Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Нова Зора

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА

Е-поща Печат PDF

На Веселин Ханчев


Щом те видя с паласки на кръста

и с пагони на рамена,

и с лице, покрито с гъста

мургавина,

струва ми се, че ти си оня

прашен кавалерист,

слязъл за малко от коня

след щурма на Ниш.

Струва ми се, че си разузнавача

с прост реднишки чин,

стихнал вечно в скута на здрача,

слят с пръстта на Страцин.

Струва ми се, че ти побеждава

през снарядния смъртен танц

и прегази водите на Драва,

и взе Долни Михоляц.

Струва ми се, че в Алпите беше

и когато се върна през май,

кепето ти напълни с череши

родният край…

Нищо, че си двайсетгодишен.

С устрема си поривист

тогаз двайсетгодишните пишеха

новата ни летопис.

И светът безстрашен те знаеше,

и „ура“-то ти помни века.

И победата ни сияеше

от очите ти и от щика.


 

ПЛЕНЯВАЩАТА МАГИЯ НА ИЗЯЩНОТО СЛОВО

Е-поща Печат PDF

България е земя, където във всяко кътче витае безсмъртният дух на творческото вдъхновение. Енергията, която кара сетивата да стават чувствителни към непреодолимо творческо изкушение, извира от всяко докосване до звездното небе,  от тайнственото величие на планински върхове, от смълчаните поляни, от всяка фибра на човешката душа, която разкрива великата притегателна сила на космическата хармония. Затова с право родината ни се слави като земя на Орфей. Навярно във всеки разкошен стих  живее „Орфеевото цвете” като символ на възкресението и безсмъртието. Пред мен е новата стихосбирка ”ЕСЕННО” от Венета Арахангелова. Още в първото заглавие усещам магията на поетическото сътворяване. Не случайно избирам думата сътворяване вместо творение. За авторката съм слушал от един мой приятел, който при всяка наша среща ми рецитира нейни стихове. Рецитира дори, и когато ми се обажда по телефона. Разговорите ни  започват или завършват със стих от Венета Арахангелова. За някой може да е прекалено, но за мен няма по-сериозно потвърждение от това, че творчеството на поетесата не е самоцелно, че тя като истински творец търси проекцията на величието и гласа на тайнството. Те винаги лежат под видимото, но оживяват само от дарованието на поета, когато то се е докоснало до тях.

Стихотворението,  посветено на Еледжик, най-напред привлича читателския поглед с крилатата мисъл на Георги Бенковски: „Моята цел е постигната…”, която служи за мото. И продължава с едно забележително проникновение, което превръща Еледжик не във връх, който лирическата героиня иска да изкачи, а в символ на славата и безсмъртния подвиг на духа, облъхнати с легенди и спомени:

 

Към Еледжик пъплят мъгли на талази

като страшна, черкезка, разюздана сган.

Още миг… И в бунтовния град ще нагази

кръвожадната орда на алчен султан.

 

Други стихове рисуват българския пантеон на страданието в цяла една епоха:

 

Над града, умълчан след пожара зловещ.

Още миг, още век. В безкрая самотен

все пътеки през огън. Все жарава без стон.

А на прага ми чака и цвили сиротен

на Войводата – Княз белогривият кон.

 

Отдавна съм убеден, че богатството на едно произведение не се състои в това колко пълно и пълнокръвно авторът е описал една или друга природна прелест или свое преживяване, а в това какви асоциации поражда в душата на читателя, за да го накара да почувства величието на духа и необята на мирозданието. Това е особено разбираемо в стихотворението за град Пловдив:

 

Където и да литнем по света,

над нас ще е трихълмието бяло.

За да се върнем с птичите ята

във тебе, град. Докрай. И отначало.

 

Тук не е реч за носталгично преживяване, родено от временната раздяла, а вик на дълбоко закодирано в душата ни чувство на привързаност към родното място, образът на което носим в душата си  цял живот, където и да се намираме. Много поети са писали стихове за Пловдив. Има велики образци като стихотворението на Димчо Дебелянов например. Но в случая това не е просто описание на град, който има славата на първи славянски градеж в Европа със славно историческо минало. Прочитайки това стихотворение се сетих, че преди години, в Рим, в хотел в центъра на  световня град, сънувах моето скромно родно селце, скътано в дебрите на Родопа планина. Събудих се трескав и възторжен от усещането, че съм шепа вода от едно никому неизвестно малко поточе, което напористо и жадно се стреми да се влее в големия поток на човешката цивилизация. И все пак, разпозанаваем в нейното сложно движение, като българин, чрез неумиращия дух на Орфей.

Стиховете, включени в книгата на Венена Рахангелова, имат широкия диапазон не само като пространство и време без начало и без край, а като късче от родната земя, в което е закодиран духът на подвигът на предци и герои, на легенди и предания.

Разгръщайки книгата, на всяка нейна страница читателят ще открие багрите на един неповторим поетичен претворен от яркия талант на българката, достойна дъщеря на Тракия, която живее със своите далечни и сегашни терзания по ограбеното минало, докато на хоризонта все по-често се сгъстяват мрачните облаци на настоящето, зад които се мержелее все по-неясния образ на бъдещето.

 

Такова е стихотворението Акростих на българската азбука, с което се открива книгата.

 

Аз бях на път докрай да изгоря -

Безумна, като след пиянство.

Валеше от дъгата светлина,

Горгони – долу. И непостоянство.

Докрай, докрай… А всъщност отначало -

Естествена, езична, православна.

Жена, дошла от неразкрито тайнство,

Заклинана, въздигана, желана.

И нищо нямах аз освен слова.

Йоан Предтеча гледаше сурово.

Когато падах, ръсеше вода.

Любов, надежди... На път, отново.

 

И така – от първата страница пред погледа на читателя се разкрива един многоизмерен свят, в който се сблъскват неизбистрени спомени и несбъднати надежди, но и неизтребимата вяра, че:

 

Ще ме има. Знам, че пак ще бъда.

И земята бременна е с мен.

Българка съм - дарба и присъда.

Гроб до люлка, меч до хляб свещен.

 

Любовта винаги е била коронованата царицата на поетическите възторзи. Никой друг феномен в човешкия живот не е толкова чест гост на безкрайните вълнения и терзания на душата. Но в поезията на Венета Арахангелова любовта, освен че винаги пристига с крилете на птиците като вихрушка и като благослов, живее и като непреодолим порив на нажежени до бяло страсти, защото е реч за Светая Светих на всеки поетичен дух – свободата!

 

Не можеш да завържеш ветровете!

Не можеш да ме съдиш за любов!

 

Чета стиховете на Венета Архангелова и се усещам изпаднал в плен на магическо опиянение от думи и чувства, напиращи през свежия напор на желанието за щастие. И вече започвам да разбирам своя скъп приятел, който при всеки повод, с глас вглъбен в многозначността на посланията, повтаря:

 

Земя на братята ми, на баща ми,

земя на моя род обезумял,

на свадба си, без божии камбани.

Дайре, огньове, цигани, воал.

 

Като присъда, произнесена над нас от нас самите, с пареща болка в изтерзаните души, авторката ни пренася в света на надеждите и все още възможните смели начертания:

 

Мой Балкан! Моя участ тревожна,

дай ми бяло от твоите преспи.

Връх да стана така невъзможен,

както бяла, мечтана невеста.

 

В този замечтан свят Венета Архангелова ни връща към реалния живот, в който бродим като пътник, загубил следите на своите предци:

 

Мълчи светът, от немощ обеднял.

Не вижда и не чува. Нискочел е.

Една цигулка, един сляп роял.

Звезди. Зеници.

Небеса. Бочели.

 

Четеш, пренасяш се от свят в свят с насрещни ветрове и фалшиви послания, с неизпълнени никога обещания, с оглушаващи предизборни фанфари и чуваш гласа на собствената си съвест, слят с тревожния глас на поета:

 

Усещам как земята ми трепери

от толкова нозе необуздани,

които искат с Господ да се мерят,

а стъпките неясни са и кални.

 

Непримиримостта на душата, съпротивата на разума, дързостта на мечтата това е светът на този самобитен талант, който според думите на Окуджава „пише както диша“, който не търси високи трибуни и бляскави  светлини на прожекторите, който може да остане глух за празнословия и бездарни комплименти. Но може да бъде неизказано щастлива и удовлетворена, когато научи, че някъде многобройни ценители на поезията повтарят нейните стихове на сън и  на раздумки. И някъде над тях, над суети и прозрения се възправя, като коректив и присъда за разделното време, духът на Войводата, часът когато „Чужбината ни е любов и вяра”; когато самата природа като в картина на Айвазовски,дава отговор на оловното битие на нашия делник, поетесата ще напише:

 

И ето – в миг, небето се пропука.

И ето – в миг, земята се смали.

Потопът ли на покривите чука?

На благото дъждът ли ще вали?

Затварям последната страница на новата стихосбирка на Венета Арахангелова  „Есенно” и вместо умора от напрегната емоционална възбуда, усещам как нейният свят става и мой: тежнения и терзания, които и аз съм преживял, и които съм чувствал като усещане за светлорозовата зора на настъпващия ден, успях да намеря в тази книга,  която ражда нови надежди и нова вяра, за нов хоризонт, над който слънцето се въздига.

 

Несъмнен е поетичният талант на Венета Арахангелова. Новата й книга е забележително постижение на съвременното поетично творчество. Тя съдържа в себе си особената широта на погледа, изяществото на изказа и дълбочината на прозрението, въплътили магията на българското слово. Тези непреходни признаци на истинския талант, са съчетани в хармонично единство. Както великолепната картина на художника, обединява в себе си хармонията на цветовете, въплътени в посланието на таланта, така и душата на Венета Арахангелова превръща ведростта на преживения живот в нова надежда и ново начало.

На добър път и до нови стихове.


 

 

„С ВЯРА ВЪВ ДОБРАТА СИ СЪДБА…“

Е-поща Печат PDF

„И шепот, и вик“ се нарича новата стихосбирка на Борислав Владиков от поредицата „Български поети за земята“ на фондация „Земята и хората“, издадена от „Мултипринт“, С., 2019 г. За книгата и автора й в предговора Димитър Златев отбелязва: „Той приема живота в неговата сложност, без да го разкрасява и да се примирява с неправдите. Той не е аскет и мизантроп, а пълноценен представител на българския югозапад. Не случайно в един стих разкрива магията: „Мъртви възкръсват, когато запеем“, за да възкликне веднага: „Ах, че е хубав животът жесток!“ Като чувствителна антена поетът откликва за всичко в нашия тревожен и нехармоничен, грозен и несправедлив свят. Може някой да не приема всичко от неговото верую, но никой не може да го упрекне за малодушие и безразличие, нито за „еснафско самодоволство.“

Веднага искам да отбележа, че в голямата си част сборникът представлява възторжен химн за българската природа. Струва ми се, че в последните години нейни певци са предимно авторите от зрялата творческа генерация. Техните млади следовници, с редки изключения, обръщат повече внимание върху случващото се в града и това е разбираемо. Самото ни битие отдавна е подчинено на алиенацията с акцент за случващото се в големия мегаполис. Сред грохота на уличния делник и задъханите сиви тълпи, в които човеците са устремени най-вече към късчето хляб, политическите зрелища и празните обещания за слънчево утре. Природата трайно отсъства, или е само щрих и в писанията на т.нар. модернисти, за които бягството от реалните дадености на обществото е явна закономерност. Но планините, морето, земната шир, горската мамеща пустош съществуват и намират място в песните на утвърдени наши лирици, сред които е и Борислав Владиков. Именно природата е онзи център в новата му книга, около който гравитират всички и всичко. Тя е безгрешният рай, в който личността може да преоткрие смисъла на живота и да съзре нови посоки за извисяване на собственото „аз“. Далеч от мимолетни щения, измамни радости и дребни дрязги със себеподобните. Да се потопи в хармонията, дадена ни от Всевишния с една едничка цел: да бъдем нейни подобаващи съжители, черпещи от мамещата й необятност разум, доброта и сила за полезните неща:


Цветята над планинските скали

ухаят с безразсъдни аромати.

Над тях безмълвен, звезден дъжд вали.

Небето коленичи пред земята.


Припляскват кротко бистри езера.

Козли надменни пият тишината.

Тъмнее в мрака тъмната гора

и връх след връх надскачат се нататък.

„Хармония“


На този фон грее с красотата си старият Мелник. Виното в бъчвите кипи и прекипява, а мъжете пеят песни за стари времена, когато всичко е било друго и някак познато, завещавано от рода на новите му продължения.


Тук е и гордата българска история със светлите ликове на своите герои: „Разпятие Климентово“, „Молитва към Паисий“, „Смъртта на Гоце“, „Морякът“, „По Божия воля“… Хора-икони, над които превратностите на епохи и временни доктрини нямат никаква власт. Да, природата е свидетел на всякакви случки и събития, Пирин и Рила са закриляли комити, слушайки стъпките им по тайни пътеки днес - тук, утре  - там. А песните за тях и железния им героизъм се носят над Охрид и Преспа, в Струга и Банско, спомнят за сражението на Питу Гули и неговите четници на „Мечкин камен“, а и само там ли България е давала свидни жертви?…

А днес? Как е днес у нас в ХХI век?


Във абсурдната наша злощастна държава

да е рицар човек – носи много тъга.

Някой все я купува.

Други все я продават.

Трети бягат,

щом идват вълни към брега.


Само Ти си, която единствена може

да ме върне към нов ренесансов живот.

Но ми трябва леген на главата да сложа,

за да бъда със нещо и аз Дон Кихот.

„Родино“


Борислав Владиков притежава остра социална наблюдателност и от взора му не се изплъзват редица негативни моменти, съществуващи у нас. Преди всичко – обезлюдяването на селата, в които се мяркат само набраздени от времето старчески лица. Детският смях по улиците им отдавна е заглъхнал и е химера надеждата, че някога ще се завърне отново. Толкова по-силен е споменът на поета за своето си детство. За милите образи на баща и майка. За неповторимия аромат на разорана угар и жътвата в маранята на жарък летен ден. Всичко е отдавна отминало в небитието на друга епоха. По-трудна може би, но и някак благодатна със сплотеността на людете – млади и стари, живеещи под един покрив и изповядващи едни и същи морални ценности. И това е минало! Защото заякналите крила на новите поколения днес се реят някъде по света. Търсят своите истини по чужди краища, а в останалите празни къщи властва единствено самотата. Докога? Неизвестно. Над цялата държава криле е разперило отчуждението, братската любов не съществува. Едничката надежда на поколенията е в мълчаливите пътеки, водещи „за нататък“. Прокудени не от зъл враг, а от бездушието ужким на свои. Отдавна забравили думата патриотизъм и ниско свели чела пред призрака на охолството и собственото си добруване. Резултатът е повече от тъжен:


Няма ги само децата ни. Те са

някъде нейде далече от нас.

Интернет, скайпове и есемеси

или прелистван световен атлас.


В нощите тъмни безсънно самотни

майки, замислено свели глави,

галят не внуци, а мъркащи котки.

В двора искрят просълзени треви.

„Безсънни“


И все пак остават българската природа и българската земя – тях никой не може да ни отнеме. Може пък да се случи чудо? Може управниците да се събудят от жестокия си егоизъм и да поведат страната ни към слънчево бъдеще. Тогава ще се върнат и децата, а най-малките ще научат родния си език. На който са говорили техните родители, когато на свой ред са били невръстни рожби. В селата по празник да гърми от хорска гълчава и от градовете да дойдат скъпи гости. Не, това са само празни надежди. Миналото затова е минало, защото не може да се върне. То е само спомен – в пожълтяла снимка, в писма, накапани от сълзи, в нечии овехтели играчки, станали също така непотребни, както и старците, дето ги съхраняват. Защо? За кого? Как за кого? За надеждите, че нещо ще се промени и порасналите, дошлите си отново стопани, пак ще ги вземат в ръце с усмивка. Не, това са само блянове на един стапящ се народ – с чудесна природа и героично минало, ала без настояще и бъдеще, скрито през девет земи в десета. Може ли някой да го предскаже или още не се е родил?

Много още и все така актуални са темите в иначе малката по обем книга на Борислав Владиков – сполучливо съчетание между пейзажна лирика и гражданска поезия. По страниците й читателят неминуемо открива и себе си. Оглежда се в битието си и преоткрива природата като ненакърнима обетована земя, можеща да го примири сам със себе си. Да изтрие, макар и временно, гризящите го терзания и съмнения за смисъла на живота. За истинските морални ценности и за българското, което ярко свети и в най-безнадеждния мрак. Убеден съм, че прочитът й ще ни направи по-мъдри и добри българи, ценящи Родината и всичко, свързано с нея. А към това се стреми всеки достоен автор, нали?


 

ЧУБАЙС КАТО СИМВОЛ НА ОГРАБВАНЕТО НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Не е възможно народа да бъде лъган дълго. Съществува някаква обща народна памет, има някакъв народен смисъл. И народът дава своята оценка. Отбелязва за себе си и за следващите поколения политическата фигура, събитие или действие. Оцветява ги с черна или бяла боя. Оттенъците не са за народа. Народът запомня даден политик или със знак „плюс“, или със знак „минус“.

А ако той мима „минус на плюс“, то такава фигура напуска народната памет. И след няколко десетилетия от този общественик не остава нищо, освен някоя изречена фраза. Пример за това е Дмитрий Шепилов, деец от епохата на Хрушчов и Брежнев. За него в народната памет остана само една фраза: „...присъединилият се към тях Шепилов“. Към кого се е присъединил, как свършва всичко това - малцина знаят, а след 50 години и тази фраза ще изчезне и другарят Шепилов ще живее изключително в паметта на енциклопедиите и справочниците.

С Йосиф Сталин ситуацията е диаметрално противоположна: народът помни и уважава Сталин. Същият този народ, който по негово време минава през колективизацията, индустриализацията, чистките, минава през страшните поражения на 1941 година, преминава през половината Европа до Берлин. Народът е простил на Сталин своята болка и загубите, запазвайки уважение към сталинската твърдост, сталинското безсребрие и величието на СССР от сталинската епоха.

По отношение на Анатолий Борисович Чубайс народът отдавна е решил за себе си. Още приживе Чубайс е успял да стане символ на мошеническата и грабителска приватизация на народното имущество, и той ще остане като такъв символ завинаги. Може би няма толкова непопулярна фигура в Русия като Чубайс. Лидер на антирейтинга, шампион по антипатия. И ето че фамилията на Чубайс отново светна в новинарските емисии: „Защо обществото не разбира Анатолий Чубайс“. Водеща публикация в „Яндекс“ е: „Чубайс обвини руснаците в неблагодарност към олигарсите“.

Какво се е случило?

„Руското общество, в моето разбиране, е дълбоко инфантилно, то за 25 години не си направи труда да каже „благодаря“ на бизнеса, веднъж за всичко, което бизнесът е направил в страната,“ - казва Чубайс.

„Той (бизнесът) отново построи страната. Той възстанови безнадеждно рухналите съветски предприятия, той върна на хората заплатите, той напълни бюджета с пари. Той създаде източниците за това, интелигенцията да получава средства за поддържане на културата, науката, образованието.

И всичко това го направиха тези, когото обществото нарича олигарси - а друга дума за обозначаването на едрите предприемачи даже не са измислили“.

Ето това заяви Чубайс - и новините се изпълниха с „любов“ към този персонаж. Позицията на Чубайс е ясна - нея често я озвучават олигарсите, либералите, дейците от 90-те години от чубайсовата реколта - народът в Русия, един вид, не е правилният. Неблагодарен е. Не е разбирал, не разбира и едва ли ще разбере това благо, което са му донесли Чубайс и неговите довереници.

А пък мен ме заинтересува такъв въпрос - а защо изведнъж Чубайс реши да говори от името на едрия бизнес? Защо той решава да говори като морализатор, предизвиквайки остър пристъп на раздразнение на милионите руснаци, насочено към „едрите предприемачи“?  Нали е очевидно, че след думите на Анатолий Борисович, тези хора, за които „друга дума не са измислили“, народът ще ги възненавиди още повече - тук зависимостта е пряка, линейна.

Веднъж попитали Йосиф Бродски: как се отнася към колхозите - за или против? „А как към колхозите се отнася Евтушенко?“ - попитал поетът. „Той е против“ - отговорили на Бродски. „Е, щом Евтушенко е против колхозите, значи аз съм за“ - решително отговаря бъдещият носител на Нобелова награда за литература.

С Чубайс се получава именно така - щом той защитава някого - значи ние сме против него и против тези, които Чубайс защитава.


Не е сложно да намерим

биографията на Анатолий Борисович.

През 1977 година той завършва Ленинградския Икономическо-инженерен Институт (ЛИЭИ) „Палмиро Толиати“. През годините 1977-1982 пак там работи като инженер, асистент, от 1980 до 1990 година е доцент.

ЛИЭИ — това е Ленинградския Икономическо-инженерен Институт „Палмиро Толиати“. Аз също съм учил в това висше учебно заведение, завърших го през 1991 година. Нито съм виждал, нито съм чувал за Чубайс там - своята преподавателска дейност той води в друга сграда.

В навечерието на крушението на СССР Чубайс започва своята кариера на чиновник - през 1990-та Анатолий Борисович става заместник-председател на изпълкома на Ленсъвета, през 1990-1991 година е първи заместник-председател на изпълкома. От юли 1991 година е главен икономически съветник на Анатолий Собчак, кмета на Петербург.

Само след няколко месеца Чубайс прави голям скок към Москва, в министерско кресло - от ноември 1991 година е председател на Държавния комитет на РФ за управление на държавното имущество (ГКИ). По този начин той става главен „приватизатор“ на Руската Федерация - през 1992 година започва онази същата печално знаменита програма, в резултат на която, по думите на Чубайс, всеки руснак е трябвало „да получи ваучер за два автомобила Волга“.  За пет години са издадени 150 милиона приватизационни чека - нито една история за получаването на „Волга“ никъде и никъде не се наблюдава.

Откровението

Самият Чубайс се изказва относно миналата приватизация по следния начин, по-добре не може и да се каже.

„Приватизацията има много недостатъци: и икономически, и политически, и социални. Но тя има едно достойнство - тя се състоя. И това достойнство струва скъпо. В крайна сметка, това е по-добре, отколкото обоснована, ефективна във всички отношения и безпогрешна като модел приватизация, която остава като модел“ - твърди Анатолий Борисович.


Защо е трябвало прибързано да се провежда „сурова и недоработена“ приватизация, защо безпогрешният модел е трябвало да си остане само модел, тогава Чубайс не казва. По-късно казва - сиреч, ние не се занимавахме със събирането на пари, а с унищожаването на комунизма!

И не е било нужно да обяснява - народът го разбра и без думи. Ето при нашите съседи, в Китай не е имало никаква приватизация, затова и достойнствата там са съвсем други. Чубайсовата приватизация има само едно достойнство - тя се е състояла, а китайският модел предлага ръст на икономиката и тежест на Китай като световна държава, която не се отказва от своята история.

Но да се върнем към биографията на г-н Чубайс.

От 1993 година той започва и кариерата си на политик - става депутат в Думата. След което през целия си живот Чубайс ще бъде или просто чиновник, или чиновник от политиката.

Длъжностите, които заема винаги са ключови и основополагащи. Именно той координира финансирането на избирателната кампания на Борис Елцин на изборите през 1996 година. След победата Анатолий Борисович оглавява Администрацията на президента. А година по-късно, през 1997 година, Анатолий Чубайс е назначен за министър на финансите на Руската Федерация. През 1998 година той оглавява  РАО „ЕЭС России“ (Руско акционерно дружество „Единна Енергийна Система на Русия“) и започва да „реформира“ единната енергийна система на страната. Резултатът от тази реформа е видима за всеки от нас, когато си плащаме сметките за електричество. Забележително е, че самият Чубайс, на страниците на либерален вестник, привежда аргументи в полза на своите действия все в същия поразителен стил „учението на Ленин е правилно, защото е вярно“.

Ето какво пише той: „Главната цел на реформата бе осигуряването на инвестиционния тласък“.

Това е неочаквано - ние мислехме, че целта на реформите е намаляването на разходите и цените, ръста на производството на електроенергия. Не, оказва се, че „тласъкът е целта“. Инвестиционният! При тези действия и тази фразеология у народа се изгражда впечатлението, че „тласъкът“ обикновено се случва в Лондон, и обикновено след кражбата на държавни средства под формата на „реформи“.

„Преди десет години, през юни 2008 година, завърши най-важният етап на реформата на електроенергетиката на Русия - реорганизацията на РАО „ЕЭС России“. Отрасълът, считан за нереформируем монопол, контролиран от държавата, започна да се превръща в пазарен, основаващ се на конкуренцията и частната собственост“ - твърди реформаторът.

И какво даде вашата „реформа“? „Монополът - това е лошо“ - винаги ни учат „пазарниците“ като Чубайс. Може би, след унищожаването на монопола паднаха цените?

„Що се отнася до населението, то ръстът на цените за електрическа енергия през 2017 година, сравнено с 2008 година, е 107%, а нивото на потребителските цени за същия период е нараснало с 94%. По този начин, средногодишното повишение на темповете на ръст на цените на електроенергията за населението, в сравнение с инфлацията, е 1,2%“ - радва се Чубайс.

Те ти, булка, и Чубайсовден!

Оказва се, че след пазарните реформи за десет години цената на електричеството се е удвоила! Леле! А Чубайс изобщо не желае да види факта, че потребителските цени растат след ръста на цените на електроенергията, а именно електричеството и бензинът са двигателите на цените на всичко по света, в частност на територията на Русия.

А ние ще кажем: благодарение на „реформата“ на Чубайс цените на всичко в Русия постоянно растат - и краят на всичко това се не види.

„По данни на OECD (отчита се паритета на покупателната способност) през 2016 година нивото на цените за електроенергия в Русия е с 12% по-ниско от САЩ, с 65% по-ниско от Франция и повече от три пъти по-ниско, отколкото в Германия“ - уверява ни Чубайс.

Ето този метод винаги ме поразява: вземат се данни от някаква западна агенция и се опитват да убедят народа ни, че живее добре. Не разбира глупавият, какво щастие му е донесъл Чубайс. Не, народът всичко разбира - затова и ненавижда Чубайс като никого другиго.

„Анализът ни потвърждава, че през последните десет години няма никакви катастрофални ценови последствия от прехода към пазарно ценообразуване“ - казва великият реформатор.

Тази последна точка поразява изобщо. „Няма катастрофални последствия“ - значи реформата е успешна. Ето това е логика. А положителни движения има ли? Няма. Защо тогава беше нужно да се прави „реформата“?

Ще отговворя защо - за да бъдат предадени мощностите за производство на електроенергия в ръцете на западните компании.

И Западът е благодарен на Чубайс.

„Анатолий Чубайс има право да гласува от името на около 35% от акциите на РАО, принадлежащи на чуждестранни компании. Акциите съществуват под формата на американски депозитарни записи (ADR). Номинален притежател на ADR е The Bank of New York. А съгласно договора между РАО „ЕЭС России“ и Bank of New York право да гласува от името на притежателите на ADR еднолично принадлежи на председателя на РАО. Съвкупният обем на контролираните средства е 3,25 милиарда долара“ - по информация на вестник „Коммерсант“.

Само че един въпрос не може да ме напусне: какво отношение към бизнеса има Чубайс?

През целия си живот е продавал, а по-точно, раздавал на нужните хора държавното имущество. Занимавал се е с политика, бил е чиновник. Разпилвал е единната енергийна система на страната.

По-добре е да не говори от името на едрия бизнес - да не ядосва хората. Защото народът разбира. И помни всичко.


Превод от руски език Гияс Гулиев


 

„МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ“

Е-поща Печат PDF

Аз съм момиченце. Идвам отрано.

Аз спирам и чукам на всяка врата.

Ала не мога пред вас да застана,

че мъртвите нямат лице за света.


Чуйте – във град Хирошима загинах.

И десет години след моята смърт

аз си оставам на седем години,

че мъртвите малки деца не растат.


Миг. И очите ми станаха слепи,

косата ми пламна и гръм връхлетя.

И станах на пепел, на шепичка пепел,

и вятър отвя надалеч пепелта…


Чакам ви. Чакам да чуете вие –

не искам за себе си нищичко аз.

Аз изгорях като листче хартия –

не мога си взе и бонбонче от вас.


Леличко, чичко! Стоя пред вратите

и чакам за подпис. Ще чакам до край.

Чакам да няма дечица убити,

децата да казват: „Бонбонче ми дай!”


Превод от турски: Блага Димитрова


 


Страница 262 от 319