Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БЪЛГАРИЯ И КАПИТУЛАЦИЯТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ОТ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

По материали на вестник „Пряпорец“

 

Факсимиле от в.“Пряпорец“

 

Като съседна на България, съдбата на Турция винаги е привличала голямо внимание от нейна страна.  Специално за периода на Първата световна война 1914-1918 г. този интерес е още по-голям, тъй като двете държави се оказват единствените съюзнички на  Австро-Унгария и Германия (Не споменаваме нарочно името на Италия, тъй като, както е известно, през април 1915 г. тя напуска Тройния съюз и преминава към лагера на Тройното съглашение).

Не влиза в задачите ни изясняването на проблема защо тези две държави единствени в света  се ориентират към двете посочени по-горе държави. За нас е по-важно да посочим, че първо Османската империя се намесва във войната като съюзник на Австро-Унгария и Германия (есента на 1914 г.), а година по-късно  (октомври 1915 г) към тях се присъединява и България (1).

Надеждите на двете съседни държави са, че с  присъединяването им към Тройния съюз (известен още и под името Централни сили) ще постигнат  решаването на поставените си цели. Тези надежди не се оправдават. Още в самото начало става очевиден фактът, че на тях управляващите в   Берлин и Виена определят второстепенни функции. И че те са привлечени по-скоро да улеснят проникването на Австро-Унгария и Германия в Близкия изток, един от най-невралгичните райони на света, който може да им осигури не малко ресурси, тъй необходими за воденето на военните им действия срещу Антантата.

Продължилата няколко години световна война се оказва гибелна за икономиката и на Османската империя и на България. Що е отнася до България, за която естествено разполагаме с по-голяма информация, положението е доста тежко. Първо – самото въвличане на страната в големия военен конфликт  се извършва против волята на огромната част от българското общество. Още през есента на 1915 г. избухват първите войнишки бунтове, които не стихват чак до есента на 1918 г. Във вътрешността на страната избухват т. нар. „гладни“ или „женски“ бунтове, тъй като в тях участват главно жени, с искане не само за хляб за своите деца, но и за връщането на техните синове, бащи и съпрузи от фронта (2).

 

Потушаване на женски бунт в страната през Първата световна война. Рисунка


Когато с намесата на САЩ става ясно, че Германия и Австро-Унгария ще загубят в последна сметка войната, напрежението в страната нараства още повече, за да стигне своя връх в средата на септември 1918 г. Тогава част от войнишката маса отказва да се сражава срещу  силите на Англия и Франция и обръща оръжието си назад, за да накаже виновниците в София за трагичното положение, в което се оказва България (3).

Не по-добро е и положението в Османската империя. Надеждите, че с присвоените по силата на Брест-Литовския мирен договор  области Батум, Ардахан и Карс, империята ще закрепи своето положение, твърде скоро се оказват илюзорни. Образуваната Закавказка федерация скоро се разпада. Последва и превземането на Баку от английските войски. Съсредоточаването на значителни войски на империята на Кавказкия фронт довежда до отслабването на позициите й в Ирак  и Палестина. От това обстоятелство незабавно се възползва Англия, която през есента на 1918 г. превзема градовете Дамаск и Алепо и достига почти до Мосул. Прехвърлянето на отделни дивизии от Закавказието към южните фронтове не донася очакваните резултати (4).

Османската империя изпада в още по-затруднено положение след капитулацията на България в края на септември 1918 г.), тъй като по този начин се прекъсват връзките й с Германия и Австро-Унгария, което прави твърде реална и опасността  от настъпление на английските войски към Истанбул (5).

Османската империя  не се оказва в състояние да им противодейства, както това направи през 1915 г.  по време на известната Дарданелска акция (6).

 

Талаат паша


Неблагоприятната военна обстановка  става причина за силно разложение в редовете на османската армия. Засилват се взаимните обвинения  сред управляващите. На 7 октомври 1918 г. избухва и правителствена криза, предизвикана от гласуваното от парламента недоверие  на младотурското правителство на Талаат паша. Назначено е ново, възглавено от Ахмет Изет паша, противник на младотурците, със задача  да сключи примирие с Антантата преди капитулацията на Австро-Унгария и Германия. Надеждата е, че по този начин биха могли се постигнат по-благоприятни условия за примирието (7).

 

Ахмет Изет паша


Излизането на Османската империя от Първата световна война става в изключително тежък момент за България. След разгрома на щаба на Действащата армия в Кюстендил (25 септември 1918 г.) правителството на Александър  Малинов се свиква по спешност на заседание и против волята на цар Фердинанд взема решение да бъде изпратена делегация за сключване на примирие с командващия съюзническата армия генерал Франше Д`Епре в Солун. Заплахата от заемането на София от въстаналите български войници принуждава съглашенците  към светкавично сключване на примирието с България, което става факт на 29 септември 1918 г. Усилията на цар Фердинанд да осуети това действие на правителството на Ал. Малинов чрез извършване на държавен преврат се провалят поради бързия развой на събитията в страната. На 27 септември 1918 г. е обявена известната  „Радомирска република“ (по името на гр. Радомир, намиращ се недалеч от София, която обявява за свалени не само правителството на Ал. Малинов, но и цар Фердинанд (8).

Макар че в края на септември  1918 г. войнишкият бунт е потушен с помощта на военни части от Германия, политическата обстановка в страната продължава да се нажежава. За разлика от юни 1913 г., когато България претърпява поражение във Втората балканска война (получила у нас по-голяма известност като Междусъюзническа, тъй като тя се води между  България и бившите й съюзнички Сърбия и Гърция), монархът успява за запази положението си на българския престол главно с подкрепата на Австро-Унгария и Германия. В случая той не може да разчита на тези две държави, тъй като самите те се намират в навечерието на своята капитулация пред Съглашението. Затова, когато ръководителят на българската делегация в преговорите със съглашенското командване в Солун  министър Андрей Ляпчев донася на Кобурга известието за поисканата му оставка от българския престол и когато това известие е потвърдено и от придружаващия българската делегация американски дипломат Уокър, за него не остава друг изход, освен набързо да си приготви куфарите и да напусне не само престола, но и България, ако не иска да попадне в плен на съглашенските войски, които вървяха след въстаналите войници към София.

През нощта на 3 срещу 4 октомври 1918 г. със специален влак Фердинанд напуска България. На другия ден българската общественост узнава, че на мястото на  стария Кобург начело на държавното кормило на страната, е седнал неговият първороден син княз Борис Търновски, самопровъзгласил се като цар под името Борис III (9).

По традиция, макар и непредвидена в основния закон на страната (Търновската конституция), смяната на престола се последва и от смяната на правителството. За това още на 4 октомври 1918 г.  министър-председателят Ал. Малинов веднага подава оставката на оглавявания от него кабинет. Новият български владетел обаче отказва да я приеме, поради което той продължава да изпълнява своите функции.

За да внесе успокоение сред българската общественост, Ал. Малинов предприема една друга тактика – на 17 октомври 1918 г. извършва реконструкция на кабинета си като привлича в него представители  на още няколко други политически формации. Но този акт не довежда до очаквания резултат. Над кабинета тегне тежкото обвинение,че е виновник за пролятата невинна кръв при потушаването на Войнишкото въстание  в края на септември 1918 г. край София. Заедно с това обстановката в страната се усложнява още повече, когато през ноември 1918 г. Съглашението, въпреки клаузите на Солунското примирие, позволява на Румъния да окупира Южна Добруджа.

При така стеклите се обстоятелства,  на 29 ноември 1918 г. Ал. Малинов е принуден отново да поднесе оставката на възглавявания от него кабинет. Този път тя е приета от монарха  и за нов министър-председател е назначен Теодор Теодоров – един от лидерите на Народната партия.

При такава обстановка в България   . последва и капитулацията на Османската империя в края на октомври 1918 г. Поради крайно влошените съобщителни връзки, известията от югоизточната ни съседка проникват у нас с голямо  закъснение. Ето какво пише по този повод: правителственият официоз: „Направо от Турция нямаме никакви сведения. В Истанбул се разиграват събития, които турското правителство се старае временно да прикрие. От онова що става в турската столица и в Смирна, ние знаем само епизоди. Знае е, че в Стамбул е бил  с картечници разпръснат един митинг, че Енвер паша се крие или е избягал.“ (10).

Управляващите не крият, че следят с особено внимание развоя на събитията в империята: Очевидно е, че споменатите бъркотии стават около въпроса за примирие и мир със Съглашението. В Азиатска Турция, където англичаните със съдействието на арабите гонят турските войски, въобще, нищо не се знае. Може да се предполага, че там гъвкавият Рахми бей, солунско дьонме и валия на Смирна, е приключил преговорите със Съглашението и е подписал примирие със съгласието на великия везир. В Азия влиянието на германските оръдия е твърде отслабнало и е изместено от английското, благодарение на арабите.“ (11).

 

Английският броненосец „Агамемнон“ на който на 30 октомври 1918 г. е пописано примирието между Османската империя и Съглашението


По-нататък същият вестник  продължава: „Но и шепата младотурци в Цариград няма какво да правят. Както се сложиха военните събития на балканския и азиатския фронт, които се съпровождат със сериозни неуспехи за германците на Запад, налагат на цариградските авантюристи от Младотурския комитет да се крият и да бягат след като с германско съдействие се опитаха да спрат неизбежния ход на събитията“  И още:.

„Както ни донася нашият кореспондент от Одрин, вече в турския печат се съобщава, че германските и австрийските войски, както и поданиците и консулските им власти в събота трябва да напуснат Турция. Това значи, че примирието със съглашението е  вече свършен факт; то е сключено. Ние не се съмняваме, че новината е достоверна. Гърченията на младотурската клика, начело с Енвер паша, може да продължат още някой ден. Затова и Съглашението може още да не оповестява станалото; то чака да се завършат събитията и партизаните на  мира окончателно и безвъзвратно да се наложат над германските оръдия в Цариград“ (12).

Тъй като редовните съобщителни връзки са  все още силно затруднени, управляващите в София търсят и други начини за  да се информират за това какво става в империята. По частен път от Одрин научават , че османското правителство  съобщило на австрийските и германските дипломатически и консулски представители да напуснат страната в срок от 24 часа. В резултат на тези действия първи решил да напусне пределите на страната австро-унгарският консул в Одрин (13).

Макар и придобити по неофициален път, тези сведения  вече са указание, че Османската империя е пред прекъсване на своите отношения с Австро-Унгария и Германия, което бележи и предвещаващия край на участието й  в световната война.

Друг източник за развоя на случващото се в Османската империя по това време са различните турски  вестници. От един от тях „(в.“Ати“) се узнава за направени от бившия велик везир Талаат паша изявления,  в които бил заявил: „След като България сключи примирие със Съглашението, ние се обърнахме към съюзниците ни с предложение да се свика една конференция.  С това ние искахме да им дадем да разберат необходимостта от ангажирането им за сключването на един общ мир с нашите противници, защото събитията, които се развиха в България, ни поставиха в една невъзможност да продължаваме войната. Съюзниците ни приеха  нашето предложение и Германия направи известната постъпка за мир. Министерството (разбирай: правителството – б. м.) считаше че нито може да прекъсна тези преговори, ако евентуално се започнеха, нито пък да направи известни постъпки за сепаративен мир, ако предложението някак пропаднеше. Ето защо то подаде оставката си. Убедено, че в тези критически моменти за страната ни ще бъде извънредно трудно да оставим държавата без респективно правителство, ние стояхме на местата си до образуването на нов кабинет. Не сме поставили никакво условие за образуването  на кабинета Тевфик паша, нито за кабинета на Изет паша. Туй ще признаят и единият и другият“ (14).

Талаат паша не пропуска да отбележи още: „Нашето управление  е предмет на остри полемики и люти атаки по вестниците, обаче ние смятаме, че в такива върховни за отечеството   моменти те са съвсем несъвместими и безполезни. По-късно ние ще представим своите аргументи за оправдание. За сега ние няма да отговорим никак на тези жестоки против нас нападки“ (15).

В следващия си брой в. „Пряпорец“ съобщава:. „вчера се потвърдиха всички наши сведения за водените преговори между Турция и Съглашението. Телеграмата е изпратена от турската столица с дата 19 октомври. Ние не можахме да съобщим само конкретните условия, които англичаните предлагат на Турция. Те можеше само да се предвиждат. Те са от съдбоносно значение. С тях се открива съвсем нова глава в историята на Източния въпрос, който приковава  векове вниманието на света.“ (16).

След като вече се е сдобил с по-сигурна информация,  правителственият официоз се впуска в известни съждения по предполагаемите условия на примирието, като набляга на факта, че в тях доминиращо  място ще заеме проблемът за бъдещата съдба на Проливите. При новите обстоятелства Англия щяла да настоява за тяхното отваряне, което било диаметрално противоположна позиция, заемана от нея до избухването  Първата световна война. Тази позиция вестникът обяснява с факта, че след станалите събития в Русия през есента на 1917 г. тя е изчезнала от света и вече не представлявала опасност за английските интереси в този регион на света (17).

Твърдението на вестника, че това отваряне  на Проливите щяло да бъде дълготрайно, не се потвърждава  от последвалите след края на световната война събития. Защо това не стана е въпрос, чието осветляване не влиза в задачите ни.

Отново в броя си от 30 октомври 1918 г. в.“Пряпорец“ известява българската общественост, че примирието между Османската империя и Съглашението вече било сключено (18),  без обаче да оповестява от какви сведения е получило тази информация..

Позовавайки се на някои издания от турския печат в. „Пряпорец“ съобщава и следната новина: Министерският  съвет бил установил окончателните основи на примирието, а именно - „отваряне на Проливите и влизането на английски и френски   военни параходи; да няма окупация, а самото присъствие на някои офицери в разни пунктове и отпътуване в определен срок на австро-германските ефективи“(19).

От цитирания пасаж е видно стремежът на управляващите в Цариград да предпазят империята от съглашенска окупация, която неминуемо щяла да сложи кръст на съществуването ѝ.

Официозът съобщава и имената на членовете на османската делегация, която щяла да води преговорите с англичаните за сключване на примирието (20).

В началото на ноември 1918 г. в.“Пряпорец“ се сдобива с нови и по-точни  сведения за подписаното примирие. Главните точки в него се отнасяли до новия режим на Проливите и връщането на всички съюзнически военнопленници  в отечеството им (21). По-важна е новината, че подписаното примирие влизало в сила от обяд на 31 октомври (22). Това на практика вече означава, че се слага край на кръвопролитната война между Османската империя и Съглашението продължила от есента на 1914г. до този момент, съпътствана с много човешки жертви и  от двете страни, без да вземаме предвид другите тежки последствия - стопанската разруха, недоимъка, глада и пр. и пр.

Пак в началото на ноември 1918 г-. правителственият официоз публикува резюме от речта на българския министър на външните работи и изповеданията Теодор Теодоров в Народното събрание  по повод обсъждането на правителствената декларация (23) .

Прави силно впечатление фактът, че ръководителят на българската дипломация е отминал в изложението си въпроса за излизането на Османската империя от войната, което е твърде изненадващо.  Този пропуск обаче може да се обясни единствено с крайно тежкото вътрешно и външно положение на България в момента и големият брой други въпроси, които вълнуват българското общество – съдбата, която Съглашението готви за България в бъдещата мирна  конференция, тежката икономическа ситуация и пр.

В началото на ноември 1918 г. правителственият вестник се сдобива с повече информация за примирието между Османската империя и Съглашението. Новите моменти  в него са „незабавна демобилизация на турската армия, с изключение на известна част за пазене на вътрешния ред.Предаване и заключване в определени от съюзниците пристанища на всички военни параходи,  освен някои малки за извършване на полицейска служба. Свободно използване на всички турски пристанища, работилници и арсенали за целите на съюзниците. Изпразване на Северозападна Персия и Транскавказ от турските войски. Контрол върху всички железопътни съобщения. Предаване на гарнизоните в Хеджас, Йемен, Сирия и Месопотамия на най-близките съюзнически командващи. Предаване на турските офицери в Триполи и Киренайка и всички окупирани там пристанища на най- близкия съюзнишки гарнизон. Напущане на всички германци и австрийци в срок от един месец. Контрол на продоволствието. Право на окупация  на империята в случай на безредици“ (24).

От погледа на българския правителствен официоз не отбягва реакцията на някои прослойки от обществеността в империята във връзка със сключеното вече примирие със Съглашението.  Особено силно се набляга на примамливото очакване, че докато империята държала Проливите в своите ръце, нямало да има опасност за нейното бъдеще и още, че след победата на Съглашението всеки народ щял да  има правото „да се самоопределя, да се развива свободно и да гарантира своето съществуване като национална единица“ (25).

Няколко дни по-късно правителственият официоз съобщава за бягството на  Талаат паша, Енвер паша и някои други видни водители на Младотурския комитет „Обединение и напредък“. Бягството е осъществено на 2 ноември 1918 г. Не се посочва къде са избягали тези дейци, но се съобщават думите им, че това бягство било „временно“ и че те щели да се върнат обратно „щом се подпише общия мир и се успокоят възбудените страсти“ (26).

Както се знае, развоят на последвалите след войната събития  тласка в друга посока съдбата на тези дейци.

В средата на ноември 1918 г. в Истанбул   е извършена правителствена промяна, при която новият кабинет е възглавен от Тевфик паша, за когото се посочва, че бил противник на младотурците. Постът  министър на външните работи бил поверен на Решид паша, който бил съмишленик на новия премиер. Дадени са и имената на другите нови министри, които обаче за целите на изследването ни нямат значение, поради което и не се спираме на тях.

***

От направеното изложение е видно, че в. „Пряпорец“ орган на управляващата в България партия, полага не малко усилия, за да се сдобие с възможно най-пълна и най-точна информация за излизането на Османската империя от Първата световна война. Повечето от публикациите му посветени на тази проблематика имат информативен характер, без да се правят каквито и да било анализи на изнесените факти. Всъщност при тогавашната обстановка друго не е и могло да се направи.

Днес обаче, когато ни дели едно столетие от това събитие, не можем да не отбележим, че то слага тежък отпечатък върху по-нататъшния вътрешнополитически живот на Османската империя и върху нейното международно положение.  Примирието в Мудрос е само прелюдия към Севърския договор от 1920 г. Както Ньойският договор за България, така и Севърският е последствие от желанието на победителите в Първата световна война да се разправят по най-безцеремонен начин с победените  държави, в които наред с Австро-Унгария и Германия са и България и Османската империя.

От гледна точка на последиците на двата договора – Ньойският и Севърският може да се каже, че поради своята  разстроена икономика, малка България е принудена да съблюдава неговите клаузи чак до навечерието на Втората световна война. Турция, обаче, мобилизира силите си и успя да ревизира Северския договор само след няколко години. В Лозана е подписания нов мирен договор (24 юли 1924 г.).

И още нещо: Севърският договор откъсна от пределите на Османската империя големи територия в Арабския полуостров и Северна Африка, но това бяха територии, населени с други народности. Докато с Ньойския договор от ноември 1919 г. България  бе лишена от земи, населени с преобладаващо българско население.

Севърският договор обезсмисли съществуването на султанската власт, поради което тя рухна през следващите няколко години.  В България след абдикацията на цар Фердинанд, монархията като форма на държавното управление се запази чак до 1946 г. и изправи българския народ пред нови още по-големи страдания.

Със своята политика в периода след края на Първата световна война управляващите в Турция показаха, че добре са си научили урока от грешките, допуснати по време на Първата световна война и не ги повториха през Втората световна, както това направи България. Затова след края на тази война горчивата чаша на победена страна, бе отново за нея.

Старите римляни   казват, че историята е учителка на народите, а Хегел допълва, че много от народите не се учат  от своята история. Ако Хегел е има предвид управниците, то неговият извод е абсолютно верен. За грешките на българските управници, плаща винаги българският народ.

Да се греши е човешко,  но да се повтаря една и съща грешка е вече престъпление. Тази римска максима е валидна не само за отделните хора , но и за самите народи. Грешки, за които след това се плаща твърде скъпо и прескъпо. Такава грешка по време на Втората световна война направиха само управляващите в  България като тласнаха страната отново към Германия, но не и Турция, която запази своя неутралитет до 1944 г. и когато стана очевидно поражението на Германия, мина към държавите от Антихитлеровата коалиция.

 

Милен Куманов

Десислава Костадинова

 

Бележки:

 

1.По-подробно по този въпрос вж Влахов, Т. България  Централните сили в навечерието на Първата световна война. – Известия на Института по история, 1951, т. 1-2, с. 31-80; Камбуров, Г. Военнополитическите отношения между България и Германия през Първата световна война. – В: Българо-германски отношения и връзки. 1972, с.245-277.).

2..По-подробно вж Христов, Хр. Революционната криза в България през 1918-1919 г.. София,. 1957.

3.Вж Огнянов, Л. Войнишкото въстание 1918 г. София., 2 изд., 1988.

4.Вж Хаков, Дж. История на Турция през ХХ век. София., 2000, с. 50.

5.Пак там, с.50-51.

6.Пак там, с.51.

7.Пак там, с.51.

8.Огнянов, Л. Цит. съч.

9. По-подробно вж  Пасков, В. Как абдикира цар Фердинанд. Най-точни бележки, държани едновременно със събитието. София, б. г.

10..Пряпорец, “№ 245, 28 окт.1918.

11. Пак там.

12.Пак там.

13. Пак там, № 246, 29 окт.1918 г.

14.Пак там, № 246, 29 окт.1918., .

15.Пак там.

16.Пак там, “№ 247, 30  окт.1918.

17.Пак там .

18.Пак там.

19.Пак там, №249  1 ноем. 1918.

20.Пак там“№ 249  1 ноем. 1918..

21.Пряпорец “№ 250, 2 ноем. 1918.

22.Пак там.

23.Пряпорец “№ 250, 2 ноем. 1918.

24.Пак там, “№ 253, 6 ноем. 1918).

25.Пак там, № 254, 6  ноември 1918. .

26.Пак там, № 255, 9 ноем. 1918.