Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ТЕЖКИЯТ МАХОВИК НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Проф. д. ист. н. Трендафил МИТЕВ пред „Нова Зора“, в разговор с Минчо МИНЧЕВ за НАЦИОНАЛНОТО ПОМИРЕНИЕ И ЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ, КАТО НЕОТМЕНИМ ДЪЛГ И ОТГОВОРНОСТ

 

Минчо МинчевМинчо Минчев: проф. Митев, Вашата нова монография „Национално помирение за единение и спасение на България“, лично за мен, е събитие от най-важните и навременни. Бих казал, дори, че е попадение в десетката. Прочетох я на един дъх и мисля, че идеите в нея са с научен принос, от особено значение.

Преди да Ви помоля да разкажете за тях, искам да Ви уверя, че тази тема, съвсем не е нова за читателите на „Нова Зора“. Като хора с критично-аналитична нагласа, те сами твърде отдавна са осмислили проблема за единението, като форма на концентрация на националната енергия. Казвам всичко това, колкото да отбележа само, че жанрът има памет, както и да Ви уверя, че значимостта на Вашите идеи, струва ми се, ще бъде оценена подобаващо и те ще легнат, като неотвято зърно в благодарната народна нива.

Как всъщност се зароди идеята за Вашия приносен труд?

 

Трендафил Митев: Най-напред искам да благодаря на редакцията на в-к „Нова Зора” за проявения интерес към моите творчески търсения. А на въпроса ще отговоря така: много и все важни причини ме подтикнаха да напиша тази си работа. На първо място, аз вече много години изследвам и преподавам на студентите история на българския политически живот. В хода на работа съм установил наличието на една от най-старите и изключително плодотворни български държавнотворни традиции. Тя е свързана със съзнателното разработване и провеждане на политика, от страна на наши владетели и държавници в по-новото време, за единение и сплотяване на народа ни. Тази политика е съдействала за напредъка на държавата, вследствие на което българите са преживявали не един „златен век” в своето развитие. Но за съжаление, през последното столетие традицията за единението на народа беше затлачена от една безпрецедентна вътрешно-национална конфликтност.

Трендафил МитевНейната основа са двете национални катастрофи, резултат от недалновидната политика на цар Фердинанд и управляващите либерални партии в периода между 1913 и 1918 година. А процесът стартира с разгрома на Войнишкото въстание от 1918 г. и продължава след това със събитията след 1923, 1924 и 1925 и пр години. Тази нова политическа реалност покри с прахта на забравата на светлите примери и ползи от политиката за единение и сплотеност на нашия народ.

Втората причина е свързана със съвременното състояние на българската нация и държава. За три десетилетия ние загубихме близо една трета от демографския си потенциал! При това става въпрос за емиграцията на младата част на обществото ни. А тя е високо образована, трудово квалифицирана и е в детеродната възраст. От тези 6,8 милиона души, които днес са в границите на Отечеството, 2,5 милиона са пенсионери, 1,5 милиона са деца и непълнолетни, и малко над 3 милиона са хората в активна, трудоспособна възраст. Но и от тях над 350 000 души са ангажирани в държавната администрация, а 1 милион роми са без образование и квалификация.

На кого следователно разчитаме да създава онзи брутен продукт, който трябва да осигури средства за всички важни сфери на живота? Освен всичко друго, след четвърт век днешните 2,5 милиона пенсионери вече няма да ги има. И тогава българския славянско - православен елемент, в структурата на нацията, ще бъде изправен пред перспективата да загуби и своята държавнотворна роля. Въпреки наличието на тази невероятно драматична перспектива пред българското общество, днес то се дели на „леви” и „десни”, на „фили” и „фоби”, на „патриоти” и „предатели”, на „глобалисти” и „изолационисти” и на какви ли още не „исти”, „фили” и пр. Между тях, не само че не се води нормален, човешки диалог, по националните приоритети, но те се ненавиждат, в истинския смисъл на думата! Следователно ясно е – ако не се смени основната посока на вътрешнообществените отношения, нацията и държавата ни нямат пред себе си реално бъдеще.

 

М.М : А може би има и трета причина?..

 

Тр. М: Напълно вярно ! Същността на третата причина за появата на тази книга, се изразява във факта, че въпреки всичко, сред нас има много хора, които мислят искрено и с болка по тези въпроси. Ще спомена само някои от обществените структури: Вестник „Нова Зора“ и ПП „Нова Зора” - и това не е комплимент; Сдружение „Инициатива Единение”, Съюз „Защита”, общественото движение „Заедно”, Съюзът на запасното войнство, Национално движение ”Помирение за възхода на България” и редица други кръгове и групи около видни учени и общественици. Между тях обаче също няма единодействие. Въпреки, че сред членската им маса има сходно мислене. И там се търси „идеалният партньор” за съвместни инициативи, от което на практика този здрав елемент на народното ни настояще не може да обедини своя потенциал. А „съвършени партньори” в политиката, никога не е имало, няма и няма да има! Мисля, че една от важните причини за разнобоя между родолюбивите български политически и обществени структури е непознаването на богатата наша традиция, положена от строителите на българското народно единство – забравили са колко стара е тя, при какви невероятно тежки условия е била осъществявана и колко велики резултати е дала. Изясняването на този проблем също беше един от важните ми мотиви да напиша тази книга. Дано тя да помогне за активизиране на размислите и намирането на една общоприемлива основа за ново единение и сплотяване. На първо място надеждите ми са национално отговорните обществени организации. А след това, дай Боже, идеите да обхваната и цялото българско общество.

 

 

М.М: Като казах „третата причина“, имах предвид, именно, политическата традиция в нашата история, свързана с единението на българите, за която споменахте по-горе. Бихте ли разказали малко повече за нея?

 

Тр.М: Без преувеличение това е една от най-плодотворните български държавнотворни доктрини. Нейн създател, назад във времето, е още хан Кубрат. Под негово ръководство през VII в., северно от Черно море е създадена старата Велика България. Тя възниква обаче в непосредствена близост до ”пътя на войната” – земите на днешна Южна Украйна и Влашката равнина. А от там е пътят на степните народи, които повече от едно хилядолетие налитат към Европа. Поради това, по сведение на хронистите, от онази епоха, Кубрат въвежда като основно правило в политиката, неговите наследници: ”по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ”. През епохата на средновековието волята на държавния глава се превръща в закон. Така „Законът на хан Кубрат” заляга в основата на Българската държава, изградена на Долния Дунав. Когато хан Аспарух се среща със славяните в Мизия, той веднага прилага този бащин завет. Прабългарите не завладяват и не поробват, а привличат и обединяват славянските племена в един равноправен федеративен съюз, благодарение на който младата българска държава устоява на натиска на Византия.

Хан Крум въвежда първите писани закони. Те предвиждат строги наказания за всеки в границите на България, който посегне към собствеността на друг, който се опитва да сее раздори сред обществото или не подпомага нуждаещите се. Така неговата политика внася още по-добър ред и също сплотява формиращата се народност.

Княз Борис въвежда християнството. С този далновиден акт той съдейства за пълното преодоляване на битово-религиозните различия между славяни и прабългари. Сплотени в една християнска общност те започват да посещават едни и същи свещени места – православните храмове, а от там излизат с изградени общи цивилизовани представи за добро и зло, за правилно и неправилно. Така през Х век, тази поредна и напълно съзнателно провеждана политика, довежда до успешно завършване на процеса свързан с формирането на единната българска народност.

При царуването на Симеон Велики тя на свой ред ще отбележи и първия „златен век” на своята европейска цивилизация.

 

 

М.М: Изглежда традицията за единение и сплотеност е нарушена и сякаш забравена през втората половина на XIVв. и е причината за непрогледната нощ на най-ужасното робство.

 

Тр.М: Така е, но това е осъзнато през Възраждането и традицията за единение е в основата на най-големите успехи, постигнати до тогава от нашия народ. Отец Паисий осъзна пагубната роля на гъркоманството, за разединението на българите. Затова той обявява идейна война на тази разединителна тенденция, в средите на зараждащата се българска буржоазия и посочва обединяващото родолюбие като път за народното политическо обновление.

Неофит Бозвели, успя да организира първото всенародно българско, легално движение в границите на Османската империя. Със своята сплотеност то успя и под камшика на султана, да извоюва независимостта на Българската Екзархия.

Васил Левски изгради Вътрешната революционна организация. В нейните редове той привлече и сплоти интелигенция, селяни, градската дребна и средна буржоазия, богати българи... Така се подготви онова народно единение, водено от революционното поколение български деятели, което заложи на героизма и саможертвата, за да бъде в края на краищата взривена Османската империя през 1876 г. и да се стигне до освобождението на България от османска власт. И това е следващият велик резултат от всебългарското единение и сплотеност.

 

М.М: След Освобождението, обаче, също има велики примери на политическо помирение…

 

ТР.М: Да, туркофилите и революционерите през Възраждането са непримирими политически противници. В средата на 80-те години на 19в. туркофилът и прокурор на Османската империя – Гавраил Кръстевич е генерал губернатор на Източна Румелия. Революционерът Захарий Стоянов, начело на БТЦРК в Пловдив, подготвя Съединението. Кръстевич знае какво върши Захарий, но не го арестува, не го прогонва от областта и не извиква на помощ Одринския гарнизон. Когато обаче назряват условията за Съединението, двамата макар и негласно се помиряват. Затова султанският паша в Пловдив – Кръстевич, не попречи със сила на революционера Захарий Стоянов да извърши акта от 6 септември 1885г. А сутринта, когато силите на преврата го арестуват в конака, той само произнася на глас известната си фраза: ”Е, аз губя всичко, но нали народът печели”. В отговор Захарий Стоянов заявява на всеослушание: ”Да, да, и ние нямаме нищо против Вас лично, а само против пашата”! Това по съществото си е акт на политическо помирение и на фактическо единение, между един бивш туркофил и султански паша - българин, и един български революционер – демократ. И може да се каже, че именно духът на помирение и единение, в името на една голяма национална цел, довежда и до успеха на Съединението. С това не омаловажавам решимостта и волята на хората, които го осъществиха.

 

М.М: Изглежда помирението идва след периоди на взаимно отричане, кавги и омрази. Либерали и консерватори през първите 7 години след 1878 година също са водели тежка борба за надмощие…

 

Тр.М: Това е особено ярко, след абдикацията на княз Батенберг. През 1886-1887 година държавата изпада в тежка криза, но либералът Стефан Стамболов, който е регент и консерваторът Константин Стоилов - министър председател, с общи усилия разрешават окончателно българската криза, избухнала след Съединението!

Велико достояние на нашия народ е нещо, което по незнайни приини не се изтъква. Това е ”великата прошка”, която българският славянско-православен елемент, в структурата на нашата нация, дава на онези мюсюлмани, които остават да живеят в границите на освободена България. След 1878 година в нашата държава няма случай да е изгорен и един свещен Коран, не е подпалена нито една джамия, не е разорено или прогонено нито едно село с турци! Така е, защото българите знаеха, че обикновените им съграждани – мюсюлмани, нямат вина за престъпленията на султанското самодържавие до Освобождението. И още в първото българско народно събрание, депутатите турци са факт. Освен всичко друго, това говори и за вродения демократизъм на народа ни. Резултатите и от тази политика на политическо помирение, опрощение и единодействие, между бивши противници, също са известни: към навечерието на Балканската война българската нация изпреварва всичките си съседи по развитие на икономика, модерен транспорт, образованост на населението и развитието на науката и културата. Така стана възможно чудото: през 1912-1913 година, пет милионна България буквално разгроми Османската империя и реално я изтласка от Европа, развенча я като велика сила! И т.н., и т.н.

Нима това не са безспорни факти, свързани с плодовете от политиката за национално единение и сплотеност? Нима нашите предци през изминалите векове са работили при по-лесни от днешните условия? Не. Обстановката тогава е била несравнимо по-тежка от днес! Така че крайно време е родолюбивите обществени организации в наши дни, да стъпят в наследство на делото на своите мъдри предци. Трябва да се продължи плодотворната и единствено спасителна традиция; да се намери общия език и да изградим, с общи усилия и съгласие, едно общобългарско движение за помирение и единение.

 

М.М: Звучи оптимистично, бих казал дори вдъхновяващо, но как си представяте протичането на този процес практически - днес и в перспектива?

 

Тр.М: Напълно съм наясно, че няма да стане нито много бързо, нито много лесно. Но това не означава, че не трябва да се работи. Напротив – необходимо е да се полагат системни и то упорити усилия. В последната глава на книгата си, аз съм маркирал някои от най-важните практически стъпки, с които мисля, че може да се започне.

 

М.М: Бихте ли ги повторили?

 

Тр.М: Мисля, че трябва да се започне със споразумение между родолюбивите организации в нашата страна, /а и сред диаспората/, за организиране и провеждане на един Конгрес за национално помирение и единение. Да се срещнем заедно на едно място и в няколко дни, всеки да има възможност да изкаже своята представа по вълнуващата ни проблематика. Нима някой ще загуби нещо, ако успеем да организираме подобен национален форум?

-После, не е ли възможно, на базата на сумираните разумни идеи на този форум, да се формира един експертен съвет, който да разработи и приеме Програма за национално помирение и единение? А защо след професионалната й доработка от юристи, Народното събрание да не я гласува, и като „Кодекс за народното единство”. И този документ да послужи като ориентир за партиите и медиите, при разпространението на информацията и организирането на масови обществени прояви.

Бих отишъл и по-далеч. Въпросният документ да се превърне в платформа за изграждането и на едно общобългарско движение за народно единство. И то да създаде структури във всички градове и села на страната, за да се поддържа жива организационна връзка, при осъществяването на общата единителна дейност.

- В монографията разсъждавам и върху казуса дали не е възможно да се въведе официален празник на народното единство. И той да се чества най-тържествено – всяка година, в цяла България и по света, където има българи.

- Мисля си също, защо да не се изработи, например, и достатъчно авторитетен паметен знак, който да се връчва от президента на Републиката всяка година, в деня на народното единство, и с него да бъдат отличавани новите строители на общобългарската сплотеност.

- В училищата не може ли да се провеждат дискусии, екскурзии и конкурси с примерна тематика ”Моята българска гордост”? Така че младежта да се възпитава в родолюбие и единение още в ранна възраст.

- Ще загуби ли някои нещо, ако общобългарското движение за единство организира всенародна подписка, за набиране на средства и се изгради един внушителен „Паметник на националното помирение”? Нека най-добрите български скулптори да намерят художествените образи, чрез които на едно място – заедно, би могло да се отдаде почит на всички, които ръководени от своите искрени идеи, са отдали живота си, в името на България.