Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 11 (2014) ЗА ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С УКРАЙНА

ЗА ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С УКРАЙНА

Е-поща Печат PDF

Ще започна директно. Разбирам колко деликатно е положението на нашето Външно министерство във връзка със ситуацията в Украйна. Като държава-член на ЕС се предполага, че България трябва да е солидарна с Европейската комисия, която реално организира смяната на властта в Украйна заради отказа й да се асоциира с Обединена Европа.

Безпокои ме обаче не толкова самото солидаризиране с Брюксел, колкото престараването на нашата дипломация да попадне между най-активните и най-усърдните защитници на новото украинско управление, да участва вербално и невербално в редица акции, които нареждат българската държава между най-вероломните неприятели на велика сила като Руската федерация.

Не бих реагирала толкова болезнено, ако Министерството на външните работи не се оглавяваше от социалист, член и секретар на Изпълнителното бюро на БСП.

Ще започна със следното. Не разбирам на кого беше необходимо българският външен министър, Кристиян Вигенин, да посещава Украйна по време на най-острата й вътрешна и международна конфронтация, за да се срещне със самообявилия се нов президент Александър Турчанов. И защо по този начин той подпомогна неговата легитимация?

В същото време редно ли е България, славянска и православна страна, довчерашен близък съюзник на руснаците, да участва във военноморски маневри заедно със САЩ и Румъния, само на 500 километра от Кримския полуостров? Би било по-логично американците да се бяха обърнали към Турция вместо към България. Какво може да се очаква след подобен акт? Потупване по рамото от руската мечка или ответен удар на Русия, която по принцип не прощава на бивши приятели, тръгнали открито срещу нея?

Министър Вигенин заявява още, че България няма да признае резултатите от референдума в Крим, тъй като сме държали на териториалната цялост на Украйна. Не мога да проумея защо български държавник прави такова заявление в предварителен етап? Не познава ли българската история, не е ли усвоил поне нещичко от дипломатическия такт на Борис ІІІ, който не допусна участие на българската армия на Източния фронт? И с коя  институция г-н Вигенин е съгласувал тази своя позиция?

Но все пак бих се помъчила да вникна в доводите на външния ни министър, ако беше дал някакво сносно обяснение за своето поведение, и то в контекста на сложната и противоречива украинска обстановка.

Какво имам предвид?

Това, че министър Вигенин, когато препоръчва да има директни преговори между руските и украинските власти, нито за миг не подлага на съмнение доколко е легитимна президентската и изпълнителната власт в Украйна. Не искам да снемам вините на президента на Украйна Виктор Янукович. Но в последното си изявление, направено в Ростов на Дон, президентът правилно подчерта, че е незаконно лишен от правомощия, че става дума за антиконституционен преврат. Така ли е? Ето, по този въпрос смятам, че е важно да се чуе мнението на Вигенин. Както и дали е правилно ръководството на Руската федерация да преговаря с такъв незаконно конституиран контингент от украински ръководители?

Смущава ме също фактът, че за министър Вигенин асоциираното членуване на Украйна в ЕС се свързва с разполагане на войски и техники на НАТО в изконни руски земи, само на 1000 километра от столицата Москва. Защо Вигенин не препоръча на европейските лидери да гарантират ненавлизане на НАТО в украинска територия?

Озадачава ме и това, че министър Вигенин нито веднъж не се разтревожи от важната роля, която играят в преврата украинските неофашисти и ултранационалисти. Нима той не вижда, че за първи път след Втората световна война тъкмо в Украйна на такъв широк фронт се извършва възраждане на расизма, ксенофобията и антисемитизма? За съжаление, с користната подкрепа на западни демократи, заслепени от русофобия. В това отношение Вигенин като представител на българските социалисти би трябвало да е особено чувствителен. Защото антифашистката съпротива през периода 1941-1944 г. у нас беше реализирана и ръководена от партията, чийто наследник е БСП; защото България даде на света великия антифашист и поет Никола Вапцаров. Определени влиятелни кръгове на Запада може и да се правят на слепи и глухи, когато пред тях расте чудовището на украинския фашизъм и антисемитизъм. Но българинът, представител на социалистическата партия, е длъжен да ни предупреди с думите на Юлиус Фучик: „Хора, бдете!“

Не мога да приема още обстоятелството, че  министър Вигенин, подражавайки на влиятелни западни политици, така или иначе заема по същество антируска позиция. Вместо България да пази неутралитет в отношенията си с двете православни и славянски държави - Русия и Украйна, българският външен министър укорява Руската федерация, че постъпва „по-скоро по един конфронтационен начин“, обещава отношенията ни с Русия след Кримския епизод „да не бъдат същите“, разказва приказки за наивници как нямало нищо лошо, ако участваме във военноморските маневри на САЩ с Румъния, тъй като е „илюзорно да се смята, че един американски боен кораб може да представлява някаква опасност за Русия и руския Черноморски флот“.

От друга страна, не мога да разбера как тъй вече повече от десет години българските политици и държавници, независимо от партиен цвят и принадлежност, по нито един съществен външнополитически въпрос не влизат в дискусия с Брюксел и Барозу. Защо президентът на Чехия си позволява да критикува лидерите на ЕС по повод на Украйна, а нашите външнополитически експерти се държат като послушни болонки пред “Големия брат”?

Защо полският премиер Доналд Туск има право да провежда яростна антируска политика, възползвайки се от украинския ултранационализъм и неофашизъм, а българският висш чиновник се самолишава от възможността да отстои друго мнение, с оглед на историческата и културна съдба на България? Кой ни задължава да повтаряме като папагали заклинанията на външния министър на Франция Лоран Фабиус за официално непризнаване на референдума в Крим? Защо толкова искаме да се наредим между враговете на Русия? Не е ли за предпочитане да се ориентираме и по поведението на словаците, чехите или унгарците, тоест „да бързаме бавно“?

Не ни ли горчи от похвалите, които  Иван Костов сипе по адрес на днешните управници и тяхната политика спрямо Украйна? И не ни ли трепва съвестта, когато чуваме как бившият премиер Симеон Сакскобургготски прави изявление в британския сайт Affairs Today: „Би било глупаво от наша страна да не сме в добри отношения с Русия... Българите са сходни с руснаците; споделяме същата религия и Русия е играла решаваща роля в освобождението ни от вековно османско владичество. Русия е огромна държава с безкрайни природни богатства, където може да се намерят търговски сходства.“

Но най-важното! След иракската война, когато Германия и Франция отказаха да вземат участие в „Коалиция на желаещите“ под егидата на САЩ, лидерите на Европейския съюз стават все повече зависими от Вашингтон, от тяхната военна машина - Североатлантическия пакт. И авантюрата на ЕС с Украйна противоречи на общоевропейските интереси. На Брюксел е пределно ясно, че Русия няма да се примири с една натовска Украйна, ръководена от неофашисти и крайни русофоби, подсигурила властта на Западна Украйна над нейната източна и южна част. Няма да позволи под носа й да се разширява походът: DRANG NACH OSTEN! И въпреки това ръководството на ЕС влиза в конфронтация с Русия.

Отношението на Запада към днешна Украйна поразително напомня 30-те години на 20 век – русофобията и антисъветизмът на Великите сили се оказаха питателната среда за Хитлер и чудовищата на фашизма.

Не ми е ясно защо България, българските политици и държавници не възразяват срещу такава безразсъдна, авантюристична и неплодотворна политика? Защо не посъветват своите европейски партньори да проявяват повече реализъм и разум в политическите си действия? А вместо това медиите и повечето партии у нас произвеждат в огромни количества русофобия. И като парадокс, докато социологическите агенции констатират, че мнозинството от българите е настроено позитивно към Русия и руснаците, политиците ни, с редки изключения, се отнасят към тях с надменна незаинтересованост или враждебност.

Съществува теория, че политиците трябва да водят и направляват своя електорат. Може би е така. Но не е лошо, ако същите политици се вслушват повече в мисленето на своите привърженици. Тъй като иначе и обезпечената кариера на политиците може да претърпи пренеприятна метаморфоза!..

14 март 2014 г.