржоазията и капитала.
Революционната ситуация е обективно състояние на обществото, поради което винаги е видима или поне лесно разпознаваема. Но пък рядко призваната да извърши революция класа е готова да се възползва от нея. Тя по-скоро ще представи и възприеме отделен остър конфликт като истинска революционна ситуация и ще провокира бунт, отколкото реално и точно да прецени дали напрежението е толкова съществено и дали наистина „отгоре не могат, а отдолу не искат“, за да се подчини на обществената и политическата логика. В този момент изключително важна е ролята на лидера, на неговата подготовка, умения, идейна и класова осъзнатост, способност за точни преценки на политическия момент.
Социалистическата революция се предшества от продължителна идеологическа и пропагандна, но и организационна работа. От изключителна важност е, както вече стана дума, наличието на добре организиран и идеологически подготвен и осъзнат политически субект с достатъчен авторитет за националния пролетариат и за всички противници на буржоазно-капиталистическата система или поне на властта в момента. В подготовката влиза разбира се и специална организация за взимането на властта, т.е. на политическия преврат, както и за противодействие на властта, за нейното разрушаване, отслабване и деморализация.
Съществен е проблемът за врага и съюзника, за взаимодействието между всички, които са недоволни и разбират необходимостта от радикална промяна.
Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.
Следва
|
