Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 41 (2013) СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ И РУСИЯ

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ И РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

200 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЛАДИКАТА, КОЙТО СТАНА ПРЕДВОДИТЕЛ НА ПОРОБЕНИТИЕ БЪЛГАРИ

„Отечески милиствую вас, любезнии чада мои, роде болгарский! Християни, що живейте у болгарскую землю, здравствуйте! Радуйте ся! Понеже ето сега приходит радост ваша общая на вся Болгария. Ето сега приближава спасение и избавление ваши. Ето сега видиме и гледаме како привтаса милост Божия на беднаго рода нашего – що е влял Бог милост в сърце благочестивейшему и великому господарю ИМПЕРАТОРУ АЛЕКСАНДРУ ПАВЛОВИЧ и повдигнал его да избави вас от таковое турецкое варварское мучителство. И ето сега приближава до вас крестоносно его войнство, а вашии християни братя, да избавят вас от толикия беди. Ето прииде оний светлий ден, що го чакате от четиристотин години.

Но, о роде храбрий, болгари и вернии християне! Стойте, крепете се, и не бойте ся! И любезно дочакайте и усердно приимите тия братя ваши християни, що идат с Божия воля да избавят вас. Не бойте ся от това войнство христолюбивое и не бягайте от них. /.../

Но, о чада, християни наши, притеците и прилепите ся при това християнское войнство, почто они не бият и не убиват, каквото проклетии агаряни! /.../

Ето така верно ако послужите, надеем ся с Божия воля, како по малое време хочете да имате радост и веселие, и мирно и тихо да живейте, що ний вси желаем това, еже бити. АМИН!

Софроний, архиерей Болгарски.”

Горните редове са от първата „прокламация” на Софроний, с която подканя своите сънародници да посрещнат руските войски като освободители, да не служат на турските поробители. Написал я в средата на март 1810 г. и била разпространявана с разрешението на новопостъпилия главнокомандващ Дунавската армия генерал Н. М. Каменски. Второто му Послание към българския народ във връзка с военните действия е литографирано и разпространявано в Северна България през есента на 1810 г. Сам Софроний, на плика за преснимане, е отбелязал: „Да прочитается сие в церкви при народе”, както и адреса: „Его сиятельства граф генералю государю Николаю Каменский да отдатся с поклонением.”

Бележитият възрожденски деец Стойко Владиславов (по-сетнешният епископ Софроний Врачански) е роден в Котел през 1739 г. в семейство на заможен търговец на добитък (джелепчия). В местното килийно училище Стойко усвоява изкуството да чете и пише на църковнославянската азбука. Останал рано без майка, в училището при църквата „Св. св. Петър и Павел”, той добива по-солидно образование на гръцки език. През 1750 г. баща му умира от чума в Цариград и младият Стойко е осиновен от чичо си. Напуска училището и започва работа като абаджийски чирак, ала желанието му да се самообразова с четене и преписване на книги не секва.

В свободното си време наизустява огромни пасажи от мъдрите слова на отците.

Бил на осемнадесет години, когато били поразени от от чума в османската столица и чичо му, и стрина му. Тежки неволи са вечните спътници в живота му, но честността, трудолюбието и редките му интелектуални дарования накарали котленските първенци да се застъпят за него пред тогавашния преславски (шуменски) владика и на 1 септември 1762 г. Стойко бива ръкоположен за свещеник. Тридесет години ще работи в родния си град като отлично подготвен йерей (свещеник) и учител, сладкодумен проповедник и плодовит книжовник.

Паметна в живота на поп Стойко е 1765 г., когато в Котел посреща Паисий Хилендарски и прави първия известен препис на неговата знаменита творба „История славяноболгарская”. „Сии историю – отбелязва пламенният патриот, - принеси я Паисиа йеромонах от Света гора Атонска и приписахми я у село Котил; настоятел епитроп църковний Христо поклоник и постави я у храма Святаго апостола Петра и Павли, кои читете да ричат: бог да прости кой писал и кой настоял.”

Поп Стойко сам удрял клепалото – на християните не се полагала камбана, - учел котленските деца на книжно учение – сказвал „поучението на нашему болгарскому языку”! Бил изкусен дамаскинар – сборничето „Котленски дамаскин” (1765 г.) от проповеди, жития и разкази, макар и ръкописно, било единственото четиво.

Освен изкусен преписвач, Стойко бил и художник, и то какъв художник – вижте автопортрета му, рисуван с акварел! А с какво старание украсил първия препис на Паисиевата история! Преписал я втори път за себе си в 1781 г. и не се разделил с нея през следващите двадесет години, когато бил свещеник в Карнобат, Карабунар и в Лясковец, като Врачански епископ Софроний (от края на 1794 г.).

Литературните историци са открили досега 16 труда на Стойко-Софроний: преписи, съставени сборници, преводни и оригинални съчинения. Между тях блести безсмъртното „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Темата и мястото не ми позволяват да се спирам на Житието, то заслужава отделна публикация.

Пръв между първите, служил десетилетия като просветител, преводач и писател, в началото на 19 век Софроний Врачански станал всепризнат водител на българите. Според акад. Вера Мутафчиева той е първият българин, който изнамери и утвърди новобългарския книжовен език, който превърна българската книжнина в печатна книга; той е сред първите неколцина, които замислят да поставят българските въпроси пред Русия, които са образували дружество за общонародни работи – първия български комитет в чужбина. На Софроний е идеята българският въпрос да бъде уреден чрез руска помощ и активни действия на българското освободително движение.

Още докато е във Видин (1798-1802) Софроний Врачански се запознава с руската история от книги и от разговорите с Иван Замбин, горещ поклонник на Русия. Пристрастията му и преклонението пред Русия откриваме във Втория видински сборник, който е завършен през пролетта на 1803 г. - преводачът едновременно бил и писател. Софроний допълвал трактата на италианския мислител Марлиан, където според него било необходимо. За управлението на руските царе дописал: „Той род российский да знайте защо префтаса до таковое високое величество, почто слънцето никога не заходи в това царство. Помяните паки того благочестиваго царя Петра, достохвалнаго мужа, и хочете да ся научите от каковая причина процветна с таковая светост... Понеже бил преблагополучен, спроти него таковий и внуци, и наследниците на царствиа его. И кой живей от них, в крайное благополучие царува и с победа торжествува, и православную веру христианскую разширява ся с нихное защищение.”

Не внушава ли с тези добавки на българския читател заключението: всяко добро ще дойде от Русия, защото нейната сила и богатство нямат равни!

В Букурещ от 1804 г. до края на живота си – септември 1813 г., наред с книжовното дело Софроний се отдава на политическа работа заедно с врачанския търговец Иван Замбин и тетевенчанина Атанас Некович. В митрополията тайният комитет взема решение за Петербург да отпътува делегация, която да предложи на царя българско съдействие при една бъдеща война. Мястото не ми позволява да опиша патилата и митарствата на Иван Замбин и Атанас Некович в Русия. По-важното е, че четири месеца преди да издъхне, Замбин успял да предаде предложението на българите да бъдат предвидени като съдействаща сила на руската войска, а България да бъде покровителствана от Русия. Княз Куракин – министър на вътрешните работи, приел през март 1808 г. пълномощията и писмата от Софроний. Руското правителство наредило на главнокомандващия Дунавската армия да се свърже с Българския комитет, да научи кой е Софроний Врачански и какво конкретно предлага.

От историята знаем, че руско-турската война от 1806-1812 г. не промени съдбоносно Европейския югоизток: в началото руските войски заеха Влахия и Молдавия, но не изтласкаха турските гарнизони от дунавските крепости по левия бряг на реката, Слободзейското примирие трае от август 1807 до март 1809 г.; през август 1809 г. е обсадена Силистра, но петдесетхилядната турска армия принуждава знаменития пълководец П. И. Багратион да изтегли войските си във Влахия; през февруари 1810 г. генерал Н. М. Каменски, заменил Багратион, прехвърля отново руските войски през Дунава и овладява Добрич, Силистра, Разград, неуспешни са атаките на Шумен, турците капитулират в Русе и Гюргево. През пролетта на 1811 г. следва ново руско настъпление в България... Новият главнокомандващ дунавския фронт М. И. Кутузов (1745-1813) разполага едва с 45 000 войници, нанася две поражения на турците при Русе и едно при Видин... Най-дългата и с променлив успех война между двете империи завършивас Букурещкия мир и единствено сърбите получават самоуправление.

Завърнал се от Петербург, Некович е политически съзрял вследствие съжителството със Замбин. Започнал да записва доброволци за войната срещу Турция. Софроний съставял своето Гражданское позорище и приемал един след друг прославените хайдушки и кърджалийски главатари. Ясно било на комитетските хора, че десетки хиляди гладни бежанци били готови да грабнат оръжие за освобождението на поробената родина, ала нямало война.

През един летен ден на 1808 г. в двора на Букурещката митрополия се явил генерал Михаил Милорадович. Явил се и помолил да бъде приет от епископ Софроний. Руснакът озарил килията на стареца. В началото плахо, но после все по-уверено Софроний редял исканията на българите, разгъвал дългите списъци с имената на доброволците за войната, които е съставил Недкович. Генералът обяснявал, че война няма, а Софроний държал на своето: война трябва да има! Царят да вземе и българите под свое покровителство, както направи с молдавците и власите. На раздяла генералът посъветвал Софроний да напише писмо до граф Румянцев – министър на външните работи на Русия, нищо че и сам ще му доложи българските искания.

Писмото на Софроний Врачански до княз Н. П. Румянцев е с дата 10 юни 1808 г. Епископът с покъртителни слова описва мъката на българите и неизказаната вяра в Русия. Финалът му: „Удостойте, сиятельнейший граф, высоким Вашим у престола всемилостивейшаго государя императора представительством и ходатайством народу нашему величественного покровительства, а каковым образом – в том бог да наставит премудраго, прозорливого и притом милосердного монарха всероссийского. Аз же обязан буду пред всевышним возсылать теплые молитвы о благополучном долгоденствия Вашем надеже на милостивое Вашего сиятельства покровительство.”

А в доклада на Милорадович за срещата четем: „...Софроний ми съобщи, че е бил на различни места в България, видял най-нещастното положение на жителите й, които, имайки му доверие като на сънародник, заявили, че те, като не са в състояние да търпят притесненията на турците, биха желали да бъдат под покровителството на Русия. /.../ Аз съобщих на епископ Софроний, че писмото му е прието с особено благоволение и че той и всички, привързани към Русия, могат да се надяват на всевъзможна помощ”.

От своя страна главнокомандващият фелдмаршал А. А. Прозоровски обобщил: „Тъй като молителите са българи, които живеят отвъд Дунава, то при сегашните обстоятелства и за в бъдеще до известно време ние нямаме средства да им оказваме дейна помощ и покровителство... Да се подхранва у тях такава надежда, тъй като в случай на наше преминаване отвъд Дунава могат да ни окажат важни и съществени услуги, към което те имат – както поради родство, така и поради постоянната им привързаност към Русия – естествена наклонност, стига тя да бъде пазена и поддържана, както трябва.”

След Милорадович Софроний Врачански бил щастлив да се срещне и разговаря с още по-видни военачалници: Багратион, Каменски, Кутузов. През пролетта на 1809 г. Русия нарушила примирието – русите настъпили южно от Дунава, метежите на селяните из Северозападна България и присъединяването на много българи към въстаниците от Сърбия, бунтовете в Търновско, Разградско и Русенско, всички тези малко известни събития не подсказвали ли, че българите могат да се вдигнат на въстание, което да доведе до общобългарско добро?! Софроний уговарял руските командири да бъде създадена българска войска под тяхно ръководство, осведомявал ги за положението и настроението на българите, молел за настаняване на бежанците из Влахия...

В резултат на дейността на Софроний и на българите в руската армия във Влашко се създават многобройни български отряди, които през юни 1811 г. се оформят в отделна бойна единица, наречена „Българската земска войска” – първата наша самостойна бойна единица от 400 години насам! Софроний надянал владишката празнична одежда и осветил бойното знаме, благословил и вдъхновил за саможертва воините-доброволци.

Година по-късно руските войски се изтеглили от Дунавските княжества, спряло движението на руски бойци през Дунава. Българската земска войска била разпусната, от въоръжените българи и сърби руското командване сформирало нов егерски полк. За бойното взаимодействие между руси и българи историческа заслуга има безспорно Софроний Врачански. Преди да замине за Русия, в последната си заповед, Кутузов отбелязал: „Доброто ни отношение към тукашните българи и доброто им мнение за тяхното състояние ще породи много изгодната – в случай на действия на нашите войски отвъд Дунава – привързаност към нас у отвъддунавските българи.”

Многоликият и изключителен българин Софроний Врачански издъхнал през септември 1813 година в манастирска килия. И до днес не знаем къде точно е намерила покой тревожната му душа. В писмото си до молдаво-влашкия православен синод главнокомандващият армията генерал Николай Михайлович Каменский пише: „...избягалият от България и намиращ се в Букурещ епископ Софроний, който е предан на Русия, отдавна и при разни случаи е показал усърдие и услуга към Русия. Иска се поради немощта и старостта на Софрония да му се отдели един от намиращите се в Княжеството манастири, за да прекара спокойно последните дни от своя живот. Присъстващите в името на Негово Високопреосвещенство Екзарха решиха да се предложи на влашкия митрополит и кавалер Игнатий да определи манастира, гдето да пребивава и се издържа поменатият български епископ Софроний.”