Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 11 (2014) ПЪРВИЯТ РОМАН ЗА ПЕТЪР ДЕЛЯН

ПЪРВИЯТ РОМАН ЗА ПЕТЪР ДЕЛЯН

Е-поща Печат PDF

В българската литература историческият роман, бидейки едно периодично вглеждане в миналото, вече и сам има свое минало, своя стогодишна история: от „Светослав Тертер” (1907) на Иван Вазов до „Трите живота на Кракра” (2007) на Антон Дончев. Нашият исторически роман се оказа един много устойчив жанр. Нещо повече, оказа се много успешен способ за реализиране на епичното като основен литературен род и никак не е случайно, че почти всички значителни български белетристи през 20 век се осъществиха като такива именно в сферата на историческия роман. Причината за това е своеобразието на нашата култура, която, поради османското иго, е принудена да се развива ускорено, т.е. да догонва други национални култури и непрестанно да се развива не само и не толкова като познание на света, но и като самопознание, като вглеждане в самата себе си.

Историческата ни романистика се стреми ако не да изчерпи, то поне да се докосне до най-значителните събития и личности от българското минало и разбира се, да се взре във възлови моменти от развитието на народа, нацията и държавата. Отдавна е открита простата истина, че всъщност всеки роман е исторически, защото бързият ход на времето бързо го „отпраща” в миналото. (Съвсем друг е случаят с една лирическа творба, която е, тъй да се каже, вечно актуална.)

Подобни мисли ни навестяват винаги, когато се срещнем с нова поредна творба с историческа тематика. Понякога това ни кара да се сетим и за „белите петна” в нашата художествена историопис. Такъв е случаят с току-що излязлата книга на Бойко Беленски „Поличба”. Тя е посветена на цар Петър Делян, комуто досега не е отделяно специално внимание от страна на българската белетристика. Искам да напомня, че през 1976 г. драма в стихове за Петър Делян написа Радко Радков, но доколкото ми е известно, тя и досега не е поставяна на сцена.

Името на белетриста Бойко Беленски е достатъчно известно на четящата публика. Той е автор на около петнадесет книги: криминални романи, социално-политически трилъри, художественодокументални повести и научни монографии.

Романът „Поличба” си поставя за цел със средствата на художественото слово да възсъздаде епохата на българския 11 век и върху този мрачен исторически фон да разкрие личността на „народния цар” Петър Делян – внук на великия цар Самуил и на маджарския крал Геза, водач на едно мащабно по своя размах въстание срещу византийското иго.

Бойко Беленски е трябвало да проучи множество както преки, така и косвени исторически извори за подготовката и хода на въстанието. И е съумял да изгради един стегнат романов сюжет, увличащ читателя и с перипетиите си, и с ярко портретуваните персонажи. Това са и измислени лица – похват, без който историческата романистика не може художествено да възсъздаде реалните исторически деятели. И разбира се, самите главни персонажи – „маджарският внук на Самуил” Петър Делян и неговият втори братовчед Алусиан, които израстват и действат всред цялата гмеж от воини, селяни, военачалници, богомили, просяци, жени, приятели, врагове и т.н.

Образите на първостепенните герои – обзетия от чувство на върховен дълг пред своя народ и държава (погиналата българска държава на цар Самуил) и коварния му уж съюзник, а всъщност изменник Алусиан – са изваяни психологически плътно и убедително като два типа: на родолюбеца и на властолюбеца. Множеството второстепенни персонажи са изградени пестеливо, но затова пък чрез характерни детайли, което ги прави живи, пълноценни като образи, запомнящи се. Да не забравяме, че именно в подбора и изобразяването на второстепенни, съпътстващи лица се проявява майсторството на историческия повествувател.

По повод художническия дар на Бойко Беленски не могат да не направят впечатление редица важни елементи на всяка романова проза. Имам предвид вдъхновените описания на природата, които имат функцията да съпровождат настроенията на героите и размишленията на разказвача, които не са малко и често се отливат в афористични фрази за смисъла на човешкото битие, за целите но историята, за доброто и злото; описанията на военния бит, оръжията и психологията на човека, тръгнал да воюва; любовните сцени, в някои от които обаче не напълно се е опазил от тривиално звучащи фрази. И т.н.

Струва си да обърнем по-специално внимание на езика на романа „Поличба”. Като цяло той е постигнал нещо твърде важно – да бъде естествен, непринуден, съчетаващ живата народна реч с езика на по-горните класи. Езикът и стилът са особено пластични при описанията на природната красота, материалния свят на хората и при изобразяването на действията на персонажите. Словото е наситено с доста поетични елементи и много рядко включва в себе си прекалено патетични пасажи, внасящи дисонанси в речевото изграждане на  персонажите или в някои описания.

За да предаде колорита на времето и пространството, в които протича повествуванието, Бойко Беленски е прибегнал до употреба на остарели, редки или пък чужди думи. По този повод има какво да се каже. Вмъкването в текста на диалектизми като „щракукел”, „перпелешка”, „влечка”, а също на старинни думи като „тисячник”, „тълмач”, „кочия” (влязла в езика ни от унгарски), „кика” (перчем), „аркан”, „въси”, „вепър” е напълно уместно, а може би дори и необходимо, за да добие езиковата материя онази патина, с която ни въздействат отминалите епохи.

Не е уместно обаче употребата на турски думи като „демек”, „тафра”, „карез”, „курназлък”, „торбеш” (помак), „куражлия” и др. Думи от този род навлизат в българския език цели три века по-късно от епохата, която отразява романът. За утешение на Б. Беленски мога да му кажа, че подобни неща допусна навремето и Емилиян Станев в повестта ”Легенда за Сибин”.

Напълно недопустимо е, от друга страна, да се въвеждат в текста думи, термини и пр., които днес са често употребявани, но за епохата на Средновековието са прекалено модерни, сиреч употребата им е абсурдна. Имам предвид думи като „прагматичен”, „харизматичен”, ”провокатор”, „кубрик” (морски термин от холандски произход, влязъл у нас през руски), „запои”, „саботьорски”, „щурмова техника”, ”килограми” и т.н. Подобни недоглеждания са били лесно отстраними при съответен редакторски контрол от страна на издателството.

Романът „Поличба” е успех за автора си и за най-новата наша романистика. Той, струва ми се, успешно се вписва в кръга от романи на историческа тема, сътворени от писатели като Д.Талев, Ем. Станев, А. Гуляшки, Й. Вълчев, А. Дончев, Г. Стоев, В. Мутафчиева, Вл. Зарев. Бойко Беленски е вече навлязъл във възрастта на романа, в най-зрялата за един белетрист възраст и от него тепърва можем да очакваме и още. Историческата романистика е терен, все още докрай неовладян и в него има място за талантливи люде.