Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 6 (2014) НОВАТА ФОРМУЛА НА ПУТИН: МЕЖДУ КОНСЕРВАТИЗМА И ПРАГМАТИКАТА

НОВАТА ФОРМУЛА НА ПУТИН: МЕЖДУ КОНСЕРВАТИЗМА И ПРАГМАТИКАТА

Е-поща Печат PDF

В своето послание към Федералното събрание, в деня на 20-годишнината от приемането на конституцията, президентът на Русия Владимир Путин решително се изказа в защита на консервативните ценности, благодарение на които Русия може да се противопостави срещу размиването  на  нормите на морала, идващото от Запад. К

ато потвърждение на този постулат, Путин цитира философа Бердяев, който считал, че „смисълът на консерватизма не е в това, че препятства движението напред и нагоре, а в това, че той препятства движението назад и надолу - към хаотичната тъмнина”.

Това е твърде точно определение, което внася фундаментално различие в разбирането за прогреса - от размекнато и обобщено инерциално движение, гарантирано от сляпото фатално развитие, той се превръща в избирателна и премислена стратегия, а нещо също толкова осъзнато се блокира. Ето това е и същността на консерватизма.

Той не е в противопоставянето на прогреса, а в неговото диференциално и избирателно разбиране. Развитието тук е неотделимо от духовното и нравствено целополагане; въпреки либералното разбиране - прогрес заради прогреса, развитие в името на развитието.

Както отбеляза Владимир Путин, днес в много страни се преразглеждат нормите на морала и нравствеността, а от обществото се иска не толкова да признае равноценността на различните политически възгледи и идеи, но „признание на равноценността на доброто и злото”, което по мнението на държавния глава, се явява нарушение на демокрацията. „В света все повече хора са съгласни с позицията на Русия за съхраняване на традиционните ценности, за укрепването на традиционното семейство, поддържане ценностите на религиозния живот, не толкова физически, но и духовно” - отбеляза държавният глава. „Разбира се това е консервативна позиция” - не скрива президентът.

Преди това, на една среща, журналисти помолиха Путин да изясни: „Вие сте консерватор, марксист, либерал, прагматик? Кой сте Вие, каква е вашата политическа философия?” Путин определи себе си като прагматик с консервативен уклон: „На мен даже ще ми е трудно да разшифровам това, но аз винаги изхождам от реалностите на днешния ден, от това, което е било в далечното и недалечно минало и имайки предвид опита от тези събития, да се проектира близкото бъдеще, средносрочната и далечна перспектива. Какво е това: прагматичен подход или консервативен - вие сами, моля, определете.”

Ще опитаме още веднъж, след изминалите тринадесет години от присъствието на Владимир Путин във властта, да определим новата формула на Путин, същността на политическата философия на днешния му ден, в определението на която самият той все повече отдава предпочитание на консерватизма и традицията.

Неразгаданият докрай Путин ни даде да разберем (съдейки по неговото мировозрение), че тази философия трябва да се търси в посока, обозначена от една простичка дума - „консерватизъм”. Сега вече загадката се измества към самото понятие. Какво собствено трябва да се разбира под „консерватизъм” в съвременна Русия?” Именно този въпрос политиците, политолозите и следящото за събитията избрано население ще решават в близките години.

Консерватизмът в най-общ смисъл

означава положителна оценка на историческата традиция, разглеждане на политико-социалната история на държавата и нацията като образец за подражание, стремеж да се съхрани приемствеността на национално-културните корени на народа. Консерватизмът разглежда иналото (с всичките му разновидности) със знак плюс. Не всичко в миналото може би трябва да се оценява равнозначно, но последователният консерватор не очерня еднозначно нито един от периодите в историята на собствения народ и държава.

Именно това има предвид Путин, когато казва, че Днес Русия изпитва не само обективен натиск от глобализацията върху своята национална идентичност, но и последствията от националните катастрофи на 20 век, когато ние два пъти сме преживeли разпада на нашата държавнаст. В резултат получихме разрушителен удар по културния и духовния код на нацията, сблъскахме се с разрив на традицията и единството на историята, с деморализация на обществото, с дефицит на взаимно доверие и отговорност. Именно тук са много от корените на острите проблеми, с които ние се сблъскваме.”

Консерватизмът произтича от задължителната предпоставка за наличие у народа и държавата на определена историческа мисия. Тя може да се изнамери и в универсалното религиозно месианство, както и в  скромната увереност в ценностите на своята национална самобитност. А консерваторът, приемайки всяко политическо или икономическо решение, винаги се обръща към миналото и се замисля за бъдещето.

Консерваторът мисли с постиженията на предишните епохи, а не с краткосрочни ползи. Неговият хоризонт: и времевият, и географският, и ценностният, е винаги обширен за разлика от либерала и представителя на „компрадорския елит”, чиято пагубна дейност в 90-те Путин оценява еднозначно негативно. И настоява за неизбежността от нова идеология: „След 1991 г. имаше илюзия, че новата национална идеология, идеологията на развитието, ще се роди някак сама по себе си. Държавата, властта, интелектуалната и политическата класа практически се самоустроиха от това, още повече че предишната официална идеология остави тежко чувство на досада. Всички се бояха даже да се докоснат до тази тема. Освен това отсъствието на национална идея, основана на национална идентичност, беше изгодно на тази част от колониалния елит, който предпочиташе да краде и да изнася капитали, като не свързваше своето бъдеще със страната, където тези капитали се заработваха”.

Консерваторът се явява носител на националната култура, верен й е, стреми се да съответства на нейните норми, и винаги прави усилие над себе си - от задължителната молитва до измиването със студена вода сутрин. „Необходимо е историческо творчество, синтез на най-добрия национален опит и идеи, осмисляне на нашите културни, духовни, политически традиции от различни гледни точки с разбирането, че това не е застинало нещо, дадено завинаги, а е жив организъм. Само тогава нашата идентичност ще бъде основана на здрав фундамент, ще бъде обърната към бъдещето, а не към миналото” - утвърждава Владимир Путин.

Руският консерватизъм на днешния етап също има свой фундамент

Да го изясним, е малко сложно, но възможно. За това има няколко основополагащи и неизменни параметри, идващи “от обратното”. Съвременният руски консерватизъм не може да бъде строго комунистически. Това течение следва да се назовава или „реваншистко”, или „реставрация”. Комунистическата догматика винаги е отричала приемствеността на съветския строй от „царизма” и е осмисляла в изключително черни краски периода на новите демократични реформи. Следователно ортодоксалният комунизъм не се явява пълноценен консерватизъм. „Ние се отдалечихме от съветската идеология, връщането й е невъзможно”, заявява Путин в своята „Валдайска реч”.

Съвременният руски консерватизъм не може да бъде либерал-демократичен, независимо от това, че именно либерал-демократичният модел в икономиката и политиката беше идейна платформа на победилите реформатори в елцинския период. Той се явява революционен и настоява за радикален разрив както със съветското минало, така и с наследството на царизма, което е неприемливо за Путин: „Практиката показа, че новата национална идея не се ражда и не се развива по пазарните правила. Самоустройството на държавата не сработи, така както и механичното копиране на чуждия опит. Такива груби заимствания, опитите отвън да цивилизоват Русия, не бяха приети от абсолютното мнозинство на нашия народ, защото стремежът към самостоятелност, към духовен, идеологически, външнополитически суверенитет е неотменима част от нашия национален характер”.

Вл. Путин ясно дава да се разбере, че той не е привърженик на национал-историческия нихилизъм, изповядан от либерал-демократите: „Ние сме длъжни да се гордеем със своята история, а и имаме с какво да се гордеем. Цялата наша история без изключение е длъжна да стане част от руската идентичност. Без признаването на това е невъзможно взаимното доверие и движението на обществото напред”.

Съвременният руски консерватизъм не може да бъде и чисто монархически, тогава би трябвало да се зачеркне от националната история и съветският, и новият либерално- демократичен период. Тук Путин е съвършено прав, обръщайки внимание на това, че монархистите, „идеализиращи Русия до 1917 г., са така далеко от реалността, както и застъпниците на западния ултралиберализъм”.

Особеностите на руския политически живот в 20 век са такива, че основните етапи са се намирали един към друг в пряко и твърдо концептуално противоречие, сменяли са се не по линията на приемствеността, а чрез революции и радикални разриви. Това поставя пред формулата на съвременния руски консерватизъм сериозни проблеми: приемствеността и идентичността на руския народ не са на повърхността; за да се излезе към последователни консервативни позиции, е необходимо да се предприемат усилия, извисяващи ни до нови исторически, политически, цивилизационни и национални обобщения. Затова съвременният руски консерватизъм не е даденост, а е задание.

Последователният руски консерватизъм трябва да свърже в едно историческия и географския пласт на националното битие. Оптималната формула на такъв консерватизъм се явява повеят на евразийските обобщения и интуиции. Евразийците още в първите години на съветската власт настояваха за цивилизационна приемственост на СССР по отношение на Руската империя. За това вече говори и Путин. По същество размислите за съвременния руски консерватизъм се преплитат с тези за евразийството, синтезиращо руската политическа история на основата на уникалността на геополитическата и цивилизационна методология.

Подмяна на консерватизма

Неготовността да стане евразийството официална идеология на съвременна Русия, оставя свободно пространство за разнообразни демагогски демаршове около тълкуването на консерватизма. Така вчерашните либерал-демократи, привикнали към готови интелектуални рецепти отвъд океана, явно имат намерение да ни предложат за консерватизма праволинейният римейк на англо-саксонския (по-точно американския) оргинал. В САЩ имат собствена консервативна традиция, която, както е прието, произхожда от приоритета на националните интереси на САЩ. Натоварена със сериозно месианство („американската цивилизация като пик на човеческата история”), отчита миналото и се стреми да съхрани и заздрави позициите на своята велика държава в бъдещето, изповядва вярност към патриотичните ценности, религиозните, политическите, социалните и културните норми, изработени в хода на историческото развитие. Това е естествено - и сега американският консерватизъм закономерно процъфтява.

Прекият пренос на „републиканския” американски консерватизъм на руска почва дава абсурден ефект: получава се, че на „съхранение” („консервация”) подлежат тези ценности, които не само са традиционни за руската история, но които практически отсъстват и в съвременното руско общество.

Това, което за американската цивилизация е ценност, за руснаците е грях и безобразие. Това, което те уважават, на нас ни е противно. И обратното. Русия се е стремяла на изток. САЩ – на запад. Да, ние загубихме, а те спечелиха. Те се оказаха по-силни.

Но по нашата логика не е в силата Бог, а в неговата правда. И правдата е в нашата руска цивилизация. Така говори  пълноценният и последователен руски консерватизъм.

Очевидно, че американският консерватизъм говори за нещо точно противоположно. Глобализмът може да се признава, а може да се подлага на критика в самите САЩ.

Това е техният проект за световно господство, с него част от американското общество е съгласно, а част – не. На нас той ни е наложен отвън. Ние можем да се смирим и да признаем поражението, заставайки на страната на американската ценностна система. Такава позиция е възможна, както е възможен колаборационизмът. Но това е нещо противоположно на консерватизма и Путин недвусмислено отхвърля този сценарий, показвайки невъзможността за пряк пренос на заимстваните от Запад идеологически модели на наша почва: „...грубите заимствания, опитите отвън да цивилизоват Русия, не бяха приети от абсолютното мнозинство на нашия народ. Мина това време, когато готовите модели на жизнеустройството може да се установяват в друга държава просто като компютърна програма”.

Затова и културният резултат на американската история няма нищо общо с културния резултат на руската история. Консерваторът остава верен на своята традиция, своя народ, своя идеал не само тогава, когато всичко това се намира в зенита на славата, но и когато това е стъпкано и презряно от всеки.

Руският консерватор се старае да говори с привържениците на глобализацията

през копринена носна кърпичка:

„Ние виждаме опити чрез едни или други способи да се реанимира еднополярният унифициран модел на света, да се размие институтът на международното право и националния суверенитет. На такъв еднополярен, унифициран свят не са нужни суверенните държави, на него са му нужни васали. В исторически смисъл това е отказ от своето лице, от даденото от Бога природно многообразие на света. Русия е с тези, които считат, че ключовите решения трябва да се изработват на колективна основа, а не по усмотрение и в интерес на отделни държави или група страни” - отговаря Путин.

Либералният консерватизъм е възможен и реален, но само не в Русия.

Десен консерватизъм

Ако либералният консерватизъм е безсмислица, то десният консерватизъм, напротив, е приемлив и естествен.

Десният консерватизъм в съвременна Русия се явява това, което се стреми към възраждането на имперското световно величие на Отечеството, към стопанско процъфтяване на нацията, подем на нравствеността и духовността на народа и счита, че към тази цел нас ще ни доведат умелото използване на пазарните механизми и системата на ценности на религиозно-монархическия централистки тласък.

Наблюдавайки Путин през всичките години на неговото президентство, се налага убеждението, че той вижда консерватизма именно така.

Такъв десен консерватизъм теоретически може да акцентира или върху културнополитическите (усилване на позициите на традиционните конфесии, възраждане на националните обичаи, възстановяване на някои социални, обществени и политически институти), или икономически аспекти.

В икономиката дясно консервативният проект логически е длъжен да се развива в руслото на теорията на „националната икономика”, обобщена от немския икономист Фридрих Лист и приложена в същото време в Русия от граф Сергей Витте. Може да наричаме  този проект „икономически национализъм”. Неговата есктремална формула звучи приблизително така: напълно свободен вътрешен пазар с твърда система на митнически контрол и скрупульозна регламентация на външноикономическите дейности, с отчитане интересите на отечествените предприемачи. Националната икономика не предполага национализация на крупните монополи, но настоява за консолидация на крупния бизнес около политическата власт с прозрачна и понятна за всички цел на съвместните решения на общонационалните задачи, укрепването на държавата и процъфтяването на целия народ.

Това може да се реши с помощта на определен „патриотичен кодекс”, предполагащ морална отговорност на националните предприемачи пред страната, народа и обществото.

Този модел в днешния политически спектър приблизително съответства на това, което е прието да наричаме „десен център”. Навярно на самия президент повече от всичко му импонира именно такъв подход.

Ляв консерватизъм

За пълнота ще разгледаме и другата страна, съставляваща пълната картина на консерватизма като идеология - левият консерватизъм.

Обикновено понятието „ляв” не се асоциира с консерватизъм. ”Левите” искат изменения, „десните” - съхранение на това, което е. Обаче в политическата история на Русия социалният и общественият сектор, отнасящ се към системата на „левите” ценности, винаги е бил извънредно значим и развит и общинният фактор, както във формата на църковна съборност, така и във вид на съветски колективизъм, отдавна и здраво е станал устойчива стопанска традиция. Ние срещаме осмислено съчетание на социализма и консерватизма още в руските народници, които са били предани на националните моменти и са се стремили към справедливо разпределение на материалните блага.

Ляв консерватизъм е съществувал и в други страни: социал-католицизъм във Франция и Латинска Америка, германският национал-болшевизъм на Никиш, Фридрих Герг и Ернст Юнгер и т.н.

В съвременната руска политика социалният консерватизъм също има пълно право на съществуване. Не поставя под съмнение цивилизационните ценности на Русия, стреми се към укрепването на нейната геополитическа мощ и национално възраждане и счита за приоритетни пътищата за реализация на тези задачи, национализирайки недрата и крупните частни компании, заетите с експорт на природните ресурси, а сащо така и увеличението на държавния контрол в областта на енергетиката, транспорта, комуникациите и т.н. Някои от тези елементи реализира Путин, някои не. Такъв социал-консерватизъм може да настоява за своеобразен прочит на руската политическа история, отстоявайки закономерността и естествеността на съветския период, вписвайки го в общата национална диалектика.

Но и левият, и десният консерватизъм по определение са длъжни да съвпаднат в своята крайна цел: възраждането на държавността, съхранението на националната самобитност, всемирното въздигане на Русия, вярност към изворите.

Ясно е едно, заставайки на пътя на консерватизма и усвоявайки неговия десен сектор, Путин рано или късно, но неизбежно ще дойде до неговия ляв съставляващ, за да направи идеологическата картина на руската държавност пълноценна.

Консерватизмът при Путин зрее. Той е още зелен и неустойчив, него го тласкат в крайности, под въздействието на агресивните опити да го отклонят от магистралната линия както от страна на домораслите републиканци, така и от десните глобалисти. Но нещо неотвратимо се приближава. Така се връща Командора, или сянката на бащата на Хамлет...

Колкото повече руските се сблъскват с неруските, толкова по-стремително те търсят опорни точки в самите себе си. Търсенето на консерватизма неотклонно и неумолимо расте.

Путин все по-благосклонно се отнася към руското мнозинство, все по-малко се доверява на „квази колониалната част” на своя собствен елит. Той инстинктивно знае откъде какво духа. И не греши в това.

На някакъв етап политическата история ще ни помоли да уточним позициите и да дадем по-точни формулировки. В някакъв момент аз съм убеден, че в нашия век решителният час ще настъпи. Понятно е, че никой няма да ни даде покой и на нас ще се наложи да отговаряме за това на целия свят: и на богатия Запад, и на бедния Юг. Ще се наложи да го изясним понятно и на своя народ. Вече е очевидно невъзможно да се измисли нищо екстравагантно, което отново би разпаднало обществото. Ние сме обречени на консерватизъм, нас ни подтикват към него и отвън, и отвътре.

Идеология на нова Русия

От чисто логична точка на зрение прагматичният консерватизъм на Путин може да остава „прагматичен” само в границите на напълно определен срок. Във всеки момент (и този момент е близък) от него ще се поиска много сериозен избор, за който ми се струва той още не е готов или не е готов въобще (изборът между консерватизма и прагматизма). Ства дума за това, че докато консерватизмът е спрегнат с прагматизма, той не може да стане пълноценна идеология - това по-скоро е настроение, временна спирка, симпатия, емоция, нещо интуитивно, но не концептуално.

Путин безусловно е консерватор. Такъв го виждат и искат да го видят и съюзниците, и противниците. Той безусловно е прагматик, но такъв той вижда себе си и иска да се вижда като такъв. Неговият прагматизъм е субективен, а значи относителен и ефимерен, неговият консерватизъм е обективен и затова само той има значение в исторически смисъл.

Събитията ще изискат от Путин работа над самия себе си. Прагматизмът изключва идеологията, защото иска от лидера да постъпва в сложните условия по силата на сложилите се обстоятелства, докато идеологията се стреми да гарантира, че самите тези обстоятелства са в съответствие с идеологическите нагласи. Тук идеологията предопределя стартовите условия на интерпретацията и чак след това действа в тях. Така постъпва всяка идеология – либералната в това число. В началото идеологията конституира света, после започва да го променя, да живее в него. И докато идеологическите закони действат (а днес либерализмът съхранява своите доминиращи позиции), ние живеем в тези условия, които не възникват спонтанно, но по някакъв начин се създават.

Затова, да бъдеш прагматик консерватор в свят, построен по либералните закони, може само в ограничен смисъл, ограничен срок и с ограничена степен на успех. Путин демонстрира, че това е възможно доволно дълго, но... не безкрайно дълго. Идва момент (който Путин старателно се стреми да отдалечи), когато тази стратегия на джу-джицу (използването на енергията на противника в свой интерес) изчерпва своето прилагане. Тогава и ще постави въпроса: или прагматизъм (признаването на статуквото и пасивното следване на законите на световната игра, установени от либерализма), или консерватизъм (а това означава въвеждането на консерватизма в идеологията). Този момент се приближава неумолимо, Путин се старае да го отложи, засега успешно. Но всичко си има предел...

Да допуснем ли, че Путин ще продължи да балансира на границата: вече не между консерватизма и либерализма (както в предишните срокове на неговото управление, което премина в откровено неудачната четирилетка на Медведев), а между консерватизма и прагматизма? Между другото такава постановка на въпроса е вече близо до същността...

Да, на хоризонта и по-близо все още няма съответстваща фигура. Но ще бъде. Самият Путин като политик някога не съществуваше. Но историята пожела именно такава фигура и тя се появи. И тази фигура беше Путин. И се справи със задачите прекрасно. Той не позволи да изчезне Русия. За това ние разсъждаваме за консерватизма с оптимизъм (макар и сдържано).

Ако Путин не иска сам да стане консерватор, нека да подготви друг. Приемник, но този път истински. Той може да не пожелае. Тогава такъв приемник ще подготви историята.

 

Превод арх. Светла ЙОТОВА