Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 12 (2014) ДИПЛОМАЦИЯТА НАИСТИНА Е СЕРИОЗЕН ЗАНАЯТ

ДИПЛОМАЦИЯТА НАИСТИНА Е СЕРИОЗЕН ЗАНАЯТ

Е-поща Печат PDF

• Изповеди на полковник Воденски, който работил за българското военно разузнаване, а сега е охулван от обществото

Сам казва, че е могъл да опише своя живот във форма на „сеанси при психолога” или като „писма до децата ми”, но е предпочел да се изповядва пред всички като пред националния олтар.

Опитах се да “обуя неговите обувки” и “да изпитам на гърба си” преживяното от него, колкото и да е невъзможно това. Твърде рядко ми се случва да влизам в кожата на друг - бил той пишещ брат или литературен герой, в повечето случаи стоя на разстояние от прочетеното и трезво, критично го осмислям за себе си, не за публиката, дори когато се отнася за нашумелите издания на прехвалени като Георги Господинов. Въпрос на вкус! И ето че една книга, която нито е роман, нито фентъзи, нито криминале, а мемоари, ме накара да съпреживявам с автора й.

Книгата е на посланик Петър Воденски и се нарича “А иначе дипломацията е сериозен занаят”. Може би това “а иначе” обяснява пристрастието ми - рядко се пише “по иначе” за дипломацията, която, ако повярваме на сборниците с крилати мисли, е “велико изкуство да премълчаваш с помощта на стотици думи това, което може да се изрази с една дума”.

За това велико изкуство и за личните си преживявания в неговите селения Петър Воденски разказва не само с познания, вещина и изключително уважение към занаята и към професионализма в него, но с леко перо, с неподправено чувство за хумор, умение да оцветява деловитостта и официалното облекло на дипломацията с весели случки, вицове и афоризми, което би накарало много писатели, ако са искрени към себе си, да счупят перодръжките си. Сякаш авторът иска да потвърди максимата, че животът е твърде важно нещо, за да се гледа на него сериозно. И на дипломацията - също, щом от авелзаманско време е част от живота.

Да припомня на читателя кой е Петър Воденски: дипломат от кариерата, преминал през всички дипломатически рангове, от “стажант аташе” до най-високия. Бил е трети и втори секретар в посолството ни в Анкара, генерален консул в Истанбул, извънреден и пълномощен посланик в Турция, а след това в Молдова и Кипър, а така също два пъти началник на кабинета на външния министър, директор на различни дирекции, за да бъде “публично охулен” и освободен от последната си длъжност “висш дипломатически служител”, сиреч от професията си.

Той е “отстрелян” от собствената си държава, името му е огласено като работил за военното разузнаване на България в един кюп с “куките” на ДС. Естествено, чувства се предаден от държавата си, с която е имал “тържествена договореност” - той да не издава къде и какво работи, а тя да не го предава. От унижението може да се избяга само нагоре и Петър Воденски, макар че не скрива горчивата обида, защитава своето достойнство на професионалист дипломат, офицер от Военното разузнаване и българин. Както отвръща с чест и на обидите към руските възпитаници в българската дипломация. Министър Младенов, и той като други, му навирал в лицето руската диплома.

Примерът с полковник Воденски е още едно от много доказателства за пакостите, които нанесе законът за досиетата, който постави под еднакъв брус доносниците с достойните мъже, служили на националните интереси.

Впрочем от предисловието на книгата разбираме, че още при първия му мандат в Турция, тогава е на 33 години, около него се въртят от различни разузнавания - британското, ЦРУ, турското, руското. А той, патриотът, избира българското. Та ако беше се склонил да работи за ЦРУ, сега сигурно щеше да е най-малко заместник министър. Времена и нрави!

И друг път Воденски се е чувствал предаден от държавата. Той е в Турция, когато у нас започва т. нар. възродителен процес. И може да свидетелства: “Все още нямам отговор на това: кой измисли точно този начин - смяната на имената на турците; как е било взето това решение, кой го е предложил, кой е обосновал “адекватността му. Мога само да се закълна, че българският посланик в Анкара не знаеше за такова решение.” По-късно ще узнае от бай Васил Узунов – кърджалийски партиен деец, „командирован” във Външно, че комсомолците натегачи от Кърджали докладвали нагоре: “Добре върви, другарю Живков, добре върви, няма никакво насилие, дайте да ги подкараме наред масово”. Дипломатите ни в Анкара изразяват недоумение и неодобрение на станалото. Та нима в София не знаят, че Турция няма да преглътне леко този хап, защото винаги е водила политика за запазване на турското самосъзнание и на чувството за принадлежност към „тюрклюка” у турците, останали в балканските страни след разпадането на Османската империя.

Примери за дипломатически гафове в книгата има много. Те идат от подценяване ролята на дипломацията или от несъгласувани действия на центъра и посолствата, а в много случаи са последствие от липсата на професионализъм, особено след нахлуването на новите демократични лица, дошли в професията откъде ли не, включително и от “музикалните кръгове”, без да са отворили “букварите на занаята”. И пък Воденски е колкото предан на професията си, толкова и непримирим към непрофесионализма и самодейността в него. Не е и между тия, които си хвърляха демонстративно червените книжки, обикаляха от партия в партия и осребриха своя морал.

Още две неща тежат с всичка сила на дипломатите - “декомунизацията”, която някои министри превръщат в “лов на вещици”, Стоян Ганев си бил поставил за задача да уволни 200 души и довел хора, “да си ги чукаш в главата”. Та се стига дотам в министерството да няма кой да свърши професионално една обикновена, рутинна работа. Важното е непрекъснато да се извършват “дълбоки и всеобхватни реформи”. Как само откликнал на една от тях Воденски - наредил на хората от консулството да сменят шкембеджийницата, в която водят гостите си от София. Да оставим шегата настрана, тъй като неговите размисли за състоянието на българо-турските отношения и разбиранията му какви те трябва да бъдат, като се защитава и националния ни интерес, са показен урок за дипломати, които ще работят в това сложно деликатно поприще.

Звездните мигове в професионалната кариера на посланик Воденски са много, той е едно от главните действащи лица за възстановяване на българо-турските отношения, стигнали до под нулата след “възродителния процес”. Решаваща е заслугата му в подписания договор през 1992 г. да бъде вписан текст за имотите на тракийските бежанци - в предишните договори не се и споменава за тях, а това е национална кауза. Така обвиняваният в “червени сънища” посланик истински защитава националните интереси. Както прави и в Молдова, където и с неговите усилия е върнат статутът на българския район “Тераклия”.

Сякаш всички неща и случки присъстват в живота му, защото сам си ги е привлякъл. Така е само с тия люде, дето знаят какво искат и как да го направят.

Петър Воденски е хванал в разказа си уловими и неуловими сенки на спомена, извадил е от покоя натрупани мълчания, за да разкрие не само своята жетейска и професионална орисия. Неговият живот е пълен с пътища, затуй най-смислени, но и най-чувствени са описанията на миговете на тръгването и завръщането. Изповедността е в услуга на желанието да разкрие меда и жилото на занаята, това прави книгата в някаква степен и помагало за младите дипломати, които могат да научат някои тънкости, липсващи в букварите им, които на всичкото отгоре са скучновати. И тогава те ще продължат да търсят своето определение за дипломацията. Воденски го намира и в думите на един негов турски колега: “Ние, дипломатите, сме като пясъка в реката. От време на време завалява силен дъжд, идва буря, започва порой, реката домъква най-различни неща - камъни, клони, трупове на удавен добитък, но след това винаги се укротява, а остава пясъкът.” Има и друга дефиниция, която не е много за пред хора: “Дипломат е онзи мъж, който успее да убеди една жена, че й го предлага мек не за друго, а за да не й убива”... Не мога да подмина горчивото признание на чичото на мемоариста: “И в Османско време, и сега, турците като цяло са на по-ниско ниво на развитие от българите, но успяват да излъчат управленски елит, който е на по-високо ниво от общото за Турция, докато ние, българите, винаги излъчваме управници, които са на по-ниско ниво от средностатистическото за България в дадения момент”. И да не се съглася с него.

Преди да се раздели с читателя, Воденски отива да послуша малко музика. Ще си пусне „Глупакът от хълма” на “хубавия стар „Бийтълс” или пък “Ваше Благородие” на Окуджава. А може би “Мила Родино!”.” Само се моля дано този път химнът да не е в изпълнение на тъпан, че ми дойде до гуша от тъпанари в България.”...