Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 41 (2012) ЖАН, ТОВА Е ПОВЕЧЕ ОТ ГРЕШКА. ТОВА Е ГРЯХ!

ЖАН, ТОВА Е ПОВЕЧЕ ОТ ГРЕШКА. ТОВА Е ГРЯХ!

Е-поща Печат PDF

 

Проф. Велко ВЪЛКАНОВ

Слушах внимателно разговора, който преди няколко дни Жан Виденов води с Кеворк Кеворкян. Ще кажа направо: още първите думи на Жан ме изпълниха с разочарование. Не този Жан исках да видя и чуя. Почти нищо от онова, което той каза, не стигна до сърцето и ума ми. Оставах чужд за думите му.

 

 

Жан без съмнение бе откровен - той изрече това, което мислеше. Но не всякога откровеността означава и честност. Невъзможно е, когато удряш някого, да не си даваш сметка кого още удряш. Не разбираше ли Жан, че атаката му срещу ръководството на БСП е в крайна сметка атака срещу самата БСП? БСП днес е единствената голяма партия, на която ние, хората от левицата, можем да разчитаме. Именно тя е партията, която, обединила около себе си всички други здрави, леви и патриотични сили, би могла да очисти страната ни от синята пъпка, наречена ГЕРБ.  Изпитвам силни симпатии към комунистическите партии, но те нямат онзи потенциал, който е необходим за реално участие в политиката.

Остава следователно БСП, и пак БСП. Това не означава, че не бива да подлагаме на критика политиката на БСП. Аз самият неведнъж съм давал критични оценки и на БСП, и на нейното ръководство. Във всички случаи обаче трябва да търсим не разложението, а укрепването на тази партия. Онзи, който днес е против БСП, той е за запазване на ужасното икономическо, политическо и социално статукво в страната.

Жан показа, че не иска да има нищо общо с БСП. Той е напуснал тази партия, защото не бил одобрявал политиката на нейното ръководство. Но човек влиза или излиза от една партия не заради един или друг член на нейното ръководство, а заради самата нея, т.е. заради идеите, които партията като цяло изповядва. Нека приемем, че „Позитано” е заело неправилни позиции по основни въпроси на партийната политика. Но остани, другарю, в партията си, на която до неотдавна си бил председател, и положи всички усилия, за да коригираш неправилно заетите позиции. Жан, ще кажа, не просто напусна партията, той избяга от нея, за да избяга и от нейните проблеми.

Не разбирам наистина ония ръководни някога дейци на БСП, които, след като бяха министри и народни представители, по-късно неочаквано я напуснаха. Използваха тези другари много недостоен довод: партията ги била употребила, след което ги захвърлила, т.е. не ги е направила отново министри или народни представители. Истината обаче е, че не партията употреби тях, а те употребиха партията и когато нямаше вече какво да вземат от нея, измислиха си основания да я напуснат.

Смятам, че имам правото да отправя днес своите критични бележки към Жан Виденов, защото преди години, когато той самият беше подложен на критични издевателства, аз бях един от малкото, които решително го защитиха. Тогава в статията си „Виденов остава наш другар. Отговорът на БАС след срещата на „Позитано”, публикувана във в. „Дума” от 11 март 1997 г., категорично отхвърлих опитите Жан да бъде държан отговорен за провала на нашата политика тогава. Това бе един от най-срамните периоди в нашия политически живот след 10-и ноември, когато от Жан се отдръпнаха всички – дори и много от неговите министри, за да го оставят сам да отговаря за грешки, които не сам бе допуснал. „За Жан Виденов и неговите министри - писах в тази статия, - най-строга отговорност, включително и  съдебна, поискаха не само г-н Татарчев и ония, които стоят зад него, но и представители на левицата (социалисти). Отправяйки обвиненията си, те не сметнаха за възможно да открият поне една добродетел на довчера венцехваления лидер на БСП. Препоръчаха ни да изречем добра дума за ренегатите (за ония, които от комсомолска възраст досега използваха по всички възможни начини БСП, а не се поколебаха да я напуснат в най-трудния за нея момент, за да отидат там, където се надяват отново да бъдат катапултирани в парламента), а за Жан Виденов добрата дума се оказа под възбрана”. (Тази статия ще намерите и в книгата ми „Името на болката България”).

Днес наблюдаваме почти същата картина, но с други лица. Всички грешки в политиката на БСП, когато тя участваше в правителството на тройната коалиция, мнозина поискаха да стоварят върху Станишев, забравяйки, че Станишев упражняваше партийната и държавната власт не сам, а заедно с цялото ръководство на БСП. Жан днес става проводник на същото това отношение към Станишев, на което преди петнадесет години сам стана жертва.

Съвършено неприемливо е, обаче, да се смята, че самият Жан Виденов изобщо не е допускал грешки по времето, когато ръководеше БСП и правителството. Наред с измислените му недостатъци и грешки, Виденов имаше и достатъчно реални недостатъци и грешки – негови собствени.

Твърде голям недостатък на Жан бе нежеланието му да се вслуша в съветите на ония, които нямаха друго намерение освен да му бъдат полезни. Искаше Жан да е пръв и единствен, без да разбира, че в ония години никой не можеше да бъде нито пръв, нито единствен. С месеци не поглеждаше хората около себе си - негови другари и доброжелатели. Ще припомня думите, които се видях принуден да кажа, когато на 14 януари 1995 г., на пленума на БСП, го избирахме за кандидат-премиер: „Аз се боя, че след конгреса на партията Жан Виденов видимо се промени. Жан минава понякога покрай нас, без да ни вижда. Мисля, че мога да го кажа още по-точно, по-силно, макар и не много красиво - Жан вирна нос... Боя се много, че ако вървите все така, устремен към бъдещето, без да поглеждате около себе си, Вие (Жан) накрая ще останете сам със своите ласкатели, а това е началото на края на един сериозен политик”. (Цялото ми слово се намира в книгата ми „На колене пред истината”.)

За съжаление думите ми се оказаха пророчески, за което искрено съжалявам. Щях да съм радостен, ако се бях излъгал в своята неприятна прогноза.

Жан допусна и сериозни управленски грешки. Няма да забравя зимата на 1996-1997 г., когато хората ставаха в 4-5 часа сутринта, за да могат да си купят хляб. Помня дългите среднощни заседания на парламентарната ни група, когато с Коста Андреев, дълбоко разтревожени, настоявахме да се вземат спешни мерки за решаване на неочаквано възникналия хлебен проблем. Но Жан и министърът на земеделието Чичибаба (а след това и Светослав Шиваров) запазваха необяснимо спокойствие - нямало проблем, зърно имало, имало и хляб. Вярно е, че собствениците на силозите не съвсем скрито ни саботираха. Но саботажът имаше своята опора в простия факт, че в страната не бе останало достатъчно количество зърно. Позволено бе огромни количества хлебно зърно да се изнесе извън страната, преди да бе осигурен в необходимата степен Държавният резерв. Правителството нямаше право да допусне да стане толкова лесна жертва на лишените от всякаква политическа нравственост свои политически врагове.

Сериозни (повече от сериозни дори) грешки допусна правителството на Жан Виденов и в областта на банковото дело. Фатално за страната ни бе това роене на банките, когато те възникваха една от друга. Беше очевидно, че ако една банка фалира, повлечена така ще фалира цялата банкова система, т.е. финансовата система  на страната. И тъкмо това стана, не разбира се, без външна помощ. Помня добре този петъчен ден, когато от трибуната на Народното събрание Стоян Александров, бивш министър на финансите, призова българските граждани да купуват каквото могат да купят - чужда валута, имоти и пр., но да не остават с левовата си наличност. И в понеделник стихията се отприщи. Всеки ден от ДСК се изтегляха милиони, дали не и милиарди левове, за да ги обменят с долари. И доларът стремглаво се устреми нагоре, стигайки до над 3000 лв. за долар. Хората изведнъж обедняха, а спекулантите (кредитните милионери) изведнъж забогатяха. (Взели например заем от банката 60 лв., които са стрували един долар, те след това връщат същите тези 60 лв., които обаче  са купили, вече само за няколко цента.)

Сега за срива на банковата система се обвинява Тодор Вълчев. Вината на Вълчев е несъмнена, но няма ли вина и правителството от ония години? Говорил съм с Жан по този повод, питал съм го защо не са взели мерки за предотвратяване на катастрофата. „Банковата система - каза ми Жан – е независима”. Това е вярно, но не съвсем. Банковата система е независима, но само от правителството. Тя не е независима от парламента. Изправено  пред опасността да види  срива на лева, правителството трябваше да инициира приемането на закон, който да изключи опасното роене на банките. То не направи това, то наблюдаваше безучастно развитието на финансовата катастрофа, парализирано от самовнушението, че - какво да се прави, - тя, банковата система, е независима.

Правителството на Ж. Виденов допусна още една, трудно извинима грешка: под натиска на САЩ България гласува в ООН резолюцията, осъждаща Китай за състоянието на правата на човека в тази страна. И това стана в навечерието на посещението, което Виденов, начело на наша делегация, трябваше да направи в Китай. И последва оглушителният шамар: китайците пратиха делегацията ни в десета глуха, без да подпишат нито един от 14-те договора, които бяхме подготвили. Един изключителен шанс България да реши финансовите си проблеми, бе късогледо пропуснат. Именно от Китай можехме да получим онзи - нищо за тях - един милиард долара, който според Виденов бе необходим, за да спасим страната от финансовия колапс. За този скандален провал винят, основателно, министъра на външните работи Георги Пирински, но не по-малка е и вината на министър-председателя Виденов. Министър-председателят е този, който в крайна сметка носи отговорност за решенията на правителството.

Ще кажа в заключение, че само онзи има право да е критичен към другите, който е достатъчно критичен към самия себе си. Силно критичен към другите, Жан не проявява никаква критичност към себе си. Липсата на самокритичност намери израз и в неговата книга „Отвъд политическия театър”. Бях на обсъждането на книгата. Силно бях смутен, че неговите приятели не сметнаха за необходимо да отбележат някои допуснати в книгата му неточности.

Ласкателите са не по-малко опасни от безогледните критици. За съжаление Жан е склонен сякаш да слуша ласкавия глас на своите скрити врагове. Ласкави думи му отправи и Кеворкян: „Аз се възхищавам на Вашата последователност... Вие разсъждавате по един начин, който е абсолютно  хомогенен и монолитен”. Това бе комплимент, чието коварство Жан, както ми се струва, успя да усети: „Толкова ли не съм способен на промяна?”

С всичките симпатии, които все още имам към Жан Виденов, ще му кажа: в разговора си с Кеворкян вие бяхте наистина много откровен. Но Жан, мили приятелю, нека повторя това, което вече казах, за да го подчертая: не е достатъчно човек да е откровен, за да бъде честен. Ще продължа: не е достатъчно и да е честен, за да е добър политик - необходимо е още и да е мъдър. Жан за съжаление - казвам това не без огорчение - не стана, както се вижда, с годините по-мъдър. Той позволи да бъде включен в играта на нечестивците в нашия политически живот. Така той против волята си, предполагам, се оказа в единен фронт с най-опасния ни днес враг – ГЕРБ. А това, Жан, е повече от грешка, това е грях.

9 октомври 2012 г.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар