Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 8 (2014) НОВИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ПОЛИТИКАТА НА САЩ КЪМ РУСИЯ

НОВИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ПОЛИТИКАТА НА САЩ КЪМ РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Борбата за някои от най-стратегическите територии в света взе интересен обрат. Преди това имаше дискусия какво би трябвало да означава „значителна промяна в националната стратегия на Германия”, а Берлин обяви нова доктрина на увеличената пробивност в света – промяна, която следва напрегнатия германски интерес в Украйна. Междувременно помощник държавният секретар на Съединените щати Виктория Нюланд, в станалия вече прословут разговор по мобилен телефон, изрази силното си презрение към Европейския съюз и неговата слабост и посъветва американския посланик в Украйна да се организира бързо и без да чака европейците, да „сглоби” спецефична опозиционна коалиция, преди още руснаците да са разбрали какво точно става и да са предприели някакви действия.

Това е нов „завой” не защото дава да се разбере, че Съединените щати не са единствената държава, която прихваща телефонни разговори, а защото ни показва политиката на САЩ в нова светлина и ни кара да преосмислим стратегията на САЩ към Русия и Германия. Телефонният разговор на Нюланд едва ли има определящо значение, но е допълнителен индикатор за американското стратегическо мислене.

Промени в досегашната политика на САЩ

Външната политика на Съединените щати претърпя развитие в последните няколко години. Преди САЩ се фокусираха сериозно върху ислямския свят и нещо по-важно, съществуваше тенденция употребата на сила да се ползва с приоритет при изпълнение на политиката им, а не само в краен случай. Това важеше не само за Афганистан и Ирак, но също и за Африка, и изобщо навсякъде. Подобна стратегия имаше успех, когато целта бе да се унищожи военната сила на противника. Но се оказа далеч по-труден подход за окупираните страни, на които предстоеше да се формира вътрешната и външната политика. Използването на военна сила има и своите присъщи за нея ограничения.

Алтернативата бе промяна на стратегията, основаваща се на „баланс на силите”, като САЩ разчитаха на естествената схизма (разцепление), съществуваща във всеки регион, за да блокират появата на регионални хегемони и да тушират безредици и групи, които биха могли да застрашат интересите им.

Най-добрият пример за такава политика е Либия, където Съединените щати извършиха директна интервенция чрез удари от въздуха и специални оперативни части в опит да бъде свален Моамар Кадафи. Обаче усилията на Запада да замени режима на Кадафи с по-благоприятен за Съединените щати и неговите съюзници, не успя.

Новата стратегия можеше да се види в Сирия, където вместо директна интервенция САЩ стояха на заден план и дадоха възможност на воюващите фракции да си изразходват енергията един срещу друг, без да позволяват на никоя от страните да отклонява ресурси за дейности, които са предизвикателство за интересите на Съединените щати.

Зад това обаче съществува една пукнатина в американската външна политика, която има много повече общо с мотивацията, отколкото с истинското действие. От една страна, са тези, които съзнателно поддържат сирийския модел (тъй като САЩ не са непременно за най-моралния избор, а за най-практичния). От друга страна, са онези, които излагат аргументи в полза на моралните интервенции, нещо, което видяхме в Либия, и които гледат на отстраняването на тираните като край, който ще дойде от само себе си. От гледна точка на последствията в Либия тази клика е в отбранителна позиция; те трябва да обяснят как в действителност една интервенция може да подобри ситуацията в морален аспект. Тъй като същата клика предпочиташе и противопоставянето на Ирак, тя трябва да покаже как една интервенция не би се изродила във военен конфликт от иракски тип.

Това, разбира се, е много трудно да се направи, затова въпреки цялата риторика, САЩ, поради липса на друга алтернатива, попадат в модела на „баланса на силите”.

Геополитическата битка за Украйна

Русия се появи като проблем за Съединените щати след „Оранжевата революция” през 2004 г., когато САЩ поддържаха антируските фракции в Украйна, постигайки успех в измайсторяването на сравнително прозападно, антируско правителство. Руският прочит на това, което се случи тогава, е: действия на американските специални служби, насочени към създаването на антируска Украйна, която да оспорва руските стратегически и икономически интереси. Нещо повече, Москва погледна на „Оранжевата революция” като на нещо, което може да се случи и в Русия.

Отговорът на руснаците беше свързан с използването на секретни възможности по линия на икономически натиск чрез прекъсване на газовите доставки, за да поставят украинското правителство в затруднено положение и да използват войната, която водиха с Грузия, като ужилващо напомняне за възкръсването на руския военен потенциал. Тези ходове, плюс разочарованието от помощта на Запада, дадоха възможност в Киев да се появи проруско правителство, което намали страховете на руснаците и повиши тяхната увереност.

С времето Москва стана много по-ефективна и агресивна при „изиграването на своите карти” в Близкия изток, което породи и ситуацията в Сирия, Иран и другаде. Вашингтон имаше два пътя. Единият избор бе да толерира баланс на силите, който се поддържа от само себе си, като разчита на европейците да сдържат руснаците. Другият - да продължават да следват модела на „баланс на силите”, но с една стъпка по-високо от чистата пасивност.

Както става ясно от телефонния разговор на Нюланд, доверието на Съединените щати в желанието и интереса на европейците да блокират руснаците, е ниско; оттук следва, че чисто пасивният модел няма да работи.

Следващата стъпка беше възможно най-ниско ниво на ангажиране в сдържането на руснаците и противопоставяне на техните ходове в Близкия изток. Това означаваше ограничено и не твърде прикрито поддържане на антируските и проевропейските демонстрации, както и създаването отново на антируско правителство в Украйна.

Съединените щати не са готови за интервенция в бившия Съветски съюз. Русия засега не е глобална сила и военните имат доста слабости, обаче Русия е далеч най-силната в региона и е в състояние да разпростре военната си мощ по цялата периферия на бившия СССР, нещо, което показа и конфликтът с Грузия.

В момента обаче и американските военни също имат много слабости. След като САЩ повече от десетилетие водиха битки в сърцето на ислямския свят, те са фокусирани в начини на водене на война, които нямат нищо общо със Съветския съюз. Оръфаната съюзна структура на САЩ около бившия Съветски съюз е настроена недоброжелателно към войната, пък и неизбежните следвоенни ограничения се отразяват на възможностите им. Директна интервенция, дори и да е обсъждана такава (всъщност не е обсъждана), не е опция. Единствената съпоставка на сили, която има значение, е в това какво съществува в дадено време и на дадено място.

В този смисъл, колкото повече се приближават американските сили към руската територия, толкова повече стават предимствата, които имат руснаците.

Но САЩ правят същото, което правиха и преди „Оранжевата революция” - поддържат такъв тип интервенция, която може да се поддържа и от адвокатите на „човешките права”, и от адвокатите на „баланса на силите”. От гледна точка на финансовата и психологическа подкрепа на протестиращите срещу решението на президента на Украйна Виктор Янукович да отхвърли по-близките връзки с Европа, и по-късните протести срещу опита на правителството да подтисне демонстрацията, запазва се възможността за смяна на режима в Украйна при минимално разобличаване и риск за САЩ.

Неудовлетворение от подхода на германците

Излиза, че германците са тези, които в частност натискат по проблема, и че те са тези, които фактически контролират един от лидерите на протестите - Виталий Кличко. Това би трябвало да означава, че Съединените щати заемат „по-задно място”от Германия по линия на конфликта в Украйна.

В действителност изявленията от Берлин, които показват, че германците са готови да приемат една по-настойчива роля в света, показва историческа промяна във външната политика на Германия. Съобщенията са даже по-явни, отколкото през минали години. Оказва се, че Германия се е приближила до Русия по икономическите и стратегическите проблеми. Никоя от тия две държави не се чувства комфортно по отношение на американската агресивност в Близкия изток и Югозападна Азия. И двете държави споделят необходимостта да създадат нови икономически отношения пред лицето на икономическата криза и необходимостта да сдържат Съединените щати.

В този аспект очевидната промяна на Германия е стряскаща. Макар че такъв ход на Германия не бива да бъде подминаван с „лека ръка”, неговото значение не е толкова ясно, колкото изглежда. В разговора по клетъчния си телефон Нюланд ясно отхвърля германците, Кличко и всички техни усилия в Украйна. Това би могло да означава, че стратегията на германците е твърде слаба за вкуса на американците (в края на краищата, Берлин не може да рискува, отивайки на по-голяма конфронтация с Москва). Или пък, когато германците казват, че планират да бъдат по-пробивни, новата им смелост може да означава отблъскване на Съединените щати.

Наблюдавайки събитията през последните дни обаче, не стана ясно какво искат да кажат германците. Това, което е ясно, е, че Съединените щати не са удовлетворени от Германия и Европейския съюз. Логически това означава, че САЩ възнамеряват да бъдат по-агресивни отколкото германците при поддръжката за опонентите на Янукович в Украйна. Проблем, чувствителен за адвокатите на човешките права, или поне може да бъде такъв.

Янукович е победител в избори, за които има всеобщо съгласие, че са били честни - независимо че неговите конституционни поправки и последващите парламентарни избори може и да не са. Той действаше в рамките на своите правомощия, когато отхвърли „сделката” с Европейския съюз. Иначе, ако протестиращите могат да свалят един един законно избран президент, защото не са съгласни с неговите действия, това би било сериозен прецедент, подкопаващ конституционализма. Дори и да действа грубо при потушаване на демонстрациите, това не може да анулира неговия избор за президент.

Предвид стратегията за „баланс на силите”, това има голям смисъл. Дори и да е двусмислено прозападна,Украйна представлява дълбок стратегически проблем за Русия. Това е все едно Тексас да стане проруски... Възможността руснаците да се ангажират в Иран или Сирия, внезапно намалява. Фокусът на Москва трябва да бъде върху Украйна. С използването на демонстрациите за създаване на проблеми на Русия се постигат две неща. Създава се реално стратегическо предизвикателство за руснаците, което ще ги накара да преминат в отбрана. Второ, напомня се на Русия, че Вашингтон има възможности и опции, които затрудняват евентуални предизвикателства към САЩ. И всичко може да бъде оформено по начин, който да бъде аплодиран от адвокатите на човешките права независимо от конституционните проблеми. Противниците на преговорите с Иран ще го оценят положително, а централноевропейците от Полша до Румъния ще видят в знак за ангажимент на Съединените щати към региона. САЩ ще се появят отново като алтернатива на Германия и Русия. Това би бил брилянтен удар. Неговата единствена слабост, ако можем да я наречем така, е, че е трудно да се разбере как подобно нещо може да работи.

Русия има сериозни икономически лостове в Украйна, не е ясно дали прозападните протестиращи представляват мнозинство, а възможностите на руските тайни служби в Украйна далеч надминават възможностите на американските. Федералните служби за сигурност и Външното разузнаване на Русия от дълго време трупат и са натрупали огромни масиви информация за украинците. Очаква се, че след Олимпийските игри в Сочи руснаците могат извадят и изиграят своите „козове”.

От друга страна, даже и американците да не успеят в Украйна, Съединените щати ще демонстрират, че са отново в „играта” и че руснаците трябва да наблюдават своята периферия и да правят прогнози къде биха могли да са следващите действия на САЩ.

Да накараш някого да се наведе с отбранителна цел, не изисква още първият удар да свърши работата. Достатъчно е опонентът да разбере, че следващият удар може да дойде тогава, когато най-малко го очаква.

Истинското желание на Съединените щати да се ангажират, ще промени очакванията на Централна Европа, ще предизвика напрежение между централноевропейците и германците и ще отвори оперативно пространство за САЩ.

Натискът върху Русия

Разбира се, въпросът е дали и къде руснаците ще отговорят на американците, или даже дали ще се съобразят изобщо с действията на американците. В известен смисъл Сирия беше ход на Москва, а това е контра ход.

Руснаците могат да избират каква да бъде играта. Те имат много причини за това. Германците може да не се обединят със Съединените щати, но няма и да се откъснат от тях. И ако САЩ увеличат разходите си за Централна Европа, руските посегателства там ще изчезнат.

Ако руснаците в момента са американски проблем, какъвто на практика те наистина са, и ако Съединените щати не се върнат към маниерите си на директни намеси, което те всъщност не могат да направят, тогава тази стратегия има смисъл. Най-малкото създава проблем на руснаците и усещане за несигурност, което би затруднило евентуалните им действия някъде другаде. В най-добрия случай това може да създаде такава обстановка, която няма да може да неутрализира Русия, но може да направи така, че газопроводите й и пристанищата й да са уязвими, особено с помощта на Съединените щати.

Засичането на телефонния разговор на Нюланд, добило световна публичност, не е чак толкова притеснително. То показа на света, че не Германия, а САЩ водят нещата в Украйна. А на руснаците показва, че на тях малко им пука да го кажат в открит телефонен разговор, и то проведен по мобилен телефон. Циничното изявление на Нюланд по повод пренебрегването на ЕС и отношението към Русия като проблем, с който американците трябва да се занимават, потвърждава политиката на САЩ: Съединените щати нямат намерение да воюват, но на пасивното им поведение е сложен край.

STRATFOR

Global intelligence

19.02.2014

Превод от англ.език: Е. Енев