Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 46 (2013) ЗЛАТНАТА РОЗА НА ИСТИНАТА

ЗЛАТНАТА РОЗА НА ИСТИНАТА

Е-поща Печат PDF

Изминалата седмица добави нови щрихи към българската участ и действителност. Тъкмо беше позабравен позорът на 10 януари 1997 г., представен като всенародно въстание, и последва пак щурм на парламента. Наистина този път не се стигна до разкъртени врати и счупени прозорци на сградата, до потрошени коли и глави на депутати, но кадрите с “ранобудните щурмоваци” от нощта на 12 ноември пак обиколиха света. Завря и закипя из телевизионните студиа. От мястото на събитието репортери и репортьорки обясняваха на втрещения народ как сега “студентите” дърпат загражденията, търкалят кофите за смет, а полицаите, представете си, не са съгласни с това и не им го позволяват. Услужливи оператори до тях въртят камерите и ту в грос, ту в панорамен план показват “студентската ярост” и страховитата екипировка на полицията и жандармерията. И нито намек дори за това, като щурмуват по студентски загражденията, през които не ги пуска да преминат полицията и жандармерията, накъде всъщност студентите са се запътили. И къде и докъде искат да стигнат? И кой Сюлейман Безумни им посочва върха и вика “Търчете!” Репортерките не обясняват това. Операторите не признават такъв изобразителен план. Коментаторите, вместо задълбочен анализ, предлагат набор от междуметия и епитети.

И над всичко и всички, като чук над главата на бъдещето, припламва силуетът на юмрук - кървав, огромен и тежък!

Символ на смазващата непреклонност на “волята за свобода” по маршрута на всички цветни революции: от Белград до Киев, от Тбилиси до Бишкек. Отпор! Но и децата вече знаят, че България е в големия дестабилизационен кръг от Египет през Сирия, Кипър и Гърция през Турция, та до площад “Народно събрание” и окованите във вериги врати на Софийския университет. И е близо до ума, и си струва човек да попита дали извън геополитическите, има и някоя успоредна и съзвучна със съответните тукашни интереси причина, която като гигантска пружина да върти мелницата на събитията в София? И която налага ултимативно искания за оставка на правителството на г-н Орешарски, която стяга чепика на групи и групировки и ги кара да ръмжат глухо и вувузелно. И все по-открито да оголват зъби като куче, на което си му отнел кокала. Циникът би казал, че политиката е театър, особено когато и през ум не му минава, че България отдавна вече е само оглозган скелет на своето бивше великолепие и че освен рога, ребра и копита, друго не й е останало. И костният й мозък е изсмукан.

Телевизонната мъгла и медийната предпоставеност бяха тези, които ни караха да се взираме в словесната плява на лъжата и да търсим златното зрънце на истината. Нескромно е, но ще кажем, че винаги сме правили това. И през 1997 г. бяхме единствените, които на висок глас викаха: “Хора, Иван Костов не е месията!”. И през 2009 г., когато предупреждавахме, че ако подкрепиш Бойко, ще получиш пак Иван Костов, сиреч, символа на разрухата, пак бяхме сами. И никаква утеха не е предупреждението ни, че ако те спечелят, България ще загуби. И тя загуби. Четири години българският демократичен живот крееше. Вехнеха институциите и одрипавяваха дрехите на демокрацията. “Лошият материал” пристягаше колана след всяка пица на Дянков, и когато вече не му оставаше дъх, избираше за по-демократично пътя към един по-добър свят. И дойде денят, когато пламна Пламен Горанов. Последваха го още осем живи факли. Февруарският бунт и майските избори... И пак абсурд. Спечелилата изборите партия ГЕРБ не ги призна. И депутатите й напуснаха парламента. За цели два месеца! Заседанията не им били в дневния ред. Пътем питаха “Кой назначи Делян Пеевски?”. После въпросът “кой” се отнесе към Конституционния съд - “кой” реши, че може пак да е депутат? “Кой” - скандираха пред МС нови ментета и стари политически куртизанки. В пърформансите, в пошлите спектакли на “умните, образованите и красивите”. Начело бяха Галя Прокопиева и Ивет Добромирова - един безподобен паноптикум, който трябваше да внуши, че Свободата води народа. Как човек да не си спомни Хегел и прозрението му, че историята се повтаря веднъж като трагедия и втори път като фарс... Нейсе.

През седмицата открихме много крини истини, много златни зърна, затрупани с пяната и плявата на лъжата. В НС от парламентарната трибуна говориха прямо, вярно и точно и Сергей Станишев, и Волен Сидеров, и Лютви Местан. Речите им публикуваме отделно. Проникновени текстове написаха Александър Симов и доц. Иво Христов. Шумна виртуална плесница залепи Валери Жаблянов на втръсналия на всички честни хора нагъл манипулатор Виктор Николаев. И този отрезвяващ и респектиращ пример усили нашата решимост да се вгледаме и вслушаме в мнението му за събитията и героите в Софийския университет и на площада пред Народното събрание. Така се получи този 16-страничен брой, в който истината, според нас, тежи и като воденичен камък, и като надгробна плоча затиска лъжата.

Няма да премълчим и две други изяви. И те имат отношение към въпроса откъде този път духа вятърът на промяната.

През седмицата по различни тв канали се изповядаха и експрезидентът Георги Първанов, и г-жа Татяна Дончева. Паралаксът на внушенията, които направиха, води към странна, неявна и намирисваща на користовластие помисъл. Според г-н Първанов БСП плаща сметката на всяка коалиционна формула. И това, което губи, е вярата, вярата, че чрез политиката можело да се прави нещо добро за хората. И заключи мисълта си с извода, че това е най-трудната задача. После, за да опровергае заявеното от бившия депутат Минчо Спасов твърдение за възхода на Бойко Борисов, в което неговата роля е значима, заяви, че познава Борисов от времето, когато той беше назначен за главен секретар на МВР по предложение на Сакскобургготски от президента Стоянов. И оттам нататък Борисов си имал своето самостоятелно развитие. Според Първанов “непримиримите отношения между Борисов и Станишев вече правят държавата заложник на тези отношения. Ние всеки ден слушаме взаимни тежки обвинения. Те са се фиксирали един в друг. Извинете, така не се прави”.

А как се прави, г-н експрезидент?

Може би това ще ни каже г-жа Татяна Дончева. “В момента нещата са патови и излизат от контрол. Тези, които са в парламента, имат разбирането, че ситуацията е противоборство на ГЕРБ. Първо, те са тъпи да не виждат хоризонта. Второ, страхливи, и трето, не си дават сметка, че те не са опълченците на Шипка. Това, което бранят те, е собствения си стол в пленарната зала, а не някаква кауза”.

Поантата на всички тези откровения е следната: “Политиците в Народното събрание не отговарят на изискванията за морал и почтеност. Има пълно неразбиране какво искат протестиращите. Има млади хора, които освен пари, както казват политиците, искат морал и почтеност.” Така твърди г-жа Дончева.

И да е непредубеден, човек следва да се запита в чия мелница наливат вода и Първанов, и Дончева? За нас в “Нова Зора” отдавна е ясно едно: задачата за разгрома на най-голямата партия на хората на социалната кауза е отдавнашна външна поръчка. И е стара като задачата за затриване на България. И всеки път, когато върховете на тази партия, организирани на кланов или по интереси групов принцип започнат уж със загриженост да говорят в критичен план, значи някой е натиснал копчето. А целта е една и съща - да се отслаби единството на партийните членове и да бъде разколебана вярата им. И ако може, БСП да се провали вдън земя.

Затова ни се струва, че е недопустима манипулация, че гигантското противостоене между партия ГЕРБ, от една страна, която е олицетворение на мафиотско-олигархичния капитал с неговата геноцидно-изтребителна политика спрямо народа, и партиите на правителственото мнозинство, от друга, които всяка по своему разбира, че така не може повече да продължава, да се представят като междуличностна битка на Бойко Борисов и Сергей Станишев. А депутатите на тези партии да са определяни като тъпи и страхливи. И за да бъде гаврата пълна, г-жа Дончева безпардонно им съобщава, че бранят единствено собствения си стол в пленарната зала. Каква градивна другарска критика!

Бихме отминали тази хлевоуста злъч. Но как иначе можем да кажем на г-жа Дончева, че и с пясък да се търка, няма как да изличи своята отличителна мултигрупска същност. И че винаги, където е битка на едрия капитал и олигархията срещу всеки опит да бъде облекчено положението на народа, тя, Татяна Дончева, все е на страната на мафиотите и на думбазите. Г-жа Дончева не за първи път си позволява да клевети и ругае обикновените социалисти. И с просто око се вижда, че в нейните възприятия думи като “кауза” и “народ” са само обект на презрение. Свирила била на цигулка. Нежна и ранима душа била имала дамата. Ах! Познавах един такъв каскетлия мъж в своето детство. Нощем свиреше на цигулка, а денем тровеше кучета. Хладнокръвно и садистично. Та не на Сергей Станишев, не на депутатската група, на всеки социалист и патриот Татяна Дончева би дала стрихнин. И няма да й мигне окото. И ще се усмихва, когато го прави.

Събраните в този брой мнения, откровения и истини, са отговор и на нейните, и на г-н Първанов “анализи”. Бихме се радвали, ако и читателите на “Нова Зора” оценят опита ни да съберем истината като отсяване на зърното от плявата.

Навремето големият съветски писател Константин Паустовски написа великолепната книга “Златната роза”. Едноименнният разказ в този литературен шедьовър беше за пламтящата преданост и обич на един Наполеонов войник, премитал златарските ателиета на Париж, и ведно със сметта, събирал и отронения златен прашец. после поръчал да изковат златна роза, подарък за малката дъщеричка на полковника, негов командир, която отгледал... В този смисъл и нас не ни напуска надеждата, че към златната роза на истината сме добавили щипка златен прашец, затрупан в плявата и сметта на предпоставения свят, в който ни карат да вярваме все едно е действителен.