Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЕПОПЕЯ, ПЪЛНА С ГЕРОЙСТВО И СРАМ

Е-поща Печат PDF

Я кругом и навечно виноват перед теми,

с кем сегодня встречаться я почел бы за честь.

Но хотя мы живыми до конца долетели,

жжет нас памят и мучает совесть,

у кого, у кого она эст.

Владимир Висоцки, „Песня о летчике”

Седмица след честването на 140-ата годишнина на българското Освобождение, в реч, произнесена в Сакария, на 11 март, пред делегатите и гостите на 6-ия редовен конгрес на областната структура на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), турският президент Реджеп Ердоган описа „душевните граници” на турското отечество. Те не съвпадали с физическите граници на свилата се на 780 хиляди квадратни километра днешна Турция, а включвали всички места, в които живеят негови братя”. Включително Босна и Херцеговина, Косово, Албания, Македония, Сърбия, Черна гора, Западна Тракия, Крим, България и Румъния.

“Ние, каза Ердоган на присъстващите на форума, предаваме своите разговори на братята на Сакария - Сараево, Скопие, Ксанти, Гюмюрджина, Кърджали, Призрен, Прищина и Мостар. Чрез вас изпращаме поздрави на всички потиснати и угнетени наши братя извън родината, които са вперили очи и сърца в нашата страна и се молят за нас и за успеха на Турция. Винаги го казвам: нашите физически граници са едно, а съвсем друго са границите на сърдечния ни свят. Турция не означава само територията от 780 хиляди квадратни километра, в които се е свила родината. Ако половината от сърцата ни са Истанбул, Диарбекир, Трабзон, Анталия и Измир, другата половина са Халеп, Киркук, Ерусалим, Санджак, Бухара и Урумчи. Колкото сме ангажирани с проблемите на Одрин, Йозгат и Ерзурум, толкова се безпокоим и от притесненията на нашите братя в Крим, Кавказ, Туркестан, Африка и Южна Азия. Колкото се трудим за нашата страна и народ, толкова се борим за потиснатите по четирите краища на света”.

 

Мизерната цел

В навечерието на срещата на върха ЕС-Турция във Варна, подобно изявление прилича повече на ултиматум, отколкото на знак за помирение с Европа, която приготви още 3,5 млрд. евро заради бежанците в Турция. Независимо дали срещата във Варна ще се състои, или не, на 26 март България трябва да отбележи 105-годишнината от превземането на Одринската крепост през 1913 г. Да видим дали управляващите от ГЕРБ и ОП няма да забранят честването на Деня на Тракия, заради височайшия гост от Анкара? Ето докъде ни доведоха извиненията по повод на „възродителния процес”, поднесени в различно време от двама български президенти – Желев и Стоянов, и двама премиери – Костов и Станишев. Извинения от турска страна за „османското присъствие” нито сме искали официално, нито се надяваме да получим. Обаче нашите политици умират да се извиняват от името на целокупния български народ, без да са го питали. И съответно, да го товарят „политически коректно” с историческа вина, за която би трябвало да отговарят политиците, управлявали в конкретни исторически епохи: преди и след 9.IХ.1944 г. Мизерната цел на нашите политически въжеиграчи - да спечелят гласовете на определени етнорелигиозни, културни или „джендърни” малцинства, явно си заслужава усилията. Историята обаче не раздава само слава и безсмъртие, а и позор. А българската, както пише Вазов, е „епопея пълна с геройство и срам”. Затова оценките на историческите събития нерядко са гарнирани с тенденциозност, лицемерие и двойни стандарти.

Показателно в това отношение е предпазливото отношение на днешния „политически елит” към геноцида над арменците и българите в Османската империя, контрастиращо силно с отношението им към Холокоста на евреите по време на хитлеристката окупация на Европа. Българският парламент отмина с пренебрежение предложението на Тракийската организация 26-и март да се отбелязва като „Ден на Тракия”, както и това на ПП „Атака” 17-и май да бъде отбелязван като ден на българския геноцид. А що се отнася до арменския геноцид в Османска Турция, той биде признат с половин уста, така че да не се обидят турците. Само дето не го нарекоха, както прави Анкара, „събитията от 1915 година”! В приетата от Народното събрание декларация терминът „геноцид” беше заменен с по-неутралното „масови убийства”. Да не вземе, санким, да се разсърди Реджеп Тайип Ердоган и да отвори шлюзовете на мигрантския и бежанския поток през България към Западна Европа.... Но ако това ще ви утеши, парламентите на Израел и Сърбия направо отхвърлиха внесените законопроекти за признаване на арменския геноцид. Според турските медии Кнесетът в Израел го бил отхвърлил, за да не развали добрия алъш-вериш с Турция. И за да не засенчи отбелязването на арменския геноцид възпоменанието на Холокоста. А защо в тази мръсна игра се заплете сръбската Скупщина - това е енигма. Може би защото Ердоган включва и Сърбия в „сърдечните граници” на Турция?

Един ден след речта на Ердоган в Сакария

приятелят му Бойко Борисов, премиерът на страната, която председателства временно Съвета на ЕС и която някои смятат за достойна за Нобелова награда, понеже е спасила от пещите своите 48 000 евреи, участва във възпоменателна церемония в Скопие. Проправителствените медии подчертаха, че Бойко е първият български политик, който отдава почит на загиналите македонски евреи. Вестниците „Стандарт” и „Монитор” дори го сравниха с канцлера на Западна Германия Вили Бранд, който през 1970 г. посети Варшава и поднесе извинения заради престъпленията на германските нацисти.

Церемонията в Скопие беше организирана по случай 75 години от депортирането през 1943 г. на 7 144 евреи от днешна Македония, които, заедно с депортираните от Беломорието и Западна Тракия евреи стават 11 343 души. Тогава тези територии са предоставени на България, за да ги администрира, не да ги присъедини към себе си. Въпреки това монархистите се оказали по-големи роялисти от царя, наричайки Борис Трети „Цар Обединител”. А той присъединил към България единствено Южна Добруджа, която изгубил през 1913 г. баща му Фердинанд в резултат на Междусъюзническата война. При това, връщането на Южна Добруджа станало със съгласието на Хитлер и Сталин. Ерго, и двамата е трябвало да бъдат обявени за „обединители” на българите.

Както и да е, очакваше се в Скопие Борисов да се извини – пак от името на българския народ, затова, че не сме успели да спасим и македонските евреи. Вместо това, той „се поклони” на българския народ затова, че се е изправил срещу нацистката машина и е спасил 48 000 „свои” евреи. След това квалифицира като пропагандна провокация въпроса на македонски журналист: толкова ли е трудно да кажеш „извинете” за неспасените от пещите в Треблинка и Аушвиц македонски и беломорски евреи? Казано с други думи, Борисов оневини цар Борис Трети и неговото правителство, което било направило възможното в дадените исторически условия. А истината е, че тогавашните управници на България не са искали да спасяват тези нещастници. Напротив, подготвили са депортирането и на евреите от старите български земи. Само разгромът на хитлеристите при Сталинград и съпротивата на обикновените българи са осуетили зловещия замисъл.

Заобикаляйки тази малка подробност, НФСБ и вицепремиерът Валери Симеонов, който се смята за „прав, когато съгреши дори”, призоваха Борисов да не се извинява за нищо. Защото подобно извинение означавало, че България и българският народ поемат вината за трагичната съдба на тези хора, изпратени в концентрационните лагери на смъртта. Тоест, България ще понесе вината за престъпления, извършени от друг режим и друга държава – хитлеристка Германия. А съучастничеството в престъплението не е ли престъпление? Още повече, че за разлика от другите народности в териториите, предадени под българско управление през 1941 г., евреите не получават българско гражданство. И от изпратените в Треблинка и Аушвиц 11 343 души оцеляват едва 12.

Преди време Симеонов нарече Борисов

„божеството на ГЕРБ”,

а както е известно боговете (и техните пророци) не грешат. От кратките репортажи на „националните” телевизии научихме само, че Борисов е отстоявал тезата, че България не е могла да направи нищо за спасяването на македонските евреи, понеже фактическите господари на земите, от които те са били депортирани, са били германските нацисти. Македонският премиер Зоран Заев се направи на убеден в това твърдение, но едва ли на същото мнение са мнозинството македонци, възпитавани години наред в омраза към „бугарските фашистички окупатори”. Още по-малко вярват на тази басня потомците на евреите от въпросните територии, като Виктор Мизрахи. Наследниците на изгорените в пещите на Треблинка евреи може и да не потърсят компенсация от България, но едно „извинете” не би навредило на имиджа на България. Защото българските власти от онези години и назначените от тях администратори на Беломорието, Западна Тракия и Македония не са невинни. Далеч преди депортирането на беломорските и македонските евреи, през декември 1940 г., Българският парламент, наричан Камара, приема с аплодисменти Закона за защита на нацията, забраняващ на евреите от териториите извън България да се дава българско поданство. Това фатално заседание на Камарата се председателства от Димитър Пешев, обявен по-късно за спасител на евреите от старите предели на България. Същото това Народно събрание посреща с ръкопляскания присъединяването на България към хитлеристката ос, както и обявяването на „символична война” на Америка и Англия. Да не говорим, че български евреи от старите земи са били интернирани, експроприирани, лишавани от правото да заемат ръководни длъжности, или въдворявани в „трудови лагери”. И че е трябвало да носят жълта звезда, като отличителен знак за принадлежност към грешния народ, разпънал Спасителя Исус Христос!

За щастие, когато правителството на Богдан Филов решава да изпрати на смърт и евреите от старите български земи, намират се хора като бъдещия екзарх Стефан, които заплашват да легнат на релсите, за да спрат ешелоните. Докато в Македония не трепва и един лист, не гръмва една пушка! Казват, защото комисарят по еврейските въпроси Александър Белев бил тиражирал слуха, че македонските евреи ще бъдат превозени до България и така ще ги отмине горчивата участ. Самото наличие на такъв държавен пост обаче, не показва ли, че нацизмът е станал държавна политика и у нас? А днес ежегодното провеждане на така наречения Луковмарш в София напомня, че нацизмът не си е отишъл завинаги. Защото във факелното шествие участват и неонацисти от цяла Европа.

Щом Борисов „скърби заедно с македонския народ за тези, които не са успели да се измъкнат от нацистката машина”, защо неговите съпартийци в НС отстраниха от поста му заместник-председателя на НС Валери Жаблянов, който каза, че Народният съд е бил необходимо военновременно правосъдие? Авторите и съучастниците в депортацията на евреите не са ли си заслужили присъдите? Ами убийците на деца? Или тези, които за пари са убивали участници в Съпротивата, рязали са и набучвали на колове партизански глави? Да не говорим за онези, които през 1923 г. са насекли на парчета министър-председателя Стамболийски и са прилагали бял терор, провокирал атентата в църквата „Света Неделя”.

Историята не е само слава.

В нея има и позорни страници, които също трябва да се четат. Но да се четат безпристрастно, а не както дяволът тълкува Евангелието. Или както хора като Антон Тодоров анализират документите и фактите, подбирайки тези, които обслужват предварително формулирани „политически коректни” тези.

Като народ и държава ние дължим извинение много повече на евреите, отколкото на турците, чието насилствено преименуване ДПС, ДОСТ, НПСД и Анкара наричат „геноцид” („сойкъръм”). А след глупостите, изговорени през последните 29 години срещу Русия, дължим извинение и на Освободителката.

Изказаното от главата на Руската православна църква патриарх Кирил огорчение не визираше обикновените българи, които се качиха с него на Шипка, нито пък президента Радев.

 

То по-скоро беше реакция на чутото от премиера Борисов, както и от някои „говорещи глави” в националните телевизии, които размиват приноса на Русия, акцентирайки на пъстрия национален състав на Дунавската армия. Така излиза, че нас ни е освободила от турско иго не Русия, а това са направили поляци, украинци, финландци, латвийци, литовци, естонци, казахи, грузинци, чеченци и т.н. Докато руснаците са ни окупирали. Никой не чу какво е отговорил президентът Радев на упреците на патриарх Кирил, но мнозина решиха, че е мълчал виновно и не е защитил националното достойнство. Защо тогава в предаването на 6 март на  телевизия „Россия 1” нашият президент Радев бе наречен „продажник” и „фил на американските содомити”, а българите - „неблагодарници” и „дегенерати”? Защото Русия видя само видеозаписа, качен на сайта на Руската Патриаршия. И защото у нас със „защитата на националното достойнство” се ангажираха не толкова достойни люде, а такива, които биха целували и полите на Абдул Азис, ако вземе да възкръсне.

Не Радев спря трите руски енергийни проекта, не той въведе санкциите срещу Русия. Напротив, неведнъж е заявявал, че те трябва да бъдат снети, защото вредят и на България. Ако Радев е „продажник”, как да си обясним, че Борисов, приема за вицепремиер един яростен русофоб като Валери Симеонов?

Винкелът

Вицето Симеонов е последният, който трябва да брани националното достойнство и в частност достойнството на президента Радев. Първо, защото не е присъствал на срещата с руския патриарх в президентството; второ, защото самият той го беше нарекъл „шофьор на самолет”; трето, защото вместо да се заеме с икономиката, етническите въпроси и демографската криза, за които отговаря като вицепремиер, той открива тоалетни, обезшумява дискотеки в морските курорти и лобира за „пързалки” и лифтове; четвърто, защото не разбира, че постът, който заема, изключва истерични изблици, подобни на квалификациите, с които засипа Руския патриарх: лъжец, контрабандист на цигари, треторазрядно ченге от КГБ и т.н. Между впрочем, точно неговата телевизия СКАТ, според Антон Тодоров, който някога беше чест гост там, е „бъкана с ченгета”. След един телевизионен скандал, когато заплаши водещия, „шайкаджията” Тодоров освободи НС от своето присъствие. За разлика от него Симеонов не си подаде оставката, въпреки медийните и други скандали, в които накисна цялото правителство. Накрая се изпокара с коалиционните си партньори от ОП и отказа да им се извини за каруцарския език по адрес на Руския патриарх. Само че последиците от последната му изцепка ще ги носи България и кабинетът „Борисов 3”.

При такъв коалиционен партньор Борисов няма нужда от врагове и „гадове” за да се самосвали от власт. Сидеров е прав, когато казва, че коалицията може да съществува и без Валери Симеонов. В едно друго Народно събрание председателят на ПП „Атака” беше споделил, че Валери Симеонов е бил съден за кражба на винкел от завода в Дебелт, но това днес е удобно забравено. Руският генерал Решетников го нарече „треторазряден агент на ЦРУ”, но дали е познал? Досега знаехме, че треторазрядните стават най-много външни на България министри, а този е вицепремиер!

Що се отнася до руския патриарх Кирил, признанието му за приноса на българското към руското православие е нещо, което се родее с казаното от академик Дмитрий Лихачов за България като Държава на духа. Но антибългарската истерия в някои руски медии заслужава да получи адекватен отговор. Защото не „дегенератите българи” избраха Горбачов и Елцин за президенти: първият - на СССР, а вторият - на Руската федерация. А пък те разбиха собствената си страна, която Владимир Путин с огромни усилия едва спаси от гибел. Най-големите предателства извършиха те, включително към ръководителите на „братските” социалистически страни. С помощта на Горбачов бяха свалени и предадени на смърт и разтерзание Николае Чаушеску, Тодор Живков, Ерих Хонекер, Наджибула, Йоджалан и други. Чаушеску беше разстрелян като куче; Живков беше съден като престъпник; Хонекер емигрира и почина в Чили, а Слободан Милошевич умря в затвора за международни военнопрестъпници в Хага. На нито един от свалените социалистически ръководители не беше предложено убежище в Русия, за разлика от шпионина от ЦРУ Едуард Сноудън. Те, макар и комунисти, не бяха ли приятели на Русия, която тогава са казваше СССР. Чия братска уста изрече думите „возьмите всё за границу!”?

Признанието и греха, които не бива да забравяме

За същото ни напомня и несвършващият порой от публикации на неслучайни политици, анализатори и фактори в руските вестници и в мрежата, където българите са наричани „гнилые братушки”, „Болгария - страна предателей-братушек”, Болгарское дно” и пр., и пр. Излишно е да уточняваме как това рефлектира в съзнанието на хората и в Русия, и в България. И в чия мелница се излива и върти тази мътна вода.

Поставянето на знак за равенство между туземната колониална администрация и народа на България, която той не е в състояние да отхвърли поради цял ред известни на всеки мислещ човек причини, издава пагубното намерение Русия да задълбочи абдикацията си от присъщата й историческа отговорност като велика страна в поддържането на геостратегическото равновесие не само в земята на „гнилите братушки”, но и навсякъде, където тя е имала приятели и безцеремонно е зарязала това приятелство. Защото много лесно е да бъдем укорявани ние, българите, за влизането ни в НАТО и ЕС, ако се забрави, както се казва, че жанрът има памет. Че тази памет съхранява и Козиревото наследство, тук, в посолските коридори на София, и подозрителната невидимост на координационните центрове на русофобите в България и българоненавистниците не само в Москва. За русопаразитите няма да отваряме дума.

Ерго, присъствието на Русия в България не е само политика. Това е сложна амалгама на процеси и път през историята не само на славянска и православна основа, но и на исторически установили се кръвни и духовни връзки между двата народа – един капитал, който в продължение на 28 години с лекота бе разхищаван – и с руска разточителност, и с българска слепота за изпитанията на бъдещето.

Българската камила, все гърбава

Досежно заслугите на българския народ за спасяването на евреите, нека „не гълтаме комарите, пък да плюем камилите”, както би казал Стефан Стамболов. Нашият принос за спасяването на 48 000 български евреи няма да бъде засенчен от признанието, че управниците ни през 1943 г. не са искали да си развалят отношенията с Хитлер, заради „някакви си” 11 343 евреи. Има достатъчно кинокадри, които показват, че нацистката зараза не е била чужда и на братята ни в Македония. Затова са посрещнали с цветя 400-те германски войници, снети от Източния фронт, за да извършат депортацията на евреите от Западна Тракия и Македония. „Скърбим с целия македонски народ”, заяви министър-председателят Борисов в Скопие. С коя част от този народ? И дали този народ като цяло е съгласен, че Народният съд е раздал незаслужени наказания на виновниците за депортирането на евреите и изправянето на България пред трета национална катастрофа?!

Администрирането на Беломорието, Западна Тракия, Македония и части от днешна Сърбия не беше ли все пак военновременна форма на възвръщане на иначе вероломно заграбени български исторически земи? Така или иначе, все нашата камила е гърбава. Но може ли да бъде иначе, когато дори във връзка с установения визов режим между Русия и България на народонаселението в братска Русия се съобщава, че в две световни войни сме воювали на страната на Кайзера и на Хитлер, в стремежа си да създадем “Велика България чрез заграбването на гръцки и сръбски земи” („Болгарский синдром...”, Олег Егоров, topwar.ru, 9 май 2016 г.).

Но както казва патриарх Кирил, да затворим тази страница.

Няма безгрешни управници. Както е човешко да се греши, така е човешко и да се извиниш на пострадалите от твоите и на твоите предшественици грешки.

Ето защо управлявалите в годините след избухването на демокрацията 1989 г. дължат извинение най-вече на собствените си народи, които превърнаха в една все по-бедна, болна, отчаяна и топяща се човешка маса. И взривът от това “избухване” завлече в небитието не само братства по оръжие и клетви за вечна дружба. Този взрив създаде незаобиколимите фактори и условия за оцеляване. И в личен, и в държавен план. Цената на социалните и историческите експерименти е висока и най-често непоносима. За нея винаги плащат народите. Но да не гасим пламъчето на надеждата.

Русия със сигурност се възправя, а това може само да ни радва. България продължава да бъде най-бедната и най-деградиращата страна в Европа, но това не ни отчайва: ще пребъдем! Руснакът би казал: “Прорвемся!”

Трудно се живее сред вълци.

Брат брата не храни, но тежко му, който го няма...