Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СРЕЩУ БУРИТЕ

Е-поща Печат PDF

• И гордост, и срам, и воля за борба, и светъл подвиг в името на Българското – Апостола ни завеща

На 18 юли тази година се навършват 176 години от рождението на Апостола на свободата. Но както е прието по християнска традиция, ние, българите, отбелязваме тържествено деня на неговото извисяване в пантеона на българските национални герои и личности с историческо значение за съдбата на народа и държавата ни - в деня на 19 февруари...

Васил Иванов Кунчев - Левски, български революционер, национален герой. Роден на 18 юли 1837 г. в Карлово (Османска империя), днес България. /.../ Починал на 18 февруари 1873 г. (на 35 години) в София, Османска империя, днес България. Годишнината се отбелязва традиционно на 19 февруари” – ето това са встъпителните данни, отбелязани в електронния сайт на Уикипедия.

Лаконично, без температура, протоколно.

Сигурно така и трябва, ако си направим труда да сравним какво от неговите предначертания се е сбъднало и за какво остава да работим и за какво да се срамуваме...

Апостола, изглежда, дълго време ще е обречен на затворничество по страниците на историята. Двойното виждане, което български историци, писатели, драматурзи и изследователи на чужда хранилка практикуват към личността и делото му, към писмовното му наследство – колкото и миниатюрно да е, изглежда, е част от бремето на поробения, на несвободния. Все едно от кого и какво...

В името на чистата и свята република, за която дава живота си, Апостола два пъти обикаля България, за да отвори очите на слепците, да посее сред обикновените хора семето на надеждата, че българинът има и друга съдба извън робството и турския ботуш, че трябва да вземе в собствени ръце съдбата си, да отвоюва родината си от поробителя.

Личната цена, която Левски заплаща за тази дързост е смърт. Чрез обесване. Казват дори, че присъдата не била за революцонна дейност, а за клетото убито чираче, за да не издаде комитетската тайна... Представяте ли си само колко са се страхували официалните имперски власти дори от споменаването на думата революция или комитети?! И са ги изтласкали вън от територията на осъждането и присъдата...

Да не се чуе, да не се види, да не се катурне нещо и да не би случайно народът да се вдигне!

Но народът все пак се вдигна. И това действо разтърси Европа, не само Балканите. Свободата бе извоювана с кръв, битки и предателства, но най-вече с чутовен героизъм. Същият този вулканичен пламък, който изпълва Ботевите стихове, поезията на Иван Вазов и на редица други забележително честни и самоотвержени писатели. Някои от тези „нехранимайковци”, както обидно ги наричат верните на султана чорбаджии и служители на империята, оставиха непресъхваща диря в историята, която задължава идните поколения. Задължава ги на живот и смърт да бранят България.

И ето как стигнахме до същото – великите българи наистина ли са осъдени да останат пленници на историята?! Тях ги честват церемониално и безчувствено. На поцинкованата българска днешна демокрация, която взе да остарява и да образува бръчки по лицето и на историята, и на страната, без видими следи на помъдряване и полза за народа обаче, никак не й се услажда споменът за тези величави свети хора на България. Защото съпоставката е неизбежна и губещите от това са именно те.

И затова е напълно обяснимо рвението, с което от тялото на националната духовност всячески се мъчат „да оперират” и Левски, и Ботев, и Вазов, и Алеко, и Гео, и Вапцаров, и Смирненски и още редица други апостоли на идеала за справедливост и българщина.

Но има и друго – от нас днес и сега зависи и нашето утре. Ако позволим пигмейската мярка на новоогласените ни ламаринени титани да надделее, значи си заслужаваме съдбата.

Иначе – да излезем на борба със стихиите, и както печално е написал Апостола в Тефтерчето си – „Пред вразите ни рамо с рамо във кръв ще се облея”...

Светините не чакат, те ни задължават. И едничкото най-важно задължение за нас днес е да опазим и да развием тази свята държава и народ, дадени ни милостиво от господ и от съдбата.

Иначе – срам!

И не се измива...