В предишния брой на „Нова зора“ си позволих да напиша, че словото на Корнелия Нинова пред делегатите та 49-тия конгрес на БСП е слово разтърсващо с дълбокия катарзис на аргументите на правдата; че нито един председател на тази партия преди нея не е достигал по по-пряк път до сърцето на всеки честен социалист, на всеки българин, загрижен за бъдещето на нацията и на държавата. Логиката на думите й бе неотразима – като удар с чук. Тишината в Зала 1 на НДК – оглушителна. Думите й звънтяха, като наковалня. Тя дръпна завесата на една отрезвяваща действителност, която убеден съм ще събуди не само БСП, но ще отвори очите на много граждани за битката и отговорностите на БСП в името на спасението на България.
Някак неудобно е човек да цитира себе си, но там имаше и едно изречение, към което искам да се върна: „Да се отиде и по-нататък“. Не е реч за разделението, което сигурен съм, ще продължи и занапред. Нито за корелацията между нажежените до бяло атаки на вътрешно-партийната опозиция, външния натиск по европейска линия и логистичната подкрепа на властта, не само чрез медийната шумотевица. На всички е ясно, че протуберансите на последвалата ярост не са само по причина на идейни и морални загуби, че блестящо спечеленото сражение на председателя на БСП ще в нанесло щети и акции на „борсата“, които поне до момента са безвъзвратни. Доколкото обаче заявената позиция на Нинова и БСП по въпроса за Истанбулската конвенция е насочена срещу концепцията на г-н Сорос за бъдещето на Европа и света, няма опасност да пресъхнат финансовите потоци за неговите адепти, което означава, че и у нас много барут ще издими, и много слава, и много пепел ще посипят партийната история. Не крия, че лично за мен такава перспектива е крайно притеснителна, защото има нещо много по-важно, много по-страшно, много по-безвъзвратно от похарчените на халос пари и надежди в безсмислени сражения, унищожаващи енергията на нацията и конкретно в „БСП за Бълагрия“: България е на прага на клинична смърт и това е загърбеният в шумотевицата съдбовен проблем. Във време, когато всички си късат ризите – кой за принципи, кой за демокрация, една постъпателна геноцидна политика унищожава народа ни. Нейната ефективност е чудовищна. Нейната перфидност – невиждана! Спасението от нея е извън възможностите на която и да е партия, защото изисква енергията на цялата нация или поне на онази нейна част, която не членува в ОПГ на властта на прехода.
Какъв е проблемът?
През 1989г. населението на България е почти 9 милиона. Според справочника на ЦРУ, към м. юли 2018 г. вече сме 7,057,504 души. Тази цифра включва и двата (или повече) милиона български граждани, прокудени за насъщния в страните на ЕС, в САЩ, Канада и другаде, доколкото имената им фигурират в ЕСГРАОН и в избирателните списъци.
Сходни данни сочи Националния статистически институт; Докладът за състоянието на националната сигурност през 2017 г., приет от Народното събрание в края на 2018 г.; както и демографската прогноза на „Евростат“.
Каква е рекапитулацията?
Ако теглим чертата ще видим, че спрямо 1989 г., над 1.9 милиона от населението ни са се срещнали със смъртта, което представлява демографска загуба от над 21%. На път да преминат в по-добрия свят в близко време са още 630 000 българи.
Според Националната здравна стратегия на МЗ за периода 2014-2020 г., страната ни е на първо място по смъртност в ЕС! Покосените от сърдечен или мозъчен удар на 100 хиляди души, са три пъти повече от средната смъртност за Евросъюза (160 срещу 51); от болести на кръвоносната система – те са два пъти повече (592 срещу 216); от исхемична болест на сърцето – 106 срещу средно 79 за ЕС. В същото време доклад на Евросъюза сочи, че България надвишава средната за ЕС смъртност по 17 показатели, като при пет от тях като причини за фатален изход, страната ни е на първо място! (злокачествени образувания; болести на кръвообращението; на сърцето; мозъчно-съдова болест; състояния, възникващи по време на бременност и раждане) Статистиката е неумолима: населението ни намалява със скорост 8 души на час! В същото време, по раждаемост на 1000 души от населението, България е на 210-то място от общо 224 държави.
Каквито и въпроси да предизвикват принципите и политиката на Световната здравна организация (СЗО-WHO) отдавна е известен фактът, че тя алармира за рязко нарастване на смъртността в света, следствие от незаразни хронични заболявания (НХЗ). Нека да ги изброим, защото в случая с България и народа ни те представляват много сериозен процент. Реч е за исхемични болести на сърцето, на органите на кръвообращението, хронични респиратори заболявания, ракови, диабет, и др. В Еврорегиона те формират 77% от общото бреме на болестите. Трябва да запомним и факта, че НХЗ се отключват най-вече от рискови и стресови фактори, породени от външни дразнители, нагнетяване на страх, неблагоприятна социална среда и пр. За възникването на стрес решаващо значение има начинът на живот и социалната среда, които са независими фактори на индивидуалното здраве. Здравето, според дефиницията на СЗО е „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, не просто отсъствието на болест или недъг.“
Стресът и мизерията
Защо се позовах на тази дълбоко неприятна, и за мен като автор и, предполагам, и за читателя статистика?
Защото стресът и мизерията са фактори, изкуствено създавани и насилствено налагани против волята на хората. Оттук и изключително високата смъртност, която поставя България сред държавите с най-мащабно лишаване от правото на живот на собственото й население. А това означава, че става дума за политика. У нас се провежда „добре планирана смъртност”, споделя с мрачна ирония медиен коментатор. Очевидно, надявайки се в тази политкоректна форма да ни подсети, че като политика, тя е целенасочена; че наложеният над страната ни модел е престъпен, защото в най-висока степен и ефективно убива хора. Но ако българското население насилствено е поставено в такива условия на живот, които да водят към неговото пълно или частично физическо унищожение, то значи трябва някой на висок глас да каже, че това е деяние, което попада в дефинитивното поле на понятието геноцид – престъпление, за което няма давност (чл. 416 от НК).
Това налага да запитаме: кой е отговорен за такава политика? Отговорна е властта, чрез която се упражнява държавното управление.
Какво се случи в последните 20 години в България?
На границата между
20 и 21 век
бе извършена груба деиндустрализация, проведена бе усмъртителна реформа в здравеопазването и социалната сфера; днес умира бългаското село и се създава протолатифундисткимодел на замеделско производство; държавата се еоттеглила напълно от спорта и почивното дело, и в много голяма степен от културата... Да не изреждам всичко известно. Несигурността стана знак на всекидневието, манипулацията се превърна в основна задача на средствата за масова информация; престъпността не само бе инфилтрирана в държавното управление, но според различни изследвания тя напълно се е сляла с трите власти. Няма област в обществено-политическия живот, в която да не властват корупцията и методите на организираната престъпност. В разговорния език, а и в медиите, често я назовават чрез конкретните й проявления: «енергийна мафия», «здравна мафия», «фарма-мафия», «имотна мафия», «банкова мафия», «дървена мафия», «медийна мафия», «чиновническа мафия», «съдебна мафия»…
Ето цитат от доклада на Негово Превъзходителство Джеймс Пардю, посланик на САЩ в София през 2005г.:
„Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително върху парламента, правителството и съдебната власт. В резултат на това, организираната престъпност е увеличила влиянието си и е в състояние да действа буквално безнаказано”.
Още по-тревожен е последният доклад на Държавният департамент на САЩ за България, от март т. г. Той съдържа още по-смазващи констатации за задълбочаващи се злоупотреби и корупция във всички правителствени институции; неефикасност и липсата на отчетност в съдебната система; безнаказаност на длъжностите лица в най-високите етажи на властта; и т.н. Вижда се ,че 14 години след доклада на г-н Джеймс Пардю, управлението на българската държава не само не се е променило към по-добро, но се е влошило много по-драстично.
„Държавата се управлява като бандитска шайка”, обобщава и адвокатът-правозащитник Михаил Екимджиев.
Видният общественик и основател на Съюза на работодателите в България Васил Василев, алармира, че в тези условия: “Тоталитаризмът се промъква в обществения организъм и се намесва безцеремонно в икономиката, а оттам – навсякъде в обществения живот. Тази тенденция се наблюдава отдавна, отпреди повече от десет години, но придобива вече застрашителни размери”.
Ако се опитаме да преведем цитата на г-н Василев, ще видим, че акцентът пада върху
последните 10 години.
Г-н Василев говори за „тоталитаризъм“ и това не са празни думи и намеци.
Едно от проявленията на новия тоталитаризъм, усещано най-зловещо, е енергийният октопод, доколкото последиците от социално-екстремните му деяния достигат до всеки български дом. Още през 2006 г., преждевременно напусналият ни Илия Божинов – член на ВС на БСП, – разкри колосалните мащаби на този престъпен конкубинат на енергийните монополисти с „компетентните органи”, с политици, магистрати, медии и „енергийни експерти”, организирани в щедро финансирани от чужбина „експертни институти”. Той нарече тогава това престъпно сдружение „енергийна мафия” - термин, който надживя него и изглежда ще надживее и последния българин. На това основание наскоро журналистът от в. “Труд” Георги Великов обяви, че е налице нарастваща „заплаха от енергиен фашизъм”.
Фактори за физическото елиминиране
На някой може да му се стори, че боите са твърде сгъстени, но когато ти прекъснат тока или те връхлетят гангстерите от т.нар. колекторски фирми или частните съдебни изпълнители, почти сигурно е, че ще започнеш да мислиш друго, ако изобщо си в състояние да мислиш. Защото именно в такива случаи най-често се отключват зловещите НХЗ (незаразни хронични заболявания). Като прибавим и абдикирането на „компетентните органи” от задълженията им по Конституцията да бъдат в защита на гражданите на РБ, вкл. в здравеопазването, няма как изкуствено налаганите уродливи условия на живот в България да не подсетят останалото след „евакуацията“ население, че идва и неговия ред, че всичко това води до физическото елиминиране на значителна част от нацията, чрез способите на „добре планираната смъртност”. Следователно, реч е за трайна политика, която се провежда постъпателно и в пълна координация между законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Това е редък случай, в който трите власти, по същество, са се превърнали в инструменти на задкулисието, чрез което то фактически властва в държавата. И изглежда не е случаен Сицилианският афоризъм, че всяка нация си има мафия, но само в България мафията си има държава.
Европейци сме, ама не съвсем
Прeз 2000 г. мнозинството на „Командира”, Иван Костов, в 38-то НС приема закон, който ратифицира Eвропейската Социална Харта (ЕСХ) (ДВ, бр.30/2000г.) Ратифицира я, но не съвсем! Защото Хартата бе приета с резерви, които не позволяват нормални доходи, нормални пенсии и социални помощи, съпоставими с другите европейски страни . Според тази частична ратификация
Българската власт:
- се обвързва само с 35 члена и номерирани алинеи, а не с 79 члена и номерирани алинеи – което е задължение, съгл. част III, чл. А (задължения), ал.1, т. (с) на ЕСХ;
Българската власт: приема разписаните в част I на ЕСХ права не като задължение, а само като „декларация на целите“; ЕСХ и днес не се обвързва с правата разписани в нейната част втора
- чл. 2, ал. 1 и 3; чл. 4, ал.1; чл. 9; чл. 10; чл. 12, ал. 2 и 4; чл. 15; чл. 17; чл. 18, ал. 1, 2 и 3; чл. 23; чл. 27, ал.1; Те са суспендирани още с ратификацията, извършвана от 38-НС през 2000г.
Зад тези формални членове, алинеи и точки, обаче които всеки би отминал с досада, се крие
едно неизмеримо злодеяние.
Заради тях депутатите например не считат, че всеки има право на справедливо възнаграждение, достатъчно за поддържане на прилично жизнено равнище за себси и семейството му (ч.I, т.4 на ЕСХ);
че работниците имат право на справедливи, безопасни и здравословни условия на труд (ч.I, т.2 и 3);
че децата, младежите и жените в майчинство имат право на специална закрила (ч.I, т.7 и 8);
че семейството, като основна клетка на обществото, има право на социалнна, правна и икономическа защита (ч.I, т.16);
че всички, вкл. тези, които не разполагат с достатъчно средства, имат право да се ползват от мерки, съдействащи за постигане на най-доброто им здравословно състояние (ч.I, т.11 и 13);
че всички възрастни имат право на социална закрила (ч.I, т.23);
че всеки има право на жилище и на закрила срещу бедност и социална изолация (ч.I, т.30 и 31); и др.
Заради частичната ратификация депутатите и днес не смятат, че всеки има право на справедливи условия на труд, вкл. разумна продължителност на работния ден и платен годишен отпуск най-малко от 4 седмици (ч.II, чл.2, ал.1 и 2);
че работниците имат право на справедливо възнаграждение, достатъчно да осигури на тях и семействата им прилично жизнено равнище (ч.II, чл.4, ал.1);
че системата на социално осигуряване трябва да се поддържа на задоволително равнище (ч.II, чл.12, ал.2);
че инвалидите имат право на независимост, социално интегриране и участие в живота на обществото (ч.II, чл.15);
че децата и младежите имат право на социална, правна и икономическа защита (ч.II, чл.17);
че възрастните имат право на социална закрила, вкл. достатъчно средства, за да водят прилично съществуване и да играят активна роля в обществения, социалния и културния живот (ч.II, чл. 23); и др.
Добре забравените права
Но защо всичко изписано до тук ни изглежда някак познато? Нещо, което сякаш сме чели, но вече сме забравили!
Да, така е! Това са права, които императивно са разписани в Конституцията, които Върховният законодател – VII ВНС, е разписал като неотменими (чл.57 КРБ)! Но, тези права са суспендирани, те са само на хартия, би казал всеки, който поне веднъж е прочел Конституцията на Република България. Така е, а това означава че, всеки народен предствител, който гласува закон и престъпва императивни Конституционни и Евросъюзни норми, който нарушава и клетвата, която е положил по чл.76, ал.2 от КРБ: (б.р) „Да спазват Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа”, то този депутат, ведно с всички други, които са гласували с него и са приели законите, са се превърнали в клетвопрестъпници!
Възниква въпросът: актове, приети от клетвопрестъпници, могат ли да пораждат правно действие?
Възниква и друг въпрос: чрез тези закони, депутатите не поставят ли значителна част от нацията в условия на живот, които да водят до нейното пълно или частично физическо унищожение? Не участват ли съзнателно в геноцида над българския народ, а нали геноцид означава престъпление, за което няма давност! Т
Примерът
На Нюрнбергския процес индустриалният магнат Алфред Круп е осъден на 5 години затвор и конфискация на имуществото, защото ползвал труда на концлагеристи срещу възнаграждение, което не им осигурява възстановяване на изразходваните жизнени сили по време на работа, следствие на което те умират от изтощение. Възражението на Круп, че е ползвал онова, което му предоставяло германското правителство, а именно – най-евтината работна ръка, не е прието от съда, защото има морални принципи. Въз основа именно на тези морални принципи по-късно е дефинирана Социалната харта, за която и депутати и политици очевидно са забравили. Като отказва правото на достойни условия на живот и възнаграждение, които да осигуряват на българския гражданин физическото му оцеляване, властта, на практика, не провежда ли неонацистка политика на геноцид?
Възникват и други въпроси: колко от парламентарно представените партии през тези 20 години са поискали отмяната на геноцидните разпоредби? Колко от евродепутатите ни през последните 12 години са алармирали Европейския парламент, Европейската комисия, Европейския съд за правата на човека, че в България се осъществява „добре планирана смъртност”?
Затова именно
„трябва да се отиде и по-нататък“.
Което ще рече „БСП за България“ да си посатви генералната политическа задача да мобилизира цялото общество с идеята да бъде спрян геноцидът? Да бъде спрян и с енергията на всички ония, които са наричани презрително „лузъри“ и „прекариат“, и които са огромната част от българския народ. Днес, никой не го е грижа за тази нееднородна маса от човешки отломки, изгубена в хаоса при демонтажа на България и нацията. Тези хора, разделени и залутани в опитите си да се спасят по единично – по „хоризонтала“ и по „вертикала“ на надеждата, могат да бъдат интегрална част от градивната маса на предлагания от „Нова Зора“ Единен народен фронт. Нарочно акцентувам върху тях, а не върху имотния слой и т.нар средна класа. Пиша за тази част от народа, защото тя е първият жертвен сноп, който пада пред дулото на беззаконието. И него никой не го слага в сметката. А нали те също са българи! И нали за нас всеки човек е важен, защото е син на България.
Имотният слой и средната класа са наясно, че в основата на всичко е възстановяването на законността. За имотния слой това е условие за просперитет и спокойствие; за „средната класа“ - това е гаранция, че няма да опознае би докрай прелестите на бездънното дъно.
От хоризонт до хоризонт
Нека обобщя: възстановяването на законността е първата крачка към възстановяване на държавността, на непосредственото действие на Конституцията.
Като пръв и най-важен говорител и пропагандатор на тази идея за спасяване на българския народ от изтребление, аз виждам ПГ на Коалиция „БСП за България“. И най-вече нейният председател - Корнелия Нинова! Не трябва да се водят повече битки на дребно и на парче, нито пък изтощаващи сражения, обикновено по сценарий зададен от ГЕРБ. От хоризонт до хоризонт тамата трябва да бъде една единствена: изобличаване на геноциданта политика, която се води срещу българския народ! И стрелба по всички цели, защото е реч за война, в името на народа! И в тази война за неговото избавление, народът непременно ще ни чуе. И ще ни разпознае. Фактите за неговата „добре планирана смъртност“ буквално са пред очите ни. Целта на цялата политическа акция е една единствена: да се покаже на този народ, че има изход, че има възможност за спасение и че тази възможност е реална, ако бъдем заедно, ако се обединим, не за „реформа“, а за смяна на геноцидната системата. Днес в Брауновото движение на хаоса тя убива едни, а утре ще довърши други. И ако не днес, ти утре ще си следващият! Затова изходът е само един: спаси се! И помогни на другите да се спасят! За да има България.
Някой може да каже, че това е утопична идея, но за голяма партия, като БСП е необходима голяма идея. А по-велика идея от спасението на българския народ и неговата държавност – няма.
Не бива да се заблуждаваме, че неверието няма да обезкуражи много от нас.
Съпротива ще има,
както имаше срещу „Визия за България“. Този значим документ беше лесно неглижиран, защото неговите отрицатели знаеха, че широката маса няма как да се възторгне от езика на икономическата проблематика. За нея много отвлечено звучат понятия, като „нова индустриализация“ и „нова данъчна система“. И те използваха точно тази психологическа нагласа в народа, който обикновено трудно възприема аргументите „за“. И той се отнесе към посланията на „Визия за България“ и „Визия за Европа“ като към „бош лаф“ и „Аллах керим“. В случая трябва да се има предвид и една неизтребима национална особеност: българинът скача като ужилен, когато е реч единствено за децата му и за неговия живот. Първостепенни по важност за него са въпросите за собствената му безопасност, крадливостта на властта и разбира се проблемите на всекидневието – дом, кола, изхранване на семейството и над всичко – изучаването на децата! Връзката между здравата икономика и подобряване на собствения му живот, както се опитваме да му ги разказваме ние, трудно стигат до съзнанието му, главно заради наслоеното недоверие в годините на преход.
Но ако успеем да покажем на народа как и от къде извира злото, ще нажежим до бяло и последния неврон в него. Бойко това и прави. Постоянно повтаря: „Комунистите и Нинова“... И не сочи аргументи.
А за аргументите срещу геноцидната политика на ГЕРБ , ние мълчим. Защо?
И до кога?
