Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ПРИТЧА

Е-поща Печат PDF

ПРИТЧА

На Венко Евтимов


Ще приседна, ще ми стане жал,

ще погаля сухата тревица,

ще река:

– Аз също съм от кал,

но това ни е съдба, сестрице!


С теб сме само две добри души,

просто сме наполовина мъртви:

тоя свят съвсем ни изсуши –

теб отвънка, а пък мен отвътре.


Тайно – да не видат зли очи –

хайде да се слеем в общо тяло:

с празната ми кожа облечи

своята душа осиротяла!


Скрих сълзи за сто години дъжд –

още цял живот ще ни подхранва.

Първия живяхме по веднъж –

тоя ще го поделим поравно…


И тревата се засели в мен.

Никой нищо не разбра, обаче

оттогава съхна млад-зелен.

А тревата оттогава плаче.



КОПРИВЩИЦА


Конче-вихрогонче между март и август…

Нейде по средата

както пъпли, пътят хуква и се врязва

косо в планината.


В звънналия въздух птичи уплах литва,

с дълго ехо впримчен.

За сърцето не е време за молитва,

но прошъпва: “Димчо…”


Конче-вихрогонче, грива разпиляло

в белоцветни вишни, –

толкова си нежно, толкова си бяло,

че едва те виждам.


Моля се за теб, а думите ми тръпнат –

както си говоря,

още ми се счува някой с плахи стъпки

да събужда двора.


Ала там е пусто – грохналите двери

все не се отварят…

Никой вече няма тук да го намери –

край Демирхисар е.


Препусни нататък, близнало с копита

вишневото клонче…

В този град-въздишка, този град-молитва,

конче-вихрогонче!