Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

56 СЛЕД 1956г.

Е-поща Печат PDF

Чавдар Добрев е очевидец и същевременно наблюдател и анализатор на събитията в Унгария от 1956-а, наричани и Унгарско въстание, революция и т.н., продължили от 23 октомври до 10 ноември 1956 г. Неговите непосредствени наблюдения са интересни и важни тъкмо защото отразяват случилото се през призмата на спомените му, които с годините се обогатяват от нови нюанси, защото това е присъщо на творец от неговия калибър. Поредицата от статии по този повод вероятно е единственото, написано в наши дни унгарското въстание, а също така и единственото шлифовано с години обглеждане на кълбото от проблеми и тенденции, каквото всъщност представлява това събитие. Иначе сухите факти изглеждат приблизително по следния начин. Сблъсъкът започва като студентска демонстрация, към която се присъединяват хиляди граждани, докато минава през центъра на Будапеща на път към сградата на Унгарския парламент. Студентската делегация, която опитва да влезе в сградата на радиото, за да излъчи исканията си, е задържана. Мнозинството отвън настоява студентите да бъдат пуснати, но започва стрелба от страна на силите на държавната сигурност вътре в сградата. Новините се разпространяват бързо, насилието и безредиците в столицата нарастват. Бунтът се разпространява в цяла Унгария и правителството пада. Хиляди хора се организират в опълчения, а импровизирани съвети изземват контрола на управляващата Унгарска работническа народна партия над общините и поставят политически искания.

Новото правителство формално разпуска полицията на държавна сигурност и обявява желание да се изтегли от организацията на договор, обещава също така да проведе нови свободни избори. До края на октомври сблъсъците затихват и нормалната обстановка започва да се възстановява.

През 1989 г. 23 октомври е обявен за национален празник наУнгария.

Зора

 

 

Унгарските събития от октомври, 1956 г. – първа революция за обновяване на социализма

В Унгария завърших висшето си образование през периода 1951-1955 г. - унгарска филология и журналистика. Така че моите спомени и обобщения за унгарската революция от октомври 1956 г. носят по-преживян характер във връзка с подготовката на революцията. Нямаше обаче как след завръщането ми в България през лятото на 1955 г. проблемите на унгарската култура, а и на унгарския обществен живот, да не станат централна тема на моите интереси. Естествено беше повече от други български интелектуалци да следя редовно развоя на събитията в Унгария през 1956 г. и след това да навлизам в детайли на унгарския бунт. Много от фактите на този бунт неведнъж съм си ги прожектирал върху екрана на моето съзнание.

Питал съм се коя е движещата сила на бунта, какви причини конфронтираха водачите на въстанието - Имре Наги и Янош Кадар, - ръководители в унгарската компартия, какви бяха целите на въстаниците, защо голяма част от моите състуденти участваха в тях, какво толкова уплаши българските политици, макар че след Априлския пленум на ЦК на БКП от април 1956 г. те също държаха да бъдат възприемани като реформатори? Смущаваше ме използвания у нас термин „контрареволюция”. Усещах, че е неверен и затова не го използвах. Употребявах „унгарски събития” като по-приемливо за българските условия. В свои текстове по принцип не съм давал оценка на „унгарските събития”. Везната на вътрешния ми анализ се е накланяла на двете страни, по-скоро към „реабилитиране” на бунта като народен и социален.

Днес съм убеден, че историята на лявото комунистическо и социалистическо движение на 20 в. не може да бъде сериозно разглеждана, без да се вземе отношение към унгарската революция от 1956 г. Струва ми си, че като български интелектуалец с леви убеждения, като човек, възприел Унгария за втора родина, превел на български знаменити унгарски поети, а също и белетристи, написал редица студии за историята и ситуациите в унгарската литература и политика, вече мога да споделя по-цялостно своята гледна точка към унгарската революция от 1956 г. в контекста на развитието на социалистическото движение през двайсетото столетие.

В Унгария станах свидетел и участник в процеси, които мога да определя като „десталинизация” на обществената действителност, опити за обновяване на социализма. Нямаше как да не бъда солидарен със състудентите и преподавателите си, които явно поддържаха процесите на идеологическо разкрепостяване. Тогава бях попаднал под силното влияние на философа и естетика Дьорд Лукач, личност с общоевропейски авторитет, изповядващ марксически убеждения, взел дейно участие в унгарската съветска република от 1919 г. - комисар по образованието, после емигрант в Австрия и СССР, по време на унгарската революция от 1956 г. - министър в кабинета на Имре Наги, след разгромяването й интерниран в Румъния. Накрая приет в компартията с особен почетен статут. Възгледите и постъпките на Лукач ме накараха да остана резервиран към българската политическа позиция.

Показателно, е, че аз, който в ученическите си години боготворях Сталин, след 1953 г. преживях коренна промяна, своего рода катарзис, тъй като изнесените данни за сталинистки терор върху единомишленици дълбоко ме потресоха и отвратиха. В Унгария започнах да формулирам „грешките” на социализма, да ги осъждам като брънка от системата на сталинизма. В Будапеща разбрах, че движението на човешките ни съдби е някак си объркано, че се нуждае от „ремонт”, че за тези неща не трябва да се мълчи. Границите между желано и действително се бяха раздалечили опасно, което пречеше на развитието на живота. Станало беше очевидно, че в унгарската икономика се допускат съществени слабости, тогава се отприщи критиката и на поставения акцент върху тежката промишленост, върху неуместното строителство на Сталинварош (техния Димитровград), върху нарушения баланс между различните направления в икономическата сфера.

В Съюза на унгарските писатели, в неголяма зала, се организираха сбирки, посещавах ги и аз. На тях се дискутираха от изтъкнати писатели – главно с лява ориентация - въпросите на човешката свобода, на истината и конфликтите в литературата, на стиловото многообразие, на критерия „обективност” при оценка на литературната история и прочее. Отхвърляше се тезата за положителния герой като еталон за идейно и човешко съвършенство. Настояваше се, че писателят няма право да подправя фактите, да разкрасява конфликтите. Наред с това се обсъждаше развитието на социализма като обществена система и културна политика, в драматични разговори се извършваше раздяла с догматичната естетика. И до днес пред мене се извисява образът на един от дискутиращите – драматургът комунист Дюла Хай, който след революцията емигрира на Запад.

За фокус на полемиката се приемаше националното своеобразие на унгарската духовност. Излизаше се от презумпцията, че всяка национална култура има собствени специфики, кристализирали в нейния исторически ход, че без изследване и обобщаване на унгарската участ няма как да се създава истинска литература и изкуство. Един от учениците на Лукач, съпруг на състудентката ми Ева, съблазнителна млада особа, написа в списание обемиста студия за националната идея и националните характеристики на унгарската култура. Казваше се Ищван Мейсарош, надежден и авторитетен теоретик на изкуството. След 1956 г. емигрира на Запад, научих, че първо се установил в Англия, а след това в Италия, за да интерпретира в качеството си на професор обществените и естетически представи на философа Дьорд Лукач. Останал бил марксист по убеждение, един от хората, поставили основите на бъдещия еврокомунизъм. И Мейсарош като Лукач принадлежеше към унгарската, еврейска по произход интелигенция, която отрано се включи в борбата за обновяване на социализма в Унгария и Източна Европа.

СЛЕДВА

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар