Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КРИМ – ПОДАРЪКЪТ НА ХРУШЧОВ

Е-поща Печат PDF

Прочетох статията на Боян Бойчев „Кой иска да избяга от Крим“ във вестник „Дума“. Преди това бях прочел декларация на Съюза на българските писатели в „Нова Зора“ и писмо на 100 и повече уважавани писатели по повод на невероятен за моите представи скандал. Автор на книга, използвайки съдействието на Съюза на българските писатели за премиерата, вкарал Съюза в политически скандал. Посланик на чужда държава дава политически напътствия на българските творци какво могат да пишат и какво не. Посланик Москаленко изпращал протестни писма и декларации до сума ти български комитети и министерства, в които обвинявал българските писатели в непослушание. И най-учудващото – български медии вместо да искат отзоваване на нахалния посланик, впрегнали се във война срещу един от най-старите творчески съюзи в Европа – Съюза на българските писатели.

Българските писатели не сме малоумни послушници на каквито и да са политически настроения и внушения. Но специално на г-н Москаленко искам да му напомня един важен документ от украинската история. Документ, старателно укриван от обществеността и у нас, и в Украйна.

По време на събитията през 2014 година, ежедневно следях в Лондон статиите в английските вестници. След като описваха определено събитие, под статията винаги публикуваха такава забележка: „До 1954 година Кримският полуостров е част от Руската федерация. През 1954 година без каквото и да е допитване Хрушчов го откъсва от Русия и го подарява на Украйна“. Даже в един от вестниците бе публикуван и документ, който прилагам тук като илюстрация.

Няма да гадая причините, но ми се иска да попитам българските журналисти и медии: „Защо когато препечатвахте статии от „Таймс“ или „Ивнинг стандарт“ през 2014 година, винаги пропускахте да покажете на българския читател тази изключително важна забележка? За да ги заблудите, че Крим е изконно украинска земя ли?“

До 2014 година никой не признаваше Крим като украинска територия. И руснаци, и украинци са споделяли с мен, че Хрушчов незаконно го е прехвърлил от Русия на Украйна и вероятно един ден кримчаните отново ще се присъединят към Русия. Даже моя по-възрастен приятел Володимир си спомни разпространяван по онова време слух, че на осмомартенски запой в Украйна, Хрушчов обещал на жените, че ще ходят на море в украински Крим и още в следващите дни наистина изпълнил обещанието си (Вестник „Ведомости“ обнародва „дарението“ на 9 март 1954 г.).

В ръководената от мен група екскурзианти през 1986 година, когато наближавахме Кримския полуостров, екскурзоводът ни украинец се изправи в автобуса отпред и заяви със силен глас: „Кримският полуостров днес е административно към Украйна, защото Хрушчов ни го е подарил през 1954 година!“. Е, административно към кое е, не е толкова важно, нали всичко е Съветски съюз! – мислихме си тогава ние.

Официално Украйна няма международно признати граници. Нито ООН, нито която и да е друга международна организация е подписвала документ с очертанията им. Украйна има само вътрешносъюзни граници определени от Сталин, към които Хрушчов добавя Кримския полуостров. Така че и от тази гледна точка приказките за териториална цялост, за сепаратизъм или окупация, логически са си пропаганда.

След 2014 година, за целите на антируската истерия и българското русофобство, описаните дотук неща се обърнаха на 180 градуса. Незаконното дотогава откъсване на Крим от Русия и подаряване на Украйна, изведнъж се прие за законно (?!?). А връщането на Крим към Русия дори и с референдум, някои господа започнаха да наричат „окупация“.

Авторът на въпросната пародия Светослав Нахум бил ли е някога в Крим или както сам си признава, само е слушал и записвал разкази на бежанци? Защото аз знам какви бежански истории си измислят украинците, само и само да останат и евентуално получат гражданство като емигранти!?!

Пред мене в Лондон двама решиха да заявят, че „поради опасност за живота им в Украйна“, успели да се качат нелегално с багажа на някакъв гръцки кораб. По някое време матросите усетили, че на кораба има нелегални и който нямал валута да се откупи – направо го хвърляли за храна на рибите в морето. Сетне като следваща част от патилата си измислиха, че се вързали с въжета под някакъв ТИР във Франция и така по тунела с риск за живота си се докопали до Лондон. А истината бе, че имаха изтекли студентски визи, но дори не знаеха къде е трябвало да бъдат студенти.

Аз попрегледах този прословут разказ „Бягство от Крим“. И ми се изясни картината веднага, щом разбрах, че героинята е от Лвов. Та аз в Лондон ежедневно контактувам с хора именно от град Лвов! Те твърдят и ми доказват, че всичко онова, което са слушали или чели за жестокостите и безчовечните отношения на някогашните техни помощници на хитлеристите, днешната младеж е подкована да го приписва на Русия и руснаците. Тукашните бежанци от Лвовска област пишат в обясненията за себе си пред емиграционните власти абсолютно същото, каквото е описвала пред него и героинята на разкази на г-н Нахум - Таня, която уж била преживяла в Крим. Така че разказът няма нищо общо с героинята и с Крим – това е просто един добре написан пропаганден пасквил от рода на ивоинджевщината и шизофренната русофобия!

Та ако беше отишъл този Светослав Нахум в Крим, щеше да разбере, че за основното население там през 2014 година е имало не окупация, а освобождение. Освобождение, което празнуват тържествено вече пета година и за което празнуване прилагам тук снимка с надпис „Крим празнува“. И тя не е от някакъв кремълски фотограф, а от Ройтерс!

Иии.. защо Нахум не опише патилата на рускоговорящите в Украйна? Именно оттам избягаха вече няколко милиона руснаци. През нощта им чупели стъклата на прозорците, сутринта намирали вратите им облепени с надписи „Тук живеят москали“, в магазина не им давали хляб ако не говорят добре украински. Точно по същия начин постъпвали хитлеристите някога с евреите. Плачейки, една сутрин квартирантката ми показваше по скайпа входната им врата в Одеса, където останала да живее майка ѝ. Ами живи изгорените в Одеса, заради общуването им на руски език?

По случай 220 години от рождението на Ал. С. Пушкин, Интернационалният съюз на писателите организира от 6 до 9 юни именно в Крим Международен литературен фестивал. На откриването присъстваха 485 поети и писатели от десетки държави от различни континенти, включително и от САЩ. Сред наградените има творци не само от Русия и Украйна, но и от Полша, Гърция, Германия, Великобритания, Македония, САЩ и др. Награди получиха и двама български творци – Генка Богданова за принос в развитието на детската литература и Елка Няголова – за високохудожествена поезия.

Не всички българи сме послушни роби, г-н Москаленко. Та ми се иска да се обърна към А.П посланикът на Украйна. А и не съм разбрал България да е станала украинска колония, та да се разпореждате в нея като стопанин! Ако не знаехте – вече знаете и може да си запазите документа, с който Никита Хрушчов е откъснал Крим от Русия за да го дари на украинските жени.

Е - заветът на Бисмарк, наследниците му за сега успяха да осъществят. С решаваща външна помощ те вече не само отцепиха Украйна (руската Окраина) от Руската федерация, но и я насъскаха против Русия.

А истинската история на Украйна може да се узнае само от независими източници, съхранявани в световните библиотеки. Тя няма нищо общо с разпространяваната сега история, която сътвориха дейците на Коминтерна и техните наследници.

За тази коминтерновска история има „голяма заслуга“ и един българин - първия ръководител на новоучредената Украинска република – внукът на Георги Раковски – Кръстю, по-известен като Християн Раковский. Квартирантът ми Дмитрий Ивченко ми разказваше спомените на своя дядо, който разказвал за себс си, че той някога бил ИвченкоВ, ама по разпореждане на Християн Раковски, трябвало да махне последната буквичка „в“ във фамилията си и да стане Ивченко. Така Порошенкови станали Порошенко, Тимошенкова станала Тимошенко и пр.пр. Който не искал да маха буквичката и от руснак да се превърне в украинец – направо го запращали в Сибир!

Та аз ги знам тези неща и по разказите на родителите ми – преселници от Македония. През Втората световна война е учредена македонската нация по начин, по който през Първата световна война е учредена украинската. Иначе защо плеядата български възрожденци, живели и творили през 19-ти век в Одеса, Киев, Кишинев и Лвов, никъде и никога нито в писмата си, нито в произведенията си не споменават за съществуването на някакви украинци или за говоренето на някакъв си украински език по тези земи?

Ако някой от читателите на тази моя статия попадне на подобна находка, на документ, утвърждаващ противното на моите писания, то най-горещо го моля да ми я покаже... Включително и Москаленко, чийто предци са били Москаленкови. Не само аз ще му се отплатя, а ще му съдействам пред Британската библиотека в Лондон, където откупуват такива находки срещу огромни възнаграждения.


И още нещо: изпълнен съм с чувство на гордост, че творческият Съюз на българските писатели се е разграничил от политическите интриги, в които се опитали да го вкарат някои нечестни негови членове! Хвала на ръководството му! Творците трябва да работят за обединяване, а не за разединение, към каквото ги тикат някои политици, чиновници и творци, отдали се на лъжата и пропагандата…


 

УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ КАТО СВЕТОГЛЕД И ЦИВИЛИЗАЦИОННА ПАРАДИГМА

Е-поща Печат PDF

На 21 юни, препълнената зала 305 в РКИЦ събра видни представители на науката,  преподаватели във ВУЗ и познати имена на българската публицистика. Освен поканени имаше и много присъстващи, привлечени от амбициозното заглавие на новата книга на българския учен проф. Орлин Загоров „Въведение във философията на устойчивото развитие”. Издателят и редакторът на книгата г-жа Станка Шопова представи този труд като първи проект на все още липсващата в Европа философска интерпретация на идеята за устойчивото развитие и обяви, че това е труд с дълбоки философски прозрения за „нашето общо бъдеще”, както тя бе дефинирана в приетата от участниците в международната конференция за околната среда и развитието, организирана от ООН за околната среда и визия за бъдещето на човечеството. Рецензентът на книгата и авторът на предговора към нея доц. доктор Михаил Малеев разкри дълбокия смисъл на авторовите послания, предадени по достъпен начин от него. Той посочи, че не познава подобен проект в съвременната книжнина, макар от десетилетия да следи развитието на идеята за устойчиво развитие. Доц. д-р Малеев обърна внимание, че читателя на книгата на проф. Загоров, преди да пристъпи към нейното прочитане, непременно трябва да се запознае поне с няколкото предишни фундаментални разработки, в които авторът поставя редица аспекти на устойчивото развитие. Въпреки невероятно достъпното изложение на толкова сложни аспекти и смисъл на главните внушения по темата, за да бъдат те разбрани, е нужно да се прочетат някои заглавия, публикувани преди това.  Доц. Малеев разказа за своите първи впечатления от завидното умение на проф. Загоров да прониква в дълбочината на изнесените в публичното пространство интерпретации на една от най- светлите идеи в духовната еволюция на човечеството от древността до наши дни. Тя увери всеки бъдещ читател, че ще открие в тези идеи съдбовния исторически драматизъм на постоянния сблъсък на два светогледа, на два подхода към тях. Това са противостоящите духовно-идеологически позиции – от една страна шепа хора успяват да манипулират милиони потиснати, онеправдани и подложени на експлоатация и унижения хора, и от друга – неспособността на част от духовните водачи и политически лидери, натоварени от съдбата да поддържат будна съвестта на разума на своето време.

Авторът на представената книга нарича това най-големия парадокс на духовната еволюция на човешкия род, подчерта доц. Малеев. Той завърши своето слово с признанието, че се гордее дръзновения творчески опит на един български учен, който предлага на света и на идните поколения, като незаобиколимо завоевание, най-добрата философска защита на визията за бъдещето. И добави, че когато слушал българския президент Румен Радев, който пред световния форум в Петербург, преди няколко дни, направи задълбочен анализ на богатото съдържание и хуманистичния потенциал на идеята за устойчиво развитие, се почувствал горд като българин. Това негово заключение се повтаря и в следващите изказвания.

В заключителното обръщение към високо компетентната аудитория авторът на новия философски проект проф. Орлин Загоров обърна внимание на факта, че същността на устойчивото развитие  досега се свеждаше до екология, икономика, социална политика и неминуемия апокалипсис, резултат от неразумното използване на природните ресурси и постиженията на научно-техническия прогрес, както и престъпно разграбване на сътвореното от поколенията материално и духовно богатство в интерес на едно малцинство, съсредоточило в ръцете си 80% от световното богатство. Главните усилия на това малцинство винаги са били насочени към  манипулация и деморализация на част от обществото, за да попречат тези светли идеи да се превърнат в съвест на разума като теоретично самосъзнание на времето, а философията - в наука и светоглед. Това е начин, подчерта проф. Загоров, човешкият разум да се обявява за главен фактор за гибелта и безсмъртието на културата и свързаната с нея цивилизация. Същността на тази нова постановка той вижда в хармоничното единство на културата и цивилизацията като две страни на смисъла на човешкото битие, което от своя страна определя неговата мисия тук, на Земята. Философията се превръща в наука, обобщава той, когато придобива характер на теоретично самосъзнание на епохата. Тогава тя се издига до степен на светоглед, превръщайки се в цивилизационна парадигма. По силата на тази традиция към края на 20 век идеята за устойчивото развитие придобива характер на светогледна матрица, върху която се формира ново планетарно мислене, нова глобална етика. От своя страна това предполага радикална промяна  на отношението към природата, а смисълът на живота се свързва с нова визия за бъдещето, което всяко поколение мечтае да завещае на идните поколения.

В дискусията активно се включиха проф. Пенчо Пенчев и други специалисти. Участниците изразиха убедеността, че философията на устойчивото развитие може и трябва да стане основа за управленчески стратегии.

От  името на Посолството на Русия в България приветствени думи произнесе г-н Алексей Новоселов – съветник по въпросите на културата. Авторът на книгата проф. Орлин Загоров изказа своите виждания и мисли за устойчивото развитие и нарастващото значение на изучаването и спазването на законите които диктува то.

Всички присъстващи получиха като подарък от издателя екземпляр от книгата, а много от тях успяха да се сдобият и с автограф и послание от автора.

В някои от следващите броеве «Нова Зора» ще помести отзиви и мнения за формирането и съзряването на основните идеи в книгата на своя уважаван автор проф. Орлин Загоров «Въведение във философията на устойчивото развитие» - книга вдъхновяваща със смелия си подход да се търси изход от глобалните процеси водещи човечеството към неминуем апокалипсис.


 

СРЕЩАТА С ИСТИНСКАТА ПОЕЗИЯ ВИНАГИ СТЪПИСВА

Е-поща Печат PDF

Като висока пътека; като случайна сълза; като билка горчива... или може би като септември – „лиспотаден и тих“. Тя живее в душа, „а гърбът й е толкова тъжен!“ Подир нейните стъпки – мирише на плач,  но дъхът й мирише на вечност! Тя няма сили „да стопли студения бряг на реката“, но във мъжки зеници може да палне пожар.

Самодивският образ на истинската поезия винаги изплува от „минус безкрайност“, но отива и отвъд заревото на звездите. Така пътуват и стиховете на Гълъбина Митева. Разчетох ги като изящна отливка на нараняващия до кокъл, зъл, невъзможен и все пак възхитителен живот. В него любовта понякога прилича на вина – „и един – непременно е сам. И един – непременно обича“.

Ако „Нова Зора“ беше „Златорог“, ако редакторът бе Владимир Василев, ако над тези стихове се надвесваха безкористните сенки на Лилиев или Сирак Скитник, какво ли щеше да се случи, когато авторката ги види напечатани? Дали нямаше да бъде издадено ново кръщелно свидетелство на княгинята на овакантелия престол на вечната и свята традиция в българската поезия! Невероятни са превъплъщенията на духа и неведоми са пътеките Господни!...

За себе си обаче запазвам високата привилегия да пожелая на Гълъбина Митева златорожка слава и високи пътеки, над които грее неугасимото зарево на поезията, и по които се стигат и покоряват звездите.


В творческата си биография Гълъбина Митева има издадени шест поетични книги. "Молитва" - 1993 г., "Пясъчен свят" - 1997 г., “Време за разпятие"- 2008 г., "Тази вечер Господ ме целуна" - 2014 г., "Минавам случайно" - 2016 г. и "Висока Пътека" - 2018 г.. През 2015 година Гълъбина Митева печели Голямата награда на издателство "Буквите" за поезия; през 2018 Първа награда за поезия на името на Станка Пенчева. Родена е в 1966 година. За почти десет години до 2012 г. живее и работи в София. След което се завръща в родното си село Крушовица, Врачанско. Преживява от продажбата на своите книги. През лятото пасе овце. От началото на тази година работи като журналист в седмично печатно издание в град Козлодуй.  Майка е на син и дъщеря.


Той не може без мен...


СЕПТЕМВРИ!


Светлината наднича в прозореца ми и чака

да разкажа последния сън, и последния стих...

С кафето допивам последните нишки на мрака.

А Септември пристъпва навън - листопаден, и тих.


Той не може без мен! Затова е прегърнал Тъгата...

Разкопал е земята - да търси от мене следа.

Не оставям следи! Затова е обрулил листата...

И сълзите му мъжки се смесват горчиво с дъжда.


Той не може без мен! И живее със вчерашна дата...

Пие чаша след чаша - ракия и вино. На екс!

Няма сили да стопли студения бряг на Реката.

Аз не виждам сълзите му. Но е валяло нощес...


Аз не виждам сълзите му - само дочувам гласа му.

От тютюна пресипнал, от виното одрезгавял...

Той не вижда очите ми. Аз съм последното рамо.

И последния истински дом, в който беше живял.


Той не може без мен... Затова угасил е звездите!

Търси нова пътека - към моето старо сърце...

Той за моите минали болки изобщо не пита!

Броди, зъл, и брадясал - с най-тъжното свое лице.


Не мирише на мед. Не мирише на никакви дюли!

На ракия мирише. На евтино вино и пот.

И безлистните клони навън продължава да брули.

До преди да ме срещне - твърди, че не помни живот...


Той не може без мен! Затова ме обича, и мрази...

Изкопал е в душата си яма - дълбока, и зла.

И понеже не е съумял да ме има и пази -

закопава се в ямата сам, полудял от тъга


Той не може без мен! И се дави в мъглата си гъста.

Аз не виждам сълзите му мъжки... А как ме болят!

Още парят по моята кожа горещите пръсти...

Но живея в Душа. А той още ме търси във плът!


Той не може без мен... И в това е проклетата драма!

- Как да стопля Септември - пиян, и до кокал сломен?!

Като мен на Земята отдавна... изобщо ме няма!

И живея във стих! А той още ме търси във тлен...


АЗ... СЛУЧАЙНО МИНАВАМ ОТ ТУКА.


И не търся пари. Нито слава.

Аз вървя. И събирам поука.

По пътеки... които раняват.


Остави ме! Така си живея

Не умея да бъда практична.

Ако някъде спра - да се сгрея -

дъх на обич оставям. Различна!


Остави ме! Случайно минавам.

Аз съм Птица! Защо ми е стряха?

Имах... много любов да раздавам.

Но, сълзите... Сълзите презряха!


Остави ме! Минавам случайно

по пътеката къса на дните...

Ала идвам... от Минус Безкрайност!

И отивам... оттатък звездите!


Аз... наистина слязох случайно!

И не съм от Човешката раса.

Аз съм част... от Голямата Тайна,

за която... не сме дорасли.


И... когато поема нататък,

че Земята... не ми е присъща -

две пера ще отроня в съня ти.

Знак, че ангел... те е прегръщал.


ВИСОКА ПЪТЕКА


Не минавай по мен! Аз...съм тъжна пътека

дето ничии стъпки не чака...

И случайна сълза... Във очите на всеки,

който... нито веднъж не е плакал.


Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,

не опазило юлското слънце...

И накуцвам към залеза - с трънче в петата...

А денят - се смалява... До зрънце!


Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър.

На разсъмване - пия росата...

А човешките думи - порязват до кокал

на събуждането тишината.


Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,

от която... излизане няма!

Аз съм тясна пътека... Която изчезва,

ако не е Пътека за Двама.


Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,

дето... всеки не може да пие.

Беззащитно - добра... И невинно - красива...

А в листата - отрова се крие.


Не посягай... Аз мога да бъда огнище!

Но и болка... Която изгаря!

За Поета - поема... Която сам пише.

За осъден - последна цигара...


Аз съм къща, в която Небето нощува.

И в която осъмва Зората.

И пчела неуморна, която целува

ароматния сън на цветята.


Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна...

Аз съм... най-разноликата драма!

За глупака - енигма. За слабия - бездна!

От която... излизане няма.


Не пътувай към мен! Аз така си живея -

като всяка Висока Пътека...

И самотно сред камъните се белея...

Но - не мога да бъда за всеки!


Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека...

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който никога... не е обичал.


ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕТСТВОТО СЕ ВРЪЩАМ...


Нагоре. Все нагоре, по баира.

Пътеката към бабината къща

през сухите треви едва намирам.


Там всяка сутрин светели сълзите,

изплакани за мене от росата...

Предяла баба нишката на дните.

Затрупвала я бавно тишината.


Тя криела под черната забрадка

косите си, завързани на плитка.

Очите си, изплакани по татко,

че Господ - преди нея го повика...


Предяла мъката си. И мълчала.

И чакала ни с татко за вечеря.

А зад прозореца свещта горяла -

по-лесно във ноща да го намерим...


Така и не могла да ни дочака...

До него легнала - да си почива...

Угаснала свещицата є в мрака.

Над гроба є пораснала коприва.


Без татко ида, но се връщам, бабо!

А думите на гърлото ми спират...

Ни двор, ни керемидка, ни ограда!

Отдавна няма къща под баира.


И спомени от детството ми бягат...

В очите ми като стада се стичат.

Къде, по дяволите, беше прага!!!

На мястото му... да си коленича.


Не каза нито думичка гората.

С листа невъзмутимо си шумеше -

Изправила снага до небесата

там, дето къщата на баба беше...


По стъпките на мъката се връщам...

Прощавай, бабо. Даже не заплаках...

В душата ми е цяла твойта къща.

С един прозорец свети.

И ме чака.


От 1 юли 2019 г. стартира традиционният литературен конкурс “Изящно перо 2019”, организиран от Салон за българска култура и духовност - Чикаго, САЩ.

Условия за участие в конкурса: за раздел “Поезия” ще се приемат до 3 стихотворения; за раздел “Проза” - до 2 творби; обем на произведенията - за проза - до 5 стандартни страници (6о реда по 60 знака на ред, включително интервалите);

Адрес за изпращане -

email: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Краен срок за изпращане - 30.09.2019 г.

Творбите трябва да са написани български език.

Илзъчените победители ще бъдат обявени по време на фестивалните дни на българската култура в Чикаго през м. ноември 2019 г.

Пожелаваме успех на всички участници!


 

ПОГРОМЪТ НАД ДЕМОКРАЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

Процесът по пълното умъртвяване на българската демокрация е на път да приключи. Последният пирон в ковчега ѝ забиха ГЕРБ и ДПС с предложението да се замени държавното финансиране на партиите с частно. И така харизаха българската партийна система в ръцете на олигархията.

Този процес започна отдавна – с овладяването на съдебната власт, със създаването на органа за политическа репресия, маскиран като комисия за борба  корупцията, с превземането на медиите и манипулирането на изборния процес. Така бяха разрушени основните стълбове на всяка демократична система – честни избори, плурализъм, разделение на властите и свобода на словото.

Ако бъдещето на политическите партии бъде поверено в ръцете на бизнеса, какъвто е замисълът на негласните коалиционни партньори ГЕРБ и ДПС, подкрепяни от техните придатъци ОП и „Атака“, порочният кръг се затваря.

От тук нататък не хората, а парите ще избират кой и как да управлява държавата. И досега между парите и партиите съществуваше скрита симбиоза. За сметка на парите. Обществени поръчки се раздаваха на обръчи от фирми, които от своя страна връщаха част от печалбата към властта. Черни каси пълнеха джобовете на партийни върхушки. Но осветяването на тези практики предизвикваше скандал. Сега дори скандалът става невъзможен. Корупцията се узаконява. Порокът е въздигнат в норма.

Официализира се схемата пари-политика-пари прим.

Неслучайно през годините се търсеха възможности как, чрез закона, да бъде прекъснато това опасно кръвосмешение. Така се стигна до забраната фирми да правят дарения на партиите. А лимитът за даренията от физически лица бе закован на 10 000 лв. За да няма зависимости. И за да бъде защитен, доколкото е възможно, общественият интерес. Да, вярно, и с тези правила се злоупотребяваше. Крупните предприемачи използваха служителите си, за да симулират лични дарения, но все пак имаше неудобства. Докато сега се слага кръст на тези малки демократични завоевания.

Кой крупен бизнесмен би финансирал опозиционна партия, при положение, че няма гаранции за възвръщаемост? И срещу какво? Отсега е ясно, че занапред автентична опозиция не може да съществува. Ако ли някой реши да инвестира в партия, различна от управляващата, то ще е само за да осигури продължаването на схемата за облагодетелстване. Средства ще се влагат единствено в патерици, когато титулярната гарнитура се износи.

Някой ще възрази –  а нима опозицията няма свои приятелски фирми, които да я финансират? Диктатурата и това е предвидила. За несъгласните с „правата“ линия предприемачи има специален набор от инструменти за вразумяване – КПКОНПИ, прокуратура, НАП... Мнозина вече изпатиха. Някои още лежат по арестите, къде с доказателства, къде без. Всеки, който се противи на режима, ще търка наровете да изнемога. Кой ще е тоя смелчага, който ще се опъне на партията-държава, при положение, че целият крупен бизнес в България се храни от десницата й?

Впрочем, този ход ще е пагубен и за самия бизнес. В това наддаване ще оцелеят само големите.

Този „американски модел на финансиране“, както го нарече Карадайъ, превръща политическите избраници в търговски пътници на бизнеса. Достатъчно е да видим какво се случва отвъд океана. Когато оръжейният бизнес търси печалба – издига на власт войнолюбци. Когато петролно-газовото лоби се бори за пазари - САЩ налагат санкции. И т.н. У нас бизнесът изпитва недостиг на работна ръка. Колко му е да си внесе мигранти?

При този модел на финансиране политиката изчезва и отстъпва място на пазара - в образованието, в здравеопазването, в екологията. Вече официално. За социална политика забравете!

Това предложение е далеч по-опасно от назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. С него Пеевски директно става премиер. Но протести няма.

Затова подкрепата за опозицията на последните европейски избори беше фундаментално важна. Не заради Нинова и БСП, а в името на оцеляването на демокрацията. При евентуална промяна на съотношението между двете водещи партии, трудно щеше да е възможна подобна разюзданост. Но народът не го разбра. Партиите в опозиция също. Сега всички ще сърбат това, което сами си надробиха.


 

СПАСИ СЕБЕ СИ! И ПОМОГНИ, И ДРУГИТЕ ДА СЕ СПАСЯТ!

Е-поща Печат PDF

В предишния брой на „Нова зора“ си позволих да напиша, че словото на Корнелия Нинова пред делегатите та 49-тия конгрес на БСП е слово разтърсващо с дълбокия катарзис на аргументите на правдата; че нито един председател на тази партия преди нея не е достигал по по-пряк път до сърцето на всеки честен социалист, на всеки българин, загрижен за бъдещето на нацията и на държавата. Логиката на думите й бе неотразима – като удар с чук. Тишината в Зала 1 на НДК – оглушителна. Думите й звънтяха, като наковалня. Тя дръпна завесата на една отрезвяваща действителност, която убеден съм ще събуди не само БСП, но ще отвори очите на много граждани за битката и отговорностите на БСП в името на спасението на България.

Някак неудобно е човек да цитира себе си, но там имаше и едно изречение, към което искам да се върна: „Да се отиде и по-нататък“. Не е реч за разделението, което сигурен съм, ще продължи и занапред. Нито за корелацията между нажежените до бяло атаки на вътрешно-партийната опозиция, външния натиск по европейска линия и логистичната подкрепа на властта, не само чрез медийната шумотевица. На всички е ясно, че протуберансите на последвалата ярост не са само по причина на идейни и морални загуби, че блестящо спечеленото сражение на председателя на БСП ще в нанесло щети и акции на „борсата“, които поне до момента са безвъзвратни. Доколкото обаче заявената позиция на Нинова и БСП по въпроса за Истанбулската конвенция е насочена срещу концепцията на г-н Сорос за бъдещето на Европа и света, няма опасност да пресъхнат финансовите потоци за неговите адепти, което означава, че и у нас много барут ще издими, и много слава, и много пепел ще посипят партийната история. Не крия, че лично за мен такава перспектива е крайно притеснителна, защото има нещо много по-важно, много по-страшно, много по-безвъзвратно от похарчените на халос пари и надежди в безсмислени сражения, унищожаващи енергията на нацията и конкретно в „БСП за Бълагрия“: България е на прага на клинична смърт и това е загърбеният в шумотевицата съдбовен проблем. Във време, когато всички си късат ризите – кой за принципи, кой за демокрация, една постъпателна геноцидна политика унищожава народа ни. Нейната ефективност е чудовищна. Нейната перфидност – невиждана! Спасението от нея е извън възможностите на която и да е партия, защото изисква енергията на цялата нация или поне на онази нейна част, която не членува в ОПГ на властта на прехода.

Какъв е проблемът?

През 1989г. населението на България е почти 9 милиона. Според справочника на ЦРУ, към м. юли 2018 г. вече сме 7,057,504 души. Тази цифра включва и двата (или повече) милиона български граждани, прокудени за насъщния в страните на ЕС, в САЩ, Канада и другаде, доколкото имената им фигурират в ЕСГРАОН и в избирателните списъци.


Сходни данни сочи Националния статистически институт; Докладът за състоянието на националната сигурност през 2017 г., приет от Народното събрание в края на 2018 г.; както и демографската прогноза на „Евростат“.

Каква е рекапитулацията?

Ако теглим чертата ще видим, че спрямо 1989 г., над 1.9 милиона от населението ни са се срещнали със смъртта, което представлява демографска загуба от над 21%. На път да преминат в по-добрия свят в близко време са още 630 000 българи.

Според Националната здравна стратегия на МЗ за периода 2014-2020 г., страната ни е на първо място по смъртност в ЕС! Покосените от сърдечен или мозъчен удар на 100 хиляди души, са три пъти повече от средната смъртност за Евросъюза (160 срещу 51); от болести на кръвоносната система – те са два пъти повече (592 срещу 216); от исхемична болест на сърцето – 106 срещу средно 79 за ЕС. В същото време доклад на Евросъюза сочи, че България надвишава средната за ЕС смъртност по 17 показатели, като при пет от тях като причини за фатален изход, страната ни е на първо място! (злокачествени образувания; болести на кръвообращението; на сърцето; мозъчно-съдова болест; състояния, възникващи по време на бременност и раждане) Статистиката е неумолима: населението ни намалява със скорост 8 души на час! В същото време, по раждаемост на 1000 души от населението, България е на 210-то място от общо 224 държави.

Каквито и въпроси да предизвикват принципите и политиката на Световната здравна организация (СЗО-WHO) отдавна е известен фактът, че тя алармира за рязко нарастване на смъртността в света, следствие от незаразни хронични заболявания (НХЗ). Нека да ги изброим, защото в случая с България и народа ни те представляват много сериозен процент. Реч е за исхемични болести на сърцето, на органите на кръвообращението, хронични респиратори заболявания, ракови, диабет, и др. В Еврорегиона те формират 77% от общото бреме на болестите. Трябва да запомним и факта, че НХЗ се отключват най-вече от рискови и стресови фактори, породени от външни дразнители, нагнетяване на страх, неблагоприятна социална среда и пр. За възникването на стрес решаващо значение има начинът на живот и социалната среда, които са независими фактори на индивидуалното здраве. Здравето, според дефиницията на СЗО е „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, не просто отсъствието на болест или недъг.“

Стресът и мизерията

Защо се позовах на тази дълбоко неприятна, и за мен като автор и, предполагам, и за читателя статистика?

Защото стресът и мизерията са фактори, изкуствено създавани и насилствено налагани против волята на хората. Оттук и изключително високата смъртност, която поставя България сред държавите с най-мащабно лишаване от правото на живот на собственото й население. А това означава, че става дума за политика. У нас се провежда „добре планирана смъртност”, споделя с мрачна ирония медиен коментатор. Очевидно, надявайки се в тази политкоректна форма да ни подсети, че като политика, тя е целенасочена; че наложеният над страната ни модел е престъпен, защото в най-висока степен и ефективно убива хора. Но ако българското население насилствено е поставено в такива условия на живот, които да водят към неговото пълно или частично физическо унищожение, то значи трябва някой на висок глас да каже, че това е деяние, което попада в дефинитивното поле на понятието геноцид – престъпление, за което няма давност (чл. 416 от НК).

Това налага да запитаме: кой е отговорен за такава политика? Отговорна е властта, чрез която се упражнява държавното управление.

Какво се случи в последните 20 години в България?

На границата между

20 и 21 век

бе извършена груба деиндустрализация, проведена бе усмъртителна реформа в здравеопазването и социалната сфера; днес умира бългаското село и се създава протолатифундисткимодел на замеделско производство; държавата се еоттеглила напълно от спорта и почивното дело, и в много голяма степен от културата... Да не изреждам всичко известно. Несигурността стана знак на всекидневието, манипулацията се превърна в основна задача на средствата за масова информация; престъпността не само бе инфилтрирана в държавното управление, но според различни изследвания тя напълно се е сляла с трите власти. Няма област в обществено-политическия живот, в която да не властват корупцията и методите на организираната престъпност. В разговорния език, а и в медиите, често я назовават чрез конкретните й проявления: «енергийна мафия», «здравна мафия», «фарма-мафия», «имотна мафия», «банкова мафия», «дървена мафия», «медийна мафия», «чиновническа мафия», «съдебна мафия»…

Ето цитат от доклада на Негово Превъзходителство Джеймс Пардю, посланик на САЩ в София през 2005г.:

„Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително върху парламента, правителството и съдебната власт. В резултат на това, организираната престъпност е увеличила влиянието си и е в състояние да действа буквално безнаказано”.

Още по-тревожен е последният доклад на Държавният департамент на САЩ за България, от март т. г. Той съдържа още по-смазващи констатации за задълбочаващи се злоупотреби и корупция във всички правителствени институции; неефикасност и липсата на отчетност в съдебната система; безнаказаност на длъжностите лица в най-високите етажи на властта; и т.н. Вижда се ,че 14 години след доклада на г-н Джеймс Пардю, управлението на българската държава не само не се е променило към по-добро, но се е влошило много по-драстично.

„Държавата се управлява като бандитска шайка”, обобщава и адвокатът-правозащитник Михаил Екимджиев.

Видният общественик и основател на Съюза на работодателите в България Васил Василев, алармира, че в тези условия: “Тоталитаризмът се промъква в обществения организъм и се намесва безцеремонно в икономиката, а оттам – навсякъде в обществения живот. Тази тенденция се наблюдава отдавна, отпреди повече от десет години, но придобива вече застрашителни размери”.

Ако се опитаме да преведем цитата на г-н Василев, ще видим, че акцентът пада върху

последните 10 години.

Г-н Василев говори за „тоталитаризъм“ и това не са празни думи и намеци.

Едно от проявленията на новия тоталитаризъм, усещано най-зловещо, е енергийният октопод, доколкото последиците от социално-екстремните му деяния достигат до всеки български дом. Още през 2006 г., преждевременно напусналият ни Илия Божинов – член на ВС на БСП, – разкри колосалните мащаби на този престъпен конкубинат на енергийните монополисти с „компетентните органи”, с политици, магистрати, медии и „енергийни експерти”, организирани в щедро финансирани от чужбина „експертни институти”. Той нарече тогава това престъпно сдружение „енергийна мафия” - термин, който надживя него и изглежда ще надживее и последния българин. На това основание наскоро журналистът от в. “Труд” Георги Великов обяви, че е налице нарастваща „заплаха от енергиен фашизъм”.

Фактори за физическото елиминиране

На някой може да му се стори, че боите са твърде сгъстени, но когато ти прекъснат тока или те връхлетят гангстерите от т.нар. колекторски фирми или частните съдебни изпълнители, почти сигурно е, че ще започнеш да мислиш друго, ако изобщо си в състояние да мислиш. Защото именно в такива случаи най-често се отключват зловещите НХЗ (незаразни хронични заболявания). Като прибавим и абдикирането на „компетентните органи” от задълженията им по Конституцията да бъдат в защита на гражданите на РБ, вкл. в здравеопазването, няма как изкуствено налаганите уродливи условия на живот в България да не подсетят останалото след „евакуацията“ население, че идва и неговия ред, че всичко това води до физическото елиминиране на значителна част от нацията, чрез способите на „добре планираната смъртност”. Следователно, реч е за трайна политика, която се провежда постъпателно и в пълна координация между законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Това е редък случай, в който трите власти, по същество, са се превърнали в инструменти на задкулисието, чрез което то фактически властва в държавата. И изглежда не е случаен Сицилианският афоризъм, че всяка нация си има мафия, но само в България мафията си има държава.

Европейци сме, ама не съвсем

Прeз 2000 г. мнозинството на „Командира”, Иван Костов, в 38-то НС приема закон, който ратифицира Eвропейската Социална Харта (ЕСХ) (ДВ, бр.30/2000г.) Ратифицира я, но не съвсем! Защото Хартата бе приета с резерви, които не позволяват нормални доходи, нормални пенсии и социални помощи, съпоставими с другите европейски страни . Според тази частична ратификация

Българската власт:

- се обвързва само с 35 члена и номерирани алинеи, а не с 79 члена и номерирани алинеи – което е задължение, съгл. част III, чл. А (задължения), ал.1, т. (с) на ЕСХ;

Българската власт: приема разписаните в част I на ЕСХ права не като задължение, а само като „декларация на целите“; ЕСХ и днес не се обвързва с правата разписани в нейната част втора

-  чл. 2, ал. 1 и 3; чл. 4, ал.1; чл. 9; чл. 10; чл. 12, ал. 2 и 4; чл. 15; чл. 17; чл. 18, ал. 1, 2 и 3; чл. 23; чл. 27, ал.1; Те са суспендирани още с ратификацията, извършвана от 38-НС през 2000г.

Зад тези формални членове, алинеи и точки, обаче които всеки би отминал с досада, се крие

едно неизмеримо злодеяние.

Заради тях депутатите например не считат, че всеки има право на справедливо възнаграждение, достатъчно за поддържане на прилично жизнено равнище за себси и семейството му (ч.I, т.4 на ЕСХ);

че работниците имат право на справедливи, безопасни и здравословни условия на труд (ч.I, т.2 и 3);

че децата, младежите и жените в майчинство имат право на специална закрила (ч.I, т.7 и 8);

че семейството, като основна клетка на обществото, има право на социалнна, правна и икономическа защита (ч.I, т.16);

че всички, вкл. тези, които не разполагат с достатъчно средства, имат право да се ползват от мерки, съдействащи за постигане на най-доброто им здравословно състояние (ч.I, т.11 и 13);

че всички възрастни имат право на социална закрила (ч.I, т.23);

че всеки има право на жилище и на закрила срещу бедност и социална изолация (ч.I, т.30 и 31); и др.

Заради частичната ратификация депутатите и днес не смятат, че всеки има право на справедливи условия на труд, вкл. разумна продължителност на работния ден и платен годишен отпуск най-малко от 4 седмици (ч.II, чл.2, ал.1 и 2);

че работниците имат право на справедливо възнаграждение, достатъчно да осигури на тях и семействата им прилично жизнено равнище (ч.II, чл.4, ал.1);

че системата на социално осигуряване трябва да се поддържа на задоволително равнище (ч.II, чл.12, ал.2);

че инвалидите имат право на независимост, социално интегриране и участие в живота на обществото (ч.II, чл.15);

че децата и младежите имат право на социална, правна и икономическа защита (ч.II, чл.17);

че възрастните имат право на социална закрила, вкл. достатъчно средства, за да водят прилично съществуване и да играят активна роля в обществения, социалния и културния живот (ч.II, чл. 23); и др.

Добре забравените права

Но защо всичко изписано до тук ни изглежда някак познато? Нещо, което сякаш сме чели, но вече сме забравили!

Да, така е! Това са права, които императивно са разписани в Конституцията, които Върховният законодател – VII ВНС, е разписал като неотменими (чл.57 КРБ)! Но, тези права са суспендирани, те са само на хартия, би казал всеки, който поне веднъж е прочел Конституцията на Република България. Така е, а това означава че, всеки народен предствител, който гласува закон и престъпва императивни Конституционни и Евросъюзни норми, който нарушава и клетвата, която е положил по чл.76, ал.2 от КРБ: (б.р) „Да спазват Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа”, то този депутат, ведно с всички други, които са гласували с него и са приели законите, са се превърнали в клетвопрестъпници!

Възниква въпросът: актове, приети от клетвопрестъпници, могат ли да пораждат правно действие?

Възниква и друг въпрос: чрез тези закони, депутатите не поставят ли значителна част от нацията в условия на живот, които да водят до нейното пълно или частично физическо унищожение? Не участват ли съзнателно в геноцида над българския народ, а нали геноцид означава престъпление, за което няма давност! Т

Примерът

На Нюрнбергския процес индустриалният магнат Алфред Круп е осъден на 5 години затвор и конфискация на имуществото, защото ползвал труда на концлагеристи срещу възнаграждение, което не им осигурява възстановяване на изразходваните жизнени сили по време на работа, следствие на което те умират от изтощение. Възражението на Круп, че е ползвал онова, което му предоставяло германското правителство, а именно – най-евтината работна ръка, не е прието от съда, защото има морални принципи. Въз основа именно на тези морални принципи по-късно е дефинирана Социалната харта, за която и депутати и политици очевидно са забравили. Като отказва правото на достойни условия на живот и възнаграждение, които да осигуряват на българския гражданин физическото му оцеляване, властта, на практика, не провежда ли неонацистка политика на геноцид?

Възникват и други въпроси: колко от парламентарно представените партии през тези 20 години са поискали отмяната на геноцидните разпоредби? Колко от евродепутатите ни през последните 12 години са алармирали Европейския парламент, Европейската комисия, Европейския съд за правата на човека, че в България се осъществява „добре планирана смъртност”?


Затова именно

„трябва да се отиде и по-нататък“.

Което ще рече „БСП за България“ да си посатви генералната политическа задача да мобилизира цялото общество с идеята да бъде спрян геноцидът? Да бъде спрян и с енергията на всички ония, които са наричани презрително „лузъри“ и „прекариат“, и които са огромната част от българския народ. Днес, никой не го е грижа за тази нееднородна маса от човешки отломки, изгубена в хаоса при демонтажа на България и нацията. Тези хора, разделени и залутани в опитите си да се спасят по единично – по „хоризонтала“ и по „вертикала“ на надеждата, могат да бъдат интегрална част от градивната маса на предлагания от „Нова Зора“ Единен народен фронт. Нарочно акцентувам върху тях, а не върху имотния слой и т.нар средна класа. Пиша за тази част от народа, защото тя е първият жертвен сноп, който пада пред дулото на беззаконието. И него никой не го слага в сметката. А нали те също са българи! И нали за нас всеки човек е важен, защото е син на България.

Имотният слой и средната класа са наясно, че в основата на всичко е възстановяването на законността. За имотния слой това е условие за просперитет и спокойствие; за „средната класа“ - това е гаранция, че няма да опознае би докрай прелестите на бездънното дъно.

От хоризонт до хоризонт

Нека обобщя: възстановяването на законността е първата крачка към възстановяване на държавността, на непосредственото действие на Конституцията.

Като пръв и най-важен говорител и пропагандатор на тази идея за спасяване на българския народ от изтребление, аз виждам ПГ на Коалиция „БСП за България“. И най-вече нейният председател - Корнелия Нинова! Не трябва да се водят повече битки на дребно и на парче, нито пък изтощаващи сражения, обикновено по сценарий зададен от ГЕРБ. От хоризонт до хоризонт тамата трябва да бъде една единствена: изобличаване на геноциданта политика, която се води срещу българския народ! И стрелба по всички цели, защото е реч за война, в името на народа! И в тази война за неговото избавление, народът непременно ще ни чуе. И ще ни разпознае. Фактите за неговата „добре планирана смъртност“ буквално са пред очите ни. Целта на цялата политическа акция е една единствена: да се покаже на този народ, че има изход, че има възможност за спасение и че тази възможност е реална, ако бъдем заедно, ако се обединим, не за „реформа“, а за смяна на геноцидната системата. Днес в Брауновото движение на хаоса тя убива едни, а утре ще довърши други. И ако не днес, ти утре ще си следващият! Затова изходът е само един: спаси се! И помогни на другите да се спасят! За да има България.

Някой може да каже, че това е утопична идея, но за голяма партия, като БСП е необходима голяма идея. А по-велика идея от спасението на българския народ и неговата държавност – няма.

Не бива да се заблуждаваме, че неверието няма да обезкуражи много от нас.

Съпротива ще има,

както имаше срещу „Визия за България“. Този значим документ беше лесно неглижиран, защото неговите отрицатели знаеха, че широката маса няма как да се възторгне от езика на икономическата проблематика. За нея много отвлечено звучат понятия, като „нова индустриализация“ и „нова данъчна система“. И те използваха точно тази психологическа нагласа в народа, който обикновено трудно възприема  аргументите „за“. И той се отнесе към посланията на „Визия за България“ и „Визия за Европа“ като към „бош лаф“ и „Аллах керим“. В случая трябва да се има предвид и една неизтребима национална особеност: българинът скача като ужилен, когато е реч единствено за децата му и за неговия живот. Първостепенни по важност за него са въпросите за собствената му безопасност, крадливостта на властта и разбира се проблемите на всекидневието – дом, кола, изхранване на семейството и над всичко – изучаването на децата! Връзката между здравата икономика и подобряване на собствения му живот, както се опитваме да му ги разказваме ние, трудно стигат до съзнанието му, главно заради наслоеното недоверие в годините на преход.


Но ако успеем да покажем на народа как и от къде извира злото, ще нажежим до бяло и последния неврон в него. Бойко това и прави. Постоянно повтаря: „Комунистите и Нинова“... И не сочи аргументи.

А за аргументите срещу геноцидната политика на ГЕРБ , ние мълчим. Защо?

И до кога?


 


Страница 2 от 288