Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ПОЗОР ИЛИ СЛАВА?!

Е-поща Печат PDF

„Туй що глупци вий не знайте,

позор ли е или слава...”

Христо Ботев, „В механата”



С наближаването на края на българското председателство на Съвета на ЕС премиерът Борисов се държи така, сякаш е хвърлил око на поста, заеман от еврокомисаря по външната политика и политиката на сигурност на Евросъюза Федерика Могерини. Или сякаш очаква да го назначат за еврокомисар за Западните Балкани. Междувременно не забравя, че председателства Съвета на ЕС и разхожда своето присъствие и в Азия, и в размирния Близък изток.

Скоро след нееднозначната си визита в Москва Борисов отпътува за Измир, където се срещна с турския си колега Бинали Йълдъръм. Уж поводът за визитата беше откриването на 12 юни в Ескишехир на проекта за трансанадолски газопровод (ТАНАП), за което той трябваше „да осигури присъствие на най-високо равнище”, а кацна в Измир, само за да се здрависа с турския си колега Бинали Йълдъръм. Услужливи български „медийни пеперуди” съобщиха, че бил поканил Йълдъръм да посети България след изборите на 24 юни, забравяйки, че ако Ердоган победи, длъжността „башбакан” (министър-председател) ще бъде закрита.


Що се отнася до откриването на ТАНАП, по който от 2019 г. към Турция и Европа трябва да потече азерски газ, проправителствените турски медии отразиха събитието със заглавия, сякаш заимствани от „присъдружните” на кабинета „Борисов-3” медии у нас: „Великолепно откриване”, „Исторически проект” и т.н. В словото си на церемонията по откриването на ТАНАП президентът Реджеп Ердоган напомни, че началният капацитет на газопровода е 16 млрд. куб. метра газ, от които 6 млрд. куб. метра ще са за Турция и 10 млрд. куб. метра - за Европа. Този капацитет щял да бъде разширен първоначално до 22 млрд. куб. метра, а след допълнителните инвестиции – до 31 млрд. куб. метра. Тоест, едва след разширението ще могат да се заделят някакви количества азерски газ и за България. Дотогава руските ни газови доставки остават без алтернатива, а предъвкваният газов хъб „Балкан” все така ще витае в сферата на пропагандните фантазии и мечтания.

На публикуваната в турския всекидневник вестник „Миллиет” снимка от откриването на ТАНАП, освен президентът на Турция Ердоган се виждат президентите на Азърбайджан (Илхам Алиев), Украйна (Петро Порошенко), Сърбия (Александър Вучич) и на Севернокипърската турска република (Мустафа Акънджъ), настоящият и бившият министри на енергетиката на Турция Берат Албайрак и Танер Йълдъз, както и заместник-председателят на УС на „Демирйорен холдинг” и президент на Турската футболна федерация Йълдъръм Демирйорен. Бойко Борисов отсъства. Известно е, че от Измир той отлетя за Израел и Палестина. Борисов обра овациите на форума, организиран от Американския еврейски комитет по повод спасяването на българските евреи. Вместо да почерпи домакините по случай рождения си ден, като един „гълъб на мира” и „блестящ международен политик” (според Румяна Бъчварова) получи торта от президента на Израел. После се срещна в Ерусалим с премиера на Израел Бенямин Нетаняху, когото с „вродената си скромност” похвали за умението му да общува и с Тръмп, и с Путин. След което двамата обсъдиха въпроси на борбата с тероризма и ислямския радикализъм, както и евентуалното партньорство при производството на дронове. Борисов посети отново Божи гроб, беше приет от православния патриарх на Ерусалим и за втори път стана хаджия. „Присъдружните” на властта в България медии го нарекоха „истински хаджия”. Лъжливите, сиреч фейк-хаджии, да се разпознаят... Завръщайки се в родината, Борисов може би съжали, че не е удължил командировката. Тук се сблъска отново с протести на родители на деца с увреждания и с критики по повод гибелта на двамата военни пилоти в авиобаза „Крумово” и безхаберието на МВР, което допусна беглецът от Централния софийски затвор Владимир Пелов и бившият му сподвижник Марио Панчев да се изпозастрелят насред Ботевград, вместо да бъдат заловени. Като капак на всичко в Гърция и Македония започнаха бурни протести срещу гръцко-македонския договор. Последните подписи под него положиха на 17 юни край Преспанското езеро външните министри на двете страни Никос Коцияс и Никола Димитров. По силата на този документ, за който някои коментатори прибързано твърдят, че бил сложил край на една 27-годишна криза за името, Скопие се задължава да смени името на държавата на Република Северна Македония. Премиерът на Гърция оправда компромиса с името, изтъквайки връзката му с ангажимента на Скопие да спре да се представя за наследник на империята на Александър Македонски. С изненада установихме, че новото име на Македония устройва и управляващите в София, които доскоро твърдяха, че използването на географски определения е неприемливо. Сега, без дори да е прочела текста на гръцко-македонския договор, Екатерина Захариева заяви, че името Северна Македония е „добро”, понеже “целта на България била интеграцията на Македония в НАТО и ЕС”. Не е ясно кой е вложил в папагалската й уста тези думи, но Захариева направо заблуди своя началник Бойко Борисов. Единствено президентът Радев поиска гаранции от Скопие, че няма да претендира за български територии, история и въображаеми малцинства. На свой ред президентът на Македония Георге Иванов, който пристигна в София, заяви, че членството в НАТО и ЕС не може да служи като алиби за опасни и вредни за Македония договорки. Борисов и Захариева отказаха да се срещнат с Иванов, но дали осъзнават, че подписаният от тях българско-македонски договор за добросъседство и приятелство съвсем не връзва ръцете на македонистите по отношение на историята и територията на България. България не е страна по договора между Атина и Скопие. Този договор защитава единствено гръцките национални интереси, а те не са интересите на България. Излиза, че българското правителство е поработило здраво в интерес на Гърция, а самият Борисов е бил използван от Ципрас като маша по същия начин, по който Ердоган и Йълдъръм го ползват като пощенски гълъб за предаване на техните послания до Меркел и ЕК. Тази роля в нечии очи може и да изглежда важна, но какво ще стане, ако кабинетите на Ципрас и Заев бъдат пометени от протестите? Ще скъсаме ли дипломатическите отношения с двете си съседки, или ще сменим плочата? Ами ако ВМРО ДПМНЕ се върне на власт и каже, че договорът за приятелство и добросъседство с България е невалиден, понеже е подписан с Република Македония, а не с Република Северна Македония? Ако пък Зоран Заев се задържи на власт, някой в българското правителство трябва да си спомни как в словото си на българското войнишко гробище в Ново село той изтъкна заслугите за освобождението на Македония на живеещите там македонци, гърци, турци и власи, но за българи дори не спомена!

Нека не бъда лош пророк, но ми се струва, че попарата, забъркана от това наше правителство, благодарение на безхаберието и неподкрепената с нищо самонадеяност на някои от неговите членове, ще я сърбат редица бъдещи поколения и правителства на България. Добре поне, че Светият синод на БПЦ не клъвна на въдицата за „майчинството” спрямо Македонската православна църква, чието ръководство цели единствено признаването на нейната автокефалност, тоест самоуправление. Македония не е само най-романтичната, но и най-трагичната и фатална част от българската история след Освобождението. Това не бива да се забравя. Защото две и половина национални катастрофи са свързани с неистовия стремеж на някои български политици да се окъпят в славата на „обединители на българския народ”, противопоставяйки се едновременно на всичките ни балкански съседи. Една нова такава авантюра може да се окаже и последна.

А въпросът за името на Република Македония изобщо не е толкова първичен, колкото го изкарват националистите в Гърция и тези край Вардара. Защото тя носеше същото име като част от СФРЮ, без да има никакви обструкции от страна на Атина. Понеже Гърция разглеждаше Югославия като усмирителна риза за българските, не за македонските реваншистки претенции към Западна Тракия и Беломорието. Това беше цялата аргументация на върволица гръцки правителства. А посредством бруталните си кражби на чужда антична и по-нова история и култура, Скопие само подклаждаше страховете на гърци и българи. Без официалния отказ от тази практика името на Република Македония няма никакво значение. То е само видимата част на айсберга. Същинската е страхът македонците да не поискат обединение с България и реванш за изгубените територии в Гърция. За съжаление Борисов, Захариева и компания налапаха гръцката въдица и са на път да постигнат непостижимото за други правителства: възможността за пълно скъсване на отношенията с държавата на най-близкия ни народ на Балканите. Толкова близък, че след като официална София натресе България в два обречени съюза – НАТО и ЕС, сега се мъчи да направи същото и с Македония. Един вид, като ще се давим, поне да се давим заедно! Каква полза има от хаджилъка на Бойко Борисов, ако се окаже, че всъщност продължава да обслужва не българските, не дори македонските, а гръцките и албанските интереси? Междувпрочем, на албанците им е все едно как ще се нарича Република Македония, стига правителствата в Скопие да не могат да съществуват без подкрепата на албанските партии.

Невежеството и самонадеяността на българските власти са вредни и във вътрешната политика, но във външната те винаги са оставяли особено тежки последици за няколко поколения напред. Отказът на Борисов и Захариева да разговарят с македонския президент може и да е справедлив в известен смисъл, но не бива да се забравя, че зад Георги Иванов също стоят избиратели, може би много повече, отколкото зад Зоран Заев... А това, че са седели на една маса с Хашим Тачи, би трябвало поне да ги накара да се сетят, че и в политиката следва да има поне мъничко морал.

Референдумът в Македония наесен може да отхвърли конституционните промени, предлагани от правителството на Заев, и България ще се окаже отново на губещата страна. Българският „неутралитет” по гръцко-македонския спор всъщност е най-голямата услуга към гръцките националисти. А също така и към албанските сепаратисти.

Още един такъв „успех” на българското европредседателство и България ще бъде върната в 1913 г. С тази разлика, че вече не притежава онази страховита армия. Ето защо президентът Радев няма защо да завижда на „успехите” на правителството, нито да поема отговорността за тях. Въпросът е кога българските управляващи ще се научат да различават позора от славата.