Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 8 (2014) ЗА ИСТИНАТА, ИЛЮЗИИТЕ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА

ЗА ИСТИНАТА, ИЛЮЗИИТЕ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 7

От времето на основаването на Българската държава през 671 г., територията на днешна Молдова, от която Бесарабия е била винаги част, в продължение на 6–7 века, се управлява от Велика България, населена основно с българи, и следва нейната съдба. Едва в началото на втората половина на ХIV век е основано независимо княжество в Молдова от войводата Богдан I. Няколко десетилетия след основаването на Молдовското княжество то е завладяно от полската корона, а след пълното заробване на България турците започват редовни набези по Черноморското крайбрежие отвъд Дунава и на север, в посока Буковина, които приключват през 1503 г. с пълната окупация на княжеството от султана. Но османлиите не превръщат Молдова в санджак, за разлика от съдбата на поробена България, а започват да назначават васални князе. По тази причина Молдова в продължение на векове се превръща в убежище и дом на хиляди българи християни. Дори през ХIХ век султанът назначава последователно двама българи за управители на областта – Стефан Богориди, за губернатор на Галац (1812–1819), и Никола Богориди, за княз на Молдова (1857–1858).

Географският район Бесарабия е с площ от около 45 600 кв. км. През 1812 г. източната част на Молдовското княжество е завладяно от Русия. В резултат на руското поражение в Кримската война, по силата на Парижкия договор от 1856 г. Русия губи около 10 000 кв. км в Южна Бесарабия по Черноморското крайбрежие, както и контрола върху устието на Дунав, като тази територия се връща de facto под контрола на Турция чрез Влашко, което заедно със Сърбия и Молдова остават васални на султана. В Южна Бесарабия, в района северно от делтата на Дунав, по това време 24 села и град Болград, с население от 27 131 души според преброяване от 1870 г., са населени компактно от българи.

Според Парижкия договор от 1856 г. покровителството над християните в Отоманската империя е поето от „европейските държави”.

Това е времето, когато Румъния липсва от политическата карта на Европа, а борбата за наследството на Отоманската империя между Руската империя и т. нар. Велики сили от Западна Европа набира скорост. В този контекст и в името на историческата истина въпросът дали Румъния може да има някакви претенции да присъедини Бесарабия и Молдова или Молдова би могла да има претенции към Румъния, остава открит.

60-те години на ХIХ век за поробения български народ протичат изцяло под знака на борбата за църковна независимост, при която Екзархията ясно и категорично очертава териториите с преобладаващо българско население.

Тъй като целта на настоящето изследване е да привлечем вниманието върху Добруджа и свързаните с нея като скачени съдове съпътстващи промени, при прегледа на историческите събития избирателно ще разгледаме единствено интересуващите ни въпроси и няма да се спираме върху цялостния резултат от провеждането на срещи или конференции или подписването на договори, протоколи или тайни споразумения в онзи исторически период.

Априлското въстание в България постави въпросите за средствата, с които се поддържа турското робство, за участта на българския народ и за бъдещето на териториите, подвластни на султана, във фокуса на европейските защитници и противници на Турция по такъв начин, че направи невъзможно Великите сили на деня да устояват на съблазънта, подхранвана от алчност, обилно смазвана от колониалния им цивилизационен инстинкт, да потърсят начин, всяка една с неуталожим апетит за контрол и власт над чужди земи, да откъснат парче от трупа на издъхващата империя.

Под натиска на Русия на 23 декември 1876 г. се открива Цариградската конференция, в която участват Савфет паша, министър на външните работи на Османската империя, барон Карл фон Вертер, германски посланик в Цариград, барон Хайнриех фон Каличе, австро-унгарски специален пълномощен посланик, граф Николай Игнатиев, руски посланик в Цариград, маркиз Солзбъри, специален пълномощен посланик на Великобритания, граф Жан Батист дьо Шодорди, френски специален пълномощен посланик, и граф Лодовино (Луиджи) Корти, италиански посланик в Цариград. В Конференцията редовно заседават посланиците в Цариград на всички представени държави.

Конференцията разглежда няколко проекта – руско - английски, на граф Игнатиев и Солзбъри, руско - американски, изработен от княз Алексей Церетелев, ръководител на руските консулства в Одрин и Пловдив и американският консул в Цариград и журналист Юджийн Скайлер, докато се стигне до изработването на Органически устав за обособяването на двете български области, Източна и Западна, чиито граници до голяма степен съвпадат с границите на признатата от султана през 1870 г. Българска Екзархия.

В Източната област влиза цяла Добруджа, като северната й граница минава по северния ръкав на делтата на Дунав.

На 18 януари 1877 г. Мидхат паша, велик везир на империята, отказва да приеме решенията на конференцията. Тактиката за торпилиране резултатите на конференцията се налага от Лондон, който дава указания на своя посланик в Цариград Хенри Елиът да не подписва крайния вариант на постигнатото споразумение, нагло дезавуирайки вече положения подпис на Солзбъри под проекта. Целта е ясна – изземване на инициативата за развоя на събитията по решаване на Източния въпрос от Англия и създаване на напрежение в отношенията между централните европейски сили – Русия, Австро-Унгария и Германия.

Причината е в външнополитическите цели, които всяка една от силните на деня преследва в този район в преддверието на Европа.

В отговор на английския саботаж на Цариградската конференция, на 15 януари 1877 година, Русия и Австро-Унгария подписват тайна конвенция в Будапеща. Двете страни се договарят в случай на руско-турска война Австро-Унгария да не встъпва в съюз с Англия и Франция в защита на Турция. Освен това Русия се съгласява Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина в замяна на съгласието Русия да си върне Бесарабия в границите от преди 1856 г.

И още нещо, което има пряко отношение към лекотата, с която се местят бъдещите граници на България и се прехвърлят нейни територии от един към друг владетел - двете страни се съгласяват, че в случай на разпад на Турция не трябва да се допусне създаването на голяма и сплотена славянска държава.

На фона на така очертаното задкулисие, в края на март 1877 г., в Лондон, се прави предварително обречен на неуспех опит да се въздейства на Турция да промени позицията си по решенията на Цариградската конференция чрез подписването на т. нар. Лондонски протокол. Високата порта, разбира се, отказва да изпълни исканията на Великите сили, надявайки се на задълбочаване на разногласията между тях и вярвайки на уверенията на Англия, че едва ли Русия ще се реши да предприеме военни действия. Така приключват опитите за търсене на мирно решение на Източния въпрос и се открива пътя за руско-турската война.

Макар на трапезата за разпределяне на плячката да са се наредили всички Велики сили, за участие във войната има само един кандидат из между тях - Русия. На 24 април 1877 г. император Александър II с манифест обявява война на Турция. По тактически причини Русия се договаря с три от балканските кандидатки за независимост да участват в рамките на общо руско командване. Участват още българското опълчение и финландска част.

С подписаната на 16 април 1877 г. Руско румънска конвенция се договаря преминаване на руски войски през територията на Румъния срещу заплащане на предоставените от Румъния услуги. В споразумението се предвижда присъединяването на Бесарабия към Русия и обещание за предаване на Северна Добруджа на Румъния. Това е първото отстъпление на Русия от идеята за възстановяване на България в етническите й граници, отстоявано на Цариградската конференция от гениалния граф Игнатиев. Подло, безпринципно, коварно, а от национална гледна точка - късогледо! Обяснението, че независимостта на Румъния не е било достатъчно основание за участието й във войната с Турция би било наивно и в пълно противоречие с последвалите събития и отказа на Карол I в продължение на шест месеца да окупира Северна Добруджа. Русия е велика държава. Безусловно, тя не дължи обяснение никому за начина, по който защитава националните си интереси. Но Русия е и велика славянска държава и в тази си битност, освен права, има и задължения към славянската диаспора в света. Несъвместима с тези й задължения е търговията със земя, населена със славяни. Бихме искали да вярваме, че ако по една или друга причина това е ставало, времето и събитията от миналия век са достатъчни тази велика световна сила да осъзнае и поправи грешката си. Нещо, което трудно бихме могли да очакваме от съвременните западноевропейски демокрации, освен ако не бъдем опровергани на практика – Usus magister est optimus! (Опитът е най-добрият учител)!

Румъния участва в боевете при обсадата на Плевен. По силата на Санстефанския договор Румъния е призната за независима, съгласно член 5, а въпросът за евентуално обезщетение за загубите във войната е оставен да се договаря допълнително между Турция и Румъния. Няколко окръга на север от линията Мангалия на Черно море и Расово на Дунав, което съвпада с южната граница на Тулчанския санджак в Северна Добруджа          включително всички острови в делтата на Дунав и Змийски остров се предоставят на Русия по силата на член 19 а) от договора, като част от военното обезщетение за загубите, претърпени по време на войната.

В същата разпоредба е записано, че Русия си запазва правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 г., без да се уточнява с кого ще ги разменя и при какви обстоятелства. Единственото задължение по отношение на Румъния е създаването на съвместна руско-румънска комисия, която да уточни разделната водна линия между двете страни и сферите на риболов. Важно е да се знае, че Санстефанският мирен договор е между Русия и Турция, редактиран и подписан от граф Николай Игнатиев и Сафвет паша и всички права и задължения по този договор, включително и по отношение на трети страни, каквито са Черна гора, Сърбия, Румъния и България, са на двете държави съдоговорителки. Така че правно, до Берлинския конгрес, липсва каквато и да е връзка между фактическата окупация на Бесарабия от Русия и съдбата на Северна Добруджа.

Северна Добруджа се предоставя на Румъния по силата на Берлинския договор, който е многостранен.

На среща между император Александър II и княз Милан в гр. Плоещ на 16-17 юни 1877 г. Русия предоставя на Сърбия 1 милион златни рубли за военна подготовка срещу бъдещото й участие във войната. На 13 декември 1877 г., след разгрома на османската армия край Плевен, княз Милан обявява война на Турция.

По силата на Санстефанския договор (член 3) Сърбия е призната за независима и получава териториално разширение на изток с окупираните по време на военните действия срещу Турция български земи.

СЛЕДВА