Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2011 брой 26 Неродените „Явровски разкази”

Неродените „Явровски разкази”

Е-поща Печат PDF

Упрекваха Николай Хайтов, че е ощетил своята проза за сметка на публицистиката. В това твърдение може би има известна истина. Самият писател неведнъж е изказвал съжаления, че не е могъл да реализира замислите на цял цикъл разкази, които са били почти готови в главата му, поради липса преди всичко на време. Но той нито за миг не упреква за това времето и силите, отдадени на публицистиката, на художествената публицистика, каквато е неговата. В своя „Дневник” той отбелязва на 6 март 1983 г.: „Направих равносметката за двата месеца какво съм работил (януари и февруари) и видях, че съм я подкарал както лани – престрелки около учебници, училища, учебни системи и публицистика. Бедата ми е, че не мога да се отърва от себе си”.
А какъв е Хайтов „сам по себе си”?


Нека чуем от самия него. На упрека, че писателят Хайтов „остана на заден план в сравнение с публициста” той отговаря: „Така е, но когато земята под краката ти гори, по е нормално да стъпчеш огъня с каквото намериш, вместо да измисляш добродетелни герои и остроумни есета. Героите и есетата са за предпочитане, но аз падам малко пожарникар, макар да съм се убедил, че нашите български, „пожари” са неугасими”. („Троянските коне в България”, (м. 2, с. 114). И пак там: „В кризисно време като сегашното, на писателя не е простено да мълчи… Мълчиш ли, ставаш съучастник на безобразията и лъжата.” (с. 153).
А в спомените си Димитри Иванов отбелязва: „Той се втурваше в безнадеждни битки да спасява читалищата и гроба на Левски, и българския език, и горите, и земите на България и аз му викам, че е рицар на загубените каузи, а той отвръщаше:
- Знам бе, знам, ама един ден да не кажат хората, че не се намерил нито един, дето да надигне глас”
.
И все пак, не можем да не съжаляваме, както и самият писател, че не малко хрумвания, наблюдения на хора, събития, не малко „сюжети за малък разказ”, с които е пълен неговият „Дневник”, остават нереализирани.
Тук аз ще посоча само някои от тях, в които героите и събитията са от родното село на писателя, той лично ги познава, видял ги е, чул ги е, станали са пред очите му, преживял ги е. Озаглавил съм тия „неродени разкази” с имената на героите.
На 24 септември 1969 г. Хайтов отбелязва в Дневника си:
„За звездните мигове. Човек има проблясъци в мисълта, интересни хрумвания, породени на кръстопът, искри, които изскачат от чаткането на кремъка (на живота) с праханта на въображението и познанието. Ако това не е уловено и записано, изчезва и се не връща. А то е частица от нас. Най-нежното, неуловимото, най-интимното, което най-често не се повтаря. Ето защо е нужен Дневникът”.
Ето защо писателят си записва в тоя дневник дори това, което е било най-обикновено ежедневие – храненето:
„Мама често вареше трахана, но нямаше шарлан и слагаше по-малко, почти нищо. Траханта оставаше корава, „незабелена” и с вкус на трици. Баща ми веднъж се ядоса, взе тавата с траханта, изнесе я и отиде в обора да я дава на мулето. Но мулето не рачи да яде. Върна се баща ми горе и тръсна тавата на пода.
- Муле, дето е муле и добитък, та не я яде, а ти мене ме караш да я ям!”

И редом с тия думи, реплика на Толи Самарджицки:
„Фанал ма е нервът, жа ма откъца!”
Дневникът на Хайтов е пълен с подобни записи – думи, изрази на явровци, историята на селото и сегашното му положение и пр. и пр. „На море съм, а умът ми е в село” – отбелязва той в Дневника на 8 септември 1975 г. в Созопол. Все там се връща. Дири детството, детските илюзии, баща, майка, родната къща, розови надежди… Това дири, дето се не връща”.
Тук нямам възможност да посоча всички ония моменти от тия хрумвания, от тия „звездни мигове”, в които фигурират толкова много явровци, картини от живота в това село, от природата му и пр. Ще се спра само на някои от най-характерните, които определено щяха да станат разкази, ако…
ТРАГЕДИЯТА НА МАЙКА МИ
„Като момиче баща й я пращал с овцете – тогава за момите нямало високи ботуши както е сега, та майка ми бъркала снега, обута в цървули и чорапи. Като бъркала снега и като затъвала в преспите, простинала. И затова като се оженила, не могла да зачене. Останала бездетна цели 9 години, докато най-сетне родила брат ми, та след него и други двама сина.
Деветте години бездетство били в живота й (както казваше тя) най-черните. Баба Цвета (майката на баща ми), била урсуз жена, припряна, с остър език, сприхава и люта. Тя гледава накриво бездетната снаха, не искала синът й да остане без деца, а тя без внуци. Да не говорим за баща ми, който все пъшкал и охкал и се обръщал от корем на гръб. Той не й казвал нищо, но работата била ясна. Бабата обаче не мълчала. Всяка дума се забивала като гвоздей в сърцето на мама.
Какви ли не лекове пила майка ми, какви ли не дарове раздавала на разни циганки, да й намерят „илач” на болката. С какви ли не горещи води се парила. Готова била мило за драго да даде, но да стигне първа рожба. Цели девет години тегло, докато „стигнала” брат ми.
И може би затова тя си го най-много обичаше. Все го жалеше. И все нещо гледаше да му завие в престилката и тайно да му отнесе. Така си и умря – с очи обърнати към първата си рожба”.
Излишно е да казвам каква художествена творба би се родила от този „малък сюжет”, от тази тъжна повест...
Такъв „малък сюжет” са и думите, записани от Хайтов за живота на баща му „Нещо за баща ми” (Дневник, 9 януари 1977 г.):
НЕЩО ЗА БАЩА МИ
„В Асеновград на 3 януари 1977 г. ходихме  с брат ми Георги при чичо Тодор Лютов (Козлуджов), приятел бащин. Баща ми е роден 1882 г., а бай Тодор 1894, с 12 години по-млад от него. Двамата се много погаждаха. Тодор беше председател на кооперацията по едно време и оттам имаха допълнителна връзка, та често се виждаха.
Чичо Тодор ми разказа, че баща ми, около 1928 г., бил дал 200 лева капаро за една къща в Куклен – смятал е да се изселва. Пазарена била за 50 000 лева, но когато баща ми отишъл в банката да получи заем, за да я плати, инспекторът Зоев отказал, защото татко бил поръчител на длъжници на банката за общо 500 000 лева. И понеже поръчителят солидарно отговаря с имота си за неиздължените суми – родителят ми загубил правото на заем и така си останал в село.
Петстотин хиляди лева! Това означава, че баща ми е бил поръчител на повече от сто души! Мекошав и добряк, подписвал – „да се върши работа”. И много претегли заради сложените подписи. Когато банката започна да „протестира” полиците, а моят родител да получава червените известия за секвестиране на покъщнината, той падна духом, разболя се и свърши на 58 години от мекосърдечието си”.
За езика, за бита, за ежедневието на тия „герои”, както и другите явровци, за които ще стане дума по-нататък, Хайтов не е трябвало да ходи надалече. Защото това е било и неговият бит, и неговият език, и неговото ежедневие.
И все пак той е отбелязвал в дневника си най-характерни особености от тоя минал вече живот, за да ги използва евентуално в бъдещите си творби или за цялостни произведения, или за частици от тях. Достатъчно е да сравним няколкото реда – хрумвания в Дневника за разказа „Мерак” и самия разказ в сборника „Диви разкази”.
ОТКОВ КОЛЮ
Този нашенец дълги години владее съзнанието на писателя. Появява се на няколко пъти в „Дневника” и написаното за него всъщност е почти готов разказ. На 5 юни 1975 г. Хайтов заедно с Ангел Мелянчев и Иван Чачев, неговия Санчо, тръгват из мерата на Яврово. Кольо сравнява това, което вижда – изсичане на гората в Руен, пазена от явровци в миналото като очите си, пустеещите буренясали келемии, срутените и окрадени саи и др. И отведнъж ни в клин, ни в ръкав, както се казва, започват разговор за Отков Колю, разговор, който писателят предава изцяло в дневника. Ето този разговор.
„По пътя си говорим за Отков Колю, който на 72 години предаде овцете и се върна в село. Неговото куче виело дълго време, след като се видяло само, без овце и без кър. А може да е разбрало, че идва краят на неговия господар. Снахата на Колю (жената на брат му) отказала да дава хляб на старото Колюво куче, казала на Минча фелдшера да го убие и наистина той го гръмнал. Колю три дена плакал за убитото си куче. Като го погребвал, все му нареждал: „Карамане, Карамане, ти навреме си отиде, ала мене на кого оставяш?” Снахата слушала и се провикнала: „Тебе – на сиропиталището, на сиропиталището!”
Тя опитала да прати Колю в сиропиталище, след като цял живот му яли парите (той е неженен, без деца и работил на брата си). Разбрала обаче снахата, че половината къща ще да отиде за сиропиталището, и се отказала от изпращането на батьо си в старчески дом. Но започнала така да го „гледа”, че преди два дена той решил да се хвърли от камъка в Бухльовица. След като се мръкнало, Колю се уж прибрал в стаята. Той трудно ходи – краката му и двата са изкривени в ставите, така че едвам се държи, като се подпира на тояга. Както и да е – кое с подпиране, кое с влачене, бавно стигнал до камъка в Бухльовица и се покачил отгоре. Но в тъмното нямало как да види къде да застане, откъде да се метне, за да умре по-бързо, да се не мъчи. И взел да чака зазоряването. Както чакал, се унесъл и заспал.
През това време Ваньо, брат му, влязъл в собата – одаята на Колю, и забелязал, че го няма. Тръгнал да го търси и го намерил заспал на Бухльов камик. Качи го на магарето и си го върнал в село. Колю не щял да се качва на магарето, опъвал се, но нямал сили да се противи на брат си. И така отново се намерил вкъщи при своята мъчителка.
Сега Колю бил решил да спре да яде и така да си умре. Знаел от войната (той на войната измръзнал и от тогава коленете му са разкривени), че гладният гасне като свещица, без да го боли. Така е решил той да се раздели с тоя неблагодарен свят. По-право, със своята неблагодарна снаха.
Рунтав Гого питал Колю как се усеща, като не яде.
Леко ми е. Душа немам, ала ми е леко. Не ме боли, нито ми се ходи, нито ми се мърда. Стопявам се на място. И немам яд в никого. Бавно се умира тъй, но пък е леко…”
На 27 юни 1974 г. Хайтов отбелязва в Дневника:
„Последният овчар. Когато днес наближих старите борики под „Свети Илия”, чух звънци. Видях едно едро куче, а по-надолу ройнали се из поляната няколко овчици и кози. Очаквах кучето да ме залае, но излезе мъдро куче, старо. Отдавна не беше виждало вълк и затова не беше така зло, както едновремешните кучета, които се раждаха и умираха в борба с вълците. Освен това то бе дълго живяло и се беше уверило, че лаенето е сребро, а мълчанието – злато. И трето – то се досети по нещо невидимо, че не съм нито горски, нито ловджия, нито ветеринарен фелдшер, който може да го отрови или застреля. Ето защо деликатно се оттегли от пътеката.
Овчарят бе Отков Колю – последният частник овчар в Яврово”.
На 20 август 1980 г. в Яврово Хайтов прави подробен отчет за няколко дни, който завършва с… Колю Отков: „Липсва ми Колю Отков, последният овчар, вече покойник! Той се държеше за овцете – овцете за него. Овцете, кучетата и овчарите бяха едно, заедно се крепяха и вървяха по житейския друм. Плюс магарето.
Остави Колю овцете, слезе в селото и наскоро след това се хвърли от Бухльов камък. Секна овчарлъкът и животът му загуби смисъл, залезе слънцето и вече не изгря. Не оставаше друго, освен да умре. Защото само живата цел изпълваше това разглобено тяло и държеше туловището върху кривите крака. Заглъхна блеенето на последните частни овце в родното ми село Яврово”.
„Колю Отков” е прозвище, прозвище на целия род Откови. Истинското му име е Никола Козлуджов. Той беше мой съсед в Яврово, мой роднина. Майка му Велика – сестра на баща ми – една от многото явровски вдовици, загубили мъжете си през миналите войни. Тя беше много добър човек, кротка, милозлива, работлива. Ражда и отглежда двамата си сина Иван и Никола и дъщерята Зойка. Като малък обичах да ходя при тях. Чана Велика все намираше по нещо да ми даде – я орех, я лешници, я мускул. Мускули в село казват на дивите ябълки. Явровци имаха малко овощни дървета, с изключение на черешите. Есенно време те обираха дивите ябълки, слагаха ги в кошове със слама и така до пролетта. Избите се изпълваха с приятния мирис на ябълка.
Братовчедът на Колю Отков Илия Козлуджов му е направил хубава снимка, която публикува в своята книга „Дирята на моя живот” – изд. „Сибия”, 2009, с. 68. Под снимката Илия цитира думите на Хайтов от разказа „Подивялата пътека”, че „Отков Колю от дълго стоене и ходене след козите краката му са се огънали като дъги на буре.”

ДИНЬО КРЪСТАНОВ
Този човек също е привличал вниманието на Хайтов. Той съща се мярка на няколко пъти в неговия „Дневник”. Веднъж, когато се срещат на пътя край параклиса „Св. Варвара”, а по-късно на два пъти, когато Диню е вече в своя залез. Ето какво е записал писателят за тия две срещи в своя дневник. На 7 ноември 1977 г.:
„Чувам оная вечер ръмжи нещо в мрака. Оказа се, че е Диньо Кръстанов – пиян, ходи едвам, опипва дуварите. Уличната електрическа лампа блеснала в него – вижда се като на длан. Той пък се опитва, да се притули, ала не може да избегне светлината. Опипва дуварите и търси вратата на собствената си къща. Улучва я най-сетне, заудря с юмруци и се провикна: „Отвори, Ленка! Отвори, пиле!” Три-четири пъти така извика, забравил, че Ленка, жена му, е преди месец и половина погребана. Лай на куче и гальовно скимтене показва, че палето на Динчо му се радва. Прискърцват дървените стъпала на стълбата и едно от джамчетата на къщата светва. Отвън се вижда как старецът си смъква гуглата и я хвърля на кревата. Откачва от стената чифтето, като че се колебае да се гръмне, или не, и отново си го слага на мястото. Оглежда се: замаен от винените пари, търси жена си, но се препъва в нещо и се изгубва от очите ми. Тръгвам си нагоре по улицата, но пак се обръщам и виждам Динчо, вкопчен за вълненика на покойната Ленка, не мърда, разбрал най-сетне, че е безнадеждно сам…”
Ето и вторият запис от 3 август 1978 г.:
„Късното разкаяние на Диню Кръстанов (Змея). Завчера почина Диню Кръстанов, наричан още Змея, защото като се ядосаше, духаше силно през носа си. Земеделец с висока гугла-каук. Като се напиеше – а това ставаше през ден и всеки ден понякога, - лицето му позеленяваше, а скулите – почервеняваха. Залиташе и пееше земеделския марш. Голям ловджия – избил е хиляди зайци. Изпил е стотици бъчви вино. Не беше от любезните хора. Като се скараше с някога, вдигаше пушка да го стреля. Разплакваше жена си Трендафила (Фила), прочута хубавица. И страшно я ревнуваше.
Случи се, че тя първа умря. Тогава Димчо Кръстанов със закъснение се разкая. Започна да постелва вълненика й и да спи върху него – да му миришело на нея, да се утеши. Сетне приживе взе пръст от гроба й и издаде нареждане, като умре, да го заровят с тая пръст. Грохна изведнъж. Видях го педи няколко месеца пиян да се добира до къщи – опипваше стените и ръмжеше. Пуста бе улицата и това ръмжене единствено нарушаваше зловещата тишина. Прибираше се в безлюдната си къща. Нямаше я Трендафила да го срещне”.
И с този явровец бяхме роднини. Мама и Трендафила бяха братовчедки, от един род. Нивите ни на „Варница”, „Свети Архангел” и „Раевица” бяха една до друга. Някога са били едно. При подялбата дядо Илия – бащата на мама (или неговия баща!) получава два дяла от общия имот, а дядото (или прадядото!) на Диня, по-скоро на жена му, един дял. Но той така ореше своя дял, така местеше синорите, е с годините неговият дял стана равен на нашия. Серт и несговорчив човек беше той, но мама и жена му се яважаваха и почитаха.
ДАНЮ ТАВКОВ
Той беше селският чорбаджия. Той колеше, той бесеше, както се казва. Ако видиш зор и ти потрябват парици – ще идеш при него. Той изпълняваше функциите на днешните банки. Предимството на явровци беше това, че нямаше да ходят до Асеновград или Пловдив, нямаше след това да идват да им секвестират чергите за неплатения заем. Даню имаше други лостове за събиране дадените пари. Като му продадеш яре или коза, той ще ти плати много по-малко от реалната цена. Наесен като му докараш гроздето – пак ще ти го плати по-евтино, а ще те удари и в кантара и пр.
Аз съм благодарен на тоя човек. Когато завърших прогимназията в Яврово, нямахме пари за таксата и не можах да се запиша в Асеновградската гимназия. На другата година пак не можахме да съберем необходимата сума. Когато баща ми помоли директора на гимназията Мавродиев да внесе половината такса, а другата по-късно, той ни изгледа пез роговите си очила и ни изгони. Спаси ни Даню Тавков. Татко му продаде трите кози, които сутрин и вечер ни хранеха с млякото си. Даню додаде необходимата сума да се съберат колкото трябва парите за таксата и така аз станах ученик в Асеновград.
На няколко пъти в своя дневник Хайтов разказва за тоя Даню.
На 25 юни 1978 г. е отбелязано: „Даню Тавков беше вкъщи при мен на двора и разказваше с упоение за касаплъка си и за търговията с пърчове. Сега – болен, побеляла главата му, а жената – умряла. Сам вкъщи – няма коза, няма куче. Двайсет хиляди лева би дал, ако намери жена като покойната Юрдана. Ама такива няма! Викал на брат си Ангел:
Докарай кози – да седят на двора, да ми замирише на боклук, да не е пусто!...
Живял цял живот с кози и овце (сега е на 76 години), с продажби и покупки, с чобани и кучета, с касапи и пазарлъци. Сега изведнъж всичко свършило и опустяло!
И Даню – дето е заклал хиляди, десетки хиляди брави, без окото му да мигне – заплака с едри сълзи”.
По-нататък в своя дневник Хайтов цитира един разговор с жената на Даню, докато е била жива. Тя казва почти същото, както и Даню. Работеше повече от другите селски жени, макар че беше жена на богат чорбаджия.
След цитираното по-горе от 26 юни, Хайтов продължава: „Личо Хайтоски за козите: „Сегашните кози, братовчед, не са кози. Мязат на сегашните млади. Ами защо? Отрупват ги с ядене. Коза, дето закусва с хляб, шума не яде.
Старите кози виждаха „кърмилце” колкото да не е без хич. Но метат шумата наред, като с ножица. И бесни, та буйни – не можеш да ги уловиш!
Сегашните кози, като се наядат сутрин с хляб и масло – не отиват на паша, а на разходка. Три пъти почиват и спят.
Няма вече кози! Да знаеш”.

Даню Тавков каза на брат ми Гьорги, когато той го попитал как е: „Не съм добре. Нямам кози – няма живот! Барем да имаше гюбре…”
В живота ни нещо се е наистина пречупило: няма го естественото, селското, традиционното мислене. Кой млад би зажалил сега, че в двора му нямало козьо гюбре?
А за какво наистина би зажалил сега младият човек? Може би че няма нескафе. Или че били аржентинците в мача за световно първенство. (Събират се на тумби из ъглите на града и прави си говорят, цели ята от встрастени футболни маниаци. Не говорят за работата си, защото не я обичат. Друга порода хора”.)

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар