Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 10 (2014) ДА ПРЕВЪРНЕМ АТАКАТА СРЕЩУ РАЗРУХАТА В НАСТЪПЛЕНИЕ

ДА ПРЕВЪРНЕМ АТАКАТА СРЕЩУ РАЗРУХАТА В НАСТЪПЛЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

За гибелта на „Кремиковци”

Според правилника за работа на 42-рото НС във всяка първа сряда от месеца партиите, неподкрепящи правителството, имат право да наложат тема в дневния ред за обсъждане и законодателно решение. На 5 март бе ред на ПГ на „Атака”. Предложено бе законодателно решение, препоръчващо на правителството да направи необходимите стъпки за възобновяване на работата на Завода за непрекъснато леене на стомана, като обособена част от обявения за ликвидация МК „Кремиковци”. В хода на дискусията се оформиха позициите на отделните парламентарни групи. ПГ на ГЕРБ категорично се противопостави на идеята, а ПГКБ, като посочи необходимостта от възстановяването на производството в условията на политиката за реиндустриализация, изтъкна и законодателните пречки, които възпрепятстват решението. Народният представител от КБ Петър Кънев предложи въпросът да бъде отнесен за мнение към Икономическата комисия, което се прие при последвалото гласуване.

В края на дебата преди гласуването думата получи народният представител Минчо Минчев. Поместваме неговото недовършено поради приключването на парламентарното време на КБ изказване, както и послеслова, който той предложи на редакцията.

Председател Мая Манолова: Уважаеми колеги, продължаваме пленарното заседание. Има ли други желаещи да се изкажат? Заповядайте, господин Минчев.

Минчо Минчев (КБ): Уважаема госпожо председател, уважаеми колеги народни представители! Днес сякаш е своеобразен ден на панихида и упокой на паметта за един гигант на българската индустриална мощ. Металургичният комбинат „Кремиковци” почина (оживление в ГЕРБ) на 45 години – една сравнително млада възраст за завод с такава роля в индустрията на България. Като на всеки покойник, нека да почетем неговите дела. (Смях в ГЕРБ)

Не бива да се смеете, защото грехът пред народа ни е огромен. Металургичният комбинат „Кремиковци” произвеждаше 3,5 млн. тона стомана годишно. Той усвои номенклатурата на завиден брой производства различни стомани. Комбинатът произвеждаше корабната стомана за българското корабостроене. И до днес порят световния океан над хиляда кораба, построени със стоманата на „Кремиковци”. Над 1 млн. електрокари и мотокари, изработени от конструктивната стомана на „Кремиковци”, с марката „направено в България”, все още работят по света.

Металургичният комбинат „Кремиковци” произвежда метал за над 2 хил. км газопроводи. Качеството на тръбите от този метал, беше по-високо от онова, което произвеждаше световната марка „Манесман”. България годишно изнасяше 300 хил. т консерви и 30 хил. т бяло саламурено сирене, металургичният комбинат произведе метала за могъщата българска консервна промишленост. Произведе и конструктивната стомана, и бетонното желязо за огромната строителна площадка, която беше онази България, която загубихме. Ето, това е само част от делото на този гигант на българската индустрия. Мога да говоря още дълго за неговите достойнства, но ме предупреждават за времето.

Драги приятели, искам да подчертая нещо важно и то трябва да бъде отчетено. Гибелта на „Кремиковци” е плод на наложената политика на деиндустриализация на България. В далечната 1992 г. един вече покоен министър в разговор ми каза следното – да, нашият път е Европа, но има две условия, които двете водещи страни в Европа искат от нас. Едната иска да нямаме металургия и машиностроене, а другата иска да нямаме мултикултурно земеделие и преработвателна промишленост. Това е в основата на цялата истина, която затвори и Комбината за тежко машиностроене в Радомир, която затвори Комбината за тежко машиностроене в Русе, чугунолеярните заводи във Враца и Ихтиман, Стоманолеярния в Плевен и пр.

Господин Аталай преди мен призова да не се говори за къща и да не се упреква дом, който не си го строил. Всички онези, които провеждаха политиката на деиндустриализация на България, заслужават презрението на целия български народ. Те не са хора, които работиха за бъдещето на българската държава. Преди 1944 г. България внасяше дори клинците за подковите на конете, а през 80-те години цялото машиностроене на България, което заемаше 55 % от износа на страната, работеше със стомана, произведена от „Кремиковци”.

Искам да подчертая и друго.

Като в победена страна, материалното наследство на социализма в България трябваше да бъде унищожено. И то бе унищожено. Това бе целенасочена политика за премахване на свидетелствата от невиждания 45-годишен възход на българската държава. Задачата за изтриване на паметта за този гигантски модернизационен процес бе предоставена на пропагандата. И тя очерни и зацапа с катран всичко добро и съществено за тези 45 години социалистическо строителство. Това бе част от битката за ума и сърцата на младите поколения, които нищо не знаят и нищо не бива да научат за онова време.

Аз смятам, че проектът, който внасят колегите от „Атака”, е всъщност един огромен въпрос към цялата българска политическа класа. Тяхното предложение може и да не е съвършено, и зад този факт могат да се скрият различните политически партии, изтъквайки неприкосновеността на частната собственост. Но ако искаме да имаме индустриализация, ако искаме да имаме производство, ако искаме да имаме България въобще, ние не можем да живеем като банка кадри за обслужващ персонал, като народ, атракция за туристите в резервата на разрухата.

В Европа са познати двете доктрини. Едната е „Маршал”, а другата „Моргентау”. Към България беше приложена доктрината „Моргентау”. (Председателят дава сигнал, че времето е изтекло.) Две хиляди и двеста предприятия бяха унищожени! Тези, които работеха за тяхното унищожаване (председателят дава сигнал, че времето е изтекло), повтарям още веднъж, заслужават презрението и проклятието на всички български поколения от днес до края на света.

Председател Мая Манолова: Благодаря ви, уважаеми господин Минчев.

 

Послеслов

 

За хората на МК „Кремиковци”

 

Както често се случва, човек и да иска, не може да каже всичко, а от парламентарната трибуна времето все не стига. Затова си струва да добавя може би най-главното, което пропуснах в своето изказване. Да отворя дума за най-голямата загуба, извън материалната разруха – хората на МК „Кремиковци”!

През заводите и цеховете на комбината преминаха няколко поколения работници, металурзи, инженери, техници и специалисти. На техните умения и знания можеха да завидят колегите им по света. Може би защото имаха добри и щедри учители, те усвоиха за кратко време сложната азбука на професията. Преподаваха им професори от институтите по черна металургия на Съветския съюз, учеха ги на леярски занаят металурзите от прославената Магнитка. С „ну” и “вот” шопите от Софийско и новите заселници в столицата обозначаваха нивото на своите нови умения. Така си създадоха и свой институт по черна металургия, после поеха уверено из дебрите на науката, в която направиха открития, някои от които със световна известност. Междувременно производството на чугун и стомана растеше, светът беше гладен за метал и макар цената да бе ниска, по обясними причини, годишният износ на МК „Кремиковци” достигна обем от 400 млн. долара! На празничните манифестации колоната на металурзите внушаваше респект. Това бяха хора, които имаха самочувствието на победители. Може би защото комбинатът, в който работеха, им предоставяше хиляди жилища, притежаваше училища, болници, поликлиники и балнеосанаториуми, почивни станции на море и планина, спортни отбори по хандбал и баскетбол, по футбол и волейбол... Знаменит бе и Литературният кабинет към комбината. В него членуваха работници, които пишеха стихове и разкази. Такелажници топяха перо в мастилото на живота и се опитваха да очертаят образа на мечтите си и бъдещето. Някои като природния талант Цаньо Сърнев си отидоха рано, едва вкусили от катрана на промяната. Други, като героя на социалистическия труд Георги Карауланов, препроверяват кръвната група на своята съвест и своята чест. И само в съня им понякога избухва огнедишащото сърце на комбината и виждат наяве мечтите си, нарязани на скрап от електрожена на бездушното време.

МК „Кремиковци” произведе през краткия си и напрегнат живот над 130 млн. т стомана. За по-разбираемо като бивш железничар мога да го изразя с влакови композиции: по десет влакови композиции, тръгващи всеки ден от гара „Обединена”. Аз съм ги возил. Петнайсет години, три месеца и 27 дни. Бях локомотивен машинист и моята работническа чест ме сродяваше със съзидателния труд на хората от „Кремиковци”.

От трибуната на Народното събрание на 5 март т.г. не успях да кажа и друго. Безсъвестно е да режеш на скрап електропещите на Завода за непрекъснато леене на стомана, които още дълго може да работят; безразсъдно е да оставиш да угаснат със знанията си хиляди металурзи, инженери и техници; безсрамно е да не бъдат посочени на обществото с пръст и да не им се потърси сметка на онези еничари, които разориха България, както и на тези, които се противопоставят на нейното възправяне.

Необходимо е да превърнем атаката срещу разрухата в настъпление.

Честта е за този, който я има, сабята, за този, който я препаше!

Минчо МИНЧЕВ