Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 10 (2013) ПОЛИТИЧЕСКАТА ЗИМА НА БЪЛГАРСКАТА РУСОФОБИЯ

ПОЛИТИЧЕСКАТА ЗИМА НА БЪЛГАРСКАТА РУСОФОБИЯ

Е-поща Печат PDF

Народният протест през последните седмици като че ли затъмни две от основните послания на българските трубадури на „новия световен ред”: антикомунизма и русофобията. Тези послания, заедно с неистовата любов към пазарното общество – облагороден евфемизъм за капиталистическо общество, – са „трите кита”, върху които се надяват да изграждат „нова България” адептите на едно извратено общество. Но глаголът „затъмни” е слаб, за да предаде истинското състояние на нещата.
„Новите кокичета” някак си между другото избиха в сложното време на протестите, но бяха забелязани и в Русия. На 4.03.2013 г. на сайта Столетие.ру се появи статията на Олга Решетникова „Храмът като символ на свободата”. Това е трогателна и емоционална статия в защита както на руските паметници от времето на Освободителната война, така и на историческата памет и на руския, и на българския народ.
„От началото на 90-те години не утихват (в България, б.а.) споровете за паметниците от съветския период и преди всичко за Паметника на Съветската армия и за пловдивския „Альоша” – пише Решетникова. – Към паметниците в чест на освобождаването на България от османско робство открито още никой не е посягал. Но ето че през есента, веднага след смъртта на Светейшия български патриарх Максим, и в дните на 100-годишнината от построяването на храма „Св. Александър Невски”, в българското информационно пространство беше повдигната темата допустимо ли е катедралният храм в българската столица да носи името на руски светия, който се явявал „тотален символ на руското самодържавие”. От екраните на телевизиите и от страниците на някои вестници бе издигнат призив към гражданите да отговорят във фейсбук на въпроса, искат ли те Патриаршеският катедрален храм да носи името на светите братя Кирил и Методий, или на някой друг. Изглежда, за да подтикнат обществеността към „правилния” отговор, едновремено бяха публикувани и съответните статии”.
Всичко това е вярно с една малка поправка: популярното име на храма в България е „Храм-паметник Александър Невски”. С това се подчертава, че храмът не е единствено и толкова богослужителна сграда, колкото паметник с дълбоки измерения и значение. Именно това е, което безпокои русофобите у нас – не са ли твърде много благодарствените паметници към Русия в България?! Те пазят историческата памет, а тя за русофобите е непоносима. Оплакват се, че в София е пълно с руски паметници, че централните улици и булеварди носят руски имена.
Към словесната помия на проф. Пламен Цветков от Нов български университет, който поне от четири години насам на всеки Трети март хули безогледно националния ни празник и “окупатора” Русия, се прибави и вресливият грак на доцент Лизбет Любенова от Института по история на БАН. Тъжно е да наблюдава човек как електронните медии отразиха юбилея – “от повечето репортажи така и не се разбра от какво и от кого сме се освободили през 1878 г., а думата Русия, не за първи път, не прозвуча дори в официалното президентско слово”. (В. „Дума”, 6.03.2013 г.).
Накратко - наблюдаваме осъществяването на „новия цивилизационен избор”, нахлузен на врата на нацията ни от началото на прехода през ноември 1989 г. Адептите на този избор се надяват, че „може да хване дикиш поне сред младите... Особено ако им туриш в учебниците едно “османско присъствие в контактната зона между две цивилизации”, редом с “руското подбудителство към разрушаването на реда в държавата” (пак там).
Историята с преименуването на храм-паметника „Александър Невски” не е нова. В навечерието на националния празник (2 март 1916 г.), след като Фердинанд вкара България във войната срещу Русия (14.10.1915 г.), българският парламент приема решение за преименуване на храм-паметника „Александър Невски” в съборна църква на Светите братя Кирил и Методий, тъй като „името Александър Невски, присвоено на монументален храм, намиращ се редом със старинната съборна църква „Св. София”, никога не е отговаряло на народните надежди и идеали”. Оригиналното име на храм-паметника е възстановено по поръка на цар Борис Трети (от 4.03.1920 г.). (Повече исторически подробности по въпроса се намират в оригиналната статия на Олга Решетникова, която се отпечатва отделно.)
Колкото повече се влошава социалната ситуация в страната, толкова повече се проявяват русофобските тенденции. Националният празник мина и отмина, но русофобите умора нямат. За това свидетелстват подобни коментари в българския нет: „Лошото в България е, че мозъците на хората са промити. Видяхме руски знамена на български празник. А мен мама така е учила: у нас все плохо произошло из Росии. И холод, и голод” (в. „Труд”, 5.03.2013 г.). И ако това звучи несериозно, какво да кажем за изявлението на т. нар. политик Яне Янев: „Имам достоверна информация, която може само да се обобщи, но не може да се влиза в детайли, поради спецификата на българското законодателство, че руски олигарси и руски служби са се задействали много здраво, в това число и при последните разговори между президента Путин и премиера Борисов е било намекнато за развитие на събитията, които видяхме” (в. „Труд”, 5.03.2013 г.).
Що се отнася до провокацията на „ядрения експерт” Булат Нигматулин, който в дните на референдума за АЕЦ „Белене” говори с авторитет на бивш зам.-министър по въпросите на енергетиката на Руската федерация, тя е политически въпрос и трябва да се изясни, както писа в. „24 часа” (2.03.2013) „кой го покани в българския парламент да говори на руски от трибуната? Вероятно същите тези русофоби, които иначе с удоволствие целодневно пелтечат за “петата колона на Москва”, “дългата ръка на Кремъл” или “рубладжиите”. Но когато руският гражданин Нигматулин откровено лъже, само че в техен интерес, те въодушевено ръкопляскат. И даже го цитират.”
Естествен е въпросът за начина, метода и формите на противодействие на подобна дива русофобия. Естествено е в първите редици на борбата срещу нея да са приятелите на Русия в България, тези, които милеят за българо-руската дружба, защото само „Нова Зора” не стига. Но къде са русофилските „научни центрове”? Къде са самоотвержените професори по руско-българското приятелство, та да защитят менталните, културните и историческите връзки с Русия? Къде е възторженото множество, изпълнило поляните край яз. „Копринка”? Къде са всички знайни и незнайни „приятели” на Русия, които тя може би познава, а може би и не иска да чуе? Интересува ли се тя от изхода на битката срещу озверелите русофобски изкопаеми от началото на българската интелектуална, икономическа и политическа зима?!

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар