Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 2 (2014) ПРОБЛЕМЪТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИКОНОМИКИ

ПРОБЛЕМЪТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИКОНОМИКИ

Е-поща Печат PDF

• ДЕОФШОРИЗАЦИЯ

Колкото и специфична да е икономиката на медийната среда у нас очевидно световната криза не подмина и информационния пазар в България. Нещо повече, в момента кризисната „проводимост” на медийната ни среда е доста по-висока от тази на средата, в която работи реалният сектор. Затова и разрушителният ефект на кризата се отрази много по-осеземо при медиите, отколкото при другите икономически субекти в България. В ситуацията на един либерализиран медиен пазар, ако надигащото се медийно цунами достигне апогея си, ефектът в България би бил акаполиптичен и сравним с онова тихоокеанското цунами, което помете източния бряг на Япония заедно с атомната централа във Фукушима...

Подобен катаклизъм, разбира се, застрашава най-вече множеството „рехави” медии, чиито „полирани” „мозъчни центрове” отдавна не са в състояние да намерят животоспасяващо решение за връхлитащите ги всеки ден проблеми, породени, от една страна, от свития рекламен пазар, а от друга, от неконкурентоспособноста на произвеждания медиен продукт.

Действието на няколко фактори определя тази картина, и най-важните сред тях са дефицит на усещане за колорита при нюансирането на проблемите, или казано иначе, формирането на нездрав култ в журналистическата практика към „жълтия цвят”. Също така привързаност към „чалгата” сред голяма част от представителите на гилдията и свързаната с нея медийна чалгизация, слагачество пред всеки и всички, чиито властови позиции имат пряко отношение към разпределението и насочването на държавните поръчки. И не на последно място, невъзможност да се прави обективна журналистика поради автоцензура, която пък е „първата производна” на нерегламентирани корпоративни обвързаности.

На хората, които са на „ти” с медийния бизнес, не може да не им прави впечатление и един друг феномен, който от гледна точка на икономическите закони без притеснение може да бъде квалифициран като „паранормален”. Голяма част от българските медии, които дори „с невъоръжено око” се вижда, че са непригодни за работа в конкурентна среда (поради изброените по-горе причини), в икономически план стоят прекалено добре. Аномалия, която има логично обяснение, дотолкова логично, доколкото конструкцията му включва задължително елементи като нерегламентирани схеми на финансиране или пък добре камуфлирани медийни проекти на политически инженеринг, финансирани от многобройни офшорни дружества. Нещо, което непрекъснато се доказва с факти и документи.

Така или иначе, процесите на нормализация, макар и трудно, все пак успяват да си пробиват път и в българската бизнес практика.

Поредното основание да вярваме, че нещата у нас наистина се развиват в правилната посока, е фокусирането в последно време на част от народното представителство върху законодателна материя, която третира статута на офшорните фирми, опериращи като икономически агенти на територията на България.

Иначе казано, всяка офшорна фирма, която притежава собственост в България, ще бъде принудена с новия закон да разкрие пред българската държава кой е истинският собственик на капитала на „офшорката”. А стане ли това, за ДАНС би трябвало да е само въпрос на време да информира българското общество кои милиони откъде са дошли по съответните банкови сметки, при това по законен път ли са били придобити и ако това е така, дали са били платени съответните данъци на българската държава.

По неофициална предварителна информация най-засегнатите сектори от „офшоризацията” на българската икономика са медийният и финансовият (банки, застрахователни дружества, пенсионни фондове, инвестиционни фондове, финансово-брокерски къщи и т. н.) сектори. Тази юридическа материя, с която предстои тепърва да се сблъска българската правораздавателна система, не ще и съмнение, е едно от най-големите предизвикателства (може би най-голямото в най-новата ни история) както за българските магистрати, така и за българските политици.

Проблемът с „деофшоризацията” на националните икономики е световен проблем, чието решаване няма алтернатива! За да не се загуби информационният баланс в изнесеното дотук обаче, изказаните тези трябва да бъдат подкрепени и със съотвения доказателствен материал.

Едва ли има прецизна методика за определяне размера на финансовия ресурс, успял да заобиколи съответния национален данъчен апарат и без да е обложен с полагащите се данъци, да се е „покрил” в някой „данъчен рай” на Земята. От различни примери, оповестени в световната преса, човек остава с впечатлението, че става въпрос за десетки трилиони евро (само за сведение - БВП на Съединените щати е 14 трилиона долара)!

Очевидно подобни догадки не са пресилени, тъй като въпросът за деофшоризацията на националните икономики беше поставен и на последната среща на Г-20 в Петербург, което предполага и съгласувани действия на всички правителстава за решаване на проблема.

Между другото, Русия също готви съответните промени в своето законодателство за създаване на нова правова база от правни инструменти и механизми и учредяване на съответните правни процедури, необходими на руската съдебна система в работата й по деофшоризцията на руската икономика.

Успешното справяне с проблема би дало сериозни възможности на икономистите в усилията им за по-бързо намиране на изход от световната икономическа криза.

Този голям проблем на световната икономика има и още един аспект, в чиято българска компонента са „заровени” отговорите на въпроси, които отдавна си задаваме, но отговор не получаваме. Това е например въпросът в чии ръце попадна българският национален капитал след “ефекта на приватизацията”, кои са реалните собственици на икономическата ни инфраструктура (а не подставените лица) и онова малко, но предизвикващо ефект на „токов удар” въпросче „за първия милион”... Ако българинът получи отговор на тези и други подобни въпроси, може да се очаква мотивацията за организиране на безредици от „красивите от улицата”, които всяка вечер нарушават обществения ред в София пред очите на “стеснително триещата коленете си” софийска кметица, да изчезне.

Нещо повече! Съществува оправдано подозрение, че за хората, начело на чиито масови мероприятия неизменно стои фигурата на „народния трибун” Йоло Денев (пуснат по настояване на демократичната общност в домашен отпуск от поредното „богоугодно” заведение, в което горкият се лекува), разпръсването на „мистичната мъгла” около офшорните компании ще предизвика много лични драми. В редиците на съратниците на Йоло Денев наистина ще има драми, ако се появят имената на собственици на офшорни компании, вградили „сянката си” в „демократичните темели” на България.

В последно време някой от „протестиращата общност”, вероятно в ремисия, отчитайки, че яловото „народно недоволство” вече дрънка на провал, придума йолоденевци да сменят кухия въпрос „Кой” с искането да бъде разкрито „задкулисието на властта”. Така нещата започват да стават по-сложни. По-сложни, защото има опасност България тутакси да остане без президент примерно. Не че съществува опасност за самата държава при подобно развитие. Напротив, налице са всички предпоставки дори държавата да се стабилизира, пък било то и по линия на държавния протокол, поне Патриархът на БПЦ ще може вече да бъде спокоен, че президентът няма да го обърка с първия редови поп, озовал се случайно на тържествено държавно мероприятие...

Но задкулисие има при всяка власт и неговата полезност е неоспорима, когато става дума за вземане на важни политически решения, касаещи в особено голяма степен националната сигурност на държавата, чието разгласяване (според класическите механизми на демократичната държава) влиза в конфликт с опазването на държавната тайна. Очевидно и тук става дума за намирането на подходящ баланс, както и за границите на политическия компромис, без които никое управление не би могло да функционира нормално.

Излизайки извън тези граници, задкулисието се превръща в гробокопач на държавноста, подкопавайки устоите на правовата държава. Ако се съди по изникващите като „гъби след дъжд” нови и нови „политически проекти”, един през друг все по-мъгляви за политически консервативния българин, ще трябва да си изкривим душата, ако си затворим очите и приемем, че задкулисие в българската политика не съществува! Нещо повече, задкулисието отдавна е надхвърлило допустимите санитарни граници. В това отношение офшорните фирми са финансовите крепости на задкулисието, политическият инженеринг е неговият „мозъчен тръст”, а напазаруваните от задкулисието медии са главното оръжие за реализцията на проектите на политическия инженеринг от самото задкулисие.

Започнах със словото не само заради библейския прочит за мястото му („в началото бе словото”), а и заради неговата стратегическа роля днес, в борбата за оцеляването на българската народност и държавност.

Очевидно в момента българският начин на правене на политика е стъпил върху триадата официална държавна власт - четвърта власт - задкулисна власт. При такова позициониране на факторите, влияещи върху формирането на официалната политика на държавата, има смущаващи корелации. Думата, която ги обединява е прозрачност! Прозрачност на финансирането на медиите, прозрачност на личността на собствениците на капитала на офшорните фирми, прозрачност на корпоративните обвързаности в бизнеса като цяло, в т. ч. и при публично-частното партньорство. В този смисъл смъкването на „бурките” на офшорните фирми би бил навременен политически ход в правилната посока.

Съзнавам, че поемам риск да бъда погрешно разбран и някой да си помисли, че всичко казано дотук е своеобразна изповед на някакъв „сиромахомилски фундаментализъм”. Разбира се, че не е така! Политиката се прави с пари и по определение е доста скъпо струващо занятие, както междувпрочем и културата, и изкуството, и спортът.

Политиката обаче, освен всичко друго, е и поемане на политическа отговорност. Отговорност за лансирани политики, за политически оценки на настоящи и бъдещи политически събития, за политическо поведение и т. н. Това с особена сила важи днес, когато икономическата криза е на път да смаже финансово медийната среда.

В наши дни не е проблем да си напазаруваш евтино, на „кризисни” цени, медиа или група медии и да облъчваш непрекъснато обществото с информация, която няма нищо общо с истината, но затова пък обслужва прекрасно нечий нездрав политически напън. Когато обаче обществото е информирано „кой поръчва музиката” и „кой плаща” нещата придобиват други измерения.

Българинът има усещане за историческа и за политическа памет и всеки, който реши да го подцени, може да излезе напред с парите си, с името и лицето си и да се опита да го направи. Но при загуба след такъв експеримент, всичко остава изцяло за негова сметка. Ще има, разбира се, и утешителна печалба - ще му се наложи да си припомни отдавна забравената българска поговорка „два пъти лисица в капан не влиза”...