Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Битките за историята и историята на социализма в България

Е-поща Печат PDF

Перестройката в СССР и началото на българския преход започнаха с преоценката на социализма и зададените тогава интерпретации имаха ключово значение за неговото възприятие след това.
Горбачов обяви, че социализмът се нуждае от „повече демокрация”. И тъй като лозунгът беше също и за „гласност”, се очакваше, че чрез тази „гласност” ще се извършат открития, които радикално ще преначертаят историята на социализма. Тази история ще бъде освободена от идеологически изкривявания и ще бъде написана такава, „каквато е”.
В палатковия „град на истината” в центъра на София през 1990 г. стотици хора лежаха, искайки „истината”, но резултатът в крайна сметка се оказа нещо съвсем различно, нямащо нищо общо с “истината”.Добре известен парадокс на всяка голяма промяна - хората преследват едни цели, но се получава нещо съвсем различно.

Непосредствено във физическия смисъл на думата историята на „градът на истината” завърши с най-големия палеж и в новата българска история - подпалването на Партийния дом.В интелектуалния смисъл на думата това, което последва, е съвсем не „голата” и освободена от идеологически пристрастия истина, а много по-идеологизирани и пристрастни, служещи на злобата на деня, изкривявания на тази история.

 

Извърши се тотална идеологизация, макар и с обратен, антикомунистически знак на тази история, и всяка от новопоявяващите се политически сили - от променящата се БСП до СДС и другите формации, дефинираха себе си преди всичко чрез пренаписването на историята на социализма. Правейки своите преписи, легитимираха политически и идеологически себе си пред гражданите. Тоталната идеологизация на мисленето за историята в периода 1944-1989 г. послужи като основен инструмент за властова делегитимация на този период и на неговите властови носители и налагане на нови политически идентичности и свързани с тях властови права. Става дума не за академични дискусии, а за алтернативни истории на периода между 1944 и 1989 г. Колкото повече се роят политическите сили и колкото по-многообразна и разноречива е БСП, толкова по-различаващи са тези истории.
В дискурса, оправдаващ правото на политическо съществуване и власт на тези, които се дефинират като десни политици и идеолози, социализмът се превръща в “черна дупка”, в “сляпа улица” в нашата история, в грешка и „отклонение от историята”, „от цивилизацията” и пр. Не битките за различното бъдеще, както е било преди това през целия 20 век, а ожесточените битки за миналото, и на първо място за периода между 1944 и 1989 г., определиха властовата архитектоника в българското общество през последния четвърт век.
Интерпретациите на миналото са основен инструмент за формиране на политически идентичности и властови легитимации в периода на прехода. Чрез съответния език и агресивно налагани идеологеми на интерпретация на периода на социализма в публичното пространство се осъществява и досега морално оправдание на българския преход към капитализъм, независимо от неговите катастрофални резултати.
Няколко са дискурсивните прийоми на сатанизиране на този период.
Първо. Включване в публичен оборот при идентифициране на този период на понятието „тоталитаризъм”, което семантично е наложено като родово понятие на две други понятия - „комунизъм” и „фашизъм”, т.е. чрез него предходният период се идентифицира с фашизма и нацизма, които традиционно в българското публично пространство имат силно негативни конотации. Така тези конотации не само се пренасят и към предходния период, характеризиран като „комунизъм”, но се иска по аналогия същите репресивни мерки срещу свързаните с него, каквито имаме след Втората световна война срещу представителите на фашизма.
Второ. Характеризиране на българския социализъм през периода до 1989-а като „комунизъм”, въпреки че той не се самоназовава така, а „комунизмът” се вижда от него като бъдещо състояние, освободено от всички недостатъци на настоящето. По този начин обаче се делегитимира не само предходният период, но и неговите сакрални пространства, неговите цели, идеали, т.е. имаме тотална негова сатанизация.
Трето. Явления, характерни за ранния период на преход към социализъм в края на 40-те и 50-те години на 20 век, които имаме при всеки революционен преход, се пренасят към целия период и системата изобщо и чрез тях се характеризира така нар. комунизъм, като в негов символ се превръщат например трудово-изправителните лагери. Типичен пример в това отношение бе прословутата „карта с черепите” преди изборите за Велико народно събрание от 1990-1991 г.
Четвърто. Невероятно раздуване на цифрите на убитите в периода след непосредствено след 9 септември 1944 г. и първите години след това, на наличието на трудови лагери за началния етап на социализма. Тези цифри се движат в порядъка от няколко стотици до десетки хиляди у крайни антикомунисти, например като Диньо Шарланов.
Пето. Манипулативна преценка на потреблението през периода на държавния социализъм, което се разглежда през призмата на предлагането на съвременния консумативен капитализъм. Казва се например, че нямало достатъчно банани, пускали ги по празници или имало дефицит на определени стоки. При това се правят поне три манипулации. Най-напред, пренебрегва се фактът, че става дума за система, която реализира догонващо развитие за сметка на експортно ориентиран растеж и ограничения във вноса и потреблението, за да може да увеличи темповете на растеж, а причината съвсем не е, както се внушава, че не са могли да бъдат произведени тези стоки. На второ място, преценката се прави на основата на предлагането на стоки, а не на основата на реалното потребление тогава и сега. А ако се направят сравнения за реално потребление, ще се открие по основни стоки за храна и живот, че потреблението и днес е по-ниско отколкото преди четвърт век.
И на трето място, изтъква се наличието на стоки, които са резултат на последващото развитие и се сравняват с тогавашни артикули - например днешните компютри се сравняват с някогашните компютри “Правец”, за да се покаже колко изостанала била тогава системата, а реално България тогава е само няколко години след най-развитите в електрониката.
Шесто. Рязко стесняване и безочлива манипулация с понятието за свобода и обявяване на днешния период за “свободен”, за разлика от периода на социализма. При това свободата днес се разбира главно във формалния смисъл на липса на ограничения да си кажеш мнението, свобода на медиите и на създаване на различни политически партии. На предно място се извежда така нар. негативна свобода, липсата на препятствия от страна на държавата за едни или други действия и тотално се пренебрегва едно много по-важно значение на понятието за свобода - позитивната свобода, свободата да постигнеш едни или други цели. Пренебрегва се фактът, че за 20 години капитализъм огромната част от хората в България загубиха своя предишен социален и икономически статус, и то в низходяща посока, докато за времето на социализма милиони хора промениха радикално своята позиция, и то в позитивен смисъл – отидоха от селата в градовете, получиха образование, станаха инженери, лекари, учители, имаха качествено и безплатно образование и здравеопазване и т.н. И това е реална и много по-значима свобода.
При социализма нямаше бездомни и просещи по улиците деца и това също е несвобода – страшна несвобода. Роби и несвободни днес са между 3 и 5 хиляди деца, които живеят в България на улицата. Дали има свобода в днешна България, която поради нищетата и разпадните процеси е на второ място по детска смъртност в Европа? Дали има свобода за децата в едно общество, в което хиляди живеят в домове за сираци, изоставени от родители, които нямат средства да ги гледат? Дали има свобода, ако между 25 000 и 45 000 деца отпадат годишно от училище, до голяма степен поради финансови причини? Роби и несвободни са днес 450 000 роми в гетата на днешния мутренски български капитализъм, десетките хиляди ровещи в кофите за боклук, милион и половина души, които нямат здрави осигуровки, над три милиона, които са на границите на бедността. Всъщност броят на живеещите в нищета в съвременния свят като цяло днес е неизмеримо по-голям от тези, които живееха в нищета, бедност, глад през 1848 г., когато Маркс написва “Комунистическия манифест” - в света на днешния глобален капитализъм, обявяван за “края на историята”, за най-доброто възможно общество всеки ден от глад или причини, свързани с глада, умират 24 000 души.
И накрая, всички, които сатанизират предходния период, си затварят очите за престъпленията, уникалния по мащабите си грабеж и катастрофалните по разрушителните си размери следствия на втория български капитализъм. Всички тези манипулации са насочени в посока на делегитимация на предходния период и защита на сегашния бандитски капитализъм, на всичките престъпления, корупция, предателства и унищожение на човешки съдби, до които той доведе. В продължение на повече от две десетилетия в битката за миналото се извърши гигантско промиване на масовото съзнание, създадоха се трайни антикомунистически идеологеми, скриващи гигантската несправедливост и несвобода на днешното общество.
Във всеки случай именно тази сатанизация, делегитимираща предходната система и наложените с нея представи за “черното комунистическо минало” дадоха възможност милиони хора да бъдат тласнати в съвсем нова посока - тази на днешния брутален капитализъм, премазващ човешки съдби и живот в мащаби по-големи от всякога в историята. И продължаващата битка, налагаща доминиращо негативни характеристики на социализма, е основен инструмент за легитимация на днешните либерални и неолиберални политики, за оправданието на битието на купчина днешни мутри и олигарси, разчитащи на неолибералното промиване на съзнанието на милиони хора, благодарение на мощта на идеологическите апарати, с които разполагат. Именно затова и алтернативни интерпретации на този период са много важни.
Сред първите по-сериозни академични опити за по-спокойно и дистанцирано осмисляне на този период са няколкото издания на книгата на Искра Баева и Евгения Калинова „Българските преходи”.Стремеж за едно по-обхватно, мащабно и цялостно осмисляне на тези години е и вторият том от тритомното проучване на Центъра за исторически и политологически изследвания „Изследвания по история на социализма в България 1944-1989” (София, Фондация „Фридрих ЕБЕРТ” – ЦИПИ, 2010). В него на 840 страници и в 18 раздела са събрани разработките на 12 наши историци, като съставител е младият историк Евгений Кандиларов, а редактор Таня Турлакова. Изследването е направено от професионални историци, но неговото структуриране не е на хронологичен, а на проблемен принцип, като са изведени 16 най-важни области, в които се въплъщава историята на социализма. Това не е случайно, като се има предвид, че амбицията не е да се прави цялостна история, а история на социализма, макар отделянето на едното от другото да е сложен теоретичен проблем. Вероятно в едно следващо издание биха били включени и философ, политолог, социолог, защото историята е не просто факти, а и интерпретации, а те предполагат съответни теоретични модели, които никога не са работа само на историци, но и резултат на интердисциплинарни усилия.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар