Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 41 (2012) РАЗГОВОР ПО СЪЩЕСТВО ВМЕСТО ПОЗДРАВЛЕНИЯ

РАЗГОВОР ПО СЪЩЕСТВО ВМЕСТО ПОЗДРАВЛЕНИЯ

Е-поща Печат PDF

Владимир Путин навърши шейсет. Каквото можех и каквото исках да кажа за него, вече го казах в много интервюта, статии и в отделна книга с изчерпателното заглавие “Путин срещу  Путин”. Вместо дежурните приказки и поздравления предлагам разговор по същество .

Уверен съм, че Путин е извънредно противоречива личност: той е и герой-спасител на Русия в най-сложния период от нашата история, и колеблив либерален реформатор, умерен западник, възлагащ най-важните въпроси в живота на страната в критични моменти, на пределно неадекватни във  всеки смисъл управленци-циници. За мъртвите или добро или нищо.

Путин е жив и енергичен, на власт е и е напълно подготвен, така че не виждам причина да смекчавам това, което искам да кажа. Нямам причина за рязка критика, за гняв и злоба. Особено сега.

Какво е положението на Путин сега, при третия му мандат? Аз винаги съм гледал на себе си като принадлежащ към „партията на третия мандат”, и ето, това се случи, макар и малко по-късно, отколкото разчитахме. Затова се надявам, че ще е задълго. Формулата на Путин, за която писах няколко пъти, е едновременно проста и противоречива: патриотизъм плюс либерализъм.

 

Тя съставлява своего рода путинския коан, неговата персонална идеологическа антиномия (двусмислена загадка), отразяваща структурата на неговия личностен и властови компромис. Същността на формулата е, че еднакво са му близки: 1) суверенитета, държавността, вертикалата на властта, народността и религията, и 2) западничеството, модернизацията, ефективното управление (мениджмънта), либералното реформаторство в икономиката. В структурата на тази формула, съчетаваща несъчетаемото, в тази coincidentia oppositorum - случайно съвпадение, единство на противоположностите, - ние преживяхме последните 12 години, които ни се сториха вечност, но преминали като един миг. Патриотизма на Путин поддържаха руснаците, народът, масите, обикновените хора и много необикновени личности. Либерализмът и запазването на доминацията на едрата буржоазия (по същество олигархията, която се създаде в смутните деветдесет години) всички търпяха, макар и с много уговорки. При това всички активни политически сили страстно искаха Путин да изостави този компромис, където патриотизмът се гасеше с либерализъм, а западните либерални реформи зануляваха напъните за суверенитет и за изграждане на вертикалата на властта. Путин обаче година след година отлагаше, колебаейки се, и настоявайки на своето, принуждаваше масите покорно да търпят икономическата несправедливост на разпасалия се капитализъм и вакханалията на корупцията, а в същото време заставяше елита да се облича в неестествена за него патриотична тога. Постепенно тази двусмисленост стана непоносима както за либералите, така и за патриотите. Необходима беше определеност. Но все не се получаваше... Година след година... и вашата, и нашата. Изтощително уклончиво и отвратително... „Путинският коан”, с който обществото повече или по-малко се примири в началото на 2000-ата, постепенно стана непоносим. Той престана да работи.

В периода на управлението на Дмитрий Медведев се създаде впечатлението, че зациклилият путински пасианс най-накрая ще се развърже в полза на  либералите: ултралибералния Институт за съвременно развитие, станал идеен щаб на новите либерални реформи, ликуваше. Либералите почувстваха, че тяхната цел е близко. Сванидзе си призна, „че е станало леко да се диша”. Това означаваше, че патриотите окончателно ще се задушат в надигащата се с нова сила либерална смрад. Някои едвам дишаха, а други се задушаваха. Патриотите изпаднаха в униние. Изглеждаше, че формулата е отменена: на сияещото лице на Медведев вече не се четеше никакъв патриотизъм - само един солиден либерализъм.

Повратен момент стана връщането на Путин. Това съвсем не беше в дневния ред на либералите. Техните надежди рухнаха за миг. Болотная площадь, свинството на Pussy Riot, многохилядните демонстрации на т. нар. милиони, станаха истеричният им отговор. Почувствали близката победа, либералите бяха изненадани и неподготвени. По тяхната логика Путин трябваше да си ходи. А ето, той реши да се върне.

В този момент загрелите от управлението на Медведев либерали, пред ужаса от завръщането на Путин, се решиха на твърде радикални мерки. По същество те поставиха пред Путин ултиматум: „Владимир Владимирович, за да продължат либералните реформи и да се спаси демокрацията, имате един изход - да си отидете и да предадете държавата в други ръце” (в действителност това беше заповед на Държавния департамент).

Това всъщност беше посланието, съдържащо се в богохулната пънк-молитва, в ултиматумите на опозиционните столични тълпи от “палта от норка” и разбира се, твърдите препоръки на Вашингтон. Получи се следното: даже ако Путин имаше намерение отново да се върне към формулата „патриотизъм плюс либерализъм”, либералите и Западът го предупредиха и твърдо заявиха, че този път няма да се съгласят с това. „Хороший Путин”, това не е “мъртвият Путин”, а „живият Медведев” като мининум и Навални - като максимум.

Разбира се, либералите не решиха това сами. Съставена бе стратегическа телеграма от Вашингтон, редактирана по пътя, ако съдим по особено агресивната стилистика на групата обидени бизнесмени от Лондон. Оттук, между другото, и сериозността на либералния ултиматум. Зад гърба на съмнителните хулиганки от “Pussy Riot” се появи сянката на последната световна суперсила. Радикалните искания на опозицията, независимо от тяхната нищожност, все още са сериозни и съдържателни, тъй като бяха потвърдени от САЩ - чрез „меката сила” (soft power) - световната преса, дипломатическия натиск, мрежовите технологии и войната. Бяха подтвърдени и от страна на “твърдата сила” (hard power) – американската военна машина, която има стотици милиарди долари годишен бюджет и която зловещо се въздигна на хоризонта.

Може да се спори дали това е блъф. Никой няма да отрече, че определени аргументи за силов натиск върху Русия от страна на Америка все още има.

Ето го резултата: либералният компонент от формулата на Путин беше необратимо и насилствено изрязан. Стана така, че ако той отново се опита да се върне към него - вече никой няма да му повярва, никой от тези, към които путинският либерализъм винаги е бил принципно адресиран. За либералите Путин сега, окончателно и безвъзвратно, олицетворява  друга формула: „патриотизъм минус либерализъм”. Каквото и да прави той, вече е невъзможно да ги разубеди. Освен едно: да си отиде “по живо, по здраво”... и колкото се може по-бързо. Тогава ще повярват.

И сега какво трябва да прави Путин?

Има три пътя.

Първият: да си отиде и да предаде властта на приемника, окончателно и изцяло. Либералите и САЩ настояват именно за това и преди всичко подкрепят този план на действие. Може ли Путин да го направи? Мисля, че такъв сценарий днес е малко вероятен. Путин току-що се върна, а отново да напусне?! И още повече с подобен непривлекателен маниер?! Ще е пълен провал от лична гледна точка, от историческа, политическа и в добавка - предателство към страната и народа.

Затова по-скоро Путин ще остане.

Тук отново има избор - бифуркация - или-или.

Първа възможност: Путин по инерция да се обърне към своята проверена формула, но ние виждаме, че тя повече не се приема от либералите, а това значи, че тя вече няма да работи за тях. Със сигурност. Патриотите, които вярваха в нея, съвсем не е задължително отново да й се доверят. Това означава, че Путин сериозно рискува да загуби своя истински народен електорат, своя стратегически резерв - доверието на патриотичните народни маси. С други думи, формулата „патриотизъм плюс либерализъм” в новите условия няма да работи въобще. Може, разбира се, да се изпробва, но по-добре да не се прави. Това е приятелска препоръка. Владимир Владимирович, не трябва!..

Остава едно - патриотизъм без всякакви примеси; евразийство и консерватизъм - без всякакви симулации и постмодернизми. Това е единственият логичен и отговорен избор за третия мандат.

Програмата на такъв консервативен завой е съвсем ясна, и за самия Путин е пределно естествена. По-скоро той органично разбира света, страната, историята. По-рано имаше сдържащи фактори; няма сега да коментираме дали са обосновани или илюзорни. А сега - няма. Затова остава само патриотизъм, само един гол патриотизъм. Такъв знак вече съществува - либералите, „тичайки” напред, безвъзвратно отъждествиха Путин с патриотизма и го „осъдиха” именно като патриот, консерватор, традиционалист и народник. Путин остана да стои там, където го виждат днешните му непримерими врагове, и където искат да го видят неговите верни приятели - патриоти и евразийци.

Става дума за нещо съвсем дребно - трябва просто да се влезе в образа, отдавна формиран от опозиционното малцинство, и който би възприело народното мнозинство, който е напълно органичен и естествен за самия Путин.

Ако това се случи все пак, а и предизборните статии на Путин, събранието на опълчението на „Поклонной горе”, създаването на Изборския клуб, някои символични кадрови назначения и т.н., дават основание да се счита, че това напълно може да се случи, какво повече да чакаме?! Лесно е да се отговори.

На 60 години на нас ни се явява новият Путин. Путин патриот минус либерал. За човек на 60 години това е много. За политически деец е съвсем навреме. Все пак вече няма право на грешки. Следващите 12 години, този път последните, или ще спечели битката за Русия, или... дори не ми се иска да го изричам.

По-нататък чакаме: реални стъпки към интеграцията на постсъветското пространство и създаването на Евразийския съюз; мощен пробив в отбранителната сфера; изработване на консолидиращи идеи, призоваващи да се укрепи културният код; завой в посока консервативни ценности, а също в традиционализма, морала, духовността, нравствеността, в областта на образованието, културата, медиите; преход от либерално-икономическа политика към социална и мобилизационна; разгром на западните мрежи за влияние сред елита, културата, експертните общества, правителството; реорганизация на структурите в областта на междуетническите отношения на принципа на уважение към руския народ и отчитане интересите на всички етнически и конфесионални групи; залагане на обновлението на политическия и управленски елит на основата на нови патриотични пасионарни кадри; опора на високите технологии и реалния сектор в икономиката и преодоляване на ресурсната зависимост; засилени мерки срещу корупцията и особено към тази, свързана с транснационалните структури, включени в системата на външното управление на страната; властта да премине на страната на народа - „широките руски евразийски маси”, и формиране на нов набор активни кадри по места като ефикасен управленски елит; приемане на еднозначна ориентация към многополюсност, полицентризъм и ефективно противопоставяне на американската хегемония във външната политика.

Може ли да се осъществи това, ако се запази инерционият ход на нещата в днешна Русия? При сегашните кадри и твърде разпуснатото психологическо състояние на обществото, заето преимуществено с най-просто оцеляване - отговорът е парадоксален и неочакван - да, може.

Работата е там, че Русия политически е устроена на принципа на вертикалната симетрия. Този, който е на върха, е всичко. При това, колкото по- високо и по-самовластно се управлява, толкова по-близко до масите е владетелят и толкова по-устойчива е неговата власт. Елитите, които атомизират обществото и отгоре, и отдолу, винаги са се противопоставяли на владетеля и на народа. Ако владетелят направи един-единствен жест, а именно - да потърси опора в широките народни маси - той придобива неограничени възможности. След това може въобще с никой и с нищо да не се съобразява. Нека да го наричат както си искат. Това е „по руски”, така е било, и всъщност така ще бъде винаги. Благодарение на тази особеност на руското общество самовластният самодържавен „правитель” може да осъществява всякави реформи, или обратното - нищо да не осъществява.

Затова ако Путин, в своето шесто десетилетие, вземе ясно решение, това ще е достатъчно. И кадри ще се появят, и психологическото състояние ще се измени, и сили ще се намерят, и ресурс ще изникне, и инерцията ще изчезне. Това не означава, че всичко ще тръгне по мед и масло. Не трябва да се подценяват прозападните елити и особено техните американски покровители. Шансовете за успех са много, много сериозни.

Получава се така, че иска, или не иска, на 60-годишния президент му остава само един път. Той може да избира само едно от едно - патриотизъм. Това е. И не е ултиматум, и не е самосбъдващо се пророчество. Нищо лично! Такива са циклите и такава е логиката в политиката, в идеологията, в избирателния процес, в личната биография на големия политик. Студена математика, която този път ясно дава на всички нас шанс и ни вселява надежда.

Когато Путин беше на 48 години, и когато той се появи на небосклона на руската политика, аз изпитвах истински ентусиазъм по повод неговите реални дела (втората чеченска кампания, ударът по олигархията, спирането на потока от радикална русофобия по централните информационни канали, с една дума - ликвидация на елцинизма), а и заради точните му декларации (признаване суверенитета като висша ценност, многополюсността, ориентацията към евразийския съюз). Изразих го в моя програмен текст „Заря в сапогах”. Времето обаче показа, че тогава явно съм избързал. Все още предстояха Сурков, Павловский, Валдайский клуб и Институтът за съвремено развитие, разгромът на партия „Родина”, заиграването с „перезагрузката”*. Чакаха ни 12 години застой, тичане на място, кухи политически трикове. Това беше симулаторна заря. С една дума - дванадесет години от страната, историята, политиката и евразийството лично за мен бяха откраднати. Да се забрави за това на мига, не може. Предишното доверие, уви, е подкопано. Предишните емоции ги няма. В различна степен същите чувства изпитва и нашето патриотично мнозинство. Може то да не го изразява и да не го формулира, но чувства именно това.

Затова днес, когато Путин навършва 60, съвършено спокойно, без надежда, раздразнение и злорадство, ние можем да кажем: „Владимир Владимирович, това е Вашият последен шанс”. И нашият последен шанс. Та нали ако свалят Путин, заедно с него ще рухне и страната?!

На дневен ред е последният жест. Радикална трансформация на формулата, минус либерализъм. Време за губене повече няма. Няма никакво време. Сега или никога. 60-годишнината не допуска думите „по-късно” или „постепено”.

Превод от руски

арх. Чавдар Йотов


 

Регистрирайте се, за да напишете коментар