Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 15 (2013) ДО ВТОРАТА ТРЪБА. ДО ДРУГАТА ЗОРА!

ДО ВТОРАТА ТРЪБА. ДО ДРУГАТА ЗОРА!

Е-поща Печат PDF

На 6 април т. г. в музея “Земята и хората” бяха представени два тома избрани статии на Христо Малеев, дипломат, член на Редакционния съвет на вестник “Нова Зора”, наш приятел, съмишленик и блестящ анализатор. Залата на Големите кристали събра хора с големи сърца, все приятели, колеги и разбира се, близките и семейството на Христо Малеев, който наистина без време ни напусна на 19 октомври 2012 г. В негова памет, а и поради уважението и обичта на читателите на вестника, публикуваме две от изказванията на премиерата - думите на главния редактор на “Нова Зора” Минчо Минчев и на колегата и близък приятел на Христо Малеев посланик Тошко Тошков. В следващия брой възнамеряваме да представим и словата на Мария Петкова-Базелкова, преводач от славянски езици, и литературния историк и критик Петър Велчев. Вечерта води Михаил Малеев, музикален поздрав към гостите поднесоха проф. Жени Захариева - пиано, и цигуларят проф. Ангел Станков.

Уважаемо семейство, роднини и близки на Христо Малеев, драги приятели,

Събрали сме се по един едновременно радостен и тъжен повод. Христо Малеев, нашият приятел, членът на Редакционния съвет и гордост за страниците на „Нова Зора”, не доживя да види тези два чудесни тома, с които би се гордял всеки писател. Те са заслуга на съпругата му проф. Аля Малеева и неговия брат Михаил Малеев. Разбира се, подпомагани от най-близките им, деца и роднини.

Номинално Христо Малеев бе дипломат. В едни по-добри времена това задължително е означавало и патриот. В случая с Христо е потвърждение на тази, уви, почти забравена традиция. Но именно патриотизмът, любовта към всичко българско и родно, ни направи приятели. Мога уверено да кажа, че Христо Малеев беше и остана наш съмишленик, и това негово приятелство и подкрепа ни правеха по-силни, по-уверени и горди.

19 октомври 2012 г. бе ден на неизразима загуба не само за семейството му и неговите близки, но и за нас, неговите приятели в “Нова Зора”. На тази дата Христо Малеев попълни жестокия мартиролог на непрежалимите загуби на „Зора”: академиците Георги Близнаков и Николай Хайтов, художникът Тодор Цонев, публицистът и анализаторът Венелин Мечков, писателят Венцеслав Начев.

Христо Малеев дойде в редакцията на „Зора” в първите години след промяната и остана с нас до последния си дъх. Началото ми се струва толкова далечно, че усещането е сякаш винаги сме били заедно. И продължаваме да бъдем. И ако има правило, според което дипломатите пишат спомени, Христо всъщност го заобиколи – той стана неподражаем публицист. Да, не обикновен публицист, а творец, който вложи цялата си душа и интелект в осмислянето и обговарянето на всички важни събития не само в Отечеството ни, но и в Европа, и в Америка. Оказа се, че тази празнична каторга – писането, му се удава с лекота. В тези два тома избрани статии, събрали публицистичното му творчество, веднага се вижда, че Христо Малеев не си е позволявал повърхностни флиртове с думите, не е търсел церемониалност, нито приповдигнатост, които често заменят проникновението и дълбочината на мисълта. Христо просто пишеше за нещата, които познаваше изключително дълбоко, но и които проучваше методично и в широта. Защото Христо Малеев бе благородник на перото, също както и в живота. Дори може да го наречем безсребреник, ако в тези меркантилни времена това може да се приеме за благородническа титла.

Всички тези прекрасни черти на публикациите му естествено оформиха огромна група почитатели, които жадно очакваха новите му текстове. За нас в „Зора” беше удоволствие не само да четем статиите на Христо, но и да общуваме с него. И смея да мисля, че това беше взаимна и дълбока симпатия, не просто между мъже, а между хора, които имат своето призвание, своето достойно минало и които не се плашат от бъдещето.

В началото Христо Малеев се подписваше с един красив псевдоним – Михаил Попкочев. Малцина се досещаха, че това е името на неговия дядо, заслужил поборник за свободата на Македония, осъден от поробителя на 101 години тъмничен затвор. Стигна се дори дотам, когато започна да авторизира текстовете си, мнозина да питат къде изчезна Михаил Попкочев – дотолкова се беше наложил като стил и обхват сред читателската аудитория. Разбира се, Христо е писал и в други издания. Но колкото и нескромно да е, ще кажа, че едни от най-хубавите му статии, поредици и портрети са били печатани именно в „Зора” и “Нова Зора”. И то тъкмо защото в интелектуалния кръг около вестника Христо Малеев намери липсващата опора в драматичните и нечовешки години на т. нар. демократичен преход. Тук Христо беше уважаван и отвръщаше със същото на велики български творци и общественици като Николай Хайтов, акад. Георги Близнаков, и особено художника Тодор Цонев, когото ценеше с трудно скривана емоция дори заради изключителния му таланат. Наричаше го гений, а това в устата на премерен човек като Христо Малеев беше наистина изключително висока оценка.

В годините на споменатия преход Христо се оказа твърде неудобен на онези, които превиха врата на българина и го натириха в джунглата на една криво разбрана, деформирано упражнявана и твърде излиняла система на отношения. В началото тя евфемистично бе наричана ту „социализъм с човешко лице”, ту „демократичен социализъм”, и това бе повтаряно толкова често, че някак естествено мнозина повярваха как само на една ръка разстояние се намира бленуваното благоденствие. Уви. Не се случи. И тъкмо затова Христо, а и „Нова Зора”, станаха неудобни за новооглашените демократи. Но как иначе можеше да бъде, след като изпод неговото перо излязоха наблюдения като това например: „и какво е това уникално политическо безгръбначие, тази маниакална жажда за власт и съпътстващите я блага, които карат генералните секретари да забраняват партиите си, президентите да разгробяват държавите си, болшевишките членове на политбюро да стават лидери на капиталистически правителства, червените да стават сини, черни или „на звезди и черти?...” (т. 1, „България. Водачите”. 1994 г.)

Христо извади за нов живот думи и понятия, които преди това имаха само своето тясно предназначение. Особено вълнуващо е наблюдението му в „Ужасната гарота на отчаянието и глада”.За мнозина тази страшна дума е непозната. Чудех се с какво да я заменя: ласо, примка, въже за удушване? Но гаротата е по-различна, по-убийствена от тях. Даже звуците на зловещата дума, преминала от подземията на испанската инквизиция в речника на световната цивилизация, предизвикват ледени тръпки.

Защото гаротата е отчайващо прост инструмент за бавно, мъчително, постепенно задушаване на жертвата... А ето че гаротата на отчаянието и глада ден след ден затяга гръкляна на обикновения българин. Дали това злодейство е за назидание на някого, или пък за укрепване на нещо? Вероятно с него се укрепва „демокрацията”, а назиданието е за тези, които се съмняват в могъществото на новия световен ред”.

Драги приятели, може още дълго да се говори за Христо, но днес е празник, пролет е, и кратките слова затова са ценни. Бих искал да допълня също, че Христо Малеев ще бъде запомнен и с упоритата и сложна работа върху мемоарите на един голям, а сега вече и непостижим български държавник – Тодор Живков. Само това стига, за да бъде запазено завинаги неговото място в пантеона на българските будители. Защото от една страна, енциклопедистът Христо Малеев, също както и Тодор Живков, имаше пред себе си дълги години високи професионални изяви, но идейното и политическо предателство от 1989 г. заличи връзката с истинските и стойностните личности и събития, а от друга – по-добре, че изпи навреме горчивата чаша, за да може болката да патинира и да позарасне. И ето, че резултатът е впечатляващ – въпреки всичко, днес, тук, ние присъстваме на раждането на една нова книга. А това значи, че изминатият път на твореца и патриота Христо Малеев в името на България не е бил напразен.

Искам да благодаря на всички приятели и близки на Христо за почитта и респекта към неговата памет и дело и да ги окуража: с тези два тома Христо Малеев се нарежда до крайните дървета в свещената гора на българската култура, духовност и патриотизъм. В гората, също както и в природата, понякога връхлитат опасни ветрове. Народът ги нарича гороломи. Те не се спират пред нищо, страхуват се само от крайните дървета. Преодолеят ли ги, гороломите се разпореждат със съдбата на по-крехките и незащитените. Затова в живота на една нация крайните дървета на духовността и културата са най-важните. Не само защото техните яки стволове черпят сила, с корени дълбоко забити в народностния живот и в пластовете на миналото. Но защото чрез тях разговарят с нашите предци, със сенките на хората отпреди нас, и с ехото на минали събития и изпитания. В този смисъл Христо Малеев нареди широките си плещи до рамената на други гиганти на българщината като Николай Хайтов, Георги Близнаков, Венцеслав Начев, Тодор Цонев, Венко Мечков. С тях той ще пази тайната на неизтребимия български дух.

До втората тръба.

До другата Зора!

Минчо МИНЧЕВ

 

БЛАГОРОДНИКЪТ БЕЗСРЕБРЕНИК

Скъпи приятели ,

Всички ние, които познаваме Христо Малеев, го ценим преди всичко заради неговите изключителни качества като човек и интелект. Христо притежаваше обаянието на интелектуално извисен и морално чист човек, колега и приятел.

Всички, които го познавахме по-отблизо, се възхищавахме и от отношението му към най-близките му - неговото семейство, към съпругата му проф. Аля Малеева, към майка си и към брат си, проф. Михаил Малеев, както и към децата и внуците си.

Той притежавашe изключителна скромност и в контактите си с колеги и партньори никога не подчертаваше своето интелектуално превъзходство над тях, а напротив, подхождаше така, че им даваше възможност да повишават своето самочувствие и да се чувствуват равностойни.

Христо беше дипломат не само по образование, но и по душа. Той беше изграден от тактичност и деликатност.

Извън тези чисто човешки качества, за които бихме могли още дълго да говорим, следва да отдадем дължимото на неговите успехи на дипломатическото поприще.

Неговата професионална дейност беше насочена основно в две направления - развитие на междудържавните отношения и разширяване на връзките на БКП с другите братски и сродни партии.

Като служител в Министерство на външните работи, дипломат в Канада и посланик на България в Испания той допринесе изключително много за утвърждаване на международния авторитет на България и развитието на междудържавните отношения.

Като инструктор, консултант и заместник-завеждащ отдел “Външна политика и международни връзки” на ЦК на БКП, а също така и като секретар на Комисията на ЦК на БКП за външна политика той има свой личен принос в разширяването на междупартийните контакти и утвърждаването на БКП като равностоен партньор в международното комунистическо и работническо движение.

Като консултант на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, Христо Малеев прокарваше успешно идеи за нестандартно мислене и подход в развитието както на междудържавните, така и на междупартийните отношения.

Когато говорим за Христо, не можем да не подчертаем неговия изключителен патриотизъм, на който той остана верен до последните си дни. Патриотизмът в най-чистия му вид беше не на последно място и базата, на която се градяха отношенията с генералния секретар на БКП Тодор Живков.

Служебното си израстване Христо дължи само и единствено на своите лични и професионални качества. Тезата на някои, че Христо би могъл да дължи своето служебно израстване на факта, че е родственик на фамилия Живкови, бе оборена от самия Тодор Живков.

Бих желал да цитирам неговите думи по време на една пауза при държавно посещение в Западна Германия в началото на 80-те години, когато Тодор Живков буквално заяви: “В момента няма по-подготвен и по-подходящ човек за поста външен министър от Христо Малеев, но аз не мога да позволя това, защото поемам риска да бъда обвинен, че издигам за министър човек от моя семеен кръг. Именно заради това аз изпитвам неудобство спрямо него.”

Така Христо несправедливо понесе негативите от своя произход.

Дълбоката истина е, че Христо остави у всички нас, които го познаваме, незаличима следа. И днес, когато той физически не е между нас, имаме чувството, че все още сме заедно с него...

 

Посланик д-р Тошко ТОШКОВ