Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 19 (2013) ЗА „ОВНЬО ЛЬО ВАКАЛ КАМАТАН…”

ЗА „ОВНЬО ЛЬО ВАКАЛ КАМАТАН…”

Е-поща Печат PDF

• И още нещо...

Тодор Коруев дава възможност на всеки, който разгъне страниците на книгата му, да се потопи със сърце и с чиста съвест в песните и във всестранния живот на родопските овчари. Ето какво казва той най-искрено и изповедно: “Признавам, в тая книга има нещо носталгично, защото напомня за онова време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!” За това „някога” е моят прочит на всичко (или почти на всичко), написано за възхода и упадъка на родопското подвижно овцевъдство... Сърцато подкарах това стадо от думи и така до края. Сам не знам как омесих в едно тесто митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и документална журналистика. Черешката на тортата връз тази разнородна смес, поне за мене е родовата ни хроника на фона на славното време на родопските тьожки кехаи”.

Като прочетох тази кратка авторова изповед, аз реших да изкарам на видело прадядо му по майка – Таша Герджиков от село Долно Райково, и дядо му по баща – Тодор Коруев (Бен Коруолу) от Горно Райково. И двамата са широко известни и всестранно познати като „тьошки кехайе”.

Христо Караманджуков, цитиран в книгата на с. 13, описва съвсем телеграфно Ташо Герджиков: „Типичен кехая. Здрав, едър и снажен рус човек, тих и спокоен, внушителен и сериозен, въздържан и трезвен, прочут в Родопската област. Облечен в кехайската си носия – черни – хабени дрехи и бели калчати (високи шаечни терлици или чорапи от дебел домашен шаяк), голяма шапка, обвита в мумия (кърпа за глава, шамия, но без ресни) и китено кепе (къса горна дреха от дебел, четворно тъкан вълнен плат, с качулка на главата).

Останал от малък сирак, Ташо става овчар в беломорския град Ксанти при Халил ага, който го харесал и му поверил стадото си. С годините Ташо Герджиков достигнал до пет хиляди овце – собствено стадо. Имал 42 души овчари, 100 кучета „едри като мечки”, няколко коня, с които „обигравал” стадото, и четири летни мандри.

Тьошак кехаяТашо отглеждал заедно със собственото си стадо и осемхилядното на Халил ага, или общо се грижил за дванадесет хиляди овце. След смъртта на Халил ага, зет му Мехмед, държал също на родопския кехая и му оставил грижата за наследеното стадо. Вероятно от признателност към честния и способен кехая Мехмед ага поел покровителството за откриване на българско училище в Ксанти, както и черковната камбана „да проговори на български”…

Ташо кехая знаел да говори турски и гръцки езици. Това налагал самият му овчарски занаят, защото общувал и търгувал с издигнати представители от тези народности. Бил грамотен, ученолюбив човек, който изпратил сина си Никола да учи медицина в Швейцария в самия край на 19-и век. Талантливият родопчанин завършил медицина и с годините станал един от най-известните професори гинеколог – хирург. През 1915 година, в писмо до известният родоповед Стою Шишков, ще признае: „Вие знаете моята слабост към овцете и овчарлъка – жилка ми е… Аз познавам тоя занаят, като една втора (по-скоро първа) специалност.”

Известният в Швейцария доктор Никола Герджиков, овчарският син от Долно Райково, идвал в бащината си родина няколко пъти, след като се оженил там за една руска графиня. Взел участие като лекар в Балканската война, под егидата на Международния Червен кръст и страдал много след края на злополучния Ньойски мирен договор, според който така наречените велики сили отрязват живо месо от българската държава. Раздават се изконни български земи на съседните държави и се скъсва пъпната връв на родопските овчари с Беломорието. Това обрича на пълно унищожаване славното родопско овчарство. Защото поставяйки изкуствените граници на единната българска земя – Родопите и Южното Беломорие, някога владение и на прочутия родопски войвода Момчил, носител на най-високите гръцки титли – севастократор и доместик, - бива отнета възможността на хилядните български стада да зимуват в топлия юг… По този начин е била унищожена икономиката на върнатата към майка България Родопа планина, с нейното хилядно население, чийто основен поминък през вековете е било овчарството…

Житейската максима на прочутия Ташо кехая бил трудът, постоянството, обичта, човещината, сърдечността и готовността за помощ. „Да е льосно, от клечка чилек (човек) да сторем”, повтарял кехаята, когато някои търсели лесното в работата си. Бил пестелив, но щедър към нуждаещите се. Празнувал именния си ден на Атанасовден, сякаш бил големият християнски Великден! Идвали му много гости през целия ден, които седели „кръстомноги” на покритите с китеници и халища миндерлъци, а жените принасяли гозби и пиене. Закон било в тоя дом, когато дойде овчар или аргатин, да не си отива ненахранен. Тодор Коруев цитира думите на Катина Сербезова от Райково, казани още в 1894 година: „Герджика, като пристигнеше в село, пращаше във всяка къща по един тас телеме, а после раздаваше на сиромаси кому масълце и сиренце, кому вълница и млечище…!”

През 1905 година е наклеветен, че „в къшлите и мандрите си храни комити”. Кехаята прекарал в затвора 11 месеца. В 1911 година умира на път за Света гора. Бил 75-годишен, имал четирима синове, пет дъщери и 58 внуци от тях. Във всички девет семейства на децата му имало по един Ташо. Това показва, че наследниците му строго са спазвали вековната българска именна традиция – внуците задължително да подновяват името на своя дядо.

Другият голям родопски „тьошак кехайе”, свързан с автора, както отбелязах по-напред, е дядо му по бащина линия – Тодор Бен Коруолу от Горно Райково. Той поел овчарския занаят още от осемгодишна възраст. Постепенно, заедно с възмъжаването си, овладял до съвършенство и овчарството. През последвалите години създал свое голямо стадо овце, придобил много имот – гори и ливади и няколко мандри на различни места в Средните Родопи. Бил грамотен кехая, знаел да чете и пише, знаел и той турски и гръцки езици. През време на турското робство бил известно време кмет (мухтарин) на Горно Райково. На младите и любопитни към живота, овчарлъка и обществената му деятелност мъже казвал, че носел цялото село в пояса си „барабар с печата”. Не се застоявал на едно място и от крак вършел цялата административна работа. Имал „овни и еркечи големи колкото магарета и можеха да се ездят”.

Тодор Бен Коруолу кехая станал зет на прочутия Долнорайковски кехая Ташо Герджиков. За това сродяване има извадена песен, която потвърждава мисълта ми, че за всяко по-значително и необикновено събитие талантливите творци от народа са създавали песен. В тази песен са упоменати двете села – Горно и Долно Райково и имената на възпяваните герои.

От Горно Райково тръгнали „троица луди и млади” и направо отишли в Долно Райково в Герджиковите дворове. Герджиковата дъщеря Шинка „седи на кьошен и шие чубуклу бели ракаве.” Тодор я пита: „Шинку лю мари, Ташова, питала ли си майка ти, дава ли тебе на мене?” Отговорът е: „Тодоре, тьошак кехайе, мене ме майка тебе не дава!” Въпреки волята на майката, Шинка пристанала на Тодор, защото двамата „са си лика прилика”.

Женитби, в които момата пристава на своя избраник, против волята на родителите, в ония години са ставали често и почти навсякъде. Но приставането на Шинка, щерката на най-големия долнорайковски кехая, на още младия, но набиращ сили в овчарлъка горнорайковец Тодор Коруолу, е било изключително събитие. То събудило интереса на селяните от двете села, като нещо много по-различно от другите момински приставания и го увековечават в песен.

Оженили се младите, получили родителската благословия и заживели щастливо. Вероятно зетят, младият Тодор Коруолу, тайно се е състезавал с бабалъка си – всепризнатия кехая Ташо Герджиков. Почти незабележимо се е учил от него през годините, натрупал опит в живота и в овчарството, той гордо и със самочувствие изправя ръст. Защото с труд е постигнал това, което е мечтаел – овце, овчари, кучета пазачи, много имот и мандри. И най-важното, получил е обществено признание за постигнатото. В собственото си съзнание и в преценката на околните, той достойно е застанал до бабалъка си кехая Ташо Герджиков.

Че горнорайковският кехая Бен Коруолу е имал завидно самочувствие, свидетелства и следната случка, разказана в „Овньо льо вакал, каматан…”

Завистници запалили плевня на кехая Бен Коруолу. Селяните се събрали и започнали да носят вода да гасят пожара. Кехаята махнал с ръка и казал да оставят гасенето, защото има достатъчно злато да съгради друга плевня и да осигури храна за овцете. Наредил да изнесат домашните му ракия и повикал гайдаря да свири и весели добросърдечните съселяни, дошли да спасяват от огъня храната на овцете му.

Може ли да се побере в главата на съвременния български бизнесмен, получил по неведоми пътища богатството си, подобно нещо! Може ли да гледа как огъня поглъща храната на овцете му, а той да седи, да пие ракия с добронамерените си съселяни и да повика гайдар, който да ги весели! Вероятно тьошкият кехая се е изяждал от мъка, но е успявал дълбоко да я прикрие, да я надмогне. Защото е имал самочувствие и съзнание, че може да се справи с това нещастие. Разчитал е на своя честен труд, на своето почтено име, на своята вяра в доброто и искрено приятелство, което ще му помогне да надвие тежката беда…

На другия ден отишъл при съседа и поискал едни дисаги злато. Отговорът е: „Ела утре вечер с едно магаре!”

Толкова!

Без никакви уговорки, без свидетели и подсигуряване с документ заема, съседът дал исканото злато и кехаята тръгва от нищото, а на следната година връща задължението си…

Не е позволил някакви одумки изречени от някого, да помрачат славата му не само на кехая, но и на почтен, на способен човек. Той е умеел да подържа на високо ниво своя напълно овладян занаят, своето име на най-достоен сред достойните кехаи. И със самочувствие е казвал на любопитни хора след години: „Каквото е имел и видел Коруята, та вие и в соне не сте го виждали…” А негови съвременници казвали, „Всичките му внуци, до един способни люде, на един пръст на дядо си не могат се хвана!”

Следва